Часовникът на Пандора

Епилог

Рихобот Бийч, Делауер

Неделя, 31 декември

Ръсти Сандърс връчи купчинка вестникарски изрезки на Шери Елис. Макар че бяха от десетина различни издания, съдържанието им бе почти еднакво и на всичките имаше една и съща снимка — опожарения боинг на пистата на остров Възнесение.

— Все си мисля, Шери — каза замислено Ръсти, — че ако Рот наистина няма пръст в тази история, трябва само да съжалява. Сега не може да си припише заслугите за това, че всички цивилизовани нации заклеймиха терористите на „Ал Акба“. С тях вече е свършено. Та дори Иран обеща да помогне в разгромяването им! Разбира се, най-настървена е Саудитска Арабия. Шейхът, дето му задигнаха самолета, е готов едва ли не да почне свещена война!

Шери се бе загледала през прозореца и мълчеше.

— А ти как смяташ, Шери? Каква е твоята присъда — виновен ли е или невинен?

— Кой?

— Рот, естествено, кой друг!

Тя се усмихна и сви рамене.

— Честно казано, Ръсти, нямам представа. Може да е виновен, може и да не е. Знаеш що за човек е Рот — неведоми са пътищата…

— Божии — добави Ръсти. — На твое място не бих го превъзнасял чак толкова!

— Бих казала, че за нас поне Рот се явява в ролята на Всевишния — всичко зависи от него. Пък и такова блестящо изпълнение изнесе пред Мун, че чак аз се почудих дали не сме се залъгвали през цялото време.

— Вярвам ти. Аз също бях страшно впечатлен. Рот беше толкова спокоен, имаше си обяснение за всичко, пък и никакви доказателства не бяха останали. Но ако не е той виновникът, тогава кой е? Някой все пак помогна на „Ал Акба“ да нападне самолета! После същият някой се опита да ни убие!

— Не съм толкова сигурна — възрази Шери.

— Как така не си сигурна? Забрави ли, че стреляха по нас на летището? Цял самолет подпалиха, само и само да ни ликвидират!

Шери размаха показалец и започна да имитира Рот.

— Доктор Сандърс, та те просто са искали да улучат гумите на откраднатия от вас мотокар, за да ви спрат. Ако са имали намерение да ви убият, щяха да го сторят. Задачата им бе само да ви доведат при мене.

— Въпреки всичко аз вярвам повече на очите си — заяви Ръсти.

— Така ли? Аз пък, да си призная, не съм убедена, че той лъже. Тъй или иначе, каквато и да е истината, шпионското братство вярва, че гениалният Рот е разбил поредната терористична група.

— И все пак, не знам дали постъпихме правилно — каза тихо Ръсти.

— А да не би да имахме избор?

— Ами…

Шери го хвана за брадичката, извъртя лицето му към себе си и го погледна в очите.

— Спомняш ли си старата английска приказка за коняря Хобсън, дето казвал на клиентите си: „Можете да си изберете който искате кон, стига да е първият до портата“. Е, ние бяхме в същото положение. Знаеш какви бяха условията на Рот: „Затваряте си устата, забравяте абсурдните си обвинения, и оставате тук на работа. Ако обаче продължите с нелепите си твърдения, моментално изхвърчате и си теглите последствията“. Веднага щяха да ни обявят за психопати, да ни изхвърлят на улицата и да уведомят летището къде да ни изпрати сметката за нанесените щети. Както виждаш, скъпи, изборът ни бе първият кон до портата!

— Добре де, добре. Така е.

— Нали се разбрахме. Много по-лесно ще ни е да държим Рот под око, ако сме вътре в системата. Пък станалото — станало.

— Е, да. Поне пътниците си отидоха живи и здрави по домовете след някакви си три дни карантина и получиха извинения отвсякъде, да не говорим за билетите първа класа. Пострадаха само застрахователите на боинга и нещастният арабин в другия самолет, ако не броиш „Ал Акба“, разбира се.

— Забравяш професор Хелмс и младата майка в Исландия.

