Часовникът на Пандора

24

Белият дом

Събота, 23 декември, 18:00 ч (2300 Z)

Усърдният млад служител от Белия дом влезе в кабинета, където се бе настанил Джонатан Рот, и със заговорнически вид му подаде току-що полученото спешно съобщение от Лангли. Рот хвърли бегъл поглед върху листа и с привидна досада се протегна назад в мекото кожено кресло. Дори не свали от темето си своите знаменити очила половинки, сякаш въобще не възнамеряваше да прочете донесението.

Театралното му поведение не успя да заблуди човека от Белия дом. Беше виждал не един държавен мъж да надява маската на отегчение, щом нещо го притеснява или тревожи. Той се подсмихна и затвори тихичко вратата след себе си, убеден, че заместник-директорът на ЦРУ само това и чака, за да забие нос в загадъчното известие.

Всички комуникации на „Куантъм“-66 по редовните сателитни канали се следяха от новия електронен център на ЦРУ. Сигналът за тревога беше подаден в 2226 Z. „Самолетът е неуправляем! Падаме!“ — каза тогава пилотът, което означаваше, че след не повече от три минути боингът ще се сгромоляса в океана и достъпът до сателитните телефонни канали ще бъде прекъснат.

Но ето сега съобщаваха от Лангли, че четиринайсет минути по-късно електронният център е засякъл два телефонни разговора от борда на „Куантъм“-66, прекъснати едновременно след няколко минути.

Може пък да са успели да се задържат четиринайсет минути във въздуха, помисли си Рот, и чак тогава да са загубили окончателно контрол. Нали спасителният отряд от самолетоносача „Айзенхауер“ не бе уловил нищо в радара си, а боингът не е детско хвърчило, та да отлети незабелязано от предполагаемото място на катастрофата.

И все пак, цели четиринайсет минути?

Имаше още едно обяснение, много по-неприятно от първото: самолетът е симулирал катастрофа и наистина е успял да избяга, без да бъде засечен. А ако бяха още живи и не се свързваха с никого, значи съвсем съзнателно заблуждаваха света, че с тях е свършено. Иначе командирът щеше да потърси помощ срещу нападателя, както би направил всеки невъоръжен пилот на граждански полет.

Рот въздъхна тежко. Ситуацията беше изключително рискована и неговото собствено бъдеще бе заложено на карта. Директорът на ЦРУ продължаваше да лежи в болницата в безсъзнание, а президентът все още не бе назначил официално никой, изпълняващ длъжността. Рот знаеше, че е най-подходящият претендент за поста, но ако почне да подтиква президента към съмнителни решения, ще се намерят разни съветници, които да му подшушнат туй-онуй и колебливият обитател на Овалния кабинет ще го зареже веднага.

А „Куантъм“-66 в полет не само представляваше реална заплаха за човешката цивилизация, но можеше да осуети неговия добре изпипан план да насочи всемирния гняв към „Ал Акба“.

Трябва да му втълпя колко опасен е боингът за престижа на страната ни — американски самолет заплашва да зарази цял свят със смъртоносна болест!

Президентът не бива да прави публични изявления засега, реши Рот и бързо се изправи.

Лесна работа бе да отмени пресконференцията. По-трудно щеше да убеди президента да хвърли военната авиация в смъртоносна атака срещу мирен граждански самолет.

Хотел „Хайят“, Вашингтон

Харолд и Джейни Холингсуърт от Чинук, щата Монтана, прекараха третия ден от ваканцията си в Националната художествена галерия и се прибраха в хотела леко уморени, но в превъзходно настроение.

Джени — репортерка в местния вестник в Чинук и начинаеща авторка на криминални романи — беше очарователна брюнетка. Макар и вече да наближаваше четирийсетте, тя изглеждаше превъзходно в миниполичката си. Възкъсите дрешки отдавна бяха нейна запазена марка и доставяха огромна естетическа наслада на съпруга й.

Имаха маса за вечеря в Джорджтаун, но Джени си бе наумила първо да съблазни Харолд с новото си изкусително бельо, което предвидливо мушна в куфара на тръгване. Тя се усмихна доволно и благодари на съдбата, че бракът им не само не притъпи, а сякаш подсили огнената страст в интимните им отношения. Още в асансьора Харолд положи нежно ръка върху приятно закръглените й задни части, тя прокара пръсти по мощната му гръд и двамата взеха да се целуват нетърпеливо. Джени едва го дочака да отключи вратата, втурна се в стаята с полуразкопчана блуза и замръзна на място.

