Черният отмъстител

10

Пристигането на английския адмирал в Уорбрук изтласка на втори план всичко останало.

Адмирал Уестморланд беше едър мъж, а в бляскавата пъстра униформа, с изправения си гръб и с глас, надвиващ и най-шумната буря в морето, със свитата, която го придружаваше навсякъде, наистина внушаваше страх. Посрещнат с шумни гайди, той слезе на сушата и събралата се на кея тълпа се раздели, за да стори път на върволицата униформени мъже начело с адмирала, щръкнал с цяла глава над всички.

Адмиралът тръгна към хълма, право към къщата на Монтгомърови, сякаш отлично знаеше къде е.

Джон Питмън оправи още веднъж перуката, която слагаше при подобни случаи, и посрещна високия гост. Зад него Александър се клатеше тромаво и пуфтеше, безкрайно отегчен от всичко това. На сто метра от главния вход Питмън се поклони дълбоко на адмирала:

— Сър.

Уестморланд изгледа Питмън от глава до пети, после спря за миг поглед върху Александър и продължи да крачи към къщата.

— Предполагам, че вие сте Питмън. Тук ли живеете? — избоботи той и човек от свитата побърза да му отвори вратата. Той измарширува до стаята за гости и накара хората там веднага да прекратят заниманията си. Децата прекъснаха игрите, а Елеонор, която тъкмо се канеше да разбърка рагуто с голямата лъжица, застина с ръка над тенджерата.

Адмиралът не си направи труда да задава каквито и да било въпроси, изчака с явно нетърпение Питмън да си проправи път до него, да каже:

— Оттук, сър — и да отведе високия гост в бюрото на Монтгомърови.

В кантората адмиралът застана насред стаята, огледа се и зърна Александър на прага.

— Вън! — беше всичко, което изрече, и двама мъже пристъпиха напред, за да изхвърлят Александър от бюрото му.

Алекс успя да се изплъзне и на двамата.

— Боя се, че ще се наложи да изтърпите присъствието ми, защото този дом е мой — каза той, заби поглед към ноктите си и се облегна на стената.

Гредите на тавана потрепериха от гласа на адмирала:

— Не допускам подчинени да си позволяват подобно безсрамие, още по-малко нафукан фанфарон като този! Разкарайте го!

Алекс позволи на двамата, които трябваше да го натирят, да си свършат работата, ругаейки наум необходимостта да не оказва съпротива, за да не събуди подозрение. Остана отвън пред вратата и продължи да ругае, този път дебелите стени на къщата, построена от дедите му, защото едва долавяше нещо, въпреки че долепи ухо до стената. Само веднъж кънтящият глас на адмирала стигна и до него: поучаваше, че едно дете само се разглезва, ако му спестяват наказанията с пръчки. Разбра, че детето е Америка.

И най-лошите предположения на Александър се оправдаха, когато разбра, че адмиралът е пристигнал да отмъсти за набезите на Черния отмъстител. Щом чу името Тагърт, произнесено от адмирала, не издържа повече притиснат до стената. Побърза да отиде в гостната, където всички се движеха много внимателно, надали ухо към коридора, в чийто край се намираше бюрото.

— Не пускай децата да излизат — каза Алекс на Елеонор. — Каквото и да става, децата да са край теб. — Не се забави с обяснения и излезе, забързан, доколкото му позволяваха дрехите, надолу към пристанището.

Джесика стоеше на горната палуба и плискаше с кофа вода върху изгнилите дъски.

— Джес, трябва да поговорим — извика й той, като се опитваше с мъка да скрие напрежението в гласа си.

— Нямам какво да обсъждам с теб — отговори тя и изчезна от полезрението му.

Алекс погледна през рамо, да види дали адмиралът и свитата му не са се появили отново на хоризонта.

— Джес, ела при мен! Трябва да поговорим.

— Ей, Монтгомъри, твоето момиче май вече не те иска — извика някой.

Алекс се опита да се качи по трапа.

— Джес — изсъска той и накара гласа си да свисти, сякаш е астматик. — Ами ако падна по твоя вина в морето и се удавя…

Тя се появи до трапа, вдигнала гневно очи към небето.

— Щеше да ти е хак! — изсумтя и понечи да му помогне да се качи. Но той я прегърна през кръста и я повлече с известно насилие към кея.

— Алекс, имам работа. Не можем като теб по цели дни само да се излежаваме. Трябва да си храня семейството.

Алекс видя, че адмиралът вече се е появил начело на хората си в края на вълнолома.

— Вече ти казах, че трябва спешно да говоря с теб. — Той я хвана под ръка и я задърпа с все сила.

— Какво значи това? Не желая да говоря с теб! Не искам дори да те виждам! Пусни ме най-сетне! — Тя погледна към униформените. — Какви са пък тия хора?

Алекс я хвана над лактите и я накара да го погледне.

— Чуй ме, Джес. Това, което ще ти кажа, може да ти спаси живота. Ние сме английски поданици. Англичаните смятат, че сме техни деца. По закон могат да упражняват тук родителски права. Някой ден това може и да се промени, но сега законът е на тяхна страна.

— Алекс, ти си луд. Нямам време да изслушвам политическите ти лекции. Трябва да работя.

Но той не й пусна ръцете и я хвана така, че трябваше да го погледне.

Някакъв мъж зад тях се обърна към тълпата, наобиколила адмирала.

— По заповед на негово величество, крал Джордж Трети, адмирал Уестморланд е пристигнал да сложи край на незаконните действия на мъжа, който нарича себе си Черния отмъстител. Адмиралът ще остане в колониите, докато онзи човек умре. Всеки, който даде подслон на Отмъстителя, ще бъде екзекутиран на часа. Адмиралът е разбрал, че някоя си Джесика Тагърт е помогнала на Отмъстителя.

Джес престана да се дърпа от Александър и сега стоеше безмълвна.

— По заповед на адмирала и на краля гемията „Мери Катрин“, принадлежаща на въпросната Тагърт, ще бъде откарана в морето и изгорена.

— Не! — извика силно Джес, преди Алекс да успее да й запуши устата и да я избави от нови беди. Той я обгърна с могъщите си, подплатени с възглавници ръце, и я притисна силно към корема си.

— Сега ще те отведа в къщи, Джес — прошепна. — Не искам да присъстваш на това.

Тя се противеше на всяка крачка, опитваше се да се освободи от прегръдката му, настъпваше го, понечи дори да го ухапе по ръката, но той я държа като в менгеме, докато не я натика най-сетне през вратата у Монтгомърови и не надникна в гостната. Нямаше никой, като се изключат Елеонор и децата.

— Какво се е случило? — прошепна Елеонор, когато зърна сестра си да рита в ръцете на Алекс, който й запушваше устата.

— Адмиралът е пратен да убие Черния отмъстител. Питмън му е разказал, че Джес има нещо общо с него и адмиралът е решил да даде предупреждаващ пример, заповядвайки да изгорят „Мери Катрин“.

Елеонор беше толкова смаяна, че направо се вцепени.

— Донеси ми шише уиски — заповяда Алекс, — ще я отнеса горе в стаята си.

Докато Алекс я влачеше по коридора, Джес се опита пак да се изплъзне от прегръдката му. Той мина покрай спалнята на баща си, който го изгледа през отворената врата, но не каза ни дума. Когато Алекс стигна най-сетне със своята яростно съпротивляваща се спътничка до стаята си, Елеонор вече ги чакаше с шишето уиски.

— Не желая да виждам никого — каза той, пое шишето и така тръшна с крак вратата зад себе си, че резето хлопна. Чак тогава пусна Джесика.

— Проклет страхливец! — съскаше тя. — Веднага ме пусни! Ще попреча на онзи нехранимайко да…

— Не! — отсече Алекс и се облегна на вратата. — Не можеш да го спреш. Очите на този човек са изпълнени с омраза. Той е твърдо решен да хване твоя Черен отмъстител, но преди да залови него, ще удря всеки, свързан с Отмъстителя. Твоето наказание трябва да е предупреждение и пример.

— Може да даде пример и с някой друг! Махни си дебелото шкембе от вратата и ме пусни да изляза.

— Можеш да си приказваш, да ругаеш или да ме молиш колкото си щеш, но няма да излезеш от тук. Онзи англичанин само чака някой да му даде повод, за да го обеси. Познавам този тип хора. С голямо удоволствие първо би те обесил на твоето свраче гнездо, а после би изгорил гемията. Искам само да останеш жива, независимо от това, дали гемията ти ще изчезне сред пламъците.

