Брак за една година

Глава 4

Джейн Лесли катереше хълмовете от задната страна на Дъмфрис. Отиваше да събира билки. Наведе се. Откъсна една дива жълта теменуга и я затъкна зад ухото си. Навлезе в сенчестата гора. Заоглежда се, търсеше великденче. То облекчаваше кашлицата и помагаше при охтика. Наближи едно мочурливо място и видя напъпил храст елша. Набра шепа листа, за които знаеше, че пъдят мухите. Навлезе още по-навътре в гората.

На една полянка зърна змийско биле, наскуба цял наръч и го пъхна в торбата. Лекуваше рани от ужилвания или леки ухапвания, а освен това спираше кръвотечението.

Наближи горския вир и усети вълнение. Запита се дали пак ще срещне риса. При мисълта за великолепния хищник изпита едновременно страх и възбуда и забави крачките си, за да се придвижва по-безшумно.

Усети силното му присъствие, преди да го види. Скрита зад балдахина от листа, наблюдаваше риса, който бе потопил внушителната си горда глава във водата и пиеше. Беше най-красивото създание, което някога бе виждала. Гледаше го като омагьосана. Той влезе във вира и заплува.

Копнееше да създаде връзка с него, каквато имаше с другите животни. Колко хубаво би било, ако някой ден заплува край него. Тогава си припомни думите на Кийт, че рисът може би е предзнаменование за съдбовните промени, които предстояха. Предпазливо се отдръпна назад сред дърветата и чак когато се отдалечи на безопасно разстояние, забърза към защитните стени на Дъмфрис.

Беше сезонът на агненето, а братята й Бен и Сим се грижеха за стада с над хиляда глави. Този следобед Джейн им помогна да израждат овцете.

— Сим, напоследък губил ли си животно от стадото?

— Не. Кучетата са добре обучени и ни предупреждават, когато наближи някой хищник.

— Това е добре. — Джейн се поколеба и нерешително попита: — А виждал ли си рис по тези места?

— Не се мяркат наоколо. По-късно, когато отведем стадата към високите пасища, може да срещнем някоя дива котка. В Пентланд и Ламермур има доста.

Джейн потъна в мълчание, доволна, че нейният рис не бе убил никое от животните на Дъмфрис.

Когато нощта настъпи, имаше вече три малки новородени агънца, чиито майки умряха при раждането и които нямаше да оцелеят без нежните грижи на Джейн. Сим ги отнесе в каменната къща, където девойката ги сложи на топло пред огнището.

Магота кипна вода, за да се измие внучката й от кръвта, с която се бе изцапала от глава до пети. Джейн се почисти и се насочи към малките.

— Не, първо ще хапнеш, а после ще се погрижиш за тях. Трябва да имаш сили, иначе дарбата ти да лекуваш ще загине.

Джейн разбираше, че баба й е права. Предстояха й още дълги часове работа, ако искаше да спаси новородените. Затова послушно взе пълната купа с димящо варено и приседна до Магота.

— Нали Кейти и Мери не са казали нищо на татко за това, че трябва да ми намери съпруг?

Магота много добре знаеше, че въпросът бе обстойно обсъждан и бяха направени различни предложения, но чувстваше, че може да коригира решенията на Джок, що се отнася до най-малката му дъщеря.

— Джейн, дадох ти думата си, че няма да те омъжат насила. Избий си тази мисъл от главата. Тук няма подходящ съпруг за теб. Няма да те принеса в жертва на някой свинар или на някой тлъст невежа.

Успокоена от думите на баба си, девойката напълни едно каменно шише с овче мляко от стомната, която бе оставила да се топли до огъня, притисна парче чист ленен плат към тясното му гърло и разклати, докато платът добре се напои. После внимателно повдигна най-малкото агънце и му подаде ленената бозка. Отначало то изглеждаше твърде слабо, за да има сили да суче, но гласът на Джейн и ръцете й сътвориха чудото.