— Кои сте вие и какво търсите тук? — попита разярена тя.

Някакъв непознат мъж стоеше до леглото с телефон в ръка, а край него млада жена нервно пристъпваше напред-назад.

И двамата се вкамениха и погледнаха виновно, сякаш са ги хванали на местопрестъплението.

Ръсти остави слушалката на мястото й и бръкна в задния джоб на панталона си, за да измъкне служебната си карта.

Харолд Холингсуърт проследи движението на ръката му и помисли, че неканеният гост се готви да извади пистолет. Грабна Джени за раменете и я дръпна силно назад към отворената врата.

— Чакайте, стойте! — властно изкомандва непознатата.

Харолд се поколеба за миг, а Ръсти намери картата си и му я показа.

— Моля ви, затворете вратата — нареди той. — Ние сме от ЦРУ. Аз съм доктор Ръсти Сандърс, а това е агент Шери Елис.

Ръсти никога досега не се беше представял като оперативен работник и дори на самия него думите му прозвучаха доста помпозно.

Значи вече съм агент, помисли си Шери с насмешка, но успя да запази сериозно изражение, както изискваше новата й титла.

— Ами… да, разбирам — каза предпазливо Харолд.

Джени се измъкна от прегръдката му.

— Навярно сте чували, че при нужда полицията може да реквизира коли на граждани? — попита Ръсти. — Е, по същия начин сега ние пък заехме стаята ви, за да използваме телефона. Провеждаме много важна операция и се налага да водим разговорите си от спокойно и сигурно място. Моля, седнете и моята партньорка ще ви обясни всичко, защото аз трябва да продължа да звъня. Имайте малко търпение и след около половин час ще ви освободим стаята.

Харолд и Джени се спогледаха с учудване. Знаеха, че във Вашингтон се случват най-странни неща, но не се бяха надявали чак на такъв късмет — ЦРУ да провежда операция от тяхната хотелска стая! Какво преживяване! Имаше да разправят за него в Чинук до старини, а и Джени получаваше наготово нов сюжет за романите си.

Забравили сексуалните пориви и първоначалната си уплаха, двамата седнаха един до друг на леглото и наостриха любопитно уши.

На борда на Полет 66

Холанд помоли Барб Ролинс да доведе посланик Ланкастър в пилотската кабина и свика малък съвет.

— Както ви е известно, някой се опита да ни нападне и продължава да ни преследва — започна той. Разказа им за разкритията на Сандърс и им обясни по-подробно за извършените след загубата на двигателя маневри. — Знаехме, че пътниците ще си изгубят ума от страх, като тръгнем да пикираме, но нямаше време да ги предупредим по уредбата. — Съобщи също, че трябва да останат ниско, за да избягнат радарите, и че им предстои труден избор. Не премълча и най-страшното. — Според Сандърс ние по всяка вероятност не сме заразени, но целият свят, включително и нашият президент, вече ни има за покойници. Аутопсията не е потвърдила наличието на вирусна инфекция, но медиите разпространиха точно обратното и Сандърс подозира, че тази версия им е подхвърлена от ЦРУ. Никой не иска да има вземане-даване с нас. Смятат ни за по-страшни и от чума. Не можем да се свържем дори със собствената си авиокомпания. Всяко обаждане оттук ще е сигнал, че сме още в полет, и ще привлече вниманието на терористите, които са ни хванали на мушката. Сега се правим на умрели, за да избегнем повторен удар и да спечелим време. Когато минат двайсет и четири часа, без да има заболели на борда, отношението към нас ще се промени. Но в това време ЦРУ заедно с някакви фанатици от Близкия изток ще търсят всевъзможни начини да ни ликвидират.

— Чакай малко, Джеймс — намръщи се Барб Ролинс. — Искаш да кажеш, че в момента на света има един-единствен човек, който знае, че сме живи? Съдбата ни е в ръцете на някакво ченге от ЦРУ, което седи и си говори с теб по телефона от хотелската стая във Вашингтон, така ли?

— Знам, че ти се струва…

— А на вас как ви се струва? — прекъсна го тя и се обърна към присъстващите. — Що за измишльотини? Остава сега в кабината да влезе и Магьосникът от Оз!

— Барб, повярвай ми, това е самата истина.

— Сигурен ли си? — попита тя с явно недоверие.

