Часовникът на Пандора

26

Вашингтон

Събота вечер, 23 декември, 19:45 ч (0045 Z)

За първи път, откак се зае със случая „Куантъм“-66, Ръсти Сандърс изпита истинско безсилие. Толкова заплахи, преследвания и препятствия не успяха да го спрат, а сега една изтощена батерия да му провали работата! След няколко безнадеждни опита да продължи разговора си с Холанд той отпусна телефона в скута си и отчаян се обърна към Шери.

— Да ме изиграе някаква си глупава батерийка, представяш ли си?! Не успях да разбера къде отиват, защото им свърши скапаната батерия!

— Ръсти — опита се да го успокои тя, — важното е, че са избягали и поне за момента са в безопасност.

Веселият им шофьор продължаваше да се изживява като състезател. Таксито излетя от моста на 14-а улица и продължи на запад по пътя за Ричмънд.

Шери взе ръката на Ръсти и нежно я притисна в дланите си.

— Ръсти, съдбата им вече не зависи от нас. Ти направи всичко възможно, но сега е време да се погрижим и за собствената си кожа.

— Шери, пред очите ми е все същата картина — един самотен, осакатен самолет, зареян в чуждо небе посред нощ, и един още по-самотен капитан, поел участта на толкова наплашени хора в ръцете си… Без помощ от никого, без връзка със света, подгонен от собственото си правителство… Можеш ли поне за миг да си представиш какво изживява този човек там горе, във враждебната небесна чернилка? Ами всичките тия мъже, жени, деца, на които най-безцеремонно са им заявили, че са обречени на смърт? Сега те може наистина да загинат, само че не от някакъв страшен вирус, а от човешкото скудоумие! Помисли си какво ще стане, ако ги открие „Ал Акба“!

— Ръсти, та дори ние не знаем къде отива самолетът. Как ще го открият терористите?

— Така е — въздъхна той и се загледа през замъгления прозорец, — но имам лошото предчувствие, че не са се отказали от зловещата си мисия.

— Добре, а ние с теб къде отиваме?

— Моля? — сепна се Ръсти. — Какво каза?

— Питам ние къде отиваме. Яхнали сме тая таратайка и хвърчим като луди, без всъщност да знаем накъде. Имаш ли някакъв план?

— Извинявай, Шери, мисълта ми беше другаде. За миг бях забравил за нас.

— Ръсти, нас също ни преследват, а аз лично не желая да умирам млада и зелена.

— Нито пък аз. Лошото е, че те рано или късно ще надушат таксито и ще тръгнат подире ни. Рот сигурно е наредил да ни ликвидират и двамата, макар и да не знае, че вторият човек си ти.

— Съвсем скоро ще узнае, ако оня в хотела все още може да говори.

— Шери, ти нали каза, че си работила в разузнаването в Кайро?

— Да, участвах в една-две секретни операции.

— Значи все пак имаш повече опит в тия неща. Аз съм пълен невежа.

— Питаш как бих предложила да действаме ли?

Ръсти кимна.

— Ами бих предложила да се върнем обратно и да отпрашим към летище Нашънъл. Колкото повече хора около нас, толкова по-добре. Имаш ли пари в себе си? Поне неколкостотин долара?

— Да, имам около триста. Защо? — попита Ръсти озадачено.

— За да хванем самолет до Ню Йорк. Там можем да изчезнем много по-лесно.

— Как?

— Ще се настаним в хотел под чуждо име, ще се заключим в стаята и тогава ще решим на спокойствие какво да правим.

Ръсти се извърна към нея. Очите им се срещнаха и дълго се гледаха развълнувано. Сякаш за пръв път вижда в мен приятел и партньор, помисли си Шери и се изчерви. Изведнъж осъзна, че между нея и този мъж се е създала дълбока и силна връзка, при която всякакви остроумия бяха излишни.

Над тях бе надвиснала смъртна опасност.

Но двамата заедно щяха да устоят на всичко.

Без да откъсва очи от нея, Ръсти нареди на шофьора да обърне колата.

Северозападно от Лас Палмас

Канарските острови

В бясна надпревара с времето гълфстриймът изфуча от летището в Лас Палмас. Твърдо решен да стигне Тенерифе, преди радарната диря на „Куантъм“-66 да изчезне на север, Юри Стеблинко увеличи скоростта до червената ограничителна лента.

