Черният отмъстител

11

Джесика се завлече капнала у Монтгомърови и стовари върху голямата маса в кухнята улова риба и скариди. Елеонор тъкмо подканваше ядосано Моли да се махне от печката, после пъхна във фурната тава с царевични питки. Тя навика помиярчето, задвижващо малкия долап, който въртеше на свой ред шиша с печеното. Не забравяше и да хвърля сърдити погледи към Натаниел, който трябваше да застане веднага до масата и да почне да чисти рибата.

— Какво има? — попита Джес.

Тя погледна въпросително Нат, който тъкмо вдигаше скарида, паднала от масата.

— Ник — отговори й Нат само с движение на устните и посочи с глава вратата.

— Пак ли е сгазил лука твоят Николай? — попита Джес и си взе прясно опечена питка от тавата.

Елеонор се обърна бясна към сестра си.

— Той не е моят Николай! Александър е болен — добави по-меко. — Кой знае, дали не е на смъртно легло, а това арогантно чудовище не ме пуска при него и твърди, че Алекс не желаел никого да види.

— Навярно ти е казал самата истина — отговори Джес с пълна уста. — Подозирам, че не желае някой да го зърне без ярките му шарени дрешки. — Тя избърса ръце с влажна кърпа. — Виж, мен едва ли ще отпрати. — Тя прекоси коридора и вече се канеше да почука на вратата на Александър, когато Ник, който идваше от друга стая, я зърна.

— Той не иска никого да вижда.

Въпреки това Джес почука.

— Аз съм, Алекс, Джесика! Елеонор се тревожи за теб. Свали резето и ме пусни да вляза. — Не получи отговор и погледна Ник. Слугата на Александър беше високо, грубовато, тъмнокосо момче. Сега я гледаше с подчертано високомерие.

— Искам да го видя — заяви упорито Джес.

— Той не приема посетители.

Джесика вече имаше готов пиперлия отговор, но само сви рамене и каза нахакано:

— Имате, надявам се, грижата той да се храни редовно.

После се върна в гостната. Там Елеонор й хвърли въпросителен поглед. Джес й отговори с поклащане на глава, после излезе от къщата.

Беше й неприятно тази подозрителна личност да й нарежда какво да прави. Заобиколи къщата и си проправи път през храсталаците и високата до коленете трева към прозорците на спалнята на Александър. Когато минаваше под прозореца на стария Монтгомъри, Сойер вдигна глава от книгата. Джесика преглътна, но старецът само спокойно я погледна, а тя се усмихна смутено и продължи. Той се наведе напред и я проследи внимателно как дебне под прозорците откъм задната страна на къщата, но не я извика при себе си, нито я попита защо се промъква така.

Когато се озова под прозорците на Александър Монтгомъри, видя с радост, че кепенците не са затворени. Вече беше сложила крак на перваза, когато някой я хвана за колана и я върна на земята. Обърна се и видя срещу себе си Николай Иванович.

— Госпожице Джесика — каза той и поклати глава. — Не съм очаквал подобно нещо от вас. Не се ли срамувате да наблюдавате тайно приятеля си в спалнята му.

Джес сви ръце в юмруци, но се обърна безмълвно и се запъти към фасадата на дома. Защо ли да се притеснява за Александър, та той само й усложнява живота. По негова вина Черния отмъстител се раздели с нея сърдит. Ако Александър не й беше натъпкал в главата празните си съмнения в ползата от Черния отмъстител, тя никога нямаше да се усъмни в него.

Усети как очите й пак се пълнят със сълзи, но побърза да ги преглътне. Сега Черния отмъстител може би я мрази, въпреки че й се беше признал в любов. О не, тя ще оправи всичко.

Избърса си няколко пъти носа, после изтича до пещерата на брега. Госпожа Уентуърт й поръча петнайсет кила миди, защото трябваше да храни адмирала и офицерите му. Като се сети за снобизма на госпожа Уентуърт, Джес се усмихна. Сега тази изтънчена дама, която я гледаше отвисоко, беше принудена да стои лично до кухненската печка. От семейство Уентуърт се очакваше не само да подслони в дома си английските офицери, но и да ги храни безплатно. Сега богатството му потъваше в стомасите на униформените гости.

— Да ти е за поука — усмихна се Джес и се залови да забива енергично острата лопатка, с която ловеше миди.

Тази вечер Елеонор горчиво плака. Децата бяха свикнали с изблиците на темпераментната Джесика, но Елеонор беше съвсем друга. Обикновено тя беше скалата, на която можеха да се опрат — непоклатима и спокойна.

— С Александър нещо не е на ред. Сигурна съм — изхълца Елеонор. Седеше до кухненската маса, сякаш напълно забравила, че децата си чакат вечерята. Те поглеждаха ту празните си паници, ту Елеонор и сякаш разбираха колко дълбока е мъката й.

Джес кимна на Ник да дойде при нея, двамата сложиха мълчаливо масата и напълниха паниците с вдигащата пара яхния.

— Почти не докосна яденето, което му пратих в стаята — изхълца високо Елеонор. — Вратата е заключена, кепенците залостени и оттам не долита нито звук. Това наистина не вещае нищо добро.

— Защо се притесняваш толкова за него? — попита Джес. — Човекът е настинал. Какво толкова? От безмерна суета не иска някой да го види със зачервен и подпухнал нос.

Елеонор скочи гневно от стола и размаха дървената лъжица пред лицето на Джесика.

— Дължим на този човек живота си! — изкрещя тя. — А ти така си се вдала в мечтите си за твоя великолепен Черен отмъстител, че вече изобщо не забелязваш колко много прави за нас Алекс. Той спаси къщата ни от опожаряване, той те отърва от бесилката. Когато Питмън заповяда да унищожат всичко, което имахме, Алекс ни помогна да си върнем толкова неща. А когато изгориха „Мери Катрин“, за което можеш да благодариш на твоя Черен отмъстител, Александър ти спаси втори път живота, като ти попречи да направиш поредната глупост. Александър е човекът, който ни помага. Дрехите, които носим, нашата покъщнина, мебелите и храната ни — всичко е от него. А ти не намираш за необходимо да си поне учтива с него. Ако си позволиш още една-единствена обидна дума за Алекс, аз ще… аз ще те…

Джес погледна слисана сестра си. Елеонор от край време й опекунстваше, но никога не си беше позволявала да я навиква.

— Значи ли това, че трябва да нося шарени дрехи като неговите? — пошегува се тихо, за да поразведри атмосферата.

Само допреди миг Елеонор седеше неподвижна до масата, но сега вдигна от печката една тенджера и плисна съдържанието й в лицето на Джесика. После вратата се тръшна шумно зад Елеонор, а Джесика изтича до кофа с вода и потопи в нея глава чак до шията. Когато я вдигна, за да поеме въздух, децата я бяха наобиколили и я гледаха с широко отворени очи.

— Сега и Елеонор ли ще ни напусне и ще умре? — прошепна Филип.

— Не. Освен ако аз не я убия — изсумтя Джес, изгледа децата едно по едно и въздъхна. — Не, само е бясна, както ми се случва понякога и на мен.

— Както непрекъснато ти се случва — изписука Нат и си спечели яростния поглед на Джесика.

— Вие ще стоите тук и ще си изядете всичко, а аз ще ида да върна Елеонор.

Не й беше лесно да изпълни обещанието, дадено на децата. Първо й се наложи да се надбягва със сестра си. Но Елеонор не беше свикнала да скита нощем из гората и само след четвърт миля спря на една боровинкова полянка. Докато Джес се мъчеше да освободи сестра си от трънака, Елеонор продължи да възхвалява Алекс Монтгомъри и след като изреди многобройните му добродетели, се залови да ругае слугата му, този Николай, който си позволявал най-нечувани безсрамия.

Джесика, която вадеше внимателно тръните от косата на Елеонор, изслуша всичко, без да възрази нито дума. Не се реши да разруши убеждението на сестра си, че единият мъж е светец, а другия — дявол.

След като върна Елеонор в къщи, Джесика й обеща, че още на другия ден ще се види с Алекс — „Та ако ще да се наложи да пробия дупка в стената“. Освен това, че ще го заговори много мило, ще му благодари за безкрайните благодеяния и няма да продума вече нито дума за дрехите му.

— Дори ако ослепея от тях, няма да се оплача — закле се Джес на сестра си.

Елеонор я събуди още в четири часа сутринта.

— Сега е най-подходящото време да отидеш при Александър — каза тя, — понеже Николай, слугата му, още спи.

Джес измърмори нещо, но не посмя да противоречи на сестра си. Един изблик на гнева на Елеонор й беше предостатъчен. Тя изпъшка, но излезе от къщи и се изкатери по хълма, за да стигне до огромното имение на семейство Монтгомъри.