— Права си, Шери. Жал ми е за тях — въздъхна Ръсти. — Въпросът обаче е друг. По случайни стечения на обстоятелствата Рот сега минава за мъдър и решителен човек, чиито ценни съвети помогнаха на президента да се справи с небивала криза. А всъщност е един хитър интригант, който си присвои ролята на бог и едва не погуби двеста и петдесет души, насъсквайки терористите срещу тях. Наруши сума ти закони, като проведе гнусната си операция без знанието на президента — сигурно му е надрънкал цял куп лъжи — замаза очите на сенатора, изманипулира всички наред, опита се да ни убие, разби ми апартамента, съсипа ми нервите и… и…

— И сега се радва на пълното доверие на изпълнителната и законодателната власт, които ще одобрят назначението му без капка колебание — допълни Шери.

— Ние сме единствените хора на този свят, които го знаят що за змия е, а сме под прекия му контрол! — Ръсти размаха гневно юмрук.

Шери вирна брадичка и се усмихна.

— Щом ще живеем в джунгла, трябва да свикваме със змиите. В крайна сметка, нали работим в ЦРУ? Или по-точно, продължаваме да работим там благодарение на Рот. Можеше и да е по-лошо.

— Някой ден обаче — рече тъжно Ръсти — друг ужасен вирус наистина ще попадне в пътнически самолет и тогава вече ще настъпи пълен хаос.

Той открехна вратата към плажа и в стаята нахлу мощният рев на океанските вълни. Времето бе необичайно меко за сезона, а огромната пълна луна хвърляше сребристата си светлина върху гладкия пясък. Някъде в близост малкото останали туристи посрещаха Нова година, но въпреки фойерверките и веселите викове атмосферата в запустелия курорт бе тиха и спокойна.

А Вашингтон беше далече, далече…

— Ръсти, радвам се, че ми се обади. — Шери застана до него и сложи ръка на рамото му. Вълшебни светлинки проблясваха в косата й, огряна от лунните лъчи. — Отдавна чаках този момент.

— Аз… не знаех дали… — смути се той.

— Напротив, знаел си много добре.

— Знаех какво чувствам аз, но не бях сигурен дали и ти…

— Стига. — Шери постави нежно пръст на устните му. — Колко време смяташ да прекараме тук?

— Ами… всъщност… направих резервация за три дни.

— Само за тази стая ли? — попита тя, престорено учудена. — Та тук има само едно легло! Ти къде ще спиш?

Ръсти се изчерви и езикът му окончателно се заплете.

— Аз ли? Не знам… Мислех, че…

— Ааа, значи така си мислел? — ухили се Шери и започна да разкопчава ризата му. — Ами правилно си мислел, драги — госпожицата е съвсем навита. Хайде, отличнико, не се бави и ме отведи в леглото.

Овалният кабинет, Белият дом

Вторник сутрин, 16 януари

Джонатан Рот заяви с нетърпящ възражение тон, че президентът трябва незабавно да чуе заключителния доклад на експертите, и настоя за спешна среща с него. Едва прикривайки раздразнението си, шефът на канцеларията прегледа претоварената програма на президента и смести Рот в 10 часа сутринта на 16 януари.

Притиснал дебела папка до гърдите си, той пристигна в уречения час заедно с един армейски генерал — командира на Военномедицинския институт за изследване на инфекциозни болести във Форт Детрик. Президентът забеляза мрачните им физиономии и само им махна с ръка да седнат в креслата срещу бюрото му.

Рот се прокашля и пристъпи към проблема по обичайния си заобиколен начин.

— Както знаете, сър, когато медицинският екип задържа пътниците и екипажа на остров Възнесение, ние — тоест аз — препоръчах по-дълга карантина.

— Да, спомням си. После лично аз поех отговорността да съкратим срока и да ги освободим след три дни, та да се приберат по домовете си — в края на краищата, нямаше никой болен. Какъв е проблемът, Джон?

— Господин президент, оказва се, че те наистина са били болни, само че ние не сме знаели.

— Какво искаш да кажеш?

