Червения рицар

Глава шеста

На двеста и повече левги южно от река Кохоктън и далеч на запад от Харндън се намираше приоратът Пинрайт — прекрасен стогодишен замък, построен върху монолитна отвесна скала, с високи назъбени парапети, четири изящни кули със сводести прозорци и покрити с мед покриви, и висока сводеста порта. Щом я зърнеха, някои посетители възкликваха, че замъкът сигурно е бил построен от Феята. Абатът, сер Марк Уишърт, обаче знаеше истината — заслугата беше на един богат главорез, дарил го на църквата, за да спаси душата си.

Замъкът беше отлично място за живот, истинска мечта за войник, който през по-голямата част от живота си е трябвало да спи на твърдата земя. Абатът стоеше пред пращящия огън само по риза, с парче кора в ръка — малко късче брезова кора, което току-що бе станало катраненочерно. Той го завъртя в ръка, после пак и пак и болката в рамото го накара да трепне. Мечката-майка го беше ранила сериозно.

Сутринта беше студена и през прозореца се виждаше, че отвън е паднала слана, макар и лека. Пролетта вече се усещаше във въздуха. Цветя, посеви, нов живот…

Той въздъхна.

Дийн, новият му слуга, изникна с чаша бира и чистата му мантия в ръка.

— Господарю? — каза той. За въпрос, състоящ се само от една дума, беше извънредно изразителен. Това момче беше твърде интелигентно, за да налива греяно вино на старци до края на живота си.

— Донеси ми бричовете, жакета и палтото, момко — каза абатът. — И повикай маршала и оръженосеца ми.

Томас Клаптън, маршалът на ордена на свети Тома Аконски, се облече още преди слугата на абата да успее да завърже връзките на жакета му. Все още не беше свикнал да позволява да му помагат с това.

— Господарю — формално поздрави маршалът, щом влезе.

— С колко воини разполагаме в момента? — попита абатът.

— В приората ли? Мога да ви намеря шестнадесет рицари, готови да тръгнат тази сутрин. В цялата околност… може би петдесет, ако броим старците и момчетата.

Абатът му показа парчето брезова кора и той пребледня.

— Ами ако дадем рицарски титли на оръженосците, които са подготвени? — попита сер Марк.

— Тогава може би седемдесет — кимна маршалът и потърка брадата си.

— Действайте — каза сер Марк. — Това не е незначително нашествие. Тя никога не би ни повикала, ако не ставаше дума за война.

Хармодий прокле възрастта си и се огледа в сребърното огледало. Потърси някакви привлекателни черти и не откри нито една. Рошавите му черно-бели вежди не го правеха привлекателен любовник, нито пък главата му. Беше плешив на темето, с бели, дълги до раменете коси, съсипана от годините кожа и леко сгърбени рамене.

Той поклати глава, присмивайки се по-скоро на страстта си към кралицата, отколкото на отражението си. Трябваше да признае, че е достатъчно доволен както от вида си, така и от всичко, което произлизаше от него.

— Ха! — каза той на огледалото. Милтиад се отърка в крака му и Хармодий сведе поглед към стария котарак.

— Древните казват, че спрямо реалността спомените са онова, което е восъчният отпечатък спрямо печата — каза той, а котката го погледна със старческо безразличие.

— Е? — попита я той. — Споменът за отражението ми в огледалото поредното отдалечаване ли е? Отражение на отражение на реалността?

Той се изкиска, развеселен от главоблъсканицата. Хрумна му още една.

— Ами ако съществуваше заклинание, което променя видяното по пътя му от очите до мозъка? Как ще го възприеме умът — като реалност, като отражение или като отражение на отражението?

Той отново погледна към огледалото, стисна устни и тръгна нагоре по стълбите. Котаракът го последва, а тромавата му четиринога походка сякаш упрекваше Хармодий за дебелашката немощ на животното.

— Добре, добре — смили се магьосникът и се наведе да го вдигне. Гърбът го заболя и той го подпря с длан. — Дали пък да не се движа повече? — изрече на глас той. — Като млад бях приличен фехтовач.

Сивите мустаци на котарака трепнаха укорително.

— Да, доста отдавна беше — съгласи се магът. Оттогава насам мечовете, например, бяха променили и формата, и теглото си. Той въздъхна.

Щом се изкачи, Хармодий отключи вратата на своята светая светих и свали светлинните защити, с които я беше покрил. Тук почти нямаше какво да пази. По-точно казано, книгите и множеството предмети в стаята бяха изключително ценни, но ги пазеше кралят, а не ключалките и заклинанията. Ако някога загубеше доверието на Негово величество…

Самата мисъл беше непоносима.

Той си каза, че сигурно целият двор желае Дезидерата и се засмя, най-вече на себе си, преди да отиде до северната стена, където като гълъби на корниз го чакаха няколко рафта с Древни свитъци, много от тях придобити при дръзки нашествия в гробищата из далечните южни земи.

„Навремето бях много дързък.“

Остави Милтиад на земята, а той тежко тръгна към средата на стаята и седна под слънчевите лъчи.

Хармодий започна да проучва произхода на човешката памет. Взе чаша вчерашна вода и отпи, усещайки привкуса на пламъци и тебешир, и измърмори „Хмм“ поне дузина пъти, докато четеше.

— Хммм — отново изсумтя той и внимателно нави свитъка, преди да го върне в тубуса от кост, който го предпазваше. Самият свитък беше безценен — един от може би три, останали от Древния Аристотел. Хармодий открай време се канеше да го препише и все не се наканваше. Понякога се изкушаваше да нареди да унищожат другите два, които се съхраняваха в кралската библиотека. Мисълта за детинската му гордост го накара да въздъхне.

Котката се протегна на слънцето и заспа, появиха се и останалите две. Не знаеше къде са били и внезапно не можа да си спомни нито кога ги е прибрал, нито откъде са се взели изобщо. Накрая обаче откри пасажа, който си беше спомнил — за някакъв орган в мозъчната тъкан, който пренася образите от окото към ума.

— Хмм — с усмивка си каза той и посегна да погали стария котарак, който злобно го ухапа и ръката му плувна в кръв. Магьосникът я дръпна и изруга. Милтиад стана, направи няколко крачки, отново седна и мрачно се вторачи в него.

— Трябва ми труп. Може би дузина — обяви Хармодий, свивайки и отпускайки пръсти при мисълта за дисекцията. Учителят му постоянно правеше дисекции… и това не свърши добре, довеждайки до битката с Дивото в Чевинското поле. Старият спомен беше болезнен. Споходи го необичайна мисъл.

„Кога за последен път се сетих за боя при Чевин?“

Сякаш го удари лавина, той залитна и седна под тежестта на спомените. Странната армия на врага — бунтовници по двата фланга и всякакви чудовищни създания в центъра — засипваше кралските рицари със стрели, докато те препускаха през вълни от ужас, за да се изправят срещу Дивото.

Ръцете му затрепериха.

Учителят му беше застанал на тяхна страна. Правеше внимателно замислени заклинания, които мамеха и объркваха, така че кралските стрелци се избиваха един друг или улучваха рицарите…

„Така че аз го нападнах.“

Споменът му беше неприятен — и този, и онзи за краля, който го моли да направи нещо. Бароните до един го подозираха, убедени, че и той ще ги предаде и ще се присъедини към Дивото. Помнеше очите на учителя си, когато волите им звъннаха една в друга.

„Той направи заклинание, после — аз.“ Хармодий поклати глава. „Защо се присъедини към враговете ни? Защо? Защо? Защо? Какво откри, когато започна да изследва старите трупове? И защо преди не съм се замислял за това?“

Той повдигна рамене.

— Моето високомерие е различно от неговото — каза той на котките си. — И все пак се моля на Бога някой ден да зърне светлината.

„Толкова ясно, че тя да го превърне в купчинка пепел“ — продължи той на ум. Много силна светлина. Като светкавица.

Най-добре беше някои неща да не се изричат, а имената положително имаха силата да призовават. Той възтържествува над учителя си, но така и не откриха труп и Хармодий чувстваше, че менторът му все още е жив. И още е част от Дивото.

„Стига толкова“ — помисли си той и посегна към още един свитък за паметта. Прегледа го набързо, свали дебел том с грамерия от полицата, провери нещо и припряно започна да пише. После спря и забарабани с пръсти по един стар стакан, докато се чудеше кой би могъл да го снабди с пресни трупове. В столицата — никой. Градът бе твърде малък, а дворът — твърде наситен с интриги и клюки.

— Кой ще ви храни, ако замина? — попита той, защото сърцето му вече препускаше. Не беше излизал от кулата си от… дори не помнеше кога за последен път напусна Харндън.

— Милостиви боже, нима стоя тук от битката насам? — попита Хармодий и Милтиад мрачно го изгледа.

Внезапно магът присви очи. Не си го спомняше като котенце, нито откъде е дошъл. Нещо не беше наред със спомените му.

„Господи“ — помисли си той и седна на един стол. Спомни си как взима животинчето от купчината боклук до конюшнята — смяташе да му направи дисекция, само че размисли.

Как бе изгубил този спомен? Той истински ли беше изобщо?

В душата му се заби копие от концентриран страх. Стаканът се разби в пода и котките наскачаха.

„Омагьосали са ме.“

Хармодий бързо зашепна молитва, почерпи сила и направи едва доловимо заклинание, толкова деликатно, че почти не се нуждаеше от нея. Върхът на жезъла му светна в нежно виолетово и той започна да го движи из стаята. Известно време цветът остана непроменен, но когато магът спря и вдигна жезъла към знаците, които сам бе надраскал с тебешир по стената, той светна в розово, а после в дълбоко, гневно червено. Магьосникът отново замахна. Червено.

Приведе се по-близо до стената и заизписва все по-тесни и по-тесни дъги, а после измърмори второ заклинание с вдървения маниер на актьор, който се бои, че е забравил репликите си. Ред руни внезапно светна в огненочервено — Диви руни, скрити под боята на стената. През тях минаваше следа от пламък, който бе изтрил една трета от написаното.

— В името на Христос и Хермес, светецът на магьосниците — каза Хармодий, залитна и седна малко изведнъж. Една от котките изквича и измъкна опашката си изпод тялото му. Някой беше изписал възпрепятстващо заклинание на стената на обиталището му. Някой му беше вързал ръцете.

Внезапно му хрумна да постави жезъла на мястото, където вчера го беше заредил със сила. Мислено начерта линия от върха му до кристала…

— Чист късмет — каза той. — Или волята Божия.

Изправи се и се замисли, а после си пое дълбоко дъх и подуши въздуха. Събираше силата бавно и внимателно с помощта на едно устройство в ъгъла; на древното огледало, поставено на една помощна масичка и на една стъкленица, пълна с блестяща бяла течност.

В двореца в ума му, на покрития с бели и черни плочи под, подобен на безкрайна шахматна дъска, фигурите се раздвижиха. Приличаха на шахматни, но не съвсем. Имаше пешки, топове и офицери, но и монахини, дървета, рала, катапулти и дракони. Той бавно ги подреди, поставяйки всяка фигура на отделна плоча. После бавно изля силата, която беше събрал, в олтара на средата на пода.

Заклинанието, изпълнено с мощно, но все още нереализирано желание да открие мишената си, все още витаеше в ума на Хармодий, когато той изкачи двадесетте стъпала от обиталището си до върха. Отвори вратата и излезе на масивния дървен балкон, който обикаляше цялата кула. Пролетното слънце ярко грееше, въздухът беше бистър, но бризът навяваше студ.

Магът погледна на югоизток и видя морето. На много левги на юг се простираше Джарси, приличен на картинка от книга с приказки за чифлици и замъци. Той вдигна ръце, освободи фантазма и моментално усети силата зад себе си, на север. Дотук нищо изненадващо.

Бавно обходи балкона, почуквайки глухо с жезъла си по дървения под, а очите му не се отделяха от далечината. Погледна на запад и усиленото му зрение долови бледа зелена мъгла по целия хоризонт. Съвсем нормално за владенията на Дивото. До границата обаче имаше повече път, отколкото мъж, възседнал добър кон, би могъл да измине за пет дни, а зеленият цвят извираше от дълбоките гори зад планините. Заплаха, която си беше там открай време.

Хармодий обиколи кулата и дълго преди да стигне до най-северната ѝ точка, зърна гейзер от яркозелена светлина. Заклинанието му беше силно и той го използваше внимателно, настройвайки го така, че да позволи на очите си да извлекат и последната трошица познание от промяната в зрението му.

Ето го.

Той нагласи магията така, че вместо да поддържа цяла мрежа от лещи, които да отразяват светлината, усилието му се съсредоточи в една-единствена блестяща зелена нишка, по-тънка от паяжина, която водеше директно до кулата. Не се съмняваше, че стига до самите руни на стената зад гърба му.

„По дяволите.“

— За кралицата ли си фантазирах преди малко? — попита той вятъра. — Какъв глупак съм бил.

Не прекъсна нишката, но се отказа от по-голямата част от Имагизрението, което му позволяваше да зърне заплахите, а остатъка намали, докато накрая виждаше единствено проблясващата нишка. Сега могъщият му фантазъм почти не се нуждаеше от златна светлина, която да му дава сила.

Той слезе обратно в кулата, изпълнен с внезапна решимост и внимателно затвори вратата след себе си. Взе жезъла си, първите вълшебни пръчки, които му попаднаха, една чанта и една тежка кама и се върна в библиотеката, оставяйки вратата да зее. Слезе по сто двадесет и двете стъпала до долния етаж, грабна едно тежко наметало и шапка и се опълчи на порива да спре. Мина през отворената врата и я затвори след себе си с ясното съзнание, че и трите котки го наблюдават от върха на стълбите.

Копнееше за съюзник, но същевременно се съмняваше във всичко. Трябваше обаче да се довери на някого. Избра своята кралица, наведе се над писалището зад вратата и написа:

После бързо се спусна надолу по витата стълба, като проклинаше дългата си тояга и се стараеше да бърза, доколкото може. Опитваше се да си спомни кога за последно беше слизал по стълбите. Вчера ли беше?

Състави дребно заклинание, обзет от внезапен страх, че може да е била направена магия, която да му попречи да тръгне, но не видя нищо. Ако страховете му бяха основателни, очите можеше да го излъжат или да служат на врага. Дали в Имагинерното зрението му служеше така, както естественото зрение?

„Ричард Плангиър все ни питаше «Какво значи това «естествено», за което говорите?», а ние до един мълчахме. Ричард Плангиър, от магията по стените ми се носи твоята воня.“

Унесен в мислите си, Хармодий почти пропусна едно стъпало. Кракът му се подхлъзна и за миг той се олюля, като едва не се стовари на калдъръма от дванадесет метра. Единствените врагове, с които се бореше, бяха старостта и отслабналата памет. Останалия път измина без затруднения, ако не се брои лекото подръпване в кръста — вървеше твърде бързо.

Входът на кулата му гледаше към главния двор, който се простираше на четиридесет крачки встрани. Заобикаляха го сградите, в които работеше правителството, макар че край западната стена имаше и други, чиито високи прозорци гледаха към голямата река долу.

Хармодий тръгна към конюшните, а щом наближеше, хората дълбоко му се кланяха. Не беше особено потаен. Зачуди се дали не би било по-разумно да тръгне по тъмно — всеки можеше да се окаже шпионин. Възможността да се върне в покоите си обаче го плашеше не по-малко.

„От какво ме е страх? Да не съм си изгубил ума?“

Той издигна мислена ограда около покоите си и всички мисли и страхове, свързани с тях и ги заключи зад нея.

„Може би съм на ръба на лудостта… или съм разкрил ужасяваща тайна“ — помисли си той.

В конюшнята двама коняри сръчно сваляха седлата на дузина кралски жребци, току-що върнати от лов. Щом видяха мага, те спряха, а той се опита да се усмихне.

— Трябва ми кон — каза той. — Добър кон, като за дълъг път.

И двамата го стрелнаха така, сякаш е луд, след което се спогледаха. Най-накрая по-възрастният кимна.

— Както желаете, милорд — рече той. — Имаме кон за дълъг път, отлична кобила е, едра, силна — викаме ѝ Джинджър. Устройва ли ви?

Хармодий кимна и преди да успее да се уплаши още повече, му доведоха едър дорест кон с леко седло на гърба. Магът вдигна очи към него със старческо отчаяние, но по-младият коняр явно очакваше този поглед и дойде да му помогне, понесъл високо столче. Хармодий стъпи на него и с усилие прехвърли крак над гърба на коня. Земята му се стори ужасно далеч.

— Благодаря ти, момко — каза Хармодий. Младежите му подадоха жезъла, двете пръчки, чантата, камата и наметалото, а по-голямото момче му показа как да прибере всичко зад седлото.

— Погрижи се тази бележка да стигне до кралицата. Предай ѝ я лично. Това е пръстенът ми, той ще ти отвори вратите до Нейно величество. Всеки страж в двореца би трябвало да го познава. Разбра ли ме, момче? — попита магът, даде си сметка, че като малки сигурно са ги плашили с него и се опита да се усмихне. — Ще получиш награда.

По-голямото момче храбро се усмихна.

— Аз ще я занеса, господарю.

— Гледай да го направиш — кимна той и потегли. Докато минаваше през портата, двамата стражи дори не му кимнаха. Или го наблюдаваха отдавна, или спяха — козирките на богато украсените им шлемове скриваха очите им.

Копитата на кобилата глухо зачаткаха по подвижния мост. Дворецът и заобикалящата го крепост бяха просто цитаделата зад трите концентрични стени и другите две крепости в древния Харндън. Два пъти в историята на Алба цялото владение бе сведено едва до хората, успели да се сгушат зад тези стени, когато дойде Дивото.

Хармодий се спусна по склона до „Хай стрийт“ — главната улица, която водеше от порта до порта, превръщайки се в Главния път, а после пресичаше провинцията и стигаше до Мостоград. Там първият от седемте моста прекосяваше великата река, която се виеше като огромна змия от северния до южния край на Алба. Пътят преминаваше право през нея, но тук бе просто стръмна улица, обточена с великолепни сгради с бели стени, всяка висока колкото замък и заобиколена със защитни кули. Къщите бяха украсени с позлата и черно желязо, вратите им бяха червени или сини, покривите — керемидени или медни, мраморните статуи — писани или обикновени, а прозорците — високи или широки, с обикновени или цветни стъкла. Всяка къща беше истински палат и имаше свое собствено излъчване.

„Навремето вечерях тук. Тук също. Откога не съм излизал?“

Докато слизаше по хълма, оглеждаше домовете на придворните и на великите рицари и се чудеше как така не е посетил нито един от тях, менгемето в гърдите му отпусна хватката си. Мина през Вътрешната порта, без да поглежда стражите. Духаше, стана му студено и той се сборичка с наметалото си, докато минаваше през Средния град и оглеждаше най-големия пазар в града, Чаршията — площад, два или три пъти по-голям от двора на замъка, пълен със сергии и огласян от търговска суетня. Прекоси го, а после се озова в Долния град, прекоси улица „Потоп“ при Мостовата порта и пулсът му се ускори. Не долови заплаха, макар че очакваше обратното.

Мъжете на портата имаха очи само за великолепния кортеж от рицари и войници, който влизаше в града. Хармодий ги огледа изпод качулката си с надеждата да зърне герба и да разбере кой е господарят им — със сигурност не го бе срещал в двора. Беше висок човек, здрав и мускулест.

Виждаше се, че стражите нито желаят да имат нищо общо с решението дали гигантът и хората му да влязат в града, нито могат да обърнат внимание на самотния старец на кон, който го напускаше. Рицарят начело на кортежа обаче го забеляза и докато се разминаваха, извърна глава, за да не го изпусне от очи. Точно когато погледът му се изостри, се появи лейтенантът на Долната порта, в доспехи от главата до петите, понесъл не восъчна плочка и перо, а алебарда. Следваха го четирима рицари. Чужденецът застина и Хармодий използва разсейването му, за да го подмине.

Мина през портата и слезе по склона край дребните търговци, на които бе позволено да излагат стоките си само извън стените — „в Канавката“, както обичаха да казват хората. После подмина шутовете, актьорите и работниците, които издигаха трибуните и бариерите за неделната постановка.

Хармодий стисна устни и докосна с пети хълбоците на животното, а кобилата, която се радваше, че е навън и че е пролет и беше отегчена от темпото им досега, хукна напред. Подминаха пазара в лек галоп, продължиха край външния кръг от къщи (най-бедните в града) и излязоха при нивите, всяка от които бе оградена с камъни и стари старателно почистени пънове. Почвата тук не беше от най-плодородните. Доволен от коня, но все още в плен на страха, магьосникът продължи надолу по пътя в лек галоп и след километър стигна до моста. И там никой не го предизвика.

Тръгна напред, спря, изплю се в реката и, застанал на сигурно място под яркото слънце в центъра на моста, направи две мощни заклинания. Херметизмът функционираше най-добре на слънчева светлина, а повечето от магиите на Дивото не можеха да прекосят течаща вода без херметисткото ѝ позволение или без огромно усилие. Нямаше сила на света, която да може да го победи на ярка слънчева светлина, насред течащата вода… а ако имаше, той така или иначе не би имал шанс срещу нея.

Хармодий продължи напред, прекоси моста и пое на север.

Робер Гизарм беше висок и слаб като скелет въпреки овнешкото и бирата, които поглъщаше, а хората казваха, че единствено алчността надминава лакомията му. Наричаше ротата си „приключенска“, както постъпваха най-добрите източни наемници и се обличаше в кожи и качествена вълна, или пък в блестящи доспехи, ковани от източни майстори.

Никой не знаеше много за произхода му. Твърдеше, че е незаконнороден син на благородник, когото внимаваше да не назовава по име, но от време на време вдигаше показалец до носа си31, когато на пътя го подминеше големец.

Хората му се бояха от него — беше кибритлия, наказваше, без да се замисля и тъй като бе най-добрият войник в ротата, никой не искаше да му се пречка, особено сега. Седнал на бойния си кон в пълно снаряжение, той се взираше в гъстата мъгла, към двамата амбулантни търговци, които ги бяха подминали предната вечер. Сега стояха насред пътя, грижливо посечени, одрани и набити на колове, а лицата им сякаш бяха застинали в безкрайни писъци на всепоглъщаща агония.

От вчера насам той бързаше с кортежа си на северозапад по лошия път, който свързваше Албинкърк с Хълмовете, а после прекосяваше планините до Мореа и земите на императора. Бе тръгнал с хората си от Тива, градът на робовладелците, принуждавайки ротата да се движи толкова бързо, че конете бяха започнали да окапват. Колкото до дългия синджир с роби (основната им стока), вече пет пари не даваше дали ще оживеят, или не. Бяха му ги поверили в Тива — дълга колона от прекършени мъже и жени, някои красиви, други не, до един изпълнени с безизразното отчаяние на съсипания. В Тива му бяха казали, че заради уменията си били ценна стока — готвачи, прислужници, камериерки, бавачки и курви.

По време на дългия път на запад ротата се отнасяше с тях сравнително добре въпреки фасоните на императорския пратеник — префърцунено копеле, твърде гордо, за да сподели трапезата си с някакъв си наемник. Е, след Албинкърк вече нямаше да бъде негова грижа. После обаче минаха през Бенбърг, последният град преди Албинкърк и свариха гарнизона и жителите му да се гушат зад крепостните стени, ужасени от незнаен кошмар. Тогава Гизарм забърза на запад и остави останалите търговци, които прииждаха като река през пролетта, да бързат по дирите му. Дузина от тях, с фургони и хубави коне, бяха платили в злато, за да се присъединят към кортежа му.

Беше приел да прекара робите до панаира само за да си плати прехода — според слуховете в манастира в Лисен Карак плащаха на ловците на чудовища богато и пребогато, а Гизарм (или поне ротата му) имаше нужда от работа. От друга страна, може би щяха да изкарат още известно време.

Възседнал кавалерийския си кон, той беше точно на нивото на труповете и си даде сметка, че смъртта е настъпила след набиването на кол. Беше чувал за това, но не го беше виждал преди и не можеше да откъсне очи. Все още се взираше в тях, когато заваляха стрелите.

Първата улучи коня му, а втората се удари в нагръдника му с такава сила, че го свали от седлото и отскочи, а той полетя надолу. Мъжете наоколо му крещяха, чуваше как капралите викат, за да наложат ред. Нещо го удари в слабините и по тях бързо плъзна топла влага. Чу чаткане на копита, които трополяха в непознат ритъм. Не виждаше добре. Опита се да повдигне глава, нещо се надвеси над него, посегна към лицето му и…

Питър гледаше как стрелите се сипят от гората с безнадежден, безпомощен гняв. Засадата беше толкова очевидна. Не можеше да повярва, че някой би могъл да се подведе. Яремът около врата му го приковаваше към жените от двете му страни, нямаше как да избяга. Думите не идваха, но той все пак опита.

— Всички на земята! — кресна той. — Долу!

Паниката обаче вече го завладяваше, никога преди не бе изпитвал такъв ужас. Дойде веднага след стрелите и го помете като мръсна вода, оставяйки страх след себе си. Двете жени, към които беше прикован, хукнаха в различни посоки, спънаха се, паднаха и свалиха и него на земята. Стрелите продължиха да се сипят върху войниците, повечето от които загинаха. Само една малка група продължаваше да се бие.

От мъглата изскочи нещо… не го виждаше добре заради маранята, но каквото и да беше, се вряза в колоната със скоростта на конник. Хора и животни отново запищяха и ужасът стана толкова осезаем, че двете жени се свиха на топка. През това време Питър лежеше неподвижно, опитваше се да мисли и наблюдаваше прииждащите чудовища. Бяха демони — у дома бе слушал за тях, а сега ги виждаше. Хранеха се с мъртвите. Или може би с живите.

От небето се спусна змей и клюновидната му глава изкорми жената до него. Тази зад гърба му изпищя, надигна се на колене, протегна ръце и от тях изригна сноп чисто зелена светлина, мина на сантиметри над главата на Питър и се стовари върху страшилището, което замириса на горящ сапун. То се завъртя като танцьор, разкъса пищящата жена под ноктите си и прекъсна веригата, която свързваше робите. Краят ѝ изплющя и се уви около крака на змея, той елегантно я разви с нокът, а жената зад Питър направи още една магия, изкрещя и от дланите ѝ се стрелнаха струи необуздан дух. При удара чудовището отвърна със стократно по-мощен вой, разпери криле и се хвърли върху нея.

Питър се изтърколи под тялото му. Яремът, през който минаваше току-що разкъсаната верига, се закачи за един пън и жестоко изкриви врата му. Свободен, той стана и хукна през мъглата, но нещо проблесна и го повали. Обгърна го пълна тишина, но Питър се изправи, продължи да бяга и едва след стотина панически крачки осъзна, че е оглушал, а ризата на гърба му е станала на въглен. Устата му бе така пресъхнала, че не можеше да преглътне, а бедрата и прасците му горяха, сякаш и те бяха овъглени. Той обаче продължи да тича, докато прекоси един дълбок поток. Там се просна на земята, напи се с вода и остана да лежи задъхан, докато изгуби съзнание.

Сер Алкеос стигна до Албинкърк на товарен кон — бойният припкаше зад него. Беше изгубил оръженосеца и пажа си в битката, но камериерът му, твърде млад, за да размахва сръчно меча, някак си бе оцелял заедно с коня.

Алкеос потропа на западната порта на града с дръжката на меча си, двама изплашени стражи едва-едва я открехнаха, колкото да се промъкне един кон и го пуснаха да влезе.

— Нападна ни армия от Дивото — задъхано изрече Алкеос. — Отведете ме при градоначалника.

Капитанът на града беше възрастен мъж (или поне възрастен за войник) със сива брада. Започваше да пълнее, но все още носеше ботуши с шпори, ризница от хубави железни брънки и колан, който за съжаление подчертаваше корема му.

— Сер Джон Крейфърд — представи се той и протегна ръка.

Сер Алкеос си каза, че е малко вероятно този мъж някога да е получил рицарско звание и се зачуди как командването на толкова важен гарнизон е било поверено на такъв некадърен простак.

— Идвам от пътя „Бенбърг“, пътувах с керван от близо петдесет фургона — започна Алкеос и внезапно седна. Не бе имал намерение да го прави, но краката му изневериха. — Дивото — изрече накрая той. Опитваше се да звучи разумно и рационално, като човек, на чиято дума може да се има доверие. — Нападнаха ни демони. И ърки. Поне стотина.

Осъзна, че диша с усилие. Дори да го разкаже му беше трудно.

— О, Боже мой — каза той, а сер Джон положи ръка на рамото му. Стори му се някак по-едър.

— На какво разстояние, сер? — каза той.

— Пет левги. — Алкеос си пое дълбоко дъх. — Може и по-малко да са. На изток от тук.

— Света дево! — извика капитанът на Албинкърк. — На изток ли казахте?

— Значи не ми вярвате? — каза Алкеос.

— О, вярвам ви — отвърна капитанът. — Но на изток? Заобиколили са града?!

Той тръсна глава, а Алкеос чу стъпки от ботуши по стълбите отвън. Вдигна глава и видя човека, който го беше пуснал в града, придружен от двама с по-ниско потекло.

— Казват, че в полето имало блатници, сер Джон — сви рамене сержантът. — Така казват.

— Дъщеря ми! — извика по-младият. Думите му прозвучаха по-скоро като писък. — Трябва да я спасите!

Сер Джон поклати глава.

— И на един човек няма да позволя да прекрачи портата. Дръжте се, човече.

Той наля на мъжа чаша вино.

— Дъщеря ми! — отчаяно извика той, но сер Джон поклати глава.

— Моите съболезнования за загубата ви — меко отвърна той и се обърна към сержантите си. — Бийте тревога, залостете портите, докарайте ми кмета и му кажете, че обявявам военно положение. Никой няма да напуска града.

Питър се събуди, когато някой дръпна тежкия му ярем — дялана дървена яка, от която излизаха две вериги за ръцете. Позволяваше му известна свобода, а към останалите роби го свързваше тежка скоба. Беше заспал с него.

Отгоре му се бяха надвесили двама морейци с качулки и тежки раници. Държаха се като хора, които наскоро са се успокоили след силен страх.

— Един все пак е оцелял — каза по-високият и се изплю, а по-ниският поклати глава.

— Дори колкото фургона ни не струва — каза той, — но робът си е роб. Ставай, момче.

Обзет от бездънно отчаяние, Питър продължи да лежи, така че те, естествено, го сритаха. Накараха го да носи раниците им, след което го подкараха на запад по една горска пътека.

Отчаянието му не продължи дълго. Просто си беше кутсуз… или пък извади късмет. Нахраниха го — той сготви скромната им вечеря, а те му позволиха да хапне от хляба и граховата супа, която им свари. Нито един от двамата не беше едър или силен и Питър вероятно би могъл да ги убие, стига да се отърсеше от ярема на раменете си, но нямаше как да го свали. Той му беше постоянен спътник, докато цял месец газеше през сняг и лед, дори нощем спеше с него, докато войниците изнасилваха жените от двете му страни, а той чакаше види дали ще се пробват и с него.

Откакто беше избягал, многократно разрани китките си в опит да се освободи от ярема и си фантазираше как го използва, за да премаже двете жалки човечета.

— Бива те да готвиш, момче — рече по-високият, докато бършеше устата си, а кльощавият се намръщи.

— Искам да знам какво стана — каза той, след като отпи от разреденото с вода вино в манерката си. По-пълният сви рамене.

— Сигурно са били бандити. Жестоки гадове, спор няма. Аз нищичко не видях, само чух битката и… Е, ти също избяга.

Слабият поклати глава.

— Писъците… — каза той и гласът му потрепери. Двамата седяха и се гледаха навъсено, а Питър ги наблюдаваше и се чудеше как въобще са оцелели.

— Трябва да се върнем при фургона — заяви по-слабият.

— Главата ли си удари? — попита по-дебелият. — Да не искаш да станеш роб като него?

Той посочи към Питър, който се сви до огъня и се запита дали е било разумно да го палят. Почуди се как е възможно тези двамата да са такива глупаци. У дома навремето също бе имало демони. Тези малоумници също би трябвало да знаят за тях.

Нощта обаче премина, без той да успее да затвори очи, докато двамата глупаци дълбоко спяха, вързали ярема му за едно дърво. Те похъркваха, а Питър стоеше буден и чакаше ужасната смърт, която така и не дойде.

На сутринта морейците станаха, изпикаха се, изпиха чая, който им свари, изядоха питката му и тръгнаха на запад.

— Къде се научи да готвиш, момче? — попита по-дебелият.

Питър сви рамене.

— Това е умение, което мога да продам — каза онзи.

Джелепите мразеха таксите. И как да ги обичат? Когато трябва да прекараш стадо чужди животни — повечето крави, но по-дребните земевладелци продаваха и овце, и дори кози — през планини, равнини, блата и мочурища, през болести и война, мислейки за чуждите пари, таксите се превръщат в олицетворение на злото.

Хектор Лохлан си имаше едно простичко правило. Той не плащаше такси.

Стадото му се състоеше от стотици животни, а броят на хората му можеше да се мери с армията на някой лорд. Носеха блестящи ризници, тежки мечове и огромни брадви и приличаха повече на елитни наемници, отколкото на онова, което бяха в действителност — джелепи.

— Не съм искал да те ядосам, Лохлан! — умилкваше се местното лордче с тон, който Хектор искрено ненавиждаше. Наричаше го „заплашително крънкане“ — маниерът на мъжете, който вирят гребен, а после започват да молят за живота си.

Лохлан дори не беше извадил големия меч, който почиваше на бедрото му, просто стоеше, облегнал ръка на дръжката. Поглади разсеяно мустаците си, прокара ръка през косата си и се обърна да огледа окаляната колона от говеда и овце, която се точеше по планинския път, докъдето поглед стига.

— Просто си плати таксата. Ще се погрижа в най-скоро време да си получиш парите.

Мъжът беше висок, добре сложен, носеше изключително скъпа, здрава като камък ризница от ковани халки и се боеше от Хектор Лохлан, макар и не достатъчно, за да пропусне добитъка. Трябваше да го видят, че се опитва да прибере таксата. Така ставаха нещата в Хълмовете — собственият му страх щеше да го разгневи. Както можеше да се очаква, изражението му се промени още докато мислеше за това. Хектор го видя с очите си.

— Дявол те взел тогава. Плати таксата или…

Хектор извади меча си. Не го пришпорваше нито гневът, нито страхът на другия, нито пък петдесетината мъже зад гърба му. Извади меча толкова бързо, колкото му беше удобно, като позволи на тежката глава на ефеса да извърти острието в ръката му така, че върхът неотклонно да сочи право към лицето на лорда. След това го заби в челото му с усилието, нужно на обущар, за да пробие дупка в парче кожа. Мъжът със скъпата ризница падна, забели очи и умря.

Хектор въздъхна. Свитата на мъртвеца бе застинала от изненада, която щеше да продължи още няколко секунди.

— Спрете! — каза Хектор. Това да командва, без да ги заплаши и така да провокира именно реакцията, която искаше да избегне, си беше деликатно изкуство. Трупът се стовари на земята, а петите му потръпнаха за миг. — Не е нужно да умират и други — рече джелепинът, докато кръвта на мъртвия се стичаше по острието на меча му. — Глупаво беше да настоява да му платя и всички тук го знаят. Нека наследникът му да поеме командването и да не говорим повече за това.

Лохлан се доизказа и за миг мъжете насреща му се залюляха между съмнението и алчността, страха и верността — не към мъртвеца, а към кодекса на честта, който повеляваше да отмъстят за него.

Кодексът надделя. Хектор долови отказа в изръмжаването им, хвана меча с две ръце и мощно замахна над главата си към мъжа, който стоеше най-близо до него. Той беше въоръжен, но твърде бавен, за да се спаси; тежкият удар отби меча му встрани, посече черепа му от лявата вежда до челюстта и горната част на главата му отхвръкна.

Изоставяйки местата си край стадото, хората на Лохлан се хвърлиха напред, което означаваше, че щом суматохата затихнеше, наред със съпровождащото я насилие, кръв и мръсотия, щеше да се наложи да прахосат цял ден, за да събират пръсналия се добитък из долчинките и деретата.

Някой (древен философ, чието име Хектор бе забравил още по времето, когато един свещеник го учеше да чете) беше казал, че хълминците биха покорили света, стига да престанат да се бият помежду си. Докато убиваше трети човек през този ден, джелепите му с крясъци се впускаха в атака, а обречените мъже край портата се опитваха да се защитят, но падаха посечени, той все още обмисляше тези думи.

Лагерът в подножието на манастира изчезна толкова бързо, колкото се беше появил — палатките бяха сгънати и прибрани във фургоните, в които веднага впрегнаха животни, за да ги изтеглят по стръмния склон в крепостта.

Първата им задача беше да разквартируват ротата. Капитанът и игуменката бързо обходиха общата спалня, голямата зала, параклиса, конюшните и складовете и разпределиха войниците.

— Ще трябва да доведа всичките си хора, разбира се — каза игуменката, а капитанът прехапа устни и огледа двора.

— В крайна сметка може да се наложи отново да опънем палатките си тук — каза той. — Ще използвате ли голямата зала?

— Разбира се. В момента я опразват — рече тя и сви рамене. — Велики пости е, и без друго вече сме прибрали всичко ценно.

Един от големите фургони на ротата тъкмо преминаваше през главната порта и едва успя да се промуши под трегера.

— Покажете ми запасите си и складовете, с които разполагате — каза той.

Тя го поведе от мазе към мазе, а после — от склада към виещите се задушни стълби, които водеха до сърцето на живата скала под краката им, където клокочеше бистър поток, чиято вода се събираше в малко езеро. По обратния път игуменката се забави повече, отколкото на идване и капитанът я изчакваше, когато спреше да си почине.

— Там долу има ли изход? — попита той.

Тя кимна.

— Разбира се. Кой би изкопал пещера в планината, без да се погрижи да има изход? Аз обаче нямам сили да ви го покажа.

Когато двамата излязоха през скритата врата зад олтара в параклиса, няколко облечени в сиво монахини моментално наобиколиха игуменката. Всяка искаше да привлече вниманието ѝ по различен въпрос — как да се погрижат за олтара, за цветята за следващата литургия, за постоянните оплаквания от богохулствата, с които ги засипваха наемниците, накацали по крепостните стени.

— Дявол ви взел, дупедавци такива, да навличате веднага доспехите, иначе ще ви строша прогнилите черепи и ще ви изгреба мозъците с лъжица! — караше се Том Лошия на дузина войници, които отиваха да заемат поста си. Тонът му беше спокоен, но въпреки това всички млъкнаха и предадоха заповедта му навсякъде из крепостта.

Една по-възрастна сестра се беше втренчила в игуменката с безмълвна молба в очите.

— Сестрите ви не говорят — отбеляза капитанът, а възрастната жена кимна.

— На всички им е позволено да говорят в неделя. Послушниците и старшите имат право да продумат, когато имат нужда, което се случва по-рядко на старшите и по-често на послушниците. — Игуменката разпери ръце. — Аз съм техният представител пред света. А това — допълни тя, като посочи качулатата фигура, която я следваше по петите — това е сестра Майрам, моята наместница и викарий. На нея също ѝ е позволено да говори.

Капитанът се поклони на сестра Майрам, която леко преклони глава. Игуменката кимна.

— Тя обаче предпочита да мълчи.

„Вие, от друга страна…“

Капитанът си помисли, че тя обича да говори повече, отколкото би си признала и че ѝ е особено приятно да приказва с него — зрял човек, с когото може да си разменя остроумия. Въпреки това не се съмняваше в набожността ѝ. Според него съществуваха три разновидности — фалшивата, лицемерната и трудно извоюваната, дълбока, неподправена набожност. Той смяташе, че умее да ги отличава една от друга.

Отец Хенри стоеше в другия край на параклиса. Изглеждаше разтревожен и капитанът подозираше, че не си е направил труда нито да се измие, нито да се обръсне.

— На свещеника ви му е зле — отбеляза той и погледна игуменката. Знаеше, че миналата вечер тя омагьоса отец Хенри, при това умело. Така бе дала да се разбере, че е нещо повече от математик и астролог — беше маг и вероятно бе разкрила капитана в мига, когато разстла илюзията си в двора и върху монахините ѝ. Беше маг, при това не единственият — нещата тук се движеха от зъбчатки в зъбчатките. Капитанът се обърна към сестра Майрам и посегна със силата си, сякаш имаше трета ръка.

„Аха.“

Сестра Майрам все едно го беше плеснала през пръстите.

През това време игуменката наблюдаваше свещеника.

— Той е влюбен в мен — с пренебрежение изрече тя. — Моят последен обожател. Всеблаги Йесу, толкова ли не можа да ми пратиш някой красив, внимателен мъж? — Тя се извърна и се усмихна шеговито. — Подозирам, че ми е бил пратен като наказание. За да ми напомни какво… каква бях преди. — Игуменката повдигна рамене. — Миналата зима рицарите от ордена не ни изпратиха свещеник, така че го взех от местната енория. Стори ми се интересен, но вместо това разбрах, че е… — Тя млъкна. — Защо ви разказвам всичко това, месир?

— Като ваш капитан е мой дълг да бъда наясно — рече той, а тя обмисли думите си.

— Той е типичен енорийски свещеник, истински невежа — едва-едва разбира Стария език, знае Библията само по памет, а жените смята за по-долни от мръсотията по босите си крака. — Тя поклати глава. — И въпреки това дойде тук, а мен смята за привлекателна.

Капитанът ѝ се усмихна, взе дясната ѝ ръка в своята и я целуна.

— Може би аз съм последният ви обожател — каза той и забеляза, че свещеникът се сгърчи.

„О, колко забавно.“

Отвратителен човек, но вероятно и неговата набожност беше искрена.

— Сега да ви зашлевя ли по ухото? Така се прави, както разбирам — каза игуменката. — Ако обичате, престанете, капитане.

Той се отдръпна, все едно го беше ударила. Сестра Майрам се мръщеше.

За да се овладее, капитанът повика Йеханес и Майлъс.

— Накарайте селяните да разглобят фургоните и ги приберете в мазето. Милейди, ще ни трябват водачи.

Игуменката повика стария гарнизон — осем войници от ниско потекло, наети за Големия панаир преди дванадесет години. Бяха под командата на заместник-сержант Майкъл Ранулфсън — великан с посивели коси и кротък нрав, с когото капитанът се беше срещнал за кратко предната вечер.

— Знаете, че възложих на капитана да води защитата ни — каза тя. — Хората му се нуждаят от помощ, за да се нанесат, както и от водачи, които да им покажат складовете. Имам им доверие, Майкъл.

Майкъл се поклони с уважение, но в очите му се четеше: „Нека тежи на вашата съвест.“

— Имате ли навеси за стрелба? — попита капитанът. — А нацепени дърва?

Възрастният мъж кимна.

— Имаме. Навеси, подвижни кули, два требушета и няколко по-малки катапулта. — Той раздвижи глава, сякаш вратът му беше схванат. — Като си част от гарнизон, поне може да си вършиш добре работата.

Капитанът кимна.

— Благодаря ви, сер Майкъл.

— Не съм рицар — рече Майкъл. — Баща ми дереше животни.

Капитанът не обърна внимание на тези думи и погледна към Йеханес.

— Щом се настаните, дай на този човек петдесет стрелци и всичко необходимо. Монтирайте навесите веднага щом момчетата са готови.

Йеханес кимна в знак на съгласие.

— Складирайте разглобените фургони на мястото на навесите — продължи капитанът. — След това ще пратим патрули, които да приберат селяните. Господа, тук ще стане по-тясно, отколкото в буре с току-що осолена скумрия. А това искам да го чуе игуменката: забранявам да изнасилвате и да крадете. И двете ще се наказват със смърт. Милейди, не ми е по силите да предотвратя случайно изречените богохулства, но въпреки това ще се постарая. Разбирате ли ме, господа? Постарайте се.

— Велики пости е — каза игуменката.

Йеханес кимна.

— Ще се откажа от виното — рече той и се втренчи в пода.

— Йесу не го интересува от какво се отказвате, а какво му давате — отвърна сестра Майрам. Йеханес ѝ се усмихна срамежливо и тя му отвърна.

Капитанът въздъхна тежко.

— Дами, може и да успеете да изцерите душите ни, но това ще трябва да почака, докато вдигнем навесите и приберем всички на сигурно място. Майкъл, вие отговаряте за тях. Предлагам моите хора да живеят в кулите и галериите. Ако имаме време, ще им сглобим легла.

— Моите ще се настанят по четирима в стая — каза игуменката. — Мога да пратя по-големите момичета и неомъжените жени в общежитието. Мъжете и семействата им може да идат в голямата зала. Онези, за които не остане място, ще настаним в конюшните.

Майкъл кимна.

— Да, милейди — отвърна той и се обърна към капитана. — Очаквам заповедите ви — добави той и се огледа наоколо. — Ще удържим ли Долния град?

Капитанът се качи на стената над портата и огледа четирите улици, които бяха на близо тридесет метра под тях.

— За известно време — отвърна той.

Сер Алкеос прекара тежка нощ и сутринта пи твърде много вино. Мъжът, чиято дъщеря бяха отвлекли, седеше в казармата, ридаеше и настояваше от гарнизона да изпратят отряд да я спаси. Кметът се съгласи с него и избухна кавга.

Алкеос не искаше да се забърква. Селяните бяха твърде сервилни и твърде фамилиарни едновременно, а сер Джон не беше рицар. Даже църквите им не бяха както трябва — отслужваха литургиите на ниския стил на Стария език! Всичко това го объркваше. Беше по-зле дори от конвоя с робите — тях поне можеше да ги пренебрегне.

Сутринта, точно след като се изми — той, братовчедът на императора, да се мие без помощта на поне един слуга или роб! — чу скандалджийския глас на кмета, който настояваше сер Джон да излезе при него. Алкеос се облече — имаше чисти ризи, защото камериерът бе спасил товарния му кон и той го награди богато за това.

— Излез от хралупата си, дърти страхливецо! — пронизително изкрещя кметът. През това време Алкеос се опитваше сам да си върже маншетите. Беше го правил навремето, но не и откакто възмъжа. Наложи се да притисне дясната си ръка към каменната стена на замъка и така да вкара възела в илика.

— Месир кмете? — обади се сер Джон със спокоен глас.

— Настоявам да съберете всички безполезни кресльовци, които наричате „гарнизон“ и да отидете да намерите дъщерята на човека. И отворете портите, керваните със зърно идват насам! Този град се нуждае от пари, макар че съм убеден, че сте твърде пиян, за да го забележите!

Кметът каканижеше като махленска клюкарка — извънредно неприятна при това.

— Не — отвърна капитанът. — Това ли е всичко?

Алкеос не можеше да реши какво точно си мисли за рицаря в този момент. Не беше ли твърде предпазлив? Споменът за вчерашната засада обаче все още пареше клепачите му. Посегна към ботушите си — непочистени, разбира се — нахлузи ги и се сборичка с безбройните катарами, а главата му внезапно се изпълни с ърки, блатници и други, по-ужасни неща. Пътят… суматохата…

Да, бяха го обучавали да воюва с Дивото. До вчера обаче се беше бил единствено с други мъже — обикновено на дуел, с ножове, в императорския двор. Образите в главата му го накараха да потръпне.

— Нареждам ви! — кресна кметът.

— Не можете да ми нареждате, месир кмете, обявил съм военно положение. Аз командвам тук, не вие.

Сер Джон звучеше по-скоро извинително, отколкото презрително.

— Аз представлявам гражданите! Обикновените хора, търговците и занаятчиите! — Гласът на кмета премина в съскане. — Явно не разбирате, че…

— Разбирам, че аз представлявам краля, а вие — не.

Гласът на сер Джон си оставаше спокоен. Алкеос веднъж завинаги реши, че ще подкрепи рицаря със скромния произход. Нямаше значение за какво спореха, важни бяха маниерите им. Сър Джон се държеше като рицар и може би дори би оцелял в императорския двор.

Той направи няколко крачки, за да поразтъпче ботушите си, взе тежкия кинжал и го пъхна в колана си. Никога не напускаше стаята без кинжал. След това излезе в коридора, който беше пълен с войници, заслушани в кавгата в главното помещение на долния етаж. Алкеос тихо слезе по стълбите.

Беше пропуснал размяната на реплики — когато влезе, високият строен кмет с руси като на ангел коси мълчеше, целият изчервен, а устните му се движеха беззвучно. Сер Алкеос застана зад стария рицар и забеляза, че кметът носи разкошен жакет от тъмносиньо кадифе, обшит с кожа от самур, както и шапка в тон, избродирана с ърки и зайци. Усмихна се — неговият копринен жакет струваше петдесет пъти повече, а ърките по шапката на кмета бяха най-малкото голяма ирония.

— Това е сър Алкеос — каза сер Джон. — Пратеник на императора, идва при нашия крал. Вчера кортежът му е бил нападнат от стотици изчадия от Дивото.

Кметът му хвърли отровен поглед.

— Вие така твърдите. Вървете да си вършите работата, наемнико. Мисълта, че чудовища се гаврят с дъщерята на този човек, докато вие седите и се наливате с вино, не ви ли кара поне малко да се засрамите?!

Бащата, който стоеше зад кмета с десетина други мъже, изхлипа и се отпусна на една дървена пейка, захапал юмрука си.

— Дъщеря му е мъртва още от вчера и няма да рискувам живота на хората си, за да търся трупа ѝ — отвърна сер Джон с небрежна жестокост. — Искам всички жени и деца веднага да бъдат доведени в замъка. С провизии.

Кметът се изплю.

— Забранявам. Да всеете паника ли искате?

Сер Джон повдигна рамене.

— Да — отвърна той. — Според професионалното ми мнение…

— Какво професионално мнение? Били сте наемник, нали? А после сте се надпивали с краля. Много професионално!

Кметът беше бесен и Алкеос осъзна, че това е от страх. Беше ужасно изплашен и ужасът го правеше войнствен — това бе истинско прозрение. Строго погледнато, Алкеос не беше млад човек. Наскоро навърши двадесет и девет и смяташе, че му е ясно как е устроен светът. Вчерашният ден обаче го смая, днешният също. Наблюдаваше кмета-глупак, наблюдаваше и сер Джон и си даваше сметка кой колко струва.

— Месир кмет — започна той на вдървен готски, — моля ви, тук аз съм непознат. Но Дивото е истинско. Онова, което видях, е истинско.

Кметът се обърна да го погледне.

— И кой сте вие, в името на Бога?

— Алкеос Комнена, братовчед на император Мануал, меч на Христос и воин на Зората, да е честито името му.

Алкеос се поклони. Братовчед му бе твърде стар, за да върти меча, но титлите му звучаха добре, а кметът го дразнеше. И въпреки ужаса и войнствеността си, си оставаше търговец и образован човек.

— От Мореа ли? — попита той.

Алкеос се изкушаваше да обясни на този варварин какво мисли за навика на местните тъй небрежно да наричат Империята Мореа, но не си направи труда.

— Да — изстреля той, а кметът си пое дъх.

— Тогава, ако сте истински рицар, вие ще отидете да спасите дъщерята на този човек.

Алкеос поклати глава.

— Не. Сер Джон има право. Трябва да извикате фермерите и да преместите хората в замъка.

Кметът размаха юмрук.

— Керваните идат! Ако затворим портите, този град ще загине! — Той млъкна за миг. — За Бога, говорим за пари!

Сер Джон сви рамене.

— Надявам се парите да помогнат, когато дойдат блатниците — каза той. Като по команда, някой би тревога.

След като кметът си тръгна, гневно набивайки крака, Алкеос излезе на стената и видя, че две стопанства горят. Появи се и сер Джон.

— Снощи му казах да прибере хората — измърмори той. — Пълен идиот. Благодаря ви, че поне опитахте.

Алкеос наблюдаваше облаците дим, а стомахът му сякаш правеше салто след салто. Внезапно отново съзря ърките под коня си. Веднъж бе отблъснал с голи ръце четирима убийци, които идваха за майка му… Ърките обаче бяха много, много по-ужасни. В устата му се надигна вкус на жлъчка, едва се сдържа да не си легне. Вместо това си сипа вино. След като изпи една чаша, събра сили да посети пажа си, който се беше възстановил от ужаса така, както могат само юношите. Остави го в ръцете на една слугиня и уморено се върна в стаята на стражите, където имаше каца вино.

Точно допиваше четвъртата си чаша, когато около нея се затвори ръката на сер Джон.

— Доколкото разбирам, имате рицарски колан — каза му той. — Огледах меча ви, явно сте го използвали. Нали така?

Сер Алкеос стана.

— Дръзнали сте да извадите меча ми? — попита той. В императорския двор беше престъпление да докоснеш чужд меч.

Старецът се ухили безрадостно.

— Слушайте, месир, този град ще бъде нападнат. Не мислех, че ще го доживея. Разбирам, че вчера сте изкарали тежък ден — добре. Сега обаче искам да престанете да източвате винените ми запаси и да облечете доспехите си. Ще ударят стената след около час, освен ако греша. — Той огледа празното помещение. — Ако се бием като герои и всеки направи всичко по силите си, може и да оцелеем. Още се опитвам да накарам оня глупак да прати жените в замъка. Това е Дивото, рицарю, веднъж вече видяхте какво могат. Е — това ще се повтори.

Сер Алкеос си помисли, че това няма абсолютно нищо общо със задълженията му в чичовия му двор и се запита дали дългът му, диктуван от съобщението, което носеше в портфейла си, не е да повика пажа си и да потегли на юг, преди да затворят пътищата. Старецът обаче беше особен човек… освен това вчера Алкеос бе побягнал като страхливец, въпреки че преди това потопи меча си в кръвта на три чудовища.

— Съгласен съм — каза той.

— Добре — кимна сер Джон. — Ще ви помогна с бронята, а после ще ви поверя част от стената.

Маг, старата шивачка, седеше на прага на къщата си, опряла гръб в дъбовата рамка на вратата и се наслаждаваше на слънцето. От четиридесет години насам правеше така, когато сутринта го позволяваше. Просто седеше и шиеше.

Маг не беше горда жена, но заемаше определено място и го знаеше. Жените идваха при нея, за да ги съветва за ражданията, спестяванията и пияните им съпрузи или за да им каже дали да позволят на този или онзи мъж да се отбие някоя нощ. Маг знаеше много неща. Преди всичко обаче умееше да шие.

Обичаше да започва рано, така че първите слънчеви лъчи да осветяват работата ѝ. Най-хубавото време беше веднага след утринната молитва, стига да успееше да започне веднага. Вече от четиридесет години помагаше край олтара в местната църква, след което се грижеше за съпруга и двете си отрочета, така че често пропускаше сутрешните часове. Когато успееше обаче — когато готвенето, олтарът, болните деца, болките и волята Божия я оставеха на мира — успяваше да свърши работа за цял ден още преди камбаните в манастира на крепостта, която се намираше на две левги на запад, да са възвестили началото на литургията в три часа.

Днес сутринта беше от хубавите. В църквата помага край олтара, което винаги я караше да се чувства някак специална. После остави цветя на гроба на съпруга си, целуна дъщеря си, която навести в собствения ѝ двор и се върна у дома точно навреме, за да улови първата топла светлина. Сега седеше отвън, поставила кошницата до себе си и шиеше подшлемник от фин лен — благородниците носеха такива, за да са прибрани косите им. Не беше трудно, изработването му щеше да ѝ отнеме само ден-два, но в крепостта бяха дошли рицари, които много се нуждаеха от такива и тя имаше сериозна причина да го знае. Добре изработен подшлемник, който да е точно по мярка, струва половин сребърно пени, а за една петдесет и тригодишна вдовица сребърните пенита не са за пренебрегване.

Маг имаше отлично зрение и бодеше финия плат (част от зестрата на дъщеря ѝ) с изключителна прецизност. Изящните ѝ шевове бяха прави като острие на меч, по шест на сантиметър, толкова, ако не и по-добри от работата на всеки майстор-шивач в Харндън.

Прекара иглата през тънкото платно и внимателно изтегли конеца, усещайки восъка по него и напрежението в плата. Осъзнаваше, че с всеки бод изтегля не само конец, а и късче от слънцето — скоро шевовете ѝ щяха да блестят, ако ги погледнеше малко отстрани.

Качествената работа я правеше щастлива. Маг много обичаше да разглежда дрехите, които носеха на Лиз, перачката. Рицарите в крепостта имаха прекрасни одежди — обикновено зле запазени, но чудесно изработени. Имаше и много зле ушити. Маг смяташе да им предложи да ги кърпи и преправя, да им шие нови…

Докато работеше, тя се усмихваше на света. Сестрите като цяло бяха добри господарки, много по-добри от повечето лордове-феодали. Рицарите и хората им обаче правеха живота малко по-цветен. Маг не се притесняваше от псувните им, стига заедно с тях да чуваше и разкази за света извън Абингтън.

Внезапно се разнесе тропот на копита и тя вдигна поглед от подшлемника. На запад се стелеше облак прах — лоша поличба по това време на деня. Тя изсумтя, прибра ръкоделието си в коша и внимателно скъта най-хубавата си игла, изработена в Харндън (тъй като никой от местните не можеше да изкове такава) в рогова кутийка. Не съществуваше беда, достатъчно сериозна, за да си струва заради нея да изгуби игла. И без друго все по-трудно се намираха.

Вдигна се още прах. Маг добре познаваше пътя — според нея се приближаваха поне десетина коня.

— Йони! Ей, Йони! — извика тя. Приставът беше нейният източник на клюки, а понякога и на нещо повече. Той също имаше навика да става рано и Маг често го виждаше да подкастря ябълковите си дръвчета.

Тя се изправи и посочи на запад, а след няколко мига мъжът вдигна ръка и скочи от дървото. После изтръска праха от ръцете си и се заговори с едно момче, което хукна към църквата. Йони прескочи ниската каменна ограда, която разделяше неговия двор от този на Маг и се поклони.

— Силни очи имате, мадам.

Маг оцени това, че той нито ѝ се захили, нито направи друг явен опит да флиртува. С овдовяването идваха куп нежелани предложения… както и някои желани. Той беше чист, спретнат и любезен — черти, превърнали се в минимални изисквания, за да приеме и най-вялото мъжко внимание. Освен това мъж на нейните години, който още може да прескочи каменна ограда, си беше приятна гледка.

— Не изглеждаш притеснен — измърмори тя.

— Напротив — тихо отвърна той. — Ако бях овдовяла шивачка, щях да си стегна багажа и да се приготвя да се преместя в крепостта.

— Той ѝ се поусмихна, поклони се и отново прескочи оградата, а после добави: — Ще имаме неприятности.

Маг не задаваше глупави въпроси. Още преди конете да се появят под сенчестия дъб на малкия площад, тя беше събрала два коша — единият с ръкоделие, другият със стока за продан. Натъпка раницата на съпруга си с бельо и дрехи, грабна тежкото и лекото си наметало — едното за носене, другото за спане, после взе възглавницата от леглото и я уви на вързоп в завивките и чаршафите.

— Слушайте всички! — чу се силен (много силен) глас от селския площад. Като всичките си съседи тя също отвори горната половина на входната врата и се подаде навън.

На площада чакаха дузина войници на едри коне, всичките с отлично полирани доспехи и червени туники, както и също толкова оръженосци и стрелци в по-лека броня, с лъкове на гърбовете.

— Лейди игуменката разпореди всички добри хора от Абингтън веднага да се съберат, за да ги преместим в крепостта! — изрева мъжът. Беше висок, направо огромен, ръцете му бяха дебели колкото бедрата на повечето мъже, а конят под него — висок колкото къщичка.

Йони приставът прекоси площада, едрият войник се наведе към него и двамата потънаха в разговор, изпъстрен с бурни жестове. Маг продължи да си събира багажа. Хвърли фураж на кокошите в задния двор — около седмица щяха да изкарат и без нея, но ако я нямаше по-дълго време, всичките щеше да ги отмъкне нещо. Нямаше крава — Йони ѝ даваше мляко, но беше запазила магаретата на съпруга си.

„Моите магарета“ — помисли си тя. Никога преди не беше товарила магаре, за да пътува. Някой почука на отворената ѝ врата, тя погледна животните и поклати глава, а те я наблюдаваха с морно примирение.

На прага ѝ стоеше едрият войник.

— Приставът рече, че ти първа ще си готова да се изнесеш — кимна ѝ той. — Аз съм Томас.

Поклонът му беше небрежен, но поне се поклони. Огледа го от главата до петите — виждаше се, че неприятностите го следват по петите. Маг му се ухили, защото навремето съпругът ѝ също изглеждаше така.

— И по-готова щях да бъда, ако знаех как се товари магаре — каза тя, а великанът се почеса по брадата.

— Един прислужник ще ти свърши ли работа? Искам да тръгнем до час, а приставът каза, че ако видят, че си си събрала багажа, останалите ще действат по-живо.

Някъде отдясно се чу женски писък и Томас се изплю.

— Проклетите стрелци! — изръмжа той и тръгна към вратата.

— Прати ми прислужник! — извика тя подире му, измъкна една кошница изпод навеса и започна да я пълни с нетрайна, а после и с консервирана храна. Взе наденица, кисели краставички, конфитюр, който сам по себе си беше ценен…

— Стопанке? — разнесе се любезен глас откъм вратата. Човекът беше на средна възраст, изглеждаше твърд като камък и разумен като стара ябълка, а зад него се суетеше кльощаво дванадесетгодишно момче.

— Аз съм Жак, слугата на капитана, а това е Тоби, моят оръженосец. Умее да се оправя с мулета — магаретата едва ли са много по-различни.

Мъжът свали шапката си и се поклони, а Маг направи реверанс.

— Добър ви ден, сер.

Жак повдигна вежда.

— Работата е там, госпожо, че освен това трябва да приберем всичката ви храна.

Тя се разсмя.

— Точно се опитвах да я опаковам… — започна Маг, а после схвана смисъла на думите му. — Искате да кажете, че ще я изземете в полза на гарнизона.

Той кимна.

— За всички — сви рамене Жак. — Ще ми се да не създавате неприятности, но тъй или иначе, ще я вземем.

На вратата се появи Йони, облякъл броня. Кимна на Жак, а на Маг каза:

— Дай им всичко. Изпълняват заповедите на игуменката, нека приемем, че тя ще се разплати с нас. — Той сви рамене. — Пазиш ли още арбалета на Бен? А кожената му броня?

— Да, а също и меча и камата му — отвърна Маг. Отвори шкафа, където пазеше най-ценните си неща — калаените съдове, сребърната чаша, златния пръстен на майка ѝ и оръжията на съпруга ѝ.

Тоби се усмихна срамежливо и каза на Жак.

— Богата къща, а, господарю?

Жак мрачно се усмихна и го срита.

— Извинете, стопанке. На континента придобихме някои лоши навици, но няма да отмъкнем вещите ви.

„При други обстоятелства обаче щеше да направиш и това, и каквото още ти хрумне“ — помисли си тя.

Йони я хвана за раменете. Жестът му беше познат и успокояващ, но твърде собственически за нейния вкус, дори в такъв момент.

— Имам каса — рече той. — В нея има място за пръстена и чашата ти, както и за всичкото сребро, което имаш. — Той я погледна в очите. — Маг, може никога да не се върнем. Това е война, война с Дивото. Когато приключи, може да няма къде да се приберем.

— Всеблаги Йесу! — не се сдържа тя. После колебливо си пое дъх и кимна. — Много добре.

Грабна чашата и пръстена, измъкна една тухла от огнището и извади всичкото си сребро — все в пенита, четиридесет и едно на брой — и ги връчи на пристава. Остави си едно и го даде на Жак.

— Ще получите още толкова, ако магаретата ми стигнат до крепостта — строго изрече тя.

Жак огледа пенито, захапа го и го хвърли на момчето.

— Нали чу дамата — каза той и ѝ кимна. — Аз съм прислужникът на капитана, стопанке. Моята цена клони по-скоро към златна монета, но Том ми каза да се погрижа за вас и точно това ще стане.

Той бързо ѝ отдаде чест, излезе и се запъти към къщата на Саймън Картър.

Маг погледна момчето — не ѝ се стори по-различно от останалите, които познаваше.

— Умееш ли да товариш магарета? — каза тя, а Тоби кимна сериозно.

— Имате ли… — Той се огледа. Беше кльощав като плашило и тромав по начин, присъщ само на подрастващите момчета. — Имате ли някаква храна?

Тя се разсмя.

— Така или иначе ще я отнесеш до троха, нали, миличък? — попита Маг. — Ето, хапни си пай с месо.

Тоби се захвана с яденето с такава решителност, че тя се усмихна. Докато го наблюдаваше и тъпчеше кошовете си, той изяде парчето, което му беше дала, отмъкна още едно и се запъти към магарето.

След това дойдоха двама стрелци. Липсваше им нещо от отношението на сер Томас и на Жак прислужника — изглеждаха опасни.

— Я виж ти, я виж ти — каза първият, щом влезе. — Къде е мъжът ти, красавице?

Тонът му беше безизразен, очите — също. Другият беше без зъби и се усмихваше твърде широко. Бронята му не беше добре поддържана, приличаше на малоумен.

— Гледайте си работата — каза тя с остър като стоманено острие глас. Онзи с мъртвешките очи изобщо не се поколеба — посегна и сграбчи ръката ѝ, а когато Маг се опита да се противи, я спъна и я блъсна на пода. Изражението на лицето му не се промени.

— Къщата е под закрила — обади се кльощавото момче откъм кухнята. — Най-добре се дръж прилично, Уил.

Стрелецът с мъртвешките очи се изплю.

— Да му се не знае! — каза той. — Искам да се върна на континента. Ако мислех да ставам бавачка…

Маг беше толкова стъписана, че не можа да реагира. Стрелецът се наведе, пъхна ръка в пазвата ѝ и стисна гърдата ѝ.

— Пак ще се видим — каза той, а тя изписка и заби юмрук в слабините му. Уил залитна, а другият я сграбчи за косата, сякаш с отработено движение… Внезапно нещо изхрущя и тя падна назад — стрелецът я беше пуснал и стоеше на колене на пода, по лицето му се стичаше кръв, а над него с тояга в ръка се беше надвесил Томас.

— Казах им аз, че къщата е под закрила! — извика слабото момче.

— Каза ли им? — рече едрият мъж и огледа двамата стрелци.

— Бяхме кротки като агънца — каза онзи с мъртвешките очи.

— Проклети стрелци. Разкарайте се от тук! — рече гигантът и ѝ подаде ръка да стане. Двамата стрелци се изправиха и отидоха в задния двор да съберат кокошките, овцете, всичкото зърно от бараката и всичките корени от мазето. Действаха методично, а когато Маг ги последва, онзи с мъртвешките очи я изгледа така, че тя се уплаши. Не ѝ мислеше доброто.

След малко момчето натовари магарето ѝ, тя метна раницата на гърба си и излезе на площада с двата коша в ръце. От мястото, на което стоеше, къщата ѝ изглеждаше напълно нормално. Опита се да си я представи опожарена, а празното мазе — зяпнало към слънцето. Различи местенцето, където се бе облягала, докато шиеше — стената беше станала лъскава от триенето — и се зачуди дали някога ще намери друго, тъй добре осветено място.

Картърови излязоха след нея — все пак бяха семейство каруцари с две тежки талиги, впрегатни животни и шестима мъже и момчета, които да пренесат вещите им. След това се появи икономката на пристава с чергите му — Маг беше лежала на една от тях и споменът я накара да се изчерви. Още помнеше как инстинктивно го бе нарекла по име — християнското му име.

Ланторнови се приготвиха последни — четирите им разхайтени щерки се мусеха, а госпожа Ланторн обикаляше колоната с присъщото си отчаяние и молеше да намерят място за чантата ѝ и за един кош с чаршафи. Лиз перачката бе заобиколена от войници, които се надпреварваха да ѝ носят багажа. Тя познаваше много от тях по име, защото бе прала дрехите им, освен това беше както на средна възраст, така ѝ хубавичка — идеалната комбинация в техните очи.

Най-накрая и Ланторнови бяха готови и докато четирите дъщери оглеждаха мъжете, колоната потегли. Три часа след като войниците влязоха в Абингтън, селцето остана празно.

Сер Джон му повери рота стрелци с арбалети — все членове на градските гилдии, до един твърде нагиздени в униформите си. Преобладаваха тоновете на кожарите, основната гилдия в Албинкърк — червено и синьо. Навремето щеше да се изсмее на мисълта той, братовчедът на императора, да командва шайка стрелци от простолюдието. Сега обаче…

Те се появиха на заник, сякаш изригвайки от залязващото слънце. Първо му се стори, че по нивите плъзват насекоми, но изведнъж, без сигнал или заповед, ърките смениха посоката и се насочиха към градските стени. Сер Алкеос никога не беше виждал такова нещо, побиха го тръпки.

Сред тях дойдоха близо дузина демони — бързи, гъвкави, грациозни и смъртоносни — които просто хукнаха нагоре по стените. Стрелците с арбалети пускаха стрела след стрела към прииждащата орда, а Алкеос се стараеше да обикаля напред-назад из укрепленията и да ги окуражава, хвалейки хладнокръвието им. Знаеше как да издава заповеди, просто не го беше правил досега.

Първата вълна почти превзе стената. Един демон се преметна оттатък и започна да избива стрелците. Чист късмет си беше, че мечът му отскочи от нечий нагръдник и останалите го набучиха със стрели. Въпреки това смъртоносната твар съумя да убие още четирима, преди да умре, но видът на трупа ѝ им вдъхна кураж.

Успяха да отблъснат втората вълна. Демоните бяха станали предпазливи и настъпваха от ариергарда. Алкеос се опитваше да накара стрелците да се целят в тях, но не им оставаше нито миг, в който да могат да отклонят вниманието си от най-близкия враг.

Един водач на гилдия дойде при него и тежко се облегна на алебардата си — явно беше наясно, че не бива да напряга бронята. После му отдаде чест.

— Милорд — каза той, — стрелите са на свършване, всеки от нас носи по двадесет.

Сер Алкеос премигна.

— Откъде да вземем още?

— Надявах се вие да знаете — отвърна човекът. Сер Алкеос прати вестоносец, но вече знаеше отговора.

Третата вълна се прехвърли през стените зад тях, чуха я съвсем ясно. Разнесоха се писъци, хората му започнаха да надничат през рамо. Как му се прииска оръженосецът му, ветеран от петдесет битки, да беше с тях! Той обаче беше загинал, за да го защити по време на засадата. Сега нямаше от кого да поиска съвет.

Алкеос стисна зъби и се приготви да умре достойно. Докато обхождаше стената за втори път, сенките се удължиха. Участъкът, за който отговаряше, обхващаше около стотина крачки — Албинкърк беше огромен дори за мореец, роден в най-големия град на света.

Той забеляза трима от хората си да гледат назад и се спря.

— Гледайте напред!

— Една къща гори! — обади се някакъв идиот. Още няколко души се обърнаха и Алкеос ги изгуби, просто ей така. Щом извърнаха глави, на стената изникна демон и започна да ги изтребва. Движеше се с ефирна лекота, минавайки през и около хората му, в хищническите му ръце блестяха брадви, а един от ноктестите му крака изрита едно петнадесетгодишно момче без броня и го изкорми пред очите му.

Алкеос се хвърли в атака. Усети ужаса, който внушаваше чудовището, но в Мореа подготвяха рицарите именно за това — той познаваше този страх. Премина през него с вдигнато острие и…

Демонът го удари. Беше много по-бърз и едната брадва се стовари върху ръката му. Сер Алкеос беше добре обучен и успя да поеме по-голямата част от удара. Скъпата броня спря останалото и той замахна. Страшилището трябваше да се извърне, за да застане с лице към него, това му отне един миг и мореецът замахна с алебардата си като момче, което мята слама с вила, само че двойно по-бързо. Когато улучи ръката на демона и я размаза, сер Алкеос бе не по-малко смаян от него. Шурна ихор32, брадвата му падна. Изчадието замахна към него с лявата си ръка, обърна се и го изрита. Четирите нокътя пробиха нагръдника му и го проснаха на земята, но нито един не успя да проникне през ризницата и гамбезона под нея.

Един арбалет удари демона — не стрела, а самото оръжие, размахано от ужасѐн стрелец. Чудовището се качи на стената, разпръсквайки защитниците ѝ и скочи долу, а Алкеос се изправи, все още стиснал алебардата си. Секунда-две се гордя със себе си, но после осъзна, че градът гори, на стената до него има още два демона, а стрелите на ърките се сипят като порой. Най-лошото беше, че идваха откъм града.

С него имаше дузина мъже, включително потресения стрелец, който бе ударил демона с арбалета си. Останалите глупаци изоставяха постовете си на стената и хукваха към къщите си. Той поклати глава и изруга. Нощта се спускаше, бяха заобиколени и половината от хората му ги нямаше. В този миг взе решение.

— След мен! — извика Алкеос и хукна по стената. Водеше ги към замъка, който се извисяваше над западната част на града, до речната порта и имаше свои собствени стени. Албинкърк скоро щеше да бъде превзет и това беше единственото място, където имаха шанс да се отбраняват.

Когато спря, за да си поеме дъх, той видя, че градът гори от край до край, а улиците му са залети от море от чудовища. Умееше да различава ърките — грациозни, кокалести и демонични на фона на пламъците — от блатниците с техните кожести тела и крайници с уродливи стави. Беше разглеждал картини, беше се готвил за това, но въпреки всичко гледката му се стори кошмарна. Отново хукна, следван от шестимата стрелци, останали с него — другите бяха тръгнали към града въпреки предупрежденията му. Един умря в краката му, разкъсан на парчета от блатниците и изяден от нещо още по-лошо.

Реката и замъкът вече се виждаха, но следващият участък от стената бъкаше от врагове, а по улиците имаше още повече. До самия край на пожарището видя рота копиеносци, които все още вардеха една от улиците, а зад тях тълпа паникьосани бежанци се притискаха към портите на замъка.

В главата му изникна неочаквана мисъл.

„Време е да си заслужиш шпорите.“

— Пуснете ме да мина — рече Алкеос на стрелците си. — Аз ще поведа атаката, вие ще ме следвате. Каквото успее да мине покрай мен, убивайте го. Ясно ли е?

За миг закопня за лирата си, за чаша вино и за усещането на женска гръд под дланта си. После вдигна алебардата.

— Kyrie, eleison!33 — пропя той и се хвърли в атака.

На стената имаше около шейсет блатника — беше твърде тъмно, за да ги преброи, пък и броят им не го вълнуваше особено. Връхлетя отгоре им и ги изненада. Първият умря, след което всичко се обърка — алебардата му заседна в мишницата на гадината, която рухна от стената и отнесе безценното оръжие със себе си.

Наобиколиха го за секунди, а той измъкна камата си с отработено движение (един извънбрачен братовчед на императора не би могъл да оцелее дълго в двора, без да стане майстор с камата, независимо дали е с доспехи, или не). Блатниците се хвърлиха отгоре му и макар и изправен, той се оказа почти погребан.

Дясната му ръка започна да ги кълца почти без намесата на волята му. Един страхотен удар го накара да залитне напред, той се препъна, мачкайки блатници под краката си и изведнъж се уплаши, че ще падне от стената. Паниката му вдъхна сили, Алкеос рязко се извърна и усети как бронираният му гръб се блъска в укрепленията. Изведнъж ръцете му се оказаха свободни и гадината, която се опитваше да вдигне забралото му, стана по-важна от всичко друго. Мореецът я отхвърли от себе си и се намери свободен. Дясната му ръка беше покрита със зеленикавокафява кръв. Той зае нисък гард, вдигнал камата над дясното си бедро и свил левия си юмрук до лявото, и хвърли поглед назад.

Един блатник метна копието си по него, той го отблъсна с лявата си ръка и залитна напред. Дишаше тежко, но съзнанието му беше ясно. Заби върха на тежката си кама право в главата на първото чудовище, изтръгна я и бронираният му юмрук се стовари върху безносото лице на второто. Следващите два блатника се превиха на две, простреляни със стрели. Алкеос ги подмина, прехвърляйки камата в другата си ръка със сръчност, която много би зарадвала учителя по фехтовка на чичо му и в движение извади меча с дясната си ръка.

Блатниците започнаха да отстъпват, а той се хвърли към тях. Те също бяха смели — един пожертва живота си, за да го спъне и умря, когато той го намушка с камата си. Алкеос се търколи през рамо, полетя в празното пространство и се стовари върху един керемиден покрив. После се плъзна надолу, закачи една каменна колона с лявото си рамо, отново се претърколи… и стъпи на улицата. И камата, и мечът още бяха в ръцете му и той отдели секунда-две, за да благодари на Бога.

Блатниците на стената се взираха в него.

— След мен! — кресна той. Не смяташе да се спуска на улицата, но от тук ясно се виждаше, че по стената зад стрелците му прииждат ърки. Двама от хората му скочиха. Останалите застинаха и умряха на място.

Тримата хукнаха към замъка, който бе осветен като кралския палат по време на бал. Албинкърк гореше, а улиците му бяха покрити с труповете на жителите му. Това беше истинска сеч.

Алкеос тичаше, доколкото му позволяваха стоманените сабатони, а двамата оцелели стрелци го следваха по петите. Убиха единствените двама врагове, на които се натъкнаха, а после излязоха на откритата улица пред портата на замъка. Копиеносците все още я отбраняваха, тя все още беше затворена… а те тримата се бяха оказали от грешната ѝ страна.

Той вдигна наличника си. Вече не го беше грижа, че може да умре — просто искаше да си поеме дъх. Остана неподвижен, докато дишането му се успокои — превит на две щеше да стане лесна плячка за всеки блатник или ърк, който го вземеше на мушка.

— Месир! — крещяха паникьосаните стрелци, но той не им обръщаше внимание. Сякаш мина цяла вечност, докато успее да повдигне глава, след като повърна на паважа. В краката му лежеше трупа на полуизядено момченце, захвърлен встрани, след като нещо бе оглозгало краката му до кокал.

Копиеносците от другата страна на площада едва успяваха да удържат врага. Петнадесет от тях, ако не и по-малко, бяха изправени срещу стотина ърки и блатници. Тварите от Дивото не кипяха от ентусиазъм — искаха да мародерстват, а не да се бият, но въпреки това продължаваха да притискат човеците.

Алкеос посочи към малкия площад.

— Тръгвам натам — заяви той на стрелците. — Ще си проправя път до копиеносците с бой. Дали ще умрете тук, или заедно с мен няма значение. — Той огледа двете ужасени момчета и попита: — Как се казвате?

— Джеймс — отвърна по-слабичкото.

— Мат — рече онова с нагръдника.

— Тогава застанете от двете ми страни — подкани ги той. — Вижда му се краят.

Осъзнаваше, че не желае да го прави, по също така беше наясно, че ако не се принуди да тръгне, ще умре тук, борейки се за глътка въздух.

— Благословени свети Морис, не изоставяй мен и тези двама младежи — помоли се той и се обърна към момчетата. — Следвайте ме. Щом кажа да стреляте, убивайте онези, които са най-близо до мен.

С тези думи Алкеос тръгна към площада. Някъде встрани от тях шайка ърки се караха за няколко денка кожа, но той не им обърна внимание. В близката алея изникна демон, погнал гол мъж, който пищеше — и на това не обърна внимание. Продължи напред, като пестеше силите си, а сабатоните му неумолимо чаткаха по окървавения паваж. Мина край едно дърво, провесило клони над оградата на нечия къща, а после — край пейка, на която в по-щастливи дни без съмнение бяха припадали пияници и накрая се озова на десет крачки от гърбовете на вражеската сган. Искаше да се помоли, но единственото, което изникна в съзнанието му, бе образът на една красива куртизанка от Трейк.

— Стреляйте! — нареди той.

Две стрели се забиха в купчината уродлива плът и той ги последва, размахвайки меча и камата си. Блатниците от по-низшите касти не разполагаха с друга броня, освен кожената си черупка и той ги изкормяше, удряше ги в земята и ги премазваше с юмруците си. Един. Двама. Трима. Четирима. Петима. Не можеше да диша, не виждаше, нямаше повече сили. Въпреки това удряше на сляпо, но нещо сграбчи камата му и го повали на земята. Алкеос се претърколи и скочи на крака точно когато един ърк — от смъртоносните — го удари с копие в корема. Той падна по гръб и изведнъж се видя заобиколен от хора…

Хора!

Оказа се сред копиеносците. Това му вдъхна сили и той отново се изправи, размахвайки меча си. Забеляза, че Джеймс, кльощавият стрелец, още се държи на крака. Момчето бе повалило няколко гадини с арбалета си, а сега стискаше меч. Паникьосани дори от това жалко нападение в гръб, тварите се отдръпваха и от двама им.

Сер Алкеос отново си вдъхна кураж, пристъпи напред и замахна — веднъж, два пъти, три пъти. Всеки удар поваляше по два блатника. Един едър ърк се стресна, обърна се и отскочи, а Джеймс посече двете адски изчадия, които гризяха по-голямото момче. Внезапно площадът се опразни. Двеста потресени оцелели се свиваха зад гърбовете им, а мъжете по стените на замъка най-сетне отвориха портата, пропускайки същински потоп от хора. Накрая стъпканите до смърт се оказаха повече от убитите от Дивото — тълпата беше като ужасено стадо и бягаше панически, а след нея отстъпваха копиеносците, стъпка по стъпка.

Стъпка.

По.

Стъпка.

В сенчестите улички в другия край на площада два демона събраха паникьосаните си отряди и добавиха към тях ърки-стрелци — добри стрелци, които започнаха да ги обстрелват на светлината на горящия град. Грациозните им лъкове бяха леки, но смъртоносни.

Сер Алкеос не можеше да защити всички. В бронята си беше почти недосегаем за стрелите, но ударите по шлема и наколенниците го тормозеха, а агонията, която изпитваше, далеч надминаваше болката и умората, с които беше свикнал. Огледа се и си даде сметка, че са стигнали до портата. Стражите се опитваха да я затръшнат, а той — да влезе заднишком. Тя обаче не можеше да се затвори заради огромното количество ранени и стъпкани тела, а врагът настъпваше.

Алкеос успя да вдигне меча си навреме и да парира тежкото острие на един демон. Точно тогава се появи и старият сер Джон, въоръжен с боздуган. Дръжката му беше дълга метър и половина, а той го въртеше майсторски. Пристъпи напред и застана пред сер Алкеос, сякаш готов за турнир, а огромното оръжие се движеше напред-назад като бутало. Демоните се отдръпваха от ударите му, един блатник загина. Следващият удар попадна в тялото на демон и той залитна, а боздуганът се стовари върху крака му, раздробявайки костта. Чудовището падна с писък.

Задачата беше неприятна, но сер Алкеос се наведе, грабна трупа на една прегазена жена и го хвърли в мрака. Портата се помръдна. Той сграбчи един мъртъв блатник и го метна на другарите му. Портата се придвижи още малко.

— Сер Джон! — изкрещя мореецът. Гласът му беше пресипнал и се прекърши. Възрастният рицар скочи, нанесе удар и рязко отстъпи назад, а Алкеос се запрепъва след него.

Портата се затръшна. Ужасените сержанти шумно спускаха резетата, а чудовищата отвън сипеха удари по крилата ѝ. Един ърк, по-смел или по-умен от останалите, се изкачи по тях и успя да прехвърли крак оттатък, преди един от стрелците на сер Джон да успее да го прикове със стрела. Професионалните войници по стените не отстъпиха, настъплението се провали и стихна.

Сер Джон падна на колене.

— По дяволите, твърде стар съм за такива неща — каза той, оглеждайки пълния с бежанци двор. Портата обаче издържа. Стената издържа.

Алкеос се заклатушка към един от стълбовете в колонадата и се опита да вдигне забралото си, но ръцете му отказаха да се подчинят. Той удари колоната с глава — не можеше да диша. Непознати ръце посегнаха към наличника му, вдигнаха го и въздухът изпълни дробовете му — сладък, прекрасен въздух, омърсен единствено от острите писъци на хора, твърде обезумели от ужас, за да могат да спрат.

Спасителят му се оказа стрелецът Джеймс.

— Аз ще ви помогна, само не мърдайте — рече момчето и бързо свали шлема от главата му, а после и бронираните му ръкавици. Сер Алкеос се свлече на земята, опрял гръб в колоната, а пред него изникна сер Джон.

— Имам нужда от вас на стената.

Алкеос изстена, а момчето застана пред него.

— Оставете го да си поеме дъх! Той спаси всички ни!

Сер Джон изсумтя.

— Не са спасени още, момче. Рицарю, на стената.

Алкеос му подаде ръка, а сер Джон я сграбчи и го изправи на крака.

Първата поръчка, която му повери майстор Пайл, беше най-скучното нещо, което би могъл да си представи. Спокойно можеше да го изработи, когато беше четиринадесетгодишен. Трябваше да вземе двадесет железни пръта, да направи от тях дъги и да ги спои една за друга, а после да ги захване с метални ленти, по една на всяка педя. Вътрешният диаметър трябваше да бъде постоянен, два сантиметра и половина. Пълна скука, но Едуард си даваше сметка, че ако не беше важно, майстор Пайл нямаше да му го възложи. Много внимаваше, докато измерваше металните пръчки и реши да направи дорник, който да държи обръчите на еднакво разстояние един от друг, докато ги споява. Това също отне време. Изправи го, а после го полира до безкрайност.

За пореден път изпита неподправено удовлетворение, когато един друг калфа, Лайънел, се ухили и каза:

— Нали знаеш — проточи той, като явно се наслаждаваше на момента, — че може да възложиш това на някой чирак?

„Аз съм глупак“ — щастливо си помисли Едуард, поръча на Бен, чиракът на обущаря, да полира прекрасното му творение с пемза и излезе навън, за да се наслади на топлата вечер, да се дуелира с приятелите си, да покаже пръстена си на Ан и още по-важно — на родителите ѝ. Чираците не се женеха, но калфите имаха бъдеще. Той беше мъж.

На следващата сутрин дорникът беше готов. Едуард благодари на чирака, както прави всеки добър майстор, а после завари дъгите, изглаждайки ги и отвътре, и отвън. Оказа се по-пипкаво, отколкото очакваше и му отне цял ден.

Майстор Пайл огледа резултата и с все сила го удари в дъбовото дърво в двора. Заварките издържаха и той се усмихна.

— Направил си дорник — каза той.

— Наложи се — отвърна Едуард. Майстор Пайл направи гримаса.

— Моят модел има дефект — каза той. — Умееш ли да отливаш?

Едуард повдигна рамене и призна:

— Не съм много добър, майсторе.

На следващата сутрин, щом слънцето изгря, той слезе при реката, за да лее камбани със семейство Фойбъл. С тях бяха съперници, но и приятели.

Стотици левги на север същото слънце огря крепост, напълно подготвена за война. Около стените и кулите се издигаха високи дървени укрепления, а на върха на всяка кула стърчеше по едно оръдие — главната поемаше тежестта на катапулта, а от по-малките се подаваха патерели и балисти.

С изключение на десетината дежурни, целият гарнизон, който се бе трудил два дни и две нощи на светлината на факли, спеше в сламата. Спалнята, залата и конюшнята бяха пълни с хора, надошли от околните села.

Дръзката събуди капитана, защото до реката се беше усетило някакво раздвижване. Предишната вечер той прати гарнизон от десетима стрелци, трима войници и двама рицари под командването на сер Майлъс в кулата на моста. Разполагаха с храна и огледало, с което да пращат сигнали и тази сутрин святкаха ли, святкаха.

Сер Йоханес беше отишъл с тях като прост войник. Тръгна, без да предупреди или да остави бележка и когато се събуди, капитанът осъзна, че все още мисли за това.

— Дяволите да го вземат — каза той, взирайки се в прясно измазания таван. Йеханес открай време не го харесваше, защото беше млад и от знатен произход.

— Кого да вземат? — попита Дръзката и го дари с широка усмивка, която сигурно трябваше да мине за обаятелна. Тя беше привлекателна жена, но липсващите предни зъби и белегът на лицето ѝ придаваха на чара ѝ леко свиреп привкус. Двамата се познаваха отдавна и той се запита дали да не ѝ се довери, но сега беше капитан. За всички, така че вместо това отпусна стъпала върху студените камъни.

— Все едно. Извикай Тоби, ако обичаш.

Тя му хвърли похотлив поглед.

— Сигурна съм, че и аз мога да ви облека.

— Може да можеш, може и да не можеш, и в двата случая ще се забавя прекалено много — отвърна той и стана, съвсем гол. Тя замахна към него с ръкавиците си и излезе да търси Тоби.

Двамата с Майкъл пристигнаха заедно. Тоби му носеше дрехи, а Майкъл, който беше толкова сънен, че изглеждаше непохватен — чаша греяно вино, от което се вдигаше пара.

Капитанът посегна към доспехите си, огрян от алената светлина на новото слънце. Майкъл така се суетеше с връзките и катарамите, че обличането сякаш отне двойно по-дълго от обикновено и той съжали, че е отпратил Дръзката. Накрая с леки стъпки изтича по стълбите към големия двор и щом изведоха Грендъл, го потупа по носа. Сложи ръка на шлема му, надяна бронираните ръкавици и се метна на седлото. Така даваше добър пример на хората си — и той като тях напускаше крепостта, за да потегли към неизвестното.

Докато навеждаше глава, за да мине през тесния страничен вход (беше наредил да затворят голямата порта, докато трае конфликтът), му хрумна, че ако нищо не ги нападне, ще изглежда като пълен глупак. След това си представи как ноктест крак изкормя коня му и при тази мисъл стомахът му се обърна, а гърлото му се сви.

Тръгна надолу по стръмния път, облегнат назад в удобното седло, а зад него яздеха Уил, Дръзката, Майкъл и Гелфред, до един в пълно въоръжение. В полите на хребета капитанът се отдалечи от моста и потегли на запад — не по тясната пътека, по която бе тръгнал преди боя с демона, а около крепостта. Заобиколи я бавно, вдигнал глава почти отвесно нагоре, така че го заболя вратът. Оглеждаше загражденията и се стараеше да ги види с очите на врага. Крепостта се издигаше на тридесет метра над него — огромна, внушителна и много, много далечна.

След като мина край главната кула, стреляха с първия катапулт и дървената му основа изскърца, когато тежестта се удари в нея. Пред очите му камъкът за миг спря, достигнал най-високата точка от траекторията си и с трясък падна далеч на запад.

Капитанът се обърна към Уил Главореза.

— Върви и го маркирай, Уил, няма да стрелят повече.

— Все аз — измърмори стрелецът и се подчини, а останалите продължиха обиколката на крепостта. Изпробваха още две от оръдията и капитанът два пъти праща Уил, за да отбележи докъде е стигнал снарядът.

— Костелив орех — внезапно се обади Дръзката.

— Някои от враговете имат крила — с мъка кимна капитанът. Заради доспехите не можеше да вдигне рамене както трябва. — Но да, при тази защита, а и след като нашата рота е на стената, ще успеем да удържим крепостта, докато умрем от глад. — Той погледна над главата ѝ. — Първо ще изгубим Долния град, после Замъка на моста. Само че… преди това ще дойде кралят.

С тези думи той се наведе напред и бавно ги поведе през полето към Замъка на моста. На портата край кулата ги посрещна Майлъс, също въоръжен до зъби. На моста зад него се виждаха дузина тежки каруци, натоварени със стока, както и петдесетина мъже и жени, бледи като платно. Търговци.

— Дошли са на панаира — каза Майлъс и изкриви лице. — Казват, че зад тях има още пет кервана.

Капитанът се обърна да погледне Майкъл, който направи физиономия.

— Още не сме събрали всички селяни — каза оръженосецът. — Петдесет, значи. Заедно с каруците?

— Обзалагам се, че нямат храна — намеси се капитанът. — Предполагам, че сандъците им са пълни с тъкани и луксозни стоки, защото са дошли да купят зърно. — Той се огледа. — Още колко души можеш да приемеш, Майлъс?

По-възрастният рицар присви очи.

— Мога да ги взема всичките — призна той, — че и още тридесет като тях. Затова обаче ще ми трябва още зърно, още осолено месо, още от всичко. Освен вода — в реката има достатъчно.

Капитанът се изкачи обратно по хълма и отиде да докладва на игуменката. Извадиха тежък боен фургон от избата и го сглобиха, след което го натовариха догоре с храна и фураж, и го затеглиха надолу по стръмния склон, напредвайки метър по метър. Капитанът смъкна бронята си и подаде юздите на своя оръженосец. Бедрата му горяха от болка и когато свали напълно доспехите, му се стори, че всеки миг ще хвръкне.

Докато караха провизии към долния форт, пристигнаха още търговци. Някои се ядосаха, че търговията ще пропадне, други очевидно вече бяха изпаднали в ужас. Капитанът отново слезе надолу по хребета и прахоса цялата сутрин в опити да ги успокои. Накрая ги посъветва да пратят делегация при игуменката, качи се обратно в крепостта и се скри в главната си квартира — малка килия, чиято врата водеше право към двора. Двата ѝ сводести прозореца бяха разделени от колона с канелюри.

През отворените прозорци повя пролетният вятър и донесе уханието на диви цветя и жасмин, а далеч на изток се виждаха ниски хълмове. Вместо да се занимава със свитъците със сметки, които го очакваха, той свали меча си и го закачи на високия колкото човек бронзов свещник, след което опря лакти на перваза на най-левия прозорец. Звукът от обути в ботуши крака оповести присъствието на Майкъл.

— Бронята ви — тихо каза младежът.

Щом се обърна, капитанът видя двама стрелци с тежък плетен кош в ръце, както и камериера си, понесъл куп рендосани дъски. Докато стрелците спореха кой клин в коя дупка трябва да влезе, момчето гледаше в празното пространство и разсеяно им подаваше правилното парче дори когато му искаха грешното. Още преди слънцето да успее да помръдне и един пръст, те сглобиха стойка за доспехите на капитана, висока един човешки бой, ако не и малко повечко, а Майкъл внимателно облече тежкия дървен манекен. Добрата стойка можеше да спести безценни минути при обличането на бронята, а и тъй като крепостта бе натъпкана до козирката с войници и бежанци, главната квартира се беше превърнала и в спалня.

Когато стрелците и камериерът излязоха, шумът стихна и капитанът се обърна към прозореца.

— Това ли е всичко, сер? — попита Майкъл.

— Добре се справи, Майкъл — отвърна капитанът, а младежът подскочи, все едно някой го беше ухапал.

— Аз… такова… — засмя се той. — Камериерът ви Жак свърши най-важното.

— Чест ти прави, че му отстъпваш заслугите — отбеляза капитанът. Набрал смелост, Майкъл се приближи и бавничко се облегна на десния прозорец. Тихото му придвижване напомни на капитана за манастирската котка, която бе наблюдавал сутринта — беше се опитала да отмъкне парче сирене. Той се усмихна. Докато младежът успее да се присламчи до прозореца и да се облегне, тримата мъже бяха сглобили стойката за доспехите му.

— Напълно сме снабдени с провизии — внимателно каза Майкъл.

— Хмм. Никой командир, който очаква обсада, не признава, че е „напълно снабден“ — каза капитанът.

— Значи сега ще чакаме? — попита Майкъл.

— Ти оръженосец ли си, или се обучаваш за капитан? — попита капитанът.

Майкъл изпъна рамене.

— Простете, сер.

Той лукаво се ухили.

— Нямам нищо против интелигентните въпроси, особено когато ми помагат да мисля. А аз трябва да мисля, млади Майкъл, плановете не изскачат готови в главата ми. Ще се наложи да прибегнем до заклинание — мощно, мрачно и потресаващо. Древните са го използвали добре, при това често. Всички исторически записи го описват, макар че не се споменава в нито един рицарски роман.

Майкъл направи физиономия, която му подсказа, че малкият може да прецени кога му подхвърлят примамка.

— Какво заклинание? — попита той.

— Няма да има заклинание — обясни капитанът, — но пак ще е вид магия. Имаме провизии и оръжия, ремонтирали сме укрепленията, а врагът все още не е пред портите. Е, какво да правим сега?

— Да накараме останалите селяни да влязат? — налучка Майкъл.

— Не. Това вече го свършихме.

— Да построим укрепления извън стените?

— Не, нямаме достатъчно хора, които да пратя там. — Капитанът направи пауза. — Идеята обаче не е лоша.

Раздразнението на Майкъл беше видно.

— Да призовем опитомен демон? — отново опита той.

Капитанът се почеса по острата брада.

— Не. Но ако знаех как, сигурно щях да го направя — каза той.

Майкъл сви рамене.

— Две думи — окуражи го капитанът.

Майкъл поклати глава.

— По-високи стени? — попита той. Знаеше, че е невеж и това го правеше сприхав.

— Не.

— Още стрели?

— Не е зле, но не.

— Още съюзници? — попита Майкъл.

Капитанът замълча за миг и погледна на изток.

— Тях вече ги повикахме, но браво, добре се справяш — каза той. — Много полезна идея, от която може и да се възползвам. — Той погледна към модно облечения богат наследник и добави: — Въпреки това — не.

— По дяволите — рече Майкъл. — Може ли да се предам?

— Като оръженосец или като капитански чирак? — попита капитанът. — Ти започна, не аз.

Той взе късата палка, издаваща чина му, която почти никога не носеше със себе си. Беше принадлежала на предишния капитан и си имаше история и авторитет, при това такъв, че капитанът подозираше, че може да е вълшебна.

— Разполагаш с горе-долу тридесет и една свити, шестнадесет възрастни, но способни сержанти и една добре построена, макар и стара крепост със здрави основи. Иска се да удържиш един брод, един мост, непрекъснат поток от ужасени търговци и уязвимия Долен град, чийто стени пет пари не струват. Кажи какъв е планът ти. Ако е достатъчно добър, ще кажа, че е мой и ще го използвам. Има глупави отговори, но няма верен. Ако твоят е добър, ще оцелееш и ще припечелиш малко пари. Ако е лош, ще се провалиш и ще умреш, а на това отгоре куп невинни хора, няколко монахини и група селяни ще загинат заедно с теб. — Изражението на капитана беше особено. — Е, дай да го чуем.

Космите по брадичката на Майкъл бяха достатъчно, за да може да ги нарече „брада“ с чиста съвест и известно време той си игра с тях.

— Те всички ли са в нашето положение? С провизии и така нататък?

Капитанът кимна.

— Пратете вестоносци да поискат помощ. Намерете съюзници сред местните лордове. Затворете крепостта, кажете на търговците да ходят да се обесят и се пригответе за врага.

Докато мислеше, Майкъл се загледа в горите на изток.

— Вестоносци пратих. Съюзниците струват пари, а печалбата ни и без това е малка. Бяхме в доста тежко положение още преди да приемем това назначение, а от търговците може да получим пари. Няма да коментирам моралната страна на въпроса — бихме могли да ги накараме да ни платят за закрилата и да си разделим печалбата с игуменката. Така ще е честно, крепостта е нейна, а стоманата — наша.

Погледът на капитана се зарея през прозореца, сред далечните гори, а слънцето се придвижи в небето.

— Предавам се — призна си Майкъл. — Освен ако е нещо много просто, като още камъни за катапултите, например. Или още вода.

— Всъщност се радвам, че не можеш да се сетиш, младежо, защото имаш мозък, а семейството ти познава военното изкуство. Щом ти не го виждаш, може би и те няма да го видят — отвърна капитанът и посочи през прозореца.

— Кои те? Дивото ли? — тихо попита младежът, а началникът му отново се почеса по брадата.

— Постоянен патрул, Майкъл. Постоянен патрул. След около шест часа ще пратя копиеносците да патрулират на бърз ход. Във всички посоки, но най-вече на изток. Искам да опозная терена и да открия отново врага. Успея ли, ще му правя засади, ще го тормозя и ще го дразня, и него, и слугите му, докато не си потърсят по-лесна плячка някъде другаде. Ако решат да дойдат и да ни обсадят, смятам да ги принудя да бележат онази гора с диря от кръв — или каквото всъщност тече във вените им.

Майкъл се взираше в треперещите си ръце.

— Смятате да влезете в Дивото? — невярващо попита той. — Пак ли?

— Ако трябва да отида в гората, за да поема инициативата, значи там ще отида — отвърна капитанът. — Ти си мислиш, че врагът е от стомана и е висок три метра. Аз пък си мисля, че слугите и стрелците му са човеци, които знаят толкова малко за военното изкуство, че виждам дима от огнищата им чак от тук. — Капитанът сложи ръка на рамото на оръженосеца си. — Запитай се защо основната част от армията им е разположена на изток. — Той погледна навън и тихо каза: — Гелфред сега е там.

Майкъл тихо подсвирна.

— Благословен да е свети Георги. Подминали ли са ни?

Капитанът се усмихна.

— Правилно, млади Майкъл. Врагът ни подмина благодарение на подготовката и на скромния ни набег. Само че непревзета крепост не се подминава и аз ще му покажа защо. Освен ако… — Той се усмихна и за миг показа зъбите си. — Освен ако всичко това е просто капан.

Майкъл преглътна.

— Както и да е, неговите съюзници-човеци също са там, на изток. Не сочи, подозирам, че някои птици са шпиони — предупреди го капитанът и се извърна.

— Значи виждат всичко, което правим! — възкликна Майкъл.

— Да, всичко — потвърди той с явно задоволство. — Върви в трапезарията, намери парче пергамент, нахвърляй ми списък с всичките ти идеи за отбраната на тази крепост, а след това иди да полираш нещо. — Той се усмихна. — Преди това обаче ми донеси вино.

— Страхувах се — избъбри оръженосецът. — Докато се биехме със змея… толкова ме беше страх, че едва успявах да помръдна. — Той си пое дълбоко дъх. — Не мога да престана да мисля за това.

Капитанът кимна.

— Знам — каза той.

— Но ще стане по-лесно, нали? Искам да кажа, ще свикна. Нали? — попита момчето.

— Не — поклати глава той. — Никога. Никога няма да свикнеш. Ще трепериш, ще повръщаш, ще се изпускаш в гащите, ще се напикаваш — каквото и да е, ще се повтаря всеки път. Това, с което ще свикнеш, е силата на страха, идването на ужаса. Ще разбереш, че можеш да се изправиш срещу него. Сега ми донеси вино, изпий и ти чаша-две, а после се връщай на работа.

— Да, милорд.

Хора и провизии непрекъснато се точеха нагоре-надолу по хребета, от върха на крепостта чак до Замъка на моста. Катапултите по кулите мятаха пробни залпове към полето, а капралите пращаха патрули към околните стопанства — предпазливи и внимателни, на бързи коне. Предишния ден фермерите, които живееха най-близо, бързо откликнаха на биенето на камбаната и призива да дойдат. В Абингтън (най-голямото село) не беше останал никой, но по-далечните поселища само изпратиха деца да разпитат какво става и никой не носеше от безценното си зърно, освен ако войниците не го бяха иззели. Патрулите или отиваха да доведат по-плашливите, или извеждаха селяните, които бяха решили, че всичко е просто упражнение.

По-заможните земевладелци имаха и други въпроси.

— Кой ще ни плати за зърното? — попита един як мъж на средна възраст с ръце на стрелец и хубава кестенява коса. — Това е моето съкровище, рицарю, моят безценен запас. Онова, което скътваме през зимата, се превръща в сребро, когато напролет дойдат търговците. Кой ще плати за него сега?

Капитанът тихо и настойчиво препращаше тези въпроси към игуменката.

По залез-слънце на края на третия ден избите им се пукаха по шевовете от зърно. В началото на пътя, който водеше към крепостта, се валяше цял товар — една каруца се беше откачила, разбивайки се на парчета. Останалите продължаваха да сноват нагоре-надолу, но вече бяха привързани към лебедките на портата, която зееше по цял ден. Зърното на пътя обаче привличаше птици, които се спускаха от небето, за да пируват и водени от Гелфред, стрелците ги ловяха с мрежи.

В крепостта имаше толкова хора, че някои мъже и жени се канеха да спят на сламеници върху камъните въпреки вечерния хлад. Из целия двор грееха факли, а в центъра гореше голям огън. Блещукащата оранжева светлина се отразяваше от кулите, донжона и искрящите прозорци на общата спалня. Стотици кокошки тичаха из двора и по чукарите под портата, а в боклука на крепостта в подножието на хребета се ровеха близо двеста прасета. Кошарите на манастира, построени до източните стени, също бяха пълни до пръсване, а в гаснещата светлина човек, застанал в личните покои на игуменката, можеше да зърне отблясъците от броните на дузина войници и също толкова стрелци, които водеха още хиляда овце от източните стопанства.

Капитанът стоеше в покоите на игуменката и наблюдаваше патрулите, овцете и затварянето на портата. Проследи с поглед недодялания силует на Пияндето, докато едрият стрелец сменяше караула на донжона, прибираше предишната смяна под строй и пращаше нова на мястото ѝ. Церемонията беше впечатляваща, ефективна и се отразяваше добре на селяните, повечето от които през целия си живот не бяха виждали толкова много въоръжени мъже на едно място.

Капитанът въздъхна.

— До час някоя девица ще се прости с целомъдрието си, а нечий съпруг ще си изгуби имота на зарове — каза той.

— Някоя определена девица ли имате на ум? — попита игуменката.

— О, не ме занимават такива светски мисли — отвърна капитанът и продължи да наблюдава с усмивка.

— Защото сте притеснен, искате да кажете. Все още нищо не ни е нападнало и това сигурно ви тревожи — предположи игуменката.

Капитанът изкриви устни и поклати глава.

— Предпочитам да стана за посмешище и всеки войник в Алба да ме сметне за глупак, отколкото да ме обсадят онези чудовища. Все още не знам къде са, нито защо ни позволиха да приберем всички. В по-мрачните си моменти подозирам, че стените ни вече поддават или че зад тях се спотайва цял легион предатели… — Той вдигна ръка, сякаш за да отпъди нещо. — Истината обаче е, че се надявам те да знаят толкова малко за нас, колкото ние — за тях. Завчера бяхме лесна плячка. Днес, освен ако ни пречупи страхът, може да издържим цяла година.

Той погледна угриженото ѝ лице, а тя повдигна рамене.

— На колко години сте, капитане?

Въпросът явно го накара да се почувства неловко.

— Колко обсади сте преживели? — поясни тя. — С колко деца на Дивото сте воювали? — Възрастната жена се извърна към него и пристъпи напред. — Аз съм дъщеря на рицар, капитане. Знам, че е нелюбезно да задавам такива въпроси, но смятам, че имам право да науча отговорите им.

Той се облегна на стената, почеса се по брадичката и се загледа в празното пространство.

— Убил съм повече хора, отколкото чудовища. Преживял съм една обсада и ако трябва да бъда честен, прекъснахме я на втория месец. И… — Той се извърна и я погледна в очите. — На двадесет години съм.

Отговорът на игуменката беше нещо средно между доволно хъмкане и насмешливо сумтене.

— Вие обаче вече знаете това, нали сте гадателка. — Той се отблъсна от стената. — Може да съм млад, но съм преживял пет години неспирна война. А баща ми…

Той направи пауза, която се превърна в мълчание.

— Баща ви…? — тихо го подкани тя.

— Баща ми е известен войник — довърши той. Гласът му беше съвсем тих.

— Поверила съм отбраната на дете — рече игуменката, но свитите ѝ устни издаваха, че се надсмива само на себе си.

— Дете с първокласна рота копиеносци. В Алба наистина няма по-добър капитан-наемник от мен. Знам какво правя, виждал съм го преди, вършил съм го преди, а и съм го изучавал, за разлика от себеподобните ми. Изучил съм ги до един — Маврикос, Лео и Никифорос Фокас, дори Вегеций. И ако ми позволите да отбележа, вече е късно да размислите.

— Знам — рече игуменката. — Просто се страхувам. — Тя допи виното си и стисна ръката му съвсем спонтанно. — Аз пък съм на петдесет. И никога не съм била под обсада. — Тя пусна ръката му и прехапа устни. — Страхувате ли се?

Червения рицар взе ръката ѝ и я целуна.

— Постоянно. Майка ми ме направи страхливец, като много внимателно ме научи да се страхувам от всичко. Най-вече от нея. Виждате ли? Вече сте мой изповедник. — Той криво се усмихна. — На света няма човек, който да знае повече за преодоляването на страха, милейди. Открих, че това да си страхливец е най-добрата школа по кураж.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Какво остроумие. Vade retro!34

Той кимна.

— Твърде съм уморен, за да стана от стола.

Смехът и небрежният им разговор продължиха, докато и двамата допиха чашите си. Накрая игуменката надникна през прозореца и каза:

— А от какво се боите най-много?

— Боя се от провала — рече той и се изсмя се на собствените си думи. — Само че от всички хора в тази крепост единствено аз ни най-малко не се страхувам от Дивото.

— Перчите ли се? — попита тя.

Капитанът се загледа в огъня.

— Не — с въздишка отвърна той накрая. — Трябва да отида да огледам караула. Тази нощ се опитах да извърша нещо безразсъдно и държа да съм сигурен, че хората ми са готови за него. Нали знаете, че врагът използва животни, за да ни наблюдава?

— Да — тихо изрече тя.

— Знаете ли нещо друго, милейди? Нещо, което би помогнало на тъй младия ви капитан да опази стените ви?

Той се наведе към нея, а игуменката извърна поглед.

— Не.

Капитанът рязко остави бокала си на дъбовата масичка и той изчатка.

— Аз ви казах истината.

— Нека се разделим за малко, за да се вземем в ръце — каза тя с бледа усмивка. — Вървете да нагледате караула. Няколкото ми жалки тайни по никакъв начин не са свързани с обсадата.

Тя му махна да си върви, капитанът се поклони и заслиза по мрачното стълбище. Врата на игуменката се затвори, а той тръгна пипнешком надолу по каменните стъпала. Внезапно една ръка хвана неговата. Веднага разбра чия е и я вдигна към устните си по-бързо, отколкото тя би могла да я отдръпне. Чу въздишката ѝ.

Прииска му се да я притисне към каменната стена, но му хрумна, че сигурно е дошла по заповед на игуменката и би било най-малкото невъзпитано да се нахвърли на послушницата пред врата ѝ. Това си каза или поне така му се стори… преди устните ѝ да се притиснат към неговите, а ръцете ѝ — към раменете му.

Сърцето му бясно блъскаше, всички мисли се изпариха от съзнанието му. Сега вече усещаше силата ѝ. Докато телата им се движеха в хармония, а езикът ѝ проучваше неговия, двамата създаваха сила.

Амичия прекъсна целувката и се отдръпна, внезапно лишавайки го от топлината си в мрака, и каза:

— Сега сме квит. — После взе ръката му. — Ела.

Поведе го надолу по тъмните стълби, а после през залата. Огньовете на двора караха витражите да блещукат и да се гърчат като живи, по пода играеха дъги. След пълния мрак на стълбището залата му се стори отлично осветена.

Тя го водеше към книгите. Щом стигнаха до средата на залата, се целунаха отново. Никой не можеше да каже кой започна пръв, но когато той прокара ръка по роклята ѝ, Амичия се отдръпна.

— Не — каза тя. — Искам да ти покажа нещо и не съм ти курва.

Въпреки това не пусна ръката му и го отведе до книгата.

— Виждал ли си я?

— Да.

— А разгада ли я? — попита тя, докато прелистваше страниците.

— Не — призна той. Нищо не дразни един млад мъж повече от това да признае пред обекта на чувствата си колко малко знае. В ъгълчетата на устните ѝ заигра нещо, което не беше точно усмивка.

— Ти си един от нас, нали? Усещам те.

Капитанът я гледаше в очите, но когато тя погледна книгата, той също сведе поглед към нея. Разгледа алембика в ръката на свети Панкрас и последва пръста му, който сочеше към една диаграма в долния край на страницата — дърво. Прелисти книгата на друга страница, където друг светец също сочеше, този път към облак.

— Това изпитание ли е? — попита той.

Тя се усмихна.

— Да.

— Тогава предполагам, че книгата е шифър. Рисунките, към които сочат светците, указват формата на шаблон, който да се наложи върху страницата, за да стане ясно кои части да се четат. — Той прокара пръст по текста срещу свети Евстахий. — Това е книга със заклинания.

— Фантастично подробна книга за заклинания, чийто шифър е в самата нея — каза тя и прехапа върха езика си, което му се стори извънредно еротично. Понечи да я целуне, но Амичия направи пренебрежителния жест, присъщ на жените, когато момчетата станат досадни.

— Ела — рече тя.

Капитанът я последва през залата. Даваше си сметка, макар и смътно, че трябва да провери караула и да поеме командването на обсадата. Допирът на ръката ѝ в неговата обаче обещаваше толкова неща! Беше хем фина, хем загрубяла, длан на жена, която работи много. Здрава и все пак гладка, като повърхността на хубава броня.

Амичия пусна ръката му в мига, в който отвори вратата към двора и двамата отново се озоваха на светло. Искаше му се да ѝ каже нещо, но нямаше представа какво.

Младата жена се обърна и го погледна.

— Искам да ти покажа още нещо — рече тя и още преди да довърши, стана невидима. Отново го изпитваше, но другояче. Той посегна към палата в паметта си, направи същото и остана вътре достатъчно дълго, за да зърне свирепото неодобрение в погледа на Пруденция и зеления поток зад желязната врата, който се развилня до буря с епични размери.

След това двамата се промъкнаха през двора. Не можеше да се каже, че са невидими — едно от момичетата на Ланторн, което танцуваше с един млад стрелец, видя капитана съвсем ясно, защото пъргаво се отдръпна от пътя му. Само дето никой не го обезпокои, докато минаваше.

Амичия спря пред обкованите с желязо врати на общата спалня, а той накара силата си да се свърже с нейната — нещо много интимно, което не беше правил с никого… освен с Пруденция, на която Амичия му напомняше.

„Пру казваше, че съзнанието е храм, хан, градина и нужник и че заклинанията с друг магьосник приличат на молитва, на интимен разговор, на секс и на изхождане.“

Силата му обаче се насочи към нейната, тя я прие и двамата се свързаха. Капитанът потръпна, Амичия също… след което отново се оказаха в общежитието, в малката зала, където при предишното му посещение по-възрастните монахини четяха или бродираха. Тук беше светло. Повечето от сестрите бяха на двора, но две все още тихо си седяха.

— Погледни ги — каза Амичия — Погледни.

Не беше необходимо да се вглежда много — около тях се преплитаха нишки от сила.

— Всичките ли носите силата? — попита той.

— До една — кимна тя. — Ела.

— Кога ще те видя отново? — успя да избъбри той, докато минаваха край северната стена зад конюшните. Там, в каменна саксия, вградена в стената, растеше ябълково дърво, оградено с кръгла пейка.

Амичия се настани на нея, а капитанът, твърде объркан, за да се опита да я целуне, просто седна.

— Всичките ли сте вещици? — попита той.

— Каква грозна дума, и то точно от твоята уста, вещер такъв — отвърна тя. — Чародей. Магьосник.

Амичия впери поглед над стената. Далеч на изток светна блед оранжев отблясък, който веднага напомни на капитана за задълженията му.

— Трябва да вървя — каза той. Искаше да я впечатли, но без да си проличи, че това е желанието му. — Пратих хората ми да свършат нещо, което беше моя работа — призна си той, но момичето не му обърна особено внимание.

— Мислех, че искаш да знаеш какъв е залогът — каза тя. — Не мисля, че тя ще ти каже. На това място е концентрирана сила, а господарите на ордена са го изпълнили с жени, които също я притежават. Сега то сияе като фар.

При тези думи той се почувства слаб и глупав, но правилата, на които го бе научила Пруденция — за използването на силата, за зрението, която дарява тя — бяха мъдрост в свят, който нямаше доверие на магьосниците и му отнемаха това прозрение.

— Може би е искала аз да ти го кажа — добави Амичия и сведе глава за първи път тази вечер.

— Или пък е очаквала сам да стигна до този извод — с горчивина отвърна той. Имаше чувството, че наблюдава пясъчен часовник, времето изтичаше толкова бързо. Усети как тазвечерният набег се промушва между дърветата на запад, почувства приспаното внимание на караула, както и хиляди забравени подробности, сякаш нишка от сила го свързваше с войниците му и се стремеше да го отдели от нея. Ами онзи проблясък далеч на изток — това пък какво беше?

Тогава я почувства — като верига, която го приковаваше към пейката.

— Трябва да вървя — повтори той, но младостта и ръката му го предадоха и той отново се озова прегръдките ѝ. Или пък тя — в неговите.

— Не желая това — каза Амичия, докато отново го целуваше… така че той спря. Прекъсна връзката помежду им с мисъл и се отдръпна.

— Често ли идваш тук? — дрезгаво попита капитанът. — При дървото?

Кимването ѝ остана почти незабележимо на бледата светлина.

— Може да ти пиша — каза той. — Искам да те видя пак.

Амичия се усмихна.

— Предполагам, че ще ме виждаш всеки ден — каза тя. — Не желая това, нямам нужда от него. Ти не ме познаваш. Би трябвало да се разделим.

— Ако сега те ударя, ще приключим, както започнахме. С удар и с целувка. Само че ти ме искаш толкова, колкото аз — теб. Двамата сме свързани.

Тя поклати глава.

— Това са детски работи. Слушай, капитане. Аз бях съпруга, знам какво е да има мъж между краката ми. А, потръпваш! Оказа се, че послушницата не е девица. Да продължа ли? Живеех оттатък, бях отвъдстенка. Не, погледни!

Тя дръпна яката на роклята си — рамото ѝ бе покрито с татуировки. Окъпано в далечната светлина на огньовете, то проблясваше, а той изпитваше единствено желание.

— Отвлякоха ме, когато бях малка, станах жена сред тях. Имах съпруг-воин и двамата можеше да остареем заедно — той като вожд, аз като шаман. Само че дойдоха рицарите от ордена, него убиха, а мен отведоха и ето ме тук. Нямам нужда да ме спасяват. Аз живея в света на духовете, научих се да обичам Йесу и всеки път, щом те целуна, това ме връща назад, към място, което вече ми е чуждо. Не мога да бъда с теб и няма да стана наемническа курва. Тази вечер се пожертвах, за да те накарам да разбереш онова, което изобщо не виждаш, защото толкова се боиш от силата си. — Амичия извърна глава. — А сега върви.

Нишките на силата, извиращи от раменете му, се бяха опънали като корабни въжета. Пренебрегваше дълга си и чувството беше като от счупена кост — остра, пронизваща болка, но не можеше да се откаже от Амичия.

— От мига, в който очите ни не срещнаха, ти ме искаш толкова, колкото те искам аз. Не бъди лицемерка. Тази вечер си се пожертвала, така ли? По-скоро си копняла за нея и си намерила повод да си я позволиш.

Още докато говореше, си рече, че е глупак. Друго искаше да каже.

— Изобщо не знаеш какво искам и какво не искам — каза тя. — Изобщо не знаеш какъв живот съм водила.

Той отстъпи половин крачка — от онези, с които мечоносецът преминава от защита в атака.

— Аз израснах с петима братя, които ме мразеха, с баща, който ме пренебрегваше и презираше, с любяща майка, която искаше да ме превърне в оръдие на отмъщението си — изсъска той. — Израснах от другата страна на реката, срещу селата на отвъдстенците. Погледнех ли от кулата, виждах вас, в свободните земи. Имала си съпруг, който те е обичал? Аз пък имах десетки възлюбени, които мама водеше в леглото ми, за да ме шпионират. Щяла си да станеш шаман-отвъдстенец? Мен пък ме обучаваха да водя армиите на Дивото, за да смажа Алба и да отърва света от краля, за да се почувства майка ми отмъстена. Рицарите от ордена са те отвлекли? Моите братя се съюзиха против мен, за да ме пребият и да зарадват тъй наречения ми баща. Беше много забавно.

Почувства как повишава глас и от устата му пръсна слюнка. Толкова по въпроса за самоконтрола — беше казал твърде много. Повдигна му се, но не беше приключил.

— Това обаче няма значение. Аз не съм Антихриста, дори сам Господ да повели, че така трябва. Ще бъда онова, което искам аз, а не някой друг, същото се отнася и за теб. Бъди това, което сама избереш. Обичаш Йесу, така ли? — попита той и мрак премина през съзнанието му. — Какво е направил той за теб? Обичай мен вместо него.

— Няма — съвсем спокойно каза тя.

Не се наложи капитанът да се насилва да си тръгне. Не чувстваше нищо, не изпитваше нужда да отговори. Сякаш гледаше как ръката му пада на земята, отсечена с остър меч. Докато се усети, се беше озовал при караулното до портата.

Пияндето, дежурният стрелец, стоеше там със скръстени ръце и щом го видя, засука мустак.

— Чувам, че сте пратили вилазка35 — каза той. — Не мога да намеря Том Лошия, нито половината от войниците, които трябва да са на пост.

— Още малко остана — каза капитанът и се овладя. — Кажи на часовоите да бъдат нащрек. Кажи им…

Той погледна нагоре, но звездите бяха тихи и студени.

— Кажи им да бъдат нащрек — повтори той, без да знае какво друго да добави. — Трябва да отида при игуменката.

Добра се до клозетите и повърна. Избърса брадичката си с една стара кърпичка и я хвърли при бълвоча — всяка перачка би се възмутила. После изправи рамене, кимна, все едно имаше невидим събеседник и се върна в залата.

Игуменката го чакаше.

— Срещнали сте се с прислужницата ми — каза тя.

Черупката му беше като от стомана.

— Весела среща беше — усмихна се той.

— Освен това сте нагледали стражите — добави тя.

— Само за кратко — отвърна той. — Милейди, тук има твърде много тайни. Не знам какъв е залогът, а може би просто съм твърде млад за тази работа. — Той сви рамене. — С вас обаче имаме двама врагове — единият е навън, другият е вътре. Иска ми се да споделите с мен онова, което знаете.

— Ако ви кажа всичко, което зная, ще ме бичувате с огнени камшици — рече игуменката. — Това е пасаж от Библията, който често обмислям. — Тя се надигна от трона си и пресече залата, за да стигне до книгата. — Разгадахте ли гатанката?

— Да, след като ми подсказаха — отвърна той.

— Не биваше аз да ви помагам — обясни тя. — Когато хора като мен дадат обет, той ги обвързва.

Капитанът кимна.

— Напрегнат сте като тетива на лък — отбеляза игуменката. — Заради Амичия ли е?

— Тази вечер изиграх моя коз — призна той, — и позволих на срещата ни да ми попречи да изпълня дълга си. Нещата не се развиват така, както бих желал, и то във вечер, когато реших да играя комар, а рискът вече ми се струва безразсъден. — Той направи пауза и изрече онова, което го изгаряше. — Не ми е приятно да си играят с мен.

Игуменката взе ониксовата си броеница, оправи расото си и сви рамене.

— На никого не му е приятно — пренебрежително отвърна тя. — Не използвам метафори от хазарта, но може би бихме могли да помогнем, като с присъствието си предотвратим игрите на зарове и загубата на целомъдрие, за които се тревожехте. Да се разходим сред хората ни, капитане.

Те излязоха, а игуменката облегна ръка на неговата като същинска дама. Една забулена монахиня дойде и подхвана шлейфа ѝ, който беше по-дълъг и по-богато украсен от тези на всички жени в манастира. Капитанът подозираше, че расото ѝ далеч не е ушито по правилата, които трябваше да следват сестрите от ордена на свети Тома. Тя беше богата жена с власт, която по някаква причина бе избрала този живот.

Когато влязоха в двора, всички разговори секнаха. Кръг от танцьори се движеше под акомпанимента на два кавала и един псалтир, на който свиреше не кой да е, а оръженосецът на капитана. Музикантите продължиха, а танцьорите спряха, но игуменката им кимна строго, но с одобрение и танцът започна отново.

— Кога ще ни нападнат? — тихо попита тя.

— Никога, ако стане на моето — любезно отвърна капитанът.

— По-добре ли е да получите парите си без бой?

— Винаги — рече той и се поклони дълбоко на Амичия, която стоеше и наблюдаваше танцьорите. В отговор тя му кимна студено, но той беше подготвен за това. — Работата е там, че обичам и да побеждавам, а това изисква известни усилия.

— Които може и да положите някой ден? — попита тя, но с усмивка. — С вас си разменяме реплики с такава лекота, че може да се наложи да се покая, задето флиртувам.

— Имате дарба, която положително ви е спечелила много обожатели — галантно отвърна капитанът, а игуменката плесна опакото на ръката му с ветрилото си.

— В древните времена на моята младост, така ли?

— Като всички красиви жени и вие се опитвате да превърнете ласкателствата ми в обида — отвърна той.

— Застанете тук. Така всички ще ни виждат.

Тя кимна на отец Хенри, който колебливо надничаше от пространството между параклиса и стълбите към Голямата зала. На капитана му се струваше, че от този човек сякаш извира враждебност. Когато преди година пое командването на ротата, първото, което направи, беше да екзекутира един стрелец, започнал да убива другарите си заради плячката им. Беше незначителен човек, престъпник. Двамата със свещеника някак си приличаха, макар че не беше въпрос на външност. По-скоро на усещане. На миризма.

— Отец Хенри, все още не съм ви представила официално на капитана.

Игуменката се усмихна, а очите ѝ проблеснаха. За миг зърнаха жената, която е била някога — жена, която знаеше, че с един поглед може да накара всеки обожател отново да се преклони пред нея. Хищник, който обича да играе с плячката си.

Отец Хенри му подаде длъгнестата си ръка, за да се здрависат. Беше влажна и студена.

— Хората му го наричат „буркът“ — рече той. — Имате ли си име?

Капитанът беше свикнал с дребнавата враждебност до такава степен, че му беше нужен цял миг, за да я забележи. Той насочи цялото си внимание към отец Хенри, а игуменката поклати глава и плесна свещеника по лакътя.

— Няма значение, после ще говоря с вас. Вървете си, сер. Свободен сте.

— Аз съм Божи служител — каза той. — Отивам където реша и нямам господар тук.

— Явно не сте се запознали с Том Лошия — рече капитанът.

— Изглеждате ми познат — добави отец Хенри. — Познавам ли родителите ви?

— Аз съм копеле, както вече намерихте повод да споменете — отвърна капитанът. — При това два пъти, Божи служителю.

Свещеникът издържа погледа му, но очите му танцуваха като човек, който пристъпва по гореща жарава. След твърде дълга пауза той се обърна на пета и си тръгна.

— Полагате големи усилия да скриете произхода си — отбеляза игуменката.

— Знаете ли защо?

Тя поклати глава.

— Хубаво — рече той, без да изпуска отеца от очи. — Той откъде дойде? Какво знаете за него?

Танцът приключи, мъжете се поклониха, а жените направиха дълбок реверанс. Майкъл току-що си беше дал сметка, че капитанът е станал свидетел на трубадурските му имения и ярко се червеше под светлината на факлите.

Игуменката прочисти гърлото си.

— Казах ви. Взех го от енорията, не е от благородно потекло — измърмори тя.

Небето на изток сякаш се озари от светкавица, но сиянието бе твърде алено и продължи твърде дълго — достатъчно, за да си каже човек молитвата.

— Тревога! — изрева капитанът. — Отворете портата, заредете всички арбалети и катапулти. Бързо!

Дръзката, която досега бе наблюдавала танцьорите, се спря, видимо объркана.

— Да отворим портата ли? — повтори тя.

— Да, отворете я. Приготви вилазка, ти ще я водиш — потвърди капитанът я побутна към шлема ѝ. Повечето от хората му вече бяха тръгнали, но ако тазвечерните разкрития не бяха успели да го разсеят, щяха вече да са облекли броните си.

В огрения от факли коридор вече стояха дузина войници с бойните си коне, а оръженосците и пажовете им припряно им помагаха с доспехите. Стрелците тичаха към дървените платформи край стените, някои по гол задник, огрян от светлината на огньовете, със свалени панталони и разгащени ризи.

На изток отново изригна огнено зарево, което горя два пъти по-дълго от първото. Капитанът се ухили.

— Надявам се, че нямате особена нужда от зехтин — каза той и стисна ръката на игуменката доста фамилиарно. — Може ли да тръгвам? Очаквам да се върна при вас, преди камбаната да е ударила отново.

Тя го погледна замислено в озарения от огньовете мрак.

— Това е ваша работа, така ли? Не на врага?

Капитанът сви рамене.

— Надявам се — каза той и се приведе към нея. — Гръцки огън36. В техния лагер. Поне така се надявам.

Дисекцията е едно от уменията, които човек никога не забравя напълно. Хармодий ексхумира трупа лично — не беше кой знае какъв риск, като се има предвид колко набързо го бяха погребали. И без това единственото, което го интересуваше, беше мозъкът и слава Богу, защото гръдният кош бе сериозно повреден, а торсът — почти кух. Нещо беше изяло вътрешностите.

Слабости като гаденето бяха под достойнството на Хармодий — поне той така си повтаряше. По гърба му се сипеше напоителен пролетен дъжд, стъмваше се, а той се намираше в северната пустош. Тялото обаче беше тук — в крайна сметка, именно заради него започна тази авантюра. Другата причина беше магнетичното влияние на силата. Тя беше като фар.

Той извади ловджийската си екипировка — два тежки ножа и половин дузина по-малки, но много остри — и бързо и точно сряза плътта върху черепа на мъртвеца. Обели я, извади трепана от чантата си и изряза част от черепа с размерите на троен леопард от масивно сребро. Светлината гаснеше, но му стигна, за да види, че мозъчната тъкан се разлага.

Хармодий извади от чантата си един нож за хранене, а после — остро шило и внимателно изряза няколко късчета от гниещия материал. Наложи се да се изплюе — слюнката му беше солена.

— Няма да повърна! — заяви той на глас и отново започна да ровичка.

Беше твърде тъмно. Извади свещ от дисагите на гърба на коня, който се изнервяше все повече и я запали с магия. Нямаше никакъв вятър и свещта изсъска в ситния дъждец. Той запали още две, разхищавайки восъка. Отново проби черепа, но нямаше смисъл. Тъканта бе твърде разложена или пък теорията му бе напълно погