Черният отмъстител

19

— Джесика — каза Елеонор, като се мъчеше да говори спокойно. — Онази жена те смята за глупачка.

— Тя прави Алекс щастлив.

— Много щастлив. На тебе все едно ли ти е, че двамата се заключват за часове в стаята й?

— В нашата стая — възрази раздразнено Джесика. — В стаята, която е на Александър и моя.

— Аха, значи не ти е чак толкова безразлично.

— Елеонор, какво ще направиш, ако някоя жена флиртува с твоя огромен руснак?

— Ще й отрежа всичко, което докопам.

Джесика бодеше с вилицата из яденето.

— Да, но графинята е всъщност толкова чаровна. Вчера се е занимавала целия следобед със Самуел.

— С което даде на Натаниел възможност да върши щуротии. Да знаеш случайно откъде му е дошла тази рибарска лодка?

— Каква рибарска лодка? — попита загрижено Джес.

Елеонор седна до масата срещу сестра си.

— Притеснена си все пак от присъствието на тази жена, нали?

— Ни най-малко. Знаеш, че Алекс и аз нямаме истински брак. Той каза, че…

— Какво каза?

— Каза, че ме обича. Но предполагам, че тогава още не си беше спомнил за любовта си към графинята.

— Джес, защо не се бориш с нея за съпруга си? Защо не отидеш при Алекс и не му кажеш, че го обичаш и ще подпалиш косата на тази жена на главата й, ако не се омете за трийсет секунди оттук?

Джесика стана от масата.

— Аз да съм влюбена в Алекс? Каква гротескна мисъл! Той знае само да мърмори, да пъшка и…

— … да ти спасява живота, да те чака цяла нощ, да се грижи за теб, да те глези и…

— … непрекъснато да ме навиква. Къде е сега графинята? Може пък да намеря друг начин да се отърва от нея.

— Когато я зърнах за последен път, седеше в градината пред кухнята. Джесика, какво си намислила?

— Ще помогна на страната си — заяви Джес и излезе навън.

Джесика нямаше никакво намерение да споделя с Елеонор или с когото и да било колко й пречи присъствието на графинята. Кога, по дяволите, се е влюбила в Александър? Доскоро вярваше, че признак за любов е лудо туптящото сърце. Свързваше любовта с онова, което изпитва към Черния отмъстител, или поне вярва, че изпитва към него. Но напоследък е много по-щастлива, когато вижда Алекс, по-щастлива, отколкото през минутите, прекарани с Черния отмъстител.

След нощта, когато я раниха, Черния отмъстител се появи на два пъти под прозореца и. Но желанието да излезе и да го последва ставаше все по-слабо. Знаеше, че може да прекара чудесна нощ в обятията му. Но нищо повече. На другия ден щеше да се чуди какво я е прихванало и да търси компанията на Алекс.

Откакто Алекс се върна в Уорбрук, прекараха заедно много часове. Тя уж не държеше много на него. Отначало той дори й досаждаше с желанието си да е все край нея, но с течение на времето присъствието му се превърна дори в необходимост за нея. А сега, когато вече истински желаеше да е с Александър, него го нямаше.

Джес не можеше да се сърди на графинята, задето се чувства привлечена от Алекс, та той умее да бъде и много чаровен. Разказваше така хубаво истории за морски приключения, че тя сякаш усещаше вятърът да брули лицето й, а когато четеше любовни истории, караше я да се изчервява.

Той възстановяваше постепенно щетите, причинени от Питмън на богатството на семейство Монтгомъри. За седмиците, откакто бяха женени, двамата отново сложиха в ред домакинството в дома. В работата бяха чудесна двойка.

Но ето че се появи тази графиня, която се радваше на всяка дума на Александър, гледаше го с възхищение и с очи, които му казваха колко е силен и чудесен. Алекс пък се държеше така, сякаш всички Тагъртови бяха изчезнали от света. Цялото му внимание беше посветено на хубавата италианка.

Джес стоеше в най-далечния край на градината и наблюдаваше графинята, седнала под едно дърво, наметната с дебел шал и с разтворена книга на коленете. Джес искаше да й каже да напусне Уорбрук и да остави съпруга й на мира. Само че не можеше. Първо — Алекс щеше да си умре от смях при толкова глупава постъпка, второ — нямаше да забрави този неин изблик на ревност. Щеше да се грее на спомена за него като на слънце, да се фука и да измисля още какви ли не унизителни за нея неща, за които мъжете имат много развинтено въображение, когато смятат, че са спечелили.

Не, трябва да измисли нещо по-добро, за да се отърве от графинята.

— Здравейте — каза Джес и жената вдигна към нея хубавото си личице. — Доволна сте, надявам се, от престоя си в Уорбрук. Не можах да ви отделя достатъчно време, но се надявам, че Алекс има грижата.

— Да — каза предпазливо графинята. — Много внимателен домакин е, благодаря.

Джес се усмихна и седна на стената близо до нея.

— Алекс обясни ли ви какво става сега в Уорбрук? Разказа ли ви на какъв гнет сме подложени всички?

Графинята отвори широко очи.

— Не, всъщност не. Спомена май нещо, но…

Джес се наведе напред. Графинята веднага се дръпна, сякаш от страх, че Джес може да я удари.

— Питам се дали не можете да ми помогнете — продължи Джес. — Толкова сте хубава, а имам нужда от подкрепата на красива жена.

— Така ли? — възкликна графинята, явно заинтригувана. — Как мога да помогна?

— Чували сте навярно за адмирал Уестморланд, нали? Англичаните са го пратили да залови Черния отмъстител. Още не е успял. — Джесика се усмихна. — Някои от нас помогнаха на Черния отмъстител в смелите му действия.

— Александър ми разказа за вашето участие в няколко нападения, както той ги нарече. Английските войници… — Тя млъкна и погледна Джес право в лицето. — Не ми е разказал всъщност кой знае колко.

Аха! — каза си Джес, разказал й е значи за онази нощ! Тя сдържа усмивката си.

— Да, правим каквото можем, за да помогнем на Черния отмъстител. След последното му нападение адмиралът наказва града, като конфискува товара на корабите. В няколко случая конфискува и самия кораб. Боя се, че скоро ще го направи пак. Трябва да ми помогнете да разбера дали е така.

— Аз ли? — попита графинята. — Но как мога да ви помогна?

— Адмиралът е на квартира у госпожа Уентуърт, а тя ме покани на чай. Вчера адмиралът е получил от Англия запечатан документ, много искам да разбера какво пише в него.

— Но какво трябва да правя аз?

— Адмиралът си пада по хубави жени, а вие сте хубава. Искам да привлечете вниманието му, пък аз ще претърся в това време неговото бюро.

Софи се усмихна на комплиментите на Джес, но после стана сериозна.

— Ами ако ви хванат? Какво ще стане, ако адмиралът разбере, че съм ваша съучастничка?

— Ще ни обесят.

— О! — На Софи й трябваше известно време, за да го смели.

— Софи, ако позволите да ви наричам така, — вие можете да се справите блестящо с тази задача. Само като си помисля какъв успех имате при Алекс…

— Как да ви разбирам? Алекс и аз сме стари приятели.

— Да, и се радвам, че той ви има. Алекс е и мой приятел, а се радвам, когато приятелите ми са щастливи.

— Да не би да ревнувате?

— Ни най-малко. Той заслужава да бъде щастлив, а нещата, на които може да се радва, са толкова малко.

— Може би има друг мъж, когото истински ревнувате? — попита Софи. И се наведе на свой ред напред.

— Алекс е мой съпруг.

Софи се засмя.

— А как стоят нещата с Черния отмъстител, за когото слушам толкова често? Наистина ли е толкова привлекателен и красив, както се твърди?

— Нещо повече дори — засмя се Джесика. — Е, съгласна ли сте да ни помогнете в онова, което искаме да направим в дома на госпожа Уентуърт?

— Черния отмъстител е съвсем различен от Алекс, нали?

— Изобщо не могат да бъдат сравнявани. Ако се страхувате, направо си кажете. Ще ви разбера. Но искам да знаете, че ако ме хванат, няма да ви издам.

— Хм. Нямаше ли да е чудесно, ако можехте да обедините интелигентността на Александър с мъжествеността на Черния отмъстител? Бихте имали възхитителен съпруг.

— Подобно човешко създание не съществува. Човек притежава или ум, или хубост. Никога и двете. Та ще ми помогнете или не?

Софи изгледа критично Джес.

— Само ако си ушиете за случая подходяща рокля. Какво си мисли всъщност вашият съпруг? Наистина ли нямате поне една прилична рокля?

— Алекс ми даде всички рокли, които са били някога на майка му.

