Червения рицар

Глава девета

Мъглата беше рядка и анемична, но свърши работа, като принуди онова, което ги наблюдаваше, да стане по-агресивно с животните, които използваше. Зайци излизаха от горите посред бял ден, скорци прелитаха над новите изкопи, първо по двойки, а след това — на цели ята.

До обяд хората, надзиравани от сер Йеханес, изкопаха двойния външен ров и докато търговците от Харндън, Лорика, Тива и Албин проклинаха късмета си и временния си началник, а мазолите по ръцете им се пукаха, игуменката отново направи магия и мъглата стана по-гъста, а животните — още по-многобройни.

Когато най-сетне позволиха на готовите да се разбунтуват търговци да оставят лопатите и да отидат на богослужението, мъглата бе станала толкова гъста, че стражите по кулите на крепостта не можеха да видят основата на стената, на която стояха. Далечният хоризонт обаче остана видим — капитанът не възнамеряваше да позволи собствената му мъгла да се превърне в пречка. Въпреки това змейовете прелитаха над крепостта на всеки един-два часа, а сърцата на защитниците ѝ трепваха при всяко изплющяване на кожестите им крила. Сред дърветата оттатък полето от време на време се забелязваше движение, като онова, което зърва ловецът, когато плячката му разтърси дърво или когато катерица скочи на клон, твърде тънък, за да издържи тежестта ѝ.

Майкъл отвори една празна книга от подвързан пергамент и написа с най-хубавия си почерк:

Майкъл задраска последното и внимателно го покри с мастило, докато не можеше да се разчете и една дума.

По залез Майкъл се качи на стената и се присъедини към останалите жители на крепостта, за да прочетат заедно молитва. Изпратиха гласовете си към небето, а после игуменката отново направи магия — най-обикновено заклинание, известно на всяка селска вещица. Майкъл обаче се надяваше общите молитви и благопожелания да са му влели сила. Игуменката направи и магия за отблъскване, от онези, с които Мъдрите предпазваха житниците от дребните зверчета, които ядяха зърното. Тя просто го направи в по-голям мащаб и с много повече сила.

Керванът на търговеца Рандъм тръгна рано-рано въпреки среднощните приключения, а може би точно заради тях.

Той се гордееше с хората си. Призори те запяха — някои се бръснеха пред малки огледалца, закачени по стените на фургоните, други точеха остриетата и върховете на стрелите си и навиваха одеялата си, за да ги предпазят от влагата. Трети кипваха вода в медни котлета или претопляха порция от снощната овесена каша. Магът стоеше до огъня си и загряваше пиво в меден съд.

— Не сте се посвенили сам да си налеете — отбеляза Рандъм. Хармодий дори не повдигна вежда.

— Направих ви комплимент, като приех, че сте щедър човек. Освен това приготвих малко и за вас.

Рандъм се разсмя. Лагеруваше рамо до рамо с жива легенда, която топлеше пиво в студената пролетна утрин. Птиците пееха, хората също, а той гледаше как младият златар Ейдриън седи на една щайга и рисува със златен лист. Беше приятен младеж, чирак, който скоро щеше да стане калфа и нямаше да се задържи дълго на този пост. Баща му бе както талантлив, така и богат, изгряваща звезда сред златарите.

Ейдриън беше среден на ръст, строен и силен и носеше скъпи доспехи, изработени професионално. Беше си сложил нагръдника и качулката, но бронираните ръкавици лежаха в скута му. Младежите все повече имитираха поведението на наемниците — по цял ден не сваляха доспехите и грижливо поддържаха оръжията си.

Рандъм не можеше да види какво рисува младият Ейдриън, защото то се намираше от другата страна на един от фургоните на златаря. Понесъл халба топло пиво в ръка, той отиде да погледне.

Подуши го много преди да го види. Вонеше ужасно на сяра и на нещо противно сладко, като захаросан черен дроб. Подуши го, но не осъзна какво е.

Оказа се мъртъв демон.

Младият Ейдриън вдигна глава от скицата си.

— Хенри го намери в храстите — обясни той. Другият чирак стоеше до трупа и го гледаше собственически въпреки ужасяващия му вид.

Отблизо мъртвият демон представляваше дълбоко разстройваща гледка. Беше голям колкото дребен кон, с люспеста като на костур или платика кожа. Самите люспи преливаха от бяло в светлосиво като скъп мрамор, изпъстрен с тънки венички в синьо и черно и блещукаха като опали в цветовете на дъгата. Клепачите му бяха спуснати, а очите приличаха на хлътнали ями, сякаш изсмукани от смъртта. Насред тежката хищна глава стърчеше нещо средно между муцуна и клюн, а гребенът ѝ наподобяваше перата, които слагаха на турнирните шлемове.

Демонът лежеше отпуснат, като повехнали цветя. От издължения торс стърчаха две ръце, мускулести и смущаващо човешки — ръцете на ковач, може би, и два мощни крака, два пъти по-едри от ръцете. Изправен адверсарият сигурно достигаше височината на човек, стъпил върху каруца, а краката и торсът черпеха равновесие от тежка опашка, покрита с остри шипове.

Това не беше животно. Клюнът и шиповете му бяха инкрустирани с фантастични мотиви от олово и злато, както и изпъкналата кост над очите му, а самият демон беше облечен в красив червен кожен жакет, поръбен с козина. Рандъм не можа да се стърпи, коленичи и опипа дрехата. Еленова кожа, боядисана по-ярко и по-умело, отколкото беше виждал някога и стегнато ушита със сухожилия.

По чудовището нямаше и един белег, а най-плашещо от всичко беше странно красивото му лице, сгърчено в ужасена гримаса.

Старият магьосник дойде с чаша пиво в ръка и огледа демона.

— А — каза той.

Рандъм не знаеше как да изрази мисълта си.

— Харесва ми палтото му — рече той, а Хармодий го изгледа, все едно беше луд.

— Вие го убихте, ваше е — сви рамене Рандъм. — Или поне такъв беше редът, когато служех в кралската армия.

Хармодий поклати глава.

— Хм — изсумтя той. — Тогава го приемете като подарък от мен. Като благодарност за гостоприемството ви.

Още трима от чираците на златаря му помогнаха да претърколи демона. Отне му пет минути да свали жакета, голям колкото конски чул или може би малко по-малък. Беше съвсем чист, недокоснат от онова, което бе отнело живота на чудовището. Рандъм го нави стегнато, уви го в зебло и го прибра във фургона си, докато чираците оглеждаха златните инкрустации.

— Оставете го — каза Хармодий. — Телата им по-скоро се изпаряват, вместо да се разложат. Чудя се…

Той се наведе над трупа и го побутна с една пръчка. Макар че именно те го бяха претърколили, чираците отстъпиха назад, а Хенри побърза да сложи стрела в арбалета си.

Чародеят извади от палтото си къса пръчка, прилична на клонче — странно клонче с формата на светкавица, лъскава и чудесно поддържана. В двата ѝ края имаше малки сребърни наконечници.

Хармодий я прокара над трупа — напред-назад, напред-назад.

— А! — възкликна той и каза нещо на Стария език, за радост на всички присъстващи, които дори не си бяха мечтали, че ще им позволят да наблюдават работата на всеизвестен маг. През деня беше по-различно и онези, които се бяха скрили, докато правеше заклинанията си през нощта, сега зяпаха като селяндури.

Рандъм виждаше как силата се събира около ръката на възрастния мъж. Не можеше да прави заклинания, но откакто се помнеше, можеше да ги вижда. Старецът раздвижи пръсти, по трупа на демона сякаш пробягаха цветни вълни. Всички рязко издишаха, а той се разпадна на пясък. Не много, при това.

— Магия — каза Хармодий. — Нещо е прекъснало разложението след смъртта му.

Те очевидно нищо не разбраха, а Хармодий сви рамене.

— Не се притеснявайте, просто размишлявам на глас. — Той се разсмя. — Месир Рандъм, бих искал да говоря с вас.

Старият магьосник се отдалечи от фургоните, а търговецът го последва. Зад тях дойде Стария Боб на кон, в пълно бойно снаряжение. Ейдриън му се фукаше със скицата си, а той мълчеше.

— За три дни убих двама от тях — каза Хармодий. — Това е много лошо. Моля ви за помощ в името на краля, но ви предупреждавам, че ще бъде опасно. Много опасно.

— Каква помощ? — попита Рандъм. — И какво ще получа в замяна? Простете, милорд, знам, че всички в двора смятат, че търговците се интересуват единствено от парите. Това не е така, но за Бога, месир, в тези фургони се намират богатствата на няколко души. Че и моето собствено.

Хармодий кимна.

— Знам, но очевидно става дума за набег… може би дори за нашествие. Демоните са най-ценните и най-могъщи войници на врага. Срещнах един и това ми се стори ужасяващо. Два означава, че ни наблюдават и че зад нас има армия. Три… три са нещо немислимо. Въпреки това ви моля да пратите вестоносец при краля. Веднага. Един от най-добрите ви хора. После можем да продължим на север.

Рандъм кимна.

— Не знам дали кралят би гарантирал стойността на кервана ви — каза Хармодий. — Каква е тя?

— Шестдесет хиляди златни дуката — каза Рандъм.

Хармодий рязко си пое дъх, а после се изсмя.

— В такъв случай нека ви уверя, че Негово величество не може да ви обезщети. За Бога, човече, как се решихте да тръгнете през пущинака с всичко това?

Хармодий се смееше, а Рандъм сви рамене.

— Купуваме годишната житна реколта на хиляда стопанства — каза той. — Купуваме и говеждо от хората в Хълмовете — към петнадесет хиляди животни, готови да ги угоим за пазара. Купуваме още бира, малко вино, кожи от елени, бобри, зайци, видри, мечки и вълци — достатъчно, за да стигнат за всички галантеристи и кожари в Харндън. С това се търгува на Северния панаир, без да броим основната стока — въ̀лната.

Хармодий поклати глава.

— Никога не съм се замислял за стойността на всички тези неща — каза той. — Ако съм го правил, съм забравил.

Рандъм кимна.

— Стойността на Северния панаир е половин милион златни дуката.

— Не знаех, че на света има толкова много злато — отново се разсмя Хармодий.

— Няма, затова имаме шлемове и арбалети, и хубави вина, и златарски изделия, и кичозни пръстени, и какви ли не платове, стафиди, фурми, зехтин, захар и всякакви продукти, каквито липсват на север. За да търгуваме. Затова керванът ми трябва да стигне дотам.

Хармодий огледа планините, които едва се виждаха на хоризонта.

— Никога не съм се замислял за това — каза той. — Замисля ли се обаче, начинанието ми се струва ужасно… уязвимо. — Магьосникът се огледа. — Какво ще стане, ако няма панаир?

Тази мисъл бе хрумвала на Рандъм няколко пъти през последните два дни.

— Тогава в Харндън няма да има говеждо. Ще получат зърно само от местните окръзи, няма да има кожи за дрехи и шапки, нито мед за хляба, а във всяка къща ще има по-малко бира. Кралят пък ще изгуби данъка, който иначе бихме му платили за продадената стока, както и… трудно е да се каже, но да речем половината от стойността на въ̀лната. Обикновените хора ще гладуват. На изток търговците, които купуват въ̀лна, ще фалират, повечето от банкерите в Харндън също, а стотици чираци ще останат без работа. — Той сви рамене. — И това е само през зимата. През пролетта ще стане още по-зле.

Хармодий гледаше търговеца, все едно му разказваше детска приказка. После поклати глава.

— Напрегната утрин изкарахме, търговецо. Да тръгваме, стига да сте съгласен.

Рандъм кимна.

— Съгласен съм, защото ако керванът ми се върне обратно… — Той сви рамене. — Ами, ще загубя ужасно много пари. И никога няма да стана кмет.

Майкъл облиза върха на писалката си и разсеяно изцапа ъгълчето на устните си.

Капитанът яздеше на запад срещу залязващото слънце и бронята му отразяваше малкото останала дневна светлина. Днес Грендъл носеше броня и до надкопитните му стави се спускаха два слоя тежка ризница. Бяха нужни четирима прислужници, за да я вдигнат и да я поставят на гърба на огромното животно. Грендъл я ненавиждаше, но капитанът беше сигурен, че бунтовниците ще се хванат на въдицата и ще ги нападнат.

С него яздеха дузина войници в пълно бойно снаряжение, всеки със стрелец зад гърба. Когато копитата на Грендъл подминаха Долния град, безлюден и мрачен с изключение на двамата стрелци, които дежуреха в каменните кули до портата, капитанът леко пришпори едрия кон и той хукна през запролетените ливади в тежък галоп. Мъглата скриваше и светлината и терена, и капитанът беше наясно, че в такова време може да им устроят засада. Това обаче беше неговата мъгла, а тя имаше някои специални свойства.

Той бавно тръгна на юг край траншеята, за да разбере дали работата е приключила. Под дървения под на дълбокия ров бе скрил изненада, но земята беше влажна, така че дъските имаха съвсем ясно предназначение. Палисадите бяха твърде нарядко, за да спрат нахъсан враг, но ако разполагаше с време, капитанът щеше да накара работниците да увият около тях бръшлян и къпини, за да стане бариерата по-надеждна.

Той поклати глава. Нищо от това нямаше значение, защото така или иначе бе просто уловка.

Пет моста пресичаха рова, като всеки беше достатъчно широк, че по него да могат да преминат рамо до рамо двама ездачи в пълно въоръжение, без конете им да се изнервят. Ако имаха още време, щеше да постави механизми, които да ги вдигат и свалят. Ако имаха още време, щеше да направи противника на глупак. Капитанът обаче не вярваше, че му е останало време. Усещаше (нямаше как да го обясни по-точно) раздразнението на врага. Той нямаше много опит в битките с хора… и беше арогантен.