— Виж тази празна конзола, Барб. — Холанд посочи десния прозорец. — Там беше четвъртият двигател, преди да го откъсне взривът от ракетата, който всички чухме. Летяхме си най-спокойно над океана, без да нарушаваме ничие въздушно пространство, и изведнъж ни нападнаха. Защо? Колкото и да ти изглежда абсурдно, фактите подкрепят твърденията на Сандърс.

— Мога ли и аз да добавя нещо, Джеймс? — обади се Лий Ланкастър. — От дълго време съм в политиката и знам, че това, което на странични наблюдатели като нас често ни се струва направо плод на болно въображение, всъщност е резултат от верижното мислене на посредствени личности, сдобили се с извънредно голяма власт. От едно заключение стигат до друго, после до трето и тъй нататък… Самата поредица от съждения може и да е логична, но крайният резултат — не, защото първоначалното съждение е било прибързано. Нас сега са ни обявили за смъртоносна заплаха за цялото човечество. Нито ние мислим така, нито фактите до момента го потвърждават, но ония там, долу, които трябва да взимат бързи решения, без да имат време да си поразмърдат мозъка, са го приели като неоспорима истина.

Докато го слушаше, Холанд изучаваше с любопитство лицето на Ланкастър. Кожата му бе катраненочерна, но очите му излъчваха топлота, увереност и спокойствие. Нищо чудно, че оказва толкова благотворно влияние върху нестихващия ураган от диви страсти в Близкия изток.

— Господин посланик…

— Джеймс, майка ми ме е кръстила Лий, а не „посланик“.

— Извинете. Лий, значи вие смятате, че Сандърс ми е казал истината?

— Та вие сам си отговорихте на въпроса преди малко, Джеймс. Нали летим без един двигател? Надали хора от ЦРУ са управлявали самолета, изстрелял ракетата, но се обзалагам, че са помогнали с всичко останало. Както ви казах, те вече са си направили изводите и… — Ланкастър се умълча.

— Да? — подкани го Холанд.

— Когато нашите правителствени служби открият, че сме живи, вместо да преосмислят предишните си заключения, сигурно ще се почувстват длъжни да предприемат още по-драстични мерки, произтичащи от същите тези заключения.

— В какъв смисъл? — сопна се Барб.

— Вероятно ще разсъждават така: ако „Куантъм“-66 избяга, той ще зарази някое населено място и ще застраши живота на хиляди, дори милиони хора. И ще решат на всяка цена да предотвратят подобна опасност — ако не по пътя на убеждението, то чрез сила.

— Лий, правилно ли ви разбирам? — попита тихо Холанд.

— Ако продължим за Мавритания, несполучилият нападател ще се постарае да ни довърши. Ако пък отидем на друго място, нашето правителство може само да реши да ни ликвидира, за да не причиним смъртта на милиони невинни граждани в някоя чужда страна. Най-разумно е наистина да изчезнем някъде за по-дълго време. Нищо чудно след час-два американските военни да получат нареждания да ни издирят и унищожат.

— Как така нашите военни? — задави се Холанд.

— Да, да, и Военновъздушните, и Военноморските сили. За тях ние сме същинска бомба със закъснител.

— Ами ако просто кацнем на Канарските острови и откажем да мръднем оттам?

— Това би било най-добре, Джеймс, но не знам доколко е изпълнимо — усмихна се Ланкастър. — Вярвам, че все някак ще успеем да се приземим, но бъдете сигурен, че постоим ли по-дълго там, в даден момент положението ще стане наистина критично. Като командир на полета вие трябва внимателно да обмислите нещата и да вземете решение.

— Не ви разбирам.

— Изборът е следният: или зареждаме и продължаваме да летим, за да сме по-далече от останалия свят, или засядаме неканени някъде и предизвикваме международен скандал с всичките му последствия. Според мен вторият вариант е по-добър, макар че рискуваме медиите да накацат като мухи и да привлекат вниманието на цял свят върху нас. Нали знаете, не е трудно да се инсценира някой инцидент, дори пред телевизионните камери.

— Какъв инцидент?

— Пожар, експлозия, прибързана реакция от страна на охраната като в Исландия… И все пак, предполагам, че е по-сигурно, отколкото да летим с три двигателя.

— Боингът е стара, изпитана машина, Лий — възрази Холанд. — Загубата на един двигател няма да ни изкара от строя.

— В такъв случай изглежда, че вече сте намерили решението.

Хотел „Хайят“, Вашингтон

Докато преговаряше с летищните власти в Тенерифе да заредят боинга с гориво, Ръсти Сандърс забеляза, че кредитът на телефонната му карта е на привършване.

