Часовникът на Пандора

13

Белият дом — Вашингтон

Петък, 22 декември, 21:00 ч (0200 Z)

Джонатан Рот изхвърча от портала на Белия дом и скочи в черния си мерцедес. Студът бе прогонил хората от улицата и в девет часа вечерта столицата беше вече пуста.

Подкара колата по Пенсилвания авеню в посока Джорджтаун. Мислите му се въртяха около онова място в Сахара, което щеше да приюти завинаги пътниците и екипажа на Полет 66. Каква ужасна трагедия: двеста петдесет и седем мъже, жени и деца, обречени да умрат в мъки!

Президентът веднага одобри предложението му за Мавритания. Изоставената писта хем беше най-близо до Атлантическия океан, хем в радиус от петстотин километра нямаше гранична стража. Руснаците я бяха построили преди разпадането на Съюза, за да извършват тайни полети.

Рот си представи как хората от самолета умират един по един в пустинята и за своя изненада се разстрои. Смяташе, че вече е достатъчно обръгнал и не се поддава на подобни чувства. Познаваше отблизо и човешкото страдание, и смъртта. Та нали по негова вина бяха ликвидирани няколко души при тайни операции? Беше и първият човек от ЦРУ, който видя кошмара след масовото самоубийство в Джоунстаун. Споменът за уродливите подпухнали тела и непоносимата воня не му даваше мира и днес.

А сега с един замах толкова много хора и чисто нов „Боинг 747-400“ ще отидат на оня свят!

От управата на „Куантъм“ в Далас звучаха доста оптимистично по телефона. Президентът му бе наредил да не им казва истината за вируса и очакваната смъртност, за да възпре пороя от жалби и политически протести, които неминуемо биха последвали. Нямаха време за губене, трябваше да действат твърдо и непоколебимо. Авиокомпанията не подозираше, че в непредотвратимата трагедия ще се прости както с хората си, така и със самолета.

Жалко, че боингът не се сгромоляса някъде в Атлантическия океан! Всичко щеше да свърши за секунди без болка, без страдание и без телевизионни репортажи на живо как горят грамади инфектирани трупове!

Рот зави по безлюдния Конрейл Роуд и се отправи към Чейн Бридж. Движеше се по инерция. Знаеше пътя до Лангли наизуст, а и мисълта му бе другаде.

Президентът беше покрусен от предстоящата неизбежна раздяла с посланик Лий Ланкастър. Раздираше се от колебание кога да му се обади и дали да му съобщи онова, което не беше известно на никой в самолета: че до седемдесет и два часа всички ще загинат.

Рот изсумтя недоволно. Посланик Ланкастър наистина бе блестящ дипломат, но можеше да пощури цялото ЦРУ. При всяко негово пътуване те се съсипваха от работа, за да осуетят поредния опит за покушение. Колко ли самолета бяха прегледали под лупа и колко ли бомби бяха обезвредили, преди Ланкастър да се качи на борда?

Каква ирония на съдбата! За първи път един терористичен акт би ни свършил добра работа и за първи път срещу Ланкастър няма заговор!

Замисли се за „Ал Акба“, най-младата и най-жестока терористична групировка, поддържана от Иран. Тя беше двойно по-опасна от останалите, защото разполагаше и с модерна бойна техника, и с висококвалифицирани специалисти. Преди месеци ЦРУ залови един обучен в САЩ ирански летец, който се готвеше за самоубийствена мисия с МиГ-29 срещу Ватикана и папата. Терористите вече не си играеха да отвличат самолети и кораби. Имаха си и изтребители, и ракети, дори ядрени бойни глави, закупени от зажаднели за твърда валута военни части в бившия Съветски съюз. В днешно време не представляваше никаква трудност да се снабдиш с модерна военна техника от някогашния Източен блок.

А дали все пак „Ал Акба“ няма пръст в заразяването на самолета? Нима не е достатъчно жестока и безскрупулна, та да замисля подобно нещо!

Рот се бе заклел да заличи „Ал Акба“ от лицето на земята, така както разгроми „Черния септември“ и кастрира „Ал Фата“. Именно на тези подвизи дължеше репутацията си на супершпионин. Цялата разузнавателна гилдия го смяташе за гений заради невероятната му способност да предусеща всеки следващ ход на терористите, преди самите те да го знаят.

