Брак за една година

Глава 34

Когато Едуард Плантагенет научи за поражението при Стърлинг и за смъртта на ковчежника си Хю де Кресингам, той незабавно се завърна от Франция.

Робърт Брус посети Дъмфрис, за да обмени информация. Знаеше, че Линкс де Уорън и чичо му са добре осведомени за плановете на краля и искаше да предаде ужасяващите новини, че хората на Уолас нападат графства, унищожават посеви и отвеждат стада.

— Едуард е потеглил към Единбург, за да се присъедини към губернатора. С него са голяма част от графовете — Бигод, Бохун и, разбира се, граф Ълстър — каза Линкс на Робърт.

— Докато тази огромна армия се предвижва от Единбург, няма да остане нищо, освен почернели полета и изгорени ферми. Бунтовниците на Уолас са прогонили хората на север, така че войниците на Едуард да бъдат откъснати от храна и всякаква помощ. Те се опитват дори да се предвижват и из нашите територии и само нашата денонощна бдителност не им позволява да го сторят.

Линкс бе потресен.

— Ще излезем с теб през нощта, за да огледаме всичко, и аз незабавно ще осведомя губернатора. Присъединили ли са се и други благородници към Уолас?

Брус поклати глава.

— Поне не открито. Само Мъри, Монтийт и Комин са в съюз с него.

— Този път няма да оцелеят!

— Страната ни се разкъсва на две от англичани и шотландци — горчиво рече Брус. — Никога досега в историята ни не е имало толкова много предателства, измяна и лъжи, и то заради алчност и ненужна гордост! Резултатът ще бъде безсмисленото унищожение на Шотландия. Бих искал да не е така. Би трябвало да се обединим в името на една цел.

Дамите, които бяха дошли да поздравят Робърт Брус, хванаха последните му думи. Никога не го бяха чували да говори с такова огорчение и болка.

— Горкият Робърт! — с искрено съжаление изрече Джори. — Единственото ти желание е англичаните завинаги да се махнат от Шотландия, нали?

— Ако трябва да бъда честен, да. С изключение на присъстващите.

— Ами ирландците? — обади се Елизабет де Бърг. Брус разроши тъмните й къдрици.

— Шотландците мразят само англичаните, не и ирландците. Може би защото във вените ни тече келтска кръв.

— Елизабет се вълнува, тъй като баща й ще придружава краля — обясни Джори.

— Надявам се, че няма да е твърде зает, за да ме види — с копнеж промълви младото момиче.

— Можем да го покани да остане в Дъмфрис — предложи Джейн и погледна към Линкс. — И без това едва ли замъкът в Единбург ще може да приюти всички.

— Предполагам, че ще се наложи да поканя Едуард в Локмабън и Карлевърок, ако искам да не ги изгубя — сухо подметна Робърт.

— Джон с облекчение научи, че може да разчита на подкрепата ти.

— Той задържа ли Фиц-Уорън? — поинтересува се Робърт.

Линкс поклати глава.

— Двама от рицарите ми наблюдават Тортуолд, но копелето изглежда е изчезнало от лицето на земята.

— Нека да не говорим за него — намеси се Джейн. — Линкс вече е напълно възстановен. Само това има значение, поне що се отнася до мен.

— Струва ми се, че го храниш прекалено добре, Джейн. Станал е дебел.

— Но това са само мускули! — възмути се Линкс. — Опитай се да не бъдеш толкова завистлив, Робърт.

Джейн се усмихна и неустоимите й трапчинки се появиха.

— Ще останете ли да пренощувате, милорд?

— Е, щом настоявате — намигна Брус. Горчивината напълно бе изчезнала от гласа му.

— Ела с мен в оръжейната. Искам да ти покажа късата броня, която майсторя. Вместо тежки железни халки, използвам плътно изтъкан вълнен плат с метални нишки. Невъзможно е да бъде пробита.

Когато мъжете излязоха, Елизабет и Джори се отправиха към стаите си, за да се нагласят в най-хубавите си рокли. Джейн последва Марджори в кулата и седна на леглото, докато тя оглеждаше многобройните си рокли.

— Не мога да понеса мисълта, че Линкс отново ще се сражава… Толкова ме е страх за него.

— Скъпа, никога не му позволявай да разбере, че се боиш. Остави го да си мисли, че е всемогъщ.

— Но аз го обичам толкова много! Защо мъжете непрекъснато се бият?

— Джейн, войните се водят, за да бъдат спечелени, а това не може да стане без кръв и жестокости.

— Джори, обичаш ли Робърт?