Алекс се прекачи през прозореца на тъмната си спалня, изпъшка, изви рамене назад и завъртя няколко пъти глава, за да накара вдървените си мускули да се поотпуснат. Спъна се в табуретка, сложена под прозореца.

— Тагърт! — чу гласа на Ник откъм леглото.

Алекс застана вцепенен.

— Джес тука ли е? — прошепна.

Ник седна в леглото и разтърка очи.

— А, ти ли си? Колко е часът?

— Три часа сутринта. — Алекс се отпусна на ръба на леглото, изу ботушите. Какво чудесно чувство изпита в Бостън — удоволствието да носиш собствените си дрехи. Колко е хубаво да не понасяш подигравателни погледи, вместо това да виждаш как дамите се изчервяват зад ветрилата. Никой не го сочеше с пръст, никой не му се подиграваше. — Защо лежиш в леглото ми и защо извика „Тагърт“?

— Уф, тези жени! — отговори сърдито Ник и се отърколи от постелката. — Елеонор реши, че си на смъртно легло и настояваше да те види. Прати сестра си, твоята Джесика, да заобиколи къщата и да надникне през прозореца. Едва сварих да я хвана за дъното на панталона, когато вече се канеше да се изкачи в стаята.

— Ако си й причинил болка, ще те…

— Какво? — попита предизвикателно Ник.

— Ами навярно ще ти благодаря — измърмори Алекс.

— Получи ли си позивите?

Алекс се хвана за кръста и се изви на дъга.

— Яздил съм три дена, не съм спал и почти не съм слагал нещо в уста, но онези проклетии са в чантата ми. Като се наспя, след един или два дена ще ги пръсна. — Продължи със смях: — Значи Джесика се е опитала да се изкачи в стаята ми. Надявам се, не е забелязала, че е празна, нали?

— Не, успях овреме да я хвана. На си ти леглото. Аз се оттеглям в стаята си. Утре жените ще могат да те посетят.

— Не и без предупреждение. Не бива да ме зърват без перука и без смехотворните дрехи — въздъхна той.

— Това си е твой проблем. Аз отивам утре на кораба си и давам на слугите възможност да ме поглезят. Та ще трябва да се оправяш сам.

Алекс беше прекалено уморен, за да протестира. Смъкна дрехите и се пъхна гол под юргана. Следващия миг вече спеше.

Събудиха го две нежни ръце, докосващи ръката му.

— Алекс — чу гласа на Джесика. — Алекс, жив ли си още?

Някъде в уморения му мозък проблесна опасност и — плътско желание. Взе ръката на Джесика и тъкмо се канеше да я вдигне към устата си, когато чувството за опасност надделя.

— Джес? — каза дрезгаво.

— Да — прошепна тя. — Исках само да се уверя, че си добре. Елеонор ужасно се тревожи за теб.

Мозъкът му почна бавно да работи. Сега не беше нито дебелият Алекс, нито маскираният Черен отмъстител. Отвори очи и благодари на небето, че в стаята още е тъмно като в рог.

— Подай ми една от перуките — каза той и придърпа юргана до брадичката. Джес не биваше в никакъв случай да види гъстите косми на гърдите му. Когато се видяха последния път, беше прокарвала през тях и двете си ръце.

— Алекс, вече съм ти казвала, че няма да припадна, ако зърна нечия плешива глава.

— Моля те, Джесика — просеше той.

Очите му свикваха постепенно с тъмнината. Когато тя му подаде най-малката перука, хвърли поглед над повдигнатия юрган и заповяда:

— Обърни се!

Тя измърмори нещо, но се подчини, за голямо учудване, без да каже дума.

Обикновено му се налагаше да си върже косата и да я вдигне високо, за да намести малката перука, която му беше хвърлила. Сега с огромни усилия успя да натика под нея буйната си коса. Надяваше се някой черен кичур да не се подава отнякъде. Не би убегнал на наблюдателния поглед на Джесика.

— А сега сакото, ако обичаш — каза със страдалчески глас. Ярката коприна ще отвлече може би погледа й от косата му.

Джес се обърна на пети и го погледна.

— Обещах на Елеонор да не пророня никога нито дума за дрехите ти, но мисля, че ще сдържа обещанието си само ако престанеш да носиш тези ужасни жакети. Сега седни, за да те видя по-добре. Елеонор е убедена, че смъртта вече е размахала косата си над теб и ако се съди по гласа ти, май наистина си на път да хвърлиш топа.

