Черният отмъстител

1

1776

В капитанската каюта на кораба „Великата княгиня“ Александър Монтгомъри беше изпружил дългите си тънки крака на застлания с килим под и наблюдаваше, удобно облегнат в креслото, как Николай Иванович хока слугата.

— Ако преместиш още веднъж ботите ми с катарами, ще ти откъсна главата — боботеше Ник с дрезгав глас и силен акцент.

Алекс се питаше дали в Русия великите князе още имат правото да заповядват крепостни, предизвикали гнева им, да бъдат обезглавявани.

— Хайде, изчезвай, махай ми се от очите! — изкрещя Ник и щракна с потънали в бяла дантела пръсти, за да изгони превилия гръб слуга от каютата.

— Виждаш какво ми се налага да понасям — оплака се той на Алекс, когато слугата излезе.

— Наистина непоносимо, прав си — съгласи се Алекс.

Николай изгледа със свити вежди приятеля си и се наведе отново над разстланите на масата морски карти.

— Ще акостираме на сто и петдесетина мили южно от твоя Уорбрук. Мислиш ли, че ще има кой да те откара от там в северна посока?

— Все ще се намери някой — отвърна безгрижно Алекс, кръстоса ръце на тила, протегна още по-силно крака и дългото му тяло почти изпълни кабината. Отдавна беше свикнал да крие мислите си зад привидно безоблачно чело. Красивото му лице не издаваше грижите, които го тревожеха, ала Николай сигурно отгатваше поне донякъде чувствата на своя приятел.

Преди месеци, още в Италия, Алекс получи от сестра си Мариана писмо, с което тя го молеше да се върне вкъщи, където бил крайно необходим. Издаваше и нещо, което баща им настоявал тя да скрие, а именно, че при сблъсъка на два кораба били смазани и двата му крака. Очаквали най-лошото, но той оживял, макар и като инвалид, прикован завинаги към леглото.

Едва в края на писмото Мариана съобщаваше, че се е омъжила за някакъв англичанин, назначен за митнически инспектор в техния малък Уорбрук. Той бил… Само намекваше какъв човек е мъжът й и как се държи, защото лоялността към съпруга беше в явно противоречие с верността й към семейството и съгражданите, които познаваше от дете. Но Алекс прочете между редовете неща, които го накараха да се замисли.

Мариана беше дала писмото на един от многото моряци в Уорбрук с надеждата, че то ще стигне до Алекс и ще го накара да се върне. Алекс го получи скоро след пристигането си в Италия. Шхуната, с която потегли преди повече от четири години от пристанището на Уорбрук, потъна преди три седмици и сега той се надяваше, но без да полага особени усилия, да си намери отново работа като офицер на слънчевия италиански бряг.

В Италия се запозна с Николай Иванович. Руската императрица и членовете на семейството на Ник бяха помежду си или първи братовчеди, или племенници, а Ник очакваше цял свят да се съобразява с това и да му оказва дължимите почит и покорство.

Алекс се беше сбил с банда моряци, обидени от Ник със забележка за опърпаното им облекло, те пък бяха решили да го линчуват. Алекс хвърли кинжала си на Ник, после измъкна от колана два ножа, по един за всяка ръка. Двамата успяха да отблъснат моряците.

Битката продължи час, а когато свърши, дрехите и на двамата висяха на парцали, но те вече бяха приятели. Александър хареса руското гостоприемство, безпределно, както впрочем и руската арогантност. Ник покани Алекс на кораба си. Неговата бригантина беше толкова бърза, че много страни я бяха обявили извън закона — по моретата нямаше плавателен съд, способен да я стигне. Това изобщо не трогваше руския аристократ, подчинен единствено на собствените си закони.

Алекс се настани удобно на луксозния кораб и се остави няколко дена да го глези тълпа кланящи се слуги, които Ник беше довел от Русия и които предугаждаха всяко желание на госта.

— В Америка не е така — сподели Алекс с Ник след петата халба бира. После му разказа за присъщото на американците чувство за независимост и как са успели да превърнат в своя родина една дива земя. — Бихме се с французите, с индианците, с целия свят и победихме!

