Черният отмъстител

18

— Джеси!

Джесика се опитваше да не чува виковете, кънтящи наоколо. Сигурна, че са плод на фантазията й. Сигурна, че все още никой на този свят не желае дума да й продума след нападението преди два дена. Алекс е бесен и я поглежда само с присвити вежди. Елеонор непрекъснато й чете конско, а Натаниел се качва в скута й, моли я никога повече да не излага живота си на такива опасности. Джес нямаше представа откъде знае Нат за авантюрата й, но той знаеше.

Елеонор я натовари с грижи за децата, та дано се позамисли какво е причинила на семейството.

Елеонор настояваше още Джес да стои по-далеч от съгражданите си, за да не изпита неприязънта на уорбрукчани. Адмиралът си изкара гнева върху собствениците на кораби. Вече заповяда да конфискуват два от най-тежко натоварените.

Днес Джесика се измъкна за малко от къщи, за да намине при госпожа Уентуърт. Адмиралът бе забранил да разпитват Абигейл. Госпожа Уентуърт й довери, че Аби успяла да го убеди, че се радва на раздялата с Итън, защото била принудена да се омъжи за него, а тя предпочитала всъщност по-зрели мъже.

— Дъртият морж вярва на всяка нейна дума и докато Итън се крие в гората, няма да се усъмни в приказките й.

— Поне дотогава ще е сигурна за кожата си. А как е господин Уентуърт?

Госпожа Уентуърт пребледня.

— Мисля, че в това отношение не съм по-добре от теб. О, не! Виж, Алекс идва насам.

Двете жени побързаха да се разделят.

Джесика отиде и до пещерата в Ковашкото заливче. Предпочиташе да тича, вместо да върви, но раната й пречеше. Елеонор реши, че няколко часа на чист въздух ще й се отразят добре. Да си проветри и мозъка, та да не измисли пак някоя щуротия.

— Джеси.

Обърна се обърна рязко и видя Черния отмъстител, застанал в сянка над стръмния бряг.

Тя насочи към него, като да беше оръжие, лопатката за миди.

— Да не си посмял да се приближиш към мен. Ти си виновен за всичко. Ако не се беше появил в Уорбрук, всичко това нямаше да се случи.

— Така ли? — учуди се Черния отмъстител и се облегна на скалата. — Мислиш, значи, че тогава Джон Питмън нямаше да си присвои всичко в този град, притежаващо някаква стойност?

— Здрасти! Така е, само че ти замести Питмън с адмирал Уестморланд. Все едно дяволът просто да е издухал някакво непослушно момче и да е заел мястото му.

— Джеси, наистина ли вярваш, че само аз съм виновен за всичко? Да не се беше намесила, англичаните още преди седмици да са ме обесили. В освобождаването на Итън изобщо не съм участвал. Нямах намерение да спасявам трите момчета от участта им.

— Нещо подобно ми заяви и Алекс — отвърна Джесика с нескрита горчивина в гласа. — Твърди, че ти не би се опитал да го предотвратиш.

— От което следва, че съм пъзльо, нали? — попита Черния отмъстител, присвил красивите си устни.

Тя се обърна отново към брега, затърси с поглед отдушниците на мидите.

— Никога не съм те смятала за страхливец, но трябваше да освободим Итън и другите двама новобранци от ръцете на англичаните.

— Така ли? Защото Абигейл просто не може се лиши за няколко месеца от толкова деен в правенето на деца съпруг? На Итън няколко месеца във флота нямаше да му се отразят зле.

— Трябваше да покажем на адмирала, че не може да прави с нас каквото му скимне. Ние не сме мълчаливо покорни деца на англичаните. Ние сме…

— Ти май си си изгубила ума. Сега адмиралът е бесен и само се чуди как да накаже Уорбрук.

— Ума ли? Ти пък какво разбираш от ум? Алекс каза…

— По дяволите тоя твой мъж. — Черния отмъстител пристъпи към нея, привлече я в прегръдката си и я целува, докато тя усети как тялото й омеква. — Той събужда ли такива чувства у теб? Кара ли те да викаш от страст?

— Моля те, остави ме на мира — извърна глава Джесика. — Умолявам те, престани да ме измъчваш.

— Не те измъчвам повече, отколкото ти мен — отвърна той рязко. — Преследваш ме даже в съня ми. Не минава секунда да не мисля за теб. Ти…

Тя го отблъсна решително.

— Но ти допусна да се омъжа за друг — изсумтя Джес.

— Не за истински мъж, само за един…

— Няма да закачаш Александър, разбра ли?

Очите на Черния отмъстител така засвяткаха зад маската, че издадоха учудването му.