Оказа се, че е закъснял. Радарът не улавяше нищо на север, където би трябвало да се намира боингът.

От контрола на въздушния трафик потвърдиха, че полетният план на „Куантъм“-66 е за Исландия, но Юри отдавна бе разбрал, че противникът му не е вчерашен. Командирът на боинга сто на сто се е досетил, че непознатият нападател се спотайва някъде наблизо в очакване. Вероятно е попълнил неверен полетен план и е поел в съвсем друга посока — най-малко на 90 градуса от регистрирания курс към Рейкявик.

— Да, самолетът излетя преди осемнайсет минути — съобщиха от кулата в Тенерифе.

Юри направи бърза сметка: при средна скорост по време на набора 250–300 възела боингът ще го е изпреварил със 150–180 километра. Радарът в гълфстрийма обхващаше двойно по-голям радиус, но от беглеца нямаше и следа.

Обзет от мрачно безпокойство, Юри изравни на 4500 метра височина и пое на север.

Какво бих направил, ако бях на негово място? Къде бих отишъл?

Напрегна мозъка си. Ако „Куантъм“-66 лети на юг, то двата самолета се отдалечаваха един от друг с обща скорост 1800 км/ч! Боингът явно все още бе наблизо, но Юри не можеше тъй бързо да претърси целия район около Канарските острови. Не налучка ли от самото начало вярната посока, обектът за нула време ще се измъкне от обсега на радара.

Единственият му шанс да залови жертвата бе да се постави на мястото на другия командир — да проследи пътя на логиката му, а оттам и пътя на „Куантъм“-66.

Не би се върнал на изток, тъй като предполага, че го причаквам там. Знае, че всеки опит да стигне до Сахара ще бъде пресрещнат от нова атака — крайбрежните радари ще го засекат, а той не може да е сигурен, че те не са в услуга на врага.

Отговорът не беше на изток.

Добре де, ами на север? Защо реших, че няма да тръгне на север? Да не би нещо да не съм изчислил както трябва?

Не, нищо не бе пропуснал. И север не беше отговорът.

Оставаха запад и юг. Юри се поколеба коя от двете посоки да избере и пое на запад. Радарът не улови никакви обекти отпред. Юри промени обхвата му на 550 километра, после на 270, ала на екрана не трепна нищо.

Ако се е насочил на запад, значи е решил да се върне в САЩ. На юг пък са няколко острова, източното крайбрежие на Южна Америка и част от Африка.

От Тенерифе му бяха казали, че резервоарите на боинга са пълни. Но самолетът имаше само три двигателя, което означава по-голямо съпротивление и по-кратък полет. Без повторно зареждане можеше да измине най-много 7200 километра — достатъчно все пак, за да стигне до Маями или Ресифе в Бразилия, евентуално и до Рио де Жанейро.

Радарът внезапно улови някакъв обект на около 150 километра на юг, но той бързо изчезна и повече не се мярна. Сигурно е нещо случайно, реши Юри.

През последните часове бе слушал новините по редица радиостанции. Всички съобщаваха, че е потвърдено наличието на смъртоносен вирус на борда на „Куантъм“-66. Първо обявиха, че самолетът се разбил в океана, а по-късно, че се приземил в Тенерифе и с терористични методи изнудвал летищните власти да му окажат съдействие. Сега пък според „Гласът на Америка“ беше дезертирал — непокорният му екипаж отказвал да отведе пътниците в пустинята, за да си умрат кротко там.

За миг Юри изпита известно съчувствие към командира на полет 66, макар че задачата му бе да го настигне и да го унищожи. Та той беше колега, изпаднал в беда! Заслужаваше състрадание и дори уважение.

Опита се отново да отгатне мислите му. Летец, способен така майсторски да избегне противниковите нападения, трябва да е професионален военен пилот, вероятно на изтребители. Той ще е наясно, че още го преследват, и за да се спаси, ще гледа да постъпи по начин, който никой не би предвидил.

Ще се отправи към родината си, разбира се. Ще поеме на запад.

