Часовникът на Пандора

7

ЦРУ — Лангли, Вирджиния

Петък, 22 декември, 14:30 ч (1930 Z)

Заместник-директорът Джонатан Рот влезе в малката заседателна зала с обичайната си тиха стъпка. Както винаги надничаше подозрително над тесните си очила половинки и притискаше до гърдите си дебела папка, маркирана „строго поверително“. С високата си мършава фигура и неизменната папийонка би минал за бивш оксфордски професор, изпаднал до ролята на плашило за първокласниците в някое колониално училище — точно така го бе описал един някогашен служител.

Остави папката на масата и без дори да се усмихне, огледа хората в залата. Беше ядосан, че са го отвлекли от основните му дела заради някакъв проблем, с който управлението тепърва предстои да се запознае. Ала нямаше избор — заповедта да се намеси ЦРУ бе дошла директно от Белия дом в резултат от паниката в Държавния департамент.

Мълчаливо подкани присъстващите да седнат край масата: трима мъже и една жена, сред които двама експерти по анализите, привикани спешно преди час. Над вратата светна надписът „Заседание“. Всъщност Рот отговаряше за тероризма и Близкия изток, но в момента директорът лежеше с мозъчно сътресение в болницата без изглед скоро да се оправи, та се налагаше той да поеме функциите му.

— Доколкото знам, вече сте информирани за „Куантъм“-66 — започна той, след като си свали очилата. — Така ли е?

Всички кимнаха, а някои се спогледаха скришом. Знаеха колко трудно е да му се угоди — бяха чували безброй истории за нещастни служители, предизвикали гнева му с дребно прегрешение и наказани за цял живот с величественото му презрение.

— Добре. В близкия един час трябва да си изясним следното: първо, с какъв вид грип или вирус имаме работа. Второ, точно колко заразен и опасен е той. И трето, какви са параметрите на болестта — инкубационен период, патология, инфекциозен потенциал и тъй нататък.

Присъстващите започнаха да си водят бележки.

— Искам също така да знам кой е най-големият капацитет в страната по тези болести, а и наясно ли е някой тук, в Лангли, дали вирусът може да се разпространи чрез климатичната инсталация на реактивен самолет.

Едър чернокос мъж с вид на защитник от Националната футболна лига вдигна ръка.

— Предполагам, че ще говориш от името на групата, Марк? — попита Рот.

— Да, сър — отвърна Марк Хейстингс.

По-младият му колега до него за малко да прихне, но успя да запази каменно изражение. Пак циркове, помисли си той. Всички знаят, че Хейстингс е доверен човек на Рот, що се отнася до вътрешните въпроси. За какво разиграват тоя фарс?

— Ето какво ни е известно засега — започна Хейстингс. — Заразеният пътник и пътникът, починал преди два часа от предполагаем инфаркт, са едно и също лице, американски професор на име Хелмс. Германското Министерство на здравеопазването е било информирано рано тази сутрин, че преди два дни Хелмс неволно е бил в непосредствен контакт с германски гражданин, поставен под карантина за опасен грипен вирус. Въпросният гражданин е работил в лаборатория за биологически изследвания на фармацевтичната компания „Хауптман“ и заболяването му е било вече в остро заразен стадий. Бил изолиран, но изпаднал в делириум и взел, че избягал от сградата. Заразил професор Хелмс, когато се опитал да разбие колата му на близкия паркинг. Хелмс изчезнал с колата и „Хауптман“, с подкрепата на правителството, предприели национално издирване, но той някак им се изплъзнал, качил се на полет 66 и по-късно получил сърдечна криза.

— Звучи абсурдно! — прекъсна го Рот. — Такава паника заради някакъв си грип! И още, изолират заразения, а после допускат да им избяга?!

Хейстингс се усмихна.

— Ние също смятаме, че историята е абсурдна, но засега това е официалната версия.

— И от какво все пак е умрял професорът? От сърдечна криза или от така наречения грип?

Хейстингс поклати глава.

— Още не знаем. Германците твърдят, че този щам грип може да причини и сърдечен удар. Едва след аутопсията ще се установи от какво е умрял Хелмс, а тялото му е още в самолета.

Джон Рот се облегна назад, почеса се по брадичката и огледа присъстващите един по един.

— Ами ако тоя „грип“ се окаже смъртоносен? С какво всъщност се занимават във въпросната лаборатория?

