3

Обличането отне на Александър много време. След като Ник превърза раната на рамото му, двамата се заловиха старателно да му бинтоват краката, така че да изпълнят копринения панталон, после увиха по същия начин и кръста, та коремът му щръкна с цял лакът, коронясаха творбата с прясно напудрена перука. Когато свършиха, Александър беше така яко опакован, че по челото му избиха капки пот.

— Не съм сигурен, че те наистина го заслужават — изрече обидено Алекс.

— Те са твои съграждани — сви рамене Николай.

— Но се обърнаха срещу мен. — Алекс си спомни живо подигравателния смях, с който го посрещна Джесика Тагърт. Кой знае дали съгражданите му щяха да се оставят толкова лесно да бъдат измамени от дрехите, ако тя не беше цъфнала на кея — помисли си той.

Беше вече единайсет преди обед, когато той се доклати най-сетне до приемната в дома на семейство Монтгомъри, където вече го очакваха многобройни посетители, дошли уж да обсъдят делови въпроси. На Алекс веднага му стана ясно, че са тук само заради него. За миг си пое дъх, убеден, че някой високо ще се изсмее и ще му заяви, че вече може да хвърли тези дрехи, понеже си е у дома и сред приятели.

Но хората му хвърлиха само бърз поглед и се втренчиха отново в чашките си.

Алекс погледна към Елеонор, която даваше нареждания на двете готвачки край печката. Тъй наречената приемна беше едновременно кухня, салон и просторно помещение за събирания. Семейство Монтгомъри, на което принадлежеше почти целият град, наистина имаше куп въпроси за решаване. В течение на деня почти цял Уорбрук мина, по един или друг повод, през тази врата, а Сойер Монтгомъри винаги се грижеше гостите му да получат и нещо за хапване и пийване.

Двамата мъже, седнали в ъгъла до една от двете маси, подхванаха разговор на висок глас.

— Зет ми с ръцете си пося и ожъна това жито, но преди да го откарам за Испания, трябваше да спра в английско пристанище и да го разтоваря, за да го прегледат.

— На мен пък ми наредиха да откарам какаото от Бразилия чак в Англия, та там да ми позволят да продължа за Бостън, откъдето беше поръчано.

Мъжете поглеждаха над чашите към Александър, но той се преструваше, че не ги е чул. Мъжете не си направиха труда да го заговорят направо и той не видя причина да възнагради неуважението им с проява на съчувствие. Дали наистина вярват, че той има власт да промени английските закони? Държаха се така, сякаш още беше в сила средновековният феодален ред, според който той, като техен господар, можеше да отиде лично при краля и да му се оплаче.

— Изгубих си кораба заради проклетите шейсет фунта — оплака се Джошуа Грийн.

Александър се втренчи в голямата, препълнена чиния, която Елеонор сложи пред него. Усети се като зрител в театър, който се е озовал на вече гледано представление. Докато ядеше, изслуша историята на Джошуа. Той я беше разказвал поне сто пъти, но сега я предъвкваше заради Александър за сто и първи.

Всички присъстващи хвалеха хубостта на кораба на Джошуа, с който той толкова се гордееше. Да, ама Джон Питмън го намразил. Спречкали се за парче земя, собственост на Джошуа, което той отказал да продаде. Питмън твърдял, че Джошуа е натъпкал кораба си със зелена боя, тоест с контрабанда. На това основание конфискувал кораба на Джошуа, но не намерили никаква боя, въпреки това събрал дузина войници и им заповядал да претърсят посред нощ къщата на Джошуа. При това „претърсване“ войниците опустошили хранителните припаси в зимника, разкъсали платнените подвързии на куп книги, изпотрошили мебелите, изплашили дъщерите му. Джошуа се опитал да си върне кораба, но му заявили, че трябва да плати гаранция от шейсет фунта. Но той дал вече всичките си пари за застраховката, която трябвало да внесе при Питмън, преди корабът му да отплува. Откъде да вземе парите? Приятелите му събрали сумата, но доказателствата за невинност трябвало да даде Джошуа. Питмън твърдял, че на борда на кораба на американеца имало зелена боя, а Джошуа, че никога не е карал зелена боя. Случаят стигнал до колониалния морски съд, който е от един-единствен съдия и не включва съдебни заседатели. Съдията предал кораба на Питмън и помощниците му в митницата, понеже Джошуа уж не могъл да докаже, че никога не е товарил зелена боя.

