Черният отмъстител

12

След появата на адмирал Уестморланд Черния отмъстител не побърза да се появява, а пристигналата с високото началство английската войска сякаш накара гражданите доброволно да подвият опашка, затова адмиралът реши, че може да си позволи известно безгрижие. Правеше му удоволствие да наблюдава как хората свеждат гневни погледи към кончовите на ботушите си, но не се решават да му противоречат. Взе даже да се перчи. Поучаваше всеки, до когото можеше да стигне гръмкият му глас, че на града му е липсвала само желязна ръка.

Затова се оказа съвсем неподготвен за поредната поява на Черния отмъстител.

На разсъмване гражданите бяха събудени от ударите на голямата камбана. Окачена в единия край на къщата на Монтгомърови, тя трябваше да кънти в случай на опасност. Някога беше подканяла хората да се съберат, за да отблъснат нападение на индианците, сега известяваше пожари и други природни бедствия.

Мъже и жени, повече или по-малко облечени, се изсипаха от домовете си.

— Какво е станало, какво се е случило? — питаха се един друг.

После бързо откриваха позивите, забодени на вратите им. С всяка дума, която прочитаха, очите им се отваряха все по-широко и някои оставаха зяпнали от учудване. Защото на листчетата пишеше, че американците имат права и краят на английското господство вече се вижда. Пишеше, че англичаните нямат право без прокурорска заповед да претърсват домовете, нито да настаняват войници у американски семейства. Имаше намек и за митническите закони и беше обяснено, че американците имат право да внасят и изнасят стоки, без да ги стоварват преди това в Англия.

— Заловете ги! — ревеше адмирал Уестморланд, застанал с кител, наметнат над дългата нощница, на верандата на Уентуъртови. Той изгледа гневно госпожа Уентуърт и дръпна позива от ръката й. — Върни се веднага в кухнята, жено, там ти е мястото.

Тъкмо се обърна рязко, за да се прибере, когато заби и камбаната на фара в южния край на полуострова. Хората застинаха по улиците, зяпнали натам.

Там видяха черен силует да балансира върху опасния стръмен покрив.

— Черния отмъстител — прошепна някой и тези думи се понесоха като вихрушка през тълпата.

Докато хората зяпаха към фара, човекът там, горе, хвърли във въздуха пачка позиви и те полетяха към земята. Миг по-късно изчезна.

— След него! — изрева адмиралът на полуоблечените си войници. Лицата на двама от тях бяха целите в сапунена пяна.

— Веднага съберете тези мръсни хартийки! — извика адмиралът подир хората си, смачка един позив в стената и го хвърли на земята. — Всеки, заловен с такъв позив, ще бъде обесен — изрева той и се втурна в къщата. Не видя как госпожа Уентуърт стъпи върху смачкания позив, а после го пъхна под една саксия.

Този следобед Алекс вдигна глава от халбата с бира, която пиеше в кухнята, когато Джесика се появи усмихната на вратата. Пусна на пода мрежата, пълна с риба, и се усмихна още по-широко, като зърна Алекс до масата.

— Видя ли го? — попита задъхано. — Аз не. Не се върнах овреме в града, но всички твърдят, че бил великолепен.

— Сигурно имаш предвид Черния отмъстител — каза Алекс и наведе очи към счетоводната книга пред себе си. Искаше да разбере все пак какви ги върши Питмън с имуществото на семейство Монтгомъри. — Ужасно глупаво, ако искаш да знаеш какво мисля. Сега градът ще си има сериозни неприятности с адмирала.

— И аз така мисля — извика Елеонор откъм печката. Беше пъхнала ръка във фурната да провери дали е достатъчно гореща. — За стореното днес от Черния отмъстител ще трябва всички прескъпо да платим.

— Да, ама ти прочете ли някой позив? Аз още не съм видяла ни един. На нашата врата нямаше — каза тя недоволно.

— Първата разумна постъпка на онова момче — изръмжа Алекс. — А сега ще престанеш ли, ако обичаш, да ми пречиш с твоите историйки за чудесните подвизи на този маскиран подстрекател. Тъкмо се опитвам да сумирам колони от числа.

Джес изгледа с гримаса напудрената перука върху темето на Александър, после обърна с мълниеносно движение на ръката счетоводната книга така, че да види числата.

— Двеста трийсет и осем фунта и двайсет и девет шилинга — каза, след като прокара бърз поглед по колоните. Издърпа перото от ръката на Александър, прокара пръст по още пет колони с числа и написа сумата под всяка. Обърна пак книгата, за да види той какво е написала. — Не всеки може да си седи на задника и да зяпа как други работят или предприемат нещо.

Обърна се и излезе от къщата, без да се вслушва в думите на Елеонор, която настояваше тя да се върне и да се извини на Александър.