— За да се установи как точно изглежда един вирус, са необходими обстойни изследвания на кръвта и различни органи с електронен микроскоп. Тези изследвания се извършват в специални помещения, оборудвани срещу биологическа зараза от четвърта степен, и отнемат доста време. Когато „Куантъм“-66 кацна на острова, ние разполагахме само с първоначалните снимки на вируса, убил двамата лаборанти в Бавария — тъй наречения щам „Хауптман“. Почти по същото време получихме снимки и на вируса, заразил професор Хелмс. — Рот се обърна към генерала, който преодоля стеснението си и поде разказа.

— Хелмс определено е бил заразен, сър. В кръвта му бяха открити следи от вирус с характеристики, напълно сходни с тези на споменатия „Хауптман“. Дори флуоресцентните тестове потвърдиха, че става дума за един и същ вирус. После взехме кръв от пътниците и от екипажа, докато бяха още под карантина, и чак сега получихме окончателните резултати.

— Господа, не ме дръжте повече в напрежение. Какво показват резултатите? — подкани ги президентът и се наведе напред в очакване.

— Както ви е известно, нашето становище бе, че заразата не се предава по въздуха, а само посредством телесни течности — отговори Рот. — Въпреки това излиза, че всички до един на борда са били заразени.

Президентът се облещи.

— Какво?! Та нали никой не се разболя — нито тогава, нито после? А вече минаха близо три седмици!

— Всъщност те са били болни още по времето на карантината — каза генералът. — Вирусът е претърпял мутация. Смъртоносният патоген от четвърта степен, убил двамата мъже в Бавария, се е видоизменил в кръвта на професор Хелмс. Не знаем какви точно промени са настанали, но той изведнъж изгубил смъртоносните си качества и удължил инкубационния си период. Така че професорът наистина е заразил всички на борда, само че не с „Хауптман“, а с негов мутант — нарекохме го „Хелмс Бавария“. Повечето пътници са прекарали острия стадий на болестта по домовете си тук, в САЩ, но тъй като няма ясно изразени симптоми, нито те са знаели за това, нито ние.

— Тоест този „Хелмс Бавария“ не е опасен, така ли?

— Подобно заключение би било твърде прибързано — поклати глава генералът. — Ако вирусът претърпи нови изменения, може пак да стане смъртоносен. Лошото е, че нямаме никакъв контрол над него. Заразата вече се разпространява сред населението, макар и засега да не води до заболяване. Но ако се видоизмени повторно…

— Може по всяко време да избухне епидемия от четвърта степен! — довърши Рот.

— Боже мой! — възкликна президентът. — Значи самолетът наистина е бил смъртна заплаха! Уж обсъдихме всичко до най-малката подробност, а сега… Добре, знае ли се поне за колко време изчезва този вирус? Организмът изгражда ли имунитет срещу него?

Рот го погледна право в очите.

— Ако бяхме задържали хората един месец под карантина, нямаше да остане и следа от него. Ние обаче ги пуснахме на 27 декември и те веднага са пренесли заразата у дома си. Всеки е заразил поне десетина души, те от своя страна са заразили още толкова и тъй нататък… Според господин генерала, дори хората да развият имунитет срещу „Хелмс Бавария“, това не означава, че са предпазени от евентуален бъдещ мутант.

— Все едно си имаме работа с някое коварно извънземно от научната фантастика — добави генералът. — Не знаем какви може да ги забърка, но пък знаем, че е някъде наоколо и няма как да го спрем.

— С други думи, сър — вметна Рот, — съвсем я оплескахме. Сбъркахме в заключенията си както за начините, по които се предава заразата, така и за продължителността на инкубационния период. — В гласа му се прокрадна укорителна нотка. — А най-голямата ни грешка бе, че прекалено рано освободихме хората.

— И какво следва оттук, Джон? — попита президентът.

Рот се вторачи във върховете на обувките си, търсейки достатъчно силни думи.

— Сър, още отсега трябва да предвидим какви строги мерки ще вземем, ако историята с „Куантъм“-66 се повтори някой ден. Голата истина е, че ако щамът „Хауптман“ не бе претърпял видоизменения, деветдесет процента от населението на Северна Америка щеше да загине. По никакъв начин нямаше да успеем да овладеем епидемичния взрив.

Естес Парк, Колорадо — вторник, 14 май

Още като дете Рейчъл Шъруд обожаваше излетите в приказните Скалисти планини, но в тогавашните й представи те съществуваха, за да им се любуват хората отстрани, а не да живеят сред тях.