Ала досегашните му усилия да нанесе удар на „Ал Акба“ отидоха напразно. Не обичаше електрониката, предпочиташе да работи с човешки материал и му беше по-лесно да отгатне какво е замислил врагът, отколкото да издирва доказателства с помощта на сателитна техника.

Един кадилак, последен модел, спрял встрани от пътя, внезапно прикова вниманието му. Предният капак беше вдигнат и някой осветяваше мотора с фенерче. Рефлексите, придобити от дългогодишния стаж в агентурата, заработиха веднага. Рот автоматично квалифицира колата и шофьора като потенциална опасност и светкавично състави план за действие. После се изсмя на реакцията си и профуча покрай закъсалата кола.

Замисли се отново за „Ал Акба“. Според първите сведения на разузнаването от Бейрут през 1994 г. групата била сформирана в навечерието на войната в Персийския залив. Изградила мощен арсенал, финансиран от Саддам Хюсеин, а после минала в противниковия лагер и избягала в Иран. След поредица кървави атентати и убийства, светът свикна да приема сериозно заплахите й и за ужас на ЦРУ разузнавателните среди дори взеха да се възхищават от перфектните й операции. С централизираното си ръководство, фанатизираните си агенти шиити и топ експертите си по сателитни технологии в очите на хората „Ал Акба“ постепенно се превръщаше в свръхсила.

Рот се усмихна кисело. Единствен той знаеше, че прословутата му репутация е просто случайност. Всъщност налучкваше правилните решения по чисто стечение на обстоятелствата.

„Ал Акба“ може изобщо да не е разбрала, че Лий Ланкастър е на борда на полет 66. А дори и да е разбрала, няма да се мотае с някакъв вирус, а ще избере нещо по-бързо и ефикасно.

И все пак, колкото и грозно да звучи, ако тя стои зад цялата работа, това би било спасение за нас! А ние пък сме длъжни да я спрем!

„Ал Акба“ отдавна се целеше в Ланкастър. Беше обещала на иранските аятоласи, че ще го ликвидира заради престъпленията му срещу исляма — какви точно не ставаше ясно.

Рот мина по моста над реката. Изведнъж нещо му прищрака и всичко мигновено си дойде на мястото.

Завъртя рязко кормилото и заби спирачките. Гумите изсвистяха и мерцедесът закова на банкета. Грабна куфарчето си от задната седалка, измъкна миниатюрния компютър, включи го и с нетърпение зачака. Когато менюто най-сетне се появи на екрана, избра база данни „Личен състав“ и зададе опция „Търсене“. Курсорът замига в началото на празния ред, Рот напечата няколко ключови думи и желаната информация се изписа на екрана. Прегледа я внимателно, изключи компютъра и потъна в размисъл.

Имаше само няколко часа за подготовка, но все пак можеше да срази противника, ако действа по-бързо от него и използва агентурната мрежа. Най-важно бе да предвидиш следващия ход на врага, а в случая нямаше никакво съмнение какво би предприела „Ал Акба“, ако разполага с необходимата информация и средства. Веднага би взривила боинга.

Ето я най-сетне благодатната възможност, която чакаше от 1992 г. насам!

Запали колата и подкара с бясна скорост по пътя към Лангли.

На борда на Полет 66 — Военновъздушна база Кефлавик, Исландия

Холанд слезе долу при пътниците и Дик Роб остана сам в пилотската кабина. Тъкмо наместваше слушалките на ушите си, когато от лявата страна на самолета с мощен рев профуча един „Локхийд С-141В“ и кацна в западния край на пистата.

Роб включи предавателя на честотата на командната кола.

— Има ли някой там?

— Да, сър — отговориха му веднага.

— Кой се приземи току-що? Мислех, че летището вече е затворено.

— Това е екипът от Доувър, сър, който ще извърши аутопсията.

Пъстри проблясващи светлини чертаеха движението на различни машини по пистата. В далечината рулираше локхийдът, една кола се приближаваше към командния камион, а отдясно на боинга се стрелна друга сянка и бързо се скри зад крилото му.

— Кога искат да свалим трупа? — попита Роб.

— Сигурно след около час, сър, за да могат да се подготвят. Ще ви уведомим своевременно.

Появата на високия снажен капитан предизвика внезапно оживление в главния салон. Пътниците наскачаха и го наобиколиха, отрупвайки го с въпроси, докато той се опитваше да се добере до задната част на самолета.

— Капитане, щом не ни искат в Ню Йорк, защо не кацнем в някой друг щат?

— В момента уреждаме този въпрос.

— Капитане, преди да тръгнем, нашето семейство се ваксинира против грип. Няма ли да ни освободят от карантината?

— Там е работата, че още никой не е потвърдил, че наистина става дума за грип. Дори и да е грип, може да е някоя нова разновидност, срещу която вашата ваксина не действа.

— Капитане, дъщеря ми е само на осем годинки и е ужасно изплашена. Бихте ли поговорили с нея, за да я успокоите?

— Разбира се.

— Капитане, вие всъщност не ни казахте истината, нали?

Холанд спря и погледна жената, задала последния въпрос. Беше прехвърлила седемдесет. Очите й го наблюдаваха строго и изпитателно през старомодни очила половинки. Имаше вид на гневна даскалица или на войнствена библиотекарка.

— Госпожо, казах ви всичко, което знам.

— Това не е грип, а някакво проклятие, някаква зла прокоба. Ако починалият е бил заразоносител, ние всички ще измрем, нали така, капитане? А вие ни заблуждавате, разправяте ни врели-некипели, за да ни успокоите.

— Не е вярно, госпожо, аз…

— Вярно е. По гласа ви и по очите ви разбрах, че ни лъжете, млади човече. Наричам ви така, защото сте много по-млад от мен.

— Благодаря ви — усмихна се той.

— Далеч съм от мисълта да ви правя комплименти, капитане, просто констатирам факти. Всички тук сме обречени, нали?

Няколко души се бяха скупчили около тях и внимателно следяха разговора им. Старицата не отместваше настоятелния си поглед от лицето му.

— Госпожо, приличам ли ви на човек, изпаднал в паника? — попита Холанд. — Та нали, ако предположенията ви са верни, аз също съм обречен, а пък не горя от желание да… да посрещна…

— Смъртта — довърши тя. — Смъртта е думата, която ви е страх да произнесете, капитане. Независимо от възрастта си и аз още не съм готова да я посрещна. Наистина не приличате на човек, изпаднал в паника, но аз все пак не ви вярвам. Знаете ли защо?

— Не, госпожо — въздъхна Холанд. — Защо?

— Защото оставихте тъй наречените „власти“ да се разпореждат с нас както си искат.

— Госпожо, самолетът не е моя лична собственост. Аз съм просто служител на една голяма компания, а всички ние пък сме граждани на една огромна страна, която си има своите правила и закони.

— И безмилостни чиновници, които пет пари не дават за нас. За тях ние сме един досаден проблем и нищо повече. Вие не мислите за себе си, капитане, ето защо ви нямам доверие.

Тя се обърна и тръгна по пътеката, без да дочака отговора му.

В самолета имаше повече деца, отколкото Холанд очакваше. Вдясно седеше семейство с три малчугана, най-големия на седем-осем годинки. Зад тях млада майка кърмеше бебе под любещия поглед на съпруга си, който имаше вид на юноша, макар че сигурно беше прехвърлил двайсетте. Още по-назад се бе настанила група младежи, вероятно гимназисти от горните класове или студенти, облечени в тениски и пуловери с една и съща емблема, а някои нахлупили и бейзболни шапки. Явно бяха на организирано пътешествие. Холанд си представи разтревожените им родители, които не смеят да се откъснат от телевизорите в очакване на вест за синовете и дъщерите си, и сърцето му затуптя по-силно. Гледаше неспокойните лица на пътниците и се опитваше да им се усмихва. Чувстваше се като смотан дилетант, принуден да играе ролята на мъдър пълководец. В края на краищата той беше пилот и занаятът му бе да се справя със самолети, а не с хора.

Възрастен мъж, прегърбен от тежестта на годините, но с ясен и интелигентен поглед, пристъпи към него.

— Капитане, аз съм Хоумър Кнутсен, бивш пилот от „Пан Ам“. Имам трийсет и четири години стаж, бил съм командир и на „Боинг 747“.

Холанд се здрависа и усети старческия тремор в учудващо едрата му длан.

— Много добре направихте, че слязохте при нас — продължи Кнутсен. — Исках само да ви кажа да не се отчайвате. И аз съм попадал в наглед безизходни ситуации, но в крайна сметка нещата някак се оправят.

— Благодаря ви — отвърна искрено Холанд и продължи по пътеката.

Думите на старицата не излизаха от главата му: „Вие не мислите за себе си!“.

Въпросите и оплакванията отново заваляха от всички страни.