За съжаление предсказанието на Александър се сбъдна. Адмирал Уестморланд побесня от яд, че Черния отмъстител се осмели да се появи, докато той упражнява върховната власт над града.

Три товарни кораба бяха задържани тутакси и обградени от англичаните. Адмиралът оправда мярката с това, че собствениците им били заподозрени да държат контрабандна стока в трюмовете. Но в града всички знаеха, че сутринта, когато Черния отмъстител се появи на фара, тримата собственици бяха излезли от домовете си и адмиралът ги бе видял да четат позивите, забодени за вратите.

Двама мъже бяха арестувани, след като английски войници претърсиха посред нощ домовете им и намериха там от въпросните позиви.

Адмиралът не се реши все пак да ги обеси, защото даже той почваше да проумява как реагират гражданите на изстъпленията му. Черния отмъстител направи тъкмо онова, което Джесика очакваше от него: вдъхна на хората надежда.

Адмиралът не искаше да подтикне „тази сган“ към кървави сблъсъци, добре разбираше, че тъкмо това ще стане, ако заповяда да обесят двамата арестувани. Искаше само да покаже кой е истинският господар в този град. Заповяда да нашибат един младеж заради безсрамните му забележки. Чули го как мърмори „независимост“ или нещо подобно.

Докато се прибираше една вечер от риболов, Джесика видя, че на пазарния площад някой е вързан за позорния стълб. Едва не се сблъска с Абигейл, която се криеше в сянката и тихо плачеше.

— Какво правиш тук? — попита я Джес. — За малко да не те видя.

Абигейл се разхълца още по-силно.

Джес изпъшка и пусна чувала с миди.

— Какво ти е, Аби? — попита и се постара гласът й да прозвучи съчувствено. — Да не си се скарала с Итън?

Абигейл си избърса носа и посочи с глава позорния стълб.

През последните дни позорният стълб не беше оставал празен, но този път Джес се смая.

Това там да не е майка ти? — попита ужасена.

Аби кимна и се разрида.

За да намери опора, Джес се облегна на едно дърво. Беше й забавно да гледа как госпожа Уентуърт стои до печката и пържи миди, но гордата дама, принудена да стои, окована в железа, на позорния стълб, не беше и за нея весела гледка. — Адмиралът? — попита Джес.

Аби кимна.

— Твърдеше, че не се отнасяла към англичаните с дължимото уважение — обясни Абигейл и почти изкрещя: — Ами той пръсна жарава от пурата си върху едно от брокатените ни кресла и мама му направи забележка.

— Откога стои там? — попита Джесика хълцащата Абигейл.

— От четири часа, но трябва да стои още три, докато се стъмни.

— Сигурно не са й дали глътка вода?

Аби я погледна ужасена.

— О, не. Адмиралът изрично заповяда, ако ожаднее, хората му да й се… в устата. — Джесика каза нещо, от което Абигейл потрепери.

— Боя се, че са способни да го направят — прошепна Аби. — Но той забрани и да й се говори.

— Няма да кажа ни дума — успокои я уверено Джесика, отиде до обществения кладенец, наля паничка вода и я занесе на госпожа Уентуърт. Госпожата изглеждаше ужасно: погледът и беше притъпен и безжизнен, обикновено грижливо фризираната й коса беше потна и висеше на кичури.

Жената вдигна изненадано глава, когато Джес поднесе паничката с вода към устните й.

— Вашата слугиня краде всичко, което не е вързано или заковано — каза тихо Джес. — Чух, че мистър Уентуърт пуска сега кучетата си в големия салон. Абигейл и Итън така се карат, че перушина хвърчи.

Госпожа Уентуърт вдигна глава, доколкото й го позволяваше желязото около врата.

— Ако Абигейл смята, че след като ме посрами пред целия град, може да се върне у дома, по-добре да си го избие от главата. А на Джеймс ще му дам да се разбере, като се прибера. Пък онази безсрамница, слугинята, нея ще я… — Госпожа Уентуърт изведнъж млъкна и на лицето й бавно се появи усмивка. — Много благодаря, Джесика — прошепна. — Не съм заслужила добрината ви, след всичките ми лоши приказки за вас…

— Тихо! — каза Джесика и я погали по косата. — Вие сте най-добрата ми клиентка, госпожо Уентуърт. Да ви докарам ли утре количка стриди?

— Да, а ще придумате ли Елеонор да ми изпече половин дузина от превъзходните си хлебчета със стриди? Искам да кажа, ако Сойер няма нищо против. Трябват ми и… — госпожа Уентуърт млъкна ужасена. — О, Джес, бягайте бързо.

Зад Джесика беше изникнал изневиделица адмиралът на кон. Навярно беше дебнал в странична уличка да залови престъпник. Сега допря върха на кинжала си до гърлото на Джесика, за да не може да му избяга.