След около половин час тя успя да накара малкото създание да преполови млякото от шишето, а руното му — сухо и пухкаво от настойчивите й пръсти — го превръщаше в мъхеста вълнена топка. Остави го край огъня и вдигна следващото. С много търпение и нежност Джейн повтори действията си. След час и третото бе нахранено.

Магота донесе едно одеяло.

— Почини си, дете.

Младото момиче й благодари с усмивка, разстла одеялото, нареди агънцата върху него и легна до тях. Малките им коремчета бяха пълни с мляко и Джейн бе сигурна, че ще спят поне няколко часа. Последната й мисъл преди да заспи, бе за нейния великолепен рис.

Потъна в дълбок сън. Озова се в гората.

Вълнуваше се, защото усещаше нечии очи. Изпита желание да побегне, ала не можеше да помръдне. Когато погледна надолу към глезените си, видя, че са здраво овързани с дълги ластуни пача трева. Невидимите очи следяха всяко нейно движение и се приближаваха сред балдахина от листа.

Отвори уста да извика. В същия миг рисът изплува от дърветата. Джейн изпита огромно облекчение, че съществото, което я бе наблюдавало, не е мъж и се отпусна изнемощяло върху меката горска земя, за да си поеме дъх и да успокои бесните удари на сърцето си. Тогава се случи нещо ужасно. Тъкмо когато си мислеше, че е в безопасност, рисът се запъти към нея!

Пристъпваше бавно с огромните си лапи, а зелените му очи не се откъсваха от тялото й. После приклекна на задните си крака и се приготви за скок. Джейн отново отвори уста да извика и рисът се хвърли към нея. Озова се отгоре й. Очакваше мигом да я разкъса на парчета, но това, което се случи, бе не по-малко страшно за Джейн превърна се в мъж! Страхът й се примеси с благоговение, никога не бе виждала толкова грамаден и красив мъж. Над широките и силни рамене се извисяваше горда глава, увенчана с буйна грива светлокестенява коса, а погледът на блестящите му зелени очи сякаш проникваше до дъното на душата й.

Силните му ръце нетърпеливо се сключиха около нея. Почувства, че ще бъде мил. С огромно облекчение разбра по някакъв начин, че няма да я нарани. Мъжът вдъхна уханието на косите й, после невероятните му устни докоснаха бузата и. Джейн не помръдваше. Беше като омагьосана. Езикът му облиза шията й и се спусна надолу към нежната извивка на ключицата.

Осъзна голотата си чак когато мъжът бавно започна да ближе гърдите й. Езикът му описа кръг около едното зърно и тялото й се разтърси от сладостно усещане. Страхът й се стопи напълно, заменен от невероятно удоволствие.

Красивите устни я обсипваха с влажни целувки и Джейн потръпна, облята от горещи вълни. Чувствата й напираха. Затвори очи, а от устните й се изтръгна глух стон. Той я владееше напълно, а тя желаеше тъкмо това!

Събуди се рязко. Страните й се покриха с гъста руменина, когато си припомни съня. Досрамя я още повече от мисълта за въображаемото удоволствие, което бе изпитала и което й се струваше толкова истинско. Отърси се от мислите за мъжа, но излъчващият невероятна сила образ на риса й напомняше за непознатия красавец. Завладя я неустоимо желание да си направи нов талисман.

Призоваваше различни богини. Припомняше си заклинания и символи — риби, змейове, дракони и елени. Отхвърли всички и накрая се спря на изображението на рис. Това със сигурност бе най-силното създание на света. Беше толкова величествено и могъщо с гордата си красота, че би могло да бъде за нея източник на сила и енергия както някой свещен пазител.

Линкс де Уорън и другите командири се отправиха с конете си на север и се присъединиха към армията на епископа на Дърам. Линкс заедно с Джон де Уорън и краля напуснаха лагера, за да огледат укрепленията на Берик. Градът бе защитен и от морето, и от дълбокия канал, изрязан от река Туийд.

— Кой командва гарнизона? — попита Едуард Плантагенет.

— Уилям Дъглас, Ваше Величество. Носи му се славата на храбрец — отвърна Джон де Уорън.

— Поискай замъка да се предаде — заповяда кралят. Джон де Уорън избра Линкс да преговаря с командира на гарнизона, а Едуард и останалите се върнаха в лагера. Линкс де Уорън бе безстрашен. Участвал бе в не една битка за покоряването на Уелс. Ала въпреки това мразеше безсмислените кръвопролития.

Придружен от свита оръженосци с бели знамена, Линкс влезе в Берик Касъл и прекара цели двадесет часа в преговори с Уилям Дъглас. Вече посред нощ Линкс видя поражението да се изписва върху лицето на воина. Чак тогава реши да направи реверанс пред гордостта му.

— Ще ти позволя да излезеш от замъка с всички почести, а хората ти ще носят твоите знамена и шотландския флаг.

Едуард Плантагенет, заобиколен от командирите си, препусна към портите на Берик, за да приеме капитулацията на крепостта. Стотици мъже бяха застанали покрай оградата от заострени колове, за да бъдат свидетели на събитието. Когато Дъглас препусна с коня си през портите на замъка, жителите на Берик започнаха да сипят подигравки по адрес на англичаните, да размахват оръжия и да крещят предизвикателни заплахи. Над всеобщата глъчка се извисяваше една обида, за която Едуард Плантагенет отлично знаеше, че се отнася лично до него.

— Дългокракия! Дългокракия! Дългокракия! — крещеше обезумялото множество.

Прочутият гняв на Плантагенетите избухна като вулкан. Крал Едуард извади меча от ножницата си и го вдигна високо във въздуха.

— В атака! В атака!

Джон де Уорън веднага заповяда на леката кавалерия да заобиколи краля и бързо престрои един батальон пехотинци. Едуард, възседнал огромния си жребец Баярд, прелетя над рова и се понесе напред. От двете му страни яздеха племенникът му Ричард от Корнуол и Фиц-Уорън. Тримата прескочиха оградата, а Фиц-Уорън заповяда да я подпалят. Защитниците се разбягаха панически и английските пехотинци нахлуха в Берик като мощна приливна вълна.

Внезапно една стрела изсвистя във въздуха и се заби точно в процепа за очите върху шлема на Ричард от Корнуол. Едуард с ужас видя как племенникът му се строполява мъртъв. Ледено сините му очи откриха Джон де Уорън и гласът му прогърмя:

— Никаква милост! Никакви пленници! Всички мъже на Берик да бъдат посечени!

Линкс де Уорън не подозираше нищо за трагедията, разиграла се пред стените на замъка. Заобиколен от оръженосците си, той чакаше да се източи една дълга войнишка колона. Когато най-после се озова зад дебелите стени на Берик Касъл, на ярката слънчева светлина, кървавата баня заливаше улиците на града.

— Защо не вземаме пленници? — сурово попита Линкс чичо си, щом го откри.

— Ричард от Корнуол бе убит. Едуард заповяда да не се вземат пленници — рязко отвърна Джон.

Линкс вдигна шлема си, обърна коня и препусна през улиците обратно към замъка, съпровождан от оръженосците си. Никой не се осмели да приближи до трите високи коня, чиито смъртоносни копита биха го стъпкали на часа. Линкс де Уорън се отправи без колебание към голямата зала на Берик Касъл, където се бе настанил Едуард Плантагенет.

— Берик Касъл е наш. Градът също — заяви той. — Ваше Величество, не е необходимо да се лее повече кръв.

Сините очи на Едуард заплашително блеснаха.

— Аз заповядах да се посекат всички мъже на Берик!

— Сир, някой от тези мъже не са войници, а обикновени граждани и занаятчии.

— Точно тези обикновени граждани потопиха нашите кораби и убиха Ричард от Корнуол! Да не би да се осмеляваш да оспорваш заповедите ми, де Уорън?

— Да, сир. Това клане е срам за всеки доблестен воин. Като какъв искате да бъдете запомнен, когато се пишат страниците на историята — като най-великия английски крал и мъдър законодател или като касапина от Берик?

Кралят присви очи.

— Спориш и убеждаваш страстно както сестра си. Вие от рода де Уорън сте дяволски самонадеяни.

— Осмелявам се да изкажа на глас това, което мисля, защото верността ми към вас е безгранична. Ако не заповядате да спре тази безумна сеч, омразата между шотландци и англичани ще се задълбочи и ще стане невъзможно някога да се обединят двете страни. Отвън лежат заклани жени и деца, сир!

— Заповедта ми се отнасяше само за мъжете. Заповядайте да спрат!

Линкс де Уорън не са бави нито миг. Получи това, за което дойде. Сега трябваше да усмири една армия, вече опиянена от миризмата на човешка кръв.

Джори де Уорън не си спомняше някога да се бе наслаждавала толкова много на едно пътешествие, както на това от Нюкасъл до Уигтън. Двамата с Робърт Брус се отдадоха на скандален флирт. Когато наблизо имаше и други хора, те се държаха изключително официално един към друг, но в мига, в който се окажеха далеч от любопитни уши и очи, двамата си разменяха шеги, закачаха се и се дразнеха по възмутително интимен начин. Това бе игра, на която взаимно се наслаждаваха и която бе двойно по-вълнуваща, защото бе тайна.

Джори стоеше на самия връх на Уигтън Касъл и се взираше в далечината към Карлайл, който се намираше само на осем мили. Робърт бе толкова близо до нея, че телата им почти се докосваха. Джори отметна глава и се взря в него. Тъмните му очи горяха.

— Познавам отвътре Уигтън. Завладяхме го когато Бейлиол се качи на трона, и имахме разногласия с англичаните.

— Представям си как си завладял тази крепост, подчинил си я изцяло на волята си и си я накарал да се предаде.

Брус докосна един кичур от сребристозлатистите й коси, който се развяваше от лекия вятър.

— Завладяването е в кръвта ми.

Докато се взираше в красивото му лице, Джори си го представи на коня, размахващ двуостър меч и бойна секира, обагрени в кръв, с броня върху широките гърди и с голи лъщящи от пот ръце и рамене.

Почувства как краката й отмаляват и тялото й затреперва неконтролируемо, докато страстният му поглед я изгаря. Дъхът заседна в гърлото й.

— Робърт! — промълви тя и се олюля.

Той я вдигна на ръце без никакво усилие и я понесе към стълбите. Откъде знаеше, че краката не я държат и че не би могла да стигне сама до стаята си? Джори не можеше да откъсне поглед от него. По кожата му блестяха капчици пот. Твърдият метал на гърдите му й причиняваше болка, толкова силно я притискаше към себе си. Ала тя с цялото си същество копнееше за тази болка! С всяка стъпка той ги отдалечаваше от външния свят и всички останали.

Една болка се зароди в стомаха й, пропълзя към сърцето и се качи в гърлото. Кожата й бе станала толкова чувствителна, че вълненият плат на роклята я влудяваше. Ръцете му й носеха сигурност и защитеност. Искаше винаги да ги усеща върху себе си.

Джори бе изгубена — напълно и безвъзвратно. Робърт я изпълваше с енергия, глад и страст, които трябваше да бъдат утолени! Знаеше, че и той изпитва същото. Двамата споделяха един и същ копнеж и той ги свързваше много по-здраво и от железни вериги.

Джори махна с ръка към стаята си. Брус разбра жеста й и без думи я отнесе вътре, затвори вратата с крак и я пусна да стъпи на килима, за да се освободи от ризницата. Тя се вкопчи в него, за да не падне, удивена от лудостта, която я бе обзела да го притежава и да бъде притежавана.

Никога досега не бе виждала толкова широки рамене и такива мускулести гърди. Не можеше да откъсне поглед от него. Приличаше на излята от бронз скулптура. Бе твърд като метал. Ръцете й се плъзнаха по прекрасното и стегнато мъжко тяло.

— Робърт!

Устните му намериха нейните, опивайки се от вкуса на името върху тях. В целувката му нямаше нищо нерешително. Беше настойчива, пламенна и покоряваща. В този миг Джори осъзна, че той е луд от страст. Тя бе не по-малко дива и необуздана. Двамата разкъсаха роклята й. После неговите дрехи. Преди да падне и последното парче плат, Джори се покатери върху него, сякаш бе висок дъб. Винаги когато се бе любила със съпруга си, преди това дълго се бе къпала и парфюмирала в спалнята си. Сега ухаеше единствено на жена, а той на мъж, обзет от похот и сласт.

Робърт сграбчи задника й и я прониза с твърдата си щръкнала мъжественост. Двамата извикаха едновременно, изпълнени с радостта от сливането. Джори се задъхваше, стенеше, извиваше се и забиваше ноктите си в плътта му като разгонена женска. Съединените им тела се стовариха върху леглото и той я притисна с тежестта си. Робърт вля в нея толкова мощна чувственост, че тя се заизвива под него, повдигайки великолепното му тяло, за да изпита още по-пълно блаженство, да му даде възможност да я изпълни докрай.

В един миг младата жена отметна глава и диво се засмя. Съпротивата й бе сломена още преди да я докосне. Смехът на Робърт се извиси над нейния, докато телата им се извиваха в екстаз. Бе грубо и животинско. Никога не го бе изпитала в брака си.

Джори бе толкова обезумяла от страст, че заби малките си бели зъби в лъскавото му от пот рамо. Това отприщи лудостта. В един миг тя потъваше в нуждата за освобождение, а в следващия се издигаше на вълната на удоволствието. Тялото й се разтапяше в огнена лава, всмуквайки в жарките си дълбини твърдата му като мрамор мъжественост.

Когато страстта им най-сетне бе утолена, той се претърколи по гръб, а тя остана отгоре му. Очите й не се отделяха от него, вкусвайки с наслада всяка частица от тялото му. Безумието я бе разтърсило и променило. Тя винаги бе знаела, че е чувствена и женствена. Сега осъзна, че всичко бледнееше пред това, което бе изпитала с този мъж. Той можеше да направи каквото си поиска с нея и тя с радост щеше да му го позволи. Сърцето й се изпълни с ново чувство — той бе неотразимият Робърт Брус, а тя бе създадена само за него!

Погледът му се плъзна по тялото й и накрая се спря върху сърцевидното й лице. Ноздрите му се разшириха.

Тя бе толкова крехка и ефирна, че Робърт се запита дали не я бе наранил. Копнееше да я почувства под себе си още откакто напуснаха Нюкасъл. Не, искаше да я прониже с члена си още преди пет години, когато тя бе на седемнадесет.

— Съжалявам, момичето ми…

Очите на Джори се замъглиха, но после усмивката озари лицето й.

— Лъжливо копеле!

Младият мъж също се засмя.

— Не, не съжалявам… Тържествувам!

Тя докосна устните си до гърдите му, там, където туптеше сърцето му, и облиза капчиците пот.

Робърт я повдигна и я положи по гръб до себе си. После коленичи, възседна я, а очите му запламтяха, когато пръстите му бавно се плъзнаха по тялото, което току-що бе притежавал.

— Робърт, не отново!

— Джори, преди малко ние само се чифтосахме. Сега искам да те любя.

Костите й омекнаха.

Любовниците изглеждаха като пълни противоположности — единият толкова силен, а другият толкова крехък и нежен, единият огромен, а другият дребен, той тъмен и мургав, а тя неземно руса. Но и по чувственост, и по темперамент си подхождаха напълно.

Този път Брус я люби бавно, сякаш разполагаха с всичкото време на света. Сливането им бе съвършено и пълно, но в мига, в който страстта им бе задоволена, той скочи от леглото и започна да се облича.

— Вземи ме със себе си в Карлайл — прошепна Джори.