А ето че сега всяка сутрин се събуждаше сред покритите с вечен сняг гранитни върхове, издигащи се величествено в моравата синева. Нима имаше по-прекрасна гледка на света?

Рейчъл разбърка кафето си и се усмихна доволно. Вярно че все още я изморяваше сутрешното тичане в разредения въздух на 2000 м надморска височина, но издръжливостта й постоянно нарастваше, а първоначалните главоболия изчезнаха съвсем. Още малко тренировки, и щеше да се захване със сериозен алпинизъм — бе решила догодина да покори страховития връх Лонгс.

Тя хвърли последен поглед на великолепния пейзаж и се зае с кореспонденцията си. Предпочиташе писмата пред телефонните разговори, особено с дългогодишните си приятели от източното крайбрежие. Телефонът скъсяваше дистанцията между тях, а тя искаше да се чувства далече от външния свят — и във времето, и в пространството. Пък и как би могла да опише необятната красота, сред която живееше, в петминутен телефонен разговор? Романтичната й къщичка сред природата, новият й начин на живот — всичко заслужаваше подробно писмено описание, подкрепено с цветни снимки. Никаква свръхмодерна техника не можеше да се мери с доброто старо писмо.

Облачета прах в далечината известиха, че по черния път към градчето Естес Парк се задава кола. За миг Рейчъл отмести погледа си към мястото, където пътят преваляше планинския хребет и се спускаше към селцето Гленхавън — от сутринта там кръжеше зловещ орляк лешояди — после отново се обърна с очакване към града. Колата вече бе на около половин километър разстояние. Той беше точен както винаги.

Нестихващият интерес на медиите към ролята на посланик Ланкастър в избавлението на „Куантъм“-66 изцяло погълна вниманието на Рейчъл през първите дни на новата година. Лий бе провъзгласен за един от главните герои в драмата и тя се гордееше, че работи за него — както се гордееше и с хрисимия начин, по който той прие венцехваленията.

За нея обаче истинският герой бе тихият и скромен летец, който направи всичко възможно, за да избегне шумната слава и да не става център на вниманието. Напористите журналисти го преследваха с микрофони и камери, телевизионните компании се надпреварваха да го канят в специални предавания, а киностудиите му предлагаха седемцифрени суми, за да заснемат историята му. Но Джеймс Холанд отказа на всички и после сякаш потъна вдън земя.

Рейчъл предполагаше, че се е върнал в Далас, и не се надяваше да го види скоро, докато една дъждовна вечер в средата на януари някой позвъни на вратата й в Джорджтаун. Холанд стоеше на прага мокър до кости, пристъпваше смутено от крак на крак и се чудеше как да я покани да излязат някъде заедно.

— Защо не се обади досега? — укори го Рейчъл.

— Ами… не знаех как да… какво да…

— Какво да ми кажеш ли?

Той кимна.

— Защо не опиташ така: „Здравей, Рейчъл. Искаш ли да излезем някъде?“.

— Е, това… сигурно ще мога да го направя — усмихна се той малко глуповато.

— Добре тогава — да чуя.

— Здравей, Рейчъл — каза той. — Искаш ли да се омъжиш за мен?

Скромният сив автомобил наближи дома им и Рейчъл се приготви да посрещне човека, който така мило поиска ръката й в онази мразовита вечер. Бяха женени от три месеца, но ден след ден — и нощ след нощ — продължаваше меденият им месец. Удивени от силната си и дълбока любов един към друг, те непрекъснато търсеха нови начини да я изразят. Покрай вълненията около новата къща, разходките в планината и съвместните им преживявания на борда на „Куантъм“-66 Холанд все по-рядко се отдаваше на мълчаливите си настроения. Лека-полека започваше да преодолява затворения си характер, а тя се стараеше всячески да му помага.

При мисълта, че най-сетне ще се сбъдне отколешната му мечта да живее в планината, Джеймс напусна Далас без колебание. Рейчъл по-трудно се раздели с Вашингтон, но скоро и тя осъзна, че би могла да живее някъде другаде. Двамата бързо свикнаха с факта, че за всеки свой полет Джеймс трябва да пътува до Далас.

