Безумие

29. Сияйното момиче

След като влязоха вътре, Пърли се провикна:

— Госпожице Маккей? Доведох я!

— Елате при мен! Знам, че не изглеждам никак добре, но елате при мен!

Гласът беше дрезгав и принадлежеше на стара жена, да. Дан се беше оказал прав, осъзна Ардън, ударена от първия силен юмрук на реалността. Не беше възможно една жена да остане млада завинаги. Но дори Джупитър да се беше объркал за тази част от историята, Сияйното момиче все още можеше да е способна на лечебно докосване. Ардън изпитваше ужас, докато следваше Пърли през дневна и къс коридор, за да стигнат в спалнята на жената.

Ето я и нея. Сияйното момиче лежеше в леглото си, облегната на възглавници с прасковен цвят. Слънцето се процеждаше през дантелените завеси на прозорците и пъплеше по златистите чамови дъски на дюшемето. На тавана над леглото тихичко мъркаше вентилатор.

— О — прошепна Ардън, а от очите ѝ потекоха сълзи. Тя закри уста с ръка, за да не каже нещо глупаво.

Сияйното момиче беше старица, която изглеждаше на осемдесет и пет, може би и на повече. Някога русата ѝ коса сега бе снежнобяла. Лицето ѝ беше набраздено с бръчки и осеяно с петна, но дори в това ѝ състояние личеше, че някога е била много красива. Беше облечена в бяла нощница. Тя посегна към нощното си шкафче, за да си вземе очилата с телени рамки. Движенията ѝ бяха бавни и тя стисна уста от болка. Пръстите на ръката ѝ бяха изкривени и деформирани. Не ѝ беше никак лесно да си вземе очилата. Пърли застана до нея, но не ѝ помогна да си ги сложи. Той подкрепи ръката ѝ, за да могат кривите ѝ пръсти да си свършат работата. Ардън видя, че в светлите кехлибарени очи зад стъклата все още имаше пламък. Бяха като фенери, помисли си тя. Като светещи фенери.

— Седни. — Сияйното момиче вдигна другата си ръка, чиито пръсти също бяха изкривени, и посочи един фотьойл на цветя, обърнат с лице към леглото. Гласът ѝ потрепери — дали от парализа, дали от нервност, Ардън не знаеше. Младата жена седна с разтуптяно сърце, стиснала малката розова кесийка в скута си.

— Лимонада — каза Сияйното момиче. Дишането ѝ също беше измъчено. — Искаш ли?

— Мисля, че… да.

— Мога да капна малко водка в нея. — Старицата изненадващо заговори с акцент от Средния запад.

— Ах… не. Само лимонада.

— Пърли, би ли ѝ налял? На мен обаче сложи малко водка.

Двете жени млъкнаха. Сияйното момиче се загледа в Ардън, а Ардън не знаеше къде да насочи погледа си. Много се радваше, че намери тази жена, че най-накрая беше стигнала дотук, но също така бе малко разочарована. Сияйното момиче не беше онази, за която ѝ разказваше Джупитър. Тя не можеше да измами времето и не беше духовна лечителка. Ако докосването ѝ бе лечебно, тогава защо не бе премахнала белезите от лицето на Пърли? Сълзите запариха отново в очите на младата жена; това бяха горчиви сълзи, които ѝ казваха, че е сгрешила.

Сияйното момиче — или поне онази жена, която беше безсмъртна и неостаряваща духовна лечителка — беше мит. Всъщност Сияйното момиче беше дребна, крехка и белокоса осемдесет и пет годишна старица с изкривени пръсти и затруднено дишане.

— Не плачи — каза Сияйното момиче.

— Добре съм. Наистина. — Ардън избърса очи с опакото на ръката си. — Аз… — Тя млъкна. Всеки момент сълзите ѝ щяха да се излеят като потоп. Всичко беше грешка. Един много, много жесток номер.

— Поплачи си, ако ще ти олекне. Аз също си изплаках очите първия ден.

Сълзите потекоха по бузите на Ардън. Тя подсмръкна.

— Какво имаш предвид… че ти също си плакала?

— Когато дойдох тук и разбрах… — старицата млъкна и дишането ѝ стана по-тежко — … когато разбрах, че Сияйното момиче не може просто да ме докосне и да отнеме всичко.

Ардън поклати глава.

— Аз не съм… не разбирам. Какво да отнеме?

Старицата се усмихна едва.

— Болката. Сияйното момиче не можа да изцели болката ми. С това трябваше да се справя сама.

— Но… ти си Сияйното момиче, нали?

— Аз съм Сияйно момиче.

— Ти… монахиня ли си?

— Аз, монахиня? Тцъ! Направих много щуротии като млада, за да стана монахиня! Работата е там, че ми харесваше да правя щуротии. Да гледам физиономията на баща ми… — на старицата отново ѝ се наложи да млъкне, за да успокои дишането си — … когато полицията ме водеше у дома. Не се разбирахме особено.

Пърли се върна при тях с пластмасов поднос, на който имаше две подобни на буркан чаши с лимонада.

— Вземете тази — подаде той едната на Ардън, — освен ако не искате да ви се замае главата. Госпожица Маккей обича да си попийва от време на време.

— Иска ми се да спреш да го правиш! — Старицата се обърна към Ардън: — Цели трийсет проклети години не спира да ме нарича госпожица Маккей! Сякаш съм някакво слабо малко цвете, което вехне на… — вдишване, вдишване — … което вехне на обедното слънце! Името ми е Катлин!

— Знаете, че съм възпитан да уважавам възрастните. Не пийте това прекалено бързо.

— Ще го изпия на един дъх, ако искам! — сопна се старицата, но не го изпи. — Остави ни сами, Пърли. Трябва да поговорим.

— Да, госпожо.

— Той продължава с неговите южняшки глупости! Върви да препикаеш цветята или нещо подобно!

Пърли излезе от стаята. Сияйното момиче стисна чашата си с две ръце, доближи я до набръчканата си уста и отпи.

— Ахххх, така е по-добре. — Тя погледна вентилатора на тавана, който се въртеше над тях. — Така и не свикнах с жегата тук. За известно време смятах, че няма да издържа и щях да се прибера… — вдишване, още едно — … в Индиана. Оттам съм. Евансвил, Индиана. Ти каза, че си от Форт Уърт, нали?

— Да.

— Е, това е добре. В Тексас също е горещо. — Старицата отново отпи от подправената си с водка лимонадата. — Голям родилен белег си имаш.

Ардън кимна, без да знае как да отговори.

— Дойде тук, за да се изцелиш, нали?

— Да.

— Сега седиш там и си мислиш, че си най-голямата… мислиш си, че си най-голямата глупачка на света. Дошла си тук, за да бъдеш изцелена от млада и красива жена, която никога не остарява. За която хората говорят, че ще живее вечно. Не си дошла тук… — Сияйното момиче вдиша отново и дробовете ѝ издадоха тихо хриптене — … за да гледаш как някаква старица плюе и хърка, нали?

— Така е — призна си Ардън. — Права си.

— Аз също дойдох тук, за да бъде изцелена. „Състоянието“ ми, както се изразяваше баща ми — Сияйното момиче кимна към проходилката до леглото си, — ме принуждаваше да се придвижвам с бастун… Сега едва успявам да стоя права с проходилка. От млада имам остра форма на артрит. Още откакто бях на твоята възраст, може би и отпреди това. Баща ми беше от богат род. Семейството му се занимаваше с банково дело. Те бяха много социални животни. Затова, когато прекрасната дъщеря не можеше да танцува на сакатите си… — пауза — … на сакатите си крака по социалните събития и когато белите ръкавици не можеха да се нахлузят на изкривените ѝ пръсти, тогава… тогава се викаха специалисти. Но когато и те не бяха способни да направят кой знае какво, то тогава прекрасната дъщеря се превръщаше в изгнаница. Прекрасната дъщеря започваше да прекарва все повече и повече време сама и ставаше все по-кисела. Да, пиеше. Да, спеше с всяко момче, което… което си легнеше с нея. Прекрасната дъщеря направи поредица от грозни публични сцени. Тогава един ден казаха на прекрасната дъщеря, че вече ще си има компаньон, който да я наглежда и да я държи далеч от неприятностите. Тъй като семейството се състоеше от хитри копелета, то нае една дребна и добра чернокожа жена, която не… която не знаеше какво трябва да прави за парите, които ще ѝ плащат. — Катлин Маккей отпи отново от чашата, а кривите ѝ пръсти бяха сплетени върху нея. — Тази чернокожа жена… беше от Тибоду. Това е на около осемдесет километра нагоре по магистрала „Едно“ от Гранд Айл. Споделяхме си бутилка „Канейдиън Клъб“ и тя ми разказваше чудесни истории.

