Черният отмъстител

6

Александър се озърна предпазливо. Не беше лесно да отърве Джордж Грийн от камшика с девет опашки. Николай му помогна, прати слугите си да застанат в края на тълпата и в мига, в който Алекс се канеше да препусне, преоблечен като Черния отмъстител, от скривалището си, им заповяда да стрелят с мускетите си във въздуха. В последвалата бъркотия Алекс успя да премине в галоп през тълпата, да вдигне Джордж на коня и да се отдалечи невредим. Струваше му обаче много повече усилия да избяга от английските войници. Но те не познаваха местността, а той си поигра с тях на криеница, докато те се отказаха най-сетне да го преследват.

Джошуа Грийн ги чакаше с отпочинали коне в края на гората, беше осигурил кораб, който отиваше на юг.

— Знаех си, че ще дойдете — каза Джошуа. — Знаех, че няма да допуснете да нашибат момчето ми, задето ви е помогнало да избягате.

Алекс се почувства малко засегнат, че Джошуа е предвидил така точно начина, по който ще постъпи Черния отмъстител, и дори знаеше от кое място ще влезе в гората и от кое ще излезе. Защото, ако Джошуа е съумял толкова лесно всичко да предвиди, значи следващия път на това място ще го причаква цяла армия. Без да каже дума, Черния отмъстител остави Джордж на баща му и изчезна пак сред дърветата.

Учудващо е колко бързо се превърна за тези хора в символ на надеждата, мислеше си Алекс. Те вече твърдо разчитат, че Черния отмъстител ще ги брани от всяка несправедливост на англичаните. Всички се надяват на него, с изключение на Джесика Тагърт.

Адам можел да ги спаси, спомняше си Алекс думите на Джесика. Също и Кит. Да си помислиш, Алекс, дали не можеш да поотслабнеш! С какво удоволствие би й показал колко тежи всъщност. Елеонор го праща с чисти дрехи и заповед да се погрижи Джесика да се изкъпе. И на двете жени явно и през ум не им минава, че и той е мъж. Джесика се съблече само на няколко крачки от него. А какво ли си е мислила, докато му нареждаше да я държи за краката, та да улови в морето проклетата си мрежа?

Намести добре маската на лицето и се увери, че е добре нагласена. Понякога така му се искаше да награби Джесика и да й докаже, че е мъж.

— О-о-о-х!

Беше не въздишка, а по-скоро зов, мъчителен призив, който му напомни, че е мислил твърде много за госпожица Джесика и твърде малко за собствената си сигурност.

Дръпна юздата на коня, защото чу как нещо изпращя в храсталака. Извади кинжала и зачака преследвачът да се покаже. Госпожица Абигейл Уентуърт, чието хубавичко личице беше силно зачервено, пламнало от дългото тичане, се подаде иззад храстите. Тя хвърли поглед към Черния отмъстител, възседнал жребеца си, сложи ръка на сърцето и се свлече на земята.

Алекс скочи в миг от седлото и я хвана, преди да се просне цяла върху горската пръст.

— Това оръжие за мен ли е? — прошепна тя в прегръдката му, извърнала поглед към кинжала. — Искаш да разкъсаш с него дрехите ми, преди да утолиш страстта си?

— Но аз… — Просто не знаеше какво да й отговори. Зърна развълнуваната й гръд — докато падаше, тя смъкна бързо шала и сега изобилната й розова девствена плът беше оголена, а поканата й стана още по-прелъстителна. — Сега по-добре ли сте?

Тя обви шията му с ръце и притисна гърди към неговите.

— Аз съм твоя робиня, твоя пленница. Можеш да правиш с мен, каквото пожелаеш.

Алекс вдигна високо вежди. Не беше мъж, който отблъсква насила щастието си, затова в следния миг се наведе и я целуна. Тя отвърна с пламенна страст на целувката му и преди той да осъзнае какво става, двамата вече лежаха на земята.

Тя беше припряна, топла, преливаща от желание и дъщеря на един от най-старите приятели на баща му.

— Аби — каза той, докато се опитваше да се освободи от прегръдката й. Прическата й се беше развалила и меката й коса галеше бузата му. — Аби! — името й се изтръгна като стон от гърлото му.

— Толкова е хубаво да чувам името си от твоите уста. Мой Черни отмъстителю, любими мой, съкровище мое. — Тя притискаше бедра към неговите и се опитваше отново да го целуне, но той се дръпна.

— Прибери се вкъщи при майка си — каза той и усети, че гласът му не звучи особено твърдо. Защо трябва да се движи като маскиран бунтовник из родния си град? Всякъде другаде щеше да обладае, без да се замисля, тази млада и страстна кобилка. — Върви си у дома, Аби. Моля те, върви си.

Тя се хвърли с пламнало лице срещу едно дърво, а гърдите й сякаш щяха да изхвръкнат от роклята.

— Колко сте високомерен! — прошепна тя.

— Или колко глупав — измърмори Алекс, докато я гледаше. Ако не се махне час по-скоро от тук, може и да промени решението си. И докато едната половина от разума му продължаваше да го нарича глупак, той се метна бързо върху жребеца. — Сбогом, госпожице Абигейл! — прошепна и притисна коня с бедра, за да го накара да препусне по-бързо.

— Да вървят по дяволите всички жени на света! — изруга той. Джесика изобщо не го брои за мъж, Абигейл пък е убедена, че той притежава мъжка сила колкото стадо жребци. Алекс се плъзгаше напред-назад в седлото и се чувстваше навярно само наполовина мъж в сравнение с представите на Абигейл. Но сега трябваше да стигне час по-скоро Острова на призраците и се молеше да не му пресече пътя още някоя жена.