Алекс нямаше никакво намерение да смъква юргана от главата си. Прати наум по дяволите всички любопитни жени, погледна пак крадешком Джес.

— Не мога да седна, гол съм.

За малко не го стори, като видя, че Джес потрепери при мисълта, че ще трябва да зърне голото му тяло. Тя отвори прекалено бързо, както му се стори, един скрин до леглото, извади чиста нощница и му я хвърли, преди да му обърне гръб. Той седна, юрганът се плъзна от раменете му и откри широки плещи и мускулести гърди. Докато навличаше презглава нощницата, си обеща мислено да й върне тъпкано като Черния отмъстител за всичко, което току-що му каза.

Той се пъхна обратно под юргана, сложи си възглавница на корема и така изви ръце, че се виждаха само от китките надолу.

Можеш да се обърнеш — изрече уморено. — Облечен съм.

Джес запали свещ и заоглежда изпитателно лицето му.

— Не изглеждаш чак толкова болен. Какво ти е всъщност?

— Онази треска пак се обади. Казвал ли съм ти, Джес, как един лекар ми изпророкува, че няма да живея дълго?

Тя смръщи чело и сложи свещта на нощното шкафче.

— На мен пък ми се струва, че повечето време правиш впечатление на здрав. Искам да кажа, че макар да изглеждаш ужасно, никой не би те помислил за болен. — Тя млъкна и го погледна с широко отворени очи. — Извинявай. Обещах на Елеонор да не те обиждам. Убедих се, че не си на умиране и мога да си вървя. Трябва да наловя риба. А сега хапни, моля те, нещо, та сестра ми да не ме навика. Ще намина навярно пак след няколко дена. — И с тези думи тръгна към вратата.

Той я задържа с мълниеносно движение за ръката.

— Джес, не можеш ли да останеш още малко? Чувствам се толкова самотен.

Тя се опита да дръпне ръка, но не успя.

— Вината е само твоя. Защо си сложил този морж пред вратата, та да не може никой да влезе при теб?

— Щеше да ми е неприятно да се показвам пред хора в това състояние — каза тихо Алекс.

— На мен пък ми се струва, че с тази риза изглеждаш много по-добре, отколкото с този… този — тя преглътна бързо думите „папагалски фрак“. — Добре, ще остана още малко. Тежи ли ти нещо, което би искал да споделиш с мен?

— Какво прави, докато бях болен?

— Лових риба.

— И нищо друго?

— Какво друго мога да правя? Без гемията ми трябва три пъти повече време, за да прибера мрежите.

Той още не пускаше ръката й.

— Но нямаш проблеми с продажбата, нали?

Тя се усмихна на въпроса му.

— Адмирал Уестморланд и неговите телохранители изяждат всяко пени, спечелено от Уентуърт в предприятието. Госпожа Уентуърт пържи вчера миди за квартирантите си.

— А как е Абигейл?

Джесика тихичко изсумтя.

— Носи се слух, че се оттеглят веднага след вечеря с Итън в спалнята им.

Алекс се изкашля, за да не се разсмее високо.

— А как е твоят Черен отмъстител?

— Луда работа — каза, без да се замисля, а после веднага млъкна.

— Луда? Искаш да кажеш, че се е побъркал? Или сте се скарали?

— Не е твоя работа. — Тя се опита да се дръпне, но той я държеше здраво за ръката.

— Влюбените ту се милват, ту се карат, нали?

— Ние не сме влюбе… — Джес спря насред изречението и наведе очи.

— Спокойно можеш да ми кажеш — заумилква й се той. — Та, значи, пак си се срещала с него. За щастие не е нападал отново англичаните. Бях толкова болен, че нямаше да мога да ти спасявам живота.

Този път тя успя да се отскубне. Грабна възглавница и я запокити с такава сила в главата му, че от перуката се вдигна облак прах.

— Нафукано, мързеливо магаре! Всичко стана по твоя вина. Ти пося в сърцето ми съмнение в него. Той е надеждата на този град, а ти си само едно бостанско плашило. Само един… — Млъкна навреме, защото, щом вдигна възглавницата, Алекс се наведе в очакване на следващия удар.