— Разбира се, че го обичам. Но един ден той ще поиска короната на Шотландия. Това ме плаши до смърт, обаче не бих си и помислила да го спра. Робърт вярва в съдбата си, така че и аз съм принудена да вярвам!

Джейн си припомни видението и нежно рече:

— Искаш ли да бъдеш негова кралица?

Джори разстла върху леглото роклята, която бе избрала, и седна до приятелката си.

— Знам, че това никога няма да се сбъдне. Шотландците никога не биха приели англичанка за своя кралица.

— И въпреки това искаш той да стане крал?

— Да! Бих направила всичко, за да му помогна да достигне целта си.

— Обичаш ли го достатъчно, за да пожертваш любовта си? — меко попита Джейн.

— Обичам го достатъчно…

— Знам, че неколцина от влиятелните шотландски графове са дали клетва за вярност пред Робърт Брус, но ако получи подкрепата на могъщия Едуард де Бърг, графа на Ълстър, той може да си извоюва трона.

— Права си, Джейн. О, няма ли да бъде чудесно? Само ако е възможно да бъде убеден графът на Ълстър да застане зад Робърт!

Джейн се поколеба за миг, после бързо заговори:

— Ако Робърт поиска ръката на Елизабет де Бърг с обещанието, че ще я направи своя кралица, това със сигурност ще убеди всемогъщия граф.

Очите на Джори се разшириха от изненада. После кръвта се отдръпна толкова бързо от лицето й, че заприлича на восъчна статуя.

Тази вечер всички разговори в голямата зала се въртяха около предстоящата война.

— Едуард бил казал на губернатора, че първата най-важна работа е да се отстрани Уолас. Предлагал пари и земя на всеки благородник, който помогне за залавянето му.

— Кралят е майстор в разделянето и завладяването. Любимото му оръжие е подкупът — заяви Робърт. — Знам го, тъй като се е опитвал да ме подкупи доста често.

За да ги отклони от приказките за войната, Джейн бе донесла в залата малкия Линкълн Робърт и в момента го хранеше с яйчен крем. Присъстващите искрено се удивляваха на апетита на малчугана.

— Той се нуждае от нещо по-съществено от яйчен крем — заяви баща му и му подаде коричка хляб. Линкълн Робърт я захапа лакомо и целият се посипа с трохи. Всички мъже наоколо избухнаха в смях.

Джейн забеляза, че по време на вечерята Джори е необичайно замислена. На светлината на свещите деликатното й лице изглеждаше помръкнало, а под красивите й очи тъмнееха кръгове. Сърцето на Джейн се сви от мъка. После погледът й бе привлечен от съпруга й, който по външен вид толкова много приличаше на сестра си. Но приликата свършваше до тук. Линкс излъчваше вътрешна сила, беше много здрав и изпълнен с енергия. И Джейн отново горещо благодари на Бога за чудодейното му изцеление.

Гледаше с изпълнени с любов очи как Линкс повдигна сина си на рамене и се затича към стълбите. Линкълн Робърт бе вкопчил малките си юмручета в светлокафявата грива на баща си и пищеше от удоволствие. Джори бе права — ще трябва да запази страховете за себе си и да се преструва, че Линкс е всемогъщ.

Часове по-късно Брус лежеше задоволен в леглото, а Джори се бе изтегнала върху великолепното му мускулесто тяло.

— Тази вечер си по-пламенна и от тигрица, любима. На какво се дължи тази ненаситност?

— Ще се отзовеш ли, ако те призоват да се биеш?

— Мисълта, че можеш да ме загубиш, ли те прави толкова страстна?

— Да — отвърна тя и лекичко го захапа по рамото.

— Нужен съм, за да обикалям с хората си Голуей, Анандейл и Ланарк. Иначе Уолас ще опустоши низините. Едва ли ще ме призоват.

— Но и двамата много добре знаем, че рано или късно ще трябва да се разделим.

Робърт постави пръсти под брадичката й и повдигна главата, за да я накара да го погледне в лицето.

— Досега винаги си успявала да се наслаждаваш на настоящето и да не мислиш за бъдещето.

— Робърт, има начин да се ускорят твоите претенции за короната — убедено рече Джори. — Ако графът на Ълстър застане зад теб…

— Любима, де Бърг притежава половин Ирландия; та той всъщност е истински крал. Какво бих могъл да му предложа аз?

— Да направиш дъщеря му своя кралица — прошепна Джори. — Това е предложение, което много малко бащи биха отказали.

— Но Елизабет е още дете!