Графинята изрече нещо доста язвително на италиански.

— Алекс обеща да ми купи червена рокля.

— Така ли? Но не я получихте? Елате, Джесика, чака ни много работа. Трябва да съберем най-добрите шивачки в града.

— Шест?

— Колкото по-скоро си свършат работата, толкова по-добре. За колко часа сме канени утре на чай, на срещна с въпросния адмирал?

— За четири след обед.

— Трудно, но не и невъзможно.

Докато Джесика и Софи прекосяваха гостната, при което графинята произнасяше сто думи в секунда, Джес смигна на сестра си.

— Какво си й направила на Софи? — настояваше да разбере Алекс.

— Не разбирам за какво говориш, Алекс — отвърна с невинен поглед Джес. — Само я поканих при госпожа Уентуърт на чаша чай. Да, зная, че ми нямаш доверие. Затова помислих, че тя ще може да ме контролира.

— Не, нямам ти доверие и то с основание. Освен това мисля, че Софи не трябва да напуска къщата, придружавана от теб. Знае ли човек какво може да се случи.

Джесика разтвори още по-широко очи.

— Не проумявам какво имаш предвид. Просто предложих на твоята гостенка да се присъедини към нашата компания, нищо повече.

Алекс я изгледа подозрително.

— Нямам ти доверие.

— Как можеш да казваш нещо толкова отвратително на собствената си съпруга? Видя ли каква рокля поръча Софи да ми ушият за случая? От червена коприна.

Алекс се почеса по тила, където потта и пудрата се бяха превърнали както винаги в паста, от която го сърбеше.

— Ще те придружа на това парти.

— Какво? — не се сдържа Джесика. — Много мило от твоя страна, исках да кажа.

— Наумила си нещо, Джес, и трябва да съм там, за да ти попреча да направиш пак някоя глупост.

Половин час по-късно Джес питаше Софи:

— Ще можете ли да забавлявате едновременно адмирала и Алекс?

— Разбира се — отговори самонадеяно графинята. — Мога да го направя и с пълна зала мъже.

— Добре — въздъхна с облекчение Джесика.

Само че графинята не сложи в сметката появата и на Джесика. Когато камериерката на Софи фризира буйната коса на Джесика и я облече в силно деколтираната червена рокля, възникна вероятността мъжете изобщо да не обърнат внимание на друга жена.

Джес влезе в стаята на Александър, за да му се представи.

Харесва ли ти роклята?

Александър остана безмълвен.

— Александър — попита Джес, — лошо ли ти е?

Алекс седна.

— Хайде, Джес, закъсняваме. — Софи избута Джесика през вратата, после се обърна и изсъска на Александър: — Я се стегни и не ставай овца. Тя е изнуряващата те твоя съпруга, не го забравяй! — Софи погледна Джес, застанала в коридора с профил към нея. — Хубост като нейната може да събуди омраза. Няма да позволя на съпруга си да се запознае с жена ти. Хайде, съвземи се най-сетне и тръгвай. В края на краищата сам си си избрал безбрачието. Нищо чудно, че краката вече не те държат.

На следобедния чай при госпожа Уентуърт Джес трябваше да се справи с известни затруднения. Дни наред Алекс не беше свалял очи от графинята. Сега сякаш не подозираше за съществуването й. Следеше със стъклен поглед всяко движение на жена си и с това ужасно я ядосваше. Софи разказваше една забавна история след друга, но Алекс не я слушаше. Беше вперил очи в жена си, забравил напълно, че в стаята има други хора.

Джесика хвърли на Софи пълен с горчивина поглед и посочи с глава Алекс.

— Александър — изрече остро Софи, — защо не ни разкажеш как си ловил риба в каналите на Венеция?

Алекс трепна. Софи се наведе силно към адмирала, за да може той да надникне в деколтето й, след което адмиралът веднага подкани Алекс да разкаже споменатата история. Щом той я подхвана, Джес се извини на госпожа Уентуърт и се отдалечи в посока към небезизвестната пристройка до къщата.

Щом се скри от погледа на гостите, бързо изкачи стълбата към стаята на адмирала. Знаеше, че разполага само с няколко минути, за да потърси документа и се опита да си свърши работата колкото може по-добре. Вече искаше да се откаже, когато зърна от книгите на една етажерка да се подава нещо бяло. Дръпна го, погледна плика в ръката си и вече се канеше да го отвори, когато чу зад себе си глас:

— Знаех, че ще ви намеря тук.

Джес се обърна и видя един от адютантите на адмирала.

— Толкова дълго се забави, че бях сигурен — чакаш ме тук.

Джес продължаваше да държи плика, но успя да го скрие сред диплите на роклята. Не помнеше да е виждала този мъж. Но той явно беше убеден, че тя го желае. Джес преглътна остра забележка на тема мъжка суетност и му се усмихна.

— Аз, аз бях тръгнала към къщичката, но видях, че тук има отворен прозорец. Всеки миг може да завали, та влязох да го затворя.

Лейтенантът прекоси за две секунди стаята.

— Знаеш, че между нас няма тайни. Отдавна искаш да се видим. Разбрах го по погледите ти, когато се срещахме на улицата. Сигурно си прегладняла за истински мъж, след като са те дали на такъв слабак.

Джесика се дръпна от лейтенанта, заобиколи тичешком бюрото, преследвана от офицера, който се приближаваше все повече към нея.

— Кажи къде можем да се видим.

Ръката на Джес се плъзна по бюрото и напипа нож за разрязване на книги. Нямаше никакво желание да позволи на този мъж да я докосне.

— Ще те направя най-щастливата жена на света. Ще ти дам онова, което твоят съпруг не може.

— За онова, от което има нужда съпругата ми, ще се погрижа сам, тъй че много ви благодаря — долетя глас откъм прага.

Двамата се обърнаха и видяха Алекс, облегнат на рамката на вратата. Носеше розов костюм, а дългата перука с къдрици му стигаше до раменете. Но очите издаваха, че женствената му външност лъже.

Лейтенантът се дръпна от Джесика.

— Сър, нямах намерение да се отнеса с неуважение към тази дама.

Острият поглед на Александър не се смекчи и Джес видя как по челото на лейтенанта избиха ситни капчици пот.

— По-добре ще е май да се върна в салона — измърмори той, заобиколи бюрото и тръгна към вратата.

Александър се дръпна, за да го пусне да мине, без да свали нито за миг поглед от младежа.

Джес се озова с три крачки до вратата.

— Струва ми се, Алекс, че ужасно го уплаши — каза тя. Опита се да се промъкне край него в коридора, но той протегна ръка и й препречи пътя.

— Какво търсиш тук? — На лицето му нямаше и сянка от усмивка.

— Прозорецът беше отворен и аз…

Алекс й хвана ръката, вдигна я високо и взе ножа за книги, който тя още държеше.

— Не ме лъжи, Джес. Дошла си в стаята, за да се срещнеш с този мъж, така ли?

Тя изпита едновременно облекчение и яд.

— Хубав е, нали?

Алекс я хвана за рамото и силно го стисна.

— Чуй ме, ако те спипам още веднъж с друг мъж, ще те…

— Какво ще направиш? Ще прекарваш още повече време с графинята? Би ли отдръпнал, ако обичаш, ей това? — посочи тя с поглед корема му, който й препречваше пътя към коридора. Как се осмелява да я упреква за нещо, което сам върши вече цяла седмица?

— Джесика! — подхвана Алекс, но тя се промъкна край него и излезе от стаята. Щом слезе по стълбата, напъха писмото, което още държеше в лявата си ръка, в деколтето и се върна в салона.

Вечерта у Монтгомърови Софи заразпитва Джесика, която свари да проверява сметките на домакинството, за изминалата седмица.

— Какво сте казала на Алекс? От няколко часа е непоносим.

— Докато стоях в стаята на адмирала, цъфна някакъв нахален лейтенант и се опита да ми определи среща. Алекс се появи преди мъжът да е станал нагъл, но ме обвини, че съм го била насърчила. Въобразява си навярно, че на мен там това ми е било работата, да печеля вниманието на някакъв глупав английски военен.

— Ревността действа благотворно на съпрузите — каза Софи. — Но трябва да сте всеки ден облечена като днес.

— Да ловя мидите с червена рокля? Те ще си пукнат от смях.

— Една дама може да си намери и други занимания, освен ловенето на миди.

— Като например да си шие рокли, да флиртува с хубави млади мъже и да съзаклятничи зад гърба на съпруга си?

— Радвам се, че не плетете интриги — каза саркастично Софи. — Джес, ще ми заемете ли черното си наметало? Трябва да изляза за малко.