„Също като мен.“

Капитанът се усмихна и обърна Грендъл, за да пресече последния мост преди замъка. Копитата на бойния кон трополяха глухо, сякаш стъпваше по ковчег.

„Тази мисъл пък откъде изникна?“

Предишната вечер беше слязъл до ябълковото дърво, но тя не се появи. Зачуди се защо. Спомни си целувката ѝ.

„Най-добре се съсредоточи върху належащите проблеми“ — напомни си той. Беше ѝ оставил бележка при дървото. Отговор нямаше.

Мъглата се вдигаше, а зад нея полето зеленееше от новопоникнала трева, която някой ден щеше да стане на слама и фураж (или пък на бурени), но залязващото слънце я бе обагрило в червено.

Той дръпна юздите на Грендъл и зачака вилазката да се строи зад гърба му. Том Лошия застана до него и капитанът вдигна ръка в бронирана ръкавица.

— Огледайте се всички! Заради мъглата трудно се вижда, но от тук до гората земята е гола — няма нито една канавка, плет или каменна ограда. Имайте го предвид. Ако пратим нова вилазка, ще мине оттук.

Том кимна, но сер Йеханес поклати глава.

— Нека оцелеем днес, пък после да се занимаваме с утрешните работи.

Капитанът се обърна, за да погледне старшия си офицер.

— Напротив, сер. Нека днес планираме утрешния триумф.

По лицето на по-възрастния рицар се изписа гняв.

— Мир! — каза капитанът. — Ще го обсъдим по-късно. — Тонът му остана спокоен, сякаш ставаше дума за нещо маловажно. — Ако срещнем врага, ще пришпорим конете, за да минем през него, ще се съберем, щом чуем тромпета и веднага ще се скрием в мъглата. Това е. Ако открием лодки, ще ги унищожим. Ясно ли е?

Той се заслуша внимателно. Ако беше нервен, не му пролича — изглеждаше просто съсредоточен. Наоколо му конете се суетяха, а мъжете плюеха и се стараеха да изглеждат спокойни като него.

Мъглата му се струваше твърде рядка, за да прикрие толкова много хора, но нищо не се случи. След миг обаче от север се разнесоха ликуващи мъжки гласове, цвилене на коне и звънтене на стомана в стомана.

— Ето ги — измърмори капитанът и с две думи изрази петнадесет минути нервно очакване. Том се ухили, а Йеханес свали забралото си и звукът се пренесе надолу по колоната. Капитанът обаче изглежда не бързаше заникъде.

Виковете се усилиха, зад тях се надигна дрезгавият глас на сигнална тръба, а на север — тънкият зов на рог. Всичко се случваше точно както го беше предвидил, но въпреки това, в самото навечерие на битката, го обзе паника.

„Ами ако това е капан? Защо си мисля, че мога да предвидя действията им? Правя се, че знам какво върша, но не може да е толкова просто.“

Учителят му по военно дело се казваше Хайуел Райд и беше главен оръжейник на баща му. Брилянтен фехтовач и победител във всички турнири, той беше лудо влюбен в лейди Пруденция, но тя не споделяше чувствата му.

Един спомен тихо се намести в главата му… и точно преди да се хвърли в боя, капитанът осъзна, че са го мамили. Двамата му учители бяха любовници. Разбира се, че бяха любовници.

„Защо се сетих за това точно сега, преди началото на битката?“ — почуди се той и се разсмя с глас.

Хайуел Райд казваше „Войната е просто нещо. Затова мъжете я предпочитат пред реалността“, а урокът му за шестте момчета, които обучаваше и които щяха да станат велики лордове, когато пораснат, беше: „Гледайте сложността на плановете ви никога да не надхвърля способността ви да ги обясните.“

Капитанът обмисли своите още веднъж и каза:

— Да тръгваме.

Излязоха от мъглата в лек галоп, а на около половин левга от тях Дръзката изведе северната вилазка изпод дъжда от стрели, изстрелян от бунтовниците, блатниците и ърките, които се събираха като буреносни облаци около малкия ѝ отряд.

Капитанът поведе хората си на запад, към залязващото слънце и по-далеч от мъглата и се спусна по речния бряг. На пътя имаше изоставена барикада — заобиколиха я, качиха се на брега над пътя, свиха при първия завой и пристигнаха.

Лодки. Шейсет лодки, може би и повече — селски лодки, дялани лодки, канута, салове от вързани заедно клони, всичките извадени от водата. Всеки от стрелците метна ленен вързоп в някоя от лодките. Някои не улучиха нито една, други улучиха по две, а от север се чуха рогове и тромпети. Бавеха се твърде много.

Към стрелците на по-далечния край на брега полетяха няколко стрели и те щурмуваха гората, разпръсквайки вражеските стрелци. Том ги подгони, последван от половината си войници и капитанът се уплаши, че в крайна сметка наистина е попаднал в капан. Не разполагаше с достатъчно хора, брегът под древните дървета му се струваше огромен в сравнение с жалкия му набег, а сега половината от хората му се отдалечаваха…

Зад него пак се разнесоха викове и той се обърна към Майкъл.

— Свири отбой — нареди капитанът.

Уменията на Майкъл с тромпета не бяха кой знае какви — наложи се да опита три пъти, преди инструментът да се чуе ясно на фона на звънтенето, крясъците и врявата на западния бряг.

Капитанът седеше на седлото, изпълнен с болезнена нерешителност — отчаяно искаше да си върне хората, но се боеше да прати останалите надолу по брега. Точно тогава от гората изскочи Том Лошия с вдигнат меч и той започна отново да диша. Сред дърветата изникваха все повече от войниците и стрелците му, а мечовете им грееха в зелено на гаснещата светлина.

— Да се махаме! — нареди капитанът и смушка Грендъл точно когато две стрели се забиха в плешките на животното. То се изправи на задните си крака, изпръхтя и успя да се извърне.

Тогава от север, на самия край на гората, се показаха бунтовниците. Мръснобелите им плащове почти светеха под последните слънчеви лъчи, а полираните върхове на стрелите им сякаш блещукаха във въздуха.

Подлизуркото, един от чуждоземните стрелци, бе ударен във врата — стрелата бе преминала право през ризницата му. Той се свлече без да гъкне, но добре тренираният му кон остана във формацията. Тогава Бил Куката, войникът на Подлизуркото, скочи на земята и намести убития стрелец зад седлото си. Улучиха го два пъти — в нагръдника, при това отдалеч — а той дори не се олюля.

Капитанът насочи бронираната глава на Грендъл към края на гората. Ако никой не успееше да прекъсне стрелбата на бунтовниците, хората му щяха да измрат за секунди — повечето от леките коне на стрелците дори не носеха броня.

Грендъл мина от лек в бърз галоп, а петдесеткилограмовата двойна ризница явно не му пречеше. Една стрела отскочи от забралото на капитана, още две улучиха шлема му. Стоманените им върхове остъргаха басинета му и отхвръкнаха, но всеки удар го раздрусваше. Поредната тежка стрела улучи лъка му, а следващата се удари в десния му наколенник. Имаше чувството, че го бие градушка.

Червения рицар сведе глава и пришпори Грендъл. Нямаше как да разбере дали зад него има някой, целият свят се беше свил до онова, което можеше да види през двете цепки на шлема си, а то не беше кой знае колко. Общо взето се изчерпваше с бронираната шия на коня.

Дрън.

Дрън-дрън-дрън-бум-тряс.

Всеки звук беше удар по шлема и нараменника му.

Так-тик-ток-дрън!

Той изправи рамене, а когато сграбчи дръжката на меча и го изтегли, една стрела улучи острието, което потрепери в ръката му.

Капитанът вдигна очи и ги видя, а те се обърнаха и хукнаха да бягат. Бяха само шестима — „Нима всички тези стрели дойдоха от шест лъка?“ — и тичаха в шест различни посоки с дисциплинирано отчаяние.

Мечът му чисто прободе най-близкия бунтовник — посичането на пешаци бе съществена част от обучението на всеки рицар и се приемаше за даденост, също както куража. Той замахна, стрелецът загина, а капитанът пришпори Грендъл към втория в групата, който беше и най-дребен. Един от съратниците му спря, опъна лъка си и пусна стрелата, а когато тя отхвръкна от бронираната ръка на рицаря, мъжът изруга и умря.

Жребецът забавяше ход и капитанът го обърна — ако го изтощеше, щеше да заседне тук и да намери смъртта си. Освен това той обичаше Грендъл. Според него двамата имаха много общи черти — силното желание да живеят, например.

Щом тропотът от копита замлъкна, четиримата оцелели бунтовници спряха и първата стрела издрънча в шлема му. Беше въпрос на време да го уцелят под мишницата, в гърлото или през цепките на шлема.

Сер Йеханес изскочи в галоп от гората отляво на стрелеца, заобиколи огромния ствол на едно древно дърво и отнесе главата на червенокосия бунтовник с един замах на огромния си меч. Останалите трима избягаха в гъсталака на запад.

— Благодаря! — извика капитанът, а Йеханес кимна.

„Никога няма да се научи да ме харесва, какво остава да ме обича“ — помисли си капитанът. После хвана юздите на Грендъл, обърна главата му и тръгна на изток.

Поляните на север сякаш се надиплиха — към тях тичаха блатници, прегърбени в странната си поза, а кафявите ърки приличаха на оживяла кал… само че вече беше твърде късно. Шепа блатници спряха, за да се прицелят, но без резултат.

Капитанът дръпна юздите и спря на самия край на обсега на заклинанията си. После свали бронираната ръкавица от дясната си ръка, измъкна от нея парче овъглен плат…

… и пристъпи в двореца си.

„Той те чака“ — каза Пруденция.

„Все още не знае на какво съм способен“ — рече младият човек, който вече беше подредил символите си. После отиде до вратата, но вместо да я отвори, само повдигна желязното капаче на ключалката и през нея нахлу ярка зелена светлина.

„Той те чака“ — повтори Пруденция.

„Ще му се наложи да почака още — отвърна той. Гордееше се с работата си и с внимателната си подготовка. — Погледни, това е емпатичен херметизъм. Фитилите са направени от едно и също парче плат и са напоени с масло. Тук има още едно парче, вече е станало на въглен.“

Зелената светлина докосна символите му.

„Умно момче“ — каза Пруденция.

„Двамата с Хайуел бяхте ли любовници, Пру?“ — попита капитанът.

„Това не е твоя работа“ — сряза го тя.

Капитанът се изправи в стремената, овъгленото парче плат се разгоря с нажежени до червено пламъци, а четиридесет и четирите запалителни бомби от намазнен коноп, стари парцали, восък и брезова кора в лодките на брега пламнаха едновременно.

Едуард отля първата от тръбите в пясък и използва същия полиран до блясък дорник вместо модел за восъчния език, който щеше да сложи във формата, за да остане куха. Стените бяха дебели един пръст, точно както беше поръчал майсторът. Крайният резултат не беше много впечатляващ и Едуард сви рамене.

— Майсторе, мога и по-добре. Предпочитах да пробия дупката със свредел, но за да изработя и него, и останалите инструменти, ще ми трябва… цяла седмица — сви рамене той. — Бих искал да добавя украса.

Чувстваше се некадърен. Майсторът взе тръбата и дълго време я държа в ръце.

— Хайде да опитаме — каза той.

С помощта на ръчна бургия той проби малка дупка в основата ѝ, а Едуард възхитено наблюдаваше прецизните му, търпеливи движения. След това майстор Пайл изнесе тръбата на двора, натъпка я с четири лъжици от горливата смес и потърси с какво да я захлупи. Едуард мълчаливо му подаде малък объл звънец. Беше кух, а формата му — не особено съвършена, но щеше да свърши работа. Майсторът завърза тръбата за дъба, пъхна фитила в дупката и го запали, а двамата се скриха зад тухлената стена на конюшнята.

И добре, че го направиха.

Свистящата смес просветна и гръмна, сякаш беше вълшебна и свали цяла педя от кората на дървото. Тръбата се откъсна от въжетата и се вряза в една конска поилка от масивни дъски, обливайки двора с мръсна вода, а чираците откриха звънеца чак на другия ден. Всъщност не откриха него, а идеално кръглата дупка, която беше пробил в керемидения покрив на ковачницата.

Едуард я огледа и подсвирна.

След обстрела капитанът се беше сдобил с шест великолепни синини. Други бяха и по-зле от него — Подлизуркото загина въпреки неимоверните усилия на Бил Куката, познат на аристократите като сер Уилем Гревил. Франсис Аткорт беше улучен в корема с бунтовническа стрела, вмъкнала се между две плочки на бронята му. Уат Глупака и Дъбовата пейка бяха простреляни в ръцете и краката и ревяха от болка и страх, че стрелите може да са намазани с отрова. Сигурно щяха да умрат, ако не бяха монахините.

В крайна сметка се оказа, че благодарение на силата и уменията им всички оцелели ще бъдат изцерени. Капитанът, който едва сега започваше да приема мисълта за манастир, пълен с магьосници, беше удивен от целебната енергия, която се вля в хората му. Само във вилазката на Дръзката имаше шестима ранени, включително Дългата лапа, а той беше един от най-добрите му хора. В крайна сметка обаче фантазмите бяха свършили повече работа, отколкото купищата стрели.

Капитанът мина през лазарета, облечен в дрехите, които носеше под доспехите си. Ранените бяха в добро настроение, като всеки, който се е събудил, за да открие, че ужасната му рана е напълно излекувана. Уат Глупака вече си беше тръгнал — капитанът го видя да играе пикет43. Дъбовата пейка, която дължеше прякора си на мускулите и тъмната си кожа с цвят на дъбова кора, се смееше безпомощно на една от историите на Уил Главореза, а Дългата лапа я наблюдаваше.

