Червения рицар

Глава пета

Магът Хармодий седеше в кулата, плътно заобиколен от книги и наблюдаваше как слънцето, което нахлуваше през високите прозорци, играе върху петънцата от прах. Април е дъждовен месец, но тогава идва времето и на първите силни, наистина топли слънчеви лъчи, когато светлината най-сетне има собствен цвят, собствено великолепие. Днес небето беше синьо, а в слънчевото островче би се стоплила дори котка. Хармодий имаше три.

— Милтиад! — изсъска той и един стар сив котарак му хвърли отегчено-безочлив поглед. Обкованият със злато жезъл на мага се стрелна напред и го побутна — мястото, което си беше избрал за спане, бе твърде близо до грижливо изрисуваните със син тебешир линии, покрили целия под. Животното се премести толкова, колкото бе дебела опашката му и презрително изгледа стопанина си.

— Аз те храня, клетнико — измърмори Хармодий.

Светлината продължаваше да се сипе през високите прозорци, пълзеше по измазаните с вар стени и разкриваше най-различни изчисления, записани с тебешир, сребърен или оловен молив, въглен и дори надраскани в пръстта. Когато изпиташе нужда да пише, магът използваше всичко, което му дойдеше под ръка.

Докато светлината бавно напредваше по стената, Хармодий усещаше хората в залите долу — слуга, понесъл поднос с еленско към вратата на господаря си; джентълмен и дама, почти свирепо отдадени на любовна среща, която гореше като малък огън точно под краката му — къде ли беше това?, положително на някое ужасно публично място; и кралицата, която грееше като самото слънце. Той се усмихна, когато случайно се докосна до топлината ѝ. Често наблюдаваше другите, за да убие малко време — единствено този фантазъм все още можеше да прави регулярно.

„Защо ли?“ — разсеяно се зачуди той. Тази сутрин обаче… Тази сутрин кралицата го беше помолила — беше го предизвикала — да направи нещо повече.

— Сторете нещо вълшебно, магьоснико! — каза му тя, пляскайки с ръце.

Хармодий изчака слънцето да пресече една от линиите, които беше начертал с тебешир и вдигна очи към група от фигури. После кимна и отпи от чаша студен чай, върху който се беше събрала прах — прах ли беше това? О, нали беше стъргал кости, за да боядиса мазнината. В чая му имаше стрити кости. Вкусът не беше особено противен.

И трите котки вдигнаха глави и наостриха уши. Светлината стана по-силна и блесна в едно малко огледало с гръб от слонова кост, на който бяха гравирани образите на Арес и на Телеца. После се стрелна по пода, съсредоточена в ярък лъч.

— Fiat lux!25 — изрева магът. Лъчът стана по-мощен, привличайки светлината наоколо си. Накрая котките потънаха в сянка, а той блесна като мълния, докато пробягваше над тебеширените рисунки, а после — през една леща, събирайки се в малката златна сфера на върха на жезъла му. Хармодий не забеляза това, но лъчът не я улучи точно в средата и част от него затанцува върху по-далечната стена, отчасти отразен от златния глобус, отчасти отблъснат от огромната енергия, която се просмукваше в самия жезъл. Силната светлина бързо плъзна нагоре, лизна позлатата на един триптих, който красеше бюфета и се удари в чаша вино, забравена там преди часове. После бързо пресече източната стена, изгаряйки по пътя си поне дузина от буквите на някакво заклинание, изписано с тайнствено невидимо мастило, скрито под боята.

Старият котарак се стресна и изсъска, а магът внезапно се почувства замаян, сякаш тъкмо го беше нагазила треска или сериозна настинка. Умът му обаче се проясни изведнъж, а жезълът заблестя с аура, която не можеше да се сбърка — светлината на предмет, който се изпълва със сила. Хармодий зърна лъча-беглец и сръчно премести огледалото така, че фокусът да пада право в жезъла. После тържествуващо плесна с ръце.

Котките се огледаха стреснато, сякаш никога преди не бяха виждали стаята му и отново заспаха. Хармодий се огледа.

— В името на Светата троица, какво стана току-що? — попита той. Не се нуждаеше от почивка — дори след такъв мощен фантазъм силата на Хелиос, събрана в жезъла му, го караше да потръпва от очакване. Беше си обещал, че ще изчака един ден… може би два… но изкушението бе твърде силно.

— Ха! — възкликна той и котките помръднаха с уши. От много години не се беше чувствал толкова жив. Извади тежък ленен парцал и избърса пода, унищожавайки всички следи от сложните тебеширени плетеници, които го покриваха като изпипана черга от Юга. После, въпреки възрастта и тежката си роба, той се отпусна на колене, въоръжен с бяла кърпа и стърга процепите между каменните плочи, докато от бледосиния тебешир не остана нито следа. Колкото и нетърпелив да беше, трябваше задължително да се отърве от всички остатъци от предишния фантазъм, преди да направи друг. Опитът го беше научил на това.

След това Хармодий отиде до една масичка и отвори чекмеджето, в което лежеше абаносова кутия със сребърен обков. Магьосникът обичаше красивите вещи и когато последствията от лошите заклинания бяха изпепелени души и смърт, присъствието им му помагаше да дойде на себе си и да се почувства по-уверен.

В кутията имаше комплект бронзови инструменти — компас, дебеломер, линийка без деления и благословен от свещеник молив със сребърна сърцевина в обвивка от стипца, глина и восък. Той го уви с конец, измери дължината на парчето с линийката и се помоли.

— О, Хермес Тризмегист — започна магът, продължавайки на арабски. Пречисти се, избистри мислите си и призова Бога, Сина му и пророка на магьосниците, докато друга част от ума му изчисляваше точната дължина на конеца, който щеше да му трябва.

— Не бива да правя това днес — каза той на най-дебелата котка, която изобщо не се заинтересува. После коленичи на пода, но не за да се моли, а за да рисува. Постави късче дърво в един улей, издълбан в каменната плоча и с треперещи ръце използва връвта, за да изпише съвършена окръжност, в която с помощта на линийка и меч изрисува пентаграма. Около външния ѝ ръб изписа призива си към Бога и Хермес Тризмегист на арабски и единствено мяукането на котките, които настояваха да ги нахрани, му попречи да се опита да свърши работата си още на секундата.

— Вие тримата сте идеалната подготовка за борба с демони — заяви той, докато ги хранеше с прясна сьомга от река Албин, купена на пазара. Докато ядяха, те не му обръщаха никакво внимание, а после се отъркаха в него с гласовити възгласи на вечна любов. Собствените му думи обаче го накараха да се замисли. Той отключи тежката дъбова врата на стаичката в кулата и слезе по сто двадесет и двете стъпала до всекидневната, където Мастиф, прислужникът на кралицата, четеше в едно кресло. Щом се появи магът, мъжът скочи на крака, Хармодий повдигна вежда и той се поклони. Старецът обаче бързаше и беше ужасно развълнуван, така че дребните неучтивости трябваше да почакат.

— Бъдете така любезен да ми измолите благоволението на кралицата, питайте я дали би имала добрината да ме посети — каза той и му връчи медна монета — отдавна уговорен знак между двама им. — И помолете перачката ми да намине — добави той и му даде шепа дребни сребърници, някои колкото пайети.

Мастиф ги взе и се поклони — беше свикнал с магьосника и странностите му, така че хукна, сякаш животът му зависеше от това.

Хармодий си наля чаша вино и я пресуши, взря се през прозореца и се опита да убеди сам себе си да изчака поне един ден. Кого щеше да го е грижа? Той обаче се чувстваше с десет години по-млад и когато се сети за онова, което му предстоеше да докаже, чашата затрепери в ръцете му.

Магът чу леките ѝ стъпки в коридора, стана и дълбоко се поклони.

— Виж ти — каза кралицата и присъствието ѝ сякаш изпълни стаята. — Тъкмо казвах на Мери, че ми е скучно!

Тя се засмя и гласът ѝ отлетя чак до най-високите греди.

— Нуждая се от вас, Ваша светлост — каза Хармодий с дълбок поклон, а тя топло му се усмихна и главата му се завъртя още повече. След това така и не можа да реши дали в чувствата му към нея има и похот — бяха силни, собственически, страховити и опасни.

— Решил съм да извърша призоваване, Ваша светлост, и бих желал да сте до мен, за да е по-сигурна ръката ми. — Той се наведе над нейната. — Надявам се, че ще бъде прекрасно.

— Скъпи ми старче — нежно го погледна тя и Хармодий усети недостатък в отношението ѝ. Тя го съжаляваше. — Ценя усилията ви, но не се преуморявайте, за да ме впечатлите!

Той не си позволи да изпита раздразнение.

— Ваше величество, извършвал съм такива призовавания безброй пъти. Винаги са изпълнени с опасности и също както с плуването, само глупаците се заемат с тях сами.

Представи си как плува с нея и преглътна мъчително.

— Съмнявам се, че мога с нещо да помогна на могъщ маг като вас. Аз усещам слънцето само върху кожата си, а вие — в самата си душа!

Въпреки това тя с желание тръгна към стълбите и го поведе нагоре. Стъпките ѝ бяха с половин век по-леки от неговите, но въпреки това когато стигнаха, Хармодий не се беше задъхал.

Кралицата свали пантофките си на площадката и влезе в стаята му боса, като се стараеше да избягва съвършено изписаните символи по пода. После спря и се загледа в тях.

— Магьоснико, никога не съм виждала нещо толкова… прелестно! — каза тя и този път възхищението ѝ беше непресторено. Застана под слънчевите лъчи, които сега заливаха източната стена вместо западната и започна да изучава уравненията и стиховете. После почеса дебелия стар котарак зад ушите, а той измърка, заби зъби в дланта ѝ и измяука, когато кралицата го плесна с другата си ръка.

Хармодий поклати глава и сипа мед върху раничките.

— Преди никога не съм го виждал да хапе — каза той, а тя сви рамене и облиза меда с дяволита усмивка.

Магът също се събу, доближи се до покритата със заклинания стена и прочете два реда, изписани със сребърен молив. После взе малка абаносова пръчица и ги повтори във въздуха, който се изпълни с ярки огнени букви, по-тънки от най-тънкия косъм и все пак съвършено четливи и за двама им.

— О! — възкликна кралицата и той ѝ се усмихна. За миг се изкуши да я целуне, а след това изпита друго желание, също толкова силно, но абсолютно противоположно — да се откаже от цялата работа. Дезидерата му напомняше на…

— Е — каза той, — готова ли сте, Ваша светлост?

Тя се усмихна и кимна.

— Kaleo se, ХАРУН26 — изрече магът и светлината над пентаграмата избледня. Кралицата направи крачка вдясно, застана под високите прозорци, точно на пътя на лъча слънчева светлина, а старият котарак се отърка в голия ѝ крак.

Пентаграмата започна да се изпълва със сенки. Магът вдигна жезъла си и насочи кухия му златен връх към знака, изписан на пода.

— Кой ме вика?

Шепотът идваше от светлата пукнатина, която пърхаше като пеперуда над пентаграмата.

— KALEO — настоя Хармодий.

Харун се появи под сянката. Ушите на мага изпукаха, а слънцето сякаш избледня.

— Ах-х-х! — изсъска той.

— Власт за познание — каза Хармодий.

Сенките се събираха в чудното създание, което приличаше на мъж, макар и по-висок от най-високата библиотека. Беше голо, с мраморнобяло, нашарено със сини вени тяло и жилави кожести крила, които почти докосваха пода и величествено се издигаха високо над главата му, изписвайки съвършена дъга, на която всеки художник би се възхитил. Миризмата, която бе донесло със себе си, беше чужда и приличаше на тази на горяща луга — нито чиста, нито отвратителна. Очите му бяха съвършено непроницаеми, мечът — голям колкото човек и зловещо нащърбен, а лицето му съчетаваше непознат ужас с ангелска красота — абаносовочерен клюн, инкрустиран със злато, огромни бадемовидни очи, бездънно сини като два сапфира и кокалест космат гребен, приличен на украсата по шлемовете на Древните.

— Власт за познание — повтори Хармодий.

Демонът го огледа с празните си очи. Кой можеше да знае какво си мислят тези същества? Рядко говореха и често не разбираха въпросите на мага.

Внезапно, с бързината на орел, който сграбчва зайче, мечът му се стрелна напред и пресече кръга. Хармодий присви очи — не беше достигнал тази възраст, поддавайки се на паниката.

— Sol et scutum Dominus Deus27 — изрече той.

Вторият удар също разкъса кръга, но мечът иззвънтя, отблъснат от подобен на камбана щит от блестящ пурпур, напръскан с бяло. Демонът започна да го мушка с острието си, от двете му страни се посипаха искри, от пода се вдигна пушек, а Хармодий удари очертанията на кръга там, където ги бе прекъснал мечът и изрева:

— Sol et scutum Dominus Deus!

Пробивът в окръжността се затвори, а демонът се дръпна и изсъска. Кралицата се наведе напред и мисълта, че може неволно да пресече кръга, изпълни мага с неподправен ужас. Въпреки това той не продума, за да не отклони енергия от призоваването — цялата му воля бе съсредоточена върху чудовището, кръга, пентаграмата и щита. Даде си сметка, че жонглира с твърде много топки, зачуди се дали да не свали щита… и точно тогава демонът издиша огън. Той разцъфна като цвете, покривайки цялата повърхност на щита и внезапно в стаята стана горещо. Пламъкът не можеше да го достигне, но топлината му можеше и това напълно промени характера на сблъсъка между волите им. Хармодий обмисли възможността да бъде победен, но дори тя му се струваше удивителна. Подушваше адверсария въпреки щита и усещаше жегата, която излъчваше.

Тогава пламъците се отдръпнаха от ръбовете на пурпурната камбана и изчезнаха в устата на демона също толкова внезапно, колкото се бяха появили. Температурата в стаята спадна осезаемо, Дезидерата се наведе толкова ниско, че носът ѝ докосна ефирната повърхност на щита… и се засмя.

Демонът се обърна към нея, наклонил глава встрани като кученце и също се засмя. Тя направи реверанс и започна да танцува. Величественото създание я наблюдаваше в захлас, магът също. Кралицата се изразяваше с бедрата си и вдигнатите над главата ѝ ръце, а танцът се състоеше само от десетина стъпки — пролетен танц, наивен и недокоснат от практика, която да го развали.

Създанието, затворено в камбаната от сила, поклати глава.

— Ейя! — изрече то и пристъпи към нея, а главата му докосна ръба на пентаграмата. То гневно изрева и остърга печата с меча си, разрязвайки каменната плоча и кръгът се разкъса. Кралицата протегна крак, кръстоса пръсти над пролуката и тя се затвори.

Хармодий отново започна да диша. Бърз като териер, хукнал след плъх, той разчупи щита с жезъла си и изля в демона цялата сила, събрана от неговия фантазъм. Той се обърна към него с вдигнат меч, но не предприе нищо. Мощните му гърди се надигаха и спадаха, а външността му внезапно се промени — адверсарият се издигна във въздуха и заблестя в бяло, като ангел с лебедови крила, а после падна на каменния под и гърченето му премина в противното овладяно движение на стоножка, по-голяма от кон, притисната от очертанията на щита. Хармодий вдигна жезъла си, а сърцето му се изпълни с радост — радостта от това, че е изпитал истински теорията си и е открил в нея повече злато, отколкото шлака.

Той вдигна жезъла си и изплю:

— Ithi!28

Пентаграмата остана празна. Магът беше твърде горд, за да седне на пода. Вместо това отиде при кралицата и я прегърна с фамилиарност, на която не подозираше, че някога би се осмелил.

Тя нежно го целуна.

— Вие сте стар глупак, Хармодий, но гениален, храбър стар глупак. — Усмивката ѝ беше топла, тя го поздравяваше. — Нямах представа… никога не ви бях виждала да правите подобно нещо.

— О — отвърна магът, упоен от аромата на шията ѝ и в този миг пред него се разкри галактика от нови учения. Той обаче се отдръпна и се поклони.

— Дължа ви живота си — каза старецът. — Какво сте вие всъщност?

Кралицата се разсмя и смехът ѝ заплаши да прокуди цялото зло на света с присмех.

— Какво съм аз ли? — попита тя и поклати глава. — Скъпи мой стари глупако!

— Останала ми е достатъчно мъдрост, за да падна в краката ви и да ви боготворя, Ваша светлост — с дълбок поклон каза той.

— Вие сте като момче, което ръчка гнездо на стършели, за да види какво ще излезе от него. Все още подушвам момчешкия ви триумф, Хармодий. Какво научихме днес? — Тя внезапно се отпусна на един стол, без да обръща внимание на свитъците върху него. — И откъде дойде този внезапен прилив на дързост? В кралския двор вие сте пример за предпазливост. — Тя се усмихна и за миг заприлича не на наивно младо момиче, а на древна всезнаеща кралица. — Според някои хора нямате никаква сила и сте просто шарлатанин. — Очите ѝ се стрелнаха към пентаграмата. — По всичко личи, че грешат.

Магът проследи жеста ѝ и хукна да ѝ налее вино.

— Не бих могъл със сигурност да кажа какво научихме днес — внимателно отвърна той. Предпазливият му маниер вече се възвръщаше… но той знаеше, че е прав.

— Дръжте се с мен така, сякаш ви чиракувам. Сякаш съм глупачка, твърдо решена да овладее основите на херметизма — каза кралицата, отпи от виното и начинът, по който отметна глава назад, му подсказа, че и тя бе изпитала ужас. Беше смъртна. Понякога Хармодий не беше съвсем сигурен в това. — Тъй като мога да използвам силата, вие явно приемате, че зная как действа, че с вас имаме едни и същи знания. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Слънцето ме докосва, аз усещам Божието докосване и понякога, с Негова помощ, мога да сторя чудо.

Тя се усмихна, а Хармодий си каза, че самоувереността ѝ би могла да я превърне в нещо по-ужасно от чудовище.

— Много добре, Ваша светлост. Както знаете, съществуват две школи — два източника на силата, нужна за всеки фантазъм.

Той внимателно остави жезъла си в ъгъла и коленичи, за да изтрие пентаграмата от пода.

— Бял и черен — довърши кралицата. Старецът я изгледа мрачно, а тя се усмихна и сви рамене. — Това е твърде лесно, мой магьоснико. Съществува чистата сила на слънцето, която идва без окови и задължения и е израз на Божията наслада от сътворението. Съществува и силата на Дивото. Всяка йота от нея трябва да бъде разменена със създанието, което я притежава, а всяка сделка — скрепена с кръв.

Хармодий извъртя очи.

— Нужен е пазарлък. Кръвта няма нищо общо. Но силата е там, в самата земя — в тревата, в дърветата, в създанията, които живеят сред тях.

Тя се усмихна.

— Да. Усещам я, макар че не е мой приятел.

— Нима? — попита той и се прокле на ум — какъв глупак беше само! Защо не попита кралицата по-рано? Хрумна му по-безопасен експеримент, но стореното си беше сторено. — Значи усещате силата на Дивото, Ваша светлост?

— Да! — отвърна тя. — Понякога е мощна, друг път — по-слаба. Усещам я дори в онези бедни същества, окачени по стените на залата.

Той поклати глава, потресен от собствената си глупост и арогантност.

— Усещате ли силата на Дивото в тази стая? — попита той, а кралицата кимна.

— Зелената лампа е от Дивото, нали? Самовилска лампа?

Той кимна.

— Можете ли да използвате силата, която излъчва тя, Ваша светлост?

Тя потръпна.

— Защо ме питате подобно нещо? Започвам да си мисля, че сте глупав, магьоснико.

„Ха — помисли си той. — Май изобщо не съм чак толкова арогантен.“

— Но въпреки това призовах могъщ демон от бездната, не е ли така? — попита той.

Кралицата се усмихна.

— Вероятно не е сред най-великите, но да, призовахте го.

— Той е съюзник на Дивото, нали?

— „Господ е слънцето и неговата сила, а Сатаната се крие в силата на Дивото“ — като ученичка пропя тя. — „Демоните използват силата на Дивото. Когато Сатаната се отделил от Бога и повел своите легиони към Ада, магията била разделена на две сили — зелената и златната. Златна за слугите на Бога, зелена за тези на Сатаната.“

Той кимна и въздъхна.

— Да, макар че е доста по-сложно.

— О, не — отвърна тя, отново обзета от ледена самоувереност. — Смятам, че мъжете винаги усложняват нещата твърде много. Научих тези редове от монахините — нима твърдите, че са ме излъгали?

— Току-що нахраних един демон със силата на слънцето. Призовах го със силата на слънцето.

Хармодий се засмя.

— Но… не, вие го прогонихте! — отново звънна смехът ѝ. — Само ме дразните, магьоснико!

Той поклати глава.

— Пропъдих го, след като му дадох достатъчно сила, за да порасне — отвърна магът. — Чист Хелиос, извлякох го с моите инструменти, тъй като ми липсват специалните умения на Ваша светлост.

„Каквито и да са те.“

Тя се втренчи в него с очи, в които нямаше нито следа от флирт, присмех, деликатен магнетизъм или дори обичайния ѝ хумор.

— И какво означава това? — прошепна тя.

— Попитайте ме отново, след като го призова пак след седмица, Ваша светлост. Кажете ми, че в този ден ще бъдете до мен — задължен съм ви, но заедно с вас…

— Какво дирите, магьоснико? То би ли получило подкрепата на църквата?

Кралицата изричаше думите бавно и предпазливо. Хармодий си пое дъх, после издиша.

„Майната ѝ на църквата“ — помисли си той, а на глас каза:

— Да, Ваша светлост.

„Не, Ваша светлост. Вероятно не. Те обаче не са учени. Интересува ги само запазването на статуквото.“

Кралицата го дари с прекрасна усмивка.

— Аз съм просто младо момиче — каза тя. — Не трябва ли да попитаме епископа?

Хармодий присви очи.

— Разбира се, Ваше величество — отвърна той.

Керванът на Рандъм се движеше бързо (поне за керван) — изминаваха от шест до десет левги на ден, като всяка нощ спираха край някой град и лагеруваха в предварително подготвени за това ниви, където им носеха фураж, топъл хляб и прясно месо. Хората му работеха за него с удоволствие, тъй като планираше всичко до най-малката подробност, а храната беше хубава. До Албинкърк обаче им оставаха още сто левги, след това — още четиридесет на изток, до панаира, а Рандъм вече закъсняваше повече, отколкото му се искаше.

В полето цъфтяха албинчета — малки жълти цветчета с мъхести листенца и сладък аромат, които растат само по канарите около голямата река. Щом изпълнеха любимата му част от пътя — на самия ръб на скалата, до Албин, която течеше на повече от осемнадесет метра под тях — те приличаха на жълти ивици, точещи се почти два километра напред. От години не беше закъснявал достатъчно, за да ги зърне, те не растяха на север, но когато след три дни тежък път най-сетне стигнаха до Лорика и „Двата лъва“, където обикновено се снабдяваше с хляб и фураж, от гостилницата бе останал само обгорял скелет.

Отне му цял ден да си намери нов доставчик и да се снабди със запасите, които му трябваха, а онова, което чу за изгарянето на хана от чужденци, които пребили шерифа, го разгневи. Ханджията беше пратил вести на краля и стоеше насред двора с превързана глава, докато работниците вдигаха обгорелия покрив на сградата с кран. Рандъм изпрати един от безценните си наемници, за да съобщи за убийствата на началника на гилдията в Харндън. Там обикновено не се занимаваха с неприятностите в по-маловажните градове, но в случая ставаше дума за бизнес, приятелство и елементарен патриотизъм едновременно.

