Часовникът на Пандора

2

На борда на Полет 66

Петък, 22 декември, 17:10 ч (1610 Z)

Устремен на запад, „Куантъм“-66 прелиташе над английската брегова линия, когато звънецът на стюардесите прозвуча в кабината на командира — неведнъж, а пет пъти поред.

Вътрешният правилник не предвиждаше подобен сигнал. Джеймс Холанд и Дик Роб се спогледаха тревожно. Холанд вдигна интеркома.

— Капитан Холанд.

— Капитане, обажда се Линда от 2Б. Мисля, че един от пътниците има сърдечна криза.

— Много ли е зле?

— Възрастен човек е. Бренда му оказва първа помощ. Беше му лошо още като излитахме, а сега изведнъж се катурна на седалката. Дадохме му кислород, но той почти спря да диша.

— Проверихте ли дали няма лекар в самолета?

— Има, един швейцарец. Каза, че ако искаме да спасим човека, трябва веднага да го закараме в болница.

— Добре, Линда, дръж ни в течение.

Предусетил решението на Холанд, Дик Роб побърза да се свърже с контролната кула.

— Център Лондон, тук „Куантъм“-66. Имаме спешен случай на борда. Моля за незабавно насочване за принудително кацане. — Обърна се към Холанд и повдигна вежди въпросително. Знаеше, че го е изпреварил с решението, но беше сигурен, че Холанд не би протестирал.

Нямаха избор.

— Да кацнем на Хийтроу — предложи бързо Холанд. — Поискай приоритетно обслужване и медицински екип.

Роб повтори искането и получи новите условия за захода. В същото време Холанд зададе курс към Лондон и започна снижение с автопилота. Изписа инициалите на Лондон на бордовия компютър и натисна бутона за активиране. Самолетът пое наляво. Дик Роб скръсти недоволно ръце и се облегна назад.

— Соло изпълнения ли ще правиш? — попита с подчертано негодувание той.

— Моля? — учуди се Холанд.

— В инструкцията е записано, че непилотиращият пилот обслужва компютъра. Сега аз съм непилотиращият пилот.

Холанд го погледна в очите. Дори Роб да е решил да се заяжда, нямаше за кога да спорят.

— Извинявай, Дик, но ти говореше по радиото, а случаят е спешен — каза той с едва прикрита неприязън и посочи компютъра. — Моля те, задай на компютъра курс директно към Лондон и да се приготвим за захода.

— Виж, така вече може — отсече Роб.

В свободното пространство между туристическата и бизнес класата стюардесите и групичка разтревожени пътници се суетяха около дребния мъж, проснат на пода. Бренда Хопкинс — червенокосата стюардеса с лице на топ манекенка, която помогна на Ърнест Хелмс да се качи на самолета — бе коленичила край него и се опитваше да му вдъхне живот. Редуваше дишането уста в уста с масаж на сърцето, за да изтласка достатъчно кръв към мозъка. Косата й бе разрошена, униформата изпоцапана, а чорапите скъсани, но единственото, което я вълнуваше, бе да спаси живота на пътника.

Спомни си тренировките: вкарваш пет пъти въздух в устата му, изчакваш, после с резки, силни тласъци почваш да помпаш сърцето — петнайсет пъти.

Правеше го от десет минути без почивка и вече се бе изморила, въпреки всекидневната гимнастика.

Надвесен над нея, швейцарският лекар наблюдаваше усилията й, но нито веднъж не предложи да я замести. Изпитваше безсилен гняв, че не разполага с необходимите инструменти, и трескаво обмисляше други възможности. Аптечката на самолета се оказа отчайващо бедна — липсваше дори дефибрилатор, най-необходимият уред в случая.

Когато самолетът зави и започна да се спуска, мъжът на пода издаде слабо хриптене и гърбът му леко се повдигна, сякаш се опитваше да диша сам. Лекарят прилепи ухо до гърдите му и долови слаби, неритмични удари на сърцето, но те бързо утихнаха.

— Почти го бяхме спасили — каза той на Бренда.