Един от експертите обясни, че става дума за специализирано научно звено към „Хауптман“, създадено съвсем наскоро за изследвания в областта на вирусите и антибиотиците.

— Значи си играят с живи бактериални култури и с вируси — заключи Рот.

— Да, сър, но са в съвсем начална фаза. Всъщност лабораторията още не е официално открита, но е оборудвана с всичко необходимо за работа с патогени от четвърта степен.

Рот се обърна към останалите.

— Вие наясно ли сте какво означава „патоген от четвърта степен“?

Всички, с изключение на един кимнаха утвърдително.

— Острозаразна болест, обикновено вирусна, с висока смъртност, за която няма нито ваксина, нито лечение — поясни Рот.

— Нещо като вирусите ебола и марбург — допълни Марк.

— Щом са оборудвани за подобни изследвания, не е изключено тоя „грип“ действително да се окаже нещо страшно. Марк, да не би всъщност военните да са изпуснали някой микроорганизъм и да се мъчат да потулят фактите?

Хейстингс се поколеба, но все пак се престраши и срещна погледа му.

— Трудно ни е да се доберем до истината, макар че проучваме всички възможни източници. Или германците крият нещо от нас, или „Хауптман“ са излъгали правителството.

— Ти как смяташ?

Хейстингс погледна към колегите си. Бяха обсъдили заедно въпроса, преди да пристигне Рот, и сега той се явяваше техен говорител.

— Нашето мнение е, че нещата действително са излезли извън контрола на лабораторията. Мисля, че и германското правителство има подобни подозрения, но не разполага с доказателства. Не е изключено военните да извършват някакви забранени експерименти. Германските здравни власти са обезумели от страх, явно наистина става въпрос за нещо много по-пагубно от грип. — Той постави пред заместник-директора купчинка документи с гриф „секретно“. — Докладът „Световни епидемии и пандемии“ е изработен миналата година от нашите военни специалисти предвид заплахата от вируса ебола и опасността от евентуален патогенен взрив. Ще ви настръхнат косите от ужас.

— А въпросният нов щам има ли си име?

— Нищо не знаем за него, сър. Очевидно ще трябва да им поизвием ръцете, за да получим ясен отговор какъв точно е вирусът и откъде е дошъл. Засега само се опитват да предотвратят разпространението му, а никой не си е направил труда да помисли какво следва, ако не успеят.

— Но те се отметнаха от собственото си решение и отказаха на самолета да се върне в Германия. Защо?

— Според нас — Хейстингс отново огледа колегите си в очакване да го подкрепят — само от отказа им да приемат самолета личи доколко са се изплашили. Решението несъмнено е политическо и е взето на най-високо равнище в Бон, с което пък хвърлиха в паника и всички останали страни, членки на Европейския съюз.

— И затова самолетът продължава да кръжи безпризорен над морето — довърши мисълта му Рот.

— Сър, позволете да ви обърна внимание на съобщението на германското Министерство на здравеопазването — или по-точно на някой си Цайтнер оттам — че вирусът е с нечувано кратък инкубационен период: между четирийсет и осем и шейсет часа. Ако професор Хелмс е починал от вируса, а не от сърдечна криза, то между момента на заразяване и смъртта му са минали само петдесет и един часа.

Рот сложи доклада на масата, свали очилата си и разтърка очи.

— Добре, ами другите пътници? Ако приемем, че професорът е бил носител на заразата, означава ли това, че дори онези, които не са се допирали до него, също ще се заразят?

— Още не знаем със сигурност, сър, но се опитваме да издирим един експерт в тази област, който работи при нас на щат. Казва се Ръсти Сандърс, бивш лекар от Военновъздушните сили. Военните го изгонили преди няколко години, след като направил публично достояние опасенията си, че климатичните инсталации в реактивните самолети могат да разпространяват зарази във въздуха.

— Значи военните го уволняват за неподчинение, а ние, естествено, го назначаваме при нас! — Рот се ухили и поклати глава с престорено учудване.

— Той си разбира от работата, мистър Рот.

— Дано наистина е така.