Докато гледаше съгражданина си, Александър забрави собствените си неволи. Виждаше един сломен човек, погубен най-легално заради лакомията на англичанина. Питмън беше хвърлил око на къс земя, собственост на Джошуа, и беше успял да присвои не само земята, но и всичко останало, което семейство Грийн бе наричало досега своя собственост.

Александър наведе глава над чинията, за да не видят хората гнева, припламнал в очите му. Ако иска да продължи да играе ролята на глезен лакомник, хората не бива да разберат колко го наскърбяват такива разкази. Усещаше върху себе си погледите на мъжете, които го наблюдаваха и продължаваха да се надяват, че той е човекът, на когото могат да се опрат. Бяха като деца, вярващи, че мъж, който носи името Монтгомъри, може да реши всичките им проблеми и да превърне несправедливостта в справедливост.

Преди гневът му да надделее и да издаде истинските му чувства, вратата се отвори и Джесика Тагърт влезе с две пълни кошници стриди.

Джесика погледна хората, които седяха, тихи и безмълвни, и гледаха Алекс така, сякаш очакваха всеки миг да се развилнее буря, и веднага разбра какво става.

— Значи не сте изгубили надежда? — разсмя се тя високо, като местеше поглед от човек на човек. — Още вярвате, че ей този Монтгомъри ще ви се притече на помощ? Да, ама господ бог е създал само трима Монтгомърови: Сойер, Адам и Кит. Този тук не заслужава името си. Вземи, Елеонор — продължи тя, подавайки кошниците на сестра си. — Сигурно ще ти потрябват, ако върволицата продължи да се точи цял ден. — Тя изгледа подигравателно Алекс, който така и не вдигаше глава. — Което си е право, докато си е вкъщи, и този ще има на какво да се нагледа тук.

Александър вдигна много бавно глава и я погледна. Мъчеше се да не издаде гнева си, но успя само наполовина.

— Добро утро, госпожице Джесика — каза той тихо. — Миди и стриди ли продаваш? Нямаш ли си съпруг да те храни?

Мъжете в другия край на масата се изкикотиха. Джесика беше хубавица и в града нямаше мъж, който да не се е опитал, по един или друг начин, да се приближи към нея. Някои, вече изтощили съпругите си с непрекъснати бременности, й предлагаха женитба; синове и племенници от други семейства я заговаряха със същото намерение. Накъсо казано, нямаше мъж, който поне да не е мечтал да я направи своя. А сега този човек тук намекваше с въпроса си, че никой не я е поискал.

— Мога да се грижа за себе си и сама — отговори Джесика и застана пред него. — Не ми е дотрябвал нито съпруг, който да ми ближе краката, нито такъв, който да ми нарежда какво да правя и какво не.

Александър й се усмихна.

— Ясно — каза той и я измери от глава до пети. Джес разбра още преди години, че не може да управлява корабчето с дълга пола и си прекрои моряшка дреха. Носеше високи ботуши, над които се спускаше широк панталон, над него удобна блуза и отворена жилетка. С изключение на колана, който пристягаше силно на тънкия си кръст, за да не й се смъкне панталонът, в това облекло тя почти не се отличаваше от повечето мъже в Уорбрук. — Я ми кажи — продължи преспокойно Алекс, — още ли настояваш да ти дам адреса на моя шивач?

Избухналият смях беше по-силен, отколкото шегата всъщност си заслужаваше. Мнозина бяха виждали Джесика да върви по кея с олюляващи се бедра, които караха кръвта им да кипне. Даже в мъжки дрехи беше толкова привлекателна, колкото една жена може да си пожелае.

Елеонор се намеси, за да поукроти присмеха на мъжете:

— Благодаря ти за стридите. Ще можеш ли да донесеш следобед и няколко миди?

Джесика кимна мълчаливо, още ядосана от начина, по който Александър накара хората да се разсмеят. Тя го стрелна за миг ядосано, без да обръща внимание на останалите мъже, които продължаваха да се хилят и да се наслаждават на подигравките, които й се наложи да чуе. Тя се обърна рязко и излезе от къщата.

Елеонор вдигна чинията на Александър, изпразнена едва наполовина — невъзможно му беше да изяде огромното количество храна, което му сипа. Тя го изгледа строго, но нищо не каза. Беше син на нейния работодател, нямаше как. Затова пък се обърна към Николай, който се мотаеше до вратата:

— Изсипи това на прасетата! И я се поразмърдай!