— Не ме изкушавай.

— Изкушението е в кръвта ти. — За един кратък миг си помисли, че ще я вземе, но после разбра. — Ти няма да останеш в Карлайл, нали, Робърт? — замислено попита младата жена.

Вдигна я от леглото и я привлече към мощните си гърди.

— Много скоро ще съборя краля от трона му и ще си върна всички замъци, а след това и Анандейл.

Решителността и амбицията на Робърт Брус бяха толкова силни, че Джори потръпна от благоговение.

— А накрая и Шотландия, нали?

Тъмните му блестящи очи се взряха в лицето й.

— Ти виждаш в сърцето ми и отгатваш и най-съкровените ми тайни. — Целуна я набързо, завъртя я и я плесна леко по дупето. — Трябва да съм оглупял напълно, за да допускам една жена толкова близо до себе си. Побързай! Облечи се!

Една седмица по-късно Джори вече не можеше да стои затворена зад стените на замъка. По хълмовете и из долините блееха агънца, тревата бе избуяла, а цветята цъфтяха под топлия дъх на ранната пролет. Реши да излезе да поязди. Вдигна полите си и отиде да потърси Алисия, смятайки, че любовницата на брат й не по-малко от нея е зажадняла за развлечения.

Алисия си бе избрала красивите стаи, разположени в предното крило с изглед към планината Къмбриан. Грандиозният Скидо, чиито връх се губеше в облаците, изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да го докоснеш. Марджори почука леко на вратата и зачака. Никой не отговори и тя предположи, че Алисия е слязла долу. Тогава дочу слаб стон.

Приближи и тихо я извика. Отново чу задавено стенание. Бързо завъртя дръжката. Обикновено намираше Алис Болтън за досадна и отегчителна, но сега, като видя младата жена свита на две от болка, мигом се изпълни със състрадание и загриженост.

— О, скъпа, какво има?

— Нищо. Остави ме сама!

— Нищо? Но ти агонизираш! Да не би да си се отровила? — Джори взе чашата с някаква течност на дъното и я помириса.

— Престани да ме следиш! — извика Алис, притиснала с две ръце корема си като жена, която всеки миг ще роди.

Тогава Джори забеляза, че полите й са подгизнали от кръв.

— Мили Боже, но ти имаш кръвоизлив! Нека ти помогна.

Алис избухна в сълзи.

— Не казвай на Линкс! Моля те, не му казвай!

Когато смисълът достигна до съзнанието й, очите на Марджори де Уорън се разшириха. Алис Болтън абортираше! Тъмнокафявата течност в чашата беше отвара от див джоджен. Жените го варяха, когато искаха да се отърват от нежелана бременност.

Джори се спусна към леглото, издърпа чаршафа и го накъса на широки ивици.

— Трябва да спрем кървенето! — Сърцето й бясно биеше и ударите му отекваха в ушите й. Мили Боже, нима тази жена не разбираше, че може да умре!

— Ще спре — увери я Алисия през зъби. — Болката е ужасна, но от дивия джоджен няма да повръщам, нито ще получа разстройство.

— Нима си го правила и преди? — смаяно попита Джори. Бе искрено потресена от постъпката на Алис, ала в същото време изпита огромно облекчение — значи брат й бе напълно способен да създаде потомство! Колко егоистично постъпваше Алис като отказваше да задоволи най-съкровеното желание на Линкс! Та той толкова отчаяно копнееше за дете!

— Ела, позволи ми да ти помогна и да те сложа да си легнеш. — Нима тази жена не разбираше, че Линкс щеше да се ожени за нея в мига, в който разбере, че тя носи неговото дете? Джори отвори уста, за да й го каже, но в последната минута размисли. Не, Алис Болтън не бе достатъчно добра за брат й.

— Джори, моля те, закълни се, че няма да ме предадеш! Това наказание ми е достатъчно!

Марджори бе отвратена, но я съжали.

— Няма да те предам, Алисия, но те съветвам сама да си признаеш всичко.