— Капитане, аз трябва на всяка цена да се прибера вкъщи преди Коледа!

— Капитане, вашата стюардеса беше безкрайно груба с мен, когато я попитах за вируса, но аз съм микробиолог и мога да помогна да се изяснят нещата.

— Капитане, умираме от глад, а стюардесите отказват да ни сервират!

— Капитане, известно ли ви е каква смрад е в тоалетните?!

— Капитане, лекарството на мъжа ми е в чантата, която дадохме на багаж. След няколко часа той ще има нужда от него. Какво ще правим?

Холанд повери жената с лекарството на една от стюардесите и отиде в кухничката при Барб.

— Готови сме със закуската — съобщи тя. — Смятах да почакаме поне докъм шест часа, но ако искаш, можем да я сервираме сега. Или пък да им дадем соленки, фъстъци и напитки и да загасим осветлението с надеждата, че ще заспят.

— По-добре задръж закуската и им дай другите неща. Аз с какво да помогна?

— Затопли още малко салона, за да заспят по-лесно.

— Добре.

— А кога ще изнесем трупа на професора? — попита неочаквано Барб.

Холанд сви рамене.

— Не знам, чакаме нареждане. Защо се интересуваш?

— В туристическата класа има едно момче с гипсиран крак, който вече взе да се подува. Швейцарският лекар каза, че трябва да се постави на високо. Мислехме да настаним момчето в едно от леглата горе, ама… Не искам да го местим преди… нали разбираш, професор Хелмс…

— Дръпнете завесата, така че тялото да не се вижда, и го положете в някой от големите чували за смет. Неудобно ми е да говоря по този въпрос, но най-добре Бренда и докторът да свършат тази работа, понеже и без това са били в допир с него. Другите легла би трябвало да са безопасни.

— Ясно. — Барб хвана брадичката му и нежно се взря в лицето му. — Джеймс, ако тая история продължи още, редно е екипажът да почне да спи на смени. Отнася се и за теб — изглеждаш много уморен. Имаш ли нужда от нещо?

Холанд я потупа по рамото.

— За начало едно кило адреналин и седемдесет-осемдесет тона гориво!

— Ще склониш ли на два витамина и една кока-кола?

— Бива! — засмя се той. — Нали трябва пак да кръстосам самолета и да изслушам всички пътници!

Лапна хапчетата и на няколко големи глътки изпи кока-колата.

Интеркомът иззвъня. Барб вдигна слушалката и почти веднага му я подаде.

— Търси те партньорът ти отгоре.

— Какво има, Дик? — попита учудено Холанд. После изразът на лицето му се промени, той се усмихна широко и затвори телефона.

— Е? — не се стърпя Барб. — Изплюй камъчето.

— Зареждат ни с гориво. Явно са размислили и ще ни пуснат да си ходим.

Понечи да си тръгне, но Барб се изпречи на пътя му и го хвана за раменете.

— Какво значи „ще ни пуснат“, Джеймс? — попита настойчиво. — Мислех, че сме останали тук по наш избор, а излиза, че са ни задържали насила, така ли?

— Ами, Барб…

— Джеймс, много те моля, поне своите хора не се опитвай да лъжеш.

— Не съм излъгал, Барб. Просто бяха казали, че няма да ни заредят, докато не получат изрична заповед, тоест след като компанията реши на кое летище в САЩ ще кацнем. Явно вече са взели решение.

— Е… добре, щом казваш — рече тя с недоверие.

Той се отскубна и с бърза крачка излезе от кухнята.

Холанд се върна в пилотската кабина. Роб се беше вторачил в таблото.

— Както от скука зяпах в горивомера, Джеймс, нивото изведнъж взе да се качва. После ми съобщиха, че са получили нареждане да напълнят резервоарите, но не благоволиха да дадат повече обяснения.

— Говори ли с Далас?

— Още не.

Холанд успя веднага да се свърже с управата на компанията.

— Решихме да ви преместим на по-безопасно място, Джеймс. — Вицепрезидентът сякаш го очакваше на телефона.

— По-безопасно ли? В какъв смисъл по-безопасно? Та ние тук сме в пълна безопасност!

Последва многозначително мълчание.

— Джеймс, нали ви казах, че всичко живо се е подплашило от тая зараза? Исландското правителство е разбрало, че сте в Кефлавик, и настоява веднага да се разкарате оттам.

— Страхуват се, че ще ги заразим, така ли?