Тя си пое дълбоко дъх и избърса с ръка челото си. Подпря плешивата глава на Хелмс на скута си и започна да диша отново в устата му. Стараеше се да не мисли от какво е болен. Изпитваше ужас от СПИН, тежък грип и от куп други заразни болести, които се предават чрез пряк контакт.

Но нали цял живот бе мечтала да стане лекар, а един бъдещ лекар първо трябва да се научи да се оправя с подобни процедури? Пътникът беше в критично състояние. Не можеше да си позволи да мисли за последствията.

Център за ръководство на въздушното движение, Лондон

Триста и петдесет километра на югозапад радарът в центъра за ръководство на въздушното движение на Лондон отбеляза, че „Куантъм“ се насочва право към Хийтроу. Дежурният съобщи на началника си и властите предприеха всички необходими мерки за принудително кацане. Осигуриха медицински екип, уведомиха митническата и емиграционната служба, свързаха се със самолета.

Помощник-инспекторът в правителствената здравна служба прие съобщението и тутакси се залови за работа. Провери часа на кацане, местонахождението на самолета и името на болния пътник. Записа информацията в служебния бележник и започна да обмисля процедурата. Американски самолет пристига неочаквано от Германия с болен пътник на борда. Предполага се, че става въпрос само за сърдечна криза, но защо да рискува? Негово задължение бе да опазва Англия от носители на заразни болести, макар че, откакто откриха тунела под Ламанша и влаковете тръгнаха през него, беше все едно да държиш под ключ вратата на съборена ограда. Но поне му гарантираше сигурна работа.

Погледна към компютъра и се поколеба дали да не свери данните с германските си колеги. Нямаше да е излишно, но надали бе уместно да използва компютъра. По телефона май си беше по-сигурно.

Позвъни в Министерството на здравеопазването във Франкфурт и за щастие попадна на служител, който говори английски. Каза му, че просто прави рутинна проверка: предполагаема сърдечна криза, човекът дори може да не е жив, когато пристигне, липсват индикации за нещо вирусно или заразно, но за всеки случай иска да провери дали нямат епикриза на пътника или някакви сигнали за инфекциозно заболяване.

— Германец ли е? — попита служителят от министерството.

— Американец. Мисля, че се е качил на самолета във Франкфурт. Казва се Ърнест Хелмс, възрастта му не се знае.

Настъпи продължително мълчание и англичанинът си помисли, че линията е прекъснала. Но германецът изведнъж се обади с коренно различен, напрегнат глас.

— Сигурен ли сте, че името му е Хелмс? Ърнест Хелмс?

— Да, преди малко ми го съобщиха от самолета. Защо?

Германецът пренебрегна въпроса.

— Дайте ми номера си, ще ви се обадя пак.

— Някакви проблеми ли има?

— Трябва да проверя нещо. Моля ви, дайте ми номера си.

Озадачен, англичанинът му продиктува телефонния си номер.

Бон, Германия

Десет минути по-късно, в невзрачния си кабинет в сградата на федералното правителство в Бон, дребният чиновник Хорст Цайтнер затвори телефона, отпусна се на стола и вторачи невиждащ поглед в украсената с дипломи стена. Не обърна внимание нито на чашата горещо кафе на бюрото, нито на младата служителка, седнала на дивана в очакване на инструкции.

Всичките му усилия да запази в тайна случилото се в Бавария бяха отишли на вятъра. Не можеше да си представи по-лошо развитие на нещата. От няколко часа уреждаше дискретното издирване на един особено опасен индивид. С риск да загуби службата си превиши правата си и помоли полицията да наблюдава главните пътища до по-големите летища. Нареди да търсят човека главно в Щутгарт, където бяха открили резервация на негово име за ранен вечерен полет до САЩ. Предприеманите спешни мерки обясни с националната сигурност. След като преградиха всички възможни изходи от Щутгарт, макар и притеснен, Цайтнер зачака, убеден, че професор Ърнест Хелмс няма как да им се изплъзне.

Но ето че се бе изплъзнал. Намериха колата му, взета под наем, на летище Франкфурт — явно бе решил да хване по-ранен самолет и друга авиокомпания бе приела билета му.

