Часовникът на Пандора

27

Летище Нашънъл, Вашингтон

Събота вечер, 23 декември, 20:20 ч (0120 Z)

Ръсти Сандърс се озърташе нервно сред гъмжилото от хора на летището. Макар че повечето непознати лица изглеждаха съвсем безобидни, не можеше да се отърве от мисълта, че всеки един от тълпата е потенциален агент на ЦРУ, изпратен тук да го ликвидира.

Шери Елис като по-опитна вече му бе дала някои наставления.

— Ако горилите на Рот се появят, ще бъдат поне двама и ще носят оръжие със заглушител. Ще търсят не само тебе, а и жената, с която са те видели в хотела — моя милост. Целта е да ни хванат и да ни набутат в някоя кола, паркирана на близко и удобно място.

— И после? — попита със свито сърце той. Досещаше се за отговора.

— Нали ти казах: пътуването ще е еднопосочно. От оня свят връщане няма.

Той преглътна.

— Сигурно наблюдават главните входове — продължи тя, — тъй че ще влезем от долния етаж, където спират маршрутните таксита, и ще вземем асансьора.

След това щяха да се разделят. Ръсти трябваше да се скрие в книжарницата и да изчака Шери край рафтовете в дъното.

— Шери, ами ако те спипат, преди да дойдеш?

— Ще приложа любимата си хватка срещу мъжкия пол — усмихна се тя, — макар че още ме болят пръстите на краката.

— Как няма да те болят? Само като си спомня, и ме свива в чатала. От оня нещастник вече не става мъж.

— А какво, да го оставя да ни очисти ли? И таз хубава!

Малко преди да достигнат главния терминал, Шери изчезна към билетното гише, а Ръсти се вля в човешкия поток и се отправи към книжарницата. Минавайки покрай едно полупразно барче, той изведнъж закова на място — телевизорът вътре работеше и на екрана се виждаше „Боинг 747“ с емблемата на „Куантъм Еърлайнс“.

Влезе в бара, застана до вратата и наостри уши. Говорителят обявяваше, че информационната емисия ще започне с извънредно съобщение.

— Си Ен Ен току-що научи, че е настъпил неочакван обрат в драмата на Полет 66 на авиокомпанията „Куантъм“. Според последните сведения експертите по контрол над заболяванията са излезли с единодушно становище, че е почти изключено пътниците и екипажът да са заразени с опасния вирус, от който почина американският професор Ърнест Хелмс.

Водещият припомни с няколко думи одисеята на Полет 66 и обеща да съобщи повече подробности в следващата емисия.

Ръсти се облегна на стената замаян. Значи бяха сменили официалната версия. Защо? Какво ги бе накарало? И какво следваше оттук?

Той потъна в размисъл и не забеляза появилата се на екрана емблема на ЦРУ, докато водещият не спомена името на тежко болния директор на управлението.

— … директор на ЦРУ от 1995 г., през последните два месеца беше в безсъзнание след масивен мозъчен кръвоизлив. Смъртта му днес следобед не бе изненада за никого, но от уважение към семейството на покойния правителството все още не е назначило нов директор. Според близки до президента източници обаче постът ще бъде зает от заместник-директора на ЦРУ Джонатан Рот. Очаква се Белият дом официално да обяви назначението на мистър Рот в началото на идната седмица.

Ръсти изслуша новината със смръщено лице, после пак се замисли за съдбата на „Куантъм“-66. Холанд нямаше връзка с външния свят. Как ще научи, че никой на борда няма да се разболее? А дали пък предаването не бе част от международен заговор, целящ да разкрие местонахождението на боинга?

Но откъде можеха да бъдат сигурни, че Холанд ще чуе новините? Клетият човек се бореше за живота си и в момента надали му беше до радио.

Да, но ако все пак слуша? Или някой друг в самолета слуша?

И така да е, след всичко преживяно едва ли ще повярва на съобщението. Твърде много му се беше струпало на главата. Най-вероятно ще продължи да търси място за кацане, където да изчака срока от 24 часа.

Пътниците на терминала взеха да оредяват и Ръсти се притесни, че почва да бие на очи. Всъщност дали още го издирват при новосъздалата се ситуация? Рот ще става директор на управлението. Би ли рискувал лелеяната си мечта, като се забърка в двойно убийство?

От друга страна, дори да реши да отмени заповедта, ще успее ли да уведоми горилите си своевременно?