— Все още не разбирам… — започна Ардън.

— О, естествено, че разбираш! — прекъсна я Сияйното момиче. — Добре знаеш за какво говоря! Просто не искаш да… не искаш да се откажеш от илюзията. Седяла съм точно на твоето място и съм разговаряла със стара, немощна и умираща жена. В същото това легло. Името ѝ беше Джулиет Гарик, от Мобайл, Алабама. Единият ѝ крак беше с осем сантиметра по-къс от другия. Онази преди нея… Е, вече не си спомням. Но съм сигурна, че е имала някаква лоша уродливост. Сигурна ли си, че не искаш малко водка?

— Да — отвърна Ардън. Сърцето ѝ се беше успокоило, но нервите ѝ все още бяха опънати. — Колко… колко Сияйни момичета е имало?

— Гробището не е далеч. Можеш да отидеш да ги преброиш сама. Но мисля, че първите две са били погребани в морето.

На Ардън ѝ идеше да се разплаче. Имаше чувството, че така ще се разреве, че ще скъса сърцето на света. Може би щеше да го направи по-късно. Но не и сега.

— Коя е била първата?

— Жената, основала болницата. Авриета Колбърт. Дневниците и вещите ѝ се съхраняват в музей между параклиса и покоите на сестрите. Била е интересна и смела жена. Със силна воля. Преди Гражданската война е плавала с кораб със съпруга си от Южна Америка до Нови Орлеан. Той бил скотовъд. Били богати. Както и да е, недалеч оттук ги застигнала буря и разбила кораба им. Корабокруширали до онези бариерни острови. Бурята я изхвърлила тук. Според легендата Авриета Колбърт се заклела пред Бог, че ще построи църква и болница за бедните на онзи остров, който достигне. Оказал се този. Има нейна снимка тук. Била е красива и млада руса жена. Но очите ѝ… горял е огън в тях.

Ардън въздъхна, наведе глава и сложи ръка на лицето си.

— Сестрите дошли на острова през четирийсетте години — продължи Катлин. — Те ръководили мястото, плащали на персонала и се грижили всичката работа да е свършена. — Тя изпи лимонадата си и много внимателно остави чашата на нощното си шкафче. — Всички ние — имам предвид Сияйните момичета — идваме от различни места поради различни причини. Но всички споделяме едно много, много важно нещо.

Ардън вдигна поглед — очите ѝ бяха подпухнали и зачервени.

— Какво е то?

— Вярвахме… — отвърна Катлин — … в чудеса.

— Но всичко е било лъжа. Винаги е било лъжа.

— Не. — Старицата поклати глава. Снежнобялата ѝ коса беше образувала корона. — Беше илюзия. Има разлика. Способностите на Сияйното момиче — същността ѝ — се превърнаха в нещо, в което хората искаха да вярват. Какъв е смисълът да се живее, ако няма надежда? Свят без чудеса… това е свят, в който не бих искала да живея.

— Какви чудеса? — попита Ардън, видимо подразнена. — Не виждам никакви чудеса тук!

Катлин се надигна и потръпна от вложените усилия. Бузите и челото ѝ бяха почервенели от гняв; идеше ѝ да се развика. Тя изрече ясно само три думи:

— Отвори. Си. Очите.

Ардън примига изненадано от силата в гласа на старицата.

— Не, не можеш да изцелиш родилния си белег тук! Както и аз не успях да се отърва от артрита си, нито пък Джулиет Гарик е успяла да удължи късия си крак! Това са глупости! Но знаеш ли кое не е? — Вдишване, вдишване, вдишване. — Не е глупост фактът, че мога да обикалям болничните отделения… мога да обикалям болничните отделения на проходилката си. Мога да се разхождам в тях и хората, които умират, сядат в леглата си… сядат в леглата си, усмихват ми се и… — простенване — … за няколко минути забравят за положението си. Те се усмихват и се смеят, сякаш са докоснали слънцето. За няколко скъпоценни, безценни минути. А децата с рак, туберкулоза и СПИН напускат мрачното място, на което се намират, и протягат ръка, за да хванат моята. Хващат ме, сякаш съм някоя важна особа, и въобще не обръщат внимание на грозните ми пръсти. Те не виждат, че Катлин Маккей от Евансвил, Индиана, е стара и саката! — Очите ѝ бяха пламнали зад очилата. — Не, те смятат, че са до Сияйното момиче.