Юри въведе западен маршрут в бордовия компютър. Вече знаеше какво трябва да направи. Ще набере 10 000 метра — ешелон, рядко използван от гражданската авиация — и ще тръгне на запад. Скоростта на сближение с „Куантъм“-66 би била поне 60 възела в час и до два часа ще го настигне. Тогава ще бъдат на около 2000 километра извън трасовата система на Атлантическия океан и там ще поправи грешката си — с останалите три ракети ще взриви боинга.

Белият дом, Отдел за екстремни ситуации

Събота вечер, 23 декември, 20:20 ч (0120 Z)

Консултациите на Центъра за контрол над заболяванията в Атланта с Вашингтон, Бон и бившия Съветски съюз продължиха часове наред. Към 8:00 ч вечерта един от участниците в телефонния маратон, армейски полковник Джерет Уебстър — заместник-командир на Военномедицинския институт за изследване на инфекциозни болести във Форт Детрик — долетя по спешност в Белия дом, за да докладва лично заключенията на експертите.

Полковникът се опита да прикрие притеснението си, когато ескорт от президентски съветници го въведе в Отдела за екстремни ситуации. Джонатан Рот вече се бе настанил на масата в очакване, а за президента съобщиха, че ще се забави с пет-десет минути. Уебстър седна неловко на предложения му стол, отвори оръфаното си куфарче и извади няколко увеличени снимки на вируси, направени с електронен микроскоп и изпратени по факс от Военното разузнаване в Германия.

— Господа — започна той, — въпреки че все още има някои недоизяснени противоречия между експертите, преобладаващото становище сред епидемиолозите, работещи по случая, е, че си имаме работа с вирус, който се предава само чрез плазма. Иначе казано, макар и наистина да става дума за патоген от четвърта степен, той не може да се разпространява по въздуха.

Съветникът по външната политика се надвеси над масата и придърпа две от снимките към себе си.

— Това ли е въпросният патоген?

— Да. Тези снимки са на вируса, изолиран от двете жертви в лабораторията в Регенсбург, Бавария. Той е твърде сходен с друг познат вирусен патоген, за който досега не е открита нито ваксина, нито лечение, но за разлика от него баварският се предава само посредством телесни течности, най-често когато кръв от заразения попадне в раничка или в слизестата тъкан на друг човек. Нямаме основание да приемем, че болният може да издиша инфекциозните частици в такова количество, че да зарази и околните.

— Какво ще рече това на по-прост език? — попита Рот.

— Почти е изключено професорът да е заразил някой на борда, ако не е бил в пряк контакт с него. Дори и при пряк контакт вероятността от предаване на инфекцията е минимална, стига кръвта на Хелмс да не е попаднала в кръвта на другия.

— Но няколко души са му правили дишане уста в уста — отбеляза съветникът по външната политика. — Това не е ли достатъчно?

— Теоретически е възможно да са се заразили, но на практика — едва ли. Естествено, бих искал поне за четири дни да поставим всички в самолета под карантина, на първо време обаче е по-важно да отделим хората, които са се допирали до професора. За останалите рискът е почти равен на нула.

Рот се стъписа.

— Защо сте толкова убеден?

— Не сме абсолютно сигурни, сър, но медицинският екип в Рейкявик вече изследва белите дробове на професора и не откри следи от вируса в алвеолите, което означава, че той надали е могъл да издишва вирусни частици във въздуха.

Полковникът огледа присъстващите и продължи, натъртвайки на всяка дума:

— Доколкото разбирам, военните са получили заповед да унищожат самолета. Ще ви кажа направо. Подобно решение не е оправдано от медицинска гледна точка. Препоръчвам ви — на вас и на президента — заповедта да бъде отменена незабавно. Единствената наложителна мярка е да поставим хората на борда под карантина за необходимия брой дни. С всичко останало ще се оправим без сериозни проблеми.

Съветниците на президента веднага му докладваха спешната информация и съобщиха на Пентагона да отмени нарежданията си по отношение на „Куантъм“-66.

— А уведомихте ли капитана? — попита президентът.

Високопоставените сановници взеха до един да клатят глави и да се озъртат неловко. Дори Джонатан Рот, който на предишните сбирки все гледаше да се обади пръв, сега се бе умълчал — имаше вид на човек, изпаднал в шок. Най-накрая един генерал от Военновъздушните сили набра смелост да признае:

— Сър, опитваме се да се доберем до него, но откакто самолетът излетя от Тенерифе, всички радиовръзки са прекъснати. Дори „Куантъм Еърлайнс“ още не са успели да разговарят със собствения си пилот.