Опитвайки се да потисне обзелата го наново паника, Ръсти продължи към книжарницата. Влезе като човек, който иска да убие малко свободно време, и бавно се запъти към рафтовете в дъното. Взе една книга наслуки, вдигна я пред лицето си и заоглежда останалите посетители.

Наивно бе да се надява, че ще го оставят на мира. Информацията, която притежаваше, беше твърде опасна за Рот и би могла да го разгроми.

А дали наистина е така? В края на краищата дискетата се намираше в Рот. Вярно, разпечатката остана у Ръсти, но веднага ще го обвинят, че е фалшификат. На практика не разполагаше с никакви конкретни доказателства — нито бандитите в апартамента му, нито убиецът в хотела се бяха легитимирали като преки подчинени на Рот. Той преспокойно можеше да твърди, че е невинен, и номерът да мине. Явно вече бе успял да замаже очите на президента, щом го гласяха за директор.

Но тогава защо ще ни убива? Защо ще се излага на такъв риск? Какво му пречи да ни остави да си изчуруликаме песента, после да ни обяви за смахнати и така да приключи цялата история?

Действително, нямаше логика да ги убиват сега. Ала Шери беше абсолютно убедена, че точно това им кроят, пък и револверът, насочен в гърдите им преди по-малко от час, никак не приличаше на детска играчка…

Един полузабравен факт изплува внезапно в съзнанието му и той се плесна по челото. Как не се сети досега? Та нали преди година вкара в компютърната мрежа на Лангли защитна програма срещу случайно изтриване на файлове? Тя бе практически неоткриваема и изключително ефикасна — съхраняваше информацията в главния компютър на ЦРУ в отделен файл с безобидно име. И за разлика от другата програма, заложена в компютрите в заседателната зала, Рот и дружинката му надали се бяха добрали до нея.

Значи все пак съществуваше веществено доказателство — програмата ще е записала както оригиналната версия на съобщението от „Кайро“, така и арабското послание.

Ръсти се заозърта отново. Беше се отплеснал и временно бе забравил да следи кой влиза и излиза от книжарницата. Сега освен него имаше още четирима посетители. Мъжът в съседния ъгъл подозрително дълго разглеждаше някаква поредица, но той бе твърде стар и немощен, за да представлява реална опасност. Едва ли и девойчето с прилепнала по тялото рокличка, подчертаваща апетитни форми, бе хладнокръвен убиец. А възпълната госпожа със сребристи коси и старомодни очила, заровила се в изданията на отсрещната лавица, приличаше на сприхавата библиотекарка от гимназията на Ръсти.

Оставаше младоликият бизнесмен, който се караше с продавачката, че не можела да му намери някаква книга. Беше едър и набит, около четирийсетгодишен, също като агента с револвера в хотела.

Мъжът изведнъж извърна глава и измери Ръсти с поглед, после пак се захвана с продавачката.

Студени тръпки полазиха Ръсти. Не бе направил нищо, не бе издал и звук, за да привлече вниманието му. Защо се зазяпа в него?

Лицето размени последни гневни думи с продавачката, тръшна вратата на книжарницата и сърдито закрачи към северния край на терминала. Дали не отиваше да повика партньора си?

Пак взе да се панираш, братле.

Ръсти замижа, за да прогони страха. Когато отвори очи, не видя нито бизнесмена, нито друг съмнителен субект в магазина.

Фалшива тревога! — рече си и се поотпусна. В същия миг остра болка го прониза в бедрото. Махна с ръка, за да пропъди жилещата гадинка, и пръстите му закачиха тънка игла. Обърна глава и видя възрастната дама, която му напомняше за библиотекарката от училище. Изумен погледна надолу и съзря празна спринцовка в ръката й. Жената я пусна невъзмутимо в чантата си, сграбчи Ръсти за лакътя и изненадващо силно го дръпна към себе си.

— Какво, по дяволите… — запелтечи той.

— Доктор Сандърс — изръмжа тя в ухото му и го повлече към вратата, — слушайте ме внимателно и не се опитвайте да се съпротивлявате. — Гласът й беше дебел и плътен, но все пак глас на жена.