Старицата млъкна отново, за да си поеме дъх.

— Аз не ги лъжа — каза след малко тя. — Не им казвам, че могат да победят болестите си, ако доктор Фелисиен или доктор Уолкът не се казали това. Но се опитвам — давам всичко от себе си — да ги накарам да разберат чудото по начина, по който го виждаме аз и сестра Каролайн. Плътта ще умре, да. Тя ще напусне този свят, защото такъв е животът. Но аз вярвам в чудото, че дори плътта да умре, духът остава. Той продължава да съществува, също както продължава да съществува Сияйното момиче. Жените, които носят тази титла, остаряват и умират, но не и Сияйното момиче. Тя продължава да живее и да се грижи за пациентите и болницата си. Обикаля отделенията. Държи ръцете на хората. Тя живее. Така че не смей да седиш там със затворени очи и да не виждаш какво ти предлага Бог!

Устата на Ардън бавно се отвори.

— На… мен?

— Да, на теб! Болницата ще оцелее без Сияйно момиче — предполагам, че ще успее, не знам… но ужасно ще се промени. Всичките Сияйни момичета през годините са били причината това място да се запази. Но не е било лесно, казвам ти! Бури са отнасяли болницата, имало е парични проблеми, проблеми с апаратурата, трудности да се запазят… да се запазят старите сгради. Не казвам, че всичко е перфектно, съвсем не е. Ако е нямало Сияйно момиче, което да проси дарения и да се бори срещу петролните компании, които искат да добиват… да добиват нефт на самия бряг и да погубят острова ни, като държат пациентите ни будни по цели нощи, как сме щели да се справим?

Катлин затвори очи и отпусна отново глава на възглавницата си.

— Не знам. Всъщност знам… Не искам да съм последната. Не. Няма да съм тази, която ще прекъсне веригата. — Тя въздъхна и потъна в размисли. След малко заговори отново с тих и спокоен глас: — Сияйното момиче не може да бъде някоя проклета слабачка. Тя трябва да е боец и да се справя по възможно най-добрия начин с трудната работа. Но най-вече — старицата отвори очи — не трябва да се страхува да поема отговорност.

Ардън седеше напълно неподвижно и стискаше малката кесийка в ръцете си.

— Може би това не си ти. Не знам. Проклятие, изморена съм. Онези сестри в параклиса се молят ли, молят. Казах им. Казах им, че ако тя се появи, ще дойде тук. Но може би това не си ти.

Младата жена не знаеше какво да каже. Тя стана от фотьойла, но нямаше представа къде да отиде.

— Ако останеш — каза Катлин, — ако направиш онова, което трябва да се направи… ти обещавам, че никой тук няма да вижда този родилен белег. Той ще изчезне. Ще остане само лицето ти под него.

Ардън стоеше под един слънчев сноп, хваната между онова, което е било, и онова, което може да бъде.

— Върви тогава. — Гласът на Катлин беше изморен. — В болницата има радио. Фериботът от Гранд Айл може да дойде тук за половин час. Познавам човека, който държи пристанището. Той ще ти намери превоз, който да те заведе по магистрала „Едно“ до Голдън Медоу. Оттам ще си хванеш автобус. Имаш ли пари?

— Не.

— Пърли! — провикна се старицата. — Пърли! — Не получи никакъв отговор. — Ако не е отвън, вероятно е тръгнал към обора. Върви го намери и му обясни, че съм казала да ти даде петдесет долара и да се обади на пристанището.

— Обор? — Сърцето на Ардън отново заби бързо. — Какво има… в този обор?

— Коне, разбира се! Тези създания ме плашат изключително много, но Пърли ги обожава. Казах му, че някой ден някое от тях ще го срита в главата и повече няма да прекарва толкова много време там.

— Коне — прошепна младата жена и най-накрая се усмихна.

