Часовникът на Пандора

1

Майнц, Германия

Петък, 22 декември, 13:50 ч (1250 Z)

Стиснал нервно телефонната слушалка, капитан Джеймс Холанд отново погледна към часовника на нощното шкафче. Оставаше съвсем малко време до полета, а още чакаше да го свържат със САЩ. Заедно с раздразнението му растеше и тревогата, предизвикана от сутрешния факс.

След десет минути празнично настроеният екипаж ще го чака във фоайето, за да извървят заедно отсечката до гарата и да вземат влака за летище Франкфурт. Разстоянията бяха нищожни и всички знаеха пътя, но по протокол командирът трябва да се яви навреме и да поведе парада.

Телефонът запращя в ухото му. Къде се бе дянал този лекар — нали в съобщението пишеше „спешно“? Разгъна факса и го прочете отново с надежда да разбере нещо повече.

— Доктор Уилингам не е тук в момента — провлече най-сетне ленив глас от другия край. — Искате ли да оставите съобщение?

Дявол да го вземе! Не му се говореше с телефонистки.

— Обажда се капитан Джеймс Холанд от Германия. Доктор Уилингам ме е търсил сутринта. Ще звънна пак след около час. Непременно трябва да говоря с него. — Понечи да затвори, но внезапно се сети: — Можете ли да го откриете по пейджъра?

Връзката обаче беше прекъснала.

Холанд затвори телефона със свито сърце. Контролният преглед преди три дни уж бе рутинен — една обикновена сонограма на простатата. Нямаше никакви особени симптоми, никакви показания за рак или други болести, но за да го търси докторът спешно…

Погледна отново часовника — 1:54 ч. Оставаха още шест минути.

Сгъна факса и го прибра в джоба си. Оправи си вратовръзката и приготви пътническата си чанта. Върху задължителната бяла риза облече униформено сако с четири златни нашивки и постави багажа си на сгъваемата ръчна количка. Спря за миг пред голямото огледало край вратата и неохотно прецени външността си. Тъмните сенки под очите безмилостно издаваха възрастта му — четирийсет и шест години.

Сандра първа забеляза, когато на лицето му се появиха бръчки и торбички. Тогава бяха още женени и тя го караше да си направи пластична операция — подмяташе му уж шеговито, че не искала съпруг, който с всеки изминал ден заприличва все повече на Линдън Джонсън.

После го напусна, но причината съвсем не беше във външния му вид.

Чувстваше се стар, уморен и съсипан. Предстоеше му самотна и тягостна Коледа. Колегите му допреди малко са пазарували подаръци и сигурно ще са весели и възбудени чак до Ню Йорк. Идеше му да им каже: „Много важно, че е празник“, но бе решил никому да не разваля настроението.

Шестчасовият полет над Атлантическия океан се очертаваше като истинско мъчение — не му стигат тревогите за здравето, ами и Дик Роб ще е втори пилот. Сигурно вече е във фоайето и с присъщото си нахалство флиртува с младите стюардеси и следи стрелките на часовника като началник-влак. Младокът от отдел „Въздухоплавателна инспекция“ бе изпратен да инспектира полета на „Боинг 747-400“, управляван от по-старшия Холанд. От два дни само критикуваше всяко негово действие и му късаше нервите.

Но Холанд както винаги щеше да премълчи.

Веднъж се опита да обясни на Сандра що за специалисти са инспектиращите командири.

— Всички тия големи началници от „Въздухоплавателна инспекция“ ги правят командири, преди да са набрали необходимия стаж. Извършват контролни полети и преценяват качествата на редовите пилоти.

— Май много-много не ги обичаш — каза тя.

— Повечето са разбрани хора, но някои твърде бързо се самозабравят и почват да философстват. Опияняват се от властта си и вместо да обучават, гледат само да критикуват. И колкото по-млади са, толкова повече се надуват.

Роб напълно отговаряше на описанието. Холанд влезе в асансьора и с кисела усмивка установи, че ще пристигне две минути по-рано.

Дик Роб го пресрещна на излизане от асансьора, погледна многозначително часовника си и попита дали ще излетят по разписание.

— Доколкото знам, да — отвърна Холанд и в същия миг разбра, че се е хванал на въдицата.

— Грешиш, има закъснение! — победоносно обяви Роб. — За всеки случай говорих с управата преди половин час. Предполагах, че и ти вече си проверил, но с изненада научих, че въобще не си се обаждал.

Трябвало да се подмени някакъв повреден вентил и затова самолетът за Ню Йорк щял да излети с 30 минути закъснение — в 16:30 ч — с 245 пътници на борда.

Навън се сипеше пухкав сняг и през прозорците на влака се откриваше красива зимна гледка, но Роб не й обърна никакво внимание. По целия път до Франкфурт си придаваше важност и поучаваше Холанд, че едно от задълженията му като командир е да поддържа постоянна връзка с ръководството, когато самолетът е на чуждо летище. Холанд слушаше, кимаше възпитано и се опитваше да сдържа гнева си, но устните му посиняха от усилието. Това не убягна от погледа на Роб и като наближиха летището, той въздъхна снизходително — за него Холанд беше вече бита карта.