— Аз…

— Тихо! Ще слушате и ще мълчите! Току-що ви инжектирах с осемдесет кубически сантиметра свръхефикасен препарат, който до двайсет и пет минути ще блокира нервната ви система и ще ви убие. Няма смисъл да викате за помощ. Линейката ще се тътри насам поне петнайсет минути, а дотогава вече ще сте парализиран и няма да можете да говорите. Каквото и лекарство да ви дадат, докато ви откарат в болницата, органите ви, включително и сърцето, ще престанат да функционират. С други думи, ще сте мъртъв.

Ръсти понечи да се обърне към нея, но железните й пръсти се впиха болезнено в кожата му.

— Да не сте посмели да ме погледнете! — изсъска тя.

— Какво?… — задави се той. Гърлото му беше пресъхнало. В главата му се завъртяха имената на разни невротоксични вещества. Всичките се различаваха съществено едно от друго и понякога бяха нужни часове, за да се определи подходяща противоотрова.

— Какво искате от мене? — успя да попита най-сетне.

Спокоен и равен, гласът отново прозвуча застрашително в ухото му:

— Да ме последвате до главния вход, където чака друг агент с кола. Там ще ви инжектираме съответния антидот. Ако не сте зад гърба ми, когато отворя вратата на колата, ние с колегата незабавно ще изчезнем — заедно с антидота, разбира се — а вие ще останете да се въргаляте на тротоара, жалък и безпомощен. Разбрахте ли ме добре?

Ръсти кимна.

— Значи ако не ви се подчиня, ще умра.

— Точно така.

— А ако дойда с вас, пак ще умра. Вие, тъй или иначе, ще ме убиете, нали? — Той се учуди, че така спокойно изрече най-злокобните си предчувствия. Бедрото още го наболваше от инжекцията. Представи си как невротоксинът пълзи из тялото му. Та това бе чудовищно, кошмарно!

— Нямаме намерение да ви убиваме. Искаме само да си поговорим с вас. — Тя посочи вратата и Ръсти пристъпи напред разтреперан. Едно е да се озовеш срещу дулото на пистолет, а друго — да те напомпат с химикали. Не му ли биеха съответния антитоксин, можеше отсега да се смята мъртъв.

Ами ако лъжеха за противоотровата? Ако искаха да го примамят в колата само за да се отърват по-лесно от трупа му?

Жената пусна ръката му и тръгна пред него, сякаш изобщо не я интересува дали ще я последва. Излязоха от книжарницата и завиха наляво. Въпреки възрастта и пълната си фигура тя крачеше тъй бодро, че Ръсти едва я догонваше. Стори му се, че усеща как изтръпват пръстите на краката му, и се почуди коя ли ще е следващата засегната мускулна група. Не знаеше дори дали ще успее да се довлече до колата.

Къде, по дяволите, се дяна Шери? Нима са хванали и нея?

Агентката мина през главния вход, без да забави крачка или да се обърне. Беше сигурна, че Ръсти я следва. Та той просто нямаше избор. Хукне ли да бяга, сам си подписва смъртната присъда.

Шери Елис мушна двата билета за Ню Йорк в чантата си и се отправи към книжарницата. Изведнъж зърна Ръсти да върви към главния вход на летището, но нещо в походката и във вида му я възпря да го повика.

Тя се огледа бързо. Нямаше никой подозрителен наоколо, който да го заплашва с оръжие или да върви по петите му.

Какво правиш бе, човек? — рече си, като го видя да излиза на паркинга отвън, и се втурна след него. В този момент един носач с натоварена догоре количка се изпречи на пътя й. Тя изруга тихичко, изчака го да си избута количката и изтича през отворената врата.

Ръсти се бе запътил към огромна черна лимузина, паркирана на втората редица. Някаква едра жена с прошарени коси стоеше до задната врата на колата и го гледаше с очакване. Шери запрепуска между колите и го сграбчи за ръкава, преди да е стигнал до лимузината.

— Какво правиш?! — извика тя и го извъртя към себе си.

Ужасът, изписан на лицето му, я вцепени.

— Ръсти, какво има?

— Шери, бягай! — задърпа се той. — Пипнаха ме.

— Кой те пипна?

— Онази жена там. Инжектира ме с невротоксин, а антидотът е в колата й. Ако не ми го бие сега, след двайсет минути съм труп! — Ръсти дишаше тежко и едва произнасяше думите. Очите му лъщяха със странен, неестествен блясък. — Шери, моля те, пусни ме! Бягай и се спасявай, преди да хванат и теб!

Мощният глас на среброкосата агентка заглуши бръмчащите мотори.

— Хайде, Сандърс! Последна възможност!