— Да, коне. Съпругът на Авриета Колбърт е бил скотовъд. Превозвали са коне в кораба си на връщане от Южна Америка. Някои от конете доплували дотук и от тях тръгнало всичко. Отглеждаме ги и ги продаваме, за да печелим пари за болницата. — Катлин се намръщи. — Какво има?

Очите на Ардън се напълниха със сълзи. Не можеше да говори, защото имаше чувството, че в гърлото ѝ е заседнала буца. Успя да се отърве от нея.

— Няма нищо. Мисля… мисля, че всичко е наред.

Разплака се и почти не виждаше нищо, но в този момент осъзна, че никога през живота си не бе виждала толкова много и толкова ясно.

Той седеше на стол на горната веранда, а сините сенки на здрача се сгъстяваха на смарагдовата ливада. На парапета до него беше подпряна патерица. Наблюдаваше как слънцето се носи към Залива и си мислеше за случилото се преди час.

Тогава беше пристигнал фериботът от Гранд Айл. Той пак седеше на това място. Двама мъже и сестра Каролайн бяха излезли от болницата и бяха тръгнали по пътеката към кея. Единият от тях беше плешив и дебел, но вървеше с високо вдигната глава, сякаш беше намерил причина да се гордее със себе си. Другият беше висок и слаб, облечен в тъмен костюм и с нови обувки, които някой от персонала му бе донесъл вчера от града. Вторият мъж се беше спрял, преди да се качи на ферибота, и бе погледнал назад.

Дан и Флинт Мърто се бяха спогледали въпреки голямото разстояние.

Нямаше какво повече да си кажат. Двамата много внимаваха през изминалите три дни, когато бяха близо един до друг — бяха наясно колко струва главата на беглеца. Мърто продължаваше да мисли за парите, Дан беше сигурен в това, но самият факт, че беше тръгнал да спасява него и спътника му, когато можеше просто да ги загърби и да избяга, струваше много, много повече.

Тогава Мърто се беше обърнал и се бе качил на ферибота. Сестра Каролайн им бе помахала, когато развързаха въжетата. Дан бе наблюдавал смаляващия се ферибот, който отвеждаше Айсли и Мърто към остатъка от животите им. Желаеше им всичко добро.

— Здрасти, динозавре стари. Нещо против да се пльосна до теб?

— Давай.

Влака дръпна един плетен стол близо до Дан и седна на него. Все още беше облечен в зелената болнична нощница, колкото и да не му харесваше. Огнестрелната му рана и счупеното му ребро заздравяваха, но доктор Уолкът бе настоял да остане за известно време. Минаха два дни, откакто Дан видя за последно Ардън — беше я зърнал през прозореца до леглото му да се разхожда наоколо със сестра Каролайн. Не беше идвала и в малката столова на болницата. Определено нещо се случваше и той не знаеше дали беше намерила своето Сияйно момиче, или не. Но едно беше сигурно — все още носеше родилния си белег.

— Кракът ти как е?

— Не е много зле. Доктор Фелисиен казва, че едва не съм си счупил глезена.

— По дяволите, много по-лошо можеше да е, а?

— Да. — Дан се засмя, макар че доста дълго време щеше да вижда обезобразеното лице на Голт в кошмарите си.

— Добре се справи, пехотинецо. Повече лоша дума няма да кажа за морските пехотинци.

— Не знаех, че си казвал лоши неща за тях.

— Е, и дотам ще стигнем — отвърна Влака.

Дан скръсти ръце на гърдите си и се загледа във вълните. Задуха ветрец и той видя, че част от боята на опечения от слънцето парапет се е олющила. Това място беше много спокойно и тишината утешаваше душата му. Тук нямаха телевизори, но пък разполагаха с малка библиотека на първия етаж. Чувстваше се отпочинал и възстановен, макар че нямаше как да не забележи, че старата сграда се нуждае от сериозна дърводелска работа.

— От колко време знаеш за това място?

— От много години. Сомове и костенурки им нося. Кой докара, мислиш, козите от Гоут Айлънд?

— Каза ли им за мен? — Дан трябваше да зададе този въпрос.

— Естествено! — отвърна Влака. — Казах им, че си добър човек.

Дан се обърна и изгледа събеседника си.