Федералното управление на авиацията и Асоциацията на цивилните пилоти предложиха на Джеймс да му организират честване във Вашингтон. Когато отклони първата им покана, инициаторите се обърнаха към Рейчъл и й обясниха, че не става въпрос за формално връчване на медали и почетни знаци. Според тях Джеймс олицетворявал онези качества и умения, отличаващи истинския добър летец от останалите. Със своя безспорен професионализъм, гражданска съвест и висок морал можел да послужи за пример на цялата нация, която повече от всякога се нуждаела от положителни примери. След дълги увещания Рейчъл успя да склони Джеймс и той прие поканата, макар и с неохота.

На следващия ден заминаваха за Вашингтон, тъй че сега нямаха време за губене. Тя отвори вратата и с предизвикателна усмивка развърза коланчето на ефирния халат, който бе облякла на голо. Джеймс грейна, затвори вратата с крак и я пое в обятията си.

Национален авиокосмически музей, Вашингтон — четвъртък, 16 май

Церемонията действително бе внушителна, но Джеймс Холанд явно се чувстваше неловко от гръмките възхвали, с които го обсипваха, и се поотпусна чак на последвалия официалната част прием. Рейчъл въздъхна с облекчение и реши, че е време да го освободи от грижовното си покровителството. Когато тя се отстрани и се запъти към тоалетната, за да освежи грима си, един среден на ръст тъмнокос мъж пристъпи към Холанд и му подаде ръка.

— Капитане — каза той с едва доловим акцент, — позволете ми да ви поднеса своите поздравления. Начинът, по който спасихте „Куантъм“-66, бе демонстрация на изключително професионално майсторство.

— Благодаря ви — отвърна Холанд. — Вие сте…

— Ваш колега пилот.

В лицето му имаше нещо бегло познато — Холанд бе сигурен, че го е виждал някъде, но не можеше да се сети къде.

— Струва ми се, че не бяхте сред пътниците, нали?

Човекът се усмихна някак тъжно.

— Тогава много хора бяха с вас, капитане, макар и да не присъстваха физически в самолета.

— Това звучи доста загадъчно — отбеляза Холанд и се замисли над думите му.

Мъжът срещна погледа му и отново се усмихна, вече по-ведро.

— Както и да е — махна с ръка той, — исках само да ви кажа, че извършихте истински подвиг.

— Много мило от ваша страна — изчерви се Холанд, — но заслугата беше на целия екипаж. Просто аз като командир бях повече на показ.

— Не, капитане, не е така. Знам какво говоря — вие спечелихте в неравна битка с въоръжен противник. Когато жертвата не иска да умре, често загива прекалено самоувереният ловец. Маневрите, които извършихте, след като изгубихте двигателя си, а и при кацането на острова, показаха съвършено владеене на техниката.

Джеймс се взря отново в лицето на събеседника си и прочете в очите му искрено уважение. Подаде му ръката си и непознатият я стисна приятелски.

— Явно добре сте разучили подробностите от доклада за катастрофата.

— Дори по-добре, отколкото си мислите — отвърна мъжът, кимна за довиждане и се отдръпна.

Холанд веднага бе заобиколен от други хора, сред които и министърът на транспорта. Започна да отговаря разсеяно на въпросите на министъра, но погледът му бе насочен към вратата, където беше спрял тъмнокосият мъж. В паметта му внезапно изплува образът на непознатия пътник, проснат на летището на острова.

Не, не може да е той. Нали каза, че не бил в самолета?

Неочаквано тъмнокосият се усмихна широко и отдаде чест по военному. Джеймс вдигна механично ръка — от ума му не излизаха загадъчните думи на колегата.

Юри Стеблинко излезе от главния вход на музея и забърза към паркинга, където беше спрял свръхмодерния си буик, регистриран, заедно с луксозната му къща във Вирджиния, на името на американския гражданин Юри Разколников, служител на ЦРУ.

Сам си бе избрал новото фамилно име — като малка шега със себе си и почтителен поклон пред великия си сънародник Достоевски.

Погледна часовника си и ускори крачка.

Беше четири часът и Аня вече го чакаше.