Вместо да го пусне, Шери го дръпна силно за ръкава и едва не го събори на земята.

— Бързо! Тичай след мен! — изрева с пълен глас и го повлече обратно към терминала.

— Шери… — понечи да възрази той, но краката му сами се отлепиха от асфалта.

Отровителката зина — беше толкова стъписана от гледката, че дори не успя да реагира.

Ръсти и Шери пробягаха разстоянието до входа и се озоваха отново в централната сграда на летището. Минаха бързо покрай билетните гишета и завиха в коридор с канцеларии. Шери спря пред първата отворена врата, пое си въздух и нахълта в офиса, размахвайки служебната си карта.

— Трябва ни свободно помещение за минутка-две. От ЦРУ сме. Няма време да ви обясним по-подробно.

— Из… използвайте тази стая — засрича секретарката. — Аз ще изчакам отвън.

— Моля ви, не казвайте никому, че сме тук.

Жената кимна уплашено и бързо се изнесе. Шери изчака да хлопне вратата, обърна се към Ръсти и го хвана за раменете.

— Ръсти, чуй ме! — Разтресе го здраво. Той продължаваше да я гледа безизразно. — Не се страхувай. Няма да умреш!

— Не знам каква е отровата, но оная каза, че…

— Няма никаква отрова. Къде ти забиха иглата — в бедрото или отзад?

— В бедрото.

— Така си и мислех. Ръсти, това е много стар трик, но хората все още се хващат. В спринцовката е имало вода, в най-лошия случай — глюкоза. Повярвай ми, няма за какво да се тревожиш.

— Трик ли? — зяпна я той. Не можеше да повярва на ушите си. — Откъде знаеш?

— Че как няма да знам? Всички агенти ги учат на това! Пускам ти малко чиста водица, казвам ти, че е отрова, и вече си мой. Няма нужда да те водя под стража. Подвиваш опашка и тръгваш подире ми, защото те е страх, че всеки момент ще пукнеш. Хитро, нали?

— А аз се хванах на въдицата! — Той се оживи. — Ама то си болеше! Дори ми се стори, че усещам как отровата почва да действа!

— Че нали си доктор — аз ли да ти обяснявам? Знаеш за силата на самовнушението…

— Да де, да. Сигурно си права. И все пак, доста се уплаших.

— Вярвам ти. Веднъж двама колеги ми извъртяха същия номер на майтап. И аз се вързах. Казаха ми: „Или ще бутнеш, малката, или няма антидот!“.

— Да… да не би да те изнасилиха?

— Не, но ми изкараха ангелите. С тоя тъп ритуал приемаха новите агенти в шпионското братство, така да се каже.

— А тебе приеха ли те?

— Не, те всъщност не допускат жени, но искаха да си живея с илюзията, че съм една от тях. — Шери го хвана за брадичката и внимателно се вгледа първо в едното, после в другото му око. — Е, как сме сега? По-добре ли?

— Да, разбира се. Щом няма да умирам…

— Няма. Поне не от инжекцията. Само че, ако скоро не се ометем оттук, ще ни сгащят и този път няма да си губят времето с игрички. Обзалагам се, че оная баба вече е повикала подкрепление. Повярвай ми, Ръсти, те съвсем не се шегуват. Не знам дали веднага ще ни убият, или първо ще ни закарат при Рот, но рано или късно ще ни теглят куршума. Рот не прощава.

Ръсти й преразказа накратко новините от Си Ен Ен.

— Предполагах, че ще го назначат за директор — рече тя, — но не очаквах, че така бързо ще се откажат от версията за вируса убиец. Може цялото нещо да е уловка, та да накарат Холанд да им се разкрие.

— И аз се усъмних в това. Тъй или иначе, капитанът сигурно още нищо не знае. — Ръсти отново си представи самотния преследван самолет. — Горките хора, лутат се там в небето без един двигател, подгонени от някакви фанатици… Дали ще успеят да се спасят?

Шери не отговори. Беше се облегнала на едно от бюрата и гледаше замислено към вратата.

— Трябва да разобличим Рот — продължи Ръсти след кратко мълчание. — Ако не се лъжа, точно той е подхвърлил на терористите идейката да нападнат боинга, мръсникът му с мръсник.

— Не се лъжеш, Ръсти — намръщи се Шери. — Напълно си прав.

— Онази жена със спринцовката ме уверяваше, че искали само да си поговорят с мен. Как смяташ? Възможно ли е да ми е казала истината?