— Не е твоя работа. Този човек иска да изгори моя кораб! Отвори ми вратата. — Тя се опита да го изблъска, използва цялата си сила, заби токове в пода, превърна раменете си в таран, но не успя да го отмести нито на милиметър.

— Джес — изрече той по-спокойно, — ако отидеш на пристанището и се противопоставиш на онзи човек, ще свършиш с въже около врата на някоя от мачтите. Няма да го допусна.

— Да го допуснеш! — навика го тя. — Кой ти дава правото да ми разрешаваш или да ми забраняваш каквото и да било. — Тя го дърпаше, блъскаше, нахвърляше се върху него, докато силите и я напуснаха и си спомни онова, което адютантът на адмирала бе съобщил на висок глас. Те искат да изгорят кораба й.

Тя се свлече покрай ръката му на пода.

— Татко ми остави тази гемия — прошепна тя. — Единственото, което наследих от него, освен моите братя и сестри, които трябва да отгледам вместо него. Големите момчета се отказаха от гемията, искаха да обикалят моретата с голям платноходен кораб, вместо да си цапат ръцете със смърдящата „Мери Катрин“. Но за Елеонор и за мен това беше възможност да храним мама и децата. Представяш ли си колко трудно беше да се намери човек, готов да научи момиче да управлява кораб?

Беше седнала на пода, облегната на крака на Александър, и сега се питаше на глас как ще изхранва семейството без гемията.

— Кит ми помогна тогава малко. И Адам беше всякога готов да ме научи на нов възел. Но старият Самуел Хюътчинс ми помогна най-много да усвоя капитанския занаят. Помниш ли го? Почина преди няколко години.

Алекс се отпусна на пода до нея, тъй че тя да се облегне на рамото му, подаде й шишето с уиски.

— Аз само ти се присмивах. Но и ревнувах, защото беше по-малка от мен и въпреки това вече имаше свой кораб.

Джес отпи голяма глътка уиски.

— Ти казваше, че момиче няма работа на кораб и трябвало изобщо да ми забранят да си имам. Казваше още, че „Мери Катрин“ не заслужавала името кораб.

— Вярно, казвах го, но бях готов да дам всичко, което имам, срещу твоя или някой друг кораб. Майка ми не искаше да ставам моряк. Повтаряше, че морето вече й е отнело двама сина и не иска да му даде изтърсака си.

Джес отпи още една голяма глътка от шишето.

— Била е права. Погледни се само на какво си заприличал. Изгубил си мъжествеността си, а тя почина, без да види отново най-добрите си синове.

Джес не забеляза как се промени лицето на Александър при тези думи.

— „Мери Катрин“ може да е мизерна, но за мен си е достатъчно добра. О, мили боже, Алекс, как ще храня сега семейството си?

Алекс я прегърна и сега главата й почиваше на гърдите му.

— Ще ти помогна, Джес. Ще съм до теб и ще ти помагам.

Тя се дръпна от него.

— Както ми помогна днес? На теб това ли ти е помощта, да бягаш надалеч от всяка опасност?

— Мисля, че съм достатъчно умен да бягам, когато съпротивата е безсмислена или равна на самоубийство — каза той сухо. — Какво можех да сторя срещу адмирала и войниците му? Вече ти обясних, че той с удоволствие би обесил някого. А има и право да го стори.

— Добре че поне Черния отмъстител не е толкова страхлив, та да бяга от собствената си сянка като други мъже в този град.

Александър внезапно се изправи и я изгледа гневно отвисоко.

— Ти и твоят Черен отмъстител! Та нали този идиот докара града до това окаяно положение. Да беше се отказал да си играе на герой, никой нямаше да изгаря гемията ти и животът на много хора, включително и твоят, сега нямаше да е в опасност. Тъй че, ако толкова държиш на него, имаш по-скоро основание да го мразиш, а не да го възхваляваш.

Сега и Джес скочи на крака и сложи ръце на хълбоци.

— Ти още ли не си проумял, че трябваше да се реагира някак на начина, по който англичаните се държат с нас? Черния отмъстител го е разбрал. Ние нямаме и частица от правата, дадени на всеки англичанин. Как може този човек да си позволи да изгори гемията ми само защото си го е набил в главата? Към кого мога да се обърна, за да се противопоставя на този произвол? — Тя не го остави да й отговори и продължи: — Нека ти кажа, че не сме до един плашливи зайци като теб.