Президентът погледна към Рот, който вглъбено изучаваше комуникационното табло в ъгъла на стаята.

— Джон, според тебе възможно ли е той да има връзка с нас, но нарочно да не се обажда?

Рот постави ръка на гърдите си и бавно и продължително се изкашля. Панически обмисляше настъпилите усложнения. Никога не бе предполагал, че ще се стигне дотук! Беше толкова сигурен, че…

— Джон? — настоя президентът.

Рот надигна глава и разчекна устните си в усмивка.

— Ами аз… смятам, че не е зле да пробваме да се свържем с него чрез световните медии. Все някой на борда ще слуша „Гласът на Америка“. Ще съобщим на аварийната честота.

— Добре, да се залавяме за работа! Нека помогнем на тия клети хора да се приземят някъде, преди да ги е сполетяло нещо по-страшно! — плесна с ръце президентът и се обърна към генерала от ВВС: — Бил, ти и маршал Томасън направете всичко възможно, за да върнете самолета на Канарските острови или на друго безопасно място. Ако междувременно откриете и най-малката улика за това кой го нападна, искам да ме уведомите незабавно. И последно, генерале… — замълча той многозначително. — Гледай да не остава нищо черно на бяло от предишните заповеди… Знаеш какво имам предвид!

— Да, сър — кимна генералът.

Още преди президентът да си тръгне, Джонатан Рот зае позиция в дъното на кабинета и придърпа един от сътрудниците на президента.

— Трябва спешно да говоря с Лангли. Линията в заседателната зала сигурна ли е?

— Да, сър. Последният телефон на голямата маса.

Рот влезе в съседната зала, вдигна слушалката и набра съответния номер в Лангли. Когато Марк Хейстингс се обади, червената лампичка на апарата замига, което потвърждаваше, че линията е засекретена.

Рот заби поглед във вратата, сниши глас и обясни на Марк какво се е случило.

— Свържи се с нашия човек по сателита и му предай веднага да прекрати мисията. Задачата му е изпълнена. Кажи му да се покрие някъде и да се яви на уреченото място в уречения ден и час. Побързай! Поискай да ти потвърди, че е разбрал.

Така де, цял свят знаеше, че хора на „Ал Акба“ са нападнали „Куантъм“-66. Фактът, че не са успели да го свалят, не беше от съществено значение. Атаката сама по себе си бе достатъчна, за да насочи всемирния гняв към групировката.

— Ами тукашната операцийка? — рече Хейстингс. — Както ви казах, Ръсти Сандърс и Шери играят заедно. Тя едва не претрепала един от агентите ни, а после офейкала със Сандърс. Сега ги търсим под дърво и камък.

Рот разтърка слепоочията си. Как се забърка цялата тази каша, след като отначало обстоятелствата се стекоха тъй прекрасно? Всъщност, докато двамата с Марк контролираха информацията, още нищо не беше загубено.

— Продължавай да действаш — нареди той. — Намираш ги и ги докарваш право при мен.

— Сър, те нямат никакви доказателства. Дискетата е у вас, а тук заличихме всички следи. Струва ли си да си губим времето с тях? Защо не ги оставим да пасат?

Рот прехапа устни. Кой дявол го накара да допусне външен човек като Сандърс в своя тесен кръг? Тоя нахалник сега се шматкаше насам-натам с информация, която можеше да провали цялата му кариера, ако някой вземе да му повярва! А за капак не друг, а Шери, дето я смяташе за толкова предана, бе минала в противниковия лагер.

— Марк, разчитам на теб да намериш решение на проблема. Все пак имай предвид, че не можем да ги оставим да разнасят въображаемите си открития напред-назад. При всички случаи по-добре е да си вържем гащите!

Петстотин километра на запад от Канарските острови

Юри Стеблинко погледна часовника си и разбра, че не е успял да предвиди действията на противника си. „Куантъм“-66 определено не бе тръгнал на запад.

Преди четирийсет и пет минути, когато Юри зави на запад, изчисли, че боингът има около сто километра преднина. Ако двата самолета действително летяха в една и съща посока, по-лекият Гълфстрийм трябваше вече да е двайсетина километра зад него.