— Съмнявам се. Все едно — ти би ли рискувал живота и на двама ни? Както ти казах, при Рот няма шест-пет.

— Само че той се страхува от нас, нали? Ние го държим в ръцете си.

— Де да беше така — въздъхна Шери, — ама ти лично му връчи единственото доказателство срещу него — дискетата.

За пръв път, откак влязоха в офиса, Ръсти се усмихна.

— Бъркаш!

— Бъркам ли? — изгледа го учудено тя. — Защо? Да не би да криеш нещо от мен?

Той й каза за тайната защитна програма в компютърната мрежа на Лангли.

— Наистина ли? — Тя скочи от бюрото и го хвана за ръкавите. — Сигурен ли си, че е още там?

— Не мога да бъда абсолютно сигурен, преди да проверя в компютъра, а те сто на сто са блокирали кодовете ни за достъп. Но програмата би трябвало да е там, тъй като не е с моя обичаен код, а с друг.

— Значи смяташ, че е още там? — попита Шери обнадеждено.

— Дай боже!

— Ръсти, знам един човек, който изобщо не цепи басма на Рот. Джон все се опитва да го подмами и все удря на камък. Този човек не само не се оставя да го водят за носа, ами може да постави всички в управлението на мястото им.

— И кой е той? Президентът ли?

— Ти будалкаш ли се? — изсумтя тя презрително. — Оня мухльо! Него Рот го върти на малкия си пръст. Не, имам предвид сенатор Джейк Мун от Арканзас, председател на Сенатската комисия по разузнаването. Чувал ли си за него?

— Как да не съм чувал, та този човек е жива легенда! А ти добре ли го познаваш? Можеш ли да му се обадиш?

— Стига да открия домашния му телефон.

— Чакай малко! Коя дата е днес? Ами да! Сенатът е още в сесия. Нали знаеш, редовния номер на опозицията — мнозинството иска да приключи по-рано заради Коледа, а опозицията нарочно протака работите.

— И какво от това?

— Как какво? Значи Мун сега е или в заседателната зала, или в кабинета си!

В този момент отвън се разнесе шумна разправия. Ръсти веднага позна плътния глас на жената със спринцовката. Грабна Шери за ръката, даде й знак да мълчи и двамата се измъкнаха през задната врата секунди преди агентите да нахлуят в офиса.

В дъното на коридора се виждаше стълба. Шери и Ръсти запрепускаха по стъпалата и се озоваха на долния етаж в друг, още по-мрачен коридор с канцеларии и сервизни помещения. Нахълтаха, без да почукат, в първата стая и стреснаха двама пилоти, които си събираха книжата за полет. Един униформен служител току-що бе отключил задната врата на помещението. Шери му показа значката на ревера си и го сръга с лакът, за да им направи път. Човекът изохка и се отдръпна, а тя и Ръсти влязоха в съседното помещение, където група работници подготвяха багажа на пътниците за транспортиране. Шест контейнера чакаха върху багажните колички, прикачени една зад друга към мотокара като малка влакова композиция. Шери скочи в шофьорската кабина, придърпа Ръсти до себе си, включи светлините и подкара машината. Влакчето се понесе по дългия тесен коридор с бясна скорост. Товарачите нададоха вой, зарязаха багажа и хукнаха да ги гонят.

— Къде отиваме? — извика Ръсти.

— На стоянката на „Делта Еърлайнс“! Оттам най-лесно ще се измъкнем! — Шери натисна газта докрай. Куфари и чанти полетяха напосоки.

— Откъде знаеш толкова за това летище?

— Три години работих тук, докато следвах! Познавам всяко кътче!

От прозорците на втория етаж агентите от ЦРУ съзряха откраднатата багажна композиция да излиза от сградата. В същия миг двамата им колеги долу се затичаха към първото возило, попаднало пред очите им — една авиостълба — метнаха се на нея и се впуснаха след виещата се опашка от контейнери.

За да не връхлети върху огромния „Боинг 757“, кацнал на пътя й, Шери кривна вдясно, профуча между десния основен колесник и цистерната с гориво, подсъединена към дясното му крило. Контейнерите прегазиха кабелите за заземяване и едва не повалиха на земята работника, обслужващ цистерната.

В това време служителите от контролната кула, забелязали щуращото се из летището влакче, наредиха на всички самолети и съоръжения да останат на място.