— Това пък сега какво значи?

— Чух, че в Юга ставали разни работи. Там залавяли позиви и написани речи. Можем да подхванем нещо подобно и в Уорбрук.

Алекс се облегна пак на вратата.

— Джес, онова, което каза, е държавна измяна — прошепна той, загледан в хубавото й вратле.

— Не е държавна измяна да се освободим от англичаните и да станем господари в собствената си страна. Аз го наричам патриотизъм.

Той й подаде пак шишето.

— Пий първо една глътка, после пак ще приказваме.

— Ха! И ти искаш да ти имам доверие? На страхливец като теб?

Той се наведе към нея, докато връхчетата на носовете им почти се докоснаха.

— Трябва ли да ти напомням, че аз спасих къщата ти от войниците на Питмън? Че аз отървах врата на Абигейл, а днес навярно и твоя от въжето на палача? Това постъпки на страхливец ли са?

Тя разтри сините петна по ръцете си.

— Да, но методите ти никак не ми харесват.

— Не можем всички да извършваме романтични постъпки като твоят Черен отмъстител. Впрочем не каза ли — убедена си, че е мъртъв?

— Не говори такива неща! Хайде да вървим у дома и да…

— В никакъв случай. Ти няма да прекрачиш днес този праг. Сигурен съм, че веднага ще изтичаш при адмирала и ще го предизвикаш за боксов мач. Искам да те запазя жива. А сега ми обясни какво разбираш под патриотично държане?

Но колкото и да настояваше и да молеше, Джесика не пожела да му открие какво иска да предприеме срещу англичаните.

Джесика се събуди с болки в корема, главата й се цепеше, а езикът й беше прилепнал като лепенка за небцето. Първата й мисъл беше: никога вече да не се доверява на Алекс. Той изобщо не е имал намерение да разговаря с нея на тема патриотизъм. Искал е само да я напие, за да не може, зашеметена, да се бори с неправдата, която й причиняват.

Бавно, без да мърда глава, отметна одеялото от леглото на Александър. Същинско чудо е, че не спи под копринен розов юрган, помисли си тя.

— Добро утро — извика й Алекс от вратата.

— Не е добро. Алекс, смятам, че костюмът ти е отвратителен — извика тя и се хвана с пъшкане за главата.

— Нов е — ухили се той, — а на мен ужасно ми харесва десенът — венчални халки и грейпфрути. Искаш ли да закусиш нещо?

— Къде са ми ботушите?

— Тук са, Джес. Мисля, че ще е по-добре да останеш днес в леглото.

— Как не! И да проспя бездарно целия следобед. Децата как са?

— Елеонор се грижи чудесно за тях. Очистихме заедно килера, имат предоволно храна.

— Тагъртови не приемат…

— … милостиня, зная. Трябва ли ти помощ, за да се облечеш?

Джес тъкмо нахлузваше втория ботуш.

— Трябва да изляза в морето на риболов. Трябва… — Млъкна посред изречението, защото си спомни, че гемията й вече я няма. — Изгориха ли я?

Алекс седна до нея на леглото и хвана ръката й.

— Да, Джес, направиха го. Срещнах се с адмирал Уестморланд, настанил се е с десет души офицери у семейство Уентуърт, — успях да го убедя, че нямаш нищо общо с Черния отмъстител.

Тя дръпна гневно ръката си.

— Но ти не можеш да ми върнеш кораба.

Тя стана, хвана се пак за главата, дано световъртежът премине, и го изгледа ядосано.

— Искаш да ми дадеш мъдри съвети? Но как, като разбираш само от… от сватбени халки и грейпфрути. Нямаме ли основание се боим, че той отдавна е мъртъв? Той е мъртъв, корабът ми изгорен, а пък аз… — тя изхълца и се извърна. Предпочиташе да умре, но да не плаче пред този мъж, който приличаше на балон, пълен със светулки.

— Джес… — подхвана Алекс и се приближи към нея.

