Черният отмъстител

17

— Разкарай тая вехтория от тук! — извика войничето и половината дузина мъже зад него се събудиха.

Сбръчканата бабичка, с някога ярко пъстра, смърдяща на риба рокля, се свлече бавно от каруцата, подпирайки превития си гръб.

— Ох, няма да лишиш една старица от малко топлинка, а?

— Не може да останеш тук. Изпълняваме заповеди на негово величество английския крал.

Старицата отмести дулото на пушката и тръгна към огъня, простряла ръце към пламъците.

Войничето тъкмо да отвори уста да й се скара, но в този миг от каруцата заслиза божествено създание — хубавица с пищни гърди, изскочили от широкото деколте на блузата.

— Кълна се в пушката си! — изпелтечи войничето, посегна към гърдите й, вдигна ги високо и отново ги покри с блузата.

Междувременно всички войници в лагера вече бяха будни и повечето на крака.

Младата жена се опита да слезе от каруцата, но роклята й се закачи за нещо. За да я освободи, трябваше да запретне полата доста над коленете. Когато я откачи и вече можеше да слезе, всички мъже, с изключение на двамата постови, се бяха струпали край нея, протегнали ръце да помогнат.

— Колко мило от ваша страна — процеди надменно хубавицата и изгледа отвисоко събралите се. — Но както ви чух да казвате току-що на майка ми, не можем да останем и трябва да си продължим по пътя.

Мъжете нададоха високо гневен вик, вперили погледи в младия капитан — своя началник. Очите му святкаха досущ като тези на подчинените. Той пристъпи напред.

— Можем да ви предложим само угасващ огън и груба храна. На ваше разположение са.

Абигейл позволи на младия офицер да я свали от каруцата, а докато тялото й се търкаше в неговото, преди краката й да докоснат земята, гърдите й се притиснаха към лицето му.

Джесика стоеше в сянката на дърветата и наблюдаваше сценката, която се разиграваше на слабата светлина на огъня. За миг се усети, не по-малко от тези мъже, увлечена от пиеската — Абигейл играеше с нескрито удоволствие ролята си.

В черното трико, което й уши госпожа Уентуърт, Джесика се сливаше със сянката на дърветата в очакване до нея да стигнат звуците на китара. Госпожа Уентуърт беше натоварила на вехтата каруца куп музикални инструменти. Планът й беше да отвлекат колкото може по-силно мъжете от воинските им задължения, за да успее Джесика да освободи пленниците.

— Ще я убия! — чу Джесика вляво от себе си мъжки глас. Беше гласът на Итън, станал свидетел на първите сладострастни змиевидни извивки на тялото на жена си, започваща своя танц.

— Тихо! — заповяда войникът до Итън.

Джес се молеше Итън да не провали плана й. Беше още твърде рано, войниците не се бяха заплеснали достатъчно по танцуващата Аби, но Джес запристъпва към могъщите дъбове, за които бяха вързани тримата новобранци. Стигна лесно и незабелязана до първото дърво, а когато докосна въжетата, с които момъкът беше вързан за ствола, той прояви достатъчно съобразителност и не свали поглед от възбуждащите движения на танцуващата Абигейл. Единственият знак, с който даде на Джесика да разбере, че е освободен, беше бързо кимване с глава. Джесика освободи без усилия и втория пленник.

При Итън не стана така. Втренчил поглед в танца на съпругата си, той така яростно се дърпаше от въжетата, че възлите им се затягаха все по-яко. Наложи се Джесика да измъкне от ботуша си нож и да се залови да ги реже.

Дали поради резките движения на Итън, или тя прекалено избърза, но един от патрулите се взря в дървото, за което той беше вързан. Обърна се и видя острие на нож да проблясва на лунната светлина. Двамата вече свободни новобранци реагираха мълниеносно, единият долепи длани и удари войника по главата. Вторият го подхвана, преди да се е свлякъл на земята.

— Знаех си, че ще дойдете — прошепна единият от новобранците. Шумът от музиката и възторжените ръкопляскания на войниците все повече се засилваха.

Джесика остана в сянката на дърветата и продължи да прерязва въжетата на Итън. Мъжете бяха решили, че е Черния отмъстител.

— Тръгвайте — каза им с колкото може по-плътен глас.

Двамата освободени побързаха да изчезнат в сянката на гората.

— Джесика Тагърт, нали? — прошепна Итън през рамо. — Трябваше да се досетя. Ти измисли цялата тази история, нали?

Изненадана, тя спря да реже въжетата.

— Не спирай! Продължавай! — изсъска Итън. — Все още мога да различа жена от мъж. — Той погледна пак към лагерния огън — там Абигейл прескачаше горящите клони, които няколко войника държаха пред себе си. — Ще я убия!

