Часовникът на Пандора

8

ЦРУ — Лангли, Вирджиния

Петък, 22 декември, 15:00 ч (2000 Z)

Джонатан Рот седеше зад масивното си махагоново бюро и с една ръка държеше телефонната слушалка, а с другата се почесваше замислено по слепоочието. Подкани Хейстингс да седне, но той предпочете да остане прав като дисциплиниран войник.

Служителят от Белия дом най-после се обади.

— Да, чакам! — развика се Рот. — Бихте ли ми казали на кого всъщност докладваме там, за бога? На вас ли, на президента ли, на Пентагона, на Държавния департамент? На кого, по дяволите?

Взе един лист от бюрото и го подаде на Хейстингс.

— Значи Държавният департамент се занимава с въпроса? — Покри слушалката с ръка и се обърна към Хейстингс. — Марк, я вземи да седнеш, че ми лазиш по нервите!… Какви битки? — продължи по телефона. — Нали не става дума за война?

Изслуша отговора, записа нещо в бележника си и затвори.

— Чуй сега как стоят нещата: доколкото разбирам, Пентагонът се опитва да вкара боинга в някаква военна база северно от Лондон без разрешение от англичаните. В Държавния департамент твърдят, че не знаели нищо за тоя план, докато не им се обадил един наш посланик, който пътува в същия самолет. Помощник държавният секретар отчаяно върти телефони, за да се добере до президента и да го убеди да спре незаконните действия на военните, преди да почнат да се стрелят. Междувременно всички са се вторачили в нас и настояват час по-скоро да им съобщим доколко опасен е вирусът!

— Хубаво се наредихме! — възкликна Хейстингс.

— Не само хубаво, ами дори прекрасно. Тъй или иначе, искат отговор от нас, за да знаят много ли да се плашат или малко. Та питам те, Марк, можеш ли да ми кажеш до каква степен сме изплашени? — Рот се наведе над бюрото с престорено очакване.

— Ами… — започна Хейстингс.

— Изплашени сме до смърт, сър — прекъсна го дружелюбен глас зад него, — особено ако вирусът е от четвърта степен биологическа опасност.

Беше мъж на среден ръст, със смачкан костюм, разхлабена вратовръзка и разкопчана риза.

— Извинявайте, че нахълтвам по този начин, мистър Рот. Казаха ми, че бързате да се срещнете с мен и аз търчах по целия път дотук.

— Личи си. — Джонатан Рот огледа дрехите му с явно неодобрение. — Но все пак бихте ли се представили?

— О, извинете, сър. — Новодошлият подаде ръка. — Аз съм доктор Ръсти Сандърс, работя в приземния етаж.

Рот се ръкува неохотно, после представи Марк Хейстингс.

— Запознаха ли ви вече със случая? — попита учтиво Хейстингс.

Сандърс посочи с глава вратата.

— Мери Елън от вашия отдел ме уведоми по секретния телефон. — Взря се в скъпата ламперия на стените, окичени с дипломи и пана. — Доста внушителен кабинет, сър. За пръв път идвам тук.

— Не сме ви поканили да оценявате декора, докторе — отвърна сприхаво Рот. — Нуждаем се от незабавни компетентни отговори.

Сандърс продължи да оглежда обстановката.

— Ясно, сър. Значи германците ни разправят, че става въпрос за грип, но паническото им поведение подсказва нещо далеч по-лошо, може би дори патоген от четвърта степен. Ако действително има основание за подобни подозрения, и най-строгите предпазни мерки са напълно оправдани. Лично аз не бих допуснал самолета в Щатите.

— Сериозно ли говорите?

Сандърс подпря ръце на ръба на бюрото и се наведе към Рот.