— Ами… да, явно и те са повярвали на слуховете за небивало проклятие.

Проклятие! Холанд изтръпна. Преди броени минути някой спомена същата дума. А да, възрастната дама в салона.

— Сър, какви са тия слухове за „небивало проклятие“?

— Е, надали това е точната дума — отвърна вицепрезидентът след още по-дълга пауза отпреди. — Германското министерство подлуди всички, като съобщи чрез медиите, че вие сте носители на страшен вирус, който може да унищожи половината човечество. Пълна дивотия, разбира се. Опитват се да оправдаят отказа за кацане във Франкфурт. Аз нали ви предупредих, че плъзне ли паниката из Европа, неминуемо ще обхване и Северна Америка, а ето вече и Исландия.

— И къде отиваме сега?

— Все още не можем да ви приземим там, където искаме, но Белият дом и Министерството на отбраната ви намериха едно спокойно летище, далеч от всякакви политически и граждански протести. Преди около час изпратиха натам военни транспортни самолети с лекари, палатки, храна и всичко останало, което ще ви трябва, ако се случи най-лошото, макар че според мен абсолютно нищо няма да се случи.

— И ще ни посрещнат издокарани като за разходка на луната, нали?

— Предполагам, че да, но то ще е само докато се уверят, че тревогата е фалшива.

— А къде все пак ще прекараме Коледа? В Аризона? Невада? Ню Мексико? — Холанд усети, че тонът му става все по-груб, но вече не му пукаше. Тая глупост нямаше край.

— В Африка — отвърна вицепрезидентът. — Ще кацнете на една съвсем прилична писта, строена от бивши съветски специалисти.

— Моля?! — изкрещя Холанд. Роб подскочи в стола си. — Каква Африка? Африка е в съвсем обратна посока!

— Сигурно ви звучи абсурдно, Джеймс, но повярвайте ми, всичко се прави за ваше добро. След няколко минути диспечерът ще ви предаде полетния план по сателита, но отсега можете да си запишете: ще летите към Западна Сахара на двайсет градуса северна ширина и осем градуса западна дължина.

Роб се ококори, а Холанд стисна зъби и се опита да овладее гнева си.

— Сър, планът ви не е особено разумен. Пътниците са толкова разстроени, че ако тепърва полетим в друга посока, ще решат, че вече сме отписани от този свят. Каквото и да им кажа от тук нататък, няма да повярват нито дума. Защо направо не съобщите на автора на тая гениална идея, че командирът на полета отказва да я изпълни? Та ние дори не знаем в кой момент ще се изпонатръшкаме от болестта!

— Джеймс, чуйте ме добре! Място за спор няма. Въпросът се решава на дипломатическо ниво. Исландското правителство заплашва, че ще анулира договора ни и ще закрие базата, ако не я напуснете мигом. Влезте ни в положението. Ако в самолета няма авария, потвърдена от исландските власти, ще трябва да им се подчините. Що се отнася до болестта, всички ме уверяват, че е изключено да се разболеете в следващите четирийсет часа. Споделям тревогата ви, но нямаме време за полемики.

Холанд потърка челото си.

— Това е пълна идиотщина. Умът ми не го побира!

— Съжалявам, Джеймс, но от Вашингтон ни оказват страхотен натиск. Самият президент е одобрил плана.

Холанд въздъхна, притвори очи и се отпусна в стола си. Сякаш нечий съвсем непознат глас примирено изрече думите, които нито той, нито Дик Роб искаха да чуят:

— Добре, сър. Щом така сте решили, потегляме към Африка.

— Как ли пък не! — изрева с все сила Роб, тресейки се от ярост. Неистови пламъци лумнаха в очите му. — Ще ми се прави на началник! Кажи му да си гледа работата! Няма да помръднем самолета и милиметър!

— Дик, нали знаеш, че… — понечи да го успокои Холанд.

— Кажи му, да те вземат мътните!

— Какво става там, Джеймс? Каква е тази врява? — попита вицепрезидентът.

— Всичко е наред, сър. Просто временно недоразумение с втория пилот. Изпратете ни полетния план. Прекъсвам връзката.

Роб пощръкля.

— Абе, ти с всичкия ли си си? Как не те е срам да отстъпваш ей така? — развика се той. — Забрави ли кой контролира полета?! Да не си посмял да мръднеш самолета, докато не приключи цялата история!

Холанд продължаваше да стиска очи и да разтрива слепоочията си.

— Защо? — измърмори.