Ръсти се държеше за седалката си и наблюдаваше с тревога преследващата ги стълба. Агентите бяха скъсили разстоянието — още секунда-две, и щяха да ги настигнат. В последния момент обаче шофиращият осъзна, че возилото му е прекалено високо, за да мине под крилото на боинга. Удари спирачка и тръгна да маневрира, за да заобиколи дясното полукрило, после бързо набра скорост и отново поде гонитбата. Вторият агент бе подал ръка през прозореца и се целеше с пистолет.

Шери прелетя покрай група наземни работници, които се разпръснаха с уплашени викове. Насреща й се задаваше друг мотокар, теглещ багаж. Тя направи остър завой вдясно, за да избегне удара. Ръсти се вкопчи още по-силно в седалката, наведе се напред и замижа. Отсрещният шофьор заби спирачка, мотокарът закова на място и купища багаж се разпиляха на земята.

Ръсти тъкмо надигна глава, един куршум изсвистя край ушите му като огромен стършел и рикошира в металната броня на мотокара.

— Шери, стрелят!

— Наведи се ниско! — изкрещя тя и зави рязко вляво, за да използва прикачените контейнери като преграда.

Втори куршум профуча над главите им и се заби в командното табло — беше минал точно помежду им.

Пред тях изведнъж се изпречи пътнически „Боинг 727“ на „Делта Еърлайнс“, спрял по нареждане на кулата далеч преди редовната си стоянка. Щом го видя, Шери зави пак вдясно и форсира мотора. Сега единствено тромавата опашка от клатушкащи се контейнери ги бранеше от снайперистите, които бяха само на петдесетина метра зад тях.

— Дръж се здраво! — извика Шери.

— Държа се! — изрева Ръсти.

Куршумите продължаваха да валят, но за щастие уцелваха контейнерите и отскачаха във въздуха. Ясно бе, че съвсем скоро стрелбата ще секне. Дори наемните убийци на Рот не биха рискували някой заблуден куршум да възпламени граждански самолет, тъй като тогава надали и ЦРУ би могло да ги спаси.

Шери се насочи към опашката на боинга и започна ловко да маневрира, докато най-сетне се мушна между десния колесник и края на крилото. Под вдигнатите задкрилки на самолета имаше място колкото да премине електрокарът, но не и високата стълба.

Стрелбата наистина секна, но стълбата продължаваше да фучи по пистата. Агентите бяха толкова настървени да догонят жертвата си, че не забелязаха боинга насреща си и се забиха в задната част на крилото му. В резервоарите на самолета бе останало доста гориво и ударът предизвика мощна експлозия. Долният край на стълбата лумна в пламъци и двамата агенти изскочиха навън с диви крясъци — ризата на единия гореше. Огънят бързо обхвана цялото дясно крило на самолета, изходите от лявата страна се отвориха и пътниците се изсипаха по спуснатите аварийни пързалки.

Шери отново увеличи скоростта и спря мотокара чак когато достигна багажното отделение. Двамата с Ръсти се затичаха към лентата с куфари и се покатериха отгоре й. Свиха се един зад друг и изчакаха конвейерът да ги пренесе в сградата, после скочиха пред очите на слисаните пътници и хукнаха към главния вход на летището. Отвън внушителна опашка чакаше ред за такси. Шери се намърда отпред, дръпна вратата на най-близката кола и изрева на възмутените граждани: „От правителството съм!“.

— Тръгвайте веднага! Карайте към Сената! — изкомандва тя шофьора и тикна картата си от ЦРУ в лицето му.

В това време Ръсти се намести до нея на задната седалка.

Шофьорът потегли в посока към моста на 14-а улица. През прозорците ясно се чуваше вой на сирени и се виждаха гъстите черни кълба пушек от горящия самолет.

Шери извади телефона от чантата си, взе служебния номер на сенатор Мун от „Справки“ и позвъни в кабинета му.

— Мун е в заседателната зала — съобщи тя на Ръсти, — но секретарката каза да отидем и да го чакаме в кабинета му. Ще го извикат от заседанието.

Десетина минути пътуваха смълчани. От време на време се обръщаха да погледнат през задното стъкло — страхуваха се, че все още ги преследват. Най-сетне спряха пред Харт Билдинг, една от трите сгради на Сената. Платиха на шофьора, минаха безпрепятствено край охраната и се качиха с асансьора на втория етаж.