— Накара ме да те върна вкъщи, при него. Виждам, че ще те загубя заради една пъстроцветна дъга — една шарения — нищо повече.

— Александър е много повече, отколкото си мислиш. Той прие в дома си и мен, и моите братчета и сестричета. Не губи търпение с тях, чете им, пее им, превързва раните им, а също и моите. Побеснява, когато се излагам на опасност и рискувам да загина. Той…

— Той спи ли с теб?

— Ох, божичко, не — отвърна тя бързо, както винаги, без да се замисля. — Искам да кажа, че Алекс ми е приятел.

Черния отмъстител взе ръцете й в своите, погали с връхчетата на пръстите си кожата й.

— Като те слушам, почва да ми се струва, че с удоволствие би спала с него.

— Чуй, пусни ме да си вървя — замоли го тя — боеше се, че още малко и няма да му устои. — Аз съм омъжена жена.

— Е, да. — Устните му почти докосваха нейните. — Свързана си с мъж, който не може да ти даде онова, което аз мога. Позволи ми да те любя, Джеси. Нека ти даря усещането, че си истинска жена. Забрави пауна, за когото си се омъжила.

Тя пак се опита да го отблъсне.

— Да не би случайно да ме ревнуваш от Александър?

— Разбира се. Та той те има през целия ден, а аз те виждам рядко и за минути. Кажи ми, какъв е вкусът на неговите целувки в сравнение с моите?

— Александър не ме целува — измърмори тя. — Правиш го само ти.

Сега той се дръпна и я изгледа смаяно.

— Не те е целунал нито веднъж? Но ти би искала да го целуваш, нали? Желаеш да легнеш с него, нали?

Джес приглади полата си над коленете.

— Ти май си губиш разсъдъка. Александър е мой приятел. Мога със същия успех да помоля Елеонор да спи с мен. До жена ще изпитам същата наслада, каквато и до Александър — измърмори тя. — Но сега си върви, моля те, и ме остави на мира. Не искам никога повече да те виждам.

Черния отмъстител стоеше с ръце на хълбоците, с полуотворена уста, сякаш чул току-що зловеща новина. Джес погледна към брега.

— Върви си, идва някой. Може да е Алекс.

Черния отмъстител сякаш се свести от замайване.

— Дали пък твоят съпруг не се среща с друга жена?

— Вече съм сигурна, че умът ти нещо е пострадал. Той не можа да намери жена, съгласна да се омъжи за него, камо ли пък да легне. Тръгвай! Или искаш англичаните да те хванат?

В следващия миг Черния отмъстител вече беше изчезнал зад скалата.

Шумът беше от сърна, която се появи над пещерата, но Джесика се радваше, че нещо е прогонило Черния отмъстител. Знаеше, че не би му устояла още секунда. Само като го видеше, тялото й почваше да трепери. Толкова много време мина, откакто лежа за последен път в прегръдките на мъж.

Тя заби лопатката в дупката на мидата. В прегръдките на истински мъж, разбира се, който знае как да зарадва и тялото, и душата й. Изпитваше угризения, че е издала на Черния отмъстител какви са отношенията им с Алекс, но беше като разкъсана между тези двама мъже. Плътски беше вярна и на двамата: не наруши брачния обет и не изневери на Алекс, но не спеше с мъжа си и така предаваше Черния отмъстител.

— Та аз изобщо нямам — изрече високо — изобщо нямам съпруг. И заби с все сила лопатката в дупката на мидата.

— Ти ще престанеш ли най-сетне да ме навикваш? — изкрещя Джесика на Елеонор. — Вече ти казах, че нищо не съм му сторила на Александър. Поне нищо ново. Занесох му ядене, дори му нарязах месото. Не зная как можех да съм по-мила с него. Казах даже, че дрехата му стои добре и придава хубав цвят на лицето му. Какво още се иска от мен?

— Тогава защо гледа толкова мрачно?

— Представа нямам. Не желае да говори с мен за здравето си. Мислиш ли, че има болки?

— Само болките, които ти му причиняваш.

— Аз? Не съм сторила нищо, което да…

Прекъсна ги силен удар, защото вратата се блъсна в стената. Мариана се втурна в стаята с пламнали бузи и сияещи очи.

— Чухте ли? Италиански кораб е хвърлил котва в пристанището. Някой каза, че Адам може да е на борда.

— Адам? — възкликна Джесика и пребледня.

— Да, да! — потвърди Мариана, въздъхна и затвори за миг възторжено очи. — Най-големият ми брат. Адам, борецът, Адам, най-красивият. Адам е дошъл да ни спаси.