— Бихме желали плащането да стане на място.

— Добре, можете да платите в брой или с кредитна карта, но ни е необходима малко повече информация, за да оформим документите. Кой е номерът на сметката?

Ръсти прехапа устни. Как да накара „Американ Експрес“ да одобри подобно плащане с личната му карта? Сумата вероятно бе огромна.

Може пък Холанд да има карта от компанията, нали трябва да си плаща, като зарежда по пътя? Дай първо да им напълним резервоарите, пък тогава ще му мислим.

— Ало, сеньор? Командирът ще ви представи кредитната си карта, като заредите самолета. Така става ли?

— Коя беше авиокомпанията?

Ръсти се поколеба. Представи си емблемата на „Куантъм“: голямо, изящно стилизирано „К“ на фона на американското знаме. Напомняше за емблемата на друга известна авиолиния, дори по едно време се говореше, че спорът за приликата ще стигне до съд.

— „Юнайтед Еърлайнс“, сеньор. Открихме нов клон и вече използваме самолети на лизинг — излъга Ръсти. В края на краищата какво пречи „Юнайтед“ да наема самолети от „Куантъм“?

Четирийсет минути по-късно Ръсти и Шери, която бе провела други разговори от телефона в банята, се събраха да обсъдят какво са успели да постигнат. Горивото и водата бяха уредени, но не и почистването на тоалетните — единствената кола, пригодена да обслужва самолети от типа на „Боинг 747“, била повредена. Трябвало да изчакат до следващата спирка за тази услуга.

А може би така е по-добре, помисли си Ръсти. Какво би станало, ако изсипят биологически заразни отпадъци на летището?

Обади се на Джеймс Холанд и му докладва за свършеното.

— Капитане, ще трябва да се представите като полет на „Юнайтед Еърлайнс“. Излъгах ги, че сте ново подразделение на компанията.

— „Юнайтед“ ли? — стресна се Холанд. „Юнайтед“ бяха най-върлият им съперник!

Ръсти усети притеснението му.

— Друго не можах да измисля, а пък и емблемите ви си приличат. Всъщност защо не вземете да изгасите задните светлини, та да не се вижда емблемата ви?

— Отдавна сме ги изгасили — отвърна Холанд.

На борда на Полет 66

Деветдесет километра преди Тенерифе Холанд пое отново управлението и снижи самолета до шейсет метра над морското равнище. Знаеше, че при подобна височина дори радарите на острова да уловят някакъв сигнал, той ще е толкова неясен, че испанските Военновъздушни сили надали ще се втурнат да пускат изтребители подире му.

Над заоблената крайбрежна линия се появиха първите светлини на града. Холанд заобиколи северния край на острова и се насочи право към пистата изток-запад на отсрещния каменист бряг.

Рискът беше огромен — летеше без светлини и без радар, разчитайки само на опитното си око, за да прецени къде океанът се среща с ниските канари на острова. Когато вече не можеше да издържа на напрежението, той се изкачи на сто и петдесет метра и даде знак на Роб да включи предавателя.

— Кула Тенерифе, тук чартър на „Юнайтед Еърлайнс“ номер дванайсет-единайсет, на финалната права за полоса двайсет и седем.

— Така ли? А къде сте сега, „Юнайтед“? — попита учуден диспечерът със силен испански акцент.

Холанд се пресегна към горния панел и включи всички светлини за кацане и рулиране. Ръководителят на полета сигурно се напрягаше през бинокъла си да види самолета на източния край на летището. Внезапно лумналата светлина щеше да заслепи и обърка човечеца, та поне за известно време нямаше да умува защо не е предизвестен за приземяването. Не му се бяха обадили нито от подхода, нито от надокеанския контрол, тъй като и двете служби не разполагаха с полетен план за пристигащ самолет.

— „Юнайтед“ дванайсет-единайсет — продължи неуверено той, — разрешено ви е кацане.

— Разбрано. Кацане разрешено.

Холанд последователно подаде команди за спускане на задкрилките и колесника при подхождане към пистата. Облекчи двигателите, намали вертикалната скорост до 3,5 м/сек и въпреки значителното отклонение на вертикалното кормило извърши едно от най-гладките кацания в живота си.

