Черният отмъстител

23

— Арестуваха Алекс! — извика Джесика и тръшна зад себе си вратата на трапезарията у Монтгомърови.

— О, божичко! — възкликна Елеонор и така силно зарида, че цялото й тяло се разтресе.

— Защо? — попита Мариана. — Да не е заслепил слънцето с великолепните си дрехи?

Джесика не се и опита да сдържи гнева и страховете си.

— Защото е Черния отмъстител! — изкрещя тя. — А твоят мъж го е предал.

Николай влезе в стаята, преди Мариана да успее да отговори. Веднага отиде при Елеонор и я привлече в обятията си.

— Алекс?

Елеонор се отпусна на рамото му.

— Но това е просто смешно — каза Мариана. — Със същия успех можех и аз да съм Черния отмъстител. Та Александър щеше да умре от глад, ако Джесика не му режеше месото. Като измерят окръжността на корема му, веднага ще го пуснат.

Горещи сълзи се стичаха по лицето на Джесика.

— Той няма дебел търбух. Изобщо нищо не му липсва. Той е съвършен, той е… — Гласът й се задави от сълзите.

— Съвършен ли? — повтори Мариана. — Александър? Но той е тлъст и… — Запъна се и отвори широко очи. — Искаш да кажеш, че Алекс е всъщност Черния отмъстител?

Никой не си направи труда да й отговори.

— Трябва да кажа на баща му — изхълца Джес и се опита да си върне самообладанието. Изтича по коридора и се втурна в стаята на Сойер.

Той само я погледна и пребледня.

Прошепна:

— Алекс?

Джес направи същото, което правеше често, когато се чувстваше зле — хвърли се в прегръдката му.

— Питмън го е издал. Разбрал е номера с перлите и е побеснял. В тази огромна къща е толкова лесно да шпионираш някого. Адмиралът арестува Алекс.

Сойер я галеше по гърба, остави я да си поплаче на рамото му. После я отмести и каза:

— Трябва да измислим план за действие.

— Те ще го обесят. Моя Алекс.

— Престани! — заповяда й Сойер. — Никой не може да обеси един Монтгомъри. Могат да ни разстрелят, случва се да умираме от рана с кинжал или да ни смаже огромна бъчва, но никой никога не ни е бесил. Разбра ли? Сега си вземи кърпичката, избърши си сълзите и да помислим какво да правим. Първата ти работа е да ми доведеш Елеонор и руснака на Александър, после онази италианка и накрая малкия Натаниел. Дай на Мариана чаша уиски, заповядай й да си легне. Ще се опитаме още тази вечер да измислим план.

Оказа се, че Софи разсъждава най-разумно. Елеонор, Джесика и Натаниел успяваха да не се разплачат, а Сойер и Николай бяха побеснели от гняв.

— Какви са им доказателствата, че Алекс е Черния отмъстител? — попита Софи.

— Той е мой син — изрева Сойер. — Повече от очевидно е, че е мой син…

Софи целуна стареца по челото и хвърли поглед на Джес. После предложи нещо умно:

— Сигурна съм, че имаме време. Не вярвам адмиралът да обеси Алекс още утре. — Вдигна ръце, за да спре протестите. — Убедена съм, че ще иска да се изфука с успеха си. Ще докара още англичани да видят какво е свършил. Аз поне не се съмнявам, че е ужасно суетен.

— Госпожа Уентуърт трябваше да му даде кристалното си огледало, за да се любува на новата си униформа — обади се Елеонор.

— Така си и мислех — каза Софи. — Добре ще е да разполагаме с още един човек, способен да играе ролята на Черния отмъстител. Ако, докато Алекс е в затвора, бъдат извършени нови нападения… — предложи тя, поглеждайки към Николай.

— По-висок е от Алекс. Хората веднага ще разберат, че не е Черния отмъстител — възрази Джес.

— Хората нищо не забелязаха и когато аз бях Черния отмъстител — измърмори Елеонор.

Всички се обърнаха, а тя се размърда нервно на стола.

— Намерих документа, който Джес открадна от адмирала. Паднал на пода и течението го отвяло под шкафа. Разбрах, че ще претърсят кораба, когато екипажът слезе да преспи на сушата, Алекс и Джесика бяха заминали с кабриолета, та облякох черното му трико и подмамих войниците по-надалеч от кораба.

— За малко да платиш с живота си! — извика Джес. — Да не бях случайно горе на хълма, да не се бях загледала в града, да не те бях зърнала случайно, войниците щяха да те заловят като едното нищо. Алекс ти спаси живота.

— Да, но ако ти не…

Софи застана между двете скарани сестри.

— Мисля, че имам план, който може да свърши работа, но първо трябва да разберем какво е намислил адмиралът. Джес, вярвате ли, че дамите Уентуърт ще помогнат на Алекс?

— Този град е готов да се претрепе, само и само да му помогне — заяви тържествено Джес. — Той направи толкова много за жителите му.

— Мисля, че идеята ми е добра.