— Англичаните ще изгорят града ни до основи, ако още някой почне да ни спасява — каза Елеонор.

Джесика огледа вехтата си, кърпена рокля.

— Не мога да застана пред Адам с тези дрехи. Искам да имам рокля, хубава като червения костюм на Александър. Хайде, не стой така, Мариана, косата ти на нищо не прилича.

— Да, да, разбира се — възкликна Мариана и хукна.

— Само не казвай на Александър, че се гласиш за… — извика Елеонор подир Джесика. Но тя беше изчезнала зад близкия ъгъл. — Адам! — възкликна високо и опипа собствената си коса. Трябва, навярно, и тя да се поиздокара, преди прочутият Адам да се появи.

Джесика отвори вратата на Александър. На лицето й се четеше оживление и очакване.

— Какво има? — попита Александър и затвори книгата.

— Нищо. — Джес взе да рови в един сандък в ъгъла на стаята. — О, Алекс, толкова искам да ми купиш червена рокля, нали ми обеща.

Алекс веднага скочи от креслото и я хвана за ръцете.

— Да не отиваш на среща с Черния отмъстител? — попита и я стрелна сърдито.

— Сега нямам време за твоите изблици на ревност. Мариана каза, че току-що е хвърлил котва кораб от Италия и че Адам може да е на борда.

— Адам? Моят брат Адам?

— Ами да, разбира се, точно този Адам. Алекс, иди кажи на баща си.

— Аз ли трябва да му съобщя, че Адам Безукорния, ще си е скоро у дома?

Тя пусна капака на сандъка.

— Александър, защо не ми кажеш какво те мъчи? От няколко дена само ми намираш кусури.

— Това е единственото, което мога да правя с теб, нали така, мое мило невинно женче?

Изразът на лицето й се смекчи.

— Значи това било, спомняш си времето, когато още си бил мъж. Алекс, кълна ти се, че няма да спя нито с Черния отмъстител, нито с Адам или с когото и да било друг. Нямаш никакъв повод да ревнуваш. Да си виждал синьото ветрило на майка си?

— Искаш да носиш сатен за посрещането на брат ми? Искаш да стъпиш на този мръсен вонящ кей в копринена рокля?

Тя преброи до десет, за да запази спокойствие.

— Алекс, ти носиш всеки ден и по всеки повод сатен. А сега ще ми помогнеш ли да се облека?

— Ще имаш да вземаш! — извика той и изтича от стаята.

— Мъже! — каза пренебрежително Джесика и избърза по коридора да потърси сестра си. Дано тя й помогне да се преоблече.

Когато корабът спря на кея, там се беше събрал почти цял Уорбрук, готов да поздрави първородния син на семейство Монтгомъри. Само че той не беше на борда. Капитанът не беше чувал за Адам Монтгомъри, нито знаеше къде може да е.

Сякаш по команда, всички на кея проявиха нескрито разочарованието си.

Джесика се дръпна на три пъти от Александър, защото вече не понасяше ревнивото му мърморене. Изпита, разбира се, и съчувствие към него, защото на брат му бе оказано внимание, на което би имал пълно право и той. На Адам, то се знае, никой нямаше да се присмива. Разочарована, Джес видя как моряците свалиха по трапа двайсет и три кожени куфара, последвани от три камериерки.

— По-добре да се прибера, за да може татко да си поплаче на рамото ми — измърмори Алекс на ухото на Джесика. — То може и на теб да ти се е доревало.

Джесика тъкмо се канеше да каже на мъжа си какво мисли, когато чу приятен женски глас да вика:

— Александър, ти ли си?

Александър погледна покрай Джес и на устните му цъфна радостна усмивка.

— Софи — прошепна той.

— Александър, значи си ти.

Джес се обърна и видя мъничко, прекрасно облечено тъмнокосо същество с красиво личице, засенчено от розова, украсена с дантели, пътна шапчица. Жената гледаше очаквателно Александър с усмивка на хубавите устица.

— Алекс, едва те познах. Откога носиш перука? И защо си така превит? Ами този костюм…

Забележките й нямаше да имат край, ако Александър не я беше прегърнал и не беше й затворил устата с целувка.

Това накара тълпата, която вече се разотиваше, веднага да спре.

— Какво посрещане само! — измърмори Софи.

— Бъди така добра и подхвани играта. Каквото и да става, прави се, че не забелязваш — прошепна й Алекс и се дръпна от нея.

Джесика ги наблюдаваше с огромно любопитство. Хващаше се на бас, че нея Алекс никога не я е целувал така. Не че си беше пожелавала да го стори, но нямаше и да го спре.