— Та тя го прави заради теб — изсъска сега и Джес. — Готово!

Щом се видя свободен от въжетата, Итън изчезна мълниеносно в гората. Джес остана зад дървото, за да се намеси, ако стане нужда, ако Итън се реши на някоя идиотщина.

Беше вперила поглед в Абигейл и не обърна внимание на падналия на земята войник, който сега пристъпваше към нея. Вече я повали на земята, вече лежеше върху нея, когато тя проумя, че се е оправил от удара и се е съвзел. Отърколи се по-далеч от ножа, който войникът насочи към нея, но ударът последва толкова бързо, че острието се впи в хълбока й. Докато се мъчеше да се дръпне по-надалеч, ръката му докосна гърдите й.

— Жена! — изсъска той и миг по-късно краката му бяха между нейните и той притискаше горещи, мокри устни към устните й.

Джесика се задърпа. Но мъжът беше много по-силен от нея. Държеше с дясната си ръка китките й, а лявата вече шареше по панталона.

После той изведнъж се кротна.

Джесика продължаваше да се бори, но изведнъж разбра, че се е отлепил от нея или по-скоро някой го е метнал надалеч. Вдигна очи към нощното небе и видя Черния отмъстител да стои над нея с изваден кинжал.

Той й подаде мълчаливо ръка, вдигна я от земята и я изправи пред себе си. Виждаше как гневно святкат очите му зад маската.

— Аз… ние… — подхвана тя.

Той я дръпна за ръката и я поведе към коня. Джес сложи ръка на левия си хълбок и усети как кръвта се стича от прободната рана. Но не поиска да се оплаче.

Той я вдигна или по-скоро я бутна върху седлото, качи се зад нея и препусна навътре в гората.

Докато галопираха между дърветата, усети в лицето си хладния ветрец и се посъвзе. Седеше, обляна в лунна светлина, върху коня на мъжа, когото обичаше, а той я прегръщаше със силните си ръце. Мигът беше прекрасен, но по особен начин и смущаващ. Нещо не се връзваше, но не разбираше какво. Нали нападението мина успешно, разбира се само ако Аби и госпожа Уентуърт се приберат невредими. Но и нещо друго не беше наред.

Тя се обърна в седлото — поемаше шумно въздух, защото болката преминаваше сякаш с нажежено желязо през тялото й.

— Спри! — заповяда. — Трябва веднага да спреш!

Черния отмъстител се взря на бледата лунна светлина в лицето й, дръпна юздите на коня. Устните му веднага се озоваха върху нейните, той я целуваше по лицето, по очите.

— Не, моля те, недей! — прошепна тя и отметна глава, а устните му намериха шията й. — Къде ме водиш?

— У дома. В нашия дом, в Ковашкото заливче, там можем да се любим цяла нощ. Решил съм и да ти насиня дупето, задето си била толкова глупава, да се…

— Моля те, недей, не искам да се караме.

— Нямам намерение да се карам с теб, Джеси, любима.

— Трябва да ме заведеш вкъщи.

— Нали това правя.

— Не, искам да кажа, в моя дом и при Александър.

Тя се беше вкопчила здраво в него и сега усети как гърбът му се изпъна като стоманена струна, а гласът му прозвуча твърд, корав като тялото му.

— При Александър? Искаш да се прибереш при този окичен с дантели, пъшкащ пъзльо, след като току-що ти спасих живота?

Джесика се усети изведнъж сякаш разкъсана на две. Искаше да препусне с Черния отмъстител към пещерата, макар да знаеше, че ще се карат дали да спи с него, или не — ех, да й прости господ, знаеше, че ще изгуби спора. Но съзнаваше не по-малко ясно и че е длъжна да се прибере при Алекс.

— Той не е добре. Ако види, че ме няма в стаята, ужасно ще се притесни.

Погледът на Черния отмъстител сякаш се заби в очите й.

— Джес, да не би да обичаш този човек?

— Александър? Бих казала не. Но той ужасно се тревожи за мен, а има слабо сърце. Моля те, върни ме при него. — Джес усети как кръвта се стича по бедрото й. Може би раната бе причината да се държи така странно. Последното, което си пожелаваше в този миг, беше да се скара с Черния отмъстител. Но искаше Александър да я обгради с грижи.

Черния отмъстител слезе от седлото, после я пое и я свали на земята.

— Мисля, че си знаеш пътя за вкъщи — каза хладно. — Ще се моля никой да не те зърне в тези дрехи. — Той обърна коня и я остави сама насред гората.

Джес сподави стон, защото болката прониза пак хълбока й. До Монтгомърови трябваше да мине цели две мили, а се боеше да върви пеш. При всяка стъпка раната зейваше и сега усещаше как кръвта се стича вече по крака й.