На следващия ден се счупиха спиците не на един, а на два от вагоните на Рандъм, в единия случай толкова рязко, че дървеното колело се сцепи и желязната му част се откачи. Трябваше да намери и ковач, и майстор-колар, което означаваше да се върне в Лорика и да отседне в гостилница, която не можеше да се мери с „Двата лъва“, докато керванът пълзи на север без него. Налагаше се да го свърши сам — в Лорика го познаваха, но това не се отнасяше нито за подчинените му, нито за Джъдсън тъкача и останалите инвеститори.

Сутринта двата вагона бяха готови да продължат и той с нежелание заплати сумата, която му бяха определили, задето се наложи двама чираци и един калфа да работят през нощта и да си светят с факли. Даде и един сребърен леопард на ковача, който успя да поправи външното колело преди утринната молитва. После допи бирата си, възседна коня си и малката върволица потегли веднага щом Рандъм получи причастие от калугера, който отслужи литургията в един крайпътен параклис, пълен със сиромаси, няколко мъже-скитници и трупа пътуващи актьори.

Той никога не се притесняваше от бедните — даваше им милостиня. Мъжете обаче го притесниха, както заради кервана, така и заради кесията му. Бяха четирима, макар че май не се познаваха помежду си. Досега не го бяха обирали хора, с които току-що е бил на църковна служба, но той не смяташе да рискува. Качи се на коня, погледна многозначително джелепите си и каруците потеглиха.

Един от скитниците тръгна след тях по пътя. Имаше хубав кон и доспехи, прибрани в плетен кош. От време на време Рандъм му хвърляше по някой поглед и накрая заключи, че непознатият е вял и равнодушен. Постепенно ги настигна и задмина, но не си сложи бронята и сякаш изобщо не знаеше кои са.

Жителите на Харндън обикновено наричат хората, с които ходят на литургия, „сестро“ или „братко“, така че Рандъм кимна на странника.

— Бог да е с вас, братко — малко натъртено каза той, а мъжът сякаш се стресна, че някой го заговаря. В този миг търговецът осъзна, че непознатият не е скитник, а мърляв благородник, личеше си по качеството на дрехите му — чудесен кожен жупон, който дори с мръсотията струваше поне двадесет леопарда и високи до бедрата ботуши със златни шпори. И от позлатено сребро да бяха, пак струваха стотина леопарда заради теглото си.

— И с вас да е, месир — въздъхна странникът и продължи нататък. Рандъм обаче не беше станал сравнително богат случайно — не и в изпълнения с жестока конкуренция свят на търговците и гилдиите в Харндън — и никога не пропускаше възможност да хване Съдбата за косите.

— Вие сте рицар — отбеляза той.

Мъжът не дръпна юздите, но обърна глава и конят му спря, усетил промяна в разположението на теглото му. Ездачът не откъсваше очи от Рандъм и мълчанието стана болезнено неловко.

„Що за чудак е този?“ — зачуди се търговецът. Накрая мъжът, чийто отчаян вид не успяваше да скрие факта, че е с цяло поколение по-млад от него, кимна.

— Рицар съм — каза той, сякаш признаваше някакъв грях.

— Трябват ми хора — каза Рандъм. — Имам керван, малко по-нагоре по пътя е. Щом шпорите ви са от злато, за мен би било чест да ви приема. В конвоя ми има петдесет вагона, карам ги на север, към панаира — в това няма безчестие. Боя се само от разбойници и от Дивото.

Мъжът едва забележимо поклати глава, обърна се и конят продължи нататък — добър боен кон, претоварен от зле разпределеното тегло на ездача и доспехите, което разваляше стойката му.

— Сигурен ли сте? — попита търговецът. От опит глава не боли. Рицарят не се спря.

Рандъм позволи на хората си да спрат за обяд, след което продължиха до вечерта, дори малко след като се стъмни. Сутринта потеглиха още преди слънцето да успее да се подаде и на един пръст над реката, която криволичеше на изток като сребриста змия. Малко по-късно слязоха в долината и пресякоха Големия мост — границата на Вътрешните провинции. Рандъм хапна добре в „Дебнещата котка“ задно с хората си, които бяха поласкани от желанието му да се присъедини към тях и се радваха, че ядат такава хубава храна.

След обяд пресякоха грижливо поддържания мост, построен още от Древните. После цял ден се катериха по стръмния бряг начело с джелепите, които водеха добитъка. Прехвърлиха хребета и Рандъм отново зърна печалния рицар — беше коленичил в крайпътния параклис, а сълзите оставяха дълбоки следи по напластената по бузите му мръсотия. Търговецът му кимна и продължи нататък.

До вечерта настигнаха кервана и хората му го приветстваха с добре дошъл. Джелепите разказаха на останалите какво е станало през изминалите дни, а Гилбърт му отдаде чест и рапортува как се е движила колоната. Джъдсън се намуси, недоволен, че Рандъм се е върнал толкова скоро. С две думи — всичко си беше постарому.

Малко след като се стъмни, един от чираците на златаря дойде до вагона му и отдаде чест като войник.

— Месир — каза той, — един рицар ви търси.

Момчето беше преметнало лък през рамо и явно се пръскаше от гордост, че е на пост в керван, при това на такава важна длъжност. Услужливата памет на търговеца веднага му подсказа името му — Хенри Ластифър.

Рандъм го последва до огъня, където седяха Гилбърт и още един воин — Стария Боб. И младият рицар, когото бяха срещнали на пътя, разбира се. Той пиеше вино и щом го зърна, припряно се изправи.

— Ще ми позволите ли да размисля? — избъбри непознатият, а Рандъм се усмихна.

— Разбира се. Добре дошли на борда, рицарю.

Гилбърт се ухили широко.

— По-скоро „м’лорд“. Носи знака на краля, а това е меч! — Той се обърна към рицаря. — Как се казвате, м’лорд?

Младежът мълча толкова дълго, че стана очевидно, че се кани да излъже.

— Сер Тристан — тъжно отвърна той.

— Добре — каза Гилбърт. — Елате с мене и ще ви намерим къде да преспите.

— Имайте предвид — каза Рандъм, — че работите първо за Гилбърт и чак после за мен. Разбрахте ли?

— Разбира се — отвърна младият човек.

„В какво се забърквам?“ — запита се Рандъм, но съсипан или не, мъжът му допадаше. Кралските рицари бяха отлично подготвени, особено за бой с Дивото. Дори главата на младежа да беше малко поразмътена… е, той без съмнение беше влюбен. Благородниците бяха пристрастени към любовта.

Тази нощ Рандъм спа отлично.

Бил Редмийд поведе необучените младежи по пътеката. Ъркът беше далеч пред тях и се промъкваше като дим между дърветата, а когато решеше да се върне при тях, изникваше от най-неочаквани места, изненадвайки дори ветеран-скиталец като Бил.

Момчетата се бояха от него, но Бил харесваше мълчаливото създание, което говореше само когато имаше какво да каже. В ърките се криеше нещо… Не беше лесно да се опише — някакво благородство.

— Тези отдясно да наблюдават дясната страна на пътеката — каза той. — Тези отляво — лявата.

Вече три дни вървяха по следата и той постоянно трябваше да се суети наоколо им като квачка.

— Имам нужда от почивка — оплака се най-едрият и най-силният сред тях. — Йесу на кръста, Бил, ние да не сме блатници?!

— Ако бяхте, щяхме да се движим по-бързо — отвърна Редмийд. — В тия чифлици не работехте ли бе, момчета?

Когато спряха да лагеруват, стана още по-лошо. Трябваше да им обясни как да издигнат убежище, да не им позволява да се порежат и да им покаже как да запалят огън. Малък огън. Как да се стоплят, как да се изсушат. Къде да пикаят.

Докато работеха, двама започнаха да пеят и се наложи да отиде до единия и да го повали с юмрук на земята.

— Ако кралят ви хване, защото пеете, ще висите на бесилото, докато гарваните ви изкълват месата. После проклетият му магьосник ще стрие костите ви на прах, за да си прави бои — заяви Бил. Гневното мълчание на обидените младежи го затисна от всички страни. — Ако се провалите, това ще ви струва живота — продължи той. — Не сме излезли на излет.

— Искам да се прибера у дома — заяви най-високият. — По-лош си и от аристократ. — Той се огледа. — И не можеш да спреш всички ни!

От сумрака изникна ъркът, погледна любопитно едрото момче и се обърна към Редмийд.

— Ела — изрече той със странния си глас и Бил кимна на младежите — спорът вече нямаше значение.

— Стойте тук — каза той и последва ърка.

Двамата пресякоха тресавището, прехвърлиха един нисък хребет и се спуснаха в гъста смърчова горичка. Ъркът се обърна и раздвижи глава.

— Мечка — каза той. — Приятел. Бъди добър, човеко.

В центъра на горичката лежеше огромна златна мечка, опряла глава на лапите си и сякаш си почиваше, а до нея стоеше прекрасно мече и я ближеше по муцуната.

Щом Бил се доближи, майката се раздвижи, вдигна глава и изсъска. Мъжът отстъпи, но ъркът го успокои и заговори с шептящ глас. Мечката леко се извъртя и Бил видя над хълбока ѝ дълбока рана, поръбена със засъхнала гной, която вонеше. Ъркът коленичи по начин, невъзможен за човека и едното му ухо увисна. Това беше мъка — досега Бил не беше виждал ърк да тъгува.

— Мечката умира — каза той и Бил знаеше, че има право. — Мечката пита можем ли да спасим мечето ѝ.

Ъркът се обърна и Бил си даде сметка колко рядко това подобно на елф създание го е поглеждало в очите. В този миг обаче погледите им се срещнаха и той сякаш потъна в неговия. Очите му бяха огромни, дълбоки като езера…

— Нищо не знам за мечките — каза Бил, — но съм приятел на всички създания от Дивото и ти давам дума, че ако мога да отведа малкото ти при други златни мечки, ще го направя.

Мечката изхъхри нещо — очевидно я измъчваха болки. Ъркът заговори или по-скоро запя и изречението се превърна в куплет, изпълнен с флуидни рими. Мечката се закашля, а той се извърна.

— Мечето. Майка ѝ я е нарекла на жълтото цвете.

— Маргарита?

Ъркът изкриви лице.

— Нарцис? Минзухар? Не познавам добре цветята.

— Във вода — с досада поясни ъркът.

— Лилия?

Той кимна.

Бил протегна ръка на мечето и то го ухапа.

Капитанът бе тъй изтощен и изцеден от страх, че можеше само да слага едното си стъпало пред другото, докато пътечката се превърна в пътека, а пътеката — в път. Нищо не ги притесни, с изключение на спускащия се мрак, изтощението и студът. Денят преваляше и беше ясно, че ще се наложи да лагеруват в гората — същата гора, от която бяха излезли демонът и змеят.

— Защо не ни уби? — попита капитанът.

„Два демона.“

Гелфред поклати глава.

— Убихте първия. При това много бързо.

Очите му постоянно се стрелкаха насам-натам. Бяха стигнали до главния път и Гелфред дръпна юздите на коня си.

— Да продължим, без да почиваме — предложи той.

— Ще осакатиш коня — сопна се капитанът.

— Вие направихте заклинание.

Гелфред не го обвиняваше — звучеше по-скоро така, сякаш изпитва болка.

— Да — призна капитанът. — Правя го от време на време.

Спътникът му поклати глава, помоли се на глас и двамата продължиха да яздят, докато започна да ръми, а светлината избледня.

— Ще трябва да останем на пост — каза капитанът. — Много сме уязвими.

Едва имаше сили да мисли. Докато Гелфред тимареше бедния кон, той събра съчки и напали огън, но нищо не направи като хората. Донесе едри дърва, а нямаше брадва, с която да ги нацепи. Чак после събра подпалки, начупи ги и ги подреди на изрядни малки купчинки. Коленичи в плитката яма, която беше изкопал за огъня и използва кремъка и огнивото си, за да запали парче плат, но си даде сметка, че не е приготвил кълчища и дървесна кора, с които да пренесе пламъка. Трябваше да започне отначало.