Ник отвори уста, но пак я затвори и само каза с блеснали очи:

— Да, госпожо, избягвам да противореча на жени.

Това предизвика нов смях сред присъстващите и Алекс се усети за миг отново приет от хората в този град.

Но когато се надигна, или по-скоро се опита да стане, смехът веднага секна. Не беше свикнал да усеща тялото си по този начин, с многото възглавници, струпани да изобразят дебел тумбак, затова продължи да седи, впил ръце в ръба на масата. Платът на ръката и рамото се изпъна и задърпа полузарасналата рана. Зашеметен от силната болка и ужасното шкембе, което му пречеше да стане, изчака няколко секунди, преди да се оправи и да успее да се надигне.

Според него това беше по-скоро повод за смях, но хората наоколо бяха потресени.

Алекс вдигна очи и съзря в погледите им съчувствие. Извърна се, за да не забележат гнева му, и излезе от стаята. Пък и време беше да се запознае с въпросния Джон Питмън.

Намери го, както и предполагаше, в кантората, служила на семейство Монтгомъри от три генерации насам за уреждане на сделките. Питмън беше набит, як и плешив. Алекс не можеше да види лицето му, ниско приведено над счетоводните книги, разтворени на бюрото. Преди Питмън да успее да вдигне глава, Алекс обгърна с бърз поглед стаята и забеляза, че два от портретите на предците му са свалени от стените, а на един от шкафовете, принадлежали на майка му, беше окачен тежък катинар. Този мъж явно се канеше да се залости тук завинаги.

— Кхъм — покашля се Алекс.

Питмън вдигна очи към него.

Първото у този човек, което направи впечатление на Алекс, беше пронизващият поглед на големи, втренчени очи, проблясващи като черни диаманти. Този мъж е способен на всичко, помисли си Алекс. На зло, но, може би, и на добро.

Джон Питмън го измери от глава до пети и го прецени със студените си очи, в този миг сякаш си припомняше всичко, което е чул за Александър Монтгомъри и го сравняваше със самия него.

Алекс беше решил, че ако иска да надхитри този човек, вече е време да свърши и нещо друго, освен да се дегизира с възглавници. Той извади от джоба си копринена кърпа.

— Горещичко е днеска, нали? Аз не бих могъл да работя в такава жега. — Като местеше дебели хълбоци, той отиде до прозореца, облегна се задъхан на перваза и забърса с кърпата потта от врата си.

Питмън се облегна на стола и продължи да наблюдава Александър, без да проронва ни дума.

Алекс зяпаше през прозореца и отпуснал лениво клепачи, наблюдаваше Николай, който хранеше на двора кокошките, пръскаше им по ливадата просо, от което вятърът отвяваше половината. Елеонор дотича с развети краища на престилката, две от малките Тагъртчета я следваха по петите.

— Както разбрах, вие сте новият ми зет — обърна се Алекс към Питмън.

— Да, аз съм — дойде след известно време отговорът.

Алекс се дръпна от прозореца и се настани ни един стол, кръстосвайки внимателно крака, доколкото му позволяваха шкембето и възглавниците по бедрата.

— А какво вярно има в слуха, че крадете гражданите на Уорбрук? — Той поизчака, преди да вдигне очи, и видя как душата на Питмън се изписва на лицето му. В главата на този човек мислите явно се движеха насам-натам като топчетата на сметало.

— Не върша нищо незаконно — каза Питмън с леко дрезгав глас.

Алекс махна въображаема прашинка от дантелената си маншета, после вдигна ръка срещу светлината.

— Обичам скъпи дантели — изрече замислено, после погледна пак Питмън. — Предполагам, че сте се оженил за девствената ми сестра Мариана, за да се доберете до пристанищните съоръжения на семейство Монтгомъри, нали така?

Питмън не каза нищо, но очите му светнаха, а ръката посегна към чекмеджето на бюрото. Пистолет? — попита се мислено Алекс.

Със смъртно уморен глас продължи:

— Дали да не се опитаме да се разберем? Аз никога не съм бил истински Монтгомъри — те са толкова кресливо, самонадеяно и недодялано племе. Мен ме влекат музиката, културата и кулинарното изкуство. Да стоя на олюляваща се палуба и да командаря тълпа потни моряци — той се олюля леко, — това всъщност никога не ми е допадало, но баща ми реши, ако позволите да го цитирам, „да направи от мен истински мъж“ и ме прати в морето. Парите, които ми даде, свършиха бързо и бях принуден да се прибера.