— Джесика — каза Алекс, — това е графиня Таталини. Софи — да ти представя съпругата си. Софи и аз се познаваме от времената, преди да ме хване онази треска.

— Треска ли? Алекс, да не си болен? Затова ли си навлякъл този костюм?

Алекс я прегърна през кръста и силно я притисна.

— Вече не съм болен, но бях. Джес, може ли да наредиш на мъжете, които още се мотаят тук, да занесат багажа на графинята у дома? Ще ни погостуваш, нали?

— Всъщност не би трябвало, защото само минавам.

— Изобщо не желаем да те слушаме, нали, Джес?

Джес не му отговори, защото наблюдаваше как графинята притиска тяло към бедрото на Александър. Нея май изобщо не я смущаваше, че е толкова дебел и му се налага да върви приведен, а здравият цвят на лицето му сигурно се дължи на грим.

— Джесика — изрече Алекс с познатия й плачлив тон, — трябва да ми помогнеш. Усещам, че силите ме напускат. Хайде, ти се разпореди за багажа, а графинята ще се погрижи за мен.

Алекс се облегна тежко на рамото на графинята. Хубавицата не каза нито дума, докато двамата не се озоваха сами в една стая у Монтгомърови. Там вече се обърна към него:

— Искам да ми обясниш какво става тук. — Тя протегна ръка и смъкна перуката от главата му. — За миг реших, че си се остриган нула номер. Алекс, какви си ги забъркал този път?

Алекс се разсмя, прокара ръка през косата си и се отпусна в креслото.

— Софи, не подозираш колко добре ми идва този въпрос. Представа нямаш колко ми е хубаво да чуя пак от жена упрека, че не съм онова, което изглеждам.

— Аз пък се радвам да чуя, че си щастлив. — Графинята потропна нетърпеливо с малкото си краче. — Алекс, на теб може да ти доставя удоволствие, но не и на мен. Защото след четиринайсет дена трябва да съм в Бостън, за да посрещна там съпруга и децата си. Ако не пристигна навреме, той ужасно ще се разсърди.

— Както последния път, когато се измъкнах през балкона?

Софи се разсмя.

— В дъжда и чисто гол. Когато съпругът ми се омете, не можах да те открия. Толкова се тревожех. Помислих, че кучетата да са те разкъсали. Вместо това…

— … беше една камериерка. Виновен ли съм, че ме съжали? След което трябваше да докажа колко съм й благодарен. Нали бях гол, благодарността ми си личеше, опасявам се, твърде силно.

— Ей, ти! — прекъсна го тя, но после високо се разсмя. — Няма значение, какво ще кажа на мъжа си, все едно няма да ми повярва, като му обясня, че съм живяла при теб.

— При мен и съпругата ми, в къща, претъпкана с най-любопитните хора на света.

— Съпругата ти е хубавица, може би малко мъчно схваща, но за жена това не е недостатък, нали? Важна е хубостта. Заради нея ли се обличаш така? Отвратителното нещо ей тук, не е коремът ти, нали?

Алекс погали с любов издутината под дрехата.

— Памучна възглавница, парче канап, пистолет, нож и съвсем мъничко от самия мен. — Той чу шум и надникна през вратата. — Джес идва насам. — Грабна перуката, надяна я с привично движение върху косата и провеси рамене, та фигурата му заприлича на голяма въпросителна.

— Сложете ги тук! — извика Джес на мъжете, натоварени с многобройните куфари на графинята. — Предположих, че ще я настаниш в стаята на майка си. — След като носачите струпаха куфарите до стените, Джес остана да стои на прага.

— Джесика — изрече Алекс с глас, издаващ крайно изтощение, — би ли ни оставила за малко сами? Стари приятели сме, имаме толкова неща да си кажем. Защо не прегледаш в това време счетоводните книги за по-по-миналата година? Или попитай камериерките на Софи, доволни ли са от стаите си.

Джес поглеждаше ту единия, ту другия, после кимна отсечено и излезе.

— Гръм да те удари, дано! — ядоса се Софи на Алекс. — Ако мъжът ми се осмели да разговаря само веднъж по този начин с мен, ще му отрежа ушите и ще му скалпирам оная работа…

Алекс се наведе към нея и я целуна.

— Вярвам, че би го направила, също и Джес, но ако вярваше, че съм истински мъж.

— Мъж ли? Че какво очаква тя от един мъж, ако даже ти не можеш да й го дадеш?

Алекс пак я целуна.

— Софи, подобряваш с всяка изминала секунда настроението ми. Забеляза ли как те гледаше Джесика? Щом трябва да си чак след две седмици в Бостън, можеш да поостанеш някой и друг ден. Направи ми услуга. Искам да живееш тук, у дома и да накараш съпругата ми да ревнува.