Радарът обаче не показваше нищо. Боингът надали продължаваше да лети ниско. Турбореактивните самолети изразходват твърде много гориво на малка височина. За да успее да прелети над океана, „Куантъм“-66 следваше да се изкачи на минимум 9000 м надморска височина. Дори да се бе отклонил до 30 градуса на юг или на север, радарът щеше да го улови в радиус от 270 км.

Юри изключи бордовия компютър, зави на югоизток и се зае с нови изчисления. Боингът ще се е отдалечил поне с 800 км, ако е поел на юг. Реши ли да го следва натам, ще се забави още повече. Следователно единственото спасение е да промени курса и да го пресрещне някъде под ъгъл в близките четири-пет часа, след като навакса разликата в разстоянията. Но как да разбере накъде се е насочил врагът?

Придърпа картата и зашари по нея с молив. Ако кара право на юг, боингът ще мине покрай островите Кабо Верде, на един хвърлей от Сенегал. Капитанът, естествено, ще отклони на запад от тях, за да избегне крайбрежните радари.

Изтри линията до Кабо Верде и начерта нова, 500 км на запад. Натам се простираха 2000 км открит океан до бразилския архипелаг Свети Петър и Павел — две миниатюрни островчета, едва подаващи се над водата. На нито едното обаче нямаше писта.

Прокара пръст на югоизток по картата и спря на друг малък тропически остров — усамотено, почти незаселено британско владение, но с летище. Макар и прокарана между две планини, пистата бе достатъчно дълга, за да приюти цяла космическа совалка.

Остров Възнесение.

Пулсът му се ускори. Нямаше и съмнение, че американският пилот се е насочил натам! По-далеч боингът не би могъл да стигне с горивото, с което разполагаше.

Очерта пътя до острова и пресметна съответните скорости и ъгли на курса. Определи координатите на две точки по маршрута, въведе ги в компютъра и пое по новия път на автопилот.

Жребият е хвърлен, рече си Юри, каквото ще става, да става. След четири часа или ще настигне „Куантъм“-66 и ще го взриви във въздуха, или небето ще е празно и самият той ще е принуден да кацне за допълнително гориво на острова, надявайки се, че все още никой не издирва откраднатия гълфстрийм.

Всъщност нямаше избор. Ако боингът се е отправил на изток или на север, с неговата мисия е свършено.

Той се сети за съобщението, което изпрати на клиента си по сателита, след като излетя от Лас Палмас: „Обектът тръгна на запад от Канарските острови, аз — след него“. Трябваше да ги уведоми за промяната в курса си.

Първо отиде да се подкрепи в кухничката. Кой знае защо, откак се качи в гълфстрийма, го гонеше вълчи глад. Свари си кафе, напълни панерче с хляб и се отправи към комуникационното табло пред пилотската кабина. Натрака съобщението на компютъра и доволен се върна в кабината, без да усети, че пътьом закачи с ръкава си вратичката на таблото.

Настани се в креслото си и разкърши схванатото си тяло. Гладката черна кожа изскърца приятно под него и заглуши звънчето на компютъра отвън, известяващо новопристигнало съобщение. Юри се усмихна блажено, отпи от кафето и не чу как вратичката на таблото се плъзна надолу и изключи електрическото захранване на сателитния приемник.

Захапа филийка хляб, отпусна се в креслото и се замисли как да прекара следващите няколко часа. Не беше зле да поспи час-два — часовникът му ще има грижата да го събуди.

Почуди се дали да остави радиото включено. Май му беше писнало да слуша едни и същи новинарски емисии. Ами ако все пак кажат нещо ново? Ако има някаква промяна? Поколеба се за миг, после тръсна глава с досада. Глупости! Какво ново ще му кажат? Вече знаеше всичко, което го интересува. Дори да има промяна в обстоятелствата, клиентът му ще го уведоми по сателита. А на жадните за сензации медии и бездруго не можеше да се вярва — приказваха си врели-некипели.

Нямаше смисъл да прослушва и обичайните честоти на океанската авиация. В края на краищата гълфстриймът сега не беше обикновен самолет, а плавно носещ се в небесата призрак.

Юри се пресегна и изключи радиопредавателя.