Джесика гледаше с кисела гримаса голямата, пълна с боровинки кошница. Тя си има гемия, стигала е с нея сам-сама чак до Ню Съсекс, а днес е прокълната да бере боровинки като малко дете.

Единствено по вината на Черния отмъстител.

Когато съобщиха на хората, че Джордж Грийн ще бъде нашибан, всички бяха сигурни, че Черния отмъстител ще се появи и ще го спаси. Решиха, че Черния отмъстител е длъжен да спаси младежа, сякаш за него това е въпрос на чест.

Сякаш изобщо имат представа какво е чувството за чест на Черния отмъстител, сякаш знаят кой се крие зад маската, мислеше си Джес. В този град май всеки вярваше, че той притежава магическа сила и възможности, непознати на никой смъртен. Очакваха този маскиран човек да премахне от света всяка несправедливост и да се бори сам срещу английските закони.

Но не за всички Черния Бунтовник съчетаваше възможните добродетели. Джес занесе двайсет фунта риба у Монтгомърови, а там й казаха, че Сойер искал да говори с нея. Не го беше виждала от вечерта, когато Черния отмъстител я хвърли в качето с мръсна вода и тя се изплака на рамото му. Влезе усмихната в спалнята на Сойер, но излезе смутена.

Сойер настоя тя да не се мярка на другия ден из града. Беше й на езика да го попита какво му дава правото да й забранява, но запази въпроса за себе си. Семейство Монтгомъри помагаха от много години на нея и на всички Тагъртовци, пък и как да прояви неуважение към толкова възрастен човек, към инвалид, който й мисли само доброто. Пряко воля му обеща да прекара целия ден в гората. Сойер не й позволи да отиде поне до кея или до гемията си.

По тази причина трябваше да се мотае тук и да върши детска работа, все заради човека, дето наричаше себе си Черния отмъстител.

Недалеч от боровинковите храсти имаше полянка, покрита с мъх, която те приканваше да отпочинеш. Пък и Елеонор заслужаваше сестра й да окъснее и да я поуплаши. Джес се излегна със самодоволна усмивка върху мъха и след малко вече спеше. За съжаление взе да сънува маскирания мъж, преобърнал живота й из основи. Видя се отново вдигната на коня, запокитена в качето с мръсна вода, а после на палубата на гемията, където той я целуна, преди да се възползва от помощта й, за да избяга от пристанището.

— Джесика! Джесика, лошо ли ти е?

Джес се събуди бавно и се вкопчи в яките ръце, които я прегръщаха.

— А не, само сънувам — каза тя.

Той… Преглътна си думите, защото лежеше в прегръдката на мъжа, станал причина за всичките й проблеми.

Черния отмъстител.

— Вие! — изсъска тя. — Вие! — Без да се замисля, замахна и го удари с юмрук в челото.

— Почакай, зверче такова! — изсумтя той, сграбчи я за раменете и я просна върху тревата. Гнилият плат на роклята й се сцепи и оголи, от шията до кръста, тънка ивица мека бяла риза. Под нея прозираше розовата й кожа.

Джесика усети, че роклята й се скъса и видя израза на очите му зад маската.

— Само да ме докоснете, и ще…

— … ще се почувствам удовлетворена — каза той ядосано, накара я да остане легнала и притисна устни към нейните.

Джесика усети за втори път устните му и понечи да се възпротиви. Предпочиташе да умре, но не и да позволи на този мъж да я обладае въпреки волята й. Почна да рита и го улучи право в пищяла. Видя го как свива от болка корем, но той не отлепи устни от нейните.

Преметна крак върху нейните крака, за да не може пак да го ритне. Джес се опита да се измъкне изпод него. Мяташе силно глава наляво и надясно, за да сложи край на целувката.

Черния отмъстител държеше вече здраво с дясната си ръка двете и ръце над главата, после вдигна с лявата брадичката й и долепи отново устни към нейните. После легна с цялата си тежест върху бедрата й, та най-сетне да я укроти.

Джесика лежа един миг неподвижно. После усети, как някакво неизживявано досега чувство прониза цялото й същество. Дали беше същото, за което омъжени наскоро жени си шепнеха и се кикотеха? Онова чувство, което кара очите на сгодените момичета да сияят?

Черния отмъстител откъсна устни от нейните, но лицето му оставаше надвесено над нея. Беше вече късен следобед и в здрача, на светлината на звездите, лицето му изглеждаше още по-тъмно, а очите му блестяха по-силно отпреди.

— Джесика — каза той и в гласа му прозвуча учудване.

Тя го стрелна няколко пъти право в очите, после го отблъсна с рязко, силно движение и скочи на крака.

Черния отмъстител вдигна очи към нея, с усмивка на красиво очертаните устни.

— Значи все пак си жена, Джесика, въпреки че все се правиш на мъж.

Джес награби шепа боровинки от кошницата и се накани да му ги хвърли в лицето. Той скочи като тигър и хвана ръката й. Обгърна я с пръсти и продължи да я стиска, докато боровинковият сок потече от шепата й. Погледна я в очите, после се наведе и заблиза сока от пръстите й. Като видя езика му, сърцето й заби по необясними причини малко по-ускорено.

Той изви без усилие ръката й на гърба и се приближи толкова плътно към нея, че телата им се докосваха.

— Струва ми се, че останаха няколко боровинки — прошепна той, наведе се напред, притисна лице към развълнуваните й гърди и почна да ги целува.

После пак я погледна в лицето.