— Човек не бива да кара съпруг или съпруга да ревнуват, а да се старае това да бъде избегнато.

— Още не си чула цялата ми история.

Софи се настани удобно в креслото и разпери широко поли.

— Аз съм чудесна слушателка.

— Какъв долен, кучешки, отвратителен номер, Александър Монтгомъри! — каза възмутено Софи. — Двама мъже преследват клетата жена, но тя не притежава всъщност нито един.

— Сама си я играе тази игра. Разправя на Черния отмъстител, че било по-добре той никога да не се е появявал в Уорбрук, после заявява на Алекс, че Черния отмъстител е единствената надежда на града. И тя не знае какво иска.

— Аз пък съм с впечатлението, че много добре знае какво иска. Обича страната си, затова помага на Черния отмъстител. Обича семейството си, затова се омъжва за човек, за когото знае, че ще помогне на нейните братчета и сестричета, въпреки че този мъж не може да легне с нея. Дава обет за вярност, за да спаси семейството. Защото ти си я проклел да се види принудена да го стори. Горкото, горкото момиче.

— Тя първа почна. Нямах никакво намерение да играя тук ролята на Черния отмъстител, но Джесика ми се присмиваше и внушаваше на всичко живо, че съм тлъст и мекушав.

— Не бих я упрекнала. Наистина изглеждаш ужасно. Нищо чудно, че никоя жена не е искала да се омъжи за теб.

— Е, да, но ти не ми повярва.

— Наистина, но ние с теб доскоро… — Тя млъкна и очите й заблестяха. — Какво искаш всъщност от това девойче?

Алекс взе ръцете й в своите.

— Софи, аз я обичам. Може би винаги съм я обичал. Помня, че все се мъкнех след нея, когато тя, още дете, хукваше подир някой от по-големите ми братя, и всеки път успявах да й погодя някой номер. Всичко, което тя вършеше, ме вбесяваше. За майка ми Джесика беше чудесно момиченце. Все ни повтаряше, че Джес е най-силната личност в семейство Тагъртови. Аз пък исках да докажа, че някой ден, ако се озова в положението, в което е Джесика, ще стана на свой ред опора на семейството. Само че аз бях изтърсачето, имах си татко и двама по-големи братя. Джесика не ме удостояваше с поглед, каквото и да правех, за да привлека вниманието й.

Софи го погали леко по бузата.

— Не мога да й кажа, че аз съм Черния отмъстител. Ще направи някоя невероятна глупост. Сигурен съм.

— Мисля, че вече я прави. — Софи погледна Алекс през полуспуснати мигли. — Открий ми истинската причина да не й кажеш, че ти си Черния отмъстител.

Александър се усмихна и й целуна ръцете.

— Искам тя да ме обича. Мен, Александър. Да ме обича заради самия мен, а не защото нося черна маска и препускам на вран кон. Любовта на Джесика е много важна за мен и искам да зная, че тя ми принадлежи. Да съм сигурен, че ще ме обича и когато остарея и вече няма да мога да яздя. Да съм сигурен, че дори ако свърша като баща си, моята прекрасна Джесика няма да ми слага рога с първия срещнат левент.

— Алекс, искаш тя да обича един полумъж.

— Сигурно е така, но тя заряза Черния отмъстител и дойде при мен. Вярно, кървеше от прободна рана, имаше належаща нужда от помощ, но все е по-добре от нищо. Е, ама каза на Черния отмъстител, че й било все едно дали ще легне до мен или до сестра си.

— Алекс, искаш прекалено много от една жена. Първо от твоята Джесика, а сега и от мен. Ако искаш Джесика да обича не само плътското в теб, как може да ти помогне ревността?

— Прекарвай част от времето си с мен. Джес идва само ако някое от малките има нужда от помощ или внимание, или ако е ранена. Но ако види как друга жена, хубава, интелигентна, умна, с удоволствие ми посвещава времето си, може това да събуди любопитството й.

Софи се засмя.

— Мисля, че мога да обичам Александър дори ако тя не го обича. Вярно, не съм те виждала като Черния отмъстител. Я кажи, в тази роля представяш ли се като много дързък и романтичен герой?

— О, да, и вселяващ страх. Няма опасност, пред която Черния отмъстител да се стъписа. С изключение на Джесика, разбира се. Е, съгласна ли си да останеш и да ми помогнеш?

— Добре — отстъпи Софи и въздъхна. — Но трябва да ти кажа, че според мен жената трябва да знае, че нейният съпруг е и неин любовник. Ще помогна жена ти да почне да те ревнува.