— Ако спреш да гледаш само мен, любов моя, ще забележиш, че Елизабет е на прага на женствеността и вече е лудо влюбена в теб.

— Достатъчно — отсече той и покри устните й със своите.

— Обещай ми, че ще помислиш за това.

— Джори, сърце мое, ти ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурна, че ще помисля.

В кулата от другата страна на замъка, Джейн, която бе изпила две чаши вино, за да повдигне духа си, бе във весело настроение и най-малкото нещо я караше да избухва в смях.

— Тази вечер си много радостна и закачлива, а аз очаквах порой от сълзи, че отново заминавам на война.

— О, аз изобщо не се страхувам за теб. — Тя го блъсна върху леглото и прокара ръце по голите му крака. — Имаш железни мускули и се обзалагам, че можеш да строшиш орех с бедрата си. Боже, само мисълта за това ме кара да тръпна от желание!

— Твърде дълго си била в компанията на Джори. Превърнала си се в повърхностно, егоистично малко дяволче, което мисли само за собственото си удоволствие.

Джейн приседна на пети и ококори очи.

— Грешиш, Линкс. Джори е способна да бъде напълно всеотдайна. Тя винаги е била толкова великодушна с мен. Аз я обожавам! — Една неканена сълза се търкулна по бузата й.

— А аз обожавам теб — рече съпругът й, осъзнал, че зад привидното й веселие се крие страх. — Знам какво ще прогони тези глупави сълзи.

— Какво?

— Едно хубаво любене.

Джейн се закиска и виното се разплиска в чашата й.

— Кое е толкова смешно?

— Припомних си първия път, когато бяхме заедно. Аз бях толкова невежа и стеснителна, а ти толкова учтив и скован!

— Обзалагам се, че не съм бил чак толкова скован — измърмори той и притегли ръката й към слабините си. Пръстите й винаги го възбуждаха до полуда.

— Нека да си поиграем на жребец и кобила — подкани го младата жена, зарови пръсти в къдравите косъмчета на гърдите му и захапа игриво ухото му с острите си зъби.

Любиха се през цялата нощ и Линкс успя напълно да пропъди сълзите на съпругата си.

В замъка в Единбург, Едуард Плантагенет бе свикал военния си съвет от генерали, за да обсъдят стратегията си. Подобно на Джон де Уорън, и кралят бе прехвърлил шестдесетте и годините си казваха своето.

— Числеността не е толкова важна, колкото оръжията.

— Последният път, когато се бих с шотландците, те бяха едни опърпани диваци, въоръжени с тояги — заяви Бигод.

— Оттогава те успяха да се сдобият с много по-добро оръжие, и то в повечето случаи наше — сухо отбеляза Джон де Уорън.

— Как така? — властно запита Едуард.

— Сир, те събират оръжия и доспехи от бойното поле — крадат ги от мъртвите, нападат наши каруци с продоволствия и бойно снаряжение. Уолас се прочу с отвличането на товарни конвои.

— Чии? — Пронизителните сини очи на краля огледаха присъстващите, търсейки провинилите се.

Пърси изглеждаше смутен; той бе изгубил три конвоя.

— Сир, тяхното основно оръжие е дългото копие, което е смъртоносно за нашата кавалерия — бързо се намеси Джон де Уорън.

Линкс де Уорън смяташе, че кралят прекалено много се осланя на кавалерията, след като имаше и други, подобри възможности. Ала тъй като самият той командваше голям отряд тежка кавалерия, рискуваше да бъде обвинен за страхливец, ако предложи нещо ново. Все пак накрая се реши да заговори:

— Сир, аз открих, че моите уелски стрелци са много ефективни срещу шотландците. Те търпят много по-малко загуби, тъй като се бият от разстояние. Дългите им лъкове изстрелват стрелите с три пъти по-голяма бързина от тази на арбалетите; те са изключително добро оръжие срещу един враг, чиято единствена защита са туниките.

— Аз винаги съм разчитал на тежката си кавалерия — възрази прочутият с твърдоглавието си Едуард Плантагенет. — Това е стар и изпитан метод да се печелят войни.

— Да, но във Франция, а не в Шотландия, където има обширни блата и хлъзгавият мъх се простира на цели мили. Конете затъват в меката земя и кавалерията става безпомощна.

— Тогава ще сложим пред кавалерията няколко редици от уелски стрелци — заключи кралят.

— Не, сир — възрази Линкс де Уорън, — кавалерията ще ги стъпче. — Знаеше, че английският крал никога няма да позволи да се унищожат войниците му дори това да му донесе победа над шотландците. — Уелсците трябва да обстрелват откъм фланговете.