Джесика го гледаше с широко отворени смаяни очи, защото изобщо не можеше да разбере чувствата си. Нямаше никакво желание да помръдне, стоеше така и позволяваше на мъжа да прави каквото си иска.

— Довиждане, сладка моя Джесика. Сигурен съм, че пак ще се видим.

Когато той яхна коня, тя продължаваше да стои с ръце на бедрата и да го гледа, а сокът от смачканите боровинки се стичаше по роклята й.

Той вдигна пръсти към устните си.

Смехът му, този многозначителен самоуверен смях, я освободи от транса, в който беше изпаднала. Награби още шепа боровинки от кошницата, за да ги хвърли по него. Но той вече беше изчезнал в гората. Само смехът му още кънтеше сред дърветата.

— Мразя го! Мразя го! Мразя го! — повтаряше тя, тропна с крак и вдигна двете кошници с боровинки. — Мразя го много, истински и от все сърце.

Тя пое по пътечката към града. Но следвайки някакъв импулс, се обърна да види мъха, върху който бе лежала с Черния отмъстител. Без да се замисля какво прави, откъсна малкото жълто цвете, израсло до мъха, и го пъхна в скъсаното деколте на роклята.

— Трябва да го зашия — измърмори тя, докато ръката й се плъзгаше по провисналия ръб. — Мразя го, ужасно го мразя — повтаряше, сякаш не можеше да повярва веднага на собствените си думи, после хукна към къщи.

— Пак ли си наказвал жребеца? — попита Николай, който тъкмо се измъкваше иззад една скала. — Допускам, че за това трябва да благодари на лейди Джесика.

Алекс продължи да реши коня със силни движения, та козината му да заблести. В същото време се бранеше с лявата ръка от папатаците, които се опитваха да се впият в потния му гол гръб.

— Според онова, което чух напоследък, и на тебе не ти е провървяло кой знае колко. Успя ли да се справиш с пода, дето те е накарала да го изжулиш?

Ник изпъшка високо и се опита да си намери върху мочурливата почва що-годе сухо местенце, та да седне.

— Тази жена ще ме използва някой ден и като парцал за дъски.

— Добре те разбирам. А Джесика ще стане причина за смъртта ми. Студена е като зимен ден, но докато гледаш скрежа по миглите й, в следващия момент те опарва като лятно слънце.

— Елеонор ми заповяда да лъсна кухненската печка, а аз й заявих, че мога да вкарам дърво в печка, но после никога не го вадя.

— Вярно, че Джесика рискува живота си, за да помогне на Черния отмъстител да избяга. Без нея щяха да спипат този младеж. Но вместо да й благодари, той я целуна и с това я изложи. Каква несправедливост!

Ник потри брадичката си с дясната ръка.

— Винаги са ме убеждавали, че стъпвам като цар. Много жени са ми повтаряли, че отдалеч ми личи, особено без дрехи, че съм племенник на императора. Всъщност най-вече тогава. Защо тази Елеонор Тагърт не можа да разпознае царското ми потекло? Как се осмелява да ме… да ме третира като слугинче?

Алекс се залови да среше къдравата грива на коня си.

— Признавам, куражлийка е. Знаеш ли, че е станала за посмешище на града, понеже английският капитан я затворил в карцера? Джордж Грийн е герой, Черния отмъстител е герой, а Джесика Тагърт — само едно празноглаво момиче.

— Елеонор трябва да е направо сляпа. Има най-хубавите, най-светлите сини очи, които бог някога е създавал, но тя не вижда с тях.

— Присмиват й се заради дрехите и заради вехтата й гемия, заради многото братчета и сестричета, но тя прави за тях всичко, каквото й е по силите. Малката Моли ми разказа, че Джес има само няколкото чифта панталони, които носи в морето, и онази грозна, вехта зелена рокля. — Той остави за миг телената четка. — Черния отмъстител й съдра и нея.

— Елеонор каза… — Ник млъкна. — Тоест мислех, че ти си Черния отмъстител! Ама ти ли й скъса роклята?

Алекс свъси чело.

— Мисля, че да, но без да искам. Вината беше на Абигейл. „Прави с мен каквото пожелаеш“ — подкани ме тя. А после видях Джесика легнала в гората. Спеше, но в първия миг реших, че е ранена, а Черния отмъстител, тоест аз, съм виновен. Вдигам я, а тя ме удря с юмрук в лицето…

— … и тогава роклята й се е скъсала. Разбирам. Смъкна ли я от тялото й?

— Разбира се, че не! Дори Черния отмъстител, колкото и нахакано да е това момче, никога не би насилил добродетелна жена.

— Трябваше да използваш кинжала. Жените обичат такива номера. Веднъж срязах на една циганка, докато танцуваше, къс по къс дрехите на парцали, сякаш й обелих тялото. После…

Алекс захвърли четката в калта и се заприближава към Ник.

— Тя не е такава! Тя е смела и великодушна, и интелигентна и…

— Да де, ама Черния отмъстител й е съдрал роклята. Може би трябва да го извикаш на дуел — смигна Ник.

Алекс се надвеси със свити юмруци над Ник, но после осъзна колко нелепо е поведението му. Обърна се отново към жребеца.

— Аз може да съм Черния отмъстител, но съм и Александър.

— Тъй де, старата дилема, дали една жена обича мъжа заради самия него, или заради онова, за което го смята. Дамата се разкъсва, може би, между душата на един мъж и неговите целувки. Кое ще избере, според теб?

Александър не отговори на приятеля си, защото не можеше да реши кого от двамата мъже, които въплътяваше, ще предпочете тя.