Малко преди да свият в последния коридор на етажа, Ръсти внезапно хвана Шери за рамото и я дръпна назад.

— Какво има? — стресна се тя.

— Тая работа нещо не ми харесва — отвърна той. — Всичко стана някак много лесно и бързо. Би трябвало правителството вече да е на крак и да ни издирва.

— Ръсти, няма от какво да се страхуваме. Ако поканата е била клопка, охраната щеше да ни задържи още долу. Пък и Рот откъде ще знае, че ще идваме тук?

— Може секретарката на Мун да му се е обадила.

— Че защо ще му се обажда?

— Не знам, но все пак нещо не ми харесва. Чакай малко. — Ръсти тръгна на пръсти и надникна зад ъгъла. По коридора забързано се движеха хора с делови вид и влизаха и излизаха от стаите. Кабинетът на сенатор Мун се намираше почти по средата и вратата му беше отворена. Отвън не се забелязваха подозрителни типове.

Ръсти кимна на Шери и я поведе натам, макар че съмненията продължаваха да го измъчват. Ако сенаторът е бил в заседателната зала, когато Шери позвъни в офиса му преди петнайсетина минути, едва ли е успял вече да пристигне, дори да е тръгнал веднага. На пръв поглед нямаше нищо нередно в поканата да го почакат в кабинета му, но Ръсти не можеше да се отърси от мисълта, че са им устроили клопка.

Когато наближиха кабинета, видя няколко души да стоят прави в приемната. Един от тях подаде глава зад вратата и щом ги съзря, моментално се скри вътре. В стаята настана внезапно раздвижване и след секунда на вратата се появи друг мъж. Вперил поглед в Ръсти и Шери, той сякаш се поколеба за миг, а после пристъпи към тях.

— Вие ли сте доктор Сандърс?

Тонът, с който произнесе „доктор Сандърс“, потвърди опасенията на Ръсти. Грабна Шери за ръката и двамата хукнаха обратно по коридора. От кабинета на Мун тутакси изскочиха още няколко мъже и се затичаха след тях.

Ръсти познаваше сградата добре. Стълбата в дъното на коридора водеше към подземния тунел, свързващ Харт Билдинг директно с Конгреса. Дори агентите на Рот не биха рискували да стрелят в тунел, пълен със сенатори.

Втурнаха се надолу по стъпалата и кацнаха на перона секунди преди трамвайчето да потегли. Избутаха слисания контрольор, качиха се в движение и се метнаха на последната седалка. През стъклото видяха как трима мъже пристигнаха запъхтени на перона. Единият веднага извади портативен радиопредавател, другият взе да разпитва контрольора, а третият заснова напред-назад.

Сред пътниците бяха трима сенатори и самият министър на търговията. Никой не би посмял да спре трамвая по средата на пътя, но на спирката на Конгреса сто на сто ги чакаше солидна група посрещачи.

— Ами сега какво ще правим? — попита Шери.

— Приготви си служебната карта. Надявам се номерът да мине, ако са изпратили местната полиция.

Той погледна отново към бавно отдалечаващия се перон. Агентът с радиостанцията се разправяше с двама полицаи. Колегите му се опитваха да го възпрат, но той така се беше разпенил, че дори блъсна единия полицай в гърдите. Реакцията беше светкавична — полицаите измъкнаха пистолетите си и ги насочиха към служителите от ЦРУ. След това трамваят зави и Ръсти не успя да проследи схватката докрай.

На спирката на Конгреса също се разхождаха полицаи, но никой от тях не им обърна особено внимание. Ръсти и Шери прекосиха перона и се запътиха към асансьора. В момента, в който стъпиха в кабината, видяха как други двама полицаи изскочиха иззад някакъв ъгъл и се затичаха към трамвайчето, после забелязаха асансьора и спряха на място. Единият се хвърли напред, но преди да успее да мушне ръка между плъзгащите се врати, те се затвориха и асансьорът потегли нагоре.

Ръсти знаеше, че вече сигурно алармират за тях охраната от горния етаж, но се успокояваше с това, че описанието едва ли ще е много подробно. А и в кабината имаше още петима мъже и три жени.

— Ще излезем поотделно — прошепна той на Шери. — Лепни се за някой. Ще се срещнем при кулоарите.

