Черният отмъстител

4

— Бен Сампсън ще изгуби всичко, което притежава, помни ми думата — каза Елеонор. Двете с Джесика работеха в кухнята на Тагъртови. Джес готвеше, Елеонор разтребваше.

— Възможно е — отвърна меко Джесика. — Но не е изключено и да направи добра сделка с товара си. — Предишната вечер беше закотвила корабчето си на пристанището до големия кораб на Бен, току-що пристигнал от Ямайка. Докато поздравяваше Бен с добре дошъл, един от моряците му изтърва сандък и тя разбра, че под двойното дъно има чай, тоест контрабанда. — Задължен е да складира сандъците само за двайсет и четири часа, после може да ги прати тайничко за Бостън.

— Щом ти си видяла как сандъкът се е счупил, сигурно е имало и други свидетели.

— Не! — Джесика впи силно пръсти в дръжката на дървената лъжица. — Даже твоят скъп Александър нищо не забеляза.

— Я престани. Казах само, че за дебелината си той наистина не яде много и че е подчертано учтив и внимателен с мен. Никога не се налага аз или друг да разтребваме подире му или да изпълняваме негово желание — каза Елеонор, която тъкмо режеше главата на едра риба.

— Изобщо не го познаваш — възрази Джес, като си мислеше за подслушаното от Нат. Ако спипат Бен и му конфискуват имуществото, Александър ще има само полза. — Мечтая Адам или Кит да се приберат. Те ще изхвърлят само след пет минути Питмън от дома си.

— Своя зет? Чиновника на краля? Нали сама не си вярваш. Ти цялата вечер ли ще се размотаваш тук? Аз трябва да се върна у Монтгомърови, а ти ще занесеш рибата на госпожа Уентуърт.

Джес погледна кошницата с уловената риба.

— Големи мързелани са тия двете — каза тя подигравателно. — Госпожица Абигейл се бои, че мъжете ще престанат да я ухажват, ако белоснежните й ръчички замиришат на риба.

Елеонор стовари доста силно кошницата на масата.

— Добре ще е да се позамисляш от време на време на какво миришат твоите дрехи. А сега взимай кошницата и да не си подхванала пак някоя свада с Абигейл.

Джесика понечи да се оправдава, но Елеонор вече не я слушаше, поела към Монтгомърови. Джесика се поколеба за миг, после вдигна, пъшкайки, кошницата и се запъти към голямата къща на семейство Уентуърт.

Подаде рибата на госпожа Уентуърт и вече се надяваше, че няма да й се наложи да срещне Абигейл. Но тъкмо излизаше през задната врата, и чу Абигейл да й вика:

— Джесика, колко се радвам да те видя пак у дома! — Джес знаеше, че думите на Абигейл са чиста лъжа. — Добър вечер. Нощта ще е много хубава и ясна, нали?

Абигейл се надвеси с тайнствен израз над перилата и попита:

— Чу ли, че господин Сампсън е акостирал днес с цял товар чай, без да мине през Англия. Мислиш ли, че господин Питмън ще му разкрие спатиите?

Джесика беше толкова смаяна, че не можа да отговори. Щом Абигейл е разбрала за чая, значи и Питмън вече знае.

— Трябва да предупредя Бен — измърмори тя най-сетне и изтича от верандата.

Абигейл я следваше по петите, решена да разбере какви ще са последиците от тревогата, която предизвика с думите си. Вече на улицата, за малко да се озоват под копитата на кон, яхнат от мъж в дрехи от черно трико.

Двете жени спряха уплашени и Джес протегна закрилнически ръка пред гърдите на Абигейл.

— Джес — каза задъхано Абигейл, — този мъж не носеше ли на лицето си маска?

Джесика не й отговори, ами се затича след облака прах, вдигнат от коня на маскирания мъж. Абигейл запретна поли чак до коленете, молейки бога да не я зърне майка й или някой от църковното настоятелство, и хукна подир Джесика.

Тя спря пред къщата на Бен Сампсън. Там стояха шестима английски войници, насочили мускетите срещу Бен.

— Представа нямам за какво говорите — лъжеше Бен. Но потта, която се стичаше въпреки хладния вечерен въздух по лицето му, противоречеше на това твърдение.