Алекс погледна засмян Питмън, но той продължаваше да мълчи.

— Ако на мое място беше някой от братята ми, той би имал несъмненото право да ви изхвърли от кантората. — Алекс посочи с глава шкафа с катинара. — Предполагам, че е претъпкан с документи, може би дори с куп нотариални актове. Бих казал, че сте използвал парите на семейство Монтгомъри, за да накупите онова, с което разполагате днес, а също и за да узаконите придобитото с документи, удостоверяващи, че то е собственост на Монтгомърови.

Очите на Питмън бяха като два светещи въглена, а той сякаш всеки миг щеше да награби Алекс за врата.

— Да сключим сделка. Нямам никакво желание да прекарам живота си в тази кантора и да жонглирам с числа, нито да се намеря затворен на някой кораб, където от мен се очакват героични постъпки, каквито високоуважаваните ми братя извършват едва ли не ежечасно. На свой ред вие няма да посягате на земите на семейство Монтгомъри, защото то никога не продава земя, освен това ще ми давате, ами, да речем двайсет и пет на сто от печалбите, срещу обещанието, че няма да ви създавам никакви затруднения.

Питмън го изгледа само за секунда зяпнал, но погледът му изгуби опасния си блясък и остана само предпазлив.

— Но защо? — беше всичко, което можа да изрече.

— А защо не? Длъжен ли съм да се трепя за когото и да било в този град? Собствената ми сестра не пожела да ме поздрави с добре дошъл само защото не отговарям на идеалната й представа за един Монтгомъри. Освен това за мен е по-удобно да оставя работата на вас, а единственото ми задължение да е да прибирам част от приходите.

Питмън взе да се поотпуска. Ръката му се дръпна от чекмеджето, но очите продължаваха да са внимателно вперени в Александър.

— Защо се върнахте?

— Защото от мен се очакваше да предприема нещо против вас, добри ми приятелю — разсмя се Алекс.

Този път Питмън за малко не се засмя и той. Беше се отпуснал още повече.

— Може пък наистина да се сработим.

— Уверен съм, че ще можем. — Алекс подхвана с отегчен тон разговора с Питмън, дано му внуши, че далаверите на зет му наистина не го интересуват. Всъщност целта му беше да разбере каква част от земите на семейство Монтгомъри е успял да даде под аренда и какви планове реализира. Постът на главен митничар в този град му даваше голяма власт. Само от характера му зависеше дали ще злоупотреби с нея.

Докато се опитваше да преслуша Питмън, Алекс зърна изведнъж нечия глава да наднича от перваза на прозореца. Увисналото надолу лице беше на едно от децата на Тагъртови. Щом Алекс погледна към него, то тутакси изчезна, но беше повече от ясно, че момчето е чуло разговора от самото начало.

Алекс помаха с ръка на Питмън.

— Уморен съм. По-късно ще ми разкажете всичко по-подробно. Сега ще се поразходя и ще полегна преди вечеря. — Той изпъшка зад носната кърпа, стана и излезе от кантората, без да се сбогува нито с дума с Питмън.

— Ако спипам това хлапе, ще му издърпам ушите — измърмори Алекс. Не биваше да тича по коридорите, защото, ако някой го зърнеше, целият маскарад отиваше на вятъра. Не му беше лесно хем да се прави на отпуснат, изнежен лакомник, хем да припка, но трябваше да хване детето и да разбере какво е чуло.

Щом излезе навън, спря и се помъчи да съобрази къде би се скрило дете, заловено да върши нещо забранено. Алекс си спомни колко често се е крил като момче в гората.

Пое по стара индианска пътека и потъна в сенчестия сумрак на гората, която почваше зад нивите на Монтгомърови. След около половин миля стигна до малка падина и стръмната пътечка към каменистия малък плаж, наречен Ковашкото заливче. Алекс пое натам.

Слезе пъргаво по пътечката на плажа и се озова срещу Джесика и момчето, което беше подслушвало.

— Можеш да си вървиш, Натаниел — изрече високомерно Джесика, обърнала към Александър изпълнен с омраза поглед.

— Ама, Джес, още не съм ти разказал какво…

— Натаниел! — сопна му се тя строго и момчето побърза да се изкатери обратно по пътечката. Двамата чуха как стъпките му заглъхнаха там.

Алекс не каза нищо. Искаше да разбере какво е научила тя от детето.