На борда на Полет 66 — 20:45 ч

Джеймс Холанд се колебаеше какво да каже на пътниците. Преди час, след като посланик Ланкастър пришпори Държавния департамент по телефона, Холанд направи съобщение по уредбата и се опита да бъде искрен — поне до известна степен. Истина е, че опитът да спасят болния се оказа неуспешен. Не, няма да се връщат във Франкфурт. Да, продължават да кръжат над Северно море заради дипломатически противоречия, предизвикани от безпрецедентния случай на борда — смърт по неизвестни причини, настъпила над международни води. През отворената врата на кабината се чуха гневните протести на пътниците: висят си във въздуха заради някакви бюрократични щуротии, а дипломатите не могат да се споразумеят къде да ги отпратят. Холанд ги уведоми, че нямат достатъчно гориво, за да продължат към летище Кенеди, но не каза нищо за вируса и за карантината.

Ала вече не можеше да увърта. Двеста четирийсет и пет души настояваха да се предприеме нещо. Той включи микрофона.

— Драги пътници, тук е капитан Холанд. — Погледна към Роб. Когато му каза какво смята да направи, Роб не възрази; всъщност, почти не реагира. — Съжалявам, че толкова време ви държа в напрежение, и извинявайте още веднъж за безпрецедентното закъснение. Вижте, нашето положение не може да се обясни с недомлъвки. Моля ви да имате малко търпение и да ме изслушате внимателно. Предния път не ви казах всичко, защото и на мен самия цялата история ми се струваше невероятна. Не е лъжа, че има дипломатически разправии, но причината не е, че някой е умрял над международни води. След като излетяхме от Франкфурт, германските власти ни уведомиха — а после уведомиха и всички европейски страни — че един от пътниците, качили се във Франкфурт, без да знае, е бил заразен от неизвестен вирус. За жалост, може да се наложи всички да бъдем поставени под карантина. Дали за дни или за часове, не знам. Моля ви, проявете разбиране, принуден съм да се съобразя с това решение. От един час насам се опитваме безрезултатно да получим разрешение за кацане — в Лондон, във Франкфурт, в Амстердам… В момента със случая се занимава Държавният департамент и оттам ще ни посочат мястото, където ще кацнем. Изразходвахме твърде много гориво да кръжим, тъй че без презареждане не можем да продължим за Ню Йорк. Това, надявам се, ще ускори вземането на решение и съвсем скоро ще се приземим някъде. Лично аз мисля, че долу реагират доста истерично. Подплашили са се, че всеки от нас може да е заразен с този мистериозен вирус, а докато нещата стоят така, съдбата ни е в техни ръце.

С пръст на бутона Холанд се опита да организира мислите си. В самолета настана тишина — всички тревожно очакваха да чуят какво ще каже по-нататък. С разтуптяно сърце Бренда Хопкинс се отпусна на седалката си. Съдбата се бе подиграла с нея. Спомни си как правеше изкуствено дишане на Ърнест Хелмс. Щом той е бил заразеният пътник, значи и тя със сигурност ще се зарази.

Гласът на Холанд прозвуча отново по микрофона.

— С две думи, още не знаем какво точно възнамеряват да предприемат медицинските власти и дали не ни предстоят три-четири дни карантина. Повечето от вас вероятно имат програма, разчетена до минути, а и никой не желае да закъснее за коледната вечер, но трябва да се въоръжим с търпение, докато въпросът се изясни. Всички се безпокоим за здравето си и ни се иска да знаем повече за тази загадъчна болест и доколко тя наистина е заплаха за нас, но засега не мога да ви дам отговор на тези въпроси. Мога само да обещая, че ще ви държа в течение. И понеже бях напълно искрен с вас, надявам се, че ще проявите разбиране, като се въздържате от прибързани тълкувания и не изпадате в паника.

Стюардесите моментално взеха да звънят в кабината, за да предадат тревожните въпроси на пътниците, наскачали в ужас от седалките си.

Холанд чу канонадата от уплашени гласове и пак включи микрофона.

— Отново е капитан Холанд. Ако обичате, не засипвайте стюардесите с въпроси, на които и без това не могат да ви отговорят. Нямах време да ги информирам предварително, така че те знаят точно толкова, колкото и вие. Моля всички членове на екипажа да се включат в интеркома за кратки разяснения.

Изчака да му се обадят от пътническите салони и от почивното помещение на екипажа.

— Вижте какво, казах всичко на пътниците, освен че заразеният е бил Хелмс, но тъй или иначе, още не е известно дали инфарктът е бил свързан с вируса. Ако забележите, че и други пътници проявяват признаци на заболяване, моля веднага да ме уведомите, за да ги отделим от останалите.