Колкото повече пиеше, толкова по-гръмко възхваляваше Америка. След като пресушиха с Ник кажи-речи цяла бъчонка бира, домакинът заповяда да донесат някаква прозрачна течност, която нарече водка и с която си продължиха пиенето. Хората могат да разправят за русите каквото си щат, но в пиенето те са достойни съперници на най-добрите в света — такова беше онази вечер заключението на Алекс.

На другата заран той имаше чувството, че главата му ще се пръсне, а вкусът в устата му беше, сякаш току-що е изсмукал старателно всичката вода от трюма. Точно тогава някой си Елиас Доуней му предаде писмо от сестра му. Въпросният поиска разрешение да се качи на борда и да говори с Алекс, затова Ник, който току-що си беше изкарал махмурлука на кланящите се слуги, спря да ги хока и придружи чужденеца до каютата. Умираше от любопитство и трябваше непременно да разбере какво толкова важно има да съобщи този мъж на приятеля му.

Алекс вдигна очи към небето, когато Ник наля три чаши с водка и ги сложи на масата. Въпреки ужасните болки в главата, изслуша каквото имаше да му разкаже Елиас за Уорбрук и го сравни с писмото на сестра си, което повече премълчаваше, отколкото съобщаваше.

— Човекът, за когото тя се омъжи, е чудовище. Той краде целия град — обясни Елиас. — Конфискува кораба на Джошуа, уж че прекарвал контрабандна стока. Нямаше нищо подобно, всичко си беше законно и по правилата, но никой и с нищо не можа да помогне. Ако Джошуа разполагаше с шейсет фунта, можеше да поиска чрез съда вашият зет да му върне кораба. Но Джошуа нямаше на този свят нищичко, освен кораба си, а сега няма и него.

— Какво предприе баща ми по въпроса? — попита Алекс и се наведе напред. — Не си представям, че е наблюдавал безучастно как зет му отнема от друг човек кораба му.

Клепачите на Елиас бяха видимо натежали от водката на Ник.

— Сойер е без крака. Сякаш някой му ги е отсякъл със сабя. Може само да лежи. Никой не вярваше, че ще оживее, но той успя, ако това може да се нарече живот, разбира се. Сега лежи и едва хапва нещо. Елеонор Тагърт му води домакинството.

— Тагърт ли каза? — възкликна пренебрежително Алекс. — Те още ли живеят в колибата край блатото, още ли се опитват да изхранят банда сополанковци?

— Джеймс потъна преди две години с кораба си, а Нанси почина при раждането на най-малкото. Няколко от момчетата станаха моряци, но и на сушата останаха предостатъчно. Елеонор работи при баща ви, а Джес кара малка гемия край брега. Двете се мъчат да изхранят някак семейството. Нали ги знаете Тагъртови, не приемат подаяние от никого. Пък Джес наистина си я бива. Само тя смее да се опъва на зет ви. То вярно, Тагъртови нямат и какво да губят, та защо да не му правят сечено. Нали не притежават нещо, което човек да пожелае да им отнеме.

Алекс и Елиас се засмяха с разбиране. Тагъртови бяха открай време за присмех на целия град — на всеки изпаднал в беда ги сочеха като утешителен пример. Каквато и несполука да сполетеше някого, можеха да му посочи Тагъртови, на които още по не им вървеше. Бяха най-бедните, най-мърлявите, но криеха мизерията си зад гордост.

— Джесика все така сприхава ли е? — измърмори Алекс и се засмя при спомена за мършавото момиченце с немито личице, което се опитваше, по неясни за него причини, да му вгорчава колкото може по-често живота. — Наближава май вече двайсетте, нали?

— Ами тъдява трябва да е — едва измърмори Елиас, защото очите му се затваряха.

— Още ли не е омъжена?

— Че кой ще вземе една Тагърт? — отвърна с набъбнал език Елиас. — Ама вие Джес няма да я познаете. Много се е променила.

— Твърде се съмнявам — каза Алекс в мига, в който Елиас опря глава на масата и веднага заспа. Алекс погледна към Ник. — Налага се да си ида у дома и да се оправя с някакъв тип. Мариана ме моли в писмото да им дойда на помощ. Питам се само дали всичко е наистина толкова сериозно, колкото ми го описва. Баща ми винаги е гледал на град Уорбрук като на лична собственост, а сега е принуден да дели властта с друг, което естествено не му харесва. Щом на всичкото отгоре една Тагърт си пъха носа в неговите работи и създава неприятности, може да се стигне и до бунт. Ще ида да видя какво става. Чух, че след около шест седмици някакъв кораб потеглял за Америка. Надявам се капитанът още да не е попълнил екипажа.

Ник изля остатъка от водка в гърлото си.

— Аз ще те откарам вкъщи — заяви той. — Родителите ми много искаха да видя Америка. Освен това няколко мои племенника живеят в тази страна. Ще те откарам до града, който ви принадлежи, та да оправиш нещата. Синът е длъжен да се съобразява винаги с желанията на своя баща.

Алекс погледна Ник с усмивка, зад която прикриваше тревогата за състоянието на баща си. Не можеше да си представи своя силен, шумен и авторитетен баща като инвалид, прикован към леглото.

— Добре — каза той — приемам с радост предложението ти.

Водиха разговора още преди седмици, а сега им оставаха само часове, преди да стигнат брега и Алекс се радваше, че ще види отново родината си.

В град Ню Съсекс цареше делово оживление. Чуваше се дрънчене на котвени вериги, търговците хвалеха високо стоката си, глъчката на хамалите, товарещи корабите, изпълваше въздуха, смърдящ на умряла риба и мръсни тела, но освежаван от време на време от чист полъх откъм морето.

Ник протегна могъщото си тяло и изпъшка. Слънцето блестеше върху златните нашивки на китела му.

— Ще бъдеш за племенника ми добре дошъл гост — каза той. — И без туй се чуди какво да прави, ще се зарадва на разнообразието.

— Много благодаря! Но май ще е по-добре да се запътя право към къщи — отговори му Алекс. — Тревожа се за татко, пък и сестра ми явно не е случила с брака.

Двамата се прегърнаха още веднъж на кея. Алекс носеше само малка моряшка торба през рамо. Намерението му беше веднага да си купи кон, а после и нов костюм. Всичкият му багаж беше потънал с кораба край бреговете на Италия, а откакто се запозна с Ник, носеше удобните си моряшки дрехи.

— Ей, ти — извика един английски войник, който се приближаваше с цяла група откъм гърба на Алекс, — нищожен дрипльо като тебе трябва да прави овреме път на по-високостоящите.

Алекс нямаше време да се защити, защото един от войниците вече грубо го блъскаше. Онзи го ритна изотзад в колената и торбата се свлече от гърба му. Алекс се захлупи по лице в калта и гръмогласен смях изпълни ушите му, докато изплюваше боклука и тинята.

Скочи в миг на крака и понечи да се нахвърли върху войниците, които вече му бяха обърнали гръб, но нечия силна ръка го дръпна за ръкава.

— На твое място изобщо не бих се опитвал.

Алекс беше толкова бесен, че изпърво виждаше моряка, който го спря, като през червена пелена.

— Правото е на тяхна страна и ако им налетиш, още по-зле ще си изпатиш.

— Как тъй правото ще е на тяхна страна? — процеди през зъби Алекс. Но все пак, вече стъпил на крака, направи унизителната констатация, че войниците са шестима, а той сам.

— Те са войници на негово величество, могат да се държат както си щат. Ако се сбиеш с тях, ще се озовеш в затвора.

Алекс премълча, а морякът сви рамене и си продължи по пътя.

Алекс проследи с мрачен поглед войниците, нарами пак торбата и продължи към града. Опита се да се съсредоточи отново върху мисълта, откъде да си куп кон и нови дрехи.

Мина край една кръчма и когато усети миризмата на пържена риба, установи, че стомахът му се присвива от глад. Минути по-късно вече седеше до мръсна маса и сърбаше от дълбока дървена паница вкусна рибена чорба. Спомняше си все пак и похапванията с Ник. Ядяха с позлатени прибори и върху чинии от толкова тънък порцелан, че ръцете им прозираха изпод ръбовете.

И този път се оказа неподготвен за изненадата, когато усети опрян на гърлото му връх на кинжал. Вдигна очи и видя същия войник, който го хвърли в калта.

— Я виж, нашето моряче пак е тук — възкликна жлъчно войникът. — Аз пък си мислех, че си се навряло в миша дупка. — Ухиленото лице на младия войник придоби изведнъж строг израз. — Ставай. Тази маса е наша.

Ръцете на Алекс се задвижиха бавно под плота. Не носеше оръжие, но беше сръчен и бърз. Преди войникът да разбере какво става, Алекс блъсна с такава сила масата върху гърдите му, че войникът падна възнак и изкрещя от болка, защото тежкото дърво се стовари върху краката му. Петимата му приятели веднага се нахвърлиха върху Алекс.

Той успя да повали двама, после посегна към тежката чугунена тенджера, увиснала над огнището. Вярно, опари си пръстите, но пък на мъжа, срещу когото запокити тенджерата, му изгоря целият корем. Алекс тъкмо се канеше да строши стол в главата на петия войник, когато гостилничарят го халоса с халба по тила.

Изпаднал в милосърдно безсъзнание, Алекс се свлече на мръсния под.

Някой плисна кофа студена, воняща вода в лицето му и той се свести. Главата адски го болеше, с мъка отвори очи. Ако се съди по смрадта, можеше да е само в пъкъла.

— Стани. Свободен си — чу сърдит глас, докато се мъчеше да седне. Най-сетне отвори очи, но веднага ги затвори, заслепен.

— Алекс — чу втори глас, несъмнено Ник, — дойдох да те измъкна от тази дупка, но проклет да съм, ако се наема и да те нося. Тъй че стани и ме последвай.

Това, което ослепи Алекс, трябва да беше златото, пръснато без мярка по китела и панталона на Ник. Алекс разбра, че приятелят му Ник е с една от безбройните униформи, които навличаше, когато искаше да получи от някого нещо. Ник го уверяваше, че в цял свят хората така се впечатлявали от руските униформи, че му давали каквото поиска. Но Алекс знаеше също, че Ник няма да допусне блясъкът му да помръкне от това, че ще подаде на приятеля си ръка да стане.

Затова, въпреки чувството, че главата му може всеки миг да падне от раменете, направи усилие и се надигна. Осъзна постепенно къде се намира и разбра, че е в затвор, с хвърлен върху камъните наръч гнила слама и дявол знае какво из тъмните ъгли. Стената, на която се опираше, беше студена и слузеста.

Успя все пак да последва криво-ляво гордо изправения гръб на Ник и да излезе от сградата, посрещнат от избледняла дневна светлина. Разкошна каляска с великолепни коне ги очакваше. Един от слугите на Ник помогна на Алекс да се качи.

Алекс тъкмо се настани и Ник го нападна жлъчно.

— Ти проумя ли, че щяха утре заран да те обесят? — боботеше Ник. — Съвсем случайно разбрах. Някакъв възрастен моряк те видял как слизаш от моя кораб и как някакви войници взели да те блъскат. Видял също как си запокитил маса върху краката на един от тях. Знаеш ли, че момчето е сега с два счупени крака? Може да се наложи да му отрежат пръстите. Втория пък си го изгорил. Трети още не се е свестил, след като си го улучил с юмрук в главата. Алекс, човек с твоето положение просто не може да си позволява подобни неща!

При тези думи Алекс вдигна вежди. Е да, със своя ранг Ник можеше да си позволи всичко.

Алекс се отпусна върху възглавниците и се загледа през прозорчето на каретата, а Ник продължи да го поучава какво в никакъв случай не е бивало да прави. Докато Ник го мъмреше, Алекс видя как английски войник хваща младо момиче за ръката и го повлича зад съседна къща.

— Спри! — заповяда Алекс.

Ник видя същото, каквото и неговият приятел, но не пожела да повтори на кочияша заповедта, а когато Алекс понечи да скочи от каретата, натисна го със сила върху възглавниците. Алекс се хвана за главата, която сякаш щеше да се пръсне.

— Та това са само селяни — каза пренебрежително Ник.

— Но са моите селяни — прошепна Алекс.

— Аха, почвам да те разбирам. Само че селяни винаги ще има предостатъчно. Размножават се като котките.

Алекс не си направи труда да опровергава абсурдните схващания на приятеля си. Главата го болеше не само от удара, дето му го бяха стоварили, но и от видяното преди малко. До него бяха стигали слухове за ужасните своеволия на англичаните в Америка, но просто не бе пожелал да повярва. В Англия говореха за неблагодарни колонисти, които трябвало да се управляват със силна ръка. Беше виждал и американски кораби, които трябваше да разтоварят стоката си, за да бъде прегледана, преди да им позволят да отплуват за Америка. Но някак не се беше замислял сериозно над всичко това.

Вече не му се гледаше през прозореца и той лежа мълчаливо върху възглавниците, докато стигнаха пред голяма къща в края на града.

Алекс се свлече от каретата и последва камериера на Ник в стая, където го очакваше вана с димяща вода. Горещата баня освободи Алекс не само от калта в килията, тя поуспокои и болките в главата. Но щом се поотпусна, веднага го налегнаха грижите за сестра му. Беше приел отначало писмото й като жалостива песен на емоционална съпруга, но сега се питаше дали не е имала предвид случки като преживените от него, дали затова го моли за помощ. Елиас му разказа, че са отнели кораба на Джошуа, защото уж вкарвал с него контрабанда в страната. Но ако дори обикновени войници можеха да си позволят безнаказано да блъскат на улицата беззащитни моряци, как ли се държат офицерите и чиновниците в канцелариите?

— Както виждам, продължаваш да размишляваш над случилото се днес — каза, влизайки в стаята, Ник. — Какво очакваше всъщност, докато се размотаваше в моряшки дрехи в пристанищен град?

— Всеки мъж има право да се облича както пожелае, а би трябвало да има и възможността да се движи свободно.

— Това са възгледи на селянин — въздъхна Ник и повика с ръка един слуга, който се залови да разопакова безбройните му чанти и куфари. — Тази вечер можеш да сложиш дрехи на моя племенник, а утре ще те облечем подобаващо за положението ти, та да не загазиш на път за бащиния дом.

Не беше, разбира се, предложение, а заповед, защото през целия си живот Ник само беше командвал хората наоколо си, а те изпълняваха всяка негова дума.

Когато Ник излезе от стаята, Алекс отпрати слугата, който се канеше да го увие в хавлиена кърпа с монограмите на Ник. Алекс си преметна сам кърпата през бедрата и отиде до прозореца. Междувременно се бе стъмнило, но човекът, който се грижеше за фенерите, вече ги бе запалил и Алекс можа да види войниците, които се мотаеха по улицата. Бяха разквартирувани по домовете на гражданите, влизаха и излизаха, когато им скимнеше. Груб смях изкънтя някъде наблизо и се чу дрънченето на строшено стъкло.

Тези мъже явно нямаше от какво да се страхуват. Ползваха се от закрилата на английския крал и ако някой им се опреше, както го бе сторил днес Алекс, имаха правото да го обесят. Те бяха англичани, американците също бяха англичани, но с тази разлика, че на тях гледаха като на диваци и невежи, които трябва да бъдат научени на ред. Алекс се дръпна ядосано от прозореца и погледът му падна на един от полупразните куфари на Ник. На капака му висеше черна риза.

Ами ако някой им плати със същата монета за терора, който упражняват тук? — помисли си Алекс. Какво ще стане, ако мъж, целият в черно, излезе от сянката на нощта и докаже на тези арогантни войници, че не могат да малтретират безнаказано колонистите?

Почна да бърка в куфара на Ник, докато не намери чифт черни панталони от прилепващо трико.

— Мога ли да зная какво правиш? — попита Ник откъм вратата. — Ако търсиш бижутата ми, смея да те уверя, че са на сигурно място.

— Стига, Ник, по-добре ми помогни да търся. Трябва ми черна кърпа.

Ник влезе в стаята и сложи ръка на рамото на Алекс.

— Първо да разбера какво си наумил.

— Тъкмо измислих как да дам на тези англичани хубав урок. Защо не като нощен призрак.

— Охо, почвам май да разбирам — каза със светнали очи Ник. Хрумването не можеше да не допадне на една руска душа. — Разказвал ли съм ти за мой племенник, който слезе на кон по стълбището на вилата ни? Конят си счупи, разбира се, и двата предни крака, но зрелището беше наистина великолепно!

Алекс вдигна поглед от ризата, която тъкмо се канеше да премери.

— А какво стана с племенника ти?

— Умря. Добрите винаги умират млади. Когато реши да скочи с коня през прозорец на първия етаж, беше пиян и това струва живота и на двамата. Добър човек беше.

Алекс премълча мнението си за племенника на Ник и нахлузи мълчаливо панталона. Ник беше по-нисък и по-набит от него, но през дългите години, когато се бе учил да пази равновесие върху люлеещи се палуби, мускулите на краката му така бяха заякнали, че панталонът му се лепна като втора кожа. Ризата с широки ръкави, леко опъната на гърдите, се издуваше на бедрата.

— И тях — каза Ник и вдигна във въздуха чифт ботуши, високи до коленете. — Ето ти и маска за лицето. — Той хвърли на Алекс черна кърпа и отвори вратата. — Донесете черно перо! — изрева той към коридора.

— Не е речено да разгласяваш веднага на всичко живо — каза Алекс, докато нахлузваше ботушите върху прасците.

— Освен племенника ми и тази жена в къщата няма никой — сви рамене Ник.

— А неговите слуги?

— Не влизат в сметката — отговори Ник и вдигна очи, когато в стаята влезе слуга, понесъл голямо, черно щраусово перо.

— От госпожа графинята с най-сърдечни поздрави — каза той, преди да се оттегли.

Само за няколко минути Ник преобрази приятеля си. Изряза дупки в черната кърпа, завърза я пред лицето на Алекс и му нахлупи триъгълна шапка на главата. Така нагласи перото над периферията, че краят му увисна над челото на Алекс.

— Ами да — заяви Ник, след като отстъпи няколко крачки назад, за да огледа критично приятеля си, — никак не е лошо. Та какво смяташ да правиш? Ще препускаш по улиците и ще плашиш войниците, които целуват вашите момичетата?

— Нещо такова. — Алекс получи желаните дрехи, но още не знаеше какво именно ще прави с тях.

— В конюшнята, най-отзад, има чудесен жребец. Като се върнеш от излета, ще се чукнем за здравето на… Черния отмъстител. Точно така, ще се чукнем за Черния отмъстител. Хайде върви, направи си кефа и се прибирай по-скоро, умирам от глад.

Алекс се усмихна и се запъти, следвайки указанията на приятеля си, към конюшнята. В черните дрехи беше почти невидим в тъмното и докато вървеше през конюшнята, хрумването му се превърна в твърдо решение. Помисли си за войниците, които отвличаха момичетата в тъмните улички и за Джошуа, който бе загубил кораба си. Джошуа беше научил тримата по-големи братя Монтгомъри на първите им морски възли.

Конят, който му препоръча Ник, беше истински черен дявол и нямаше намерение да позволи някой да го язди. Алекс го обърна с глава към стената, метна се върху него и успя да овладее животното. Изхвърчаха от конюшнята и стигнаха близката пряка.

Алекс се приближаваше предпазливо към центъра на града и търсеше повод да се намеси. Не се наложи дълго да чака: седем пияни войника наобиколиха хубави млада жена, понесла с две ръце халби бира.

— Дай по целувчица — каза един от войниците. — Само една целувчица.

Алекс не се забави, побутна коня, излезе от сянката на къщите и препусна право към групата. Мъжете чуха копитата на коня. Щом зърнаха на гърба му конника с маска, чиято глава се очертаваше рязко на светлината на уличния фенер, всички отстъпиха уплашено няколко крачки.

Алекс не беше се замислял как ще преправя гласа си, но се обърна към мъжете с акцента на английски благородник, потискайки по-отвореното произношение, което английският беше придобил в Америка през последните сто години.

— Премерете си силите с равен — извика Алекс и измъкна кинжала, докато се приближаваше към първите двама мъже, отстъпващи пред яростно пръхтящия кон.

Алекс изряза с ловък удар копчетата от униформата на първия, после на втория. Те се изсипаха със звън по калдъръма и танцуващият жребец ги смачка с подковите.

После Алекс и конят му се скриха наполовина в сянката на уличката. Знаеше, че ефектът от изненадата е на негова страна, но разбираше също, че щом се оправят от първия страх, мъжете ще го нападнат или ще извикат помощ.

Острието на кинжала му отново изсъска във въздуха и той опря върха му под брадичката на третия войник.

— Отсега нататък премисляй два пъти, преди да нападнеш американец, или ще си имаш работа с Черния отмъстител. — При всяка дума натискаше леко кинжала, докато не сряза на две униформата на войника, без да му одраска кожата.

Със смях, който звучеше победоносно, защото успя да сложи на място тази измет — войници, които се осмеляваха да се движат из града само на групи — Алекс обърна коня и препусна надолу по улицата.

Въпреки че жребецът просто летеше над калдъръма, куршумът, който един от войниците изпрати подире му, се оказа все пак хиляди пъти по-бърз. Алекс усети как нещо парещо го улучи в рамото. Отметна глава назад, а конят вдигна предни крака. Алекс успя все пак да се задържи в седлото и да се обърне още веднъж към жената и към войниците, един, от които държеше димящ пистолет.

— Никога няма да заловите Черния отмъстител — извика Алекс и зловещо се изсмя. — Той ще ви преследва ден и нощ, вече няма да ви остави на мира.

Алекс имаше достатъчно ум в главата, за да не предизвиква съдбата. Пришпори жребеца и препусна по главната улица. Тук-там хората отваряха прозорци и се подаваха навън, виждаха как конник, целият в черно, прехвърчава покрай къщите им. Алекс чу как жена вика нещо подире му, беше навярно келнерката, която освободи преди малко от досаждащите й войници, но раната в рамото отвличаше вниманието му и той не се вслуша.

Продължи в галоп до края на града. Знаеше, че трябва да се отърве от животното: на гърба на този черен дявол прекалено се хвърляше в очи. В пристанището, където се усети в безопасност сред множеството складове, кейове и кораби, слезе от коня и го плесна по хълбока да се прибере сам в конюшнята.

Алекс не можеше да види рамото си, но усещаше, че е изгубил много кръв и силите бързо го напускат. Най-бързо можеше да се озове в безопасност на кораба на Ник, закотвен наблизо в пристанището и надзираван от екипажа.

Тръгна по кея под закрилата на купищата въжета и камарите сандъци, спираше от време на време да се вслуша в шумовете, долитащи откъм крайбрежната улица. Ако се съди по глъчката, можеше да се заключи, че целият град е на крак и го търси. Когато стигна бригантината на Ник, помоли се набързо екипажът да го пусне на борда. Руската душа е непредвидима — колкото великодушна, толкова и демонична.

Алекс напразно се тревожеше — щом го зърна, човек от екипажа слезе на кея и му помогна да изкачи трапа, опрян на бордовата стена. Тези хора бяха свикнали може би приятелите на господаря им да се качват на кораба посред нощ с ризи, прогизнали от кръв. Преди да изгуби съзнание, Алекс успя да запомни само, че двама моряци го подкрепяха, а после го понесоха.

Когато отвори очи, Алекс видя над главата си фенер, който повтаряше с люлеенето си поклащането на кораба.

— Както виждам, отказал си се все пак да ни напуснеш.

Алекс обърна предпазливо глава, докато седналият до него Ник се озова в полезрението му. Разбра, че е без жилетка, а ризата му на гърдите е цялата в кръв.

— Колко е часът? — попита Алекс и се опита да се надигне, но му се зави свят и трябваше да се отпусне върху възглавниците.

— Скоро ще съмне — отговори Ник, стана и се надвеси над легена, сложен в нишата наблизо, за да си измие ръцете. — Тази нощ за малко да те изгубим. Струваше ни доста усилия, докато извадим куршума от рамото ти.

Алекс затвори отново за няколко секунди очи. Какво глупаво хрумване — да си играе на Черния отмъстител — помисли си той и с пълното съзнание, че е виновен, каза:

— Надявам се, няма да ми се сърдиш, че ще се наложи да злоупотребя още известно време с гостоприемството ти. Сигурно ще ми трябват ден-два, преди да мога да продължа за Уорбрук.

Ник си избърза ръцете с кърпата.

— Явно и двамата не предвидихме последиците от твоята игра. Изглежда този град е живял в очакване да се появи герой и изборът му е паднал върху теб. Не можеш да направиш крачка по улицата, без да чуеш за подвизите на Черния отмъстител. Ако не знаех толкова добре какво е станало, бих приел, че всяко действие срещу англичаните през последните десет години трябва да се запише на твоя сметка.

— О, боже, господи! — простена Алекс.

— Най-хубавото следва. Англичаните разпратиха всички войници, с които разполагат, да те търсят из града и околностите. Навсякъде са разлепени плакати със заповед за залавянето ти. Всеки, който те познае, е призован веднага да те разстреля. Тази заран тук на два пъти идваха войници и настояваха да обискират кораба ми.

— Веднага се махам — заяви Алекс и пак се опита да стане, но беше много слаб от загубата на кръв, пък и рамото ужасно го болеше.

— Отпратих ги със заплахата, че обискът ще стане повод за война с моята страна. Но ще те разстрелят, щом стъпиш на кея. Търсят висок, строен чернокос мъж. — Ник хвърли на приятеля си пронизващ поглед. — Освен това знаят, че си ранен, Алекс.

— Разбирам — каза Алекс и вкопчи ръце в ръба на леглото, за да не падне от него. Вече знаеше, че напусне ли кораба, ще срещне смъртта. Но не можеше и да остане тук и да застраши живота на приятеля си. Хвана се за гърба на един стол и се опита да стане.

— Имам идея — каза Ник. — Понеже не желая английската флота да ме преследва, ще им позволя да претърсят кораба.

— Точно така. Ще ми спестиш поне катеренето през борда. От него най-много ме беше страх — Алекс се опита да се засмее.

— Пратих един слуга — продължи невъзмутимо Ник, — да донесе от дрехите на племенника. Той е възпълничък и си пада по разкошните платове.

Алекс вдигна вежди. Колко ли ярки са дрехите на племенника, щом тези на Ник могат да накарат паун да му завиди — помисли си Алекс.

— Според мен — продължи да разсъждава Ник, — ако ги подплатим малко, ако ти излеем в гърлото няколко чаши уиски и наложим върху черната ти коса напудрена перука, и да претърсят, няма да събудиш подозренията им.

— А не може ли, като се дегизирам така, просто да сляза от кораба?

— Ами после? Ще ти трябва помощ, а който ти окаже, излага живота си на опасност. Пък и колцина от бедните ти сънародници ще устоят на изкушението да приберат петстотинте фунта стерлинги, обещани като награда за главата ти? Не, ще останеш тук, на кораба и заедно ще отплаваме за твоя град. Там има ли кой да се погрижи за теб?

Алекс се облегна на стената на каютата. Усещаше се още по-слаб, отколкото при събуждането. Замисли се за град Уорбрук, основан от дядо му и принадлежащ в по-голямата си част на баща му. Там живееха хора, които смяташе за свои приятели. Беше част от този град. Ако той е смел, приятелите му са не по-малко храбри. Сигурен е, че английските войници не могат да сплашат община Уорбрук.

— Да, там има хора, които ще ми помогнат — каза най-сетне Алекс.

— В такъв случай сега трябва да облечем нещо по-различно. — Ник отвори вратата на каютата и викна на слугата да донесе дрехите на племенника.

— Алекс — каза тихичко Ник, — стигнахме целта. — Той изгледа съчувствено приятеля си. Алекс лежа цяла седмица в каютата с висока температура, а сега изглеждаше сякаш се е напивал седем дни наред: очите му бяха хлътнали дълбоко, кожата му — суха и на петна, мускулите — загубили еластичност като изсъхнала гума.

— Алекс, налага се да ти навлечем пак дрехите на моя племенник. Войниците продължават да търсят Черния отмъстител. Боя се, че ще те търсят и тук. Разбра ли ме?

— Да — измърмори Алекс, — но в Уорбрук ще ми помогнат. Ще видиш.

— Дано да си прав — каза Ник. — Но се боя, че ще повярват по-скоро на очите си. — Имаше предвид комичната картинка, която представляваше Алекс в подплатения костюм, палтото от брокат и напудрената перука. Наистина не приличаше на млад хубавец, който се е върнал, за да спаси град си от алчността на своя зет.

— Ще видиш — повтори Алекс с надебелен език, защото Ник пак му беше налял уиски, за да се справи по-лесно с комедията, която му предстоеше да изиграе. — Те ме познават. Ще има да се смеят, като ме зърнат маскиран така. Ще разберат, че се е случило нещо. Ще се грижат за мен, докато проклетото рамо заздравее. Ще ги помоля само, докато наблизо сноват войници, да не ме издават. Те знаят, че един Монтгомъри никога не би се издокарал като паун. Ще съобразят, че сигурно има причина. Ще видиш.

— Да, Александър — успокои го Николай. — Надявам се да се окажеш прав.

— Разбира се, че ще се окажа прав. Ще видиш. Познавам си хората.