В същото време на летището в Лас Палмас, 250 километра на югоизток от Тенерифе, зареждаха с гориво шикозния гълфстрийм на някакъв богат арабин. Работникът, който обслужваше самолета, мразеше от дън душа богатите араби. Беше работил цяла година за една саудитска компания с надеждата да припечели малко повече пари за семейството си и никога нямаше да забрави унижението, на което бе подложен непрестанно — надутите мазни милионери се отнасяха с него като с най-нисша твар.

Той погледна към пилота на гълфстрийма и изпсува под нос. Мислеше си какъв кеф би било да насочи маркуча към него и да накваси копелето от главата до петите с керосин. Но това би му коствало работата, а добра работа не се намираше лесно на Канарските острови.

Затова само обиколи самолета, огледа го от всички страни и се взря в някакви дълги плотове отдолу. Странна работа, рече си работникът, досега не беше виждал подобни допълнения към гълфстрийм. По протежението на корпуса се бе образувала дълга ивица черни сажди като от обгорели газове. Би трябвало бързо да ги почистят, защото саждите могат да разядат обшивката, но на фрашканите с пари араби не им пукаше за такива дреболии. Ей и тоя наперен пуяк — ще остави корозията да му развали аероплана и просто ще отиде и ще си купи нов!

Даде си вид, че проверява кабелите за заземяване, и надникна в отворената врата на самолета. Беше сигурен, че ще види някоя смугла хубавица вътре — може ли арабин без поне една красавица до себе си? В Риад за малко да го арестуват, че се заглежда по местните жени, но тук, в собствената му страна, никой не можеше да му заповяда къде да гледа и къде — не. Доставяше му неимоверно удоволствие да дразни арабите, които преминаваха през летището, като се занича с похотлива усмивка във влажните очи на жените им.

Но кабината се оказа празна, нямаше дори втори пилот.

Чу стъпки зад себе си и се обърна. Кръстосал ръце, пилотът стоеше безмълвно на няколко крачки от него. Внезапната му поява го смути. Имаше чувството, че арабинът е прочел мислите му.

Нещо в този човек и частния му самолет го плашеше, но не можеше да определи точно какво.

Летище Тенерифе — Канарските острови

Когато допълнителната силова установка се подключи и захрани въздушната и електрическата система, Холанд постави стоянъчните спирачки и изключи двигателите. Леките вибрации от спиращите ротори на двигателите все още се усещаха в кабината, когато към задната лява врата на самолета се приближи подвижната стълба за „Боинг 747“. Холанд бе предупредил по уредбата екипажа и пътниците да не напускат местата си.

— Всички без изключение да спуснат сенниците на прозорците — нареди той. — Никой навън не трябва да знае, че има пътници на борда. Те смятат, че самолетът е празен и се подготвя за чартърен полет. Ако искате да не се повтаря неприятната ситуация в Исландия, моля стриктно да изпълните инструкциите ми.

Изплашени до смърт, пътниците му се подчиниха безпрекословно.

Барб получи поръчение да се оправя със служителите на летището, ако се наложи да разговарят с тях. Щеше да открехне най-задната врата и да им обясни, че още не са минали митническа проверка и затова никой не може да влиза или излиза от самолета.

— Когато разберат кои сме, ще побеснеят — каза Роб. — Веднага ще решат, че сме заразили целия остров.

— Нямаме друг избор — сви рамене Холанд. — Пък и нали се надяваме, че не пренасяме никакъв вирус? Ако всичко мине по план, ще си тръгнем оттук много преди да се усъмнят в нас.

— Дай боже да си прав. А после къде ще отидем?

— Мисля, че вече намерих добро решение. Ще ти кажа след малко.

В отговор на звъненето от наземния екипаж при носа на самолета Холанд превключи на канала за вътрешна връзка и натисна бутона за предаване.

— Командирът на полета. Слушам.

— Капитан, капитан! — продъни ухото му възбуден мъжки глас със силен испански акцент. — Няма двигател на номер четири! Липсва двигател, comprende?

— Да, да, comprende — отвърна Холанд. — Не се безпокойте. Само заредете самолета, но без да пълните третия резервоар.

— Но, капитан… вие няма двигател! А без двигател не можете лети, si?

— Повярвайте ми, сеньор, всичко е наред. Сега ще закараме самолета в ремонтната база.

— Да, но… — обърка се испанецът. — Нали чартърен полет? Как без двигател?

— Подготвяме се за чартърен полет. Знаем, че единият двигател се откъсна, затова караме самолета празен.

Последва мълчание.

— Сеньор — опита отново Холанд, — разбрахте ли за третия резервоар?