— Отворете по заповед на Джон Питмън, кралски пълномощник! — извика един от войниците и вдигна мускета още по-високо.

— Къде е мъжът в черно? — прошепна Абигейл на Джесика. Джесика се вслуша в шумовете на града и на вечерта. — Ей там — прошепна и посочи с глава дърветата зад къщата на Бен. Долови движение зад клоните, стисна пълничката ръка на Абигейл и я повлече под стряхата на къщата от другата страна на улицата. Тъкмо се свряха там на сигурно място, и ужасът почна.

Маскираният конник препусна срещу войниците, повлякъл след себе си мрежа с окачени по нея тежести. Изненадата беше на негова страна, защото войниците и Бен просто си стояха и го зяпаха. С бързо движение на ръката маскираният метна мрежата над главите на четирима от войниците, с другата ръка измъкна пистолет и го насочи към останалите двама. В пояса му беше затъкнат цял арсенал и двамата униформени извън мрежата пуснаха инстинктивно мускетите на земята. Четиримата, които се мятаха под мрежата, още държаха оръжието си, но ръцете им бяха заети с въжетата, а не със спусъците на пушките.

— В Уорбрук няма човек, притежаващ необмитен чай — заяви конникът. Говореше със странен акцент — не беше нито чист английски, нито диалектът, възприет от семействата, които живееха вече от поколения в Америка.

Абигейл погледна Джес и понечи да протестира, но Джес само поклати енергично глава.

— Върнете се при господаря си и му кажете, че повдигне ли още веднъж несправедливо обвинение, ще си има работа с Черния отмъстител. — Той хвърли на един от войниците края на мрежата. — Веднага ги върни в квартирите им — заповяда рязко.

Мъжът, който нарече себе си Черния отмъстител, препусна толкова близо край Бен и войниците, че подковите на коня за малко не им премазаха пръстите.

Когато мина край верандата, на която стояха Абигейл и Джес, дръпна силно юздата на коня, изгледа и двете.

Въпреки маската, закриваща горната част на лицето и триъгълната шапка, нахлупена ниско над челото, личеше, че е много хубав мъж. Пламтящите черни очи пронизваха през процепите на маската, а по-долу се виждаха чувствени, пълни, красиво очертани устни. Черните риза и панталон от трико, както и ботушите, бяха прилепнали като втора кожа към мускулестото, широкоплещесто тяло.

Абигейл въздъхна дълбоко и едва не припадна под погледа на Черния отмъстител. Сигурно щеше да се свлече на земята, ако Джес не я придържаше под мишниците.

Устните на Черния мъж се извиха в усмивка, не подигравателна, а толкова мила и многозначителна, че Джесика трябваше много да се напрегне, за да държи Абигейл изправена.

Все така усмихнат, Черния отмъстител се наведе от седлото, сложи широка длан на тила на Абигейл и я целуна продължително и страстно.

Междувременно Бен и войниците бяха почти забравили причината за появата на Черния отмъстител. Постъпката му беше толкова съзвучна със склонността им към романтичното, пък и на болните от носталгия войници им беше все едно дали ще открият или не чай в мазето на Бен Сампсън. Пред тях стоеше маскиран мъж в черно трико, който препускаше през страната и целуваше хубавите момичета.

Докато черният конник целуваше госпожица Абигейл, всички ръкопляскаха, но стаиха дъх, когато той се обърна към госпожица Джесика — жената, която нощем ги посещаваше в сънищата им, но денем им се смееше в лицата.

Джесика се учуди на израза в очите на този мъж, който наричаше себе си Черния отмъстител, в мига, в който той пусна Абигейл. Дали си е въобразил, че и тя ще се държи безразсъдно като Абигейл, готова да боготвори всеки мъж, който й е направил комплимент?

Когато Черния отмъстител се наведе към нея, тя отстъпи крачка назад. Не можеше да се дръпне достатъчно силно, защото продължаваше да крепи Абигейл.

— Само да посмеете да ме докоснете! — изсъска тя в лицето на конника.

Изненада се от промяната в израза на очите му. Стори й се, че едва ли не я мрази. Допреди миг стоеше на верандата и подкрепяше Абигейл, а в следващия вече лежеше пред Черния отмъстител, който я метна напреки на гърба на коня. Извитите части на седлото се впиваха болезнено в корема й, глъчка изпълни ушите й, когато Абигейл се строполи на пода на верандата. Чу и гръмогласния смях на войниците и на Бен. По цялата улица изведнъж се заотваряха врати — обитателите прекъсваха вечерята си, за да разберат каква е тази глъчка навън.

Виждаха мъж, целият в черно и с маска, който препускаше на коня си по улицата, понесъл, просната по корем напреки на седлото пред него, някаква жена и разбираха, че става дума очевидно за госпожица Джесика. Следваше ги като на парад редица от четирима войници, с глави, впримчени в мрежа, от която не се и опитваха да се освободят. Други двама войници държаха краищата на мрежата, а всички до един се превиваха от смях. Подир войниците крачеше Бен Сампсън, който крепеше Абигейл Уентуърт да не падне, защото, както личеше, вече не можеше да се движи сама. В края на улицата гражданите зърнаха госпожа Сампсън да изнася с двамата си по-големи сина някакви сандъци от избата.

Никой нямаше представа, какво може да означава всичко това, но до един се присъединиха към смеха на войниците, когато маскираният конник пусна Джесика Тагърт да цопне в каче с мръсна вода, останала от прането на госпожа Кофин — тази мърла я беше оставила за през нощта пред пътната врата.

Джесика се надигна в качето и запримига, защото лугата й лютеше на очите.

— Извинете ме, ако обичате, пред госпожа Кофин, задето й разплисках водата за пране — извика през рамо Черния отмъстител, преди да пришпори коня и да изчезне от очите на гражданите в другия край на улицата.

Докато се мъчеше да се измъкне от качето, ушите на Джесика кънтяха от смеха на хората. Опитваше се да вдигне високо глава, но никак не беше лесно. Сигурна беше, че на тази улица се е събрал сега цял Уорбрук и я е зяпнал.

С цялото достойнство, което беше способна да демонстрира при тези обстоятелства, тя се измъкна от съда. Знаеше, че моряшкият костюм е прилепнал към тялото й и това кара хората още по-гръмогласно да се смеят.

Изведнъж до нея изникна, кой знае откъде, Натаниел и я хвана за ръката. Милият ми, добрият ми Натаниел, помисли си тя и съжали за всеки път, когато заради някоя беля го беше пращала по дяволите.

— Абе вие ще престанете ли да се присмивате на сестра ми? — избоботи той, но никой не му обърна внимание.

— Заведи ме при Елеонор — успя най-сетне да му прошепне Джесика. Не, няма да плаче. За нищо на света няма сега да ревне. Изправи гръб, вирна брадичка и тръгна, без да поглежда наляво и надясно.

По причини, известни само на него, Натаниел не я заведе при Елеонор, а при Сойер Монтгомъри.

Изтощена до краен предел от усилията да не пролее нито сълза, Джесика стоеше сега някак доста тъпо, зяпнала стария мъж, легнал с ненужните си крака в постелята. Като малко момиченце беше зървала само отдалеч внушаващата му страхопочитание фигура, а щом приближеше, предпочиташе да избяга. Дори след тежкото му раняване се решаваше само от време на време да хвърли бърз поглед през прозореца.

До съзнанието й достигаше смътно, че Нат разказва на стареца случилото се и му обяснява защо Джесика стои пред него мокра до кости и защо дрехите й смърдят така ужасно на риба. Защо лицето й е така подпухнало и тя едва сдържа сълзите си.

Сойер отвори широко очи и протегна двете си ръце.

— Може да съм вече безполезен като мъж, но още имам рамене, на които хубаво девойче може да си изплаче сълзите.

Джесика не се колеба дълго, почти се хвърли в обятията му и заплака толкова горчиво, сякаш щеше да й се скъса сърцето.

— Та аз нищо лошо не му сторих — хълцаше тя. — Никога не съм го виждала, как тъй ще се оставя да ме целуне!

— Е да, но е бил Черния отмъстител — каза Сойер, който я беше прегърнал и я галеше по гърба. Миризмата на риба изобщо не го смущаваше. — Повечето момичета биха се държали като Абигейл.

— Абигейл е глупава гъска — каза Джесика поуспокоена, но все още в прегръдките му.

— Много си права! — засмя се Сойер. — Но доста хубавко глупаво гъсе. И което заслужава да бъде целунато.

— Но аз съм… искам да кажа… — Сълзите на Джесика потекоха пак. — Мен момчетата не ме харесват и аз не ги харесвам.

— Разбира се, че те харесват. Само че се страхуват от теб. Малцина свършват и половината от работата, с която се справяш. Виждат как управляваш вехтата си гемия, как вдигаш сама тежката котва — той замълча и се усмихна, — при това успяваш и да държиш Натаниел под око. Ами те чудесно разбират, че си по-истински мъж от тях.

— Мъж ли? — позасмя се тя. — Мислят ме за мъж?

Той я привлече отново към себе си и зарови лице в косата й, дълга до бедрата.

— Не, нищо подобно. Всички знаят, че си най-хубавото девойче, което са виждали през живота си.

— Не колкото Абигейл — каза тя и го погледна крадешком с крайчеца на окото.

— Абигейл е сега на шестнайсет, та може и да минава за по-хубава, но утре вече няма да е. А ти, скъпа, ще си хубава и когато станеш на сто.

— Днес точно това си пожелах — да съм вече на сто. Защото не зная как ще гледам утре хората в очите?

Той вдигна с върха на пръстите брадичката й.

— Не си сторила нищо нередно. Погледни на всичко от друга страна: докато всички са зяпали теб, жената на Бен е успяла да изнесе чая от мазето.

Красивото някога лице на Сойер стана сурово.

— Е да, зет ми само това гледа — кого да набеди. Александър ще успее, може би…

— Кой, Александър? — възкликна Джесика и се изправи. — Как е възможно да имате двама прекрасни сина, а третият да е толкова… толкова…

— Този въпрос вече съм си го задавал и аз — прекъсна я замислено Сойер и я изгледа. — Слушай, позамисли се, моля те, за маскирания и колко е помогнал на Бен. Ти също си допринесла Бен да успее да скрие чая. Мисля, че тъкмо такава е била целта и на Черния отмъстител — усмихна се той, — пък ако се случи да го срещнеш пак, хукваш в обратната посока и толкоз, нали?

— Да го срещна пак? Не, той няма да посмее. Питмън ще прати войниците и те ще го търсят под дърво и камък, докато го намерят.

Сойер я побутна леко.

— Сега върви да се измиеш. Мисля, че наистина не е зле да обличаш от време на време и рокля, Джесика.

Тя му се усмихна. Вече се чувстваше наистина много по-добре.

— Тъй вярно, капитане. — Наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ви — каза още и излезе от стаята.

Сойер изчака няколко секунди, после изрева:

— Натаниел! — Момчето веднага се появи на вратата, повело за ръка по-малкото си братче Самуел. — Искам да ми разказваш всичко, което успееш да научиш за този Черен отмъстител, разбра ли?

— Още нищо не мога да ви кажа. Елеонор ми даде малкия и заръча да не го изпускам от очи. Пък той още не може да се покатери на дърво. — Устните на момчето се разтрепериха.

Сойер се загледа за миг пред себе си, свъсил чело.

— Я виж в онова чекмедже и ми донеси кълбото въже, месинговата халка и джобното ножче. Когато синовете ми бяха бебета, а Лили млада жена, измайсторих й въжена торба, за да носи бебетата на гръб, ако поиска да излезе с мен в морето. Да видим, ще успея ли да изплета такава торба и за малкия Самуел. Как мислиш, ще можеш ли да се покатериш на дърво с този живак на гърба?

— Ще мога да се изкатеря с него чак до звездите — увери го Натаниел. — Да ви се намира и някоя меденка в чекмеджето? Да го залисам, та да стои мирен.

— Ако разбереш кой е Черния отмъстител, ще ти купя цяла паница меденки.

— Той Сам ги обича тия сладки, не аз — отвърна Натаниел и така вирна брадичка, че заприлича поразително на сестра си.

— А какво би желал да получи Натаниел? — попита Сойер, който вече режеше с ножа парчета въже и ги връзваше за месинговата халка.

— Искам да си имам малка лодка, за да ловя риба и да я продавам.

— Съгласен! — засмя се Сойер. — Ще я кръстим „Черния отмъстител“. А сега хвани здраво другия край на въжето. Сам, я виж дали в кутията не е останала някоя меденка.

Натаниел и Сойер се засмяха в един глас.

Джесика избърса с ръкав последните сълзи от лицето си и пое през гората към колибата на Тагъртови.

Пое уплашено въздух, когато Джон Питмън изникна изневиделица между дърветата. Обикновено се обличаше безукорно, на ризата и жакета му нямаше незакопчано копче, изглежда, искаше да покаже на американците как трябва да се носи човек. Но този път приличаше на дрипльо — без сако, с разкопчана жилетка. На всичкото отгоре гледаше като луд и смърдеше на ром.

— Госпожице Джесика — каза с пиянски глас, — вие сте единствената жена, която го е отблъснала.

Джесика не беше виждала митничаря отблизо, не желаеше това да се променя и сега. Усмихна се плахо и се опита да се размине с него. Последното, което би си пожелала, беше среща без свидетели с този мъж, свикнал да налага волята си.

— О, госпожице Джесика — каза тихо Питмън и й препречи пътя, втренчил поглед във връзките на блузата й. — Дрехите ви изсъхнаха ли? Успяхте ли да позабравите онзи нагъл негодник?

Тя отстъпи крачка назад.

— Отишъл сте в гората и сте се напил само защото онзи славолюбив тип, онзи Черен отмъстител ви е ядосал? — попита недоверчиво.

Той се приближи още повече към нея.

— Да знаете колко е късно вече? Мислите ли, че мъж, когото вкъщи очаква страстна и хубава жена, ще се мотае по никое време с бутилка из гората? Идвам тук всяка нощ. — Беше толкова близо, че почти я докосваше и вече беше хванал крайчеца на шнура, пристягащ блузата й. — Идвам тук и мечтая за вас, госпожице Джесика — за Джесика с възбуждащите бедра. За Джесика…

Джесика го отблъсна, отворила широко очи, и хукна да бяга. Беше толкова пиян, че му трябваше време, за да си върне равновесието, достатъчно да успее тя да изчезне сред дърветата. Тичаше напряко през гората, избягвайки пътеките, стигна най-сетне до дома си и тръшна вратата след себе си. Залости я бързо с дебелата дъбова греда, която им служеше за резе.

Елеонор слезе в кухнята по нощница и боне.

— Къде се забави толкова? — попита. — Тревожехме се за теб.

Джесика не отговори и Елеонор прегърна сестра си.

— Имаше тежък ден, нали? Чух какво е станало тази вечер.

Джес не искаше да й напомнят за Черния отмъстител, нито за качето с вода, нито за пияния Джон Питмън, който успя да опипа блузата й.

— Върни се в леглото — каза тя на Елеонор. — Като сваля тая мръсотия от тялото си, ще дойда.

Елеонор кимна сънено и се замъкна обратно в леглото. Джесика изми с гъба цялото си тяло, проклинайки всички мъже на този свят, после се качи по стълбата на таванчето, където спяха. За цялото семейство имаха само едно легло, по-големите деца лежаха с глави на север, по-малките с главичките на юг. Джес подгъна юргана откъм единия край и целуна косичките, които можеше да стигне.

Натаниел се надигна на лакът.

— Защо си тичала?

На това дете не му убягваше нищо.

— Ще ти отговоря, може би, утре. Сега спи.

Нат си легна пак между две братчета на възглавницата.

— Ще го открия заради теб, Джес. Ще намеря Черния отмъстител и ти ще можеш да го обесиш.

Джес се усмихна при тази мисъл.

— Хубаво, и ще използвам за целта качето на госпожа Кофин. А сега заспивай. — Докато си лягаше между Елеонор и бебето Самуел, тя още се усмихваше.

Джесика забиваше острата лопатка в каменистата почва, набождаше мидата и я хвърляше в посоката, където беше оставила кошницата.

— Те да не са ти врагове?

Вдигна очи и видя Александър Монтгомъри. Слънцето се отразяваше в жълтата коприна на дрехата му.

— Дошъл си да ми се подиграваш, така ли? — изгледа го тя сърдито. — Тази заран не ти ли беше достатъчно? Скимнало ти е да се промъкнеш подире ми и лично да ми се подиграеш, а? — Тя измъкна още една мида от скривалището й в пясъка. Беше положила всички усилия да преживее някак тази сутрин, но съвсем не й беше лесно. Щом влезе в гостната на семейство Монтгомъри, всички присъстващи се запревиваха от смях. Мъжете разполагаха, изглежда, с неизчерпаем запас от вицове за качета с вода за пране, а господин Кофин се смя най-гръмогласно.

После в стаята влезе още сънен и Александър, и всички се занадпреварваха да му разказват за чудесните подвизи на великолепния Черен отмъстител. Ако трябваше да се вярва на хората, Черния отмъстител бил много висок (над метър и осемдесет), пък и хубавец („малката Абигейл Уентуърт направо припадна само като го зърна“), бил, освен това и майстор на кинжала. Джес не устоя все пак на изкушението да им обърне внимание на факта, че Черния отмъстител изобщо не извади кинжал, нито прояви изкуството си във владеенето на това оръжие. Това привлече отново към нея всеобщото внимание. Възразиха й, че явно не оценява факта, че мъжът е рискувал живота си, за да помогне на друг.

Джесика взе кошницата и лопатката, с която копаеше миди, и изтича с тях към своя бряг. Оказа се, значи, че Александър я е проследил, за да й отнеме и това убежище.

— Ако си дошъл да ми се присмиваш, мога да се лиша от присъствието ти — каза тя и опря ръце в хълбоците.

Алекс седна на едно повалено дърво.

— Не съм дошъл да ти се присмивам. Исках само да ти кажа, че не заслужаваше онова, което Черния отмъстител ти стори снощи. Според мен той постъпи зле с теб.

Джесика го гледа известно време недоверчиво с блеснали очи, но премълча и атакува поредното мидено скривалище.

— Рискувал си да си изцапаш хубавите дрехи, за да ми го заявиш? Защо? Какво искаш от мен? Двайсет и пет на сто от печалбата ми?

Гласът на Александър беше много спокоен, когато й отговори:

— Зная какво е целият град да ти се присмива за нещо, за което нямаш вина.

Джесика го погледна и си спомни много добре как го направи за смях на целия град при завръщането му в Уорбрук. Бузите й пламнаха и тя изрови още една мида.

— Съжалявам. Може и да прибързах тогава. Но някой каза, че едно от момчетата на семейство Монтгомъри щяло да се прибере и всичко да оправи. Реших, че е детска измислица, но като те видях… — Тя млъкна и го погледна в лицето. — Прощавай, че ти се подиграх.

Тя продължи да изравя миди, но вече с по-малко хъс.

— Не намираш ли, че шивачът ми е добър? — попита Алекс. — Мога да му заръчам да ушие нещо и на теб. Може би нещо синьо, за да ти отива на косата?

Джес понечи да му отвърне хапливо, но като видя засмяното му лице, зарази се от усмивката му.

— Колко ли миди трябва да изровя, за да си платя синя копринена рокля?

— С миди не можеш да я платиш. Но с цената на едно приятелство — да. Достатъчно е да престанеш да насърчаваш уорбрукчани да ме взимат на присмех, пък аз ще ти купя роклята.

— Ох! — Чувство за вина заля Джесика. Не беше се замисляла какво му е на Александър, откакто е изложен на присмеха на целия град. Вече познаваше твърде добре това чувство. — Моля те, купи ми роклята — каза тя, загледана в лопатата.

— Значи можем да станем приятели?

— Мисля… мисля, че да.

Последва продължително мълчание. Тя хвърли кос поглед към Александър и забеляза, че той се усмихва. Не изглеждаше всъщност чак толкова зле, въпреки че по-голямата част от лицето му беше скрито под огромната перука. Онзи досаден слуга сигурно му бръсне всяка заран главата. Ех, дрехите, които носи, шкембето, което се поклаща пред него, наистина са ужасно смешни. Дори Абигейл, която харесваше кажи-речи всеки мъж, а най-вече богатите, се отнася пренебрежително към Александър.