— А къде ще ги настаним? — запитаха три стюардеси едновременно.

— В стаичката за почивка на екипажа, там ще са напълно изолирани. Естествено, първо трябва да сте съвсем сигурни, че има болестни симптоми. Повикайте швейцарския лекар на помощ.

— Капитане, тук е Бренда. И аз, и доктор Тюрне, швейцарецът, бяхме в непосредствен контакт с болния. И двамата му правихме изкуствено дишане… — Уплашеният й глас заглъхна.

— Бренда, все още не знаем дали болестта наистина е опасна. Но за всеки случай по-добре е да пренесем тялото на професор Хелмс в стаичката и да изпратим там всички, които са имали някакъв контакт с него.

— На едно място с трупа? — попита Бренда.

— Джеймс, какво ще кажеш да преместим трупа там, а Бренда и докторът да се качат на горния етаж? — намеси се Барб Ролинс.

— Добра идея, Барб — каза Холанд. — Бренда, веднага щом науча нещо повече за болестта, ще ти кажа, но имай предвид, че вероятно всичко ще излезе лъжлива тревога.

Сателитният телефон иззвъня в кабината в момента, когато Дик Роб забеляза приближаващите се от запад светлини.

— Шейсет и шест? Тук „Оперативна полетна дейност“, Далас.

— Шейсет и шест — отвърна Холанд.

— Капитане, изглежда, най-сетне намерихме решение. Дипломатите поискаха съдействието на Военновъздушните сили и те ви изпращат два изтребителя, за да ви отведат до въздушната база в Милдънхол.

Холанд се пресегна, включи светлините на крилете и видя двата изтребителя Ф-15 от лявата страна на самолета. За разлика от холандските, които известно време също придружаваха „Куантъм“, тези носеха отличителните знаци на американските Военновъздушни сили.

— Милдънхол е в Англия, нали? — попита той, макар много добре да знаеше, че базата се намира на около сто и седемдесет километра северно от Лондон.

— Доколкото си спомням, да. Трябва да се свържете с тях на честота 124,55, с изтребителите, имам предвид.

— Те са вече тук. Но нима англичаните ще отстъпят и ще ни пуснат да кацнем на територията им?

Отговорът се забави.

— Така изглежда, капитане. Следвайте инструкциите и в Милдънхол военните ще се погрижат и за вас, и за пътниците ви.

— Карантина ли ни очаква?

— Не знаем какво точно имат предвид. Просто искаме да ви осигурим възможност за приземяване. Обадете ни се, щом кацнете.

Холанд благодари и затвори. Роб чу целия разговор и набра съответната честота.

— Шейсет и шест до 124,55.

— Разбрано, шейсет и шест. Тук е „Фокс едно“ — летим над лявото ви крило. Изключете транспондера си и ни следвайте. Вече ще отговаряте само на позивна „Фокс три“, разбрано?

— Разбрано — отвърна Роб. — Домакините ни не са особено въодушевени от визитата ни, така ли?

Последва мълчание и Роб съжали за зададения въпрос. Момчетата в изтребителите бяха летци и също като него изпълняваха заповеди.

— Сър, останете на тази честота и не разговаряйте с никого от въздушния контрол. Ще изпълним завой наляво със снижение. Ще го направим бавно и плавно заради вас, тъй че просто ни следвайте.

Изтребителите изпълниха обещанието си, завиха наляво и започнаха да се спускат, съобразявайки се с огромния 747. Холанд изключи автопилота и ги последва.

— Какво всъщност става тук?

— Изглежда, ще ни вкарат тайно в Англия — отвърна Роб възбудено.

— Да, но ако англичаните не са дали съгласието си за подобно действие, ще избухне страхотен скандал.

Лий Ланкастър забеляза светлините отляво, но отпърво не ги разпозна. После изтребителите грейнаха и той видя националния флаг и емблемата на американските ВВС.

А защо точно „Ийгъл“? — замисли се той и несъзнателно загриза ноктите си. Американците бяха ликвидирали базите си в Холандия, а базите им в Англия вече бяха само смесени, англо-американски. Изтребителите не можеха да стигнат до Исландия или Канада, без да заредят с гориво по пътя. И кому бяха нужни изтребители, след като никой не стреляше по самолета?

Освен в Пентагона да са превъртели и да са решили да поставят англичаните пред свършен факт.