— Да, да, не пълним трети резервоар. Значи няма пътници на борд?

— Няма.

Човекът замълча — явно обмисляше ситуацията. Чуваше се как разговаря с някой на площадката.

— А къде отива за ремонт? — попита най-накрая.

— В Мадрид! — Холанд вече губеше търпение. — Ще ремонтираме самолета в „Иберия“.

— А, добре, добре, капитан — успокои се мъжът, като чу името на испанската национална авиокомпания.

След пет минути нивото на горивото в резервоарите почна да се покачва.

Местният ремонтен техник на „Иберия“ Франсиско Лисарса седеше зад олющеното бюро в офиса си на летището, гледаше през мръсните прозорци към боинга на отсрещния перон и се чудеше възможно ли е компетентен и съвестен екипаж да кара самолет с липсващ двигател, висящи кабели, пробои в крилете и продупчен резервоар, без да отстрани поне по-големите повреди. От почуда дори забрави яда си, че го принудиха да стои до късно вечерта, вместо да се прибере вкъщи при любещата си съпруга.

Пилотът на боинга бе казал на местния координатор, че с ремонта ще се заеме базата на „Иберия“ в Мадрид. Но как смятаха да стигнат дотам, след като от единия резервоар течеше гориво, а долната страна на дясното крило бе пробита и нацепена?

Лисарса позвъни на базата в Мадрид, свърза се с дежурния и му обясни случая.

— Искате ли да спра теча и да оправя кабелите, преди самолетът да тръгне към вас?

— За какъв самолет ми говориш, Франсиско? — учуди се дежурният. — Нямаме заявка за подобен самолет.

Лисарса затвори телефона озадачен — възможно ли е командирът на полета да лъже? Взе Международния авиационен справочник, за да потърси управлението за ремонт и поддръжка на „Юнайтед Еърлайнс“ в САЩ, после се замисли не е ли по-добре да се обади на „Куантъм Еърлайнс“ и да види те какво ще наредят.

„Куантъм“, „Куантъм“, взе да си повтаря наум, докато прелистваше указателя. Изведнъж изпусна книгата и се хвана за главата.

— Madre de Dios! — извика той и се втурна към телевизорчето в ъгъла на стаята.

Апаратът работеше почти непрекъснато, особено откакто един приятел радиотехник го прикачи към сателитната антена, но днес следобед Лисарса го изключи, защото му омръзна да слуша все едни и същи новини по Си Ен Ен.

Докато чакаше телевизора да загрее, той погледна отново към пострадалия боинг навън. Не се виждаше емблемата на „Юнайтед Еърлайнс“, но за сметка на това ярките лампи на площадката осветяваха емблемата на „Куантъм“ върху опашката заедно с регистрационния номер Н 47475 КЕ.

На екрана постепенно изплува лицето на телевизионния водещ в Атланта. Повтаряше основните моменти от познатата на Лисарса история за някакъв американски „Боинг 747“, заразен с изключително опасен вирус. Наличието на вируса било потвърдено и хората на борда сигурно щели да умрат. Никоя страна, включително и САЩ, не смеела да ги приеме на своя територия. Ако вирусът попаднел в населено място, можел да убие милиони. После дошло съобщението, че самолетът е катастрофирал — носели се даже слухове, че е свален.

В горния десен ъгъл на екрана се появи малко квадратче със снимката на боинга, направена тази сутрин в Исландия. На опашката ясно се виждаше емблемата на „Куантъм“ и регистрационният номер — Н 47475 КЕ.

Лисарса отскочи назад като опарен. Самолетът на площадката отвън беше със същия регистрационен номер и… с липсващ двигател!

Значи бяха оцелели след атаката и бяха кацнали в Тенерифе без разрешение! Бяха живи и здрави!

Здрави? Та нали това бе самолетът със смъртоносната болест, застрашаваща живота на всички наоколо!

Лисарса зина в ужас. Жена му и децата му живееха само на няколко километра от летището. И съседите му, и приятелите му, и хиляди други хора…

Той грабна телефона и с разтреперана ръка набра номера на полицията. Не знаеше на кого друг да се обади.

Холанд остави Дик Роб в кабината и отиде до тоалетната, сетне реши да се поразтъпче, докато заредят самолета. Тъкмо седнаха да си поприказват с Рейчъл в горния салон, когато по уредбата се разнесе гласът на Роб.

— Моля командирът веднага да дойде в пилотската кабина!

— Сега пък какво има? — въздъхна Холанд.