— Мислех си, че съм пътник — призна той на капитана, който седеше върху одеялото му и му показа къде стрелата бе пронизала гърдите му. — Храчех кръв, знам какво означава това. — Дългата лапа се поизправи, изкашля се и погледна към монахинята в ъгъла. — Хубавата послушница каза, че ако раната е била с един пръст по-широка, съм щял да умра. — Той сви рамене. — Длъжник съм ѝ.

Капитанът стисна рамото му.

— Как се чувстваш? — попита той. Знаеше, че задава глупав въпрос, но това беше част от капитанската работа.

Дългата лапа го погледна за миг.

— Добре — каза той. — Чувствам се сякаш съм бил мъртъв, а сега не съм. Нито съвсем зле, нито съвсем добре. — Той се усмихна, но не както обикновено. — Капитане, задавали ли сте си въпроса защо сме тук?

„През цялото време все това се питам“ — помисли си той, а на глас каза:

— Понякога.

— Никога преди не съм бил тъй близо до смъртта — каза Дългата лапа и се отпусна на леглото. — Предполагам, че до ден ще съм свеж като кукуряк — добави той, усмихна се и този път заприлича на себе си. — Най-много до два.

Хубавата послушница разбира се беше Амичия, която седеше на един стол в края на долното отделение. Щом я видя, капитанът осъзна, че се е надявал да я завари в лазарета. Знаеше, че владее силата — беше го изпитал лично, но си даде сметка, че сигурно е сред лечителките едва когато я видя да снове между лазарета и общата спалня.

Спуснатите ѝ клепачи подсказваха, че не ѝ се говори, така че той тихо я подмина и се качи по стълбите, за да види месир Франсис Аткорт, който не беше нито аристократ, нито рицар — говореше се, че някога е бил шивач. Капитанът го завари да чете, облегнат на няколко възглавници. Беше много блед. На корицата на книгата нямаше заглавие, но когато я погледна по-отблизо, капитанът видя, че човекът чете псалми и поклати глава.

— Радвам се да ви видя, капитане — рече Аткорт. — Правя се на болен, за да не работя.

Младият човек се усмихна. Аткорт беше на четиридесет години, може би на повече. Умееше да накладе огън, да почисти месо, да ушие кожена кесия и да поправи конски хамут, а веднъж на пътя капитанът го видя да показва бод зад игла на едно момиченце. Не беше най-добрият войник в ротата, но без него не можеха. Беше от хората, на които може да се разчита да си свършат работата — ако го помолеше да се погрижи за вечерята, щяха да имат вечеря — и със сигурност не би се престорил на болен.

— И аз се радвам да те видя. Загубил си много кръв.

Капитанът седна върху одеялото му.

— Вашата монахиня, онази, хубавичката…

Младежът усети, че се изчервява.

— Не е моя — заекна той, а Аткорт се усмихна като учител.

— Както кажете, капитане, разбира се.

Странна работа. И преди го беше забелязал — войниците от обикновен произход (без да се брои Том Лошия, който беше повече природна стихия, отколкото човек) имаха по-добри маниери, отколкото благородниците. Аткорт беше с необичайно добри маниери.

— Както и да е, прелестната млада послушница, която така умее да командва… — Аткорт се усмихна. — Тя ме излекува. Почувствах… — Той пак се усмихна. — Добротата ѝ, предполагам. Донесе ми и книга, така че чета. — Той изкриви лице. — Докато я свърша, може да стана монах. Здрасти, Том.

Над тях се извисяваше Том Лошия, който кимна на приятеля си.

— Ако стрелата те беше улучила малко по-надолу, щеше да станеш монахиня. — Той се ухили многозначително на капитана. — Високата ’убавица е будна и се протяга като котка. Спрях се да я погледам — избоботи той и гръмогласно се засмя. — Ама хубаво е заоблена отпред, а?

Капитанът се обърна, за да го изгледа кръвнишки, но с Том Лошия това беше почти невъзможно. След като седна, той ясно усещаше всеки един от изтощените си мускули, всяко от шестте натъртвания.

— Всички видяхме как се юрнахте към ония стрелци — каза Том и се извърна, а капитанът замълча. — Цяло чудо е, че сте жив — продължи Том. — Колко пъти ви уцелиха, осем? Десет? С бойни лъкове?

Капитанът замълча.

— Само казвам да не вършиш глупости, момко. Ами ако ти свърши късметът?

— Тогава ще умра — отвърна капитанът. — Някой трябваше да свърши тази работа.

— Йеханес я свърши, и то както трябва — рече Том. — Следващия път вдигни меча и нареди на някой друг да нападне стрелците.

Капитанът пак сви рамене. По изключение изглеждаше точно на двадесет години — реакцията му беше бунтарски отказ да приеме думите на някой възрастен, който се опитва да го научи на нещо. Беше се държал като невръстен глупак пред очите на всички и го знаеше.

— Кап’тане — каза Том и изведнъж му се стори огромен и опасен. — Ако вие умрете, хич не съм сигурен, че ние ще оцелеем. Тъй че чуйте моя съвет: не умирайте.

— Амин — каза капитанът.

— Хубавичката послушница по-лесно ще отстъпи на жив човек, отколкото на мъртвец — отбеляза Том.

— От личен опит ли съдиш, Том? — каза Аткорт. — Остави момчето на мира. Остави капитана на мира. Простете, м’лорд.

Капитанът поклати глава. Не е лесно да си сърдит, когато откриеш, че хората ти те харесват и им се ще да останеш жив и здрав.

Аткорт се изсмя с глас, Том се наведе над него и му прошепна нещо, а той се направо се преви — първо от смях, а после очевидно от болка. Младият човек се спря, за да ги погледне — Том вадеше от чантата си карти и зарове, а Аткорт се държеше за корема и се хилеше.

Капитанът хукна надолу по стълбите, а кожените му подметки запляскаха по каменните стъпала, но тя не беше там. Той прокле многозначителната усмивка на Том и избяга в мрака. Искаше му се чаша вино, но беше сигурен, че то ще го приспи. Имаше нужда от сън.

Усмихна се на собствената си глупост и вместо да си легне, отиде при ябълковото дърво. Ето я — седеше под звездите и тихичко си тананикаше.

— Снощи не дойде — рече той. Това беше последното, което искаше да каже. Амичия сви рамене.

— Заспах — каза тя. — Което, струва ми се, би било добре и за вас. Милорд.

Тонът ѝ беше неприветлив — нищо в него не подсказваше, че някога са се целували или че са водили интимен разговор. Или пък гневен.

— Но нали искаше да ме видиш? — каза той.

„Звуча като идиот.“

— Исках да ви кажа, че бяхте абсолютно прав. Нарочно ви пресрещнах пред вратата ѝ. Дъртата вещица ме използва. Обичам я, но тя ме тласка към вас, а аз бях сляпа за това. Играе си на любовници в кралския двор, но използва моето тяло вместо своето. Или нещо подобно.

Амичия сви рамене, а той едва различи движението ѝ на бледата светлина на звездите.

Мълчанието им се проточи. Капитанът не знаеше какво да каже — вероятно беше права, но той не знаеше как да представи нещата в по-хубава светлина. Даде си сметка, че не иска да злослови по адрес на игуменката.

— Тъй или иначе съжалявам, че бях толкова рязък — каза той.

— Рязък? — повтори тя и се изсмя. — Искате да кажете, че съжалявате, задето смазахте оправданията ми и се подиграхте със самолюбието и вярата ми? Съжалявате, че ме изобличихте като жалка лицемерка?

— Не целях нито едно от тези неща — отвърна той, но не за пръв път се почувства нищожен в сравнение с нея. Армиите от слугинчета не го бяха подготвили за това.

— Аз наистина обичам Йесу — продължи тя, — макар че невинаги зная какво би трябвало да означава любовта към Бог. Това, че отказвате да повярвате в него, ме наранява, причинява ми физическа болка.

— Не е вярно, че не вярвам в Бог — каза той. — Сигурен съм, че дребнавото копеле съществува.

Лицето ѝ, тъй бледо на лунната светлина, внезапно стана сурово.

„Твърде изморен съм за този разговор“ — помисли си капитанът.

— Обичам те — чу се да казва, после си спомни за Майкъл и потръпна.

Амичия сложи ръка на устата си.

— По странен начин го показваш — рече тя.

Внезапно той седна. Не беше съзнателно решение, също както онова „обичам те“ — просто краката му поддадоха. Амичия посегна, за да вземе ръката му и когато пръстите им се докоснаха, тя трепна.

— О! — каза тя. — Всеблаги Йесу, месир, вие изпитвате болка.

Наведе се над него и дъхът ѝ го погали. Поне той го усети така. После се разтвори за нея и се затича към кулата. Пруденция поклати глава, но тя не одобряваше никоя жена и капитанът отвори вратата, защото беше сигурен, че стените ще го защитят от зелената буря.

Амичия го изпълни в мига, когато вратите се затвориха, а зелената светлина я следваше по петите. Имаше съвсем ясни очертания и изглеждаше така, както невежите хора си представят призраците — като бледо и безцветно копие на самата себе си.

Капитанът се протегна и сграбчи ръката ѝ.

„Значи ме пускаш да вляза? — попита тя и се огледа с очевидно възхищение, после направи реверанс на Пруденция. — Милостиви Боже, тя жива ли е?“

„Жива е в спомените ми“ — отвърна той и я излъга само отчасти. Някои от тайните му бяха твърде ужасни, за да ги сподели.

Тя се завъртя.

„Великолепно е! Колко печата имаш?“

„Печати ли?“

„Знаци, заклинания. Фантазми.“

Той сви рамене.

„Повече от двадесет“ — рече капитанът. Не лъжеше, само я окуражи да го подцени.

Амичия се изкиска. Тук му се струваше по-едра, а лицето ѝ изглеждаше малко по-елфическо и малко по-хищно. Бадемовидните ѝ очи светеха като на котка в тъмното.

„Разбрах го в мига, в който те видях — каза тя. — Носиш силата като плащ. Силата на Дивото.“

Капитанът се усмихна.

„Приличаме си“ — каза той.

Тя взе ръката му и я постави на дясната си гръд, само че тук нещата не бяха материални и вместо да я докосне, той се озова на един мост, под който клокочеше бистър тъмнокафяв поток, пълен с листа. Дърветата от двете му страни бяха дълбоко, злачно зелени и се извисяваха към небесата. Вместо сивото расо на ордена си, Амичия беше облечена в зелен сукман със зелен колан.

„Придошлите пролетни води може да отнесат моя мост — каза тя, — но твоята кула нямаше въздух.“

Той гледаше как силата тече под моста и малко се уплаши от Амичия.

„Ти владееш всичко това?“

Тя се усмихна.

„Уча се. Изморявам се лесно и не разполагам с твоите двадесет печата.“

Той се усмихна.

„Знаеш ли, освен ако Пруденция не ме е заблудила, след като всеки от нас посети светилището на другия, с теб сме свързани.“

„Докато твоята бронирана врата е затворена, дори не мога да те открия — каза тя и му се намръщи закачливо. — Опитвала съм.“

Той посегна към нея и докато ръцете му лягаха на раменете ѝ, концентрацията ѝ (а може би неговата) рухна и двамата се озоваха обратно на пейката в ухаещия на ябълки мрак.

Целунаха се, а тя положи глава на гърдите му и той отвори уста.

— Моля те, не говори — каза Амичия. — Не ми се приказва.

Така че той остана да се взира в мрака, безоблачно щастлив. Едва след известно време осъзна, че тя е изцерила синините му и вече спи.

По-късно му се прииска да се изпикае. Освен това каменната пейка беше ледено студена въпреки топлия пролетен въздух, а ръбът ѝ неприятно се врязваше в бедрото му. Накрая прекъсна кръвообращението в крака му и го полазиха тръпки.

Зачуди се дали не е редно да я събуди и да я прати да си легне. Или пък да я събуди и да я покрие с целувки. Хрумна му, че не е разумно да прахосва нощния си сън. Внезапно осъзна, че очите ѝ са отворени. Тя се надигна от скута му, а капитанът обмисли десетина забележки, все за това, че е по-топъл от нейния Йесу. Накрая се отказа от всичките. Явно най-сетне порастваше.

Целуна ръката ѝ, а тя се усмихна.

— Правиш се на много по-лош, отколкото си в действителност — каза Амичия. Капитанът сви рамене, а тя бръкна в ръкава си и пъхна нещо в ръката му. Най-обикновен квадрат от ленено платно.

— Обетът ми за бедност не струва много, нищо си нямам — каза тя. — Облекчих болката в ставите на една жена, а тя ми даде тази кърпа. Само дето плаках в нея. Два пъти.

Амичия се усмихна. Той ясно виждаше лицето ѝ и се надяваше, че това не са първите слънчеви лъчи.

— Мисля, че това я прави моя — добави тя, а той я притисна до сърцето си, пъхна я в гамбезона си и целуна ръката ѝ.

— Какво искаш? — попита тя.

— Теб — отвърна капитанът, а тя се усмихна.

— Глупчо. Какво искаш от живота?

— Първо ти ми кажи.

Тя се усмихна.

— Моето е лесно. Искам хората да са щастливи. Да живеят свободно и добре, да имат достатъчно храна и да са здрави. — Тя сви рамене и се усмихна. — Радвам се, когато хората са щастливи. И смели. И добри.

Капитанът потръпна.

— Войната сигурно много те мъчи. — Той отново потръпна. — Смели и щастливи?

— Да — рече тя и поклати глава. — Все още не ме познаваш много добре. Е, сега е твой ред. Какво искаш?

Капитанът поклати глава. Не смееше да каже истината, но и не искаше да я лъже, така че се опита да намери златната среда.

— Искам да предизвикам Бог и майка ми. — Той сви рамене, сигурен, че лицето ѝ инстинктивно се е вкаменило от гняв. — И да стана най-добрия рицар на света.