„Такива глупаци сме.“

Усещаше, че гората е пълна с врагове. Или със съюзници. Това бе проклятието на неговата младост.

„На какво точно се натъкнах?“ — запита се той. Сви гнезденце от кълчища и късчета брезова кора и отново използва кремъка и огнивото, за да получи искра. Успя, запали парцалчето, пусна го сред кълчищата и кората, после духна и пламъкът оживя. Капитанът го захранва с клонки, докато се разгоря както трябва, а после нареди наоколо му сухи клони, които внимателно наряза с ловджийския си нож. Щом приключи, се почувства много горд и си каза, че дори Дивото да го е докарало тук, поне първо е напалил проклетия огън.

Гелфред дойде да стопли ръцете си, а после отново нарами лъка.

— Поспете, капитане — каза той. — Първо вие.

Капитанът искаше да говори — и да мисли, но тялото му имаше собствени изисквания. Преди да успее да заспи обаче чу, че Гелфред се движи и изскочи от одеялата с меч в ръка.

На светлината на огъня очите на ловеца изглеждаха огромни.

— Исках само да преместя главата — обясни той. — Просто… Неприятно ми е да стои тук. А и конят не я понася.

Капитанът му помогна, а после остана изправен насред мрака и студа. Наблизо имаше нещо. Нещо много могъщо. Може би беше грешка, че запали огън. Също като хрумването да дойде в гората само с един придружител.

„Пруденция? Пру?“

„Мило момче.“

„Пру, мога ли да метна Плаща върху този малък лагер? Или така само ще разваля фантазма?“

„Направи го тихо, както съм те учила.“

Той докосна мраморната ѝ ръка, избра защитата и пазачите си и отвори голямата желязна врата към своя палат. Отвън се стелеше зелен мрак — по-гъст и по-зелен, отколкото му допадаше.

Усилието го накара да залитне. Внезапно вече не можеше да стои изправен и падна на колене до демонската глава. Мракът беше гъст, а тя все още излъчваше нещо като аура от страх. Той коленичи до нея във влажните листа и студът му помогна да дойде на себе си.

— М’лорд? — обади се Гелфред, явно изпаднал в ужас. — М’лорд!

Капитанът се съсредоточи върху дишането си.

— Какво? — прошепна той.

— Звездите изгаснаха — отвърна ловецът.

— Постарах се да ни… скрия — отвърна капитанът и поклати глава. — Може би неуспешно.

Гелфред изсумтя.

— Да се отдалечим от това нещо — каза капитанът, стана и двамата с препъване се върнаха при малкия огън. Конете бяха забелили очи.

— Трябва да поспя — каза капитанът и Гелфред направи знак в мрака, който той прие за съгласие. Въпреки страха спа от момента, в който главата му докосна земята, до мига, в който усети ръката на ловеца на рамото си.

Чу шум от копита — или от нокти. Какъвто и да беше източникът, не виждаше нито него, нито каквото и да било друго. Огънят беше изгаснал, а нощта бе твърде мрачна, за да успее да различи нещо, но на ръка разстояние от него, може би на две, се движеше нещо много едро.

Гелфред стоеше до него и капитанът сложи ръка на рамото му, за да успокои и двама им.

Хрус.

Прас.

Туп.

Накрая кошмарът ги задмина и продължи към пътя.

Цяла вечност по-късно Гелфред каза:

— Не ни видя, нито ни подуши.

„Благодаря ти, Пру“ — каза си капитанът. Десет минути по-късно ловецът хъркаше, сигурен в началника си по начин, по който самият той не можеше да бъде сигурен в себе си.

Капитанът се взираше в мрака и той постепенно му стана по-скоро приятел, отколкото враг. Наблюдаваше ли наблюдаваше, а през това време сърцето му се успокои, а болките отшумяха. Разходи се из палата в спомените си, преговаряйки ударите с меч, заклинанията, защитите и римите. Извън балона на собствената му воля нощта минаваше бавно… но минаваше.

Накрая бледа светлина оцвети източното небе и той събуди Гелфред възможно най-внимателно. Свали защитата чак когато и двамата бяха будни и въоръжени, но оттатък не ги очакваше нищо. Намериха и коня, и главата, а на няколко метра от мястото, където бяха спали, дълбоки следи с огромни нокти и зачатък на пети пръст раздираха килима от листа.

Гелфред тръгна по тях, а капитанът го последва.

— Белята ли си търсим, Гелфред? — попита той, изоставайки на няколко крачки, а ловецът се извърна и посочи земята пред себе си. Когато го настигна, капитанът видя множество отпечатъци — може би три чифта, ако не и четири.

— Същите са като на чудовището, с което се бихте вчера. Четири чифта. Това се движи бавно, тези две — бързо. Тук са спрели. И са душили. — Той повдигна рамене. — Това виждам.

Любопитството — онова, което коства живота на котките — ги теглеше напред. След още десет крачки краката, оставили отпечатъците, станаха осем или десет, а после, след още десет крачки…

— В името на божия син и всички ангели! — възкликна Гелфред, а капитанът поклати глава. — Амин — добави ловецът. — Амин.

Стояха върху насип, надвиснал над дере, достатъчно широко, за да побере две каруци и малко по-дълбоко от височината на едър конник. Спускаше се от запад на изток, а в основата му дърветата бяха прочистени, сякаш беше… път. Цялото дере бе осеяно със следи и буци пръст.

— Това е армия! — каза Гелфред.

— Да тръгваме — отвърна Червения рицар, върна се бегом в лагера и натовари такъмите си на бедния кон. След това потеглиха.

Известно време във всяка сянка се криеше демон, поне докато я задминеха. Капитанът не се чувстваше отпочинал — беше гладен, измръзнал и се боеше дори да свари чай. Кобилата куцаше, както заради студа, така и защото не се бяха погрижили добре за нея през ледената пролетна нощ. Въпреки това не я пожалиха.

Оказа се, че не се налага да яздят твърде надалеч и вероятно това ѝ спаси живота. Часовоите им явно бяха нащрек, защото на повече от километър от моста ги пресрещна Йеханес, повел шест свити в пълно снаряжение. Очите му още бяха кървясали, но гласът му звучеше сигурно.

— Какви ги вършите, в името на Сатаната? — сурово попита той.

— Разузнавахме — призна капитанът и успя да повдигне рамене, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително. Беше изключително горд с този жест. Йеханес го погледна така, както баща поглежда дете, което възнамерява да накаже по-късно, а после зърна главата, която се влачеше след тях в калта. Върна се, за да я огледа и се наведе над нея. Ококорените му, пълни с тревога очи подсказаха на капитана, че е постъпил правилно.

Йеханес грубо дръпна юздите и обърна коня.

— Ще съобщя в лагера. Том, дай коня си на капитана. М’лорд, трябва да кажем на игуменката.

Тонът му се беше променил. Не беше уважителен, а просто професионален — вършеше си работата.

Капитанът поклати глава.

— Дай ми коня на Уил. Том, остани зад мен.

Уил Главореза слезе по присъщия му несръчен начин и измънка как всеки път все него прецаквали. Капитанът не му обърна внимание, метна се на седлото почти без усилие и потегли в бърз тръс, а Уил, който се беше хванал за стремената на друг конник, хукна с всички сили. Последните метри изминаха в галоп, а той сякаш беше надянал ботуши, които на всяка крачка изминаваха по десет левги.

Пазачът вече стоеше на портата, а зад него чакаха дузина стрелци и трима воини, въоръжени до зъби и готови за бой. За пръв път, откакто предишния ден бе пъхнал копието си под мишница, сърцето на капитана заби малко по-бързо. Главата на демона продължаваше да се тътри зад коня на Гелфред, сподирена от шушукане и втрещени погледи.

Младият мъж спря пред шатрата си и слезе от седлото. Зачуди се дали да не се изкъпе или поне да измие остатъците от изпражнения в косите си, но не беше сигурен, че има време за това, така че реши да се задоволи с глътка вода.

Йеханес беше изостанал, за да поговори с началника на стражата и пришпори коня си, за да настигне капитана, а той кимна на Безглавия и на Сам Дългия, които тъкмо набиваха главата на кол.

— Сложете я отвън, пред портата — нареди той. — Така че всички селяни да я виждат.

Йеханес дълго не откъсна очи от нея.

— Удвои стражата, искам една четвърт от войниците да дежурят постоянно. Освен това състави план за извеждане на хората от селата около крепостта — нареди капитанът. Трудно си намираше думите, не помнеше друг път да е бил толкова уморен. — Дивото е навсякъде из гората. Събрали са цяла армия, може да ни нападнат всеки миг.

Той сграбчи отворената мастилница на масичката си и написа дълго послание, което подписа с големи главни букви и красивия почерк на човек с образование.

Червения рицар, капитан.

— Дай на двама стрелци провизии и хубави коне, по чифт на човек и ги прати при краля в Харндън. Да тръгнат веднага.

— Всеблаги Йесу — измърмори Йеханес.

— Ще говорим, след като се срещна с игуменката — извика капитанът и Тоби доведе втория му ездитен кон, Мърси29. Той я възседна, повика Том Лошия с поглед и потегли по стръмния склон към крепостта.

Портата беше широко отворена. Това щеше да се промени.

Той скочи от Мърси в движение и метна юздите на Том, който слезе, без ни най-малко да бърза, а капитанът хукна нагоре по стълбите и заблъска по вратата на залата. От параклиса го наблюдаваше свещеникът — както винаги.

Отвори му една възрастна монахиня и се поклони.

— Трябва да видя игуменката колкото се може по-скоро — каза капитанът. Монахинята трепна, закри очите си и затвори вратата. Той се изкуши отново да заблъска по нея, но не го направи.

— С Гелфред ли убихте онова нещо? — попита Том. Звучеше завистливо.

— Не сега — отвърна капитанът и поклати глава, а великанът сви рамене.

— Сигурно е било страхотна гледка — печално отбеляза той.

— Ти… слушай, не сега, става ли, Том?

Капитанът си даде сметка, че хвърля погледи към прозорците на общата спалня.

— Щях да дойда с вас, капитане — отвърна Том. — Това е. Другия път си спомнете за мен.

— Йесу на кръста, Том — изпсува капитанът. Отдавна не беше богохулствал и както можеше да се очаква, думите се отрониха от устата му точно когато изплашената монахиня отвори тежката врата.

Видът ѝ подсказваше, че не за пръв път ругаят в нейно присъствие. Тя наклони леко глава, за да го подкани да я последва, а капитанът изкачи стъпалата и пресече голямата зала. Стигна до врата, през която никога не беше минавал, но точно оттам му бяха донесли вино и стол.

Старицата го поведе по осеян с врати коридор, а после — нагоре по стръмни вити стълби с богато украсена колона. Накрая стигнаха до изящна синя врата. Монахинята почука, отвори я и се поклони, а капитанът мина край нея и ѝ се поклони в отговор. Явно не беше достатъчно уморен, за да си спести учтивостите. Вече идваше на себе си и съжаляваше, че е богохулствал пред жената. Сякаш чувството се възвръщаше в крайник, върху който беше спал — изтръпналостта бавно се отдръпваше, а съзнанието се проявяваше като остри иглички, само дето се връщаха емоциите, а не сетивата му.

Игуменката седеше на нисък стол с гергеф в скута, а през западния прозорец блестяха лъчите на пролетното слънце по пладне. На гоблена ѝ се виждаше елен, заобиколен от кучета, със стърчащо от гърдите копие. От раната бликаше яркочервена кръв, изработена с копринени конци.

— Видях ви да влизате. Изгубили сте коня си — каза тя, — и воните на фантазъм.

— В ужасна опасност сте — отвърна той. — Знам как звучи, но говоря съвсем сериозно. Не става дума само за няколко чудовища — смятам, че нечия воля в Дивото се опитва да превземе тази крепост и речния брод. Ако не успеят с хитрости и засади, ще ви атакуват директно, а нападението може да започне всеки миг. Събрали са се в горите ви и са много.

Тя внимателно обмисли думите му.

— Да приема ли, че това не е драматичен опит да вдигнете цената за услугите си? — попита тя и в усмивката ѝ се прокраднаха както хумор, така и страх. — Не? — настоя тя. Гласът ѝ криеше някаква уловка.

— Ловецът ми и аз последвахме следата — окултната следа — оставена от демона, убил Хавизия — каза той. Игуменката му посочи един висок стол, а на масичката до него капитанът намери чаша вино. В мига, в който ръбът ѝ докосна устните му, той я наклони, изливайки изтъкания от киселина пламък в гърлото си. Остави я обратно на масата, макар и не особено деликатно, рогът, от който бе издълбана, издрънча и игуменката се обърна.

— Сериозно ли е? — попита тя.

— Първо открихме мъжки труп. Беше облечен като войник — като бунтовник. — Той си пое дълбоко дъх. — Помните ли бунтовниците, игуменке?

Очите ѝ се отклониха от него, връщайки се в друго време.

— Разбира се — отвърна тя. — Любовникът ми загина в бой с тях. Да, за покаянието си има причина. Любовникът ми. Любовниците ми. — Тя се усмихна. — Старите ми тайни тук нямат стойност. Познавам бунтовниците, тайните слуги на Врага. Старият крал ги изтреби. — Тя вдигна очи към неговите. — Вие обаче открихте един. Или поне ми показахте листото му.

— Беше мъртъв — убит наскоро от един от своите. — Капитанът откри гарафата с виното и си наля втора чаша. — Бих се обзаложил, че е умрял няколко часа след сестра Хавизия, убит от свой съмишленик, в което няма никакъв смисъл. — Той поклати глава. — След това продължихме на запад, все по следата. — Капитанът седна, пак не особено деликатно, а игуменката не го изпускаше от очи. — Накрая открихме и чудовището. — Той се взря в нея. — Адверсарий… Знаете ли какво е това?

— Всеки от моето поколение знае какво е това. — За миг тя покри очите си с ръка. — Демон. Пазител на Дивото.

Капитанът продължително издиша.

— Смятах, че разказите за тях са преувеличени. — Той погледна през прозореца. — Така или иначе бяха два. Мога само да приема, че бунтовниците и демоните действат заедно. Ако е така, това не е случаен инцидент. Смятам, че предстои нападение, така изпитват силите ви. Ще приема, че целта им е крепостта, която наистина има огромна стратегическа стойност. Моля ви да пуснете войниците ми вътре, да затворите портите, да се подготвите за отбрана и да се запасите с храна. Повикайте и вашите хора, разбира се, и пратете вест на краля.

Игуменката дълго го наблюдава.

— Ако планирахте вие самият да завземете крепостта ми… — започна тя, но без да довърши.

— Милейди, признавам, че това би бил брилянтен ход. Признавам също, че не ми е чужд, бил съм се на изток, там така действаме. — Той сви рамене. — Това обаче е моята страна, милейди. Ако се съмнявате в мен, на което имате пълно право, само погледнете какво набиват стрелците ми пред вратата на лагера ни.

Тя погледна през прозореца.

— Може да ми кажете, че пред портите ви стои ангел небесен и обяснява на стрелците ви, че съм най-красивата жена от Хубавата Елена насам. Не виждам достатъчно добре, за да ви повярвам — отвърна тя. — Вас обаче ви виждам. Подушвам силата, която носите и вече разбирам и други неща, които прозрях.

— Вие сте астролог — каза той и си помисли: „Ама че съм глупав.“

— Да. А вие много, много ме затруднявате, сякаш разполагате с някаква… защита срещу моето изкуство. — Тя се усмихна. — Аз обаче не съм начинаеща, а и Бог ми е дал способността да виждам душите. Вашата е доста необичайна, както без съмнение знаете.

— О, Бог е тъй добър към мен — каза той.

— Присмивате се и сте изпълнен с горчилка, само че сме изправени пред бедствие, а аз не съм ви духовна майка. — Гласът ѝ се промени, стана по-остър и все пак по-дълбок. — Макар че бих могла да бъда, ако ми позволите. Нужен ви е духът Му. — Тя се извърна. — Вашата броня е мракът, само че е фалшива и ще ви предаде.

— Всички така казват — отговори той, — и въпреки това засега ми служи отлично. Нека ви попитам нещо, игуменке. Кой още е бил в онзи чифлик?

Игуменката повдигна рамене.

— Не сега.

Капитанът дълго я наблюдава.

— Кой още е бил там?

Тя поклати глава.

— Не сега. Не това е най-важното, когато предстои криза, докато аз съм на пост. Няма да се проваля. Ще удържа тази крепост.

Той кимна.

— Значи крепостта ще премине в режим на отбрана?

Игуменката кимна.

— Незабавно.

После взе един звънец, разлюля го и възрастната монахиня дойде веднага.

— Доведи главния страж и сержанта. И бий тревога — нареди игуменката с твърд глас, отиде до полицата над камината, отвори малка кутийка от слонова кост, инкрустирана с кръста на ордена на свети Тома и извади от нея къс млечнобяла брезова кора.

— Сигурен ли сте? — прошепна тя.

— Да.

— Трябва и аз да съм сигурна.

Капитанът се отпусна в стола си.

— Не бих могъл да си го съчиня. Казахте, че подушвате силата на фантазма върху мен…

— Вярвам, че сте надвили още едно чудовище. Възможно е също да сте открили мъртъв бунтовник. — Тя повдигна рамене. — Възможно е в крепостта ми да има предател. Само че отправя ли този зов, патронът на ордена ми ще дойде с всичките си рицари. И вероятно ще помоли краля да свика армията си.

— Точно това е нужно — отвърна Червения рицар.

— Не мога да ги повикам на помощ за нищо.

Рицарят се облегна назад. Гърбът го болеше, вратът също, а пълното изтощение се превръщаше в беззъб яд. Преглътна един хаплив отговор, а после и втори.

— Какво би ви задоволило? — попита накрая той, а игуменката повдигна рамене.

— Вярвам ви, но трябва да бъда сигурна.

Той кимна, изпълнен с ирационален гняв.

— Добре — отвърна капитанът, стана и се поклони, а игуменката посегна към ръката му. Той се отдръпна и изплю:

— Най-добре е да тръгвам.

— Капитане! — сгълча го тя. — Не сте малко дете.

Той кимна, не се отказа от гнева си и излезе навън.

— Какво ви каза? — попита Том.

— Иска да открием армията, а не просто следите, които е оставила — отвърна капитанът, а Том се ухили.

— Голям бой ще падне — каза той. Сер Майлъс държеше знамето, а останалите от антуража му бяха готови да възседнат конете. Сержантът обаче бе отворил само едното крило на портата — щеше да се наложи да преведат конете. Докато ругаеше, ядосан заради закъснението, капитанът мислено похвали старата вещица. Беше приела предупреждението му сериозно.

— Капитане!

Той се обърна и видя Амичия, която тичаше боса през двора.

— Да вървим — изръмжа Том. — Ще събера конвой.

— Двадесет свити — рече капитанът.

— Тъй вярно — отвърна гигантът, смушка коня си и му намигна.

Амичия стигна до него. Усещаше как наближава, подушваше я — ароматът ѝ беше земен, женски, чист и ярък като нов меч. Като късче от Дивото.

— Игуменката ви праща това — с равен глас каза тя и му подаде малък свитък. — Каза, че ще вземе мерки веднага и че не бива да мислите, че ви пренебрегва.

Капитанът пое свитъка от ръката ѝ.

— Благодаря ти — каза той и успя да се усмихне. — Уморен съм. И кисел.

— Борили сте се за живота си — отвърна тя и задържа погледа му. — Нищо не изтощава така, както страхът и войната.

Можеше да го отрече — рицарите никога не признават, че ги е страх. Нежният ѝ глас обаче го възпря. Беше успокояващ, изпълнен с прошка… и с възхищение. Даде си сметка, че през цялото време не е пуснал ръката ѝ. Тя се изчерви, но не я отдръпна.

— Лейди, думите ви са като балсам за един уморен мъж.

Поклони се и целуна ръката ѝ. Наистина се чувстваше ободрен. Или пък Амичия бе успяла да му направи заклинание, без да я забележи.

Откъсна се насила от нея, иначе щяха да останат в двора твърде дълго, под допира на първите пролетни лъчи. Прочете свитъка, докато яздеше по чакъления път, който водеше от главната порта към Долния град. Голяма част от него беше заградена и павирана — укрепен път, сам по себе си защита. Някой бе вложил много пари в тази крепост.

Капитанът подкара коня си през града. Рамото изобщо не го болеше, но дясната му ръка тръпнеше по съвсем друга причина.

Той се засмя с глас.

Дезидерата поведе рицарите и придворните си дами навън, към пролетта. Това бяха едва първите ѝ дни и дори най-яките млади приятели на кралицата нямаше да се изкъпят голи в реката, не и днес. Въпреки това беше достатъчно топло, за да яздят дълго и да си направят пикник върху няколко одеяла.

Лейди Мери определяше как да подредят храната. Спонтанността на Дезидерата често изискваше грижливи приготовления и много работа, обикновено задължение на лейди Мери. Лейди Ребека Алмспенд, начетената асистентка на кралицата, седеше зад нея и отбелязваше какво са разопаковали току-що. Двете бяха стари съюзнички и приятелки от детинство.

Ребека изрита обувките си.

— Наистина е пролет — заяви тя, а Мери ѝ се усмихна.

— По това време на младите мъже им се ходи на война.

— Вярно е. Изоставиха ни заради първия враг, изникнал в полето. Всяка жена би се слисала. — Ребека се намръщи. — Мисля, че ще поиска ръката ми. Дори смятах, че ще го направи, преди да замине.

Мери присви устни при вида на двата каменни буркана с мармалад — любимият на кралицата, която ядеше много мармалад.

— Наистина ли сме донесли само два?

— Мери, толкова е скъп! Портокали от юг, бяла захар от островите… — Ребека отметна глава назад. — На тридесет вече няма да са ѝ останали зъби.

— Никой няма да забележи — отвърна Мери.

— Мери!

Ребека с ужас забеляза, че приятелката ѝ плаче, плъзна се лекичко от пъна, на който седеше и я прегърна. Навсякъде я смятаха за разумна, което означаваше, че всички могат да плачат на рамото ѝ. В случая стоеше с перо в едната ръка и восъчна плоча в другата, притискаше ги към гърба на приятелката си и се чувстваше малко глупаво.

— Тръгна си, без дори да се сбогува! — свирепо изрече Мери. — Твоят великан от Хълмовете те обича, Ребека! Ще се върне за теб или ще умре, докато се опитва. Мюриен обича само себе си, а аз бях такава глупачка…

— Стига, стига — измърмори Ребека, под върбите край реката се чу смях, а косата на кралицата проблесна.

— Виж, пуснала си е косата — каза Мери.

И двете се засмяха — кралицата освобождаваше косата си от шапчицата при най-незначителния повод.

— Ако имах коса като нейната, и аз бих я разпуснала — усмихна се Ребека, а Мери кимна, отстъпи назад и избърса сълзите си.

— Мисля, че сме готови, кажи на слугите да слагат чиниите.

Тя се огледа, радвайки се на дърветата и на ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи. Беше прекрасно, истинска пролетна картина, като от ръкопис с илюстрации.

Щом го повикаха, Мастиф, прислужникът на кралицата, излезе иззад едно дърво и се поклони. После щракна с пръсти и дузина мъже и жени започнаха да слагат масата с прецизни като на танцьори движения. Приключиха за времето, нужно на силен мъж, за да изтича до реката.

Мери докосна лакътя на Мастиф.

— Правите чудеса, както винаги, сер — каза тя, а той се поклони, видимо доволен и отвърна:

— Много сте любезна, милейди.

После се стопи сред дърветата заедно с хората си, а Мери повика Дезидерата и приятелите ѝ на обяд.

Кралицата беше боса, облечена в лека зелена рокля, със сипещи се по гърба коси и голи ръце, изложени на младото слънце. Някои от младите мъже бяха дебело облечени, но двама рицари носеха най-обикновени домашно тъкани туники без гамаши под тях, като селяните и работниците. Щом седнаха на тревата, за да се нахранят, трябваше да присвият крака много внимателно. Това накара Мери да се усмихне и да потърси погледа на Ребека, която се ухили и отмести очи.

Лейди Емота, най-младата сред придворните дами, също беше разпуснала косите си и когато кралицата седна, тя се настани до нея. Дезидерата леко дръпна главата ѝ в скута си и започна да я гали, а младото момиче я погледна с обожание.

Повечето от младите рицари не успяха да преглътнат и една хапка.

— Къде е моят господар? — попита кралицата, а лейди Мери направи реверанс.

— С ваше позволение, кралят е на лов и каза, че може да обядва с нас, ако рогачът му го позволи.

Кралицата се усмихна.

— Деля си го с Артемида — каза тя, а Емота ѝ се усмихна.

— Оставете го да пролее кръв — каза тя и очите им се срещнаха.

По-късно, докато младите мъже тренираха с мечовете и малките си кръгли щитове, жените танцуваха. Изплетоха венци, хванаха се за ръце и пяха стари песни, недокоснати от църквата. Когато слънцето започна да залязва, всички бяха зачервени и разгорещени. Вече до една бяха боси и седяха в тревата, а рицарите молеха за вино.

Кралицата се засмя.

— Джентълмени — каза тя, — никоя от дамите ми няма да изцапа гърба на роклята си заради уменията ви с шпагата, колкото и силно да ни въздейства пролетта.

Жените се разсмяха, а много от мъжете придобиха съкрушен вид. Някои от тях — най-добрите — се надсмяха и на себе си, и на другарите си, но никой не ѝ отвърна.

Ребека сложи длан върху голата ръка на Мери.

— И на мен ми липсва — каза тя. — Гавин щеше да измисли духовит отговор.

Мери се засмя.

— Обичам я, а и има право да го каже. Емота ще падне в прегръдките на първия, който посегне към нея. Всичко е заради светлината, топлината и голите им крака.

Кралицата ѝ направи знак и тя стана, за да ѝ подаде ръка, а Дезидерата целуна своята придворна дама.

— Уреждаш всичко тъй добре, Мери — каза тя и взе ръката ѝ. — Надявам се, че денят и на теб е доставил наслада.

— Лесно е да ми се угоди — отвърна Мери и двете жени се усмихнаха една на друга, развеселени от шега, известна само на тях.

По обратния път яздиха една до друга — кралицата по средата, а лейди Мери и лейди Ребека — от двете ѝ страни. Зад тях яздеше Емота с двама рицари. Младото момиче се смееше, отметнало глава назад.

— Емота е уязвима — внимателно каза Мери, а кралицата се усмихна.

— Така е. Да прекъснем този смях и продължителните погледи, това е едва началото на сезона.

Тя изправи гръб, дръпна леко юздите и се извърна в седлото като командир на взвод.

— Господа! Да се надбягваме до портите на Харндън!

Сер Огъстъс, един от двамата младежи по работни ризи, се изсмя с глас.

— Какъв е залогът? — извика той.

— Целувка! — извика кралицата и пришпори коня си. Един от оръженосците наду рога си и те полетяха напред като вихрушка от цветове и врява, споходени от избледняващата пролетна светлина, която искреше в алено, златисто и сребърно на фона на сочнозелените поля и яркосиньото небе.

Целувката на кралицата обаче не беше в опасност — кобилата ѝ, докарана от юг специално за нея, сякаш почти не докосваше земята и Дезидерата първа пристигна в двора с изпънат гръб, изправени рамене и отпуснати бедра. Двете сякаш бяха едно-единствено създание. Дезидерата поведе развълнуваната тълпа благородници по пътя, премина по моста, изкачи хълма, наскоро изпъстрен с нови къщи и спря чак при портите на града. Водеше с цели две дължини, а втора беше лейди Ребека, зачервена и доволна от собственото си постижение.

— Бека! — щастливо извика кралицата и докато останалите се приближаваха, целуна секретарката си. — Заради избраника си ли яздиш по-често?

— Да — скромно отвърна тя, а кралицата грейна.

— Вие кралицата ли сте, или някоя луда пачавра, която ѝ е откраднала коня? — чу се нечий глас и на портата изникна Дайота. — Вдигнете си косата, милейди. И си облечете прилични дрехи.

Кралицата извъртя очи.

Червения рицар пресуши чаша вино, както си седеше в седлото и я връчи на Тоби.

— Слушайте — започна той. — Гелфред, трябва да приемем, че лагерът им е между нас и Албинкърк.

Гелфред се огледа.

— Защото не се натъкнахме на него снощи ли?

Капитанът кимна.

— Именно. Да помислим за миг. Чифликът, който са нападнали, се намира на изток от крепостта.

Сер Йеханес сви рамене.

— Мъртвия бунтовник обаче сте го намерили на запад. Сигурно се е прибирал в лагера им.

Капитанът го погледна за миг и поклати глава.

— По дяволите — каза той. — Не бях помислил за това.

Том Лошия се наведе напред.

— Няма как да са някъде на юг. Не може да са оттатък реката!

— Някъде на запад са — каза Гелфред. — Така смятам. Струва ми се, че там има висок хребет, който върви успоредно с онзи, на който е крепостта.

— Има да ги търсим с дни — възрази сер Йеханес.

Капитанът сякаш излъчваше живот и енергия — нещо невъзможно за човек, надвил две чудовища за три дни.

— Джентълмени — каза той, — ето какво ще направим. Войниците ще се съберат в средата, а пажовете ще яздят най-отпред, на десет конски дължини от нас. Щом свирна, ще спрем и ще слезем. И ще се вслушаме. Стрелците ще изостанат назад и ще разтегнат строя, готови за атака. Ако се стигне до бой, ще настъпят напред, а войниците ще останат под мое командване. Защото не отиваме да се бием. Тръгнали сме за доказателства, че в Дивото се събира армия. Ще влезем в схватка само ако се наложи да спасим някой съгледвач.

Гласът му беше строг и професионален, а увереността му — достойна за принц. Дори Йеханес трябваше да признае, че планът му е добър.

— Гелфред, щом открием лагера им, ще направим кратка демонстрация — ухили се той и намигна на Аверчето, който кимна. — За да им отвлечем вниманието.

— Струва ми се, че говорите за демонстрация с лък — обади се стрелецът.

Капитанът кимна и продължи:

— Ти и хората ти ще се скриете наблизо и ще ни кажете какво е станало след тръгването ни. Ще се изтеглим на изток и ще слезем в долината на Кохоктън. Ако ги подгоним, слънцето ще свети в очите им. — Капитанът погледна към Аверчето. — Ако те подгонят нас…

— Ще слезем от конете и ще им направим засада. Ако междувременно някой не ме е убил. — Той кимна. — Знам как става.

Капитанът го потупа по рамото.

— Всички ли разбраха?

Оръженосецът му беше пребледнял.

— Значи отиваме в гората, за да търсим армия от Дивото? — попита той.

— Точно така — усмихна се Червения рицар, обърна бойния си кон и вдигна ръка, за да издаде заповед, а Йеханес каза на Том:

— Пиян е.

— Не. Луд е, също като мен. Иска да се бие, да отреже още някоя глава.

Том се ухили.

— Пиян е! — повтори Йеханес, а сер Майлъс поклати глава.

— Само от любов.

— От трън, та на глог — изплю се Йеханес.

Първо потеглиха на запад и теренът им беше добре познат. Щом стигнаха до края на гората, пажовете се отделиха и избързаха напред, като постепенно се отклоняваха все по̀ на север. Войниците се събраха в компактна група и завиха към гората, а най-отзад бяха стрелците. Гелфред яздеше до капитана, а съгледвачите не се виждаха никъде.

След известно време повечето пажове, които яздеха в постоянен страх от засади и неописуеми чудовища, изпаднаха в ужас. Накрая капитанът изсвири, всеки от хората му дръпна юздите, слезе от коня и остана на мястото си, докато той изсвири отново — два пъти — и отрядът продължи нататък.

Следобедът напредваше, по небето изникваха сини кръпки и на човек можеше да му стане горещо, било от слънцето, било от тежестта на бронята или пък от нерви. Можеше да му стане и студено, пак по същите причини. Капитанът знаеше, че мъжете се изморяват лесно, когато ги е страх. Като се изключи насилието, един войник едва ли би могъл да се захване с нещо по-изтощително от патрул във враждебна територия и той пронизително изсвирваше всеки път, когато преброеше до хиляда и петстотин. Така хората му спираха и си почиваха.

Постепенно слънцето започна да залязва, светлината поаленя, а небето на изток се изчисти. Щом се заизкачваха по хребета на Гелфред, напрежението започна да расте. На около половината път капитанът наду свирката, дружината слезе от конете, а той направи знак на Майкъл, който застана до него.

— Свири „Оставете конете“.

Младежът кимна, свали дясната си метална ръкавица, взе сребърната свирка, която висеше на шията му и изсвири три дълги и три къси ноти. След кратка пауза повтори същия сигнал.

Навсякъде около тях войниците предадоха юздите на оръженосците си, а в полите на хребета всеки шести стрелец взе конете на другарите си и ги поведе назад. Капитанът наблюдаваше всичко това и се питаше дали пажовете също изпълняват нареждането му, въпреки че не ги вижда.

Той усещаше врага, подушваше зелената му миризма. Вслуша се и почти го чу, а после разсеяно се зачуди защо Амичия ухае като Дивото.

В далечината се чу тромпет, гръмко като рев на рогач.

— Йеханес, ти ще командваш войниците, а аз — пажовете. Майкъл, след мен.

Капитанът подаде юздите на Тоби, после тръгна нагоре, без да вдига шум и възраженията на Йеханес бързо заглъхнаха. Том Лошия излезе от строя и го последва. Хребетът беше стръмен, а пажовете се намираха на двеста крачки по-нагоре по склона. Щом ги зърна, той въздъхна с облекчение — бяха слезли от конете, а едно петнадесетгодишно момче ги водеше към равнината.

Капитанът внезапно си спомни колко малко беше спал, откакто се би със змея, но въпреки изтощението пръстите му още горяха там, където го бе докоснала Амичия, а Майкъл и Том едва успяваха да го настигнат.

Накрая стигнаха до пажовете. Жак вече им беше наредил да се разпръснат и се усмихна на Червения рицар.

— Добра работа — прошепна му той.

— На върха отиваме, нали? — попита Жак, а капитанът се огледа.

— Да — отвърна той и направи знак на Майкъл, който отново изсвири.

Пажовете бяха съвсем леко въоръжени. Нямаха опит в гората, но се плъзгаха по хребета като привидения, толкова бързо, че капитанът остана без дъх. Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, почти отвесен при върха и те трябваше да се изтеглят от дърво на дърво.

Внезапно се чу крясък и зловещо свистене на стрели, едно момче на не повече от шестнадесет години изрева „В името на Господ и свети Георги!“, след което звъннаха мечове — звук, който с нищо не може да се сбърка. От шлема на капитана отскочи стрела и той хукна напред, обзет от внезапен прилив на сили. Жилавите клони хищно посягаха към него, но човек с броня може да премине и през най-гъстия трънак, без да отнесе дори една драскотина. Той сграбчи един тънък дъб, изтегли се мощно нагоре и се намери на върха.

Оттам видя малка долчинка, в която гореше огън, а после — дузина мъже. Не, не бяха мъже, а ърки. Приличаха на хора, макар и по-слаби и по-бързи, със зеленикавокафява, подобна на дървесна кора кожа, бадемови очи и остри като на вълци зъби. Изненадан, капитанът се закова на мястото си, от нагръдника му отскочи стрела, а от дърветата вдясно от ърките изскочиха десетина пажове и ги нападнаха. Той наведе глава и също хукна към тях, те стреляха отново и побягнаха на север, а пажовете ги подгониха. Капитанът спря и вдигна забралото си, а до него изникна Майкъл с изваден меч и кръгъл щит. Наоколо миришеше на дим — гъст дим от горски пожар.

— Открихме ги! — извика оръженосецът.

— Не. Дузина ърки не са армия на мрака — отвърна капитанът и погледна към небето. Зад гърба му изникна Том.

— Том, остава ни още час светлина. Пажовете подгониха часовоите им. — Той погледна воина-ветеран, повдигна рамене и призна: — Не знам много за боя с Дивото. Инстинктът ми подсказва да продължим.

— Това е Дивото — кимна Том и вдигна рамене. — Изключено е да са поставили и допълнителен патрул.

Капитанът знаеше, че решението, което трябва да вземе, е решаващо. Не можеха да си позволят загуби. Предпазливостта изискваше…

Тогава си спомни докосването на ръката ѝ… възхищението ѝ.

— Кажи на стрелците да подготвят засада на половин левга зад нас — обърна се той към Майкъл. — Войниците да пазят конете в полите на хребета. Ние отиваме при пажовете. Разбра ли?

Оръженосецът кимна.

— Искам да дойда с вас.

— Не, дай ми свирката и върви! Том, ела с мен.

Двамата хукнаха по северния склон, следвайки врявата и виковете. По-късно капитанът осъзна, че е позволил на пажовете да го изпреварят твърде много — дърветата растяха твърде нагъсто, а светлината гаснеше и комуникацията беше почти невъзможна.

Той тичаше надолу рамо до рамо с Том, без да го е грижа за храстите и едва не падна в една долчинка със стръмни склонове, издълбана от малък извор, вкопан дълбоко в скалата. Беше по-лесно да свие на изток, така че го последва покрай три трупа — до един на ърки. Спря в основата на хребета, пое си конвулсивно дъх и зърна път от другата страна на плиткия поток. Път, осеян с палатки… и никакви пажове.

Човеците бяха петдесет на брой, повечето с лъкове. Капитанът рязко спря — докато слизаше надолу, беше вдигнал достатъчно шум, за да привлече вниманието им, но слънцето грееше в гърба му и нямаше как да го видят. Том, Жак и дузината стрелци, които ги бяха последвали, се притаиха зад старите дървета. От запад се чуваха крясъци — крясъци и нещо… друго.

— Бунтовници, проклети да са — изсъска Жак.

Мъжете от другата страна на потока се обърнаха почти едновременно, а по пътеката се юрна малка орда от блатници и ърки. Чудовищата от легендите бягаха. Гледката му се стори странна. Бунтовниците се раздвижиха, няколко опънаха огромните си лъкове и стреляха на запад.

Капитанът се огледа.

— Последвайте ме — нареди той. — И вдигайте много шум.

Всички погледи се насочиха към него.

— Едно. Две. Три!

Той изскочи от прикритието си и изрева: „ЧЕРВЕНИЯ РИЦАР!“

Ефектът беше мигновен. Тъй като се намираше зад бунтовниците, те трябваше да погледнат през рамо, за да го видят и веднага хукваха след блатниците и ърките. Пажовете зад него подеха бойния му вик, а Том Лошия изрева своя — „Лохлан за Аа!“.

Войниците са различни — някои са обучени да не се огъват под обстрел, за да дочакат своя ред да сеят смърт. Други са като ловци и се промъкват от едно прикритие към друго. Бунтовниците не възнамеряваха да останат, за да се бият, те не действаха така. Една стрела, изстреляна от могъщ лък, се заби в алената туника на капитана, проби я, изкриви нагръдника му и му остави синина като от магарешки ритник. Бунтовниците изчезнаха.

Червения рицар сграбчи рамото на Том Лошия и изрева:

— Стой!

Очите на Том диво блестяха.

— Мечът ми още е сух! — кресна той, но капитанът не го пусна. Приличаше на човек, който успокоява любимо куче. Наду свирката — три дълги изсвирвания, още три, а после още три — сигналът за отбой. Пажовете спряха и отпиха вода от манерките си, а някои изтриха мечовете си в тревата.

От изток се надигна протяжен крясък. Звукът беше съвършено чужд и ги отрезви.

— Обратно нагоре по хребета, натам, откъдето дойдохме, под строй. Веднага! — нареди капитанът и вдигна меч към върха. — Следвайте потока!

Сега от горите на изток се надигна цвилене и рев. Рев, дяволски крясъци и нещо друго, нещо огромно и ужасно, високо колкото дърветата. Той се обърна, за да хукне по хълма, но Том не помръдна.

— И един не съм убил! — възкликна той. — Оставете ме да убия поне един!

Нагаждайки действията към думите си, Том се обърна точно когато на по-малко от две конски дължини от меча му се стовари кълбо зелен пламък, избухна с мощен грохот и сякаш подпали самите скали.

Гигантът се усмихна и вдигна оръжието си.

— Том! — кресна капитанът. — Сега не му е времето!

Блатниците и ърките пресичаха потока в полите на хребета, водени от златна мечка, висока колкото боен кон, с блестяща като слънце козина. Щом изрева, гласът ѝ изпълни гората като буен вятър.

— Какво е това, дявол го взел? — попита Том. — Боже, как искам да го резна с меча!

Капитанът с всичка сила го дръпна за ръката.

— След мен! — нареди той и хукна, а Том с нежелание се подчини.

Щом стигнаха до върха, видяха, че мечката не ги преследва. Явно ѝ стигаше да води ърките и блатниците. Зад тях обаче се задаваше нещо далеч по-страшно… и по-голямо.

Пажовете бяха спрели малко по-надолу, за да изчакат капитана, което изискваше и храброст, и дисциплина. Щом ги настигна обаче, те се обърнаха и хукнаха към конете си. Той едва движеше стегнатите си в стомана стъпала, а доспехите никога не му се бяха стрували толкова тежки и безполезни, колкото в мига, когато първият от враговете се заизкачва по хребета зад гърба му.

Бяха съвсем наблизо.

Първата реакция на Торн, когато нападнаха лагера му, беше паника. Изминаха няколко дълги минути, преди да се възстанови от шока и щом се опомни, нечуваната им безочливост го изпълни с ирационален гняв. Когато посегна с разума си и осъзна колко жалки и малобройни са нападателите, той се слиса. Няколко дузини човеци бяха ужасили неговите бунтовници достатъчно, за да хукнат по пътя заедно с петдесет ърки. Освен това бяха убили няколко блатника, които дремеха след ядене.

Той спря безредието, като уби първия ърк, който мина край него. Постара се да е впечатляващо — жалкото създание избухна в зелени пламъци и засипа останалите с горяща плът. Магът вдигна сивкавите си ръце и позорното отстъпление секна.

— Глупаци такива! — изрева той. — Бяха по-малко от петдесет души!

Щеше му се демоните му да бяха тук, но те вече разузнаваха из Албинкърк. Змейовете му бяха наблизо, но не достатъчно наблизо. Той вля волята си в две от златните мечки и прати войската си след нашествениците. В гората съюзниците му щяха да се движат далеч по-пъргаво от някакви си жалки човеци. На свой терен мечките бяха по-бързи от бойни коне.

Един от предводителите на блатниците застана до него. Млечнобялата му туника сякаш сияеше под лъчите на залязващото слънце.

— Кажи на хората си, че ще пируват. Каквото хванат, остава за тях.

Ексреч отдаде чест с меча си и изпусна облак пара — отчасти сила, отчасти мирис. После хукна нагоре по хребета, следван по петите от кафяво море от блатници.

Капитанът се опита да остане последен, блъскайки пажовете напред със силата на волята си, но по-слабите бяха изтощени. Един от тях, малко по-пълен, отколкото трябва, спря и задиша тежко.

Врагът беше на петдесет крачки зад тях и наближаваше с всеки удар на сърцето му.

— Бягай! — изрева Том. Младежът повърна, погледна зад себе си и замръзна. Един блатник спря и го простреля, а той изкрещя и падна в недосмляната храна. Том метна гърчещото се момче на рамо и хукна. Мечът му се стрелна напред, заби се в коляното на един ърк и той падна с писък, притиснал раната с ръце.

Капитанът спря — опитваха се да го заобиколят. Удари най-близкия блатник, намушка го, получи два удара в крака и внезапно заключи, че си е струвало цял следобед да влачи доспехите си. Понякога му се струваше, че блатниците край него са стотици. Сякаш извираха от земята, а броят им беше ужасяващ. Пъплеха като мравки, покриваха земята в мига, в който успееше да отстъпи, а бронираните им глави стигаха до колана му.

Зад себе си чу зов на тромпет и гласа на Аверчето, ясен като на парад:

— Готови! Стреляйте!

Капитанът все още беше на крака, но внезапно в лявото му бедро избухна остра болка — един блатник се опитваше да отхапе парче от него, а краката му бяха почти обездвижени от натиска на дребните създания. Внезапно нещо посегна право към душата му и той изпадна в паника — не виждаше, кафявите гадини бяха навсякъде и го стягаха като в менгеме. Вече не се биеше, просто се опитваше да остане прав, а тежестта на фантазма притискаше душата му все повече и повече. Изведнъж, въпреки шлема и страха, чу съсъка на стрелите, които се сипеха като зловеща лапавица. След секунда се забиха, три от тях — в него.

Торн спря на върха на хребета, за да наблюдава последните мигове на нашествениците. Блатниците не бяха бързи като ърките, но ърките вече застигаха врага. Блатниците щяха да приключат битката. Която и да е битка.

Той подготви заклинание, притегляйки силата на природата към себе си през цяла мрежа от полурационални портали и пътища. В подножието на хребета един от бягащите нашественици спря. Торн посегна към него, сграбчи го и усети как волята му се плъзга по човека като нокти по камък.

Внезапно петдесет вражески стрелци се надигнаха от скривалището си и изпълниха въздуха с дърво и метал.

Капитанът бе улучен още поне дузина пъти и всеки път имаше чувството, че го рита муле. Повечето стрели отскочиха от шлема му, но една се заби в бедрото му. Болката го ослепи, от неспирните удари му се зави свят. Той обаче беше покрит със стоманена броня от главата до петите, а блатниците, които се опитваха да го убият — не.

След като всеки от стрелците на Аверчето пусна по шест стрели, над V-образното пространство между раменете на засадата се спусна тишина — не беше останало нищо живо. Аверчето нареди на хората си да отидат да съберат стрелите, а Червения рицар вдигна забралото си. Усещаше, че нещо все още…

На върха на хълма ужасяващата фигура застана така, че всички да я виждат и вдигна ръце. Въпреки паниката капитанът все още беше на себе си — страхът го изпълваше толкова често, че вече беше свикнал.

Той докосна ръката на Пруденция. Над главата му трите нива на двореца му се завъртяха като колела на късмета.

„Не отваряй вратата! — предупреди го тя. — Той е там!“

Въпреки неизбежното жертвоприношение капитанът я отвори. Оттатък, точно пред вратата, водеща към ума му, стоеше създание от Дивото. Той превърна волята си в дълъг остър кинжал и го заби в него, като се наведе през вратата, за да го достигне.

Пруденция го сграбчи.

„Ти си луд!“

В истинския свят огромната фигура залитна. Не падна, но концентрацията на насъбраната сила се поколеба заедно с нея… и се разпиля.

— Към конете! — изрева капитанът. Зад чудовищната фигура зърна гърчещи се пипала и нови орди чудовища. Огромното създание, голямо колкото две дървета, се надигна и целият хълм потъна в зелен огън. Ако беше достигнал по-надалеч, щяха да загинат още повече хора. От стрелците останаха само костите, един паж няколко секунди горя като ужасяваща газена лампа, преди да се изпари, а ранените ърки и блатници също бяха принесени в жертва.