— Коя си ти? — извика строго.

— Джесика Тагърт, доскоро капитан на „Мери Катрин“ — отговори тя, но не толкова високо.

Той вдигна с кинжала брадичката й, за да я накара да го гледа в очите.

— О, да! — каза тихо — Момичето, което Черния отмъстител толкова харесва. Сега разбирам защо. — Той дръпна кинжала от гърлото й. — Заповядах никой да не говори с тази жена.

— Тя не каза нито дума — обясни госпожа Уентуърт. И мина съвсем случайно край мен.

Адмиралът местеше поглед от едната към другата и не знаеше дали да повярва.

— Госпожица Джесика ме снабдява с мидите, които толкова обичате, сър — каза умолително госпожа Уентуърт.

Джесика стрелкаше адмирала с гневни погледи.

Той пък я оглеждаше от глава до пети.

— Много сте хубава, за да ходите с такива дрехи. Обличайте се както подобава на жена, или ще се озовете на позорния стълб. Ще направя още по-добре, ако ви предоставя на войниците си. Те ще съумеят да ви навлекат каквото трябва. Довиждане… госпожи.

Обърна врания си кон и се отдалечи.

— Махни се оттук — изхълца госпожа Уентуърт. — Върви си и още веднъж много ти благодаря, Джесика!

Джесика изтича през пазарния площад, покрай Абигейл, зяпнала втренчено подире й, сякаш е полулуда или полусветица. Джес вдигна тичешком мидите и пое към Монтгомърови.

Гостната беше празна. Докато Джесика се отпускаше запъхтяна на един стол, Александър се доклати в стаята.

— Видях те как тичаше нагоре по хълма — каза загрижено. — Случило ли се е нещо?

— Елеонор няма ли я?

— Едно от децата се разболя. Мариана я прати да си ходи.

— Кое от децата?

— От най-малките — сви рамене той. — Защо трябваше да тичаш така лудо?

Тя му разказа набързо случката с госпожа Уентуърт и адмирала.

— Сега трябва да се прибирам. Мидите са за утре.

Алекс успя да я хване за лакътя, преди тя да стигне до вратата.

— Джес, бих предпочел да избягваш срещи с адмирала. Да ти е минавало през ума, че Черния отмъстител не е залепил позив на твоята врата само за да не те излага на опасност?

Тя се обърна към него.

— Твоето малодушие направо ме поболява. Или сме овце, които се оставят безропотно да ги откарат в кланицата? Трябва да се борим.

— Остави това на мъжете — отговори той ядосано. — Не е работа за жени и деца.

— Клетата госпожа Уентуърт стои там, на площада, прикована за позорния стълб само защото е искала да запази тапицировката на меката си мебел, а ти твърдиш, че жените нямали нищо общо с всичко това. Пусни ми ръката. Трябва да се погрижа за семейството си.

— Ако решиш да се противопоставиш на адмирала, много скоро няма да имаш семейство — извика той подире й. — Проклетият Черен отмъстител — добави тихо, а когато Мариана застана на прага, включи и нея в ругатните си, задето се бе омъжила за Питмън и бе допринесла за всичките им нещастия.

— Защо ме гледаш толкова злобно? — попита Мариана. — Да съм сторила нещо лошо?

Той сподави гнева си.

— Можеш да ми помогнеш да изберем няколко рокли за Джесика Тагърт.

Мариана се опита на няколко пъти да каже нещо.

— Значи ли това, че клетата млада жена пак се е насадила на пачи яйца? Ела в стаята на мама. Там ще ми разкажеш всичко, докато приготвим дрехи, които Джесика може да носи.

Минаха часове, преди Александър да реши, че е време да си легне, а когато заслиза по стълбата, баща му го извика. Александър веднага изправи гръб. Беше готов да прости на всеки, неуспял да разгадае маскировките му, само не на баща си. Помисли си с горчивина за студения, почти стоманен тон, с който го поздрави баща му, когато се върна. Как се изрази тогава Джесика? Заяви, че Кит и Адам били „най-добрите“ синове на стария Монтгомъри. Или нещо подобно.

— Желаете да говорите с мен, сър? — попита сдържано Алекс от прага. Поне тонът му беше като вдървен, защото всеки път, когато се изправяше пред баща си, пресилваше тромавостта, с която се движеше.

— Добре ли чух, че Джесика се раздели ядосана с теб?

— Да, така е. — Алекс изпъшка и вдигна ръце, за да развее нахлуващият през прозореца вятър, дантелените му маншети.

— Ядоса се, защото не споделям мнението й, че Черния отмъстител е наш спасител.

— Не вярваш, че той помага на града?

Алекс присви колене, за да се види в огледалото в другия край на стаята. Нагласи една къдрица на рамото си.

— Смятам, че този човек докарва само злини на града. Ако не се беше появил, адмиралът щеше да си отплува може би обратно за Англия.