Александър свали усмихнат коприненото сако, изтегна се върху дървото и тумбакът му заприлича на парче китова мас, понесена от вълните.

— Я ми кажи сега какво мислиш за Черния отмъстител.

Джесика се загледа за миг замислено пред себе си.

— Той обича славата. Иначе защо ще препуска през града, та всеки да го види?

— Може да го е направил, за да привлече всеобщото внимание, та Бен да успее в това време да скрие на сигурно място чая си. Навярно си чула вече, че Бен, жена му и четирите му деца са напуснали посред нощ града? Не мислиш ли, че Черния отмъстител е искал да им даде възможност да се изплъзнат от ноктите на Питмън?

— Да не си произнесъл още веднъж в мое присъствие името на този човек! Нали вземаш от него пари?

Тя се опита да мине покрай Алекс, но той я хвана за ръката, обгърна я с пръсти, но без да я стиска силно.

— Да ти е минало през ума, че като му вземам двайсет и пет на сто, получавам възможност да контролирам печалбите на скъпоценния си зет? Така ставам донякъде и негов съдружник, имам право да надничам в счетоводните книги. Ако спечеля неговото доверие, ще зная и кой е поредният кораб, който се кани да конфискува. — Алекс пусна ръката й.

— Не, за подобно нещо не помислих.

Алекс скръсти ръце на тила.

— Ами тогава помисли малко.

Джес изсипа мидите в кошницата и го изгледа изкосо. Дебелите му бедра изпъваха докрай плата на жълтия панталон, а коремът заплашваше да откъсне две копчета от жилетката.

— Излишно е да продължаваме разсъжденията си за Черния отмъстител. Той няма да събере кураж да се появи отново, защото Питмън му е вече по петите.

— Убедена си очевидно, че Питмън е по-хитър от Черния отмъстител?

Беше й трудно да мисли без злоба за Черния отмъстител, който така дълбоко я унизи.

— Ами той е фукльо. Надявам се никога да не го видя.

— Значи представа нямаш кой е? Но нали можа да го видиш съвсем отблизо?

— Представа нямам кой е, но съм сигурна, че, срещна ли го още веднъж, ще го позная. Има зловещи устни. О, не! — изпъшка тя изведнъж, хвърлила поглед към морето. Беше проснала една от скъпоценните си мрежи да съхне на скалата, а в този миг един от многобройните омари, довлечени от прилива до брега, отмъкваше мрежата й. Тя посегна, не успя да хване мрежата и цопна във водата.

Алекс бързо скочи на крака. Но когато понечи да хукне подире й, веднага се овладя. Трябваше да остане верен на ролята си.

— Джесика, да не искаш да гониш мрежата чак до Китай?

Тя стоеше до бедрата в студената вода и гледаше как мрежата се отдалечава от брега.

— Мисля, че ще успея да я хвана, ако се кача на онази скала. — Тя хвърли на Алекс пренебрежителен поглед. — Ще можеш ли да ме държиш за краката, докато вися над нея?

Алекс кимна и отклони поглед от ризата, прилепнала към гърдите й.

— Мисля, че ще мога.

— Доста съм тежичка.

Той избърса потни ръце в крачолите си.

— Ами да опитаме.

Джес се просна върху тревата, изпълзя опряна и на двете ръце до ръба на скалата.

Алекс застана над нея. Широкият панталон на моряшките й дрехи беше залепнал за бедрата, мокрият плат повтаряше всяка извивка на безукорното и задниче.

— Алекс! — извика нетърпеливо Джес. — Ще ме хванеш ли най-сетне здраво или не?

— Ей сега — отговори й с леко пресипнал глас Алекс и я улови за глезените, за да може тя да се протегне от скалата чак до водата.

— Съвсем мъничко още! — извика Джес и протегна ръце. — Хванах я! Вече можеш да ме издърпаш обратно.

Той я вдигна без усилие на скалата, като внимаваше острите камъни да не издраскат тялото й. Пусна й краката, когато главата й вече лежеше на тревата.

Джес остана за миг просната по корем, разглеждайки мрежата.

— Слава богу, няма нови дупки по нея. — Скочи пъргаво на крака. — Виждаш ми се леко пребледнял, Алекс. Била съм май все пак прекалено тежка за тебе. Хайде, седни да си починеш.