Когато „Куантъм“ последва изтребителите и зави наляво, всичко му стана ясно.

За по-малко от минута се добра до пилотската кабина и настойчиво почука на вратата.

Ключалката изщрака отвътре и той надникна в кабината.

— Капитане, пак съм аз, Лий Ланкастър. Тези изтребители в Англия ли ни водят?

Холанд се обърна и кимна, после отново се съсредоточи върху управлението на самолета.

Ланкастър пристъпи и седна на столчето зад пилотите.

— Англичаните съгласни ли са да ни приемат?

Холанд поклати глава.

— Това не ни интересува, сър — отвърна Роб вместо него. — Покрай изтребителите ще кацнем в Милдънхол тихомълком като птичка, е, просто малко по-едра птичка.

Ланкастър повдигна вежди в недоумение и се обърна към Холанд:

— Ясно ли ви е, че ако се приземим без разрешение, ще последва невероятен дипломатически скандал?

— А какво да правя? Компанията така ми нареди и аз изпълнявам решенията й. В края на краищата, нали всичко е уредено от Военновъздушните сили?

— Милдънхол е кралска въздушна база, а американците са само наематели. Теренът не е наш. Явно някой в Пентагона се прави на герой. Ако тръгнем така да решаваме този дипломатически проблем, ще си навлечем още стотина на главата. Може ли пак да използвам телефона?

— Естествено, сър.

— Наричайте ме Лий. — Ланкастър вдигна слушалката и започна да набира.

— Моля? Не ви разбрах, сър. — Холанд се беше замислил и изтърва последните му думи.

— Казвайте ми Лий, а пък аз ще ви наричам Джеймс, ако не възразявате.

— Добре… Лий. Благодаря.

— Хайде да оставим формалностите. И без това се очертава доста дълго да сме заедно, особено ако ще кацаме някъде без разрешение.

Въздушна база Милдънхол, Англия

Генералът начело на американското въздушно поделение в Милдънхол вече двайсет минути раздаваше заповеди и притеснението му растеше с всеки изминал миг. Преди два часа научи за кризата от Си Ен Ен, но и през ум не му мина, че тя някак може да засегне и него. Ала спешното повикване от Пентагона изведнъж промени всичко. Обади се висшестоящ генерал и с възбуден глас зададе един-единствен въпрос: разполагат ли с достатъчно защитно оборудване срещу биологическа опасност, в случай че се наложи да обслужат цял „Боинг 747“, натоварен с пътници?

Бързо пресметна наум и отговори „да“. Десетина минути по-късно офицерът, завеждащ тази част, панически каза „не“, но вече бе късно за отстъпление. Изпратиха два изтребителя, разчистиха един голям хангар и наредиха на стотина офицери да надянат специалните екипи, до които сигурно не се бяха докосвали от времето на „Пустинна буря“. По план трябваше да вкарат боинга колкото може по-навътре в хангара, да прикачат стълбичката със защитно покритие към предната врата и да използват самия самолет като изолатор, докато пристигне медицинският екип и им даде по-конкретни наставления. Шефът на клиниката ги увери, че могат да се справят успешно с всички видове вируси, с изключение на един-единствен по-рядък щам.

— Кралските въздушни сили в никакъв случай не бива да узнаят — предупреди подчинените си генералът. — Това е чисто американска операция.

Център за ръководство на въздушното движение, Лондон

Дежурният, който ръководеше трафика над Северно море между Амстердам и Великобритания, внезапно видя на екрана как два американски изтребителя Ф-15 подхождат към източния бряг.

— Сигурен ли си? — Началникът му се надвеси над него.

— Напълно. По принцип би трябвало да са някъде в периферията на сектора, но докато наблюдавах „Куантъм“, за миг сигналите им изчезнаха от екрана, а после двата ийгъла, които си имат разрешение за влизане от холандците, изведнъж поискаха разрешение и за Милдънхол. Като завиха наляво, покрай тях мярнах и боинга.

— А ти даде ли им разрешение?

— Да, но се оказа, че не са сами. Тия мошеници май се опитват контрабанда да ни пробутат и боинга!

— Не! Това направо не е за вярване! — зина шефът му.

— Как да постъпя сега?

— Ами… прави се, че нищо не си разбрал, а аз междувременно ще се опитам да открия някого по телефона.

Отдалечавайки се от мониторите, началникът си мърмореше:

— Не, не! Това наистина не е за вярване!