— Да, но има още един съществен момент: ние не знаем какъв е този вирус и дали принадлежи към известните видове, или е някакъв нов, непознат щам. Необходима ми е пълна информация как се е развила болестта на лаборанта, какви симптоми е показал, дали се е възстановил и доколко. За да предвидим как хората с по-лабилно здраве ще понесат вируса, трябва да знаем специфичните му свойства, смъртоносен ли е и в каква степен, а също и начините за предаване на заразата. Вероятно и германците не са наясно по тия въпроси и затова се презастраховат. Доста хитро от тяхна страна. Ако не греша, досега ни е известно само, че болестта се е проявила за пръв път в някаква нова биологическа лаборатория и немците поддържат версията, че е просто по-тежък грип, макар че действат като при страшна епидемия.

Марк Хейстингс подаде на Сандърс листа, който получи от Рот, и се взря в лицето му, опитвайки се да отгатне как ще реагира.

Сандърс прочете написаното и тихичко подсвирна.

— Значи човекът от лабораторията, заразил професора, вече е мъртъв? И не е бил първата жертва?

Рот кимна и поясни:

— Току-що получихме известието от Бон. Уверяват ни, че и те едва сега са научили.

Сандърс подаде листа обратно.

— Значи до този момент имаме двама починали пациенти и само смътни догадки за скоростта, с която се развива така нареченият грип. Вирусът не е изолиран, липсва класификация, не са извършени изследвания с електронен микроскоп, с други думи, продължаваме да сме в пълно неведение. Симптомите на пътника, умрял в самолета, съвпадат със симптомите при сърдечен удар. Германците съобщават за инкубационен период от два дни — нещо почти невъзможно! Два дни са съвсем недостатъчни, за да се настани вирусът в клетките и да се възпроизведе! Ако са верни твърденията на немците, ще трябва да се коригират всички учебници по медицина. И така, докато не разберем с какъв микроорганизъм си имаме работа и дали той е убил пътника в самолета, няма да знаем и какво може да причини, тоест няма да познаваме симптомите. — Сандърс скръсти ръце, тръгна към стената и взе да съзерцава една картина на Дивия запад.

— Марк — въздъхна Рот, — ти нали ни препоръча да приемем, че биологическата опасност е от четвърта степен, докато нещата не се изяснят напълно?

Сандърс изпревари Хейстингс.

— Имате право, Марк. — Обърна се към Рот. — Не е изключено цялата история да е резултат от тайни изследвания на военните. Но за мен най-голяма опасност крие евентуалната комбинация между кратък инкубационен период и висока смъртност. Представяте ли си кошмара, ако тези два показателя са налице, ако вирусът убива за три дни при смъртност 70–80 процента и вземе, че попадне в населено място?

— Добре, доктор Сандърс, все пак можете ли да определите степента на биологическата опасност и какво следва да предприемем? — Рот се подразни, че докторът продължава да разглежда кабинета му.

— Най-лошият вариант е, ако заразата се предава по въздуха и предизвиква бърза смърт в рамките на четирийсет и осем часа. Всъщност най-страшният фактор е разпространението по въздушен път. Предполагам, че затова повикахте тъкмо мен, познавам добре вентилационната система на „Боинг“, „Еърбъс“ и „Дъглас“.

— Смятате ли, че могат да разпространят заразата?

— Да, стига вирусът да се предава по въздушен път и да успее да мине през филтрите. Някои филтри при определени обстоятелства могат и да не пропуснат вирусен патоген, но не и патоген от вирулентен тип. Тоест, ако на борда на тоя самолет има вирус убиец и той се предава по въздуха, трябва да приемем, че всички ще се заразят. И ако смъртността е висока, може до един да измрат.

— Точно от това се боях. — Рот завъртя стола си към прозореца.

Сандърс започна да изброява на пръсти.

— Необходими са ни резултатите от аутопсията на починалия, вирусни култури, животни за лабораторни изследвания, биологически обезопасено място, защитни костюми и подвижна лаборатория. Военните от Форт Детрик могат да осигурят горните условия. А в случай, че болестта наистина се окаже острозаразна и смъртоносна, бих препоръчал аутопсията да се извърши някъде извън САЩ.

Рот и Хейстингс се спогледаха.

— Къде например? — попита Рот.