— Олеле божичко! — изквича Роб. — И питаш защо! Защо какво?

Холанд отпусна ръце и обърна глава към него.

— Защо да не отлетим? — произнесе с равен тон. — Тук не ни оказват никаква помощ, а навън е вълчи студ. В пустинята поне ще е по-топло, пък и ще можем да излезем от самолета.

— Браво! На мама момченцето! Каквато и дивотия да ти наредят, ще я изпълниш, така ли?

Холанд въздъхна и реши да отмине личната обида. Роб явно се беше побъркал от страх.

— Дик, въпросът ти въобще не заслужава отговор.

— Върви по дяволите! Дадох ти пълна свобода да упражняваш правата си на командир, ама като стана напечено, спря да мислиш и взе послушно да им изпълняваш идиотските заповеди! Компанията очаква командирите й да имат ръководни умения, а не да лазят като мижитурки! Ей богу, такова мекотело като теб не съм виждал досега!

— Помолих те за съвет, Дик, а не за тъпи ругатни. Пак те питам: щом смяташ, че не се справям с проблема, какво би направил на мое място?

— Първо на първо, бих им показал, че не могат да ме разиграват както си щат!

— Искаш ли да поемеш управлението на самолета? — запита спокойно Холанд.

— Напротив, искам ти да си свършиш работата като хората!

— С други думи, да откажа да се подчиня, така ли?

— Естествено, че ще откажеш! Или летим за Щатите, или си оставаме тук! Според правилника нашето си е чиста проба „извънреден случай при полет“. Веднъж като им се озъбиш, ще видиш как оня тъпанар вицепрезидентът моментално ще се обади в Белия дом и ще им съобщи: „Съжалявам, но командирът упражнява правата си при извънреден случай и вие просто нямате думата!“.

— Дик, аз съм доста по-възрастен от теб…

— Нима? — изсмя се презрително Роб. — Не си личи по първолашкото ти поведение!

Холанд пренебрегна злобното подмятане.

— Дик, смятам, че по-дълго от тебе съм се борил със системата. Откак напуснахме Франкфурт, два пъти се опитахме да обявим „извънреден случай при полет“. И какво? Никаква полза!

— Опитахме се, ама пред разните там правителства, а аз ти говоря за нашата загубена компания!

— Вече става дума и за нашето собствено правителство — отвърна Холанд. — А що се отнася до компанията, не ти ли минава през ума, че вицепрезидентът може за нула време да ни уволни и двамата?

— А, значи това било! Друго не те интересува, освен да си запазиш шибаната службичка!

Холанд рипна и заканително тикна показалец в лицето му.

— Ще се държиш прилично, ясно ли е, инспекторе? От теб очаквам да проявиш малко професионализъм, а не да бълваш каруцарски мръсотии в кабината ми!

Роб се стресна и взе да отваря и затваря уста като риба.

— Добре де — каза най-сетне, — въпросът не е там. Имам предвид, че уж си командир, а се оставяш да те водят за носа!

— Твоя милост не би се подчинил, така ли?

— Точно така.

— И имаш наглостта да ми го кажеш точно ти, дето ми наду главата с наставления за строго спазване на всички правила?!

Роб размаха ръце уж от досада.

— Добрият командир знае кога да каже на компанията да върви на майната си и сам да реши как да постъпи.

— Значи като добър командир следва да вземам собствени решения?

— Най-после позна!

— Добре, господинчо. Решавам, че най-правилният ход е да изпълня заповедта на компанията и да подкарам самолета към Африка.

— Ама ти май наистина нищо не разбираш, Джеймс.

— Виж какво…

— Най-правилният ход ще е да не им се подчиниш!

— Слушай, до гуша ми дойде от приказките ти! Или ще престанеш да ме тормозиш, или… — Холанд се разрови в чантата си и тръшна летателната си книжка в скута на Роб.

— Това пък какво е? — възкликна Роб.

Холанд се надигна, подпря длани на хълбоците си и се наведе над него заплашително.

— Сега ще видиш какво е, гаден подлецо! — изръмжа. Едва овладяваше гнева си. — Или веднага ще сложиш подписа си, сополанко нещастен, или ще докажеш, че си мъж, и ще поемеш управлението на самолета!

Роб не издържа на свирепия му поглед. Да поеме управлението и сам да взима всички решения? Точно сега? И дума да не става! Бръкна в джоба на ризата си и безмълвно извади писалката.