Тя го погледна. Луната беше изгряла — светлината идваше от нея, а не от изгряващото слънце — и лицето на Амичия сияеше.

— Ти ли?

— Щом ти можеш да станеш монахиня, аз мога да стана най-добрия рицар — отвърна капитанът. — Щом ти, кралицата на любовта, можеш да се откажеш от потребностите на тялото си, аз мога да бъда велик боец.

Той се разсмя, тя също. Такава искаше да я запомни — засмяна, с лице, озарено от лунната светлина, без сянка от сдържаност. Амичия протегна ръце и двамата се прегърнаха, а после тя си отиде с тихи стъпки.

Капитанът дори не спря, за да потрепери. Качи се тичешком в главната квартира и изпи чаша изстинало греяно вино. Преди да легне да спи, събуди Тоби и го прати да намери сер Ейдриън, писарят на ротата. Мъжът влезе тихо, облечен в дебел вълнен халат.

— Не искам да се оплаквам — каза писарят, — но знаете ли кое време е?

Капитанът изпи още една чаша вино.

— Искам да поразпиташ… — започна той. — Не знам какво точно търся, но се надявам да успееш да го откриеш. Знам как звучи, но в крепостта има предател. Имам подозрения, но не и доказателства. Кой би могъл да комуникира с външния свят? Кой тайно мрази игуменката? Или тайно обича Дивото?

При последните си думи капитанът почти се задави, а писарят поклати глава и се прозя.

— Ще разпитам — каза той. — Може ли да се връщам в леглото?

Капитанът се почувства глупаво.

— Може и да греша — каза той, а писарят извъртя очи, но чак след като излезе от стаята.

Капитанът довърши виното и се просна на леглото заедно с дрехите, а когато биха камбаната в параклиса, се постара да не брои ударите, за да може да се престори, че ще спи цяла нощ.

Майкъл слушаше хъркането на капитана и му завиждаше. Стрелците говореха, че половината нощ е „бил зает“ с хубавата послушница и младежът малко му завиждаше, малко ревнуваше и ужасно му се възхищаваше. И беше бесен, разбира се. Не беше честно.

Третият ден от обсадата мина толкова скучно, че Майкъл взе да се чуди дали капитанът не греши. Беше им казал, че врагът ще ги нападне. Над главите им цял ден прелитаха змейове, нещо чудовищно не спираше да реве, а пронизителният му глас отекваше зловещо из гората.

Майкъл се облегна на стола си. Не умееше да води дневник и осъзнаваше, че пропуска важни неща. Уил Главореза простреля един блатник от почти триста крачки — беше стрелял от върха на кулата, над мъглата и улучи въпреки утринния бриз. Приятелите му отстъпиха своята дажба бира и той се натряска като лорд, но станалото не се отрази на обсадата, нито можеше да мине за особено забележителна или благородна постъпка. Майкъл можеше да съди само по историческите книги в библиотеката на баща си, а в тях стрелците не се споменаваха.

След малко влезе капитанът с тъмни кръгове под очите.

— Отивай да си лягаш — нареди той. Майкъл нямаше нужда да го подканят, но се спря на прага.

— Значи не ни нападнаха? — рече той.

— Дарбата да посочваш очевидното вероятно ти носи огромна популярност — свирепо го сряза капитанът.

Майкъл сви рамене.

— Съжалявам.

— Сигурен бях, че днес ще удари траншеята — каза капитанът и потърка темето си с ръка. — Вместо това прати армия от другата страна на реката, въпреки че изгорихме лодките му. При това ме е страх, че е голяма. Там долу има керван и той ще го унищожи, а аз не мога да го спра, нито дори да се опитам, преди да му пусна кръв в моя малък капан, в който не се хваща нищо. — Той отпи от виното. — Само се изхвърлям. Не мога да предвидя какво ще предприеме врагът.

Майкъл подскочи като ужилен.

— Досега се справихте много добре!

Капитанът сви рамене.

— Всичко е въпрос на късмет. Върви да спиш, интересната част от обсадата приключи. Ако той реши да не нападне скъпоценния ми ров…

— Защо да не го нападне?

— Капитанът-чирак ли пита или оръженосецът? — попита капитанът, сипа си още вино и разля част от него.

— Днес съм просто заинтересован наблюдател — каза Майкъл и сякаш случайно, но всъщност нарочно бутна виното от масата. — Простете, милорд. Ще ви донеса още.

Капитанът застина, а после се прозя.

— Остави, и без друго пих твърде много. Той трябва да реши, че съм напълнил рова с хора и че с един удар може да помете половината ми армия.

— Ровът наистина е пълен с хора — каза Майкъл. — Видях, като ги пратихте.

Капитанът се усмихна, а момчето поклати глава.

— Къде са?

— В Замъка на моста. Планът беше много хитър, но той или се е усетил, или е твърде страхлив — каза той, погледна чашата си и направи физиономия. — Къде е госпожица Ланторн? Защо не отидеш да я видиш?

Майкъл се поклони.

— Лека нощ — каза той, изниза се в коридора и издърпа сламеника си пред вратата на капитана, след което прекара цяла вечност, вглеждайки се в озарения от факлите мрак.

Елиса седеше на една бъчва и забавляваше половината гарнизон с неприлична история. Най-малката ѝ сестра обаче я нямаше. Мери пък беше в западната кула и пиеше вино с Лиз перачката, Суки Оукшот, дъщерята на шивачката, Том Лошия, сер Джордж Бруз и Франсис Аткорт. На масата имаше карти и зарове, а жените се смееха гръмогласно. И шестимата вдигнаха глави, когато Майкъл надникна в стаята.

— Тук я няма — викна Том и избухна в смях. Останалите войници му запригласяха и оръженосецът избяга.

— За кого говориш? — попита Лиз.

— За възлюбената му, хлътнал е до уши — каза Том и поклати глава, а едрата му ръка опипа глезена на Суки, която го изрита.

— Омъжена съм — каза тя. Очевидно изобщо не се боеше от най-едрия мъж в замъка.

Том сви рамене.

— Не се сърди, един мъж трябва поне да се пробва — рече той.

— Е, коя е любимата му? — попита го Лиз. — Някоя от твоите повлекани ли? Мен ако питаш, той е твърде добър за някоя стрида.

— Стрида ли? — попита Мери.

— Момиче, което си отваря и затваря краката с прилива — поясни Лиз и отпи още вино.

— Като теб значи — кимна Мери, а перачката се разсмя.

— Мери, ти си тукашна. Мъжете си мислят, че си лесна. Онова, което правят ония жени, е друга работа.

Франсис Аткорт сви рамене.

— И те са хора като всички останали, Лиз. И те играят на карти и ходят на църква. Извинявай, днешният ден ми напомни, че съм смъртен.

Том кимна.

— Пийни си още.

Раздвоена между възхищението и гнева, Мери погледна към Лиз.

— Докато онова, което правиш ти… — започна тя.

— Аз си живея живота, без да ме командва някой мъж — каза перачката. — Мъжете стават за игра, но дотам.

Том се разсмя, а сер Джордж метна картите на масата.

— Какво е това, урок по философия ли? — попита той, отвратен.

— Освен това младият оръженосец язди твоята сестра, дявол те взел! — викна Лиз, без да е съвсем сигурна защо се е ядосала.

Мери се изправи, явно възмутена.

— Типично за Фран — ще измисли някакво правило и после сама ще го наруши.

— Не говорех за Фран.

Мери застина.

— Кейтлин? Тя не е… тя не би го направила! Тя е…

Лиз се разсмя.

Майкъл я откри при конюшните с три по-малки момичета. Те танцуваха, а той обикаляше от кон на кон и оглеждаше телата и копитата им. Момичетата спряха да танцуват, едно от тях изведнъж изписка, че било зло чудовище и започна да пищи. Другите две се смееха или може би плачеха. Внезапно едното се разкрещя, а Кейтлин започна да го успокоява. Майкъл веднага изтича при тях.

Кейтлин срещна погледа му и притисна момиченцето към себе си.

— Ще ни изядат! — плачеше детето, а Кейтлин го люлееше напред-назад.

— Не, няма — каза твърдо тя и вдигна очи към Майкъл. Той знаеше, че от него се очаква нещо, но нито единият от двама им не беше сигурен точно какво, така че той коленичи до тях.

— Кълна се в надеждата си да стана рицар и да отида в Рая, че ще те защитя — каза той.

— Не си рицар, а най-обикновен оръженосец — каза първото момиченце с ужасната замисленост, присъща на децата и погледна към Майкъл с огромните си очи. Също като Кейтлин.

— Въпреки това ще те защитя — отвърна той, стараейки се да звучи небрежно.

— Не искам да ме изядат! — каза първото момиченце, но риданията му затихваха.

— Обзалагам се, че сме меки и сочни! — рече другото момиченце и се ухили на Майкъл. — Затова ни нападат! — заяви то, сякаш беше разрешило някаква необичайно трудна загадка.

Кейтлин ги прегърна и двете.

— Мисля, че някои хора са големи глупчовци — рече тя.

Третото момиче метна шепа конска тор по Майкъл и той внезапно попадна в странна дилема. Щеше му се да остане насаме с Кейтлин, но докато я наблюдаваше с децата, искаше този миг да продължи вечно. За пръв път си помисли „Може да се оженя за нея“.

Амичия посегна със силата. Вратата му беше съвсем леко открехната и тя се промъкна като призрак в зелената светлина. Вещерът, обсадил крепостта, беше толкова могъщ, че сияеше като зелено слънце в горите ѝ, а светлината блъскаше по вратата на кулата.

Капитанът беше вътре, застанал до статуята на една жена. „Тъкмо се канех да те потърся“ — щастливо проговори той и се прозя.

Амичия поклати глава.

„Заспивай. Тази сутрин дори не поднови силите си.“ Капитанът тръсна глава.

„Един час с теб…“

Тя отстъпи назад.

„Лека нощ“ — каза Амичия и затвори вратата отвън, а той заспа толкова бързо, че я сънува.

Майкъл се наведе и нежно я целуна, а устните ѝ се разтвориха под неговите.

— Обичам те — каза той, а Кейтлин се разсмя.

— Глупчо.

Майкъл повдигна брадичката ѝ.

— Ще се оженя за теб.

Очите ѝ станаха огромни. Внезапно вратата на отделението до тях рязко се отвори.

— Кейтлин Ланторн! — кресна сестра ѝ. — Ти, малка кучко!

В небето над конюшните избухна слънце от зелена светлина, гръмовен трясък разтърси стените.

— На оръжие! — закрещяха множество гласове.

Капитанът скочи от леглото, без да знае какво го е събудило и си даде сметка, че стои до стойката с доспехите заедно с Майкъл, който така и не си беше легнал и сега му помагаше да си сложи ризницата. Все още не се беше събудил напълно. Оръженосецът дръпна връзките на гърба с всички сили, а капитанът нахлузи старите си обувки на босо и хукна по стената.

— Замъкът на моста! — извика Пияндето от кулата над тях. Майкъл се опитваше да навлече кожената си броня и да наблюдава стените и обсипаното със звезди небе едновременно.

Мъглата я нямаше, един мощен повей на вятъра я беше отнесъл. Капитанът го усети, даде си сметка какво представлява всъщност и се усмихна.

— Започна се — каза той.

Запалиха два сигнални огъня, надигнаха се множество гласове — точно така звучаха разгневените или уплашени мъже.

— Трябва да намерим начин да комуникираме със Замъка на моста — каза капитанът и се облегна на стената. Майкъл, който бе облякъл ризницата си и се мръщеше от болка в ранените си ребра, коленичи, за да затегне ремъците на краката на господаря си. Зад тях двама прислужници носеха цялата броня и следваха капитана, който обикаляше насам-натам. Гледката сигурно би била комична, ако ситуацията не беше толкова ужасяваща.

Майкъл постепенно успя да облече напълно непоносимия си началник, като го следваше от място на място из цялата крепост. Капитанът се пошегува с монахините-лечителки, стисна ръцете на Том Лошия и нареди на Дръзката да се качи на коня в новопокритата алея на двора. Майкъл предположи, че я бяха покрили, за да предпазят конете от змейовете. Това беше същата вилазка, която капитанът разпусна предишната вечер.

Час по-късно балистата на западната кула стреля с остър пукот. Майкъл се вгледа в мрака, но доколкото можеше да види в мрака, копието не беше улучило никого. Младежът дооблече бронята си, спря се да си почине и заспа, както си стоеше в ъгъла между стената и западната кула.

Събуди го силен грохот. Току до краката му се простираше огнено море, писъци надвикваха оглушителния рев на войната. Ръката на капитана се сключи около китката му.

— Идват! — извика той. — Чакайте сигнала ми!

Майкъл погледна нагоре и видя човек, надвесен от на западната кула. Небето не беше светло, а сиво.

— Добре дошъл — жизнерадостно каза капитанът. — Поспа ли си?

— Съжалявам — измърмори Майкъл.

— Недей да съжаляваш. В такива моменти истинските войници спят, когато им се отдаде възможност. Нападателите се опитват да превземат Замъка на моста и Долния град. Допускам още, че са пратили хора да огледат построеното вчера. Или пък да го изгорят.

Той изглеждаше много доволен от тази възможност. Майкъл си пое дълбоко дъх, един слуга сложи чаша вино в ръката му, а той я пресуши и се наведе над стената.

— Стреляйте! — извика той.

Требушетът на западната кула изскърца и цялата постройка се придвижи с един пръст.

— Картеч. Гледай сега.

Навремето Майкъл забавляваше братята и сестрите си, като хвърляше шепи камъчета във водата. Този изстрел му напомни за това, само че камъните бяха по-големи и повечето от тях паднаха не във вода, а по земята. Останалите се пръснаха на няколкостотин метра и се стовариха върху хитинови обвивки, плът и кръв.