Сандърс застана пред картата на света, окачена на стената, и с пръст очерта крива от центъра на Атлантическия океан до Исландия.

— Имаме база в Кефлавик. Откарайте ги там или пък в Гренландия. Трябва да ги изолираме на студено. Ще успеете ли да го уредите?

Рот въздъхна и поклати глава. Марк Хейстингс описа в подробности заплануваното приземяване в Милдънхол.

Сандърс изблещи очи.

— В Англия?! Вие шегувате ли се? Можете ли да ги спрете?

— Защо?

— Защото, ако на борда има смъртоносна зараза и тя се предава по въздушен път, самолетът изобщо не бива да се доближава до такава влажна страна като Англия. Епидемиите избухват в населени места, а районът на Милдънхол е гъсто населен и цялото население диша въздух, доколкото ми е известно.

Въздушна база Милдънхол

Англия — 20:15 ч

Свистенето на автомобилни гуми отекна в командния пункт на американските Военновъздушни сили. Любопитен сержант надникна през прозореца и с учудване видя как британски подполковник изскочи от задната седалка на колата и хукна към главния вход на долния етаж.

След малко се чу тропот на тежки ботуши по металните стъпала.

Сержантът пристъпи към генерала и тихичко го предупреди за предстоящото посещение. В същия миг англичанинът връхлетя в стаята.

— По дяволите, какво става тук, генерале?! — изрева вместо поздрав той. — И само не се опитвай да ме будалкаш!

— Подполковник Крандъл! Радвам се да те видя. Да не би да има някакъв проблем?

— Абе ти за идиот ли ме мислиш? Половината ти хора се разхождат вън в защитно облекло, изритали сте сума аероплани от хангара и от стоянката, а в болницата разместват пациентите. Да не би да се готвим за вечеринка, генерале?

— Виж какво…

— Това все още е британска земя и имам нареждания да не допускам боинга, който се опитвате скришом да вкарате тук да се приземи! Ясен ли съм?

— Дейвид, моите нареждания пък са да го приземя безопасно, да задържа екипажа и пътниците вътре и да чакам по-нататъшни инструкции. Въпросът е от хуманно естество. Как ще отпратите тия хора?

— Не зависи от мен. Законно избраното правителство на Нейно Величество взима решенията и дава заповедите, а аз ги изпълнявам. Съжалявам, ако последното решение ти се струва прекалено жестоко, но все пак трябва да се грижим и за британците на острова.

— За бога, Дейвид, пътниците в самолета не са болни, просто може да са били изложени на грипна зараза.

— Ти абсолютно убеден ли си в това?

— Всъщност не, но…

— И аз не съм убеден, тъй че не мога да оспорвам правотата на получените заповеди. Човек с твоите познания по биологическите оръжия би следвало да действа по-предпазливо, но виждам, че ти не си се разтревожил особено. Настоявам да си прибереш изтребителите и да отпратиш боинга.

— Не мога, Дейв — понечи да възрази генералът.

— Можеш, можеш, освен ако не искаш да предизвикаш дипломатическа криза между нашите две страни. Що за наглост, да пращате изтребители да прикрият боинга?! Лондонският център засече тоя фарс още от самото начало!

— Ние сме съсобственици на летището, Дейвид. Имаме законни договори и сме в правото си да приемем всеки американски самолет.

Крандъл махна на адютанта си, застанал чинно отстрани. Адютантът се приближи и тикна радиотелефон в ръцете му. Без да снема поглед от генерала, подполковникът вдигна слушалката и нареди:

— Тук е Крандъл! Блокирайте веднага!

— Какво правиш? — попита подозрително генералът.

— Взимам мерки, генерале. Взимам мерки да опазим суверенитета на Великобритания! — Крандъл се обърна кръгом и напусна стаята.

Сержантът пристъпи към генерала и му подаде червен телефон.

— Сър, обажда се шефът на Военновъздушните сили в Пентагона. Настоява да говори незабавно с вас.