— Мога ли пак да дойда с тебе? — попита Рейчъл.

— Ще се чувствам изоставен, ако не дойдеш — усмихна й се той.

— Джеймс, явно са разбрали кои сме! — посрещна ги с тревога Роб. — Спряха да ни зареждат! Някакви коли довтасаха и паркираха под носа ни, цистерните се оттеглиха встрани и един истеричен глас ме попита по интеркома дали сме „Куантъм“-66!

— Ти какво каза?

— Казах му, че не разбирам какво ме пита.

Навън изсвистяха гуми и две коли с червени въртящи се буркани спряха на петдесетина метра от носа на самолета. Холанд надникна през прозореца и видя няколко мъже с началнически вид, вероятно от управлението на летището, заобиколени от въоръжена охрана.

— Капитане, чувате ли ме? — попита след минутка плътен глас по интеркома.

— Да, чувам ви — отвърна Холанд.

Мъжът се представи — беше директорът на летището.

— Капитане, влезли сте в страната ни без разрешение. Пренасяте опасна болест. Не отваряйте никакви врати, ясно ли е?

— Ясно. Защо не дозаредите самолета и ще напуснем веднага.

— Чакам указания от правителството. Не мога да ви освободя без официално разрешение. Всеки момент ще пристигнат началниците на митническата и имиграционната служба, които също са възмутени от вашите действия.

— Господин директор, самолетът ни е повреден, горивото ни свършваше и нямах друг избор. Знаете, че при авария имам пълно право да се приземя.

— Капитане, вие представлявате заплаха за жителите на острова. Трябва да решим какво да правим с вас, но не мога да взема решението на своя глава.

— Какво има да решавате? Ние също искаме да напуснем летището възможно най-бързо. Моля ви да продължите със зареждането.

— Не можем да предприемем каквито и да е действия, преди нашето правителство да говори с вашето. Аз съм просто един дребен чиновник и изпълнявам нареждания отгоре.

— Значи няма да допълните резервоарите ни?

— Не, капитане — нямам право.

Холанд си спомни думите на Лий Ланкастър. Положението щеше да стане наистина критично, след като се намесят правителствени и военни сили.

По пътя за Тенерифе се бе запитал как ще постъпи, ако се случи нещо подобно, и тогава му хрумна един налудничав план, достоен за холивудски сценарий. Явно се налагаше да прибегне тъкмо към него…

Като част от професионалното си обучение, всеки пилот от гражданската авиация изучава начините за отвличане на самолети и методите за борба с въздушния тероризъм, разработени от авиокомпаниите и ФУА. Всъщност подготовката на цивилни пилоти в САЩ е истинска школа за бъдещи похитители: как да планираш отвличането, как да го извършиш и как да действаш по-нататък.

Не съм способен на подобно нещо, рече си Холанд. Та нали цял живот съм бил съвестният и изпълнителен служител, който вечно опира чужди пешкири.

„Не ви вярвам, капитане — бе казала възрастната дама. — Вие не мислите за себе си и затова ви нямам доверие.“

Да, тя беше права, но за тогава. Сега нещата се бяха променили. Самият той се беше променил. Омръзнало му бе да е пионка в нечии ръце.

— Дик, запали всички външни светлини — светлините за кацане също.

Роб го изгледа изненадано и се поколеба.

— Веднага, Дик, ако обичаш!

— Добре де, добре. Мога ли поне да попитам защо?

— Сега ще видиш. — Холанд включи интеркома. — Сеньор Игнасио, там ли сте още?

— Да, капитане.

— Искам да ме изслушате много внимателно. Както вече сте разбрали, ние сме прословутият „Куантъм“-66, а не полет на „Юнайтед Еърлайнс“. Пренасяме такъв вирус, че ако го пуснем тук, в Тенерифе, цялото население ще погине за четири дни. Инкубационният период изтича след двайсет и четири часа, после всички на борда ще се изпонатръшкаме и до ден-два ще измрем. Мисля, че това ви е известно.

— Да, сеньор, известно ми е — отвърна плахо директорът след дълго мълчание. — Наистина голяма трагедия! Искрено съжалявам…

— Стига празни приказки, Игнасио. Изобщо не ме интересува дали съжалявате, или не. Въпросът е, че ние представляваме огромна заплаха за вас, така ли е?

— Така е, капитане.

— Добре, а сега внимавайте. На десетте врати на самолета има по една стюардеса. Всяка врата е оборудвана с надуваема аварийна пързалка. Щом наредя на стюардесите, те веднага ще отворят вратите, ще спуснат пързалките и двеста четирийсет и пет опасно заразни пътници ще се озоват навън. Въздухът на острова е влажен и вирусът ще се разнесе за секунди при всяко издишване. Не разполагате с такава бойна мощ, че да ни избиете всичките достатъчно бързо, а дори и да ни избиете, първият човек, излязъл от самолета, вече ще е заразил острова. Сега ясно ли ви е какво ще направя, ако не изпълните исканията ми, или да повторя? Не се съмнявайте в думите ми, не блъфирам.

— Но, капитане, това би било предумишлено убийство! Защо трябва да унищожавате още хора? Защо…

— Престанете с глупавите си въпроси. Не е важно защо. Важното е, че ако не напълните незабавно всичките ни резервоари с гориво, с изключение на третия, ще дам съответната заповед и за четири дни Тенерифе ще се превърне в безлюдна пустиня, осеяна с трупове.

— Капитане… моля ви! Трябва да разберете…

— Няма какво да разбирам — прекъсна го Холанд. — Сега аз диктувам условията. Ако ни заредите с гориво и с питейна вода, ще пощадим живота ви и ще си отлетим заедно със заразата. Ако ли не, всички ще измрете. И разкарайте тия проклети коли по-далеч от самолета ми! Дръзне ли някой да ме спре, когато запаля моторите, лошо му се пише! За последен път питам, ясно ли е?

— Не съм упълномощен да взимам подобни решения…

— А упълномощен ли сте да затриете цялото население на Тенерифе? Хайде, поне веднъж проявете малко мъжество, вместо покорно да чакате заповеди от началството! И така, какво решавате? Стюардесите стоят на вратите в очакване. Не забелязвам никаква промяна в нивото на горивото. Давам ви точно трийсет секунди да почнете да ни зареждате.

Чуха се някакви задъхани реплики на испански. Игнасио явно се консултираше с подчинените си.

— Капитане, ще изпълним желанието ви, но първо трябва да съединим шланга и…

Аха! Почваха да увъртат и да сучат, за да спечелят време. Е, този път нямаше да мине номерът.

— Добре — каза Холанд с благ тон. — На вниманието на стюардесите от първа лява, първа дясна, втора лява и втора дясна врата: пригответе се да отворите и да спуснете пързалките.

— Не, не, не! — развика се Игнасио. — Моля ви, капитане, веднага съединяваме шланга!

— До всички стюардеси: ако до трийсет секунди не получите нова заповед от мен, отваряте вратите, дори да чуете изстрели отвън.

— Зареждаме, капитане! — кресна с все сила Игнасио. — Зареждаме, зареждаме! Само не отваряйте вратите!

Холанд присви очи, поклати глава заканително и изчака петнайсет секунди. Нивото на горивото бавно тръгна да се покачва.

— Добре, Игнасио, виждам, че вече започнахте зареждането. Надявам се, че най-сетне се вразумихте и не замисляте някоя глупост. Един-единствен изстрел да чуя, и слизаме от самолета. Опитате ли се да ни възпрепятствате по какъвто и да е начин, ще последва същото.

— Капитане, не разбирам думата „възре…“.

— Възпрепятствате. Означава да ни спрете или да ни попречите. Comprende?

— Да, сър, разбирам! Няма да ви възреп… възпрепятстваме!

— Тогава разкарайте тези коли отпред! Моментално!

— Да, сър! Слушам, сър!

Холанд почувства нечия ръка на рамото си. Обърна се и срещна нежната усмивка на Рейчъл.

— Сбъркал си си професията! Ти си направо артист, след като и мен успя да убедиш. Дори се почудих кога си говорил със стюардесите!

— Не съм.

Роб гледаше като ударен с мокър парцал.

— Цистерните са от дясната страна — каза Холанд. — Щом ни налеят до два тона и половина, палим първия и втория двигател. Ония долу ще се побъркат, но това е целта!

— За бога, Джеймс! — изстена Роб. — Никога, ама никога няма да седна да играя покер с теб!

Отвън забръмчаха мотори и колите на площадката бързо се отдалечиха от боинга. Оставаше им да налеят още трийсет тона гориво. Холанд стисна палци и притаи дъх. Искаше му се да внуши на помпите да побързат. Трябваше да излети, преди от Мадрид да пристигне неизбежната заповед към летищните власти да не се хващат на въдицата му.