— Алекс — прошепна тя, сякаш подменена, и почти се строполи върху него с лице съвсем близо до неговото. — Алекс, не исках да те нараня. Забравих, че здравето ти е толкова крехко. Моля те, не умирай. Наистина съм ти много благодарна за всичко, което направи за нас. — Тя вдигна главата му и я притисна към гърдите си, загали го по бузата. — Алекс, ужасно съжалявам — каза тихо. — Никога вече няма да те ударя.

Алекс се усмихваше с лице до гърдите й, наслади се за няколко мига на блаженството да е толкова близо до нея, после плъзна ръце по гърба й и почна да стене.

— Джес, силата ти сякаш прелива в мен. Притисни ме още малко към гърдите си, та да живне и моето тяло.

Тя притисна още по-силно главата му към гърдите си, прегърна го с две ръце.

— Не исках да те нараня. Но казваш всякога толкова ужасни неща, че забравям колко си крехък.

— Щеше ли… щеше ли да ти е мъчно, ако не ме намереше вече тук?

Тя се поколеба.

— Ами, мисля, че щях да съжалявам. Вярно е, че ти ми създаде куп проблеми, но беше за мен и семейството ми истински приятел. Ужасно ти бях сърдита, но като поразмислих добре, реших, че в деня, в който изгориха „Мери Катрин“, ти ми спаси живота. Без теб сигурно щях да направя голяма глупост.

Алекс вдигна високо вежди.

— Наистина ли нещо много глупаво?

— Сега чувстваш ли се по-силен?

— Много по-силен — въздъхна той и притисна още повече глава в гърдите й.

— Алекс, о… о, не вярвам Елеонор да е имала на ум нещо такова, когато ме пращаше при тебе. А сега трябва да се хващам за работа.

— Да, естествено — каза той със слаб глас и свали ръце от гърба й. — Разбирам, че трябва да лежа тук безпомощен, докато някой се сети за мен и ми донесе нещо за хапване.

— Ще заръчам на Елеонор, преди да си тръгна — каза Джес и си заоправя дрехите.

— Какво значение имат няколко часа глад за човек толкова близко до смъртта? — простена Алекс и главата му клюмна встрани.

Джесика въздъхна.

— Може в кухнята да е останало малко ядене. Веднага отивам да видя.

Върна се със студено печено пиле, хляб, сирене, вино, разредено с вода, и твърдо сварени яйца. Сложи подноса на леглото до Алекс и се накани да си върви, но той явно не можеше да вдигне сам подноса в скута си. Няколко минути по-късно се улови, че е седнала кръстато на леглото до него и се тъпче с не по-малко усърдие от своя пациент. Разказваше му за намерението си да раздава позиви на уорбрукчани.

— Не можем да допуснем те да продължат да издевателстват над нас — заяви упорито.

— Но твоят Черен отмъстител се колебае, дали да ти помогне, така ли? Предполагам, че вече си го молила.

Джес му разказа всичко за последната си среща с Черния отмъстител, спести само интимността, до която двамата бяха стигнали.

— Казваш, че се е разярил, но защо?

Очите й засвяткаха.

— Изглежда много се вслушвам в думите ти, защото му казах, че не му достигат разум и вещина.

— Тези думи ли използва?

— Да, приблизително. — Тя се изчерви, като си спомни какво всъщност каза на Черния отмъстител. — Сега ми е сърдит. Може повече да не го видя.

Алекс й стисна за миг ръката.

— Ако е умен, ще се видите пак.

Тя му се усмихна, после погледна към перваза на вече позлатения от слънцето прозорец.

— Да вървя, че ако окъснея, рибите ще престанат да се хваща в мрежите ми. — Сложи пълния с трохи поднос на нощното шкафче на Алекс, застана за миг до леглото му, после се наведе, следвайки някакъв импулс, и го целуна по челото. — Много ти благодаря за всичко, което направи за нас. А също и че ме изслуша. Ще кажа на Елеонор, че сега имаш нужда от спокойствие и не бива да те посещава.

Той й се усмихна по начин, който я накара да го изгледа за миг ужасно смаяна.

— Знаеш ли, както си легнал сега тук, съвсем не изглеждаш чак толкова зле. Като ти намерим годеница, трябва да те представим легнал. А сега си почивай — и тя излезе от стаята.

Алекс се отпусна върху възглавниците и се засмя.

— Ревнуваш ли, Черен отмъстителю? — запита се на глас. — Трябваше ти да си на моето място. — Захвърли перуката на пода и след малко вече спеше усмихнат.