Цайтнер се ядосваше на себе си. Как не се сети за друго летище? Сега можеше само да информира министъра, което всъщност отдавна беше длъжен да стори. Вече нямаше никакъв шанс да запази случилото се в тайна, но не биваше да замесва и Англия. Ако там избухне голяма грипна епидемия и стотици хора умрат само защото германското правителство не е уведомило своевременно британското, ще последва невероятен дипломатически скандал, който ще съсипе и неговата кариера. Проблемът бе възникнал в Германия и германците трябваше сами да си го решат, като въведат строга карантина.

С други думи, Хелмс — жив или мъртъв — не биваше да каца в Англия.

Цайтнер въздъхна и посегна към телефона. От страх стомахът му се беше свил на ледена топка. Времето си течеше, а той не можеше да овладее положението.

Ръката му се разтрепери, докато набираше номера. Сега министърът ще трябва незабавно да уведоми англичаните.

В самолета капналата от умора стюардеса и швейцарският лекар решиха, че все още има надежда за Ърнест Хелмс. Сърдечните удари бяха слаби и неравномерни, но поне доловими. Можеше и да оцелее, но само ако го предадат на грижите на квалифициран екип, и то в следващите няколко минути.

Макар че докторът два-три пъти смени Бренда в усилията й да съживи Хелмс, тя изнесе по-голямата тежест и сега седеше на пода мръсна и разчорлена, а главата на Хелмс лежеше в скута й. Тя постави нежно ръка върху разголената му гръд и за миг притвори очи. Искаше да внуши на сърцето му да продължава да бие.

Случилото се й изглеждаше нереално и страшно. Явно, че за да окажеш спешна медицинска помощ, се изисква много повече самообладание, отколкото си представяше. Може би в крайна сметка лекарската професия не бе за нея. Слава богу, че все пак на борда имаше истински лекар.

— Боже — отвори очи тя и се взря в безжизненото лице, — дано оживее!

Старшата стюардеса Барб Ролинс позвъни по интеркома в пилотската кабина, за да съобщи последните данни за състоянието на Хелмс, и се учуди, че й отговориха и двамата пилоти. Гласовете им бяха напрегнати. Джеймс Холанд й благодари, затвори телефона и се обърна към Роб, за да продължи прекъснатия спор. Намираха се на около петдесет и пет километра от Лондон и Роб искаше първо да се отправят към Ламанша и да изхвърлят част от горивото, за да намалят теглото.

— Няма време — възпротиви се Холанд. — На борда умира човек!

Роб поклати гневно глава.

— Нима смяташ да приземиш самолет на стойност сто и шейсет милиона долара със свръхтовар, та евентуално да спасиш един пътник? Трябва да източим гориво, за да намалим теглото за кацане, както е предвидено в инструкцията.

Холанд го погледна и по червенината на лицето му и вирнатата брадичка се опита да изчисли доколко твърдо ще отстоява решението си. Приземяването със свръхтовар по принцип бе забранено, освен в спешни случаи. Само че това си беше спешен случай, а и конструкцията на самолета позволяваше подобно кацане, при положение че се извърши достатъчно плавно.

Все пак Роб имаше последната дума.

— Може да не си съгласен, Дик, но това е моето решение. Ще опра в полосата с вертикална скорост под метър и половина в секунда — съвсем прилична скорост. Нищо няма да му стане на самолета.

— Ще ни трябва разрешение за кацане със свръхтовар, което ще отнеме часове! — Гласът на Роб бе изтънял от негодувание.

Холанд се облегна назад.

— Добре, а ти какво предлагаш? — Идеята да кръжи трийсет минути, за да изхвърля гориво за десетки хиляди долара, докато на борда умира човек, му се струваше направо идиотска.

Роб подскочи като ужилен. Холанд искаше да се отърве от отговорност за негова сметка.

— Дай да се разберем, капитан Холанд — размаха длани пред лицето му той, — решенията взимаш ти, а аз само ги оценявам. Ако държиш да забиеш самолета в земята с целия свръхтовар, вместо да източиш малко гориво, твоя воля!

— Да, но не аз, а ти си се разписал за полета — припомни му Холанд лаконично.

— А ти управляваш самолета — изстреля Роб, — тъй че нямам никакво намерение да взимам решения вместо тебе!

Холанд го погледна право в очите.