— Още веднъж! — извика капитанът.

Балистите при Замъка на моста стреляха едновременно, запращайки цели кошове камъни, големи колкото човешко сърце, към окопите, изкопани предния ден. Разнесоха се писъци.

— Изглеждате доволен от себе си — рече игуменката. Беше напълно облечена и изглеждаше точно така, както всеки друг ден. Бе изникнала иззад ъгъла на западната кула, а подире ѝ вървяха двойка сестри-лечителки и хората, които обслужваха носилките.

— Врагът тъкмо хлътна в капана ни и с двата крака — заяви той и се обърна към Пияндето. — Ще стреляме още веднъж. После вдигни и двете червени знамена. При този сигнал всички в гарнизона, освен теб и хората, които обслужват стенобитните машини, ще атакуват надолу по пътя. След мен!

Младият човек успя едновременно да се поклони на игуменката и да се наведе, за да мине през вратата на западната кула. Слугите бяха оседлали Грендъл и капитанът зае мястото си начело на колоната на Дръзката. Майкъл, който все още беше замаян и се измъчваше от изгаряща болка в ребрата, се опита да не изостане.

До коня на оръженосеца застана Жак.

— Стори ми се, че имаш нужда да поспиш — с усмивка му каза той. — Да внимаваш, момче. Тези ребра ще те убият — рече той и се наведе към Майкъл. — Целувките на момичетата също, ако ти отнемат съня.

Оръженосецът се качи на коня си, а Жак здраво го бутна отзад, за да му помогне да се настани на седлото. После Майкъл излезе през портата и се озова на двора. Тоби държеше шлема на господаря им и дъвчеше самун хляб, а капитанът забождаше нещо на кафтана си. Ленена кърпичка, която изглеждаше искрящобяла на фона на аленото кадифе.

Майкъл се ухили.

— Какво е това? — започна той.

— Honi soit qui mal y pense44 — каза капитанът. Намигна му, взе шлема си от ръцете на Тоби, усмихна се на момчето и насочи Грендъл с колене. — Слушайте всички! — извика той.

Цялата вилазка замлъкна.

— Минем ли през портата, убивайте всичко, което попадне под мечовете ви — каза капитанът. — Краят на рова ще бъде отбелязан с огън, така че запомнете маршрута и го следвайте, ако ме изгубите от поглед. Щом чуете Карлъс да дава сигнал за връщане, обърнете конете и се приберете. Разбрахте ли?

След тази реч хората му пришпориха конете през портата, а требушетът изстреля нов смъртоносен залп.

Изтичаха последните мигове, които деляха нощта от зората и големите кошове с камъни, с които стреляше страховитата машина, бяха унищожили всичко живо в район, чиято форма бегло наподобяваше огромно яйце, целият покрит с кървава пропита с ихор пихтия и осеян с камъни като белязано от шарка лице. Храстите и тревата бяха станали на каша. В полумрака гледката беше адска, а блъвналият в новоизкопаните окопи огън само подсилваше това внушение… особено през цепките на спуснато забрало.

Хората и чудовищата, които се опитваха да се измъкнат от премазаната земя, се бяха предали и отчаяно бягаха от градушката от камъни, която все още се сипеше от Замъка на моста. Стичаха се към гората, на километър и половина оттам.

Капитанът поведе хората си далеч на юг, по брега на реката, строи ги в редица и доведе тромпетчията си. После вдигна голямото си черно знаме с любовните възли и златните ленти, които съставяха личния му герб и изтегли меча си.

— Ще се придвижим до края на гората. След това се съберете около мен — нареди той. Беше вдигнал наличника си и се оглеждаше. Зад него стоеше Том Лошия, а от едната му страна — Дръзката. Йеханес също беше наблизо.

— Убивайте всичко, което попадне под мечовете ви — повтори той. Майкъл не смяташе, че са дали дори една жертва. Стенобитните машини напълно бяха разбили атаката на врага. Пое си дълбоко въздух, а отстъпващите врагове се носеха край него, напрягайки изтощените крака, нокти или лапи на път към гората.

— Напред! — изрева капитанът, знамето се развя към врага, а тромпетите засвириха.

Майкъл никога не беше участвал в щурм. Беше вълнуващо, сякаш нищо на земята не можеше да им навреди. Пометоха ърките, прекършените хора и единственото по-едро изчадие — нещо кошмарно, което блестеше в противно зелено на първите утринни лъчи. То посегна към Грендъл с огромните си нокти и Том Лошия го прониза право в ухото. Върхът на копието му, дълъг колкото човешки подлакътник и широк колкото дланта на едър мъж, промуши горната част на черепа му през челюстта.

— Лохлан за Аа! — изрева грамадният мъж.

Чудовището умря, а рицарите пометоха жалките опити за съпротива и се насочиха към бягащите хора… и други твари.

Когато слънцето се показа над хоризонта, вече бяха стигнали до края на гората, а човеците и децата на Дивото лежаха на кървава купчина в тревата зад тях. По-точно казано, онези, на които се бяха натъкнали, лежаха в тревата зад тях, докато стотици други бягаха на север или на юг или лежаха на земята и се молеха, докато конете ги прескачаха с тътен.

Капитанът ги поведе обратно към портата по същия път, врязвайки се в редица отчаяни ърки, които напразно се опитваха да се защитят с копия, които се чупеха в стоманените брони. Минаха право през тях и се изкачиха по хребета, където ги очакваха двадесет слуги с отпочинали коне.

Майкъл беше смаян. Вълнението му бързо се уталожи, заменено от изтощение и пулсираща болка в ребрата, които бронята му едва успяваше да крепи по време на бесния галоп.

Всички войници смениха жребците си, много от стрелците — също. Хората по стените ликуваха.

Капитанът се доближи и вдигна наличника си.

— Не ми харесваш — каза той без заобикалки. — Всъщност, изглеждаш ужасно. Връщай се.

— Какво? Къде… — заекна Майкъл.

Жак пое юздите и му помогна да слезе от седлото. Майкъл забеляза, че прислужникът носи доспехи — хубави доспехи — и му се доплака, но едновременно с това не можеше да си представи да влезе отново в бой.

Жак се качи на един грозен едър кон.

— Ще се погрижа да оцелее, момче — увери го той и го остави да седи и да гледа как останалите подменят конете си и се подреждат във формация. За изненада на Майкъл те свърнаха от победения враг и тръгнаха на юг, следвайки изгряващото слънце в лек галоп. Насочиха се право към портата на Замъка на моста, която се отвори сякаш с магическа пръчка. Те влязоха, минаха по моста изчезнаха по южния път. Пред очите му Гелфред, главният ловец, напусна Замъка на моста. Последваха го една каруца и трима мъже, всеки повел по няколко прекрасни кучета и отрядът бързо се придвижи на запад под прикритието на дузина стрелци.

Щом се появиха първите скорци и гарвани, в небето над замъка започнаха да се реят соколи. От стената хвръкна огромен орел и нададе писък, който вероятно ужаси всички по-дребни птици в радиус от три левги.

Гелфред бе нанесъл удара си едновременно с игуменката.

От прикритието на Замъка на моста излязоха цели глутници хрътки и се спуснаха към зайците и останалите животни, скрити в края на гората. Пърсивал орелът и по-малките, до една прекрасно обучени птици, доведени от Тива, за да бъдат продадени на панаира, подгониха скорците, гарваните и огромните гълъби. Врязваха се в ятата им така, както рицар разкъсва група селяни и от небето заваля дъжд от пера, крила, кръв и мъртви птици.

На Майкъл му трябвате половин час, за да се изкачи обратно до крепостта. Слугите не му обръщаха внимание и той многократно се спъна, докато накрая някой забеляза кървавата диря, която оставяше след себе си и двама стрелци дойдоха да го подхванат.

Амичия сряза сабатоните, свали ги от краката му и откри каменния връх на копие, забит дълбоко в прасеца му. Кръвта му течеше като бира от отворен чучур. Послушницата говореше бързо и жизнерадостно и точно преди да загуби съзнание, той успя да си помисли колко е красива.

Игуменката наблюдаваше как вилазката на капитана се отдалечава по пътя на изток — толкова бързо, че изчезна още преди птицата ѝ да успее да се върне.

„Със сигурност издадох местонахождението си на всички наоколо“, помисли си тя и се зачуди дали до края обсадата ще успее да опази поне една от тайните си. Нейният великолепен ферландски орел Пърсивал избиваше цели ята птици като тигър в кошара, но тя виждате, че старият гигант започва да се изморява. За всеки случай метна примамката във въздуха, завъртя я внимателно над главата си и щом зърна тирийското червено, Пърсивал изостави лова и дойде при нея като еднорог при девица — първо плахо, а после изпълнен с желание да го уловят. Беше твърде тежък за нея, но младата Теодора ѝ помогна и за награда получи крило в лицето — Пърсивал не беше свикнал господарката му да има помощница и пърхаше ли, пърхаше. Игуменката обаче успя да нахлузи кожените каишки през ноктите му, а Теодора му сложи качулката и той се успокои.

— Ето го моя смел рицар, моя храбър воин. Ех, бедни старче — каза игуменката. Орелът беше едновременно уморен, кисел и много доволен от себе си. Теодора го погали по крилата и той се изпъна.

— Дай му парче пиле, мила — каза игуменката и се усмихна на послушницата. — То е все едно да имаш мъж, дете. Никога не му давай каквото иска, а само каквото искаш ти. Ако яде твърде много, никога няма да го накараме да излети отново.

Теодора погледна навън от върха на кулата. Равнината и реката бяха далеч под тях и с неочакваното си спускане от тази височина орелът беше унищожил по-дребните птици. От лечебницата дойде Амичия със съобщение от сестра Майрам. Игуменката го погледна и кимна.

— Кажи на Майрам да вземе колкото ѝ трябва. Няма смисъл да се стискаме.

Очите на Амичия гледаха другаде.

— Няма ги — каза тя. — Шпионите на врага, дори змейовете. Усещам го.

Теодора се стресна, че една послушница си позволява да заговаря игуменката, но тя сякаш не се впечатли.

— Много си наблюдателна — отвърна възрастната жена, — но тук нещо не ми харесва.

Игуменката отиде до бойниците и погледна надолу. Точно под нея група монахини стояха на просторната платформа пред караулната и наблюдаваха слягащата се колона от прах, която бележеше пътя на вилазката. Една от тях хукна, хванала полите си с ръце и игуменката разсеяно се зачуди защо сестра Бриан толкова бърза, но после забеляза свещеника. Стоеше сам на стената и шумно се молеше за унищожаването на врага.

Тя си каза, че това е добре дошло. Отец Хенри ѝ приличаше на гноен цирей — омразата му към капитана и опитите му да командва монахините ѝ рано или късно щяха да доведат до конфликт. Обсадата обаче променяше режима им и тя се тревожеше, че никога няма да го възстановят. Ами ако капитанът вземеше, че умреше? Тогава какво?

— Какво ще наредите, милейди? — попита Амичия и игуменката ѝ се усмихна.

— О, скъпа моя, ние старците понякога изричаме неща, които е по-добре да премълчим.

Амичия също гледаше на изток, където над пътя, който водеше на юг от реката, все още се вдигаше прах. Като всяка монахиня, послушница, селянин и дете в крепостта, тя също се зачуди защо се отдалечават и дали ще се върнат.

Питър се учеше да се придвижва из гората. Негов дом бе покритата с трева савана, сухите храсталаци и дълбоките каменисти речни корита, сухи през по-голямата част от годината и пълни с бесни кафяви води през останалото време. Тук обаче земята беше мека, камъните — остри, към небесата се протягаха огромни дървета, хълмовете бяха осеяни с тресавища, а равнините — с безброй реки и езера. За да остане незабелязан, тук му беше нужна друга скорост, други мускули и други умения. Сосагите сякаш се носеха над земята, следвайки пътеки, които се появяваха изневиделица и изчезваха също толкова ненадейно.

По обед при него дойде Ота Куон и двамата спряха, дишайки тежко.

— Знаеш ли къде сме? — попита по-възрастният мъж, а Питър се огледа и се засмя.

— Отиваме към Албинкърк.

— И да, и не — рече Ота Куон, — но за моряк в море от дървета се справяш доста добре.

Той бръкна в изплетената от дървесна кора торба, която постоянно носеше на колана си и извади кочан печена царевица. Отхапа и я подаде на Питър, а той последва примера му и я подаде на човека зад тях, който се наричаше Пал Кут — усмихнат плешив човечец с лице, изрисувано в червено и зелено.

Питър бръкна в собствената си торба и измъкна малка дървена кутия, пълна със сушени боровинки. Беше я намерил сред вещите на Грундаг.

Ота Куон изяде една шепа и изгрухтя.

— Раздаваш се с две ръце.

Човекът зад него си взе половин шепа и я вдигна към челото си с жест, който Питър не беше виждал досега.

— Казва, че уважава плодовете на труда ти и жертвата, която правиш, като ги споделяш с нас. Когато споделяме плячкосана храна… е, тя така или иначе не е наша, нали?

Ота Куон се засмя жестоко.

— Ами вечерята, която приготвих? — попита Питър, готов да се възмути.

— Тогава беше роб! — отвърна Ота Куон и удари юмрук в гърдите си. — Мой роб.

— Къде отиваме? — попита Питър. Собственическото отношение на Ота Куон никак не му хареса.

Изневиделица се появи Скадай, за да вземе последната шепа боровинки и направи същия уважителен жест.

— Хубави боровинки — каза той. — Отиваме да огледаме Албинкърк. После ще ловуваме сами.

Щом предводителят им си тръгна, Питър поклати глава.

— Сами ли?