Както се беше замислил над въпроса, високо се изсмя.

— Какво ме засяга решението на Джесика Тагърт? Благодарен съм й, задето помогна на Черния отмъстител. Задето помогна на мен, искам да кажа. Тя е хубава и желана. Но това важи за половината неомъжени жени на света. Снощи баща ми взе да ме придумва да се оженя час по-скоро и да му подаря един или двама наследника. Не искал да напуска този свят, преди да дочака внучета. Боя се, че прекарва твърде много време с малкия Натаниел.

— Не споменавай пред мен името на този нехранимайко! — изсумтя Ник. — Той не се отлепя от Елеонор. Вчера, когато аз… — Ник млъкна и се засмя при спомена, който очевидно не искаше да сподели с приятеля си. — Щях да съм много улеснен, ако този сополанко не ми се изпречваше непрекъснато на пътя. — Ник вдигна глава. — Защо не вземеш чисто и просто да се ожениш за твоята Джесика?

— Като кой? Като Черния отмъстител или като Александър, когото смята за дебел и мързелив? Черния отмъстител би трябвало да получи съгласието й, докато прескача от едно отмъщение към друго, за да избегне куршумите на мускетите, а пък Алекс никога няма да може да реши кой костюм да облече за сватбата. Струва ми се, че тя не би взела нито един от двамата.

— Ах! — каза Ник.

— Какво значи това?

— Ах! Ни повече, ни по-малко.

Алекс прокара още веднъж телената четка по козината на жребеца.

— Утре Александър Монтгомъри ще играе ролята на жених. Освен госпожица Джесика в този град има и други девойки. Сладки, покорни, добросърдечни, които оценяват мъжа по вътрешните му достойнства. Може и да не изглеждам добре с всички тия възглавници по мен и с тази перука, но в мен е скрит истински мъж. Джесика ще се увери, че има жени, които виждат по-далеч от някакво парче копринен плат.

— В такъв случай имаш по-голямо доверие в жените от мен.

— Имам доверие само в Джесика. Тя е по-умна от повечето жени.

— Същото важи и за нейната сестра. Само дето от време на време откача.

— За съжаление Джесика също. Как може да е толкова глупава, та да не разбере, че аз…

Двамата продължиха с обичайните горчиви оплаквания на всички мъже.

Елеонор се опитваше да приготви обеда на същата маса, на която Джесика правеше сметките.

— Не можеш ли повечко да внимаваш — изсумтя Джес, когато Елеонор пръсна малко от тестото, което забъркваше, върху скъпоценните й документи. — Не вярвам старият Клаймър да остане доволен, ако колоните в счетоводните му книги се окажат пълнени с тесто.

— На него му е все едно с какво си запълваш колонките, търси само повод да те види. Лъже, че си бил наранил дясната ръка. Вчера го видях как цепи дърва с брадвата.

— Дали му е ранена ръката или не, ама кожата от неговата работилница ще ни свърши добра работа. Децата имат нужда от обуща за зимата.

Елеонор продължи да меси тестото в нощвите.

— Джес, да си виждала напоследък Александър?

— Не съм, говорих за последен път с него преди седмица.

— Надявам се, че не сте се скарали?

Джес изгледа сестра си, сякаш Елеонор се е побъркала.

— Как можа да ти мине през ума? За какво можем ние двамата да се караме?

Елеонор изсипа тестото в чугунена форма.

— Знам ли. Уж се разбирахте толкова добре, пък изведнъж не се виждате. Да не си му се присмивала пак?

Джес изскърца със зъби.

— Не, не съм го подигравала. Нито съм му се заканвала, дори с пръст. Нито съм се промъквала тайничко към него, за да извикам „бау!“. Би трябвало да знаеш добре защо не съм виждала нито него, нито когото и да било другиго в този град! — извика тя и изгледа ядосано сестра си през масата.

След като помогна на Черния отмъстител и се видя заключена за наказание в карцера на кораба и след като Александър успя да я откупи, Сойер Монтгомъри й прочете толкова строго конско евангелие, че на Елеонор, станала свидетелка на тази проповед, й се наложи да използва половин дузина от носните кърпи на своя работодател, за да пресуши сълзите на Джесика. Беше предостатъчно, че в деня, когато трябваше да нашибат Джордж Грийн, натириха Джесика в гората. Но когато тя се прибра онази вечер със скъсана рокля и синьо петно на гърдите, Елеонор изпадна в истерия. Джес се опита да скалъпи нещо за съдраната рокля, но Елеонор разбра, че е лъжа, пък и Джес се издаде, защото се изчерви, когато Елеонор спомена Черния отмъстител.

Сега, седмица след случилото се, Джес продължаваше да е повече или по-малко затворничка вкъщи. Оттогава не беше стъпвала в града, нито на гемията. Под предлог, че трябва да наглежда седемте по-малки деца, й наложиха нещо като домашен арест. Не стига, че това достатъчно я влудяваше, ами трябваше и дъртият Клаймър да се появи у Тагъртови и да я помоли да оправи, срещу няколко кожи, годишния отчет на работилницата.

От седмица Джес събираше числа, (Клаймър си беше занемарил от цели две години счетоводството), успя, освен това да дръпне в последния миг едно от децата от огъня; след това изчисли печалбата на Клаймър, разтърва две от децата, готови да се избият; провери, за да е сигурна в сумите, сметките още веднъж, кресна на Натаниел да престане да тормози сестричката си, отново събра сумите; прати Нат да изрови миди и събра за пореден път числата; зашлеви Сам, защото дърпаше котката за опашката през цялата кухня и т.н. и т.н… Всичко това само за седем дена.

А сега, за похлупак, Елеонор я пита дали не се е сдърпала с Александър.

— Никого не съм ядосвала. Бях най-примерната млада дама на света. Заета бях да гася свещи, да мия лица, да мия дупета. Аз…

— И пак ти успя да се изплъзнеш на данъчния. Знаеш, че този човек се е усъмнил в теб, Джесика. Единствено господин Монтгомъри…

— Да, зная — въздъхна Джес. — И съм му много благодарна за всичко, което стори за мен. Ужасно съжалявам, че бях толкова глупава, та помогнах на Черния отмъстител. — Тя улови погледа на сестра си. — Да не си чула нещо за него?

— Из целия град са разлепили съобщение с награда за задържането му. Господин Питмън иска на всяка цена да залови твоя Черен отмъстител.

— Той не е моят Черен отмъстител — протестира енергично Джесика. — Просто се озовах в неподходящо време на неподходящото място.

Елеонор отвори уста да отговори нещо уместно, но на вратата се почука. Трябваше й известно време, за да си проправи път през купчинката деца. Отвори и видя Александър, целият в розова коприна, застанал пред къщата. Беше вързал дългите къдрици на перуката с розова панделка на тила. Носеше малко резбовано сандъче и докато поздравяваше Елеонор, погали едно от децата по главичката, но после огледа пръстите, с които докосна косичката му.

Елеонор му подаде влажна кърпа.

— Добър ден, Александър. Какво те води в такава хубава вечер насам?

— Исках да попитам дали мога да поговоря с Джесика? — отговори той леко смутен. — Навън, искам да кажа. Помислих, че можем да го свържем с кратка разходка до воденицата.

— Сам, не пипай там! Да, но трябва да оправя тези счетоводни книги — каза Джес. — Толкова ли е важно?

— Тя ей сега ще дойде с теб — каза Елеонор и побутна Алекс навън, след като издърпа влажната кърпа от ръката му. — Джесика — заповяда после строго, — вземи си палтото и върви с него.

— Първо ми заявявате, че навън ме дебнат ужасни опасности и не бива да излизам от къщи, но щом на прага се появява един Монтгомъри, излиза, че изобщо не е вярно, така ли? А кой ще ме брани от папатаците, дето ще налетят на костюма му?

— Джесика… — изрече заплашително Елеонор. — Хайде, тръгвай! Той от цяла седмица обикаля града да си търси жена.

Джес я изгледа с широко отворени очи.

— Мислиш, че е дошъл моят ред? Боже милостиви! Натаниел, донеси ми кофа с боя, да се боядисам като индианец за битка. Господин Алекс е тръгнал на лов за жена.

Елеонор сложи ръце на хълбоци и изгледа гневно сестра си.

— Хубаво де, тръгвам. Нат, ако ме чуеш да викам, идваш да ме вземеш.

— Ами папатаците? — попита Моли.

Елеонор изблъска Джес през вратата, както си беше, по моряшки костюм и без палто.

— Бъди мила с него — прошепна й тя на ухото, преди да затвори вратата зад гърба й.

— Хей, Александър, ти да не си работил тази седмица? — усмихна му се Джес, нагаждайки крачка според неговата. Щеше да се радва на срещата с него, както и на всяко друго развлечение, ако не трябваше да приключи още тази вечер отчета за Клаймър.

— Доколкото разбрах, господин Клаймър ти е гостувал тази седмица — каза Алекс, притиснал дървеното ковчеже към търбуха си.

— Дори по-често, отколкото би ми било приятно. Твърди, че си е наранил дясната ръка и затова не можел да си приключи баланса. Пристига по четири пъти на ден под най-различни предлози.

— Да те е питал вече дали искаш да се омъжиш за него?

— Според моите пресмятания, всеки дванайсет минути. Когато ме попита последния път, Сам му се изпика върху обувката. Дъртият Клаймър дори не примигна, стоеше мирно и чакаше отговора ми.

— А той беше?

— „Не, много ви благодаря, господин Клаймър, много мило от ваша страна да ме попитате.“ — Отговорът, който му давам от години насам.

— Защо не се омъжиш за него? Той е богат и би могъл да предложи на теб, на Елеонор и децата хубав дом, красиви дрехи — всичко, което може да си пожелае сърцето на една жена.

— Не и сърцето на всяка жена. Когато родителите ни починаха, Елеонор и аз се заклехме да се омъжим само по любов и да чакаме подходящия съпруг. Няма да се задоволим с второ качество.

— Значи Клаймър е второ качество?

Тя спря и го изгледа.

— Алекс, какви са тези въпроси? И какво носиш в това ковчеже? Елеонор ми каза, че от седмица си тръгнал да си оглеждаш жена. Да не си ударил на камък?

— Може ли да седнем някъде? Тези обувки ми убиват пръстите — каза той и не излъга. — Откровено казано, дошъл съм при теб за съвет, Джес. Баща ми иска да се оженя. — Той наблюдаваше напрегнато дали при думите му на лицето й ще се изпише някаква реакция.

— Е, и? — попита Джес. Седна до него на тревата и задъвка някакво стръкче. — В града има куп неомъжени жени. Никоя ли не ти допада?

— Ех, има и такива. Синтия Кофин например е доста хубавка.

— Вярно, пък и меси чудесен хляб. Ще допадне на баща ти. Направи ли й вече предложение? — Не забеляза, че сянка на недоволство премина по лицето й.

— Още не съм направил предложение на никоя. Продължавам да търся. Семейство Кофин ще са много доволни да им стана зет.

— Господин Кофин с удоволствие ще лапне пристанището на татко ти. Сигурно мисли, че си толкова некомпетентен, колкото и дебел… — Тя си прехапа езика и го изгледа бързо от глава до пети. — Имаш нов костюм?

Около стоманеносините му очи сякаш се появиха бръчици от смях.

— Харесва ли ти?

— Алекс, защо не искаш да опиташ…

— Хелън Мейкпис ме покани на вечеря — прекъсна я Алекс.

— Хелън е същинска змия. На твое място не бих се оженил за нея.

Мускулите по бузите на Алекс трепнаха.

— Катрин Уетбъри не прояви май никакъв интерес към мен.

— Навярно защото е влюбена в Итън Ледбетър — простена Джес. — Но това важи и за много други жени. Итън ще ти е сериозен съперник. Вярно е, че имаш пари и носиш името Монтгомъри, но Итън има известни… — тя млъкна и се разсмя.

— Какво притежава Итън?

— Ами онова неопределимо нещичко — външен вид, привлекателност, интелигентност. Освен това е безукорен джентълмен. Когато се качи последния път на „Мери Катрин“…

— Бил е при теб на „Мери Катрин“? Останала си сама с него на твоята гемия…

Джесика стана и го изгледа учудено.

— Хайде, не се опитвай сега и ти да ме командваш. Вече са наслушах предостатъчно на наставленията на баща ти и сестричката ти. Итън и майка му дойдоха да си купят риба. Той й носеше кошницата.

Коремните мускули на Александър се отпуснаха под възглавниците.

— Учудвам се, че е могъл да я вдигне от земята.

— С ръце като неговите? — отвърна Джес и се усмихна замечтано, защото видя отново пред себе си Итън със запретнати ръкави. — Този мъж може да отнесе до дома си на рамо половин кит. — Знаеш ли какво, Алекс — продължи тя, — вече няколко пъти ми минава през ума, че Итън може да е Черния отмъстител. Като фигури много си приличат — и двамата високи, силни и много хубави. Освен това твърде се съмнявам Итън да се бои от нещо. Само преди година…

Сега Алекс седна много изправен на камъка. Гърбът му се изпъна като острие на кинжал.

— Ти пък откъде знаеш как изглежда Черния отмъстител? Като си говорихме последния път, заяви, че го мразиш.

— Така си е, но омразата не ме заслепява. Итън е достатъчно силен, за да се спусне по въже от гротмачтата, както го стори Черния отмъстител.

— Половината от моряците на пристанището го могат. Дали пък някой от тях не е Черния отмъстител, за когото мнението ти е толкова високо.

— За когото!… — Тя го погледна на избледняващата слънчева светлина. — Алекс, ти да не ревнуваш?

— От Черния отмъстител? — попита той обидено.

— Не, от Итън. Много млади жени в този град се заглеждат по Итън, само да се появи някъде. Трябва да проумееш, че в лицето на Итън имаш сериозен съперник в търсенето на съпруга, понеже той… ами той няма… искам да кажа, той не… — Тя се опита да бъде тактична, но никак не беше лесно. Затова погледна многозначително корема и перуката на Александър.

Той я стрелна гневно за миг.

— Искам да ти кажа нещо, Джесика. Нещо, което не съм споделял с друг човек в Уорбрук, дори и с баща си… Само моят камериер, Николай, знае засега тайната ми. Когато корабът ми потъна край италианския бряг, аз се разболях от ужасна треска и за малко не умрях.

Той я наблюдаваше през спуснати мигли.

— Още страдам от последиците от тази болест. Тя засегна мускулите ми и… — той сложи ръка на корема си… — и вече не мога да отслабна. Вече не владея тези мускули. Треската ги стопи.

Известно време Джесика не можа да продума. Обзе я силно чувство за вина, като си спомни колко пъти му се е присмивала.

— А косата ти? — попита.

— Косата ми? Е да, окапа. Сега прикривам с перуката плешивата си глава.

— Алекс — прошепна тя, — ужасно съжалявам. Представа нямах какво ти се е случило. Изглежда болестта така те е съборила, че вече не можеш да яздиш, нито да работиш и дори да ходиш както трябва.

— Да, така е — отвърна той.

— Но дрехите ти — вметна тя. — Ако почнеш да се обличаш другояче…

— Само това ми е останало — каза той. — Ако ми вземеш дрехите, пред теб ще остане само един дебел, плешив моряк с отпуснати мускули.

— Да… да, разбирам, Алекс. Толкова съжалявам. Ако онези идиотки можеха да знаят.

— Жените ли?

— Да, тези, на които искаш да направиш предложение за женитба… Ако знаеха истината, сигурно някоя от тях щеше да приеме да живее до теб като милосърдна сестра. Опита ли при Нелба Мейзън?

— Нелба Мейзън? — повтори той смаян. — Една костенурка е същинска хубавица в сравнение с Нелба. Тя има ли всъщност уста под огромния нос?

— Да, дребничка е и няма устни. Но баща й притежава двеста морга чудесна земя. Добре де, да забравим за Нелба. Но някое от момичетата за женене все ще се влюби, надявам се, в парите ти.

— Които не издържат сравнение с мускулестите ръце на Итън — измърмори Алекс.

— Май имаш право. Но все ще се намери някоя да каже „да“.

— Заповядай — каза изведнъж Алекс, — това е за теб.

Джесика пое дървеното ковчеже, отвори го и видя синя памучна рокля.

— Беше на майка ми — обясни Алекс. — Почти не я е носила.

— Не, Алекс, не мога да я взема.

— Сестра ми се омъжи за Питмън и му даде власт над този град. Заради Питмън се появи Черния отмъстител. Елеонор ми разказа, че Черния отмъстител ти е скъсал роклята, затова ти дължа тази.

— Но, Алекс…

Той сложи ръце върху нейните.

— Моля те, приеми я, Джес. Донесох и няколко портокала за малките. Вътре са, под роклята.

— Портокали? — прошепна Джес и си спомни за случка от своето детство. За нея Адам Монтгомъри беше от край време най-привлекателният мъж на света. Още докато беше източило се, кокалесто момче, тя го следваше навсякъде. Когато се опита веднъж да го настигне на вълнолома, Джес се спъна в телено въже и си нарани коленете. Нямаше представа, че Адам знае името й, още по-малко, че му е известно и тайното й възхищение от него. Но той се върна, вдигна я, сложи я да седне на един кнехт, прегледа й колената, засмя се и каза:

— Ще вървя по-бавно. — Същата вечер изпрати Алекс да й занесе един разкошен грейпфрут, който трябваше да изяде сама.

— Джес — попита Алекс. — Лошо ли ти е?

Тя вдигна очи към него и се усмихна.

— Не, просто мисля, че може би ненапразно носиш името Монтгомъри.

— Може би? — попита той учудено. — Ах, разбирам. Ти все ме сравняваш с великолепните ми братя.

— О, Алекс… — подхвана тя, осъзнала, че успя и този път да го обиди — Ще взема роклята и портокалите. Много ти благодаря и за двете.

— Да се връщаме ли? — попита той сдържано.

Джесика нямаше намерение да наранява чувствата му и затова сега го хвана под ръка и така се върнаха до дома й.

Той се обърна към нея, усмихна се и сложи за миг ръце върху нейните.

— Не се тревожи, Алекс, непременно ще си намериш съпруга. Ще говоря с Елеонор, може пък да ти намерим. Сигурна съм, че ще открием между пристанищните складове на баща ти и голямата ви къща някоя хубава млада жена, която няма нищо против дебели, плешиви мъже. Ще трябва да търсим естествено повече в южна посока, защото нямаме големи шансове при жени, познавали Адам и Кит. Ех, все ще намерим и за теб. Бъди спокоен. — Тя му се усмихна в тъмното, но той беше извърнал лице и докато стигнаха до къщата, не пророни повече нито дума. Пред вратата подаде на Джес сандъчето и се сбогува любезно с нея, но и — доста хладно.

По настояване на Елеонор Джес трябваше и на другия ден да пази къщата. Защото в града продължаваха да говорят много за Черния отмъстител и хората все се питаха кой ли се крие зад маската му. Името на Джес се споменаваше най-редовно заедно с това на Черния отмъстител и всеки път предизвикваше гръмък смях. Елеонор не каза на сестра си, че всичко живо си прави шеги с хубавото момиче.

Когато се здрачи, Джесика не издържа повече в къщи. Боеше се, че дъното на гемията й може да протече или че английските войници са получили заповед да я конфискуват. Според Елеонор Джесика имала прекалено високо мнение за черупката си. Само плъховете можели да проявяват интерес към нея.

Джесика излезе от къщи да хвърли леген мръсна вода. Застана за миг в края на гората и пое хладния вечерен въздух.

Изведнъж нечия ръка я прегърна през кръста, а друга й затвори устата.

— Не мърдай и мълчи.

Можеше да разпознае този акцент сред хиляди гласове. Разтърси енергично глава, за да отметне ръката.

— Ще те пусна, ако ми обещаеш да не викаш. В противен случай ще дотичат английските войници и ще ни нападнат и двамата.

Джесика не желаеше да търпи подобна аргументация, но силната ръка на Черния отмъстител й пресече дъха. Тя кимна.

Той свали ръка и тя си пое дълбоко дъх. Той я обърна с рязко движение, залепи гърба й на едно дърво, притисна здраво с крак краката й към ствола, а с лявата си ръка — косата й към кората.

— Какво искате от мен? — попита тя задъхано и го погледна в очите. — Какво търсите тук? Какво са направили пак англичаните?

— Дойдох само за да те видя — каза Черния отмъстител и се приближи толкова плътно, че телата им се докоснаха. Дясната му ръка беше на кръста й, галеше й ребрата. — Наблюдавам те, Джес. Мисля за теб. Сега съм ти дошъл на гости.

— Но аз не мисля за вас — прекъсна го Джесика и се опита да се дръпне. Само че стволът, на който се беше облегнала, осуети намерението й.

Той се наведе напред и целуна шията й под ухото.

— Изобщо не мислиш за мен? Забравила си как лежахме двамата в мъха?

— Да — излъга тя и усети как се свлича по ствола, когато горещите му устни се плъзнаха по шията й.

Той сложи ръка на тила й, вдигна с палец брадичката й, а дългите му, нервни пръсти загалиха кожата й под кърпата, прикриваща дълбокото деколте на роклята.

— Това не е роклята, която скъсах — каза той и загали с крайчеца на пръстите извивката на лявата й гърда.

— Не — прошепна тя с отпаднал, тих глас и усети, че той масажира с лявата си ръка тила й.

— Кой ти подари тази рокля?

— Александър — прошепна тя.

Устните му се плъзгаха надолу по шията й.

Черния отмъстител вдигна глава, за да я погледне.

— Наблюдавах ви. Разхождахте се заедно в тъмното. Какво означава той за теб?

— Той е мой приятел.

— Сложи ръце на врата ми, Джесика — заповяда той тихо.

Джесика беше твърде слаба, за да се противопостави на заповедта. Вдигна ръце, събра ги на тила му, а той я привлече още по-плътно към себе си, тъй че не се налагаше повече да я притиска с крак към дървото. Усети тялото му до своето, беше толкова силно и топло. Задиша учестено.

— Ти ми принадлежиш, Джесика — прошепна Черния отмъстител. — Ти си моя.

Тя усещаше коприната на маската му над устните си. Искаше той да я целуне, искаше да усети устните му върху своите, но той не й достави това удоволствие.

— Не принадлежа на никой мъж — изпелтечи тя.

Той посегна отново към косата й, отметна главата й назад и впи устни в нейните.

Тя отговори на целувката му, въпреки че твърдо беше решила да му се противопостави. Този мъж нямаше никакво право да я докосва, никакво право да твърди, че тя му принадлежи. Но когато устните му докоснаха нейните, вече не мислеше кое е разумно и кое не. Силните му ръце почиваха върху раменете й, а когато той я привлече към себе си, изпита желание да притисне тяло още по-силно към неговото.

— Джеси — прошепна той и привлече главата й на рамото си, тъй че тя вече едва дишаше. — За мен е непоносимо да те виждам с друг мъж.

— Кой си ти? — прошепна тя. — Кажи ми. Ще пазя тайната ти като гроб.

— Не, скъпа. Не искам да излагам живота ти на опасност.

Тя се опита пак да го отблъсне, но той стоеше непоклатимо и яко като скала.

— Нямаш право да се намесваш непрекъснато в живота ми, да ставаш настойчив и да очакваш аз да… аз да… Не зная какво очакваш от мен. Не зная кой си и всъщност не желая да знам. Искам само да си отидеш и никога повече да не се връщаш. Англичаните ще те хванат и веднага ще те обесят.

— А на теб ще ти е все едно?

Ръцете й се вкопчиха в неговите, бузата й лежеше на гърдите му, а ударите на сърцето му под копринената риза отекваха в ухото й.

— Защо да не ми е безразлично? — излъга. — Та аз дори не зная кой си. Потърси си друга жена и с нея бъди толкова натрапчив.

Той сложи отново палец под брадичката й, вдигна главата й, за да я накара да го погледне в очите.

— Наистина ли искаш да си намеря друга жена? Дойдох тази вечер само за да те видя. Зная, че те държат скрита тук, защото ми помогна. Исках да ти благодаря.

— Ти ме унизи пред толкова народ, превърна ме в посмешище за града.

Устата му, тези красиво изрязани устни, се извиха в нежна усмивка.

— За теб целувката унижение ли е? — Той докосна бързо и леко устните й със своите. — Една целувка не е ли награда? — Зъбите му хванаха предпазливо долната й устна, а връхчето на езика му се плъзна опитно по извивката и. — Онази заран не можах да устоя на изкушението да те целуна. Да не се бях спрял да те целуна, нямаше да имам нужда от помощта ти, за да избягам.

— В такъв случай си истински глупак. Как можеш да рискуваш живота си за една целувка?

Той я целуна бързо четири пъти едно след друго. Тези кратки милувки бяха някак по-интимни от продължителната целувка.

— Зависи кого целувам — прошепна той.

— Джесика! — чуха Елеонор да я вика.

Джесика се вкопчи инстинктивно в Черния отмъстител, а докато поглеждаше към къщата, не видя, че той се усмихва.

— Трябва да тръгваш.

Той взе лицето й в двете си длани.

— Обещай ми да се държиш настрана от всичко, което върша. Не бих понесъл да те видя още веднъж в ръцете на англичаните. Не рискувай втори път хубавата си главица заради мен. Ако ме обесят, не бива и друг да се люлее до мен.

Ръцете й се плъзнаха надолу и докоснаха врата му. Усети как мускулите му се напрягат и помисли, че навярно се опасява тя да не се опита да му смъкне маската. Но Джес искаше само да усети шията му, толкова топла и пълна с живот. Възбунтува се бурно срещу мисълта, че около тази шия може да се затегне въже.

— Джесика — извика отново Елеонор, този път по-отблизо.

— Върви — прошепна Джес. — Изчезвай, преди някой да те е видял.

Той се засмя, целуна я още веднъж и в следващия миг вече беше изчезнал сред дърветата. Джесика остана за миг неподвижна, вече й липсваше неговата топлина. Разумът й подсказваше — трябва да се радва, че си е отишъл, но тялото й жадуваше от неговото нещо повече от целувка. Тя намести шала над деколтето и тъкмо си оправяше косата, когато Елеонор се изправи пред нея.

— Къде беше? — попита Елеонор.

— Ей там — каза замечтано Джес. — Стоях до онова дърво.

През останалата част от вечерта Джесика беше така потънала в мисли, че едва забелязваше семейството си. Как може мъж, когото дори не познава, да означава толкова много за нея? Но Черния отмъстител изрече думи, които издаваха, че сърцето му го влече към нея.

Не изпитва, разбира се, никакви чувства към този маскиран бунтар. Само защото е по-смел от сто мъже, взети заедно, и рискува живота си, за да помогне на други, защото я целува, докато й секне дъхът, защото я е избрал измежду всички жени в Уорбрук — дори всичко това не бива да е за нея причина да му подари, макар и една своя мисъл.

— Джесика — каза строго Елеонор, — ако няма да ядеш репичките, дай ги на някой, на когото ще се усладят.

— А, не — измърмори Джес, — ще си ги изям. — Но не хапна повече нито залък, затова Натаниел й взе чинията и раздели порцията между Моли и Сара. Джес изобщо не го забеляза.