— Това ли каза на Джесика?

Алекс изгледа баща си.

— Естествено. Трябваше ли да го премълча?

— Всеки с мнението си. Впрочем кажи, онзи следобед, когато Джес се промъкна през храсталака зад къщата, намери ли те в стаята ти?

Алекс се опита да скрие учудването си.

— Дойде при мен на другата заран. Имате ли още нещо да ми казвате? Твърде слаб съм след последното разболяване.

— Върви — каза с гримаса Сойер, — лягай си и спи.

С ръце свити в юмруци край бедрата, Алекс тръгна по коридора към стаята си.

Джесика още не беше простила на Елеонор, когато на другата заран събра мрежите и пое към града. Беше си забравила лопатката за миди у Монтгомърови, пък и Елеонор настоя да отиде при Мариана и да благодари за четирите рокли, които й прати предишната вечер по един слуга.

— Тази жена си позволява твърде много — измърмори Джес, имайки предвид по-голямата си сестра. Сутринта Елеонор изгуби ценно време, за да направи на Джесика фризура, да й пристегне корсета, да се погрижи за външността й, сякаш си нямаше по-важна работа.

— Как искаш да ловя риба с тези поли? — беше изплакала Джес.

— Като те пъхнат в затвора, изобщо няма ловиш риба — отвърна Елеонор. — А ти със сигурност ще се озовеш там, ако не изпълняваш заповедите на адмирала.

И тъй, сега вървеше, издокарана като от шивашко ателие, към дома на Монтгомърови.

Беше толкова ядосана, че изобщо не забелязваше какво става наоколо й. Някакъв ездач така се зазяпа в нея, че отпусна юздите на коня и той се сблъска с нечия каляска. Конете в каляската се подплашиха, но кочияшът сякаш не ги видя, вперил очи в хубавата Джесика Тагърт. Конете му се изправиха на задни крака, кочияшът изхвърча от капрата и се озова в купчина конски изпражнения. Конете препуснаха с каляската, в която старият господин Дънкан викаше за помощ, но никой не му обръщаше внимание. Двама мъже, зяпнали Джесика с отворени уста, се сблъскаха с жена, понесла шест дузини яйца. Яйцата цопнаха на земята, повечето се счупиха, а други продължиха да се търкалят. Мъж, понесъл кафез с гъски, се прехласна по Джесика и се подхлъзна върху три от търкалящите се яйца. Гъските избягаха от кафеза и се навряха в краката на ковача. Той пък изтърва нажежената подкова, защото гледаше Джесика, а не наковалнята. Подковата докосна крака на един кон, той хвърли къч и улучи греда, на която беше опряно голямо колело. Колелото се прекатури и удари втора греда, поддържаща основната тежест на покрива. Постройката рухна, а ковачът и конят едва успяха да се спасят.

За нещастие адмиралът, застанал до Алекс на върха на хълма, видя всичко като от висока наблюдателница.

Алекс се смееше със сълзи, но се опита да се овладее, когато Джесика се приближи. Тя не удостои адмирала даже с поглед, а към него се обърна доста враждебно:

— Идвам да ти благодаря за дрехите.

Адмиралът погледна към града и отново видя настъпилия хаос — мъже и жени се навикваха взаимно и тичаха като луди напред-назад, насочили погледите към Джесика. Лицето на адмирала стана кръв червено.

Той вдигна пръст и я посочи.

— Да се омъжиш! — изрева гръмогласно. — До две седмици да си омъжена. И господ да пази мъжа, който се поколебае да те вземе. — После профуча покрай нея по хълма, крещейки заповеди, за да овладее хаоса.

Джесика се обърна и го проследи с недоумяващ поглед.

— Какво, по дяволите, става там долу?

Алекс побърза да отведе Джесика в къщата и продължи да се превива от смях.

— Да не ти е изпила чавка акъла? — попита тя, защото не можеше нищичко да разбере.

Алекс тъкмо искаше да й обясни, но Еймъс Кофин, седнал в гостната, се обърна, хвърли само един поглед към Джесика и понечи да сложи халбата на масата. Улучи не масата, а печката и халбата се строши. С дръжката в ръка, Еймъс продължи да зяпа Джесика.

— Какво има? Да не ви заприличах на морско чудовище? — нахвърли се Джесика върху Еймъс, с което накара Алекс отново да избухне в див смях. — Мъже! — изрече възмутено Джесика, взе лопатката от ъгъла и забърза към вратата.

— Да не си посмяла да минеш още веднъж през града — извика Алекс, като се превиваше от смях. — Уорбрук не би го издържал.

Тя го изгледа сърдито и тръшна ядосано вратата. Разбира се, че няма да мине втори път през града. Пое по пътеката през гората и той знаеше, че ще направи точно така.