— Не ме докосвай! — Тя изтича до вратата, вдигна резето и излезе от стаята. Не искаше да отиде и при хората, събрани в гостната. — Ела с мен, Натаниел — извика, докато минаваше край отворената врата. Избягваше погледите на съгражданите си, които спираха насред улицата и я зяпаха. Но явно се бояха дори да я докоснат, сякаш нещастието, което я сполетя, беше заразно.

Тя спря за миг пред ковачницата. Итън Ледбетър с лъснали от пот ръце и залепнала за мускулите на гърба мокра риза тъкмо майстореше подкова. Застанала на сянка, Абигейл го гледаше както гладно дете гледа коледното печено.

Очите на Джесика плувнаха в горещи сълзи. Дали Черния отмъстител не се появява никакъв, защото Итън е взел Абигейл за жена?

— Джеси? — каза до нея Натаниел. — Господин Александър идва насам.

— Тогава да вървим — изсъска ядосано Джес и тръгна отново със забързана крачка.

През следващите няколко дена тя се претрепа от работа. В края на първия Елеонор й каза какво мисли:

— Мен ако питаш, можеш и да се самоубиеш, но не въвличай Натаниел в играта. — После Елеонор занесе капналото от умора дете горе и го сложи в леглото.

Затова Джес се запъти сама към брега, залови се да хвърля неуморно мрежите и да ги измъква на сушата. Беше пооправила една вехта количка и така караше уловената риба в града. Но мнозина се бояха да купуват от нея. Името й беше дамгосано и всеки се страхуваше, че адмиралът и войниците могат да му връхлетят, ако размени с Джесика повече от няколко думи.

Адмиралът маршируваше от сутрин до вечер по улиците на Уорбрук. Войниците му бързаха да се появят при всеки по-силен шум. Един от тях застреля кучето на едно момиченце, когато то изскочило изневиделица пред краката му. Кръчмите на кея бяха затворени.

Джес се опита на три пъти да заговори с мъжете за свобода, за протести срещу извънредното положение, обявено в града, но никой не искаше да я слуша.

В края на четвъртия ден тъкмо беше отишла до малката пещера на брега северно от дома й. Ръцете й бяха целите в пришки. Трепереше от студ. Беше гладна. Мислеше за децата вкъщи и тъкмо сгъваше мрежата, преди да я хвърли още веднъж.

— Джеси.

Отначало реши, че навярно вятърът е прошепнал името й.

— Джеси.

Тя се обърна на пети и погледна натам, където близо до пещерата се издигаше малка скала. Не различи нищо в късния вечерен здрач. Но в същия миг от тъмното се подаде ръка нагоре с дланта.

Тя изтича към него.

Черния отмъстител я притисна така силно в прегръдката си, че едва не й счупи ребрата.

— Джеси, Джеси, Джеси — шепнеше той отново и отново, притискаше я към себе си, заровил лице в косата й.

— Ти си тук, ти си здрав — изпелтечи Джес със сълзи в очите и разтреперан глас. — Нека те погледна. Нека видя къде те раниха. — Тя задърпа с неудържима припряност трикото на панталона му, нетърпелива да се убеди, че наистина не кърви от хиляди рани.

— Спокойно, ще ти помогна — каза с тих смях Черния отмъстител и си разкопча ризата.

— Нищичко не виждам. Много е тъмно вече — вайкаше се тя и едва успя да не се разхълца. Тя не плака, когато изгориха гемията й, не плачеше и когато хората от града страняха от нея като от прокажена, но сега не знаеше дали ще може да сдържи сълзите си.

— Хайде, пипни с ръце — каза меко Черния отмъстител. — Хей, Джеси, няма нужда да проливаш сълзи заради мен. — После се дръпна, за да се обърне с гръб към нея. — Експлодиращите сандъци с барут са вдигнали камъни във въздуха. Усещаш ли резките? Но вече са заздравели.

Тя прокара ръце по силния му, мускулест гръб и напипа белезите. Спомни си съвсем ясно, че го раниха, докато я прикриваше с тялото си. Не можа да сдържи сълзите. Притисна с отворена уста лице към кожата му, долепи нос към гърба му, а сълзите й потекоха неудържимо. Ръцете й се впиха в кожата над бедрата му.

— Джеси, скъпа — прошепна той, обърна се и я привлече отново в прегръдката си. — Днес имаш, повече от когато и да било, право да лееш сълзи. Наплачи се, та да ти олекне.

— Мислех, че си мъртъв, или оженен.