— Знаех си, че ще го спипам — хвалеше се адмиралът на вечеря у Уентуъртови. — Нито за миг не ме е заблуждавал с дебелия търбух и перуките. Подозирах го от самото начало.

Госпожа Уентуърт остави рязко чашата с вино, а съпругът й я ритна под масата по пищяла.

— Добра работа — измърмори госпожа Уентуърт.

Абигейл беше така зашеметена от новината, че дума не пророни. Значи Джесика Тагърт в края на краищата все пак е спечелила. Не само богат мъж, но и най-желания ерген на десетилетието. А тя, Абигейл, трябва да се задоволи с едно посещение седмично при Итън, който още се крие в гората. Вместо в английската армия, сега е беглец.

— За всичките му престъпления ще заповядам да го обесят. Щом пристигнат и другите офицери, ще намаже въжето — заяви адмиралът.

— Заповядайте, адмирале — каза госпожа Уентуърт, — вземете си от пресните рогчета. Изпекох ги специално за вас. Имате ли представа кога ще пристигнат офицерите в Уорбрук?

— В края на седмицата. Ще заповядам още в събота сутринта този предател да бъде обесен.

Абигейл изтри бързо няколко сълзи от миглите си, скри лице в рамото на майка си, за да не може адмиралът да го вижда. Питаше се какво ли прави сега Джесика. Вдигна глава и погледна майка си. Джесика умее да крои планове. В това отношение я познава не по-зле от къдриците на косата си.

— Трябва да утешим Монтгомърови — измърмори Абигейл. — Навярно са смазани от мъка.

— Ще заповядам да обесят всеки, който се намеси в тази история — заяви важно адмиралът. — Както разбрах, онзи старец, Сойер Монтгомъри, бил свикнал той да управлява града. Но сега Уорбрук има нов градоначалник.

Госпожа Уентуърт заби поглед в чинията си.

Когато корабът на Ник се върна, Елеонор се срещна в един часът през нощта на кея с Джесика и Николай.

— Е? — попита тихо и притеснено, когато Ник слезе по трапа. — Донесе ли?

— А целувка? — закачи я той.

Елеонор хвърли многозначителен поглед към Джесика — тя стоеше зад него, явно капнала от умора.

— Проблеми със собствениците на кораба?

— Държаха се с Ник, сякаш корабът е негов — отговори Джес.

— Руснаците винаги се отнасят с голямо уважение един към друг.

— Само на нас гледат като на боклук, нали? — изсумтя Елеонор.

— На, вземи — заповяда Джес на сестра си и й подаде голям моряшки чувал.

— Намерил си!

— Купихме всяко гърне черна боя, което открихме в Бостън. Всички готови ли са, и разпределени? Не ни остава много време.

— Готови сме! — Елеонор сложи ръка на рамото на Джесика. — Адмиралът е насрочил процеса за утре. Ветровете бяха благоприятни и офицерите му пристигнаха ден по-рано, отколкото очаквахме.

— Значи гражданите на Уорбрук ще трябва да работят цялата нощ — каза решително Джес.

— Да, но дрехите няма да изсъхнат до утре заран — поде Елеонор, но веднага млъкна. — Е, ще ги навлекат мокри. Джес, можа ли да поспиш поне малко?

— Не, не е! Цяла нощ се е разхождала над главата ми по палубата, та и аз не можах да мигна — изпъшка Ник.

— Изглеждаш ми доста свеж — възрази му Елеонор. Ник я прегърна през кръста и я привлече към себе си. — Тръгвай, работа ни чака.

Малките Тагъртчета сноваха цялата нощ от къща на къща, промъкваха се в сенките на фасадите през уличките, даваха шепнешком указания и обяснения.

Уентуъртови изпълниха дълга си, като дадоха шумен прием в чест на адмирала и неговите приятели офицери и се постараха да отвлекат мъжете от всичко извън стените на техния дом.

Джесика заръча на Мариана да отвлече някак съпруга си.

— Ако се наложи, ще преспиш с него — отсече категорично.

Мариана пребледня.

— Мисля, че дължа на Алекс тази услуга. Толкова съжалявам, че не повярвах в него.

— И аз съжалявам, че не повярвах в него — прошепна Джес.

В отсъствието на Джес Елеонор се опита да посети Александър. Но стражата не я пусна в килията му. Двойна редица въоръжени войници обкръжаваше сградата, в която беше затворен, и тя не успя да се промъкне край тях.

На зазоряване Елеонор сложи децата да си легнат — по личицата им личеше, че са капнали от умора. Следвайки някакъв импулс, накара вече облечената Джесика да се пъхне в леглото при тях.

— Не шавай, че ще ги събудиш.

Джес бе толкова уморена, че не протестира, а веднага заспа.

Процесът на Александър с английски съдии беше същински фарс. Те бяха уверени, че е виновен още преди процесът да е почнал. Когато го отведоха със завързани на гърба ръце до скамейката на подсъдимите, той още носеше черното си трико.