Едуард впи сините си очи в него.

— Чух, че си бил убит.

— Твърде преувеличено, сир.

— Прочетохте ли докладите на Брус, че цялата страна от запад до север е опустошена, Ваше Величество? — отново се намеси Джон де Уорън.

— Да се надяваме, че това също е твърде преувеличено. Заповядах за всеки случай да се изпратят каруци с продоволствия от Карлайл, така че не виждам никакви причини да не тръгнем с войската пред тях.

Щом кралят получи вест от графа на Ангъс, че армията на Уолас се е разположила на лагер край Фолкърк, даде заповед за настъпление. Едуард и генералите му много скоро се увериха, че докладите на Брус са съвсем точни. Пред англичаните се простираха почернели полета и само тук-там стърчаха останките на опожарените градове и села.

Когато наближиха Линлитгоу, намиращ се на няколко мили от Фолкърк, фуражът за конете вече бе свършил. Направиха лагера си на тъмно, увиха се в одеялата и налягаха по земята.

Едуард Плантагенет последва примера им, тъй като бе твърде горд, за да заповяда да издигнат палатката му, след като генералите трябваше да спят под открито небе. През нощта бойният му кон стъпи върху него и му счупи няколко ребра. Някои от генералите изпаднаха в паника и дори предложиха да се откажат от кампанията и да се върнат в Единбург.

Обаче кралят упорито отказа. Лечителите му го превързаха, той облече ризницата си и сковано се метна на коня. Заповяда да се вдигне лагера преди зазоряване и армията бавно започна да се предвижва напред.

Когато слънцето се показа над хоризонта, видяха в далечината армията на Уолас, разположена на един висок хълм. Шотландският водач бе наредил хората си в кръгова фаланга, с копиеносците от външната страна, а резервите в средата, за да сменят загиналите. Между фалангите бяха подредени шотландските стрелци с малки старомодни лъкове и стрели. Кавалерията, водена от Джон Комин, чакаше скрита зад фалангите.

Кралят на Англия седеше върху коня си, пронизван от мъчителни болки и изпълнен с омраза към Уолас. Проклетият шотландец бе разположил войската си на хълма и сега армията трябваше да се катери нагоре по възвишението. На всичко отгоре думите на Линкс де Уорън се оказаха пророчески — пред тях се простираше огромно трудно проходимо блато. За да го избегнат, английските войски трябваше да се разгърнат надясно и наляво по фланговете, но уелските стрелци напълно оправдаха славата си на добри бойци. Дългите им лъкове изстрелваха снопове стрели към високия хълм и те се сипеха като градушка върху шотландските фаланги.

Тогава кавалерията на Комин също излезе на бойното поле. Кралят на Англия, с лице посивяло от болки, заповяда на своята кавалерия да заобиколи тресавището и да нападне противника в гръб.

Разгромените шотландци панически побягнаха през гористите хълмове към Фолкърк. Но на бойното поле останаха десет хиляди трупа. Когато Едуард Плантагенет узна, че Уилям Уолас не е сред мъртвите, той заповяда да го преследват, докато го заловят. Но въпреки усилията си, никъде не можаха да открият и следа от бунтовника.

Едуард Плантагенет, измъчван от непоносими болки и заобиколен от гладуваща армия, реши да прекоси границата и да се оттегли на английска територия в Карлайл. Уолас бе обявен за държавен изменник. Кралят издаде заповеди за залавянето и на Монтийт и Комин.

Не след дълго Комин изпрати послания до Едуард, в които изтъкваше ролята, която бе изиграл в победата на англичаните над Уолас. След дълги размишления, умният и гъвкав крал прости на Комин, тъй като, ако го обезглавеше, това разчистваше пътя на Робърт Брус към трона на Шотландия.

Графът на Монтийт никак не очакваше да се окаже от губещата страна. Той се укри сред доверени приятели. Остана изумен от броя на шотландските благородници, които преди се противопоставяха на английския крал, а сега злословеха по адрес на Уилям Уолас и способностите му на водач. Монтийт наблюдаваше всяка маневра на Комин и не пропусна предложението му да сътрудничи на Едуард в замяна на пълно опрощение.

Хитрият граф на Монтийт не закъсня да последва примера на Комин и влезе в тайни преговори с Едуард Плантагенет. Срещу помилване и пост на губернатор на Дънбартън, графът на Монтийт обеща да предаде Уилям Уолас в ръцете на краля.