Алекс последва поканата.

— Ще взема мидите и ще те изпратя до вкъщи. Човек с такъв… с твоето телосложение не бива да се преуморява. — Тя изтича до тясната брегова ивица, вдигна кошницата с миди, а когато се върна в долчинката, Алекс още седеше на скалата с пребледняло лице и потно чело. Горкият човек, помисли си тя, не е свикнал на физически усилия. Протегна му дясната си ръка. — Опри се на мен. Ще ти помогна. Сега ще те заведа у вас. Елеонор ще ни направи чай, ама от обмитения, от скъпия — добави тя и го потупа по ръката. — Елеонор много иска ти да се оправиш.

— Държи се с мен, като да съм столетник — оплака се горчиво Александър на Николай, докато решеше жребеца.

Намираха се на късче земя недалеч от брега — малко каменисто островче, годно само за гнезда на папатаци и черни мухи. Преди осемнайсет години, през ужасна зимна буря някакъв кораб се бе разбил в южния край на островчето и бе потънал заедно с екипажа и товара. На другата заран откриха мъж с фенер в ръка, замръзнал за главната мачта. Хората твърдяха, че дни наред виждали блуждаеща из острова светлина. Но когато отишли да видят, не открили на островчето жива душа. После някой го кръсти Острова на привиденията и оттогава хората избягваха това късче земя. Беше идеално скривалище за коня на Черния отмъстител и неговия такъм.

— Стои пред мен с мокри дрехи, залепнали за божественото й телце, после ляга на земята и пълзи пред очите ми, та задничето й… Прощавай — каза Алекс на коня, защото го беше зачесал прекалено яростно. — Тя какво си мисли, от какво може да съм направен?

— От приблизително двеста и петдесет фунта мас.

— А защо маста да ми пречи да бъда мъж? — попита Алекс. Сега носеше само брич за езда, изопнат върху яките му, мускулести бедра. Слънцето топлеше и обгаряше кожата на широкия му гръб.

— В такъв случай причината е в перуката — каза със смях в очите Ник. — Или в копринените ти дрехи. Или в това, че като ходиш, се клатиш като гъсок. И по цял ден само ядеш и четеш. В края на краищата причина може да е и леко плачливият ти тон.

Алекс зина да каже нещо ядно, но премълча и задвижи още по-енергично четката.

— Не съм чак толкова добър актьор. Тя трябваше да разбере, да ме познае, че съм… че аз…

— Че силно я желаеш?

— Аз да желая Джесика Тагърт? Боже милостиви! Има ли нещо, способно да ме привлече към представител на семейство Тагърт? С изключение на Елеонор всичките имат само бръмбари в главите.

— Да речем, но нали не умът те привлича към Джесика, или греша?

— Споменах я само, за да ти докажа колко глупава е тази жена. Твърди, че би познала Черния отмъстител само щом го зърне, че имал страховити устни — и всичко това, докато стоя пред нея. Хайде да не говорим повече за нея. Ти видя ли малката Абигейл Уентуърт, докато я целувах? Тя поне е жена, с която един мъж може да си прекарва времето.

— Ако мъжът иска да умре от скука две години след сватбата, нека се ожени за нея — изпъшка Ник. — Нали ще трябва непрекъснато да я забавляваш. А какво ще я правиш, когато един ден почне да се усмихва уморено на Черния отмъстител? Две години ще се преобличаш като дявол, а после?

— Абигейл разбра какво прави Черния отмъстител. Рискува живота си, за да спаси друг човек. Джесика изобщо не го проумя.

— Навярно очите й са били пълни с мръсна вода, та нищичко не е виждала.

Алекс присви устни.

— Извиних й се. Поне си направих труда, опитах се да я придобия. Ако нямах причина, със сигурност нямаше да се спра на толкова глупава и агресивна жена като Джесика.

— Чудесно те разбирам. Погледни му десния преден крак — каза Ник, с неподражаемия провлечен глас, с който само руски велики князе могат да заповядват на слугите си. — Няма ли да е по-добре Алекс да съсредоточи цялото си внимание върху госпожица Уентуърт и да остави на мира госпожица Тагърт?

— Добра идея — отвърна Алекс и хвана отново четката.