— Не е ли истина? — попита Влака.

— Все още съм издирван убиец. Търсят ме.

— Познавам двама мъже, които не го правят. Качиха се на ферибота тъкмо и си заминаха.

Дан се наведе напред и подпря брадичка на ръцете си.

— Не знам какво да правя, Влак. Не знам къде да отида.

— Да те приютя за известно време мога.

— В онази твоя къща-лодка? Нуждаеш се от пространство, както и аз. Това няма да се получи.

— Може би няма. — Двамата се загледаха в някакъв товарен кораб в далечината. Плаваше на юг. — Параходите и лодките за доставки, те идват, разтоварват и товарят отново в Порт Сълфър. Не е много далеч оттук. Някои си търсят екипаж. Работи ли ти се?

— Мисля, че ще се справя с някои работи, ако не са прекалено тежки.

— И аз тъй мисля. Но вероятно трябва да си починеш известно време, сам да вземеш решение. Прибирам се след два дни. Можеш да останеш тук седмица, две седмици. Ще отидем да ловим риба, ще си говорим динозавърски истории, а?

— Да — отвърна Дан и отново се усмихна. — Това би било чудесно.

— Ще те заведа на едно езеро, пълно със сомове — ухааааа! — никога не си виждал толкова големи екземпляри!

— Дан?

Мъжете се обърнаха по посока на гласа. Ардън беше излязла на верандата. Къдравата ѝ руса коса блестеше на залязващото слънце. Беше облечена в чисти панталони в цвят каки и в зелена блуза на райета.

— Може ли да поговорим? Насаме?

— О, добре, бездруго задника да си раздвижа трябва. — Влака стана. — По-късно ще поговорим, bon ami.

— До по-късно, Влак — отвърна Дан и каджунът влезе обратно в болницата. Ардън седна на стола му.

— Къде беше? — попита я ветеранът. Забеляза, че младата жена вече не носи розовата си кесийка. — Не съм те виждал от известно време.

— Бях заета. Добре ли си?

— Мисля, че да.

Ардън кимна.

— Това място е много красиво, нали? Островът е прекрасен. Разбира се… това не означава, че няма върху какво да се поработи. — Младата жена откъсна люспа от олющената боя. — Виж. Дървото отдолу също не изглежда особено добре, нали?

— Не. Целият парапет трябва да се смени. Не знам кой отговаря за поддръжката тук, но явно не си върши добре работата. Така де… — Дан сви рамене — … сградите са стари и хората вероятно дават всичко от себе си.

— Могат да се справят по-добре — отвърна Ардън и го погледна в очите.

Трябваше да я попита. Може би щеше да съжалява, но трябваше да го направи.

— Кажи ми, разбра ли коя е била Сияйното момиче?

— Да, определено разбрах.

Ардън му разказа цялата история. Дан я слушаше внимателно и нямаше как да не се сети за преподобния Гуин, който му направи голям подарък, като му осигури време и му каза: Бог е способен да прати човек по много пътища и в много домове. Не е важно къде сте били, а накъде сте се насочили. Разбирате ли какво ви говоря?

Дан смяташе, че разбира. Най-накрая смяташе, че разбира.

Каза си, докато Ардън му споделяше намеренията си да остане, че Джупитър беше прав. Имаше да размишлява над много неща в предстоящите дни, но изглежда, наистина беше човекът, когото Бог бе изпратил на Ардън, за да я заведе при Сияйното момиче. Може би от самото начало всичко това беше заради нея и тази болница, а той, Бланчард, Айсли, Мърто, Влака, наркопласьорите и всички останали бяха просто зъбни колела в машината, проектирана да доведе Ардън на този остров, за да свърши необходимата работа.

Може би. Никога нямаше да разбере отговора. Но Ардън беше намерила своето Сияйно момиче и предназначението си, а той — своето убежище, ако искаше да остане.

Дан не можеше да се върне, никога. Не искаше и да го прави. Не беше оставил нищо след себе си. Имаше само утрешния ден и деня след него и смяташе да ги посрещне, когато дойдеха.

Дан се пресегна и хвана ръката на Ардън.

В далечината една платноходка се носеше по блестящия Залив към хоризонта. Белите ѝ платна се изпълваха от ветровете на свободата и я отвеждаха към непознат пристан.