— Е, тогава бъди така любезен да си мълчиш и не ми досаждай повече!

Директорът на лондонската служба за управление на полетите застана тихичко зад гърба на дежурния, който ръководеше приземяването на „Куантъм“-66. Дежурният не го забеляза — инструктираше екипажа за по-нататъшно снижение до 1500 метра и завой до 180 градуса. „Куантъм“ беше следващият самолет, който трябваше да кацне на Хийтроу. Всички останали самолети бяха пренасочени, а медицинският екип и противопожарните съоръжения вече чакаха на полосата. Принудителните кацания не бяха толкова необичайни, но при спешен медицински случай на борда всички служби обединяваха усилията си. Дежурният изцяло бе съсредоточил вниманието си в успешното приземяване на американския самолет и неочакваното потупване по рамото го накара да подскочи.

Обърна се да наругае досадника и се озова лице в лице с шефа си.

— Къде се намира „Куантъм“ сега? — попита директорът.

— Насочих го между третия и четвъртия завой по схемата за кацане — отговори диспечерът. Подразни се, че началникът му не го оставя спокойно да си гледа работата, ами го отвлича с приказки.

— Изпрати го в зоната за изчакване и помоли командира да ни се обади на честотата на тяхното управление в Маями. — Директорът му подаде хартийка, на която пишеше „124,35“. — И не излъчвай тази честота в ефира.

Дежурният се сепна, свъси вежди и погледна началника си. Усъмни се, че е чул добре.

— Много се извинявам, сър… Какво точно казахте?

Директорът въздъхна дълбоко. Задачата му не беше лека. Притеснен, че другите в стаята могат да чуят, той се наведе над диспечера и повтори инструкциите на ухо.

— Очаквам да изпълниш нарежданията ми веднага! — заповяда той, стисна зъби и остави без отговор питащия поглед на дежурния.

— Подход, тук „Куантъм“-66. Наблюдаваме пистата. Разрешете визуален заход. — Гласът на пилота прозвуча едновременно от високоговорителя и в слушалките.

Диспечерът нагласи микрофона си.

— „Куантъм“, налага се да ви изпратя в зона за изчакване. Разрешавам изчакване на радиал 200 градуса от Лондон, на 18 километра, с десни завои и 18-километрови отсечки между завоите. Поддържайте 450 метра. Ще ви помоля да се прехвърлите на честотата, която компанията ви използва за… — Обърна се към директора, който тихо му подсказа отговора. — Преминете на честотата на вашето управление в Маями, за да можем да говорим поверително.

След кратко мълчание дълбоко озадачен глас с американски акцент попита:

— Лондон, наистина ли искате да изчакаме? Не знаете ли, че имаме пътник с тежка сърдечна криза и животът му виси на косъм?!

Диспечерът остана вкаменен. Какво можеше да каже? Та нали командирът бе съобщил за спешен случай на борда!

Директорът надяна слушалки на главата си и се включи в разговора.

— Капитане, тук подход Лондон. Разбрахте ли инструкциите за изчакване? — Гласът му беше крайно различен от този на дежурния, много по-властен.

Озадачен, Джеймс Холанд трескаво прехвърли наум всички възможни причини за подобна промяна в курса, но не успя да намери приемливо обяснение. Нали нямаше въздушен трафик по трасето им? Какво ли се е случило?

Натисна бутона на предавателя.

— Лондон, разбрахме инструкциите ви, но… дявол да го вземе, не можем да чакаме повече! Заради вас ще умре човек!

— Капитане, ако обичате, следвайте инструкциите. Колкото по-бързо се прехвърлите на посочената честота, толкова по-скоро ще получите обяснение.

Холанд погледна надясно към съседа си. По лицето на Роб също бе изписано пълно недоумение.

— Поеми управлението, Дик. Влез в определената зона за изчакване, докато прослушам тая проклета честота.

За разлика от друг път Роб прие задачата без възражение.

Холанд се разрови между документите си, откри листа с търсената честота и се включи на нея. Веднага му се обади същият авторитетен глас, представи се по име и ранг и премина към същината на проблема:

— Капитане, германското Министерство на здравеопазването е уведомило британското, че един от пътниците ви е бил заразен с особено тежък и опасен грип. Нямам повече информация, но поради опасността от зараза трябва да се върнете във Франкфурт за необходимата обработка и карантина. Вашата компания вече е уведомена, че британското правителство ви отказва кацане в Англия.