Необичайната гледка — един огромен и два по-малки самолета, прелитащи ниско в късната вечер — озадачи малцината будни жители на тихото селце, намиращо се на петнайсетина километра от базата. Холанд и Роб вече бяха забелязали светлините на пистата пред тях, когато пилотът на единия изтребител ги потърси по радиото.

— „Фокс три“, трябва да ви съобщя, че има промяна в плана.

Холанд не повярва на ушите си.

— Повторете — помоли Дик Роб.

— Имам нареждане да ви изведа от английското въздушно пространство. Заповедта идва директно от Вашингтон. Вашата компания ще ви се обади по сателитния телефон след малко и ще ви съобщи в каква посока да продължите.

— Боже господи, пак ли! — избухна Роб.

Пресичаха 500 метра височина. Обикновено полосата не се виждаше нощем, но този път по цялото й протежение, от подхода до другия й край, нагъсто бяха разположени червени, бели и сини светлини, а редом с тях и… автомобили!

— Блокирали са пистата! — възкликна Холанд.

Роб превключи на честотата на Милдънхол.

— Шейсет и шест, тук кула Милдънхол. — Отговориха им веднага. — Минете на втори кръг, сър! Нямате разрешение за кацане. Полосата е затворена, блокирана е от хора и съоръжения. Моля, потвърдете командата!

Холанд кимна на Роб.

— Кажи им, че сме разбрали.

— Не мога да повярвам — измърмори Роб.

Холанд плавно премести ръчките за газ напред.

— Максимална тяга. Пусни задкрилките на петнайсета позиция — нареди на Роб.

— По дяволите, не можем да висим тук цял ден! — продължи Роб истерично. Вените на врата му пулсираха.

Диспечерът от кулата пак ги подкани:

— Шейсет и шест, повтарям, преминете на втори кръг! Преустановете захода. Полосата е блокирана!

— Задкрилките на петнайсет, ако обичаш — каза Холанд натъртено.

Роб сякаш не чу. Стискаше устни и се опитваше да се успокои. Досега се надяваше, че като кацнат в Милдънхол, всичките им проблеми ще се решат. Не можеше да повярва, че така бързо и безцеремонно им отнеха и тази възможност.

Холанд се пресегна през него, бутна рязко ръкохватката на задкрилките на положение петнайсет градуса и отново се зае с ръчките за газ. Роб се сепна, изумен, че не е реагирал навреме.

— Извинявай. Задкрилките… на петнайсет… — измънка.

— Всичко е готово. Положителна вертикална скорост. Обери колесника.

Роб премести ръкохватката за колесника нагоре, самолетът започна да набира височина и земята отново се отдалечи. С изненадващо спокойствие, сякаш наблюдаваше всичко отстрани, Холанд се запита кога и къде ще свърши целият този кошмар.

Положението с горивото не е чак толкова страшно, мина му през ума, ще им стигне за още четири часа полет. А имаше и стотици други писти в близост. В краен случай ще кацнат на някое нищо неподозиращо летище. Но фактът, че изведнъж цял свят се отвърна от тях и нито една страна не желае да ги приеме, го плашеше. Това вече не беше бюрократично престараване. Явно светът наистина се страхуваше от тях.

Ами ако всички на борда прихванат нещо смъртоносно? Колко време им остава? Колко време му остава лично на него, за да приземи самолета някъде, преди болестта да го повали?

Но той не можеше да реши проблема. Трябваше да разчита на компанията, на Държавния департамент, на правителството… Негово задължение бе само да опази самолета, докато долу, на земята, измислят нещо.

Припомни си дните, когато напусна Военновъздушните сили и постъпи като бордов инженер в Гражданската авиация. Тогава от командирите се очакваше сами да взимат решения.

Ала това беше отдавна. Нещата се бяха променили.

Джеймс Холанд включи на малък газ и се отпусна в седалката си. Въпреки всичко не се чувстваше безпомощен, нали компанията скоро ще му даде инструкции? Погледна с надежда към сателитния телефон и той иззвъня като по поръчка.