Часовникът на Пандора

19

Вашингтон

Събота, 23 декември, 12:45 ч (1745 Z)

След като напусна Лангли, Ръсти Сандърс се прибра в апартамента си в Херндън, щата Вирджиния, капнал от умора. Влезе в дневната, остави чантата си на масата и в същия миг портативното компютърче изпиука.

Ръсти хвана писеца, написа отговора си върху екранчето и проследи с възторг как машинката магически дешифрира заврънкулките му и ги превърна в печатен текст.

Натисна няколко клавиша, за да предаде съобщението на Шери, и мръдна до кухнята да хапне нещо — беше примрял от глад. Тъкмо отвори хладилника, и отново чу познатия сигнал. Тичешком се върна в дневната.

Посланието се четеше от цял метър.

Грабна чантата си и компютъра и хукна навън. Скочи в шевролета си и три часа кара напосоки. Няколко пъти се опита да се свърже с Шери, но не получи никакъв отговор. Какво, по дяволите, става тук? — повтаряше си непрестанно.

Ръсти се отправи към най-големия закрит паркинг, който знаеше в района — огромна многоетажна сграда на улица „М“, паркира колата на най-отдалеченото място и се сви зад волана. Ами ако в Лангли са конфискували компютъра на Шери? Дали могат да проследят сигнала и да открият откъде се обажда? По-добре да върви пеша.

Прибра компютъра в чантата, заключи колата и се запъти към спирката на метрото на Дюпон Съркъл. Вля се в тълпата, слезе с ескалатора на един от пероните и се огледа за телефон.

Къде ти е акълът бе, момче? Ако засекат разговора, веднага ще разберат, че си тръгнал с метрото!

Върна се на улицата и намери телефон във фоайето на някакво учреждение. Първо набра собствения си номер вкъщи. След три позвънявания отговори телефонният секретар. Ръсти натисна бутона за спиране на записа и навъртя 728, за да задейства вътрешния микрофон. Използваше го често, за да провери дали не е забравил телевизора включен и дали мързеливата чистачка наистина си прави труда да пуска прахосмукачката.

Чу страхотна шумотевица — удряне, блъскане, неясни мъжки гласове. Явно местеха мебели, отваряха чекмеджета, ровеха по шкафовете… Претърсваха апартамента му. После настана затишие и нечии стъпки доближиха масичката, където се намираше телефонният секретар. Далечен глас попита „Ей, какво пра…“, но друг по-близък глас изшътка силно. Някой вдигна слушалката.

Няма да чуят обичайния сигнал и ще разберат, че е включен вътрешният микрофон. А ако са професионалисти, веднага ще се досетят, че най-вероятно им звъни самият собственик.

— Знам, че сте вие, доктор Сандърс. Недейте да мълчите — обадете се. — Тонът беше благ, почти приятелски, но Ръсти долови неизречената заплаха. Побиха го ледени тръпки. Искаше да затвори телефона, но възмущението, че са нахлули в дома му, взе превес над страха.

— Кой сте вие? — извика. — Какво търсите там?

— Търсим нещо, което е собственост на управлението. Ако ни кажете къде е, може и да оставим нещичко от жилището ви, та все пак да има къде да се приберете. Съгласен ли сте?

Ръсти настръхна. Стомахът му се сви на топка.

— Какво е това „нещо“? — Опита се да се овладее. — И кои сте вие, по дяволите?

— Вашите работодатели, докторе. От управлението.

— Глупости! Моите работодатели не влизат с взлом у дома ми!

— Докторе, вие за кого си въобразявате, че работите? За кварталния участък ли? Я слезте на земята, ако обичате! — отвърна спокойно непознатият, сякаш дори му беше забавно. — Знаем, че сте прехвърлили информация върху вашия компютър от терминалите в заседателната зала. Голяма грешка от ваша страна, докторе. После сте изтрили файла в компютъра си, но едва след като сте го презаписали на дискета. Още по-голяма грешка. Навежда ни на мисълта, че крадете информация, за да я продавате навън.

— Какво? — зина Ръсти. — Това е пълна идиотщина!

— Така ли мислите? Нима не знаете, че файловете, които сте презаписали, са строго секретни? Вие всъщност сте нарушили държавна тайна! Но все още можете да смекчите вината си, като ни кажете веднага къде се намира дискетата.

Опита се да успокои дишането си. Не искаше да разберат, че е в паника. Защо не го търсят по клетъчния телефон, а направо тръгват да разбиват дома му?

Ами ако този човек все пак не лъже? Дали пък случайно не съм записал нещо наистина секретно?

— Докторе, чувате ли ме?

— Да, чувам ви. Според мен имате някаква грешка. Изобщо не съм записвал секретни файлове, а само информация в рамките на позволеното. И за нищо на света не бих тръгнал да продавам информация!

— Точно това твърдяха и няколко души, които сега прекарват старините си по федералните затвори.

Зави му се свят. Явно бяха открили капана, заложен от него в компютрите в заседателната зала — програма, която тайно съхраняваше всички нови файлове, щом някой се опита да ги изтрие. Ако съобщението от „Кайро“ бе писано в заседателната зала, програмата щеше да го е запаметила в мига, в който авторът реши да заличи следите.

Но как са успели тъй бързо да я открият? И какво толкова фатално е попаднало в нея?

— Докторе, или ще ни кажете къде е дискетата, или ще разпердушиним целия ви апартамент.

Я чакай! Ами те откъде знаят, че съм прехвърлил файловете на дискета? Персоналните компютри не съхраняват подобна информация! Значи чисто и просто гадаят!

Замисли се за Шери Елис. Дали не бяха подгонили и нея? Няма да спомене името й, разбира се, може пък да не са разбрали, че му е съдействала.

— Докторе, даваме ви последен шанс. Ако ни кажете къде е дискетата, все още има някаква надежда да спасите кариерата си.

Ръсти напипа дискетата в джоба си. Пак се беше сблъскал със системата, само че този път съвсем бе оплескал работите.

Тия гадняри ровят в дома ми!

До телефона, от който говореше, забеляза и друг телефон. Пресегна се, вдигна слушалката и бързо набра 911.

Няколко души отстрани го изгледаха учудено. Ръсти стоеше между двата телефонни апарата с по една слушалка на всяко ухо.

— Деветстотин и единайсет — обадиха му се от централата.

— Моля ви, свържете ме веднага с полицията в Херндън! Спешно е!

Човекът от неговия апартамент разбра какво става и се изсмя.

— Това няма да ви помогне, докторе. Не разбирате ли, че рискувате да загубите и службата, и свободата си?

— Слушам — каза на другия телефон дежурният от полицията в Херндън.

Ръсти обясни, че в жилището му са нахлули крадци.

— Чувам ги, че преобръщат всичко наопаки! Моля ви, побързайте. Пуснете сирената, включете буркана.

Полицаят изфъфли нещо и явно започна да разговаря с партньора си. Защо? — почуди се Ръсти. Какво има да разговарят?

— Сър, споменахте, че чувате крадците у дома ви. Как ги чувате — някаква алармена система ли сте включили?

— Не, тия копелета най-нахално вдигнаха телефона, когато звъннах там!

— Аха. И какво ви казаха?

— Нищо особено — излъга той. — Оставиха слушалката, но явно не са затворили телефона. Блъскат, тряскат, тършуват навсякъде! Моля ви, побързайте.

Мъжът от апартамента се обади в другата слушалка:

— Добре се справяте за човек без опит, докторе. Само че нищо няма да постигнете. Тези шутове ще се домъкнат тук най-рано след двайсет минути.

Полицаят помоли Ръсти да почака. В същото време Ръсти отново чу далечен неясен глас от дома си, сякаш някой говори по друг телефон.

Имат си клетъчни телефони, разбира се, но защо ще седнат да водят разговори в най-напрегнатия момент?

Защото действат заедно с полицията, от която аз наивно чакам помощ, и се опитват да проследят откъде се обаждам!

— Дискетата не е там — отсече гневно Ръсти. — Разкарайте се веднага от къщата ми! Ще донеса в Лангли всичко, с което си тръгнах от управлението.

Тресна и двете слушалки и се затича обратно към спирката на метрото. Пусна няколко монети в автомата, грабна билет за цялата мрежа и се метна на първия влак по южното направление.

Трябваше много бързо да обмисли всичко. Но как да се съсредоточи с толкова много хора наоколо? Докато пропътува до центъра, вече подозираше, кажи-речи, половината пътници, че са агенти на ЦРУ и вървят по петите му. Скочи на перона и оглеждайки се нервно, изчака следващия влак в същата посока.

Слезе на Ланфан Плаза и се запъти право към Националния авиокосмически музей. Вля се в тълпата туристи, издебна удобен момент да се шмугне в кинозалата и седна в дъното на салона.

Малко след началото на филмчето чу дългоочаквания сигнал от компютъра си. Шери най-сетне се свърза с него.

Ръсти съхрани текста в компютърната памет и написа отговор.

Наистина, какво ли чак толкова имаше на дискетата? Записът би трябвало да съдържа само редовните сведения и съобщения. Не можеше да се върне вкъщи да го разчете. Налагаше се да намери удобно място с компютър. Портативният бе твърде малък и нямаше дисково устройство.

Напусна музея и взе такси до университета „Джордж Вашингтон“. Компютрите в главната читалня на библиотеката бяха за справки с електронния каталог, но някои от тях имаха и дискови устройства. Ръсти се настани зад най-отдалечения, постави дискетата и зареди файла, който по инсталираната от него програма автоматично съхраняваше всичко, подлежащо на изтриване.

Започна да прехвърля страниците с данни. Повечето се отнасяха до полет 66 и му бяха до болка познати. Та нали самият той бе автор на част от тях?

На екрана се изписа полетният план от Исландия до Мавритания. Ръсти се изненада. Не знаеше, че и планът е въведен в компютрите в заседателната зала.

Появи се и съобщението от Кайро. Е, това е само копие, каза си. Прочете го внимателно и откри, че не е съвсем същото — имаше някаква разлика. Превъртя на следващата страница и откри друга версия на текста, после още една, докато разбра, че е попаднал на части от файл, използван при първоначалното съставяне на съобщението.

Ето го доказателството, че предупреждението за терористичен заговор срещу полет 66 бе пратено от компютрите в заседателната зала!

Но защо? Дали някой просто подозираше, че се готви подобна терористична акция, или пък агентите на ЦРУ действително се бяха добрали до сериозна информация?

Продължи да превърта страниците на екрана: изредиха се докладна за транспортните самолети, тръгнали към Мавритания, анализ на политическата обстановка, в северна Африка, сведения за времето в Исландия и…

Ръсти отскочи крачка назад. На екрана се изписа текст на арабски език. Успя да разпознае цифри, наподобяващи дати и часове, както и низ от други цифри без обяснение, но останалото беше пълна загадка.

С едно изключение — в центъра на екрана, в цялата тази каша от арабски символи и знаци, той прочете същото съчетание от букви и цифри, които преди по-малко от час видя на собствения си миникомпютър.

КНТПЛТ 66

На път за летището в пустинята боингът щеше да прелети над доста ислямски страни. Ако посланието бе адресирано до някоя от тях, това обясняваше употребата на арабски.

Кой ли от хората, работили през нощта заедно с него в залата, бе съчинил съобщението?

Предишните цифри 2220–2235 Z явно отчитаха петнайсетминутен интервал по „Зулу“, съкратеното название на средното гринуичко време. А на най-долния ред имаше и други цифри, които само пилот или диспечер биха разбрали: 3А/3966. Вероятно четирицифрен код, който „Куантъм“-66 ще излъчва в режим 3А по радарния транспондер — устройство, предназначено да подава на попътните радари, контролиращи въздушния трафик, информация за точното местонахождение на самолета. Но подобна информация би била полезна само при наличието на необходимата радарна техника, с каквато например бяха оборудвани изтребителите.

2220–2235 Z. Каква беше връзката между петнайсетминутния интервал и Полет 66? Предполагаемо време на пристигане може би?

Ръсти прегледа файла докрай, но не откри нищо интересно. Извади разпечатка на страниците на арабски и ги прибра в чантата си заедно с дискетата.

Намери справочната секция в библиотеката и отвори атласа на света. На картата, изобразяваща северозападното африканско крайбрежие, се виждаше и Исландия. Проследи въздушния път на Полет 66, извади компютъра си и вписа въпрос към Шери:

Отговорът дойде след пет минути.

Ръсти взе лист хартия и започна да изчислява. Ако приеме, че първоначално 2220 Z е бил заплануваният час на пристигане, боингът е следвало да напусне Кефлавик в 1530 Z или 10:30 ч тукашно време.

Но според разписанието, което бе видял, часът на излитане беше 12:00 вашингтонско време, тоест 1700 Z!

Всичко беше много объркано.

Щом самолетът е излетял в 1711 Z, при обичайната за „Боинг 747-400“ скорост в 2220 Z би трябвало все още да се намира над Атлантическия океан, на около триста и петдесет километра северно или северозападно от африканското крайбрежие.

Ръсти завря нос в картата и пресметна приблизителните координати: трийсет и един градуса и трийсет минути северна географска ширина, тринайсет градуса и нула минути западна дължина. Което, въведено в навигационния компютър, би изглеждало така: С 3130/З 1300.

— Боже мой! — възкликна той, измъкна разпечатката от чантата си и бързо прокара пръст по страницата, докато намери цифрите 313324 и 0132410.

Сети се, че полетният план е на дискетата, и се затича обратно към читалнята. Пренебрегвайки любопитния поглед на библиотекарката, зареди дискетата в компютъра и намери плана. Сред набелязаните географски точки със съответни ширини и дължини откри и това, което търсеше: С 3133,24/З 01324,10.

Сърцето му заблъска в гърдите.

Източник от ЦРУ бе информирал някого на арабски кога боингът ще се намира на определено място над океана, на неколкостотин километра от сушата. Защо? За да предупредят въздушната охрана на близкостояща държава, че пристигащият полет е редовен?

Но за тази работа си имаше официални канали, например факс или телекс между съответните контролни служби. А и за какво иначе служеха международните разрешения за полет?

Разгледа отново полетния план. Все пак би трябвало да има обозначение, ако дадена точка от плана представлява навлизане във въздушното пространство на някоя страна. В случая нямаше нищо.

Доколкото можеше да прецени, С 3133,24/З 01324,10 бе произволно избрана точка в пространството.

Ръсти прибра дискетата и разпечатката. Изпитваше силно желание да съобщи откритията си на Шери, но реши да не проиграва късмета си — може и нея да я бяха хванали на мушката.

А току-виж, самата тя играеше някаква подла игричка?

Тръпки го полазиха, като си представи, че врагът може да е Шери.

Тръсна глава, за да пропъди предателската мисъл. Нали именно Шери го предупреди навреме да изчезне от къщи? Без нея щеше да е изоставен на произвола на съдбата.

Взе чантата си и напусна библиотеката.

Значи са се паникьосали, че арабското послание е попаднало в мен. На дискетата няма нищо друго необичайно. Оттук следва, че или посланието само по себе си е незаконно, или пък се страхуват, че аз ще го изтълкувам погрешно. Вече знам, че сигналът от Кайро всъщност е съчинен в Лангли. Знам също, че някой е написал съобщение на арабски кога „Куантъм“-66 ще се намира на определена точка над Атлантическия океан. Не знам обаче защо. Защо, по дяволите?

Предупреждението, дошло уж от Кайро, несъмнено визираше „Ал Акба“: „Според слуховете, шиитска терористична организация се опитва да се снабди с боен самолет и въоръжение за полет до източна Мавритания“.

Ръсти замръзна на място.

Да не би някой от ЦРУ всъщност да помага на „Ал Акба“?

На борда на Полет 66 — 19:45 ч (1845 Z)

В момента, когато „Куантъм“-66 прелиташе над Атлантическия океан на около хиляда и петстотин километра южно от Исландия, преподобният Гарсън Уилсън, който стоеше прав в задната част на самолета и наблюдаваше спътниците си, стигна до прозрението:

Та аз ще загина!

Още преди двайсет минути усети, че търпението му да седи на едно място се изчерпва. Навън беше тъмно, повечето от пътниците спяха. Стана и без да му е особено наложително, се запъти към тоалетната, но от вонята там му се догади — преливащите клозети миришеха по-отвратително и от едновремешно дворно клекало през лятото. Задържа дъх, за да не повърне, и побърза да се измъкне.

Тръгна по пътеката между пътниците. Кимна на онези, които обърнаха глава към него. Стори му се, че някои са го познали и го гледат с почит. Двама-трима понечиха да го заговорят, но той се отърва с „Почакайте. Ще се върна след малко“.

Толкова съм погълнат от собствените си грижи, каза си, че точно сега не мога да дам никому утеха.

Но чувството за вина растеше. Пастор е в края на краищата. Трябва да е всеотдаен, до последния си дъх да оказва духовна подкрепа на хората. А какво направи? Заради него загина една млада майка. Всички в самолета знаеха, че не друг, а той я подтикна да се втурне навън.

После обаче не събра смелост да я последва.

Дълбоко в себе си изпитваше единствено страх, който шаваше и го гризеше отвътре като някакво жестоко животинче, и вече самата мисъл да помогне на друг му изглеждаше абсурдна. Страх от вируса, страх, че ще се изложи.

Страх, че ще умре.

Безпорядъкът наоколо също му действаше потискащо. Стюардите се мъчеха да събират боклуците, но хората се бяха изтегнали да спят и разхвърляните хартии, чашки и одеяла в краката им сякаш се множаха.

— Запазете представата, която хората имат за вас, сър — посъветва го секретарят Роджър преди смъртта на Лиза Ериксън. — Този образ ви позволява да служите на Бога и вдъхва вяра. Нужно ви е самообладание, за да се преборите със страховете си.

— Страхове ли? — изсъска той през зъби. — Как си позволявате, млади човече, да ме обвинявате в страхливост?

Роджър въздъхна и го погледна в очите.

— Честно казано, сър, ако не се страхувате от нищо, значи сте идиот, което трудно бих повярвал. Не е грях да признаете на помощника си, че сте нормален човек, но пред паството винаги трябва да владеете чувствата си. Това имах предвид.

Гарсън Уилсън изсумтя и се намръщи.

— Когато започнах работа при вас — припомни му Роджър, — вие ми казахте, че едно от основните ми задължения е да ви помагам в трудни моменти да не рушите изградения образ.

Толкова се борих да не руша този „образ“, мислеше си Уилсън сега. И все още се боря.

Но губеше битката. Човекът Гарсън Уилсън — изплашеният актьор в ролята на най-видния евангелист на Америка Гарсън Уилсън — търпеше поражение.

Продължи към предната част на самолета, внимателно прекрачвайки нозете на спящите пътници.

Всичко започна от интервюто по радиото.

Роджър бе извършил някакви електронни чудеса, тъй че телефонните им разговори се прехвърляха до местата им в самолета чрез сателитна връзка. Ето как водещият на въпросното радиопредаване успя да се свърже с него от Калифорния за интервю в ефир.

Защо пък не? — реши Уилсън. Бездруго цял живот съм в ефир.

Предаването започна със задъхано встъпление: за това кой е Уилсън и какъв невероятен професионализъм е показал екипът, успял да се добере до такъв велик човек в толкова тежка кризисна ситуация.

— Как се чувствате, Ваше Преподобие? — попита най-сетне водещият.

— Мисля, че всички сме малко уморени след дългото чакане, докато ни освободят исландските власти, за да отлетим на по-безопасно място. Но Бог е с нас.

— Ваше Преподобие, известен сте в цял свят като човек, носещ надежда и спасение. Сигурно с ваша помощ много умиращи са намирали пътя към спасението?

— Вярно е. Никак не е лесно да напуснеш този свят и да се преселиш в отвъдния. Хората имат нужда някой да им посочи пътя.

— Да, но сега, когато вие самият сте в това положение, как се справяте?

Уилсън се поколеба — обмисляше въпроса.

— Не съм убеден, че разбирам въпроса ви, Бил. — Беше почти сигурен, че водещият се казва Бил, но не можеше да си спомни името на радиостанцията, нито пък къде се намира.

— Исках да кажа, Ваше Преподобие, че и на вас, и на другите в самолета ви остават по-малко от трийсет часа живот. Светът вече отказва да ви приеме. Ние сме потресени, но това е голата истина. Изпращат ви да умрете в най-голямата пустиня на земята. Ето защо ви давам думата, а смятам, че и слушателите ни биха искали да узнаят как човек като вас посреща собствената си смърт.

Уилсън изпадна в паника. Откъде ли получаваха такава изопачена информация?

В радиостанцията в Южна Калифорния водещият придърпа към себе си една папка на бюрото и намръщено я отвори. Последното телеграфно съобщение, което прегледа преди предаването, не беше там, но доколкото си спомняше, то гласеше, че аутопсията е потвърдила наличието на вируса. Кимна на продуцента и отново подкани госта си.

— Ваше Преподобие?

Уилсън въздъхна тежко. Трябваше да прикрие, че въпросът го е разстроил.

— Съжалявам, Бил — подхвана уверено той, — но информацията ви май е погрешна. При вас се носят какви ли не слухове, че сме в голяма опасност, но екипажът на полета ни увери, че няма защо да се безпокоим.

— Ваше Преподобие, колкото и да ми е неприятно да ви съобщавам лоши вести, длъжен съм да ви кажа, че според телеграфните агенции вече е извършена аутопсия, а вие, както виждате, продължавате към Африка.

Значи аутопсията е потвърдила наличието на вируса? Никой от екипажа не бе споменал за това.

Гласът на водещия прозвуча отново в ухото му.

— Ваше Преподобие, има ли вече някой болен при вас?

— Не! — Уилсън усети, че отговорът му е прозвучал рязко и направи усилие да продължи по-спокойно. — Не, Бил, никой не е болен и смятам, че докато не се разболее поне един човек, е твърде рано да ни отписвате.

— Добре, Ваше Преподобие, мога да формулирам въпроса си така: ако някой все пак се разболее и това се потвърди, как ще се справите с положението?

— С положението… че вирусът е на борда ли?

— Да. И че е доказано смъртоносен.

Уилсън се стъписа. Та нали ставаше дума за съвсем обикновен вирус?

— Как така „доказано смъртоносен“, Бил? Това си е просто един неприятен грип и нищо повече.

— Е, Ваше Преподобие… екипажът може и така да ви е казал, но целият свят разбра, че всъщност това е вирус убиец, един вид унищожител на света. Говори се между другото, че може да е дело на някоя арабска терористична организация.

— Ами… — Той се затрудни. — Аз смятам, че е редно да приемем всичко това за… за слухове, нали? Но ако все пак Бог реши, че ни е дошло времето, просто ще трябва да се примирим с неговата воля.

Уилсън едва издържа до края на интервюто, макар че се опитваше да отговаря спокойно и професионално. Описа пътниците като търпеливи набожни хора. Дали правел молебен? Да, разбира се, за тези, които искат да спасят душите си. Проповедник е в края на краищата, ще проповядва.

Но през цялото време в ушите му отекваха думите на водещия: „… доказано смъртоносен… екипажът може и така да ви е казал… вирус убиец… арабски терористи…“.

С трепереща ръка затвори и за миг остана вкаменен, после скочи от седалката, искаше да избяга. За малко да нахлуе с гръм и трясък при командира и да поиска обяснение, но се отказа. Та нали и капитанът беше в същата безизходица.

Но нямаше къде да избяга и продължи по пътеката. Не беше на себе си.

Изведнъж видя, че е извървял обратно целия път до първа класа. Някакво момиченце на седем-осем годинки се бе сгушило на неговата седалка. Одеялото лежеше на пода, детето бе свило ръчички пред гърдите си. Личеше си, че му е студено.

Уилсън се замисли за собствената си дъщеря Мелиса. Своенравната Мелиса, която почти не познаваше. Израсла бе без баща, докато той сновеше насам-натам да спасява души и да гради своя империя. На колко ли беше станала — на двайсет и шест? Досрамя го, че трябва да пресмята, за да се сети. Спомни си я на осем години. Очите й излъчваха толкова надежда. Но той все беше зает и пропусна цялото това време.

А сега вече няма кога да поправи грешката.

Момиченцето му напомняше за Мелиса.

Очите му се навлажниха. Уилсън се наведе, внимателно зави момиченцето с одеялото и загърна нежно раменете му. Внезапно го прободе мисълта:

Това момиченце също ще загине.