— Вчера, докато с жена ти се чукахте като зайци… Чакай, ти знаеш ли въобще кой е Торн? — попита Ота Куон, сякаш говореше на дете. На Питър му се искаше да му натрие носа, но макар че беше чувал това име, той всъщност не знаеше кой е Торн, а все повече му се щеше да разбере как стоят нещата в този нов свят.

— Не — отвърна той и се нацупи, но Ота Куон не обърна внимание на тона му.

— Торн иска да стане господар на тези гори — каза той и направи физиономия. — Казват, че е велик магьосник, който някога е бил човек и сега иска да си отмъсти на хората. Вчера обаче е претърпял поражение — не са го победили, но са му пуснали кръв. Ние не го последвахме в боя, защото Скадай не хареса плана му, така че сега отиваме на изток, за да водим нашите битки.

— Претърпял е поражение ли? От кого? — Питър се огледа. — Къде е била тази битка?

— На шест левги от мястото, където се въргаляхте със Сенеграл, загинаха двеста души и два пъти повече деца на Дивото — отговори Ота Куон и сви рамене. — Торн разполага с десет пъти по толкова и събира още, но сосагите не са роби, слуги или крепостни. Ние сме просто негови съюзници и то само когато ни отърва.

— Този Торн сигурно ни е сърдит — предположи Питър.

— И още как. Ако смееше, щеше да ни избие до крак, да унищожи селата ни или да изтезава Скадай до смърт — кимна Ота Куон и се изкикоти. — Само че ако го направи, ще загуби лоялността на всяка твар, която му служи. Това е Дивото, приятелю. Ако беше победил, щяхме да изглеждаме глупави и слаби — каза Ота Куон със зловеща усмивка. — Работата е там, че загуби, така че той изглежда глупав и слаб, докато ние отиваме да опожарим земите около Албинкърк, които преди много години бяха наши. Спомените ни трудно избледняват.

Питър го погледна.

— Ти сигурно не си роден сосаг.

Ота Куон въздъхна.

— Роден съм на юг от Албинкърк — каза той и сви рамене, — но това няма значение, приятелю. Сега съм сосаг. Ще изгорим фермите или поне каквото е останало от тях след Торн. Той иска Женския замък, но нас той не ни интересува — рече Ота Куон със странна усмивка. — Сосагите никога не са воювали с Женския замък, а Торн се провали — добави той и се загледа към далечината, където планините се спускаха към морските вълни. — Засега. А и Скадай рече, че е време Албинкърк да види цвета на стоманата ни.

Казаното развълнува Питър, който се мислеше за твърде зрял, за да се впечатлява от такива неща. Във войната обаче имаше простота, която носеше облекчение. Понякога омразата е най-лесният изход.

Питър си каза, че Ота Куон е ранена душа, намерила утеха при сосагите, но тръсна глава и си каза: „Бъди един от тях и никога повече няма да станеш роб.“

Привечер на следващия ден градът вече се виждаше. Питър приклекна, за да хапне от кльощавия заек, който беше сготвил с подправки и споделяше с отряда си. Ота Куон похвали гозбата му и призна, че новите му братя по оръжие — Пал Кут, Брант, Скахас Грахо, Барбуна и Бодливото лице (или поне Питър така си преведе името му) — са ги последвали колкото заради неговите качества, толкова заради готвенето на Питър.

Във всеки случай беше хубаво да бъде част от нещо, да се включи в група. Щом си взе от храната, Брант се усмихна, а докато Питър се суетеше край огъня, Скахас Грахо потупа мястото до себе си, за да го покани да седне. За два дни тези мъже бяха станали негови братя.

Когато Скадай дойде и клекна до тях, се беше стъмнило напълно. Той говореше бързо, усмихваше се често и накрая изненада Питър, като го потупа по ръката. После изяде с пръсти една купа заешка яхния, ухили се и тръгна към следващото огнище.

Ота Куон въздъхна, а останалите извадиха точила от торбите си и се посветиха на ножовете и върховете на стрелите си, а Скахас Грахо, който имаше меч с късо, тежко острие като морейски хифос, накара стоманата да пее, докато прокарваше камъка по нея.

— Утре ще се бием — каза Ота Куон.

Питър кимна.

— Не при Албинкърк — рече Ота Куон. — Имаме по-апетитна цел, нещо, което да занесем у дома и да изкараме зимата с него — каза той и се облиза, а Брант му зададе въпрос и избухна в смях при отговора.

Скахас Грахо продължи да точи късия си меч, а мъжете се разсмяха. Той стържеше внимателно, първо с дълги и продължителни, а после с бързи, кратки движения. Брант прихна, изплю се отвратено и разви кожите си. Питър последва примера му и веднага заспа.

Рандъм очакваше засада от пет дни насам, но това не му помогна, когато тя дойде. Хората му почти победиха. Почти.

Яздеха през древна гора, а западният път с надвесените над него дървета бе достатъчно широк, за да минат по него две каруци една до друга. Старата гора обаче беше просторна, огромните стволове растяха на двадесет метра един от друг, а храсталак почти нямаше, така че наемниците можеха да яздят рамо до рамо с каруците, а мъжете отпред — да разчистят път с ширина близо двеста метра. Фургоните му се движеха добре, защото вече пет дни не беше валяло и пътят беше сух, ако се изключеха по-дълбоките коловози, локви и няколко дупки колкото кални езерца.

Гората беше толкова голяма, че той губеше представа за времето и не подозираше колко път са изминали, докато Стария Боб не дойде да му каже, че чува реката. При тези думи сърцето на Рандъм се разтуптя, въпреки че беше самоубийствено глупаво да помага на един стар маг и жена му никога нямаше да одобри, ако научеше. Седеше в първия фургон и стана, за да се огледа — това беше съвсем естествено. Още по-естествено би било да се ослуша, но чуваше единствено шумоленето на вятъра в дърветата над тях.

— Засада! — изкрещя един от наемниците отпред и посочи дузина блатници, наобиколили млад трол — чудовище с размерите на кон за оран, с рога като на огромен елен и каменно лице, гладко като наличник на черен шлем. Тялото му беше покрито с броня от плътни обсидианови плочки.

Тролът се хвърли към фургоните като бясно куче. Конете се паникьосаха, но хората останаха спокойни и стрелите полетяха нагъсто като сняг. Страшилището изкрещя и забави ход, сякаш плуваше през стомана, след което се стовари на земята с трясък. Блатниците изчезнаха.

Стъпилият върху седалката на каруцата си Рандъм беше улучен от стрела в нагръдника. Тя не го проби, но свали търговеца на пода и той с мъка се изправи — рамото го болеше, а вратът му направо гореше.

Право пред него авангардът изведнъж попадна в схватка с още блатници, а Стария Боб препусна към мелето. Рандъм гледаше как войниците му помитат дребните изчадия с едрите си коне, оръжията и по-големите си умения. Победата им беше неизбежна. Блатниците се обърнаха и побягнаха, Стария Боб извика нещо, но ликуването заглуши думите му, войниците се хвърлиха напред като един, за да довършат бягащите блатници… и в този момент двойка тролове ги нападна от двете страни. При сблъсъка се вдигна облак от кръв, конете умираха още преди да са паднали на земята.

Рандъм никога преди не беше виждал трол, но се сети за името, което тези същества носеха в Дивото — даги. Спомни си и една картинка в Книгата на часовете, която си беше купил в Харндън. На нея бе изобразен даг, по-едър от селска къща, черен като нощта или като скъпо кадифе, с броня от каменни плочи и без лице, с рога като бухалки. Тролът можеше да смаже нагръдника на човек в доспехи с първия си удар, да го обезглави с втория и да се движи бързо като кон и тихо като мечка.

Хората отпред загинаха преди Рандъм да успее да си затвори устата — шест души за един миг. Стария Боб наведе върха на лекото си копие, а едно от чудовищата се обърна, усетило вибрациите от галопирането на коня му и спря толкова рязко, че се вдигна прах. Готово за удара, то сведе глава, риейки земята с покритите си с рог крака и Рандъм забеляза, че черепът му е защитен от дебела каменна плоча.

Стария Боб го достигна и хвърли копието, вместо да го забие, а то потъна дълбоко в ребрата на дага, между две каменни плочки. Влажният звук от проникването му отекна надалеч, а в изчадието се забиха дузина стрели.

Гавин водеше ариергарда, който се подреждаше от двете им страни. Търговците наближаваха към фургоните, макар и не особено гладко. Лицата им бяха бели като тебешир, а ръцете им трепереха, но настъпваха въпреки всичко.

— Стоп! — кресна Гавин. От другата страна се появи Гилбърт с още петима стражи и веднага пое командването.

— Прицелете се! — извика той. Гората беше изненадващо тиха.

Стария Боб бе обърнал коня си, но не видя приближаващите се дузина блатници. Един от тях без усилие изкорми жребеца му и когато копието хлътна в тялото му, тантурестата твар се завъртя като танцьор. Конят спря обръщането си и пронизително изцвили, а ранения трол премина в атака. Първият удар откъсна долната челюст на Стария Боб, която се подаваше изпод ръба на отворения му шлем, а после премаза нагръдника му с такава сила, че кръвта бликна като фонтан от раздраното му гърло. Раненият трол рухна, а другият се спря, наведе се и започна да се храни и с двата трупа. Лицевата му плоча се разтвори, разкривайки остри зъби, които блещукаха в черната му паст.

Вълната от блатници заля строя и този път стрелците и войниците се обърнаха и побягнаха. Рандъм ги разбираше отлично — вкаменен от ужас, самият той не можеше да помръдне ни крак, ни ръка, а гледката, когато тролът разкъса стария рицар на парчета, сякаш замъгли ума му. Опита се да проговори, а пред очите му занаятчиите и търговците с псувни излязоха от строя и пришпориха конете.

— Не бягайте! — крещеше Гилбърт. — Не бягайте или всички ще умрете!

Те не му обърнаха внимание. Тогава сер Гавин се разсмя. Смехът му не спря бягството на ужасените мъже, нито попречи на конниците да раздерат хълбоците на ужасените си животни, но накара много от тях да се обърнат.

Забралото му се спусна с прещракване, а бойният му кон пристъпи напред и хукна в галоп — нещо съвсем нормално за жребец, обучаван за турнири. Знамето се вееше зад Гавин, а той летеше между фургоните и блатниците с вдигнато копие като стоманена светкавица. Изчадията застиваха като животни, чули ловец. Тролът вдигна глава от труповете, а вождът на блатниците наду рога си и той издаде продължителен кристален звук. Отвърнаха му и други, а Рандъм внезапно се освободи от хватката на страха, стиснал сърцето му и измъкна меча си от ножницата.

— Чуй ме, свети Кристофър — закле се той, — оживея ли, ще ти вдигна църква.

Гавин Мюриен насочи копието си. Вождът на блатниците стоеше върху гърдите на убития трол и тежкото острие мина през тялото му толкова бързо, че за миг Рандъм реши, че рицарят е пропуснал целта. Той обаче вдигна дребното изчадие във въздуха и многобройните му крайници се загърчиха във всички посоки — приличаше на ужасяваща пародия на прободено с топлийка насекомо. От гърлото му се надигна тънък писък, а после Гавин го запрати срещу каменната глава на дага и то се удари в нея с мляскащо „прас“, сякаш се пръскаше диня. Тролът залитна от удара и изрева, а гласът му отекна из гората като удар на камбана.

Гавин с грохот се отдалечи, мина през храсталака, без да изпуска копието си и изскочи от другата страна на фургоните. Конят му препускаше в лек тръс. Забравили за бягството си, търговците и войниците започнаха отново да се събират. Блатниците достигаха до тях поединично или по двойки и хаотичната гонитба из гората се превърна в отчаян ръкопашен бой. Дузина търговци бяха посечени, но това не само не накара останалите да избягат, а ги вдъхнови да се включат в битката. Или пък им подействаха бойните викове на Гавин, които ехтяха толкова силно, колкото ревът на трола.

— В името на Бог и свети Георги! — крещеше той, а фургоните се тресяха.

Дагът сведе рога и изплю нещо. Във въздуха полетяха огромни буци мъх, разнесе се горчива воня на мускус, а той вдигна бронираната си глава и атакува с превити от грандиозния скок рамене. Рандъм инстинктивно замахна с дясната си ръка и мечът му посече един блатник. Търговецът отстъпи назад, осъзнал, че е заобиколен от цяла дузина, вдигна оръжието с върха напред и скочи към тях. Единственият му пример беше рицарят и Рандъм смътно си даваше сметка, че не е достатъчно само да вилнее и да реве. Прониза го болка от първата рана, а по раменете и гърба му се сипеха удари, но въпреки това той успя за секунди да убие един блатник с върха на меча, да размаже втори с дръжката му и да отсече краката на трети. Всичките имаха брони (нямаше време да разбере дали това е просто хитинова обвивка, или истински доспехи от кожа и кост), но тежкото острие проникваше в тях с всеки замах и те умираха начаса.

Блесна светлина, сякаш светкавица проряза небето. За миг всичките му опоненти рухнаха и се превърнаха в пясък. Мечът му буквално премина през един от тях, а зад внезапно изпарилите се врагове Гавин се носеше право към трола. На два метра преди сблъсъка бойният кон пристъпи надясно, копието на рицаря пропусна каменното забрало на дага и се заби дълбоко в зъбатата уста и гърлото му. Щом Гавин го подмина, копието се счупи, звярът се препъна в него, загуби равновесие и падна, бронираната му глава изора огромна бразда, а рицарят и конят му се дръпнаха елегантно встрани.

Отново проблесна светкавица и още две дузини блатници се разпаднаха на прах.

— Съберете се! — нареди Гилбърт.