Холанд пък го смяташе за нафукано копеле.

На летището се разделиха: Роб отиде да извърши обичайните проверки, а той се отправи към изхода. Мина през терминала, сляп и глух за оживлението наоколо, погълнат от мрачни мисли за резултатите от изследванията. Винаги бе завиждал на малцината пилоти, които умееха да забравят личните си проблеми по време на полет, но той самият така и не успя да постигне подобно самообладание. Откакто Сандра го напусна и срина разклатения им брак из основи, някаква болезнена вътрешна пустота се загнезди в него като постоянен спътник. Как ли ще понесе сега и новите тревоги?

Стигна изход 34 и през прозорците съзря внушителния силует на боинга. Крилете бяха затрупани със сняг, но почистващите съоръжения чакаха наблизо. Спомни си за катастрофата на „Еър Флорида“ във Вашингтон през 1982 г. — самолетът не бил отскрежен преди полета. Трябваше да провери дали Роб е проконтролирал премахването на обледяването.

Намери свободна телефонна кабина и започна да звъни на AT & T.

На няколко метра от портала Рейчъл Шъруд отметна дългите си кестеняви коси и изведнъж се усети, че е зяпнала непознатия така, както някои мъже зяпаха нея. Непристойно поведение за сътрудничка на Лий Ланкастър, посланик на САЩ в няколко държави. Оправи дискретно полата си и отново огледа залата, леко раздразнена от закъснението на шефа си — вече десет минути стоеше права на убийствено високите си токчета и се мъчеше да го открие сред празнично настроената тълпа. Тогава забеляза едрия американски пилот до телефонните автомати. Облегнал ръка на преградката между кабините, той нервно барабанеше с пръсти по опушеното стъкло — личеше си, че нещо го измъчва. По четирите нашивки на раменете му позна, че е капитан. Не я забеляза — май не забелязваше нищо в момента. Пленена от тъмносините му очи, тя се шмугна скришом в една от отсрещните кабини, за да го разгледа по-отблизо. Внезапното вълнение, което я обзе, предизвика смут в душата й. Никога преди не бе правила подобно нещо.

Просто умирам от скука, намери си оправдание тя и продължи да го гледа настойчиво.

Беше висок поне метър и деветдесет, с гладко избръснато лице, гъсти вежди, натежали клепачи и четвъртита челюст, а тъмнокафявата му коса бе прошарена на места. Погледът й се задържа върху широките му плещи, сетне се премести на гърдите му — имаше чудесна физика. Но очевидно нещо го тревожеше. Внезапно й се прииска да отиде да го утеши, без да подозира, че Джеймс Холанд цял живот бе събуждал подобни желания у жените.

Капитанът изпъна великолепните си рамене, затвори телефона и въздъхна с облекчение. Дълбоката бръчка мигновено изчезна от челото му. Проведеният разговор като че ли бе разрешил проблемите му. Дори се усмихна, докато си слагаше шапката със златен ширит.

Когато мина край нея, Рейчъл извърна глава с надеждата, че не е забелязал как го зяпа, но после се осмели да го погледне отново. Усети лек дъх на одеколон и приятният горски мирис доразпали въображението й. Дано се окаже командир на нейния самолет!

Къде беше Лий, за бога? Тъкмо посегна към клетъчния телефон в чантата си, и го видя да крачи забързано към нея по дългия коридор.

Петнайсет минути по-късно капитан Джеймс Холанд започна обичайните подготвителни процедури в кабината си. Не можеше да откъсне мислите си от разговора с доктор Уилингам, с когото най-сетне успя да се свърже от летището.

— Имаше някаква сянка на сонограмата и реших, че трябва да дойдеш да я повторим, но изобщо не съм предполагал, че ще те подплаша.

— Не… само си помислих, че може да е нещо сериозно. Аз съм в Германия на полет и ме откриха чак тук, за да ми предадат съобщението ти. Да си призная, доста се стреснах.

— Съжалявам, капитане.

— Казваш, че имало сянка. Като при тумор ли?

Напрегнат докрай, очакваше да чуе най-лошото — рак на простатата. От страх си беше поставил диагнозата сам и смяташе, че ще му се наложи да се оперира. Да, но ако остане после сексуален инвалид? Чувал бе подобни ужасни истории, а не си представяше живота без секс — без способността да доставиш удоволствие на една жена. Нищо че откак Сандра го напусна, водеше почти монашески живот.

Но онова беше временно, а сега може да е за цял живот!

— Капитане, радвам се да ти съобщя, че е станала грешка. Ти си в отлично състояние — продължи лекарят. — Когато проверих отново, разбрах, че тревогата е фалшива. Онова е било чужда сонограма.

— Значи съм здрав? — попита Холанд.

— Напълно. Съжалявам, че те изплаших.

— И няма нужда от втора сонограма?

— Поне в близката една година — не. Не се притеснявай повече. Весела Коледа.