Зад гърба му пажове и стрелци бързаха към тях с конете, а хората му се мятаха на седлата. Тази маневра бяха упражнявали най-много — бягството. Капитанът обаче усещаше, че врагът ще ги залее с огън още веднъж. Прехвърли крак над гърба на Грендъл и…

Отново се върна в двореца.

„Щит, Пру!“ — извика той и почерпи жива сила от торбата, която висеше на ръката ѝ, докато магическите образи се въртяха над тях — Ксенофон, свети Георги, Арес.

Това беше първото заклинание, което научава всеки маг, което измерваше силата на всеки адепт.

Капитанът извая щит, малък и пластичен, и го запрати в лицето на противника. Зад него капралите наредиха на хората му да тръгват, макар че изобщо не се налагаше да ги подканят и дружината потегли надолу по склона. Червения рицар обърна Грендъл и препусна с най-голямата бързина, на която бе способен тежкият жребец.

Двурогото страшилище в гората протегна жезъла си… и щитът на капитана, най-мощното му, компактно и прилежно заклинание, изчезна като молец, погълнат от горски пожар. Той усети изпаряването му и вкуси неподправената мощ на противника, но обучението му си каза думата. Бърз като котка, той обърна коня, за да се изправи срещу врага и…

… посегна, за да направи ново заклинание, което да се простре по-нашироко, покривайки и коня, и ездача.

Зеленият огън плъзна по земята като надигащ се прилив, изпепелявайки всичко по пътя си. Бележеше дърветата, изтръгваше тревите и цветята и вареше катеричките в собствените им кожи. Накрая се блъсна във въздуха пред бронята на Грендъл…

Сякаш пясъчен замък отстъпи пред силата на вълните. Вторият му щит беше по-слаб, но зеленият огън бе пресякъл стотици стъпки земя и мощта му отслабваше. Въпреки това обаче разяждаше щита, първо бавно, а после, докато Грендъл уплашено отстъпваше, самичък сред морето от нагорещено зелено, все по-бързо.

Капитанът вложи всичко, с което разполагаше, всяко късче събрана сила…

Подуши горяща кожа и зърна… дървета, изправени и черни.

Грендъл ужасено изцвили и побягна.

Искаше единствено да го оставят да спи, но Аверчето имаше нужда да го успокоят.

— Бяхте в пълно снаряжение… — започна главният стрелец.

— Това беше правилното решение — съгласи се капитанът.

— Не мога да повярвам, че ви улучихме толкова пъти — продължи Аверчето, клатейки глава. Докато говореха, Карлъс, оръжейникът на дружината, който освен това надуваше тромпета, се опитваше да изглади вдлъбнатините по прекрасния шлем на капитана с помощта на огън и чук.

— За в бъдеще ще внимавам на кого давам по-подробни наставления — кимна Червения рицар и Аверчето излезе, без да престава да мънка под нос.

Майкъл помогна на господаря си да свали доспехите. Нагръдникът му беше зле изкривен на две места, но ръкавите бяха останали непокътнати.

— Първо избърши меча — измърмори капитанът. — Чувал съм, че кръвта на блатниците разяжда метала.

— Блатници — повтори Майкъл и поклати глава. — Ърки. Магия. — Той си пое дълбоко дъх. — Победихме ли?

— Попитай ме след месец, млади Майкъл. Колко души загубихме?

— Шест пажа и трима стрелци. При отстъплението, когато онова нещо ни засипа с огън.

Отстъплението им се беше превърнало в панически бяг. Повечето от хората му се върнаха в лагера почти ослепели от ужаса, който бяха изживели, когато лавината от чудовища прехвърли хребета и се изсипа в полето, следвайки ужасяващата фигура, която ги давеше в огнен дъжд.

— Е — започна капитанът, позволи си да затвори очи за миг и внезапно се стресна. — Да го вземат дяволите! Трябва да съобщя на игуменката.

— Може всеки миг да ни нападнат отново — каза Майкъл, а господарят му го изгледа сурово.

— Каквито и да са, не са чак толкова различни от нас. И те познават страха, и те не искат да умрат. Днес ги наранихме.

„Както и те — нас. Твърде много избързах. По дяволите.“

— И какво ще стане сега? — попита Майкъл.

— Ще се приберем в крепостта, а онова нещо ще я обсади.

Капитанът бавно се надигна и за миг му се стори, че би могъл да литне, освободен от тежестта на бронята. После изтощението го посети отново като стар, но зъл приятел.

— Помогни ми — каза той.

Игуменката го прие незабавно.

— Изглежда, че бяхте прав. Хората ви са пострадали сериозно. — Тя отмести очи и накрая добави: — Не сте се представили добре.

Той успя да се усмихне.

— Милейди, ако можехте да видите те в какво състояние са…

Тя се засмя.

— Арогантност ли е това, или истината?

— Мисля, че убихме сто блатника и петдесет ърка, може би дори няколко бунтовника. И разбутахме гнездото на стършелите. — Той се намръщи. — Видях водача им, огромно същество с рога. Като живо дърво, но злонамерено. — Капитанът сви рамене, опитвайки се да забрави паниката си и да звучи небрежно. — Беше грамаден.

Игуменката кимна, а той запомни жеста ѝ, за да го обмисли по-късно. Въпреки изтощението си даде сметка, че тя знае нещо. Възрастната жена отиде до полицата над камината и взе странната кутия от слонова кост. Този път я отвори и пое парчето кора между дланите си, а то стана черно като катран — капитанът почувства заклинанието. После тя хвърли кората в огъня.

— Какво да правим сега? — попита той. Нямаше сили да мисли.

Игуменката изкриви устни.

— Вие ми кажете, капитане. Вие командвате.

Докато наблюдаваше как наемникът слиза по стълбите на голямата зала, хванал игуменката под ръка, отец Хенри потръпна при мисълта, че това дяволско изчадие я докосва. Мъжът беше млад и красив въпреки синините и тъмните кръгове под очите си и излъчваше благородство, за което отецът бе сигурен, че е престорено. Това бе просто лъжлива загриженост и лукав фалш.

Едрият наемник се изсмя така, сякаш лаеше, а от кулата едновременно изникнаха сержантът и началникът на стражата.

Отец Хенри знаеше какъв е дългът му — да не позволява важните решения да се взимат без него — и отиде да се присъедини към тях. Игуменката му хвърли поглед, с който вероятно искаше да го прогони, но той бе приучил лицето си да не издава чувствата му и се поклони на гнусния убиец и неговия подчинен.

Началникът на стражата извъртя очи.

— Не ви е тук мястото, отче — каза старият войник, който открай време не го харесваше и не се беше изповядвал нито веднъж.

Наемникът възпитано му върна поклона, но игуменката не го представи и не позволи да го направи някой друг. Вместо това посочи към наемника.

— Сега капитанът командва в тази крепост. Очаквам всички да му се подчинявате.

Началникът на стражата кимна, а сержантът, който командваше малкия гарнизон, само се поклони. Евентуален съюзник, може би?

— Милейди! — възкликна отец Хенри и подреди аргументите в главата си. Мислите му бяха като калейдоскоп от объркани образи и противоречащи си мотиви, обединени от ясното съзнание, че този мъж не бива да командва тази крепост. — Милейди! Този мъж е вероотстъпник, непоправим грешник! Сам призна, че е копеле с неизвестна майка!

Сега наемникът го гледаше със змийска омраза.

„Чудесно.“

— Никога не съм казвал, че майка ми е неизвестна — снизходително отбеляза той.

— Не можете да допуснете тази отрепка в нашата крепост — каза свещеникът. Беше твърде войнствен и виждаше, че те се настройват срещу него. — Като ваш духовен съветник…

— Отче, нека оставим този разговор за по-подходящо място и време — каза игуменката. О, как ненавиждаше тона ѝ! Говореше му — на него, на един мъж, на един свещеник — като на непослушно дете и за миг бесният му гняв явно излезе наяве, защото всички освен наемника отстъпиха крачка назад. Наемникът, от друга страна, го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път и рязко кимна.

— Смятам, че допускате ужасна грешка, милейди — отново започна свещеникът, но тя се обърна към него с бързина, неприсъща на годините ѝ и сложи ръка върху кръста на гърдите му.

— Разбрах, че не сте съгласен с решението ми, отец Хенри. А сега ви моля да престанете.

Леденият ѝ тон го накара да се закове на място.

— Няма да престана, докато Божията сила…

— Tou dikeou!30 — изсъска му тя.

Кучката използваше тайни сили срещу него.

Внезапно той онемя. Сякаш езикът му беше изтръпнал. Не успяваше да изрече и една дума, дори на ум.

Свещеникът залитна и обсипаните му с белези ръце полетяха към устата му. Всичките му подозрения се потвърдиха, всичките му дребни грешки се превърнаха в прояви на храброст. Тя беше използвала магия срещу него. Беше вещица — съюзница на Сатаната. Докато той…

Игуменката се обърна към него.

— Положението е сериозно, отче, а аз ви предупредих. Върнете се в параклиса и се покайте за неподчинението си.

Той побягна.

Торн крачеше толкова бързо, колкото можеха да го носят дългите му крака, а около главата му като ято мушици кръжаха феи — хранеха се със силата, която полепваше по него както мъх по скала.

— Продължаваме — каза той на демона, който вървеше до него и огледа пръснатите наоколо трупове и палатки.

— Колко воини загуби? — попита той, а гребенът му се размърда от вълнение.

— Само няколко. Блатниците са млади, още не са готови за бой.

Величественият му силует трепна като дърво, поклащано от вятъра.

— И теб са ранили — отбеляза Туркан, а Торн спря.

— Пак ли се опитваш да доминираш? Един от тях ме разсея — направи ми незначителна магия, а аз реагирах твърде бавно. Няма да се повтори. Нападението им изобщо не ни се отрази.

Огромната фигура се обърна и закуцука на изток, а ърките, блатниците и човеците събраха вещите си и се приготвиха да тръгнат. Туркан без усилие настигна огромния магьосник и заподскача до него.

— Защо? — попита той. — Защо Албинкърк?

Торн спря. Ненавиждаше да се съмняват в него, особено нехранимайковци като Туркан, който смяташе, че му е равен, въпреки че беше най-обикновен демон. Много му се щеше да отвърне „Защото аз така искам“, но не му беше сега времето.

— Силата привлича сила — каза той и гребенът на Туркан се залюля в знак на съгласие.

— Е, и? — попита той.

— Ърките и блатниците са неспокойни и дойдоха при пас. По твоя заповед ли стана това, демоне? — попита Торн и се сгъна в кръста. — Е?

— Насилието ражда насилие — отвърна Туркан. — Човеците убиха създания от Дивото. Поробиха една златна мечка. Непоносимо е, братовчед ми беше убит, един змей — също. Ние сме пазителите. Трябва да действаме.

Двамата вървяха на север. Торн не отвърна, но насочи жезъла си на юг към крепостта, която едва-едва се виждаше, кацнала високо на хребета.

— Никога няма да превземем Скалата с армията, с която разполагаме — каза магьосникът. — Може да я унищожа, може и да не я унищожа, това не е моята война. Ние обаче сме съюзници и аз ще ви помогна.

— Като ни отклониш от онова, което искаме да си върнем? — сопна се демонът.

— Като отприщя Дивото срещу достойна цел. Достижима цел. Ще нанесем удар, който ще разклати кралствата им и това ще се разчуе навсякъде. Тогава ще дойдат още много, много съюзници. Не е ли така?

Туркан бавно кимна.

— Ако изгорим Албинкърк, много от нашите ще научат и ще дойдат.

— Тогава — продължи Торн, — ще разполагаме и с достатъчно време, и с армията, която ни е нужна, за да превземем Скалата, докато човеците се вайкат над димящи развалини.

— А ти ще бъдеш много по-могъщ, отколкото си сега — подозрително каза Туркан.

— Когато ти и народът ти можете отново да пиете от извора в Скалата и да се множите в тунелите под нея, ще ми бъдеш благодарен — отвърна Торн и двамата тръгнаха на изток.