Търговците побеждаваха. Надеждата им, че може да спечелят битката, нарастваше с всеки прекършен, намушкан или посечен блатник. Хората продължаваха да загиват, но живите не се отказваха…

Внезапно обаче конете и воловете се паникьосаха и разкъсаха колоната за десетина секунди. Един фургон се вряза в най-голямата група търговци и ги разпръсна, а блатниците, които бяха спрели или забавили атаката си, или пък просто се бояха да влязат в обсега на оръжията им, изведнъж се хвърлиха напред. Близо дузина търговци загинаха, а стената от фургони, която предпазваше дясната страна на колоната, изчезна.

Рандъм се озова гръб до гръб с Гилбърт.

— Дръжте се! — извика той. — Дръжте се!

На метър от него Хармодий свали камшика от колана си.

— Fiat lux! — извика той и блатниците бяха погълнати от пламъци. Търговецът, чието гърло разкъсваха, също бе изпепелен, а зовът на роговете ехтеше навсякъде около тях. Рандъм прецени, че малкият му отряд се състои от двадесетина души. Поне един от тях беше на колене и молеше за милост.

Хармодий изтегли меча си и повдигна вежда.

— По дяволите! — изруга Рандъм, а магьосникът кимна.

Гилбърт поклати глава.

— Фургоните пробиха защитата ни. Конниците са някъде там — каза той и посочи към пътя, откъдето бяха дошли.

Рандъм се изплю.

„Ще изгубя всичко“ — помисли си той. До него Хармодий кимна.

— Нищо друго не ни остава, освен да опитаме — рече магьосникът. — Готови ли сте да бягаме?

Рандъм смяташе, че трябва да добави нещо, но всичко се случваше твърде бързо. Хармодий вдигна ръце и от тях изригна вълна, плъзвайки из въздуха като дефект в стъкло. Нарастваше навън, описвайки полукръг, сякаш някой бе хвърлил камъче в езеро, само дето дърветата почерняха, тревата изчезна, а блатниците нападаха като покосени житни класове.

Гавин, който се намираше извън този мехур, се понесе право към него. Пред очите на Рандъм той накара коня си да скочи, двамата се издигнаха във въздуха и с лекота прескочиха унищожителната вълна. На всичкото отгоре по тях нямаше и драскотина.

— Отлично! — възкликна Хармодий. — А така, момче!

После всички хукнаха обратно по пътеката.

Когато Хармодий остана без дъх, Гавин слезе от коня, вдигна магьосника на седлото и известно време тича до тях. После, сякаш по всеобщо съгласие, всички спряха до един дълбок поток — същият, който бяха пресекли по изгрев. Тук имаше дузина фургони, а всички конници бяха на другия бряг. Отчаяните мъже един по един се запрепъваха към него, без да ги е грижа, че са мокри до кръста. Някои спираха по средата, за да утолят жаждата си. Конниците започнаха да плачат, но Рандъм не им обърна внимание. От цялата отчаяна група единствен Гавин не се хвърли към илюзорната безопасност и прибра меча си.

— И аз съм бягал от ужаса — каза им рицарят. — Много по-трудно е да си върнеш честта, отколкото въобще да не я губиш. Тук обаче всички ще намерим удовлетворение. Слизайте от конете, господа. Ще удържим брега, докато тези добри хора отидат на безопасно място и така ще си върнем и честта, и душевния мир.

Думите му оказаха такова силно влияние, че мъжете един по един слязоха от седлата пред невярващия поглед на Рандъм. Бяха общо деветима, всичките в доспехи и застанаха на пътеката. Търговците поемаха конете на новодошлите — първо се появиха дузина ококорени мъже, а останалите се точеха сами или по двойки, всичките с разкъсани дрехи. Накрая дойдоха до един. Сутринта се бяха събудили триста души. Оцелели бяха само петдесетина.

Разполагаха с дузина фургони — повечето най-обикновени каруци, теглени от коне, които бяха следвали или пътя, или бойните жребци. Докато чакаха следващото нападение на врага, чиито рогове се чуваха съвсем ясно, на отсрещния бряг изникна момче на не повече от петнадесет години.

— Трябва ми малко помощ! — извика то. — Не мога сам да прекарам воловете през брода!

Беше спасило четири фургона — явно не знаеше, че е редно да се уплаши.

— Трепеха конете и говедата — рече то и се ухили, сякаш участваше в забавна дебелашка шега. — Тъй че просто отидох и взех каруците, които не бяха пълни с гадини!

След като прекараха воловете през потока, Рандъм го прегърна. После се обърна към Гавин и каза:

— Желанието да останете да се биете, докато избягаме, ви прави чест, но според мен е най-добре всички да тръгнем заедно. Пътят назад е дълъг и всяка стъпка ще е толкова опасна, колкото тези гори.

Гавин сви рамене.

— Тези мъже могат да си тръгнат, макар че според мен са ви много задължени — рече той. От другата страна на реката изскочи демон, отнякъде се понесе камбанният зов на трол. — Аз обаче ще остана толкова, колкото сили ми даде Бог, за да отбранявам този брод — продължи той, а после тихо добави: — Бях толкова красив.

Хармодий кимна.

— Вие, сер, сте истински рицар.

Гавин сви рамене.

— Сега съм… каквото съм. Чувам демона от другата страна на потока и мисля, че го разбирам. Вика останалите от клана си. Аз…

Той поклати глава.

— Вие ни спасихте — каза Хармодий. — Като рицар.

Гавин му се усмихна тъжно.

— От високо паднах — рече той, — но продължавам да се стремя към висините.

Магът широко се усмихна.

— Като всеки добър рицар — каза той и вдигна шапката си за поздрав. Все още не беше слязъл от бойния кон и изглеждаше по-едър от преди. От другата страна на реката отново се разнесе ехтящият зов на троловете и Рандъм усети как в гърлото му се надига жлъчка. Внезапно нов глас заглуши роговете на блатниците. Сред дърветата свиреше тромпет.

Еймис Хоб лежеше неподвижно. Толкова неподвижно, че го лазеха мравките. Приискаше ли му се да се изпикае, го правеше, без да шава.

Блатниците в подножието на хълма се хранеха. Опитваше се да не ги гледа, но постоянно извръщаше очи натам. Те отиваха при някой труп, покриваха го с телата си, а щом си тръгнеха, от него бяха останали само костите, косата и няколко сухожилия. Някои от тях се хранеха сами, но повечето се движеха в глутница. По хребета зад тях се спуснаха два трола с огромни рога. На двадесетина метра от неподвижния съгледвач един от тях вдигна глава и нададе рев, а дузина рогове му отвърнаха със сладките си жизнерадостни гласове.

До Еймис Хоб изникна Гелфред с бледо като тебешир лице.

— Колко са? — прошепна той.

Еймис Хоб поклати глава.

— Хиляди.

Гелфред обаче беше от друго тесто, повдигна се на лакти и се огледа.

— Благословени свети Евстахий, закриляй ни — каза той.

Изведнъж един от троловете обърна глава и го видя.

— Бягай! — извика Гелфред и се прицели с арбалета си. Тетивата му звънна, а най-близкият блатник се преви на две. Този зад него — също.

— Мъртви сме — горчиво заяви Еймис Хоб.

— Не бъди такова магаре — рече Гелфред. — След мен!

Спуснаха се тичешком от другата страна на хребета, а дагът с трясък ги подгони — в храсталака беше много по-бърз от тях. Когато стигнаха до подножието на скалата, чудовището беше само на няколко метра зад тях, но там кой знае как ги очакваха два коня. Еймис Хоб беше смаян. Двамата с ловеца скочиха на седлата и жребците хукнаха, ужасени колкото ездачите си.

Щом троловете зад тях изчезнаха, Гелфред забави ход.

— Отивай при капитана, на пътя е.

— Ще му кажа да се върне в крепостта! — рече Еймис Хоб с див поглед в очите. Гелфред поклати глава — макар и още блед и видимо изплашен, той беше от хората, които продължават да мислят въпреки страха.

— Не, в никакъв случай. Кажи му, че може да се получи. Ако побърза.

На Еймис Хоб му се щеше да остане, за да поспори, но това щеше да бъде истинска лудост. Той заби босите си пети в корема на коня и изчезна в галоп, а ловецът остана сам в гората заедно с хиляда блатници и един трол. После коленичи до коня и решително започна да се моли.

Грейна ярка светлина и Гелфред изчезна.

Победата може да зависи колкото от късмета, толкова и от уменията. Или просто от физическата сила.

Том Лошия водеше авангарда. Бяха чули роговете на блатниците още преди една левга, така че спряха на пътеката, строени двама по двама в дълга колона. Бойните жребци пръхтяха, а конете на стрелците се опитваха да избегнат зъбите на по-едрите животни. Край пътя растеше свежа трева, а те до един искаха да попасат.

От изток изникна Еймис Хоб в лек тръс. Изглеждаше ужасно и видът му разсмя Том.

— Открихме го, значи — със задоволство каза той.

Еймис Хоб отдаде чест на капитана, който изглеждаше забележително спокоен — като висока статуя от стомана и алено кадифе.

— Гелфред рече… — каза той и поклати глава. — Ужасно са много, но той рече сега или никога.

— Точно над тях сме — каза Том и кимна на разузнавача. — Браво, момче. Голям кураж трябва, за да останеш насаме с ония гадове.

Капитанът слушаше. Понякога чутото носеше толкова информация, колкото и видяното. Той виждаше какво става пред него — пътят продължаваше на изток от южния бряг на реката, а после — на юг между хълмовете, а преди да завие натам и да тръгне нагоре, пресичаше един поток.

— Какво става? — попита Жак.

— Врагът е нападнал един керван — отвърна капитанът и двамата с Том се спогледаха.

„Хайуел Райд казваше: «Войната не е в боя с меч, а в решенията.»“

— Всичките ли са от тази страна на потока? — попита той.

— Да — каза Еймис Хоб и кимна.

— На едно място ли? — попита той.

— Гелфред нареди да ви кажа, че сега е моментът — рече Еймис Хоб и поклати глава. — Те са хиляди…

Капитанът срещна погледа на Том.

— Тръгвайте — каза той, а великанът се ухили като луд.

— След мен! — изрева той.

Всички наоколо му направиха по една последна проверка — един оправи ремъка на бронята си, втори — шлема си, а трети се увери, че камата е на колана му. До един се усмихваха и си говореха. Канеха се да си свършат работата, да се стрелнат като светкавица и да ударят като чук по наковалня. Войниците знаят, предчувстват тези неща. Късметът щеше да ги следва, сякаш бяха чародеи, които правят заклинания с копитата на конете си.

Тръгнаха право натам, откъдето ехтяха роговете. Том дръпна юздите едва когато зърна първия блатник, обърна се и видя Грендъл и ездача му, които се носеха с грохот по пътя.

Капитанът го поздрави — наличникът му беше вдигнат.

— Ето ги — каза Том без да може да сдържи усмивката си.

Капитанът се заслуша и се почеса по брадата. Погледите им отново се срещнаха.

— Никога не съм срещал дете на Дивото, което да може да се бие едновременно и в двете посоки — каза Том. — Те не се бият, те ловуват. И метнат ли се… Е, това е краят.

— Искаш да кажеш, че Дивото не държи резерв — рече капитанът.

— Вие го рекохте — рече Том, но виждаше, че капитанът е съгласен с него.

— Някой ден и на това ще се научат.

— Няма да е днес — отвърна Том, а Червения рицар се поколеба за миг. Дишаше дълбоко и се ослушваше. После се обърна към Том, а усмивката му беше дивашка и хищна.

— Давай да си свършим работата — каза той, вдигна копието и го насочи напред, Карлъс вдигна дългия си бронзов тромпет и капитанът му кимна.

Том не си направи труда да подреди хората си във формация, защото знаеше, че всичко зависи от изненадата. Беше сигурен, че е наясно какво се случва пред него и когато потеглиха, тази убеденост го пазеше като броня. Когато бойният му кон прескочи едно паднало дърво, стигна до завоя и той видя стотици малки гадини да разграбват фургоните, Том просто вдигна меча си.

— Лохлан за Аа! — изрева той и започна да убива.

Трябва да си голям късметлия, за да хванеш врага (особено извоювалия победа враг, който те превъзхожда числено двадесет към едно) със свалени гащи, угоен от плячка и неспособен нито да се бие, нито да избяга, и още по-голям късметлия, за да го спипаш угоен от плячка и притиснат към пълноводен поток с един-единствен брод, отбраняван от отчаян луд.

Тъй като беше главнокомандващ и се боеше от капан, капитанът излезе на полето последен. Със себе си водеше дузина стрелци, двама войници и Жак, а останалите слуги бяха резерв. Когато пристигна, все още се измъчваше от съмнения — решението му се струваше прибързано, макар че го изпълваше подобна на религиозна вяра сигурност, че врагът ще се провали.

Червения рицар се включи непосредствено след основния отряд, за да покрие дивия щурм на Том Лошия, а Жак се намираше на по-малко от четиридесет метра зад последния войник, но въпреки това когато стигнаха до големите дъбове, боят при изоставените фургони беше приключил. Мина край останките от последния опит за съпротива от страна на кервана — дузина търговци, проснати по лице, някои полуизядени. Мина и край труповете не на един, а на три мъртви трола. До този ден беше виждал само един. После се натъкна на ред каруци. Животните, които ги теглеха, бяха мъртви, разкъсани във впряговете си. Воловете и конете на другите фургони бяха недокоснати — ужасени, но живи. Сред мъртвите блатници видя човешки тела, както и обезглавения труп на златна мечка.

Капитанът поклати невярващо глава. Не би могъл да го планира така дори да искаше. Не би успял да координира подобна победа дори да разполагаше с двойно повече хора и двама чародеи, които да предават съобщения. По-нататък битката продължаваше — чуваха се бойните викове на Том.