Холанд му благодари и въздъхна с облекчение.

С усмивка изпробва педалите, прокара ръка по централната конзола и провери различните ръчки и бутони. Чувстваше се като амнистиран затворник; сякаш бе възкръснал от мъртвите. Само Роб можеше да помрачи настроението му сега.

Ще награбя първата по-прилична жена, която ми се изпречи на пътя, засмя се той и му олекна.

Докато насочваше радара, взе дълго отлагано решение — ще тръгне отново по жени. Омръзна му да живее сам. И най-вече да спи сам.

Дребен човечец с оредяла коса и вехт куфар се отдели от опашката пътници пред вратата на самолета и се облегна на стената на ръкава, дишайки тежко. Скоро към него се приближи висока червенокоса стюардеса, хвана го под ръка и попита лошо ли му е.

Професор Ърнест Хелмс погледна Бренда Хопкинс и отговори с известно затруднение:

— Нищо… ми няма. Просто… изведнъж ми прималя.

— Ще ви помогна да се качите. На кое място сте?

— Не искам да ви… заразя… настинал съм…

Тя го хвана здраво и взе куфара му. Краката му сами я последваха.

На вратата на самолета Бренда смигна на старшата стюардеса и поведе пътника към мястото му. Той се потеше обилно, макар че вътре бе прохладно, а вън — направо студено. Пулсът му беше ускорен, сигурно имаше грип. Ще го настаня и веднага ще отида да си измия ръцете, реши Бренда.

Мушнал ръце в джобовете на палтото си, Дик Роб се възхищаваше от величествения „Боинг 747“ на заснежената стоянка. Блестящата алуминиева обшивка отразяваше слънчевите лъчи, които едва проникваха през снежните облаци над Франкфурт. „Куантъм“ бяха платили над 700 милиона долара за четири „кита“ — така пилотите наричаха този модел с три класи и 365 места. Огромната птица бе същинско чудо — една неимоверно голяма машина, способна да издигне над 350 тона метал, хора и гориво при едно-две действия на пилота.

И ето, ръководител на полета бе не друг, а той! Може да е на трийсет и две години и да няма летателен опит, но в диспечерската заповед пишеше именно неговото име.

Наблизо профуча мотокарна платформа с багаж и разпръска кал. Роб отскочи назад.

Холанд сигурно вече беше в кабината. Добър пилот, наистина, но от съвсем друго поколение и вече в залеза си.

Разбира се, никой не може да се равнява с мен. Аз съм Дик Роб, жестокият авиационен инспектор!

Харесваше му репутацията на страшилище — всички го гледаха с респект. Авиационният инспектор бе освободен от задължението да лети като редови пилот и така избягваше ежедневната опасност да допусне сериозна грешка от неопитност. Доставяше му страхотно удоволствие да „надцака“ редовите пилоти, особено по-възрастните с хиляди летателни часове зад гърба си. Дъртите свраки от рода на Холанд си ги биваше, но прекалено разчитаха на собствения си опит и Дик използваше всеки повод да ги злепостави. Правеше му голям кеф да го наричат „Балтията“. Беше си заслужил достойно прякора.

Разбира се, сега щеше да остави Холанд сам да дава командите и да взима решенията — в края на краищата целта на полета бе да определи доколко пилотът е подготвен за конкретния вид самолет. Но докато подпише последния ред в летателната книжка на Холанд и го обяви годен за командир, формално той ще е командирът — „шефът“ — на полета.

Роб се подсмихна. За екипажа бе доста смущаващо да работи с двама командири, но нямаше как. За да получи разрешение да лети с пътници на борда, пилотът първо трябва да бъде изпробван като летец, а единственият начин това да стане, е да го поставиш под зоркото око на инспектиращия командир.

Всъщност никога не е ясно кой дърпа конците…

Роб погледна часовника си. Стига се е разсейвал. Предстояха двайсет минути работа по кабината и още пет часа полет — достатъчно, за да накара Холанд хубавичко да се поизпоти, преди да му подпише досието. Властта над пилота и контролът над грамадното чудовище направо го възбуждаха.

Силният вой на четири мощни двигателя привлече вниманието му и той спря захласнат до стълбичката. Друг 747 боботеше надолу по пистата и огромното му туловище бавно се издигаше във въздуха.

По-хубаво от секс дори! — заключи Роб.

Сложната хореография, необходима, за да излети самолет на голяма авиолиния, достигна кулминацията си към 4:30 ч. Дежурните, широко усмихнати и с шарени коледни шапчици на главите, отведоха последните отрупани с пакети пътници до самолета. Стюардесите също бяха в празнично настроение. Повечето имаха доста години стаж и им се полагаше коледен отпуск. Прибираха се у дома в зимния следобед, а отвъд океана ги очакваха съпрузи, деца, приятели, топли огнища и грейнали елхи.

Вратите се затвориха, обледяването бе отстранено от крилете и „Куантъм“-66 потегли по южната писта на летище Франкфурт, откъдето се издигна величествено в сумрачното небе.