На горния етаж шестима полицаи бяха заели позиция около асансьора. Щом вратите се отвориха, те взеха внимателно да оглеждат излизащите пътници — търсеха двойка мъж и жена. Ръсти бе сред първите и никой не го спря. Шери заговори една жена и двете напуснаха кабината заедно, сякаш са стари приятелки. Малко след тях слезе млада семейна двойка и веднага бе заобиколена от полицаите.

Ръсти стигна до охраната на кулоарите, показа служебната си карта на дежурния полицай и попита дали сенатор Мун е готов.

— За какво? — учуди се онзи.

— Изпратен съм специално, за да го придружа до една среща. Той на заседание ли е?

Шери влезе в помещението и застана зад него, но Ръсти с нищо не издаде, че я познава. Дежурният се почеса замислено по главата.

— Почакайте тук, докторе. Ще отида да видя — каза той, като се увери, че картата от ЦРУ е истинска, и закрачи надолу по коридора.

Ръсти даде знак на Шери и двамата тръгнаха по петите му. Полицаят точно влизаше в залата, когато усети, че го следят. Обърна се и ядосано извика:

— Стойте там! Не мърдайте!

После забеляза Шери и явно се обърка.

— Вие пък коя сте, госпожо?

Шери пренебрегна въпроса му и се опита да се промъкне край него. Беше зърнала сенатор Мун в залата.

— Сенатор Мун! Сенатор Мун! — развика се.

Полицаят я сграбчи за ръката и препречи пътя на Ръсти. В това време в коридора зад тях се чуха нечии забързани стъпки и викове: „Спрете ги! Спрете ги!“. Един запотен мъж дотърча и измъкна от сакото си пистолет със заглушител.

— Всички долу! Залегнете! — изрева и приклекна в поза за стрелба. Дулото на пистолета сочеше право към главата на Ръсти.

Край! Този път ще се мре! — рече си Ръсти. В същия миг обаче друг мъж, значително по-висок от първия, застана между двамата.

— Задръж! — изкомандва той стрелеца.

Авторитетният му баритон накара агента да отпусне пистолета и да скочи на крака.

— Спокойно, Мартин — продължи високият. — Всичко е наред. От тук нататък аз поемам нещата.

— Слушам, сър! — отвърна онзи.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита гръмогласно сенатор Мун и се приближи към групичката.

Ръсти гледаше към човека, който бе спасил живота му, и не можеше да повярва на очите си. Та това беше самият Джонатан Рот!

Рот се усмихваше иронично.

— Как сте, докторе? Още ли ви се присънват разни конспирации?

— Шери Елис! — намеси се сенатор Мун. — Какво правите тук? — Той се обърна към Рот: — Това ли са двамата, за които ми сломена, Джон?

— Да, сенаторе.

— Господин сенатор — започна Ръсти. — Имам доказателства, че…

Сенаторът вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Първо си поговорете тук с вашия шеф, а после и тримата заповядайте в кабинета ми.

Мун тръгна обратно към залата, а Рот постави ръка на рамото на Ръсти — гледаше ту към него, ту към Шери.

— Трябва да ви кажа, че и двамата сте се заблудили.

— Аз пък не смятам така — възрази Ръсти.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — продължи Рот с наставнически тон. — Вие сте изтълкували неправилно наличните данни, стигнали сте до погрешни заключения и явно сте решили, че искаме да се отървем от вас — едва ли не да ви ликвидираме. Налага се да поговорим сериозно по този въпрос. Благодарение на необмислените ви действия двама души сега са в болница, на летището гори самолет, а председателят на Надзорната комисия направо е побеснял, задето му губят времето с разни налудничави твърдения, че заместник-директорът на ЦРУ бил наел терористи да свалят онзи боинг.

Рот понечи да ги поведе надолу по коридора, но Ръсти не помръдна.

— Сега пък какво има, докторе? — въздъхна с досада Рот.

— Аз ви дадох доказателства за незаконната операция и вие обещахте, че ще се заемете с въпроса, нали?

— Да. И веднага започнах да проучвам случая. Само че вие повече не ми се обадихте, Сандърс. Нали ви помолих да се покриете някъде и веднага да ми докладвате? Не ми дадохте никаква възможност да ви успокоя. Вие наистина разкрихте заговор, той обаче не е дело на ЦРУ, а още по-малко — мое лично дело. Разбрахте ли? А сега можем ли вече да тръгваме?

— Накъде? — попита Шери.

— Към кабинета на сенатора, разбира се — отвърна Рот с тежка въздишка.