Стигнаха до двама мъже, които пазеха няколко изнервени бойни коня и Жак прати четирима слуги да поемат юздите. Войниците се ухилиха, разхлабиха мечовете в ножниците си и тръгнаха по пътеката в посока на виковете. Капитанът си пое дъх, удивен от мъжете и жените, които работеха за него. Всички бързаха с усмивка по пътеката, за да се включат в боя. Водеше ги, а те го правеха щастлив.

Слезе от коня и подаде юздите на Жак, който му подаде копието си.

— Не и без мен, ненормалник такъв — каза Жак.

— Аз трябва да отида — каза капитанът. — Ти не си задължен да го правиш.

Жак се изплю.

— Може ли да приключваме? — каза той, махна с ръка и повика Тоби, чиито шлем и нагръдник го караха да изглежда по-висок и по-страховит.

Тримата хукнаха напред. От лявата им страна кипеше бой, а гората се огласяше от звън на стомана. Пред тях се чуваха тропот и грухтене, сякаш в храсталаците се криеше огромен глиган.

— Мамка му, не му позволявайте да прекоси реката! — изрева Том почти до него. Капитанът заобиколи огромния ствол на един древен бряст и видя звяр с двуметрови рамене и извити бивни.

Бегемот.

Изчадието се обърна, срещна погледа му също като останалите твари от Дивото и изрева предизвикателно.

— Почна се! — заяви Том, изпълнен с наслада. — Капитанът дойде. Сега можем да потанцуваме!

Жак побутна капитана.

— Може ли? — попита той и простреля чудовището, а стрелата се заби в плътта му чак до перата. Бойният лък на Жак беше дълъг и тежък колкото този на Уил Главореза и повечето хора не можеха да го опънат.

Някой зад бегемота заби меча си в ребрата му, един войник кълцаше врата му, а той ревеше от ярост. Дъждът от удари обаче отслабна, той успя да възстанови равновесието си, отхвърли войника и сведе глава.

— О, мамка му! — изруга Жак.

През потока прелетя плътен огнен лъч и улучи бегемота в главата — една от бивните му се раздроби, а чуканчето избухна в пламъци. Въпреки уплаха всички се обърнаха и се втренчиха в него. Дотогава не бяха виждали фантазъм по време на битка.

Капитанът се хвърли в атака — беше за предпочитане пред това страшилището да нападне него. Въпреки тежестта на бронята и сабатоните краката му бяха отпочинали, защото досега конят му вършеше цялата работа.

Огънят бе привлякъл вниманието на огромното създание и той успя да забие тежкото си копие в лицето му, в близост до окото. Бегемотът залитна назад, а Жак, който също не беше обърнал внимание на фойерверките, тръгна напред, пускайки стрела след стрела в незащитения му корем.

Създанието се извърна — вече не изглеждаше така страховито и сякаш предчувстваше гибелта си. Опита се да излезе от потока, но каменистото дъно го предаде и то се спъна. Дузина стрелци, търговци и наемници продължиха да стрелят в него и кръвта му обагри бързите води. Бегемотът се изправи и скочи, страховит във великолепието си, разпръсна стрелците и уби двама търговци, като ги тъпчеше с огромните си предни крака, докато станаха на пихтия в калта. Щом капитанът излезе от дърветата зад гърба му, чудовището се извърна. Огромните очи се насочиха към него и погледите им се срещнаха.

— Да, пак съм аз — каза младият човек.

Изчадието вдигна глава и гората се разтресе от рева му. Уолтър ла Тур, един от войниците на Том, тежко стовари алебардата си върху него, а ответният удар на огромната глава смаза нагръдника му и строши всичките му ребра. Човекът рухна без звук, а Франсис Аткорт, излязъл от лазарета само преди ден, също замахна с бойната си секира и отскочи встрани, когато тя стана на трески, а звярът се опита да го разпори с горящото чуканче, останало от единия му рог. Мъжът се спъна и падна зад един гниещ пън, който спаси живота му, когато бивните на чудовището изсвистяха точно над главата му.

Капитанът скачаше от камък на камък, за да пресече потока и да стигне до жертвата си, а сабатоните му блестяха над придошлата вода. Бегемотът се обърна, за да довърши Аткорт, но забеляза рицаря и се поколеба за миг.

Докато гледаше как капитанът тича към него, Том се разсмя.

— Обичам го този! — изрева той и хукна подире му.

Бегемотът се метна напред, спъна се и капитанът замахна, а брадвата се заби в устата му толкова мощно, че от нея изхвръкнаха парчета кост. Едно се удари в бронята на ръката му с такава сила, че той падна в потока. Потъна и шлемът му се напълни с вода, но гърбът му се удари в камък и той скочи на крака въпреки острата болка в коремните мускули, които трябваше да повдигнат и собствената му тежест, и тридесеткилограмовата броня. Водата му стигаше до коленете, но капитанът успя да намери опора и замахна надолу с тежката си алебарда, посичайки създанието от рамото до таза, а после обратно по същия път, разкъсвайки торса му. Накрая прехвърли оръжието в другата си ръка и докато бегемотът падаше, го заби в окото му.

Преди да спре да шава, Том Лошия заби юмрук в тялото му.

— Кръщавам те… месо! — извика той.

Наемниците се разсмяха. Някои от войниците даже изръкопляскаха, а търговците осъзнаха, че може и да оживеят и взеха да се радват. Една последна стрела се заби в група, разнесе се нервен смях и ликуването стана още по-гръмогласно.

— Червения рицар! Червения рицар! Червения рицар!

Капитанът се наслади на виковете — точно колкото да вдиша дълбоко три пъти, да напълни както трябва дробовете си и да се порадва, че е жив и е победил. После…

— Още не сме се отървали — сопна им се младежът.

Щом чу гласа му, младият рицар, който предвождаше отбраната на брода, се изправи от мястото, където бе коленичил да се моли или просто бе паднал от изтощение. Двамата се гледаха с един миг повече от необходимото — така се гледат само хора, които са или любовници, или смъртни врагове.

После капитанът се обърна.

— Доведете конете. Всички на седлата, трябва да спасим колкото може повече фургони. Хайде, бързо, бързо! Том, ти отговаряш за фургоните. Кой командва тук, ти ли? — посочи той един от керванджиите, а после се обърна към Жак. — Разбери кой води кервана и колко хора пътуват с него. Рицарят пред теб…

— Знам кой е и… — започна Жак.

— Май е ранен — прекъсна го капитанът.

Рицарят, за когото говореха, се изправи и закуцука към тях, а десният му крак беше мокър и лъщеше от кръв.

— Ти… Копеле! — извика той и вдигна меча си, сякаш за да замахне към капитана, но припадна точно когато Жак му взе оръжието.

Том се разсмя.

— Я, някой ви познава! — каза той, изкикоти се и се зае с работата си. — Добре, хора. Стрелците — при мен! Слушайте всички!

Младият човек, понякога познат като Червения рицар, остана до тялото на рицаря. Никой не знаеше защо, освен може би Жак, но в този момент капитанът изпитваше огромно удовлетворение. Това беше голяма победа… и малко лично отмъщение. Да спаси Гавин Мюриен, да убие бегемот… Този не изглеждаше по-малък в смъртта — беше си все така ужасяващо огромен.

Капитанът отметна глава назад и се разсмя, а вятърът развя кърпичката на рамото му.

Том срещна погледа му.

— Понякога си мисля, че не бих могъл да си представя по-добър живот от този — заяви капитанът.

— Затова ви обичаме — отвърна Том.

Лейди Мери стоеше до празното легло и наблюдаваше как две прислужници от Юга навиват пухения дюшек.

— Твърде много неща взимаме — каза Дезидерата.

Дайота се разсмя.

— Миличка, без пухен дюшек няма да ти е никак удобно. Всички рицари имат такива.

— Древните са спели на земята, увити в плащовете си — каза Дезидерата и се завъртя, възхищавайки се на диплите на срязания ѝ отстрани сукман и на начина, по който се ветрееше. Коприна. Беше виждала коприна и преди — копринени жартиери, копринени конци за бродерия. Този плат обаче беше въздушен, почти вълшебен.

— Без рокля не можеш да го носиш — каза Дайота — Миличка, виждам циците ти съвсем ясно.

Лейди Мери се обърна и погледна през прозореца. „Мисля, че точно това е целта на кралицата“ — помисли си тя. Ребека Алмспенд вдигна поглед от книгата с обичайната си тънка усмивка и двете се спогледаха.

— Да спя на земята, покрита с плащ, едва ли е по-лошо от това да прислужвам в кралските казарми — обади се Бека. — Всъщност — продължи тя и изгледа кръвнишки лейди Мери, — може би във военен лагер приятелите ми няма да идват да ми отмъкнат завивките.

Кралицата се усмихна.

— Наистина ли, Мери?

Мери сви рамене.

— Имам седем сестри — каза тя. — Не крада нарочно чуждите завивки, просто така става — каза тя и очите ѝ проблеснаха.

Кралицата се протегна, изправи се на пръсти като танцьорка, а после се отпусна с леко изнесени напред ръце, сякаш позираше за портрет.

— Мисля, че всички ще спим на едно място — каза тя.

Алмспенд поклати глава.

— Моят съвет, милейди, е да си закарфичите плаща за роклята.

Дайота изсумтя.

— Тя няма да спи под плащ, а в пухено легло в шатра колкото дворец.

Кралицата сви рамене, а прислужниците продължиха да стягат багажа, докато лейди Алмспенд изброяваше задачите за деня. Тя отговаряше за багажа и на краля, и на кралицата и това я бе превърнало в много по-важна личност.

— Бойни коне за оръженосците на милейди — каза тя.

Кралицата кимна.

— Как върви?

Алмспенд сви рамене.

— Помолих младия Роджър Калвърли да се погрижи за тях. Разумен е и може да му се има доверие, когато става дума за пари. Само дето се върна да докладва, че не са останали бойни коне. Никакви.

Кралицата тропна с крак. Той беше мъничък и обут в пантофка за танци и не издаде Бог знае какъв звук, но прислужниците застинаха на местата си.

— Това е нетърпимо — каза тя, а Ребека повдигна вежда.

— Милейди, такава е военната реалност. Тази сутрин по време на първата закуска поразпитах в мъжката зала.

Дайота изхъхри от гневно възмущение. Може би го правеше твърде често, но въпреки това постигаше желания ефект.

— Била си в мъжката зала по време на закуска, тъй ли, повлекано такава? И си отишла без придружител?!

Алмспенд въздъхна.

— Няма жени, които да са наясно с цената на бойните коне, нали така, Дайота? — каза тя и извърна очи към небето така, както може само една седемнадесетгодишна жена. — Ранълд ме е водил в мъжката зала. Като гост. Освен това… — Тя направи пауза и смутено прочисти гърлото си. — Освен това имах придружител.

— Наистина ли? — попита лейди Мери. — Сер Райкър, предполагам?

Лейди Ребека сведе очи към земята.

— Още не беше заминал и настоя да ми помогне.

Дайота въздъхна, а кралицата я изгледа.

— И?

Алмспенд сви рамене.

— В Алба не развъждаме достатъчно коне за нуждите на всичките ни рицари — каза тя. — Внасяме ги от Гале, от Мореа и от Империята — рече тя и изгледа предизвикателно приятелката си. — Сер Райкър ми го обясни.

Кралицата погледна секретарката си.

— Йесу Христе и дево Марийо. Кралят знае ли?

Алмспенд сви рамене.

— Милейди, миналата седмица стана ясно, че воюват ли без жените, мъжете са толкова ефективни и склонни да гледат поне една стъпка напред, колкото когато вършат каквото и да било без нас.

Дайота изсумтя по начин, който беше всичко друго, но не и изискан, а лейди Мери се изсмя с глас.

— Имаше ли бира? — попита тя.

Кралицата поклати глава.

— Искаш да кажеш, че нямаме достатъчно коне за собствените си рицари и че никого не го е грижа?!

Лейди Алмспенд сви рамене.

— Не бих казала, че никого не го е грижа, но мога да гарантирам, че никой не се е замислял по въпроса.

— Ами резервни коне? — попита кралицата. — Животните мрат като мухи. Сигурна съм, че и преди съм го чувала.

Лейди Алмспенд сви рамене, а лейди Мери кимна.

— Но, Бека… ти положително имаш план — каза тя и хапливо добави: — Както винаги.

Лейди Алмспенд ѝ се усмихна, неуязвима за сарказма ѝ.

— Съвсем случайно имам, да. Ако съберем хиляда флорина, можем да купим цяло стадо морейски коне. Лагерът на собственика е точно до рова. Тази сутрин се срещнах с него и предложих да купим всичките му животни — двадесет и един бойни коня.

Кралицата импулсивно я прегърна, но Дайота поклати глава.

— Нямаме пари, миличка.

Кралицата сви рамене.

— Ще продадем бижутата си.

Дайота пристъпи към по-дребната жена.

— Не бъди глупава, мила. Ако той умре, само бижутата ще ти останат. Ти нямаш деца. А ако той умре, никой няма да те иска.

Кралицата я изгледа спокойно.

— Дайота, дала съм ти почти неограничена свобода. — По-възрастната жена трепна. — Ти обаче говориш ли говориш и понякога устата ти не знае кога да спре — довърши кралицата и Дайота отстъпи, а Дезидерата разпери ръце. — Точно обратното е, обична моя. Ако кралят умре, всички ще ме искат.

Спусна се мълчание, нарушавано само от лая на кучетата отвън. Дайота трепереше, лейди Мери се преструваше, че е някъде другаде, а Бека разлистваше книгата си.

Накрая Дайота изправи гръб.

— Казвам само да оставиш краля сам да се оправя с бойните коне. Кажи на оръженосците откъде да си ги купят — нека поискат пари от богатите си родители. Продадеш ли бижутата си, миличка, няма да ти остане нищо.

Кралицата не помръдна и неумолимо се усмихна на дойката си.

— Аз съм това, което съм — каза тя. — Продай бижутата.