— Е, вече знаем защо си се завърнал в Уорбрук. Онези наивни глупаци си въобразиха, че ще им помогнеш. Но двайсет и пет на сто от печалбата сигурно стигат, за да не ти свършат копринените ризи.

Алекс се опита да не издава колко са го ядосали думите й. Онова хлапе явно й е разказало всичко. С учудваща памет за толкова малко дете, още повече, че през цялото време е висяло над прозореца с главата надолу. Той й обърна гръб, за да не вижда лицето му. Трябва да намери начин чутото да не стигне до гражданите на Уорбрук. Помисли и за баща си: той е инвалид, а стигне ли до него, това ще го убие.

Обърна се засмян към нея.

— А на теб колко трябва да платя, за да си държиш езика зад зъбите?

— Не се продавам за пари.

Той я изгледа подигравателно от глава до пети, после си запуши с кърпата носа, уж че не може повече да понася миризмата на риба, просмукала дрехите й.

— Ами да, виждам.

Тя се нахвърли върху него. Беше по-висок от нея, но бинтовете и възглавниците, от които вървеше леко приведен, премахваха разликата.

— Няма достатъчно обидни думи, за да се опише поведението ти. Позволяваш на човек, който разорява хората ни, да те подкупи, за да можеш да си позволиш копринени костюми.

Когато тя се приближи плътно към него, Алекс забрави и какво е чула, и намерението си да й попречи да разкаже чутото. Виждаше само очите й, блеснали от гняв, и гърдите й, които се вдигаха и спускаха само на няколко сантиметра от него. Тя продължи да го навиква, да го нарича с думи, които никоя дама никога не му бе отправяла, но той просто не ги чуваше. Когато устните й се приближиха плътно към неговите, тя изведнъж млъкна и отстъпи назад. Алекс си пое дълбоко и шумно дъх, а Джесика го погледна объркана и клепачите й бързо запримигаха.

Алекс скоро се овладя и се загледа замечтано в морето. С какво удоволствие би се хвърлил във водата да се поохлади!

— На кого искаш да разкажеш всичко? — попита най-сетне, без да я поглежда. Даваше си много добре сметка, колко близо е до нея и колко усамотен е плажът, съвсем не беше сигурен, че няма да се възползва от това.

— Хората в Уорбрук се страхуват от Питмън, защото представлява краля, за английските моряци да не говорим. Но от тебе не се боят. Ако разберат какво е подслушал Нат тази заран, способни са да те погнат и да те обесят. Няма да те оставят нито миг повече жив. Трябва им изкупителна жертва за онова, което Питмън стори на Джошуа.

— Та как смяташ да постъпиш с чутото?

— Ако баща ти научи, това ще го убие. — Тя се загледа в песъчливия бряг. Близо до нея имаше кошница, пълна до половината с миди, явно събрани тук.

— Не мога ли да улесня решението ти? — Той се опитваше да се преструва на равнодушен и спокоен, да не се издаде, че изгаря от жажда за действие и страст. — Ако го споделиш с някого, та, макар и с по-голямата си сестра, семейството ти сериозно ще пострада. Засега имаш поне покрив над главата и достатъчно храна за малките. — Алекс заразглежда ноктите си. — Пък и, слава богу, всички са здрави и читави. — Той я погледна неочаквано право в лицето.

Нещо в него мъчително се сви, когато разбра, че тя вярва на заканите му. Нима в този град няма нито един човек, който го познава от край време, а сега е готов да стане и да каже:

— Александър Монтгомъри е неспособен на подобно нещо. Ти… ти няма да посмееш.

Той само я изгледа, но не си направи труда да отговори.

— В сравнение с теб Питмън е ангел. Защото онова, което прави, върши го поне донякъде по поръчение на своята страна. Ти само от алчност. — Тя се обърна рязко, сякаш за да си тръгне, но после внезапно се обърна и удари Алекс през лицето. От перуката му се надигна облак пудра.

Алекс видя как шамарът се задава, но не направи нищо, за да го избегне. Човек, комуто се наложи този ден да чуе толкова много, колкото беше чула тя, имаше право да шамароса причинителя на своите страдания. Той впи пръсти във възглавниците на бедрата. А толкова искаше да я прегърне и да я целуне.

— Съжалявам те — прошепна тя, — но ми е жал и за всички нас. — Тя се обърна, изправи тяло като свещ и се заизкачва по стръмнината.

Загрузка...