— Заради един грип! — учуди се Холанд. — От двайсет и пет години съм пилот и за пръв път чувам подобно нещо! Под карантина се поставят отделни хора, а не цели полети! Поне да свалим човека със сърдечна криза от самолета, а после ще върнем останалите обратно, щом компанията така желае!

Чу се шум от настройване на радиопредавателя, последван от въздишка.

— Съжалявам, капитане, това решение е взето от британското правителство, на най-високо равнище, и не подлежи на обсъждане.

— Защо, по дяволите, поне не получим помощ за болния?!

Директорът отговори с нетърпящ възражение тон:

— Капитане, не ви ли е минавало през ум, че сърдечноболният и заразеният пътник може да са едно и също лице?

— Сигурен ли сте? Знаете ли името на заразения пътник?

— Ще ви кажа само, че става дума за един и същ човек, но не мога да ви съобщя името в открит ефир. Предполагам, че имате достатъчно гориво да се върнете до Франкфурт при положение, че сте заредили за трансатлантически полет?

— Да, но, грип не грип, болният пътник ще умре, докато стигнем там!

— Съжалявам, не можем да направим нищо повече. Сега се върнете на предишната честота и ще ви свържем пак с Центъра в Лондон, за да получите направление на изток.

— А какво ще стане, ако все пак кацна на Хийтроу? — сопна се Холанд. — Нима ще ни изпозастреляте по кратката процедура?

Усети колебание у човека отсреща и се запита дали онзи тайничко не се надява той да постъпи точно така. Но директорът продължи с още по-властен тон:

— Подобна постъпка от ваша страна би била крайно неразумна. Ще предизвикате международен скандал, самолетът с всичките пътници и екипажа ще бъде задържан с часове на пистата, а накрая пак ще ви принудят да отлетите за Германия. После ще трябва да отговаряте пред вашето правителство, че сте нарушили вътрешните въздухоплавателни норми на чужда държава, и ще изгубите правоспособността си на летец. Така или иначе, болният пътник ще получи медицинска помощ във Франкфурт, а не тук.

— Надявам се, че разговорът ни се записва! — разгневи се Холанд.

— Разбира се, сър. И повярвайте ми, аз съжалявам не по-малко от вас, че съм принуден да действам по този начин.

Минаха няколко секунди, докато Холанд се поуспокои.

— Значи ще бъдем изолирани, така ли? Двеста четирийсет и пет пътници и дванайсетчленен екипаж? И то само заради един глупав грип?

— Да, във Франкфурт. Не знам подробностите, но трябва да побързате — казаха ми, че всички на борда се нуждаят от незабавно лечение, за да не избухне епидемия.

— Добре — каза само Холанд. Цялата история му се струваше невероятна, дори фантастична, но явно нямаха избор.

Прехвърли радиото на предишната честота, даде знак на Дик Роб да поеме разговора с диспечерите и се замисли над току-що получената информация.

Значи човекът със сърдечната криза е жертва и на грипен вирус. И какво от това? Двете нямат нищо общо помежду си.

Ами ако имат?

Грабна телефона и набра номера на врата 2-ляво. Барб Ролинс се обади веднага.

— Барб, нашият инфарктен беше ли болен от нещо, когато се качи в самолета?

Тя се замисли и си спомни как Бренда помагаше на Хелмс да влезе и да седне на мястото си.

— Да — каза след кратко мълчание. — Не се чувстваше добре. Защо?

— Просто досадни въпроси от летището. Ще ти обясня след малко — отвърна бързо Холанд, обзет от тревожни мисли. Германците искаха да ги върнат и да ги поставят под карантина, за да предотвратят епидемия. Ама че приятна вест!

Още си блъскаше главата над създалата се ситуация, когато Роб му съобщи, че са получили разрешение за полет до Франкфурт, и започна да вкарва данните в компютъра.

Та нали грипът е вирус? Как се лекува вирус?

Нещо не беше наред.