Черния отмъстител я остави в началото на индианска пътечка, която щеше да я отведе до задната страна на къщата на Монтгомърови. Тя тръгна, но се спъна, облегна се за миг на един ствол, после направи още няколко крачки.

Сълзи на облекчение напълниха очите й, когато видя пред себе си дома на Монтгомърови и отворения прозорец на стаята си.

Беше й трудно да се изкачи и се беше подала едва наполовина в стаята, когато видя Александър да седи там. Очите му святкаха от гняв.

— Кълна се в бога, занапред изобщо няма да напускаш тази стая — посрещна я той. — Ще те окова тук, ще те уморя от глад, ще те…

— Алекс, помогни ми, ранена съм — едва успя да промълви, преди да се озове вътре.

Той я хвана, преди да се е строполила на пода, и я сложи на леглото.

— Алекс — прошепна тя.

Той не отговори, а разкъса дрехите й.

— Също като Черния отмъстител — засмя се тя и се усети най-сетне на сигурно място.

Той я остави да лежи гола до кръста, отиде в съседната стая и се върна с фенер, чисти превръзки и леген с вода. Беше свалил жакета си. Залови се да промива внимателно раната на хълбока й.

— Сърдиш ли ми се, Алекс? — попита тя с потрепващи от болката устни.

Той я обърна да легне на здравия хълбок, изми кръвта от ребрата и бедрата й.

— Алекс, трябваше да го направим. Не можахме да допуснем да отвлекат трите момчета. Адмиралът щеше да почне да изселва всички мъже. Знам ли, Натаниел можеше да е следващият.

Алекс продължи да промива мълчаливо раната й.

— Разбираш ме, нали? Всичко стана както го бяхме замислили. Изобщо нямахме проблеми. — Тя млъкна, защото отвън долетя силен шум. — Какво е това?

— Изстрел — отвърна кратко Алекс и притисна гърба й към леглото. Въпреки нескрития гняв беше много внимателен. Помогна й да седне и взе да й бинтова ребрата.

— Алекс, можеш поне да се възхитиш от нашия план. Госпожа Уентуърт се преоблече като… — Млъкна, защото Алекс се обърна да извади от скрина чиста нощница.

— Алекс, кажи две думи. Докато се изкачвах през прозореца, се заканваше, че ще ми наговориш куп неща.

Той й нахлузи нощницата през главата, сложи я пак да легне, вдигна й краката и я засъблича от кръста надолу.

— Алекс, мисля, че не е мило от твоя страна да не желаеш да говориш с мен. Черния отмъстител се появи чак в края на акцията и поиска да отида с него. Но аз предпочетох да се върна тука, при теб.

Той й хвърли поглед, който тя не можа да разбере, покри я с юргана, взе от нощното шкафче фенера и легена с обагрената от кръвта й вода и излезе. Затвори вратата зад себе си.

Джесика лежа известно време в тъмното, толкова смаяна от поведението му, че дълго не можа да измисли обяснение. После си каза: защо да се чувствам засегната, че Александър ми се сърди? Направих нещо добро за целия град.

Мислеше си за плана и колко добре го осъществиха. После си спомни лъжливата история, която измисли, докато си приказваха с госпожа Уентуърт на чаша чай.

Видя се пак и как освобождава тримата новобранци, третирани от тираните англичани като пленници. После си спомни как Алекс й каза, че я обича и се тревожи заради опасностите, на които може би се излага.

Мислеше, разбира се, и за това как Черния отмъстител й спаси живота.

Спомни си колко сигурна беше, че именно Александър ще се погрижи за раната й. На този свят има неотразимо привлекателни и страстни мъже, но и друг тип мъже, способни да се грижат за някого, ако се разболее.

Държеше тялото си неподвижно, за да не се отвори раната и да не почне пак да кърви, стигна така до вратата и я отвори. Ръката й трепереше.

Алекс седеше, запретнал ръкави до лактите, в кресло до прозореца и пушеше дълга пура, втренчил поглед в някаква точка, навярно долу в градината. Не се обърна, когато Джес влезе. Дори когато тя се промъкна между креслото и прозореца, пак не я погледна.

— Алекс, наистина ужасно съжалявам — каза тя меко. — Но трябваше нещо да се направи, така го чувствах. Наистина ли не разбираш? Случва се човек да може да мисли само за онова, което смята за свой дълг. Не исках да се изложа на опасността да ме ранят. Не исках да съм непокорна съпруга и да ти причиня мъка. Баща ти се опита да ме откаже, но аз трябваше да осъществя плана си. Нима не разбираш? — Умоляваше го да я разбере. Но той беше като Елеонор — дълбоко уязвен, че не е постъпила както се очакваше от нея.