— На ваше разположение е — каза Джес, без да вдига очи от сметките.

Софи наметна пелерината, свали качулката ниско над очите. На половината път към къщичката черна фигура й препречи пътя. Глас с особен акцент, който не можа да разпознае, каза:

— Чаках те. — Софи веднага разбра, че пред нея е прословутият Черен отмъстител и явно я е сбъркал с Джесика. Отлично знаеше, че мъжът е всъщност Александър, само че преоблечен, но пак й беше трудно да го възприеме. Очите в процепите на черната маска святкаха заплашително.

Отвори уста, да му каже, че греши, но усети на шията си върха на кинжал.

— Нито дума — каза той с глас, от който по гърба й полазиха тръпки. — Смъквай дрехите.

Софи понечи да протестира, но той притисна още по-силно кинжала в кожата й.

— Не ми възразявай, Джесика! Тази вечер ще взема каквото ми принадлежи.

Начинът, по който го каза, извика у Софи желание да се покори на волята му. Погледна го в очите и разбра, че копнее за този мъж.

С треперещи ръце задърпа връзките по дрехите си. Забрави, че не е жената, която той желае. Роклята й се беше свлякла наполовина, когато Алекс най-сетне разбра грешката си.

— Софи — изпелтечи той и дръпна кинжала от врата й.

Графинята не помнеше друг път да е била толкова бясна. Пред нея стоеше легендарен герой, беше споделил с нея току-що чудесното си желание, а сега се държи като момче, което майка му е заловила на местопрестъплението.

— Александър — каза с подобаващо строг тон, — защо се промъкваш в тъмното и нападаш жените като бандит?

Той се ухили и Софи усети как се поддава за втори път на чара на този мъж. Беше невероятно привлекателен с черната си маска.

— Очаквах Джесика.

— Александър, свали маската. — Надяваше се да се справи с него по-лесно, ако е в познатия облик.

— Не — продължи той да се смее. — Джесика вътре ли е?

— Какво си намислил? Същото, което се опита да направиш току-що с мен? Алекс, трябва да сложиш край на това. Първо я караш да те ревнува като Алекс, после я нападаш, преоблечен като герой от драма. Трябва да й кажеш истината.

— Ти май я обикна, нали?

— Да, харесвам я и съжалявам, че се съгласих да съзаклятнича срещу нея. Вдругиден трябва да тръгвам и ако дотогава не й кажеш, ще го направя аз.

Черния отмъстител се облегна на едно дърво.

— Ужасно ще ми се ядоса.

— И с пълно право.

Черния отмъстител се изправи.

— Да, но наградата, която ме очаква, ако нямаме вече тайни, си заслужава — каза замечтано, сякаш в този миг си представяше каква ще е наградата. — През деня ще съм Алекс, но през нощта, насаме с Джесика — Черния отмъстител.

— Завиждам й — въздъхна Софи и промени темата — Е, ще й кажеш ли?

— Да, мисля, че е време да й кажа. Утре ще отидем двамата на разходка и ще й покажа кой е Черния отмъстител.

Той целуна нежно Софи по устата и отново изчезна в мрака.

Когато Софи се върна в малкия салон, където Джесика беше преглеждана счетоводните книги, там нямаше никой. Софи откри Джес в стаичката до спалнята на Александър. Там цареше невероятен хаос.

— Няма го — изпъшка Джес.

— Кое?

— Документът, който взех от бюрото на адмирала. Исках да изчакам Александър да излезе от къщи, и тогава да го прочета, но вече не го намирам сред вещите си.

— Да не сте го изтървала по пътя?

Джесика я погледна разстроена.

— Не, бях го скрила ей тук.

На Софи й трябваше време, за да разбере какво значи това.

— Някой го е откраднал и следователно някой знае какви са намеренията на адмирала. А вие нямате никаква представа за съдържанието на документа?

— Не. Не можах да го прочета, защото Александър все се въртеше наблизо. Ако Питмън го е открил и знае, че аз съм го откраднала от бюрото на адмирала, тогава…

— Много скоро ще разберем. Седнете и ме оставете да помисля. Възможно е някое от вашите братчета и сестричета да е намерило листа и да си е направило от него корабче. Но ако е попаднал в ръцете на господин Питмън, ще се наложи да ви изведем час по-скоро от Уорбрук, преди войниците да са дошли да ви отведат на бесилката.

— Да — прошепна Джес и седна на леглото.