— Нито едното, нито другото — каза той, вдигна я на ръце, после я пусна и я привлече към себе си, а сълзите й мокреха шията, гърдите и гърба му. — Никога не бих се оженил за глупачка като Абигейл. Трябва ми само най-доброто.

Джесика се разрева още по-силно.

Той галеше косата и гърба й. После ръцете му се плъзнаха надолу към хълбоците и бедрата.

— Нямаше да съм и толкова глупав някой да ме убеди да твърдя, че съм спал с нея, след като изобщо не е вярно.

— Тя го обича — изхълца Джес. — Убедих се.

— Видяла си Абигейл и Итън, не мен. — Той продължи да разкопчава ризата.

— Ръцете ми бяха целите в кръв. Всички твърдяха, че си мъртъв. Алекс каза, че щяло да е даже по-добре да си мъртъв. — Тя изхълца още по-силно.

— Той пък какво може да знае? — Измъкна ризата от панталона и разкопча колана. — Защо изобщо прекарваш толкова време с него? Дрехите, които носеше днес, просто не са за пред теб. Ще вземеш да си повредиш очите.

— Десенът е на венчални халки — изхълца тя. — Знаеш ли, че онези изгориха гемията ми?

— Разбира се, скъпа. — Той я привлече към себе си и я вдигна във въздуха, за да смъкне широкия й моряшки панталон от бедрата. — Не можах да сторя нещо, за да им попреча. Всичко стана прекалено бързо. Както разбрах, прекарала си с Монтгомъри цялата нощ.

Тя се отметна назад и го погледна в очите, които блестяха зад маската.

— Не както може би си мислиш. Господи! Какво значи това? — прошепна тя ужасена, когато погледът й се плъзна надолу и видя, че от дрехите й е останала само ризата. Панталонът се беше смъкнал над ботушите чак до глезените.

Черния отмъстител притисна тялото й към каменистия бряг, а после смъкна с мълниеносно движение ботушите й заедно с панталона.

Джесика беше толкова смаяна, че взе да примигва, та дано погледът й се изясни, но просто не беше в състояние да окаже съпротива.

Сега Черния отмъстител запълзя, гол до кръста, на четири крака и се хвърли, гъвкав като пантера, върху нея.

— О, как можеш!… — изсумтя тя и го удари със свита в юмрук дясна ръка право в брадичката. В следващия миг бързо се измъкна изпод него.

Той успя да я хване за глезените и я върна обратно. Държеше я с две ръце здраво притисната към земята.

— Ти какво си помисли? — попита.

— Аз ли? — изсумтя тя. — Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да ме опипваш, значи си луд. Ти…

Той я целуна.

— Никога не съм искала… — каза тя, но вече по-меко, преди той отново да я целуне.

— Джеси — прошепна Черния отмъстител до устните й. — Влудяваш ме. Мисля за теб ден и нощ. Обичам те, не го ли знаеше? Отдавна те обичам и щях да ти го кажа, ако имах възможност. Но вече не издържам на мъката да те виждам, без да спя с теб.

— Не, аз…

Той пак я целуна.

— Можеш да избираш. Или ще се любим тази нощ на мекия хладен пясък, или ще те изнасиля още сега върху коравата скала.

Тя отвори широко очи.

— Не, няма да го направиш!

Той се ухили.

— Бих сторил с удоволствие и едното и другото, но ти предоставям да избереш.

— Но… но тогава няма да е избор.

— Мога да почна с едното и да свърша с другото. Чувал съм наистина, че изнасилването било болезнено, особено ако жената е девствена, в случай че се отнася и за теб. Но някои мъже смятат, че когато жената дращи, ругае и рита, това само още повече ги възбужда.

— Разбира се, че съм девствена — изсъска тя.

— Така си и мислех — измърмори той, наведе глава към нея и почна да я хапе леко и умело по врата. — Е, реши ли вече?

— Една жена трябва да спи само с мъжа, за когото ще се омъжи. — Беше затворила очи, а неговите устни се спускаха все по-надолу по тялото й.

— Може би ще се омъжиш за мен, когато престана да бъда Черния отмъстител.

— А къде ще живеем?

Той се засмя тихичко и сложи лице между гърдите й. После дръпна със зъби връзките на корсажа й, като продължаваше да държи с две ръце нейните над главата.

— Ще живееш там, където и аз. Джеси, Джеси, колко си хубава. — Езикът му закръжи по овала на гърдите й. — Е, реши ли вече?

— Да реша? — гласът й идваше сякаш от много далеч. — Да, ще живея там, където и ти.

Езикът му заблиза пъпката на гърдата.

— Как искаш да бъде — доброволно или с насилие?

Тя не можеше да се съсредоточи.

— Църквата ни призовава да пазим девствеността си.

— В такъв случай възприемай се като изнасилена. — Той пусна ръцете й. — Джеси, толкова много те обичам.

Разумът на Джесика вече не реагираше, когато ръцете му стигнаха до бельото и почнаха да го свалят. Докато той я събличаше, нощният въздух беше още една милувка за кожата й. Ръцете му бяха сякаш навсякъде, плъзгаха се нагоре и надолу по тялото й, по вътрешната страна на бедрата и прасците. После краката й се задвижиха по тялото му и тя усети как меките й ходила докосват голите му крака. Усещаше космите по краката му, груби косми по корави крака, и все пак толкова приятни в допира, толкова възбуждащи и различни от собственото й тяло.

Ръцете му обгърнаха гърдите й, а езикът му се плъзна към пъпа.

Когато той легна върху нея, Джесика изстена.

Когато влезе в нея, усети болка и почна да й се противи. Той успокои и своето, и нейното тяло, почна пак нежно и умело да я целува, докато тя не се отпусна под него. А когато се отпусна, почна да й разтваря краката.

— Недей да ми се противиш, Джеси, люби ме. — Той я хапеше леко по ухото, а когато влезе целият в нея, тя вече почти не усещаше болка. — Аз… Джеси, имам нужда от теб.

— Да — прошепна тя. — Тук съм.

След няколко бързи тласъка, при които се стараеше да не й причинява болка, той се отпусна върху нея, целият в пот и заситен.

— Обичам те, Джеси — прошепна той, а тя галеше черната му коса и усещаше под пръстите си възела на маската му.

По някаква причина тя не му отвърна със същите думи, а само го привлече безмълвно към себе си, докато той продължаваше да притиска с краката си нейните към земята.

Когато Джесика почна да идва на себе си, най-сетне осъзна чудовищността на онова, което току-що се бе случило. Вече беше свързана с този чужденец до края на дните си. Раздвижи глава, за да може да го гледа в лицето, но видя само човек с маска. Не знаеше дори как изглежда мъжът, който току-що я беше любил.

— Хм — каза той, докато отвръщаше със светнали очи на погледа й, — сега сърдиш ли се, че се покори на желанието ми?

— Кой си ти?

— Не мога да ти кажа, съкровище. Много бих искал, но не бива. Причиних ли ти болка?

— Сега ми причиняваш болка — каза тя и усети, че очите й пак се пълнят със сълзи.

Той се плъзна по тялото й, после я прегърна и почна да я люлее.

— Ти цялата седмица се опитваше да говориш с хората в града. Какво искаше да им кажеш?

Сълзите й вече пресъхваха, защото гневът й взе друга насока.

— За страха.

— Чий страх? Техният, твоят или моят?

— За техния, разбира се. Не мисля, че съм страхливка, а и за теб вече зная, че не си.

Той погали голата й кожа.

— Джеси, искам да се облечеш. Ако полежиш още няколко минути така, ще те изнасиля върху скалата.

Тя се поколеба.

— Не, не.

— На девствениците им е необходима почивка между подобни неща — засмя се той.

Тя се дръпна от него и посегна към дрехите. Въпреки че беше тъмно и той носеше маска, можеше да види как святкат очите му, докато я гледа. Отначало се опита да прикрие бързо голотата си, но после изпита някакво чувство на власт, сякаш можеше да обуздае този великолепен мъж. Изви гръб назад и заоблича бельото.

— Джеси! — предупреди я Черния отмъстител.

Тя се усмихна загадъчно с полуспуснати клепачи. Той скочи с тиха закана към нея. Божичко, каква великолепна картина, помисли си тя, докато гледаше как този мускулест, тъмнокос, маскиран мъж се приближава към нея под тъмното небе. Разтвори обятията си за него. Той зацелува жадно шията й.

— Ако видя някъде лицето ти, сигурно няма да те позная, но по някои части на тялото положително ще разбера, че си ти. Затова те съветвам да вървиш само облечен през града.

Той се засмя във врата й.

— Ставай, малка съблазнителко, и се облечи. Искам да ми разкажеш кого или какво имаше предвид преди малко, когато говореше за свободата.

Искаше той да се хвърли отново в прегръдката й. Но колкото и съблазнително да движеше тяло, той повече не я докосна. Докато се обличаше, беше сигурна, че той още я наблюдава, стори й се също, че го чува на няколко пъти да стене, но този мъж притежаваше явно огромна сила на волята.

Когато и двамата бяха вече облечени, той я прегърна пак и я притисна към гърдите си. Разбра, че тялото му е плувнало в пот, засмя се доволна и потри буза о мократа коприна на дрехата му.

— А сега ми разкажи какво ти се случи през последните няколко дни.

Тя му разказа всичко. Но когато понечи да му каже и за гемията, думите й заседнаха в гърлото. Той я разтърси за рамото и каза строго:

— Само не почвай пак да се самосъжаляваш.

За нейна изненада острите му думи й подействаха добре. Веднага се усети по-спокойна и вече можеше да продължи, без да лее сълзи.

— Та имаш намерение значи да предизвикаш още безредици? — попита я тихо той.

Тя вдигна глава от гърдите му и го погледна.

— Искам да се боря. Онзи човек нямаше право да изгаря гемията ми. Само защото Англия е някогашно наше отечество, няма право да ни третира като… като…

— … деца — помогна й той.

— Но не сме деца, а възрастни хора със собствена воля и достатъчно интелигентни, за да се управляваме сами.

— Това, което изрече, е държавна измяна, Джеси.

— Възможно, но до мен стигнаха слухове, че в Юга хората говорят и пишат за тези неща. Казах си, че можем да донесем от там позиви и да ги пръснем из Уорбрук, за да разберат хората, че не сме сами.

— А как смяташ да се снабдиш с позивите? Как ще ги пръснеш, без да те заловят? Как ще защитиш семейството си, докато спасяваш страната?

— Не зная — отвърна тя троснато. — Беше просто идея. Още не съм мислила как да я осъществя.

— Ще мога може би да ти помогна — каза той тихо.

Както всякога, Джес първо говореше, а после разсъждаваше.

— Не, сътрудничество с теб ми е носило досега само зло. Този път ще действам сама. Все ще успея да се кача на някой кораб за Юга, и ще мога там…

Черния отмъстител не се ядосваше лесно, но сега вече му прекипя. Той я хвана за раменете, изруга я първо на италиански, после на испански, преди да се овладее и да изсумти:

— Аз ще донеса позивите. И аз ще ги пръсна, а ти ще си стоиш там, където й е мястото на жената — до печката в кухнята.

— Да бях си седяла в къщи при децата, ти сега щеше да си мъртъв — отвърна му тя гневно.

Известно време двамата се гледаха ядосано с пламнали очи.

— Споделяла ли си и с други плановете си? — настояваше да разбере той.

— С никого — отговори тя вече по-меко. — Само Александър подозира, че имам нещо предвид, той ми обърна внимание на някои обстоятелства.

— Оня тлъст морж? Той защо се върти все край теб? А ти каква работа имаш с него?

— Трябва ли да ти искам първо разрешение с кого да общувам? — извика тя сърдито и стана от земята. — От това, че се търкаляхме допреди малко в пясъка, не следва, че съм твоя собственост. Дължиш ми и още нещо — да ми докажеш, че си кадърен да свършиш нещо и без чужда помощ. Хубав отмъстител, няма що! Досега си успявал само да измамиш неопитни млади девственици.

Тя вдигна бързо ръка към устата. Разбра, че го е прекалила.

Черния отмъстител скочи на крака. Очите му пламтяха от гняв.

— Чакай, нямах това предвид — каза тя бързо. — Само се ядосах, защото ти каза, че трябвало да си седя у дома, понеже мястото на жената било в кухнята.

Той я изгледа мълчаливо, после се дръпна от нея и изчезна в тъмното.

Джес стоя известно време неподвижно на малкия плаж, напрегнала очи и уши, но нито чу, нито видя Черния отмъстител. Събра мрежите и рибата, и си тръгна към къщи.