— Умолявам те, Алекс — прошепна тя.

Той най-сетне я погледна.

Джесика видя мъката в очите му, разбра какво страдание му е причинила. Чувствата на този мъж бяха лесно раними като тялото му.

— Алекс — протегна към него ръце.

С израз на примирение и прошка, поне така реши Джес — той също протегна към нея ръце.

Тя се покатери в скута му като малко момиченце. Беше се стигнало някак дотам да го възприема като свой приятел. Не беше неин любовник и не беше, разбира се, истински съпруг, но пък неин приятел. Нацупи се, накара й се, но Джес знаеше — той ще й даде сигурност.

— Беше ужасно, Алекс. Толкова ме беше страх. Ръцете ми така трепереха, че едва разрязах въжетата на Итън. Да си чул нещо ново? За Абигейл и госпожа Уентуърт? Да беше видял само Аби как танцува!

Алекс я притисна към себе си, доколкото беше възможно, без да навреди на раната й.

— Елеонор беше у Уентуъртови. Адмиралът удрял с юмруци по вратата на спалнята на госпожа Уентуърт и Елеонор му отговаряла.

— Елеонор? — възкликна смаяна Джес. — Та аз не съм споделяла с нея замисъла си. Не посмях, защото скрупулите й са повече и от твоите.

— Тя е интелигентна и много разумна жена, нещо, което не може да се каже за теб.

— Мисля, че се прибрах вкъщи и при тебе, нали? Знаех, че Черния отмъстител не може да ми помогне и дойдох при теб.

— Само за да ти превържа раната, нали? — каза тихо Алекс.

— О, Алекс, нямаш причина да се оплакваш. Черния отмъстител искаше да отида с него, но аз му връчих празна кошница.

Устата на Александър се превърна в тънка ивичка.

— Отпратила си го само защото не е носел кошница с бинтове — за всеки случай, ако измайсториш още някоя глупост например. Представяш ли си какво ще бъде сега отмъщението на адмирала?

— Не — отговори тя тихо.

— Един от постовите е бил убит, навярно от твоя Черен отмъстител, тъй че адмиралът е твърдо решен да намери виновника още тази нощ. Каза, че мъртвият войник държал в ръка окървавен нож. Смята, че кръвта е на Черния отмъстител, а пък аз реших по погрешка, че е било работа на Итън. За да открие виновника, адмиралът е заповядал да съберат всички млади мъже в кметството, там ще ги накарат да се съблекат голи. Ще заповяда да обесят всеки, който има прясна рана от нож.

— А жените?

— Войниците са се заклели до един, че могат веднага да разпознаят циганките.

Джесика застина в прегръдката му.

— Алекс, ако разберат, че Абигейл и госпожа Уентуърт са се преоблекли като циганки…

— Може би трябваше, да помислиш за това, преди да хукнеш към гората и за малко да останеш там. Колкото и да ми се иска да те държа до утре сутринта в обятията си, предпочитам сега да поспиш.

— Къде ще ходиш?

— Да видя дали мога да помогна на хората с нещо.

Джесика слезе от скута му.

— Алекс, трябва да си почиваш. Здравето ти…

Той не я изслуша, а се наведе така, че връхчето на носа му докосна нейното и процеди през зъби:

— Значи сега се тревожиш за здравето ми? Скланяш баща ми да съзаклятничи срещу мен, караш ме да изтърпя мъките на ада, докато седя цялата нощ тук и те чакам, после се прибираш с отворена кървяща рана и почваш да ме баламосваш, че друг можел да застраши здравето ми. Английската армия е едно нищо в сравнение с мъките, които ми причиняваш ти, Джесика Тагърт.

— Монтгомъри — каза тя тихо. — Ти се ожени за мен, ако случайно си го забравил.

Алекс се дръпна.

— Можах да се оженя за теб, но не и да те променя. А сега чуй ме добре: искам да си легнеш и да заспиш. Ще кажа на всички вкъщи, че си болна и Елеонор ще се грижи за теб.

— Само още миг, Алекс. Адмиралът няма ли да поиска да говори и с мен? Зная, той вярва, че мъж е освободил новобранците. Но може да му хрумне, че аз съм била танцьорката.

Алекс впери гладен поглед в деколтето на нощницата й.

— Има неща, които една жена не може да скрие. Тъй че теб няма да разпитва. — И с тези думи излезе от стаята.

Джес наведе очи и установи, че в сравнение с Абигейл тя е женско същество с плоски гърди. Намръщи се и се изпъна в леглото на Александър. Той пък каква роля играе сега и какво ли мнение има за тялото й? Но нали в това отношение е, тъй или иначе, неспособен на каквото и да било.