Съвсем малко уорбрукчани присъстваха на процеса — няколко момичета, които въздишаха шумно, вперили очи в Александър, застанал с изпъчени гърди, изправени рамене и леко разкрачен пред съдниците си.

— Успокойте присъстващите! — заповяда един съдия.

Слуга донесе черната маска на Александър — Черния отмъстител и му я върза пред лицето. Подсъдимият изобщо не помръдна.

Момичетата в залата отново въздъхнаха и сякаш всеки миг щяха да припаднат.

— За мен няма съмнение, че той е Черния отмъстител — заяви един от съдиите, а останалите кимнаха.

Адмиралът оглеждаше самодоволно офицерите, които го заобикаляха. Много държеше да им направи силно впечатление.

— Да бъде обесен!

Слугата хвана Алекс за ръката и тъкмо се канеше да го отведе, когато някакъв мъж влетя през прозореца и парчета стъкло се разхвърчаха из залата. Беше облечен в черно от глава до пети и носеше на лицето си маска като тази на Черния отмъстител.

— Така значи! Повярвахте, че сте ме хванали, нали? — извика победоносно мъжът.

— Какво значи това! — изрева със страшен бас един от съдиите. — Нали уж сте заловили бандита — обърна се той към адмирала.

— Залових го — изрева в отговор адмиралът. — Този тук е измамник.

Хаос и шум изпълниха съдебната зала, защото войниците се втурнаха подир новия Черен отмъстител, който успя да се качи на балкона. Хубавите девойчета с рокли на волани се запречкаха на преследвачите и няколко голобради войничета се препънаха в красивите им нежни крачета. Наложи се да успокояват няколко момичета с разкъсани рокли.

— Хванете го!

През прозорец на срещуположната страна в залата влетя още един Черен отмъстител.

Всички замряха за миг, дори двете войничета, които се търкаляха с две хубави девойчета по пода на залата.

— Хванете го!

— Кого от двамата, сър?

— Всички, и двамата! — изрева адмиралът.

Единият Черен отмъстител успя да избяга през строшения прозорец, а първият, а може да беше и вторият, бе заловен.

— Свалете му маската! — заповяда адмиралът. Съдиите вече се бяха върнали по местата си, както и офицерите, поканени в Уорбрук на разноски на адмирала, за да станат свидетели на неговия триумф. Те вече си разменяха присмехулни погледи.

Войниците смъкнаха маската на Черния отмъстител.

— Абигейл Уентуърт! — извика слисан адмиралът. Съдиите се хилеха, офицерите се смееха, а войниците, заловили Абигейл, я опипваха.

Двете крила на вратата откъм северната стена се разтвориха шумно.

— Заловихме го, сър. — Четирима войници въведоха още един Черен отмъстител. Вцепениха се, зърнали Александър, който продължаваше да стои с черната си маска на подсъдимата скамейка, до него Абигейл в черен панталон от трико. Смъкнаха маската на поредния Черен отмъстител.

— Езра Кофин — извика някой в залата.

Отвори се и южната врата.

— Заловихме го, сър.

Офицерите вече се превиваха от смях, предоволни, че присъстват на унижението на този нафукан адмирал. Съдиите се опитваха, доколкото им беше възможно, да запазят достойнството си.

— Какво да правим сега? Да освободим всички или да ги обесим до един? — попита тържествено един от съдиите.

— Погледнете през прозореца! — извика някой. След секунди в залата останаха само съдиите, адмиралът и Алекс, защото всички останали изхвърчаха навън, за да не изпуснат зрелището.

В Уорбрук гъмжеше от Черни отмъстители. Те бяха насядали по покривите, на камбанарията на църквата, някои бяха яхнали потни врани коне. Двама добре подплатени с възглавници Черни отмъстители стояха на една веранда и раздаваха от едно кюпче масло, друг, висок към сто и петдесет сантиметра Черен отмъстител, държеше за ръка висок деветдесет сантиметра Черен отмъстител, а на бедрото му беше стъпил още един — шестдесет сантиметра висок и се опитваше да си смъкне маската от лицето. Четирима войници много се стараеха да хванат Черен отмъстител с тънка талия и дълги бедра. Куц, много подозрителен Черен отмъстител, дърпаше подире си крава с черна маска.

Съдиите постояха няколко минути до прозореца и заеха отново местата си.

— Пуснете го! — заповядаха уморено и понеже в залата вече нямаше кой да изпълни заповедта, съдията, седнал в края на пейката, запретна полите на тогата, извади нож и преряза въжетата на гърба на Александър.

— Но той е Черния отмъстител! — изрева адмиралът. — Пускате го, за да ми създава пак неприятности, така ли? Не, нямате право да го освободите, не!

Алекс свали маската и напусна съдебната зала. Джес вече го чакаше навън в червената си рокля.

Той й се усмихна и я прегърна през кръста.

— Хайде да се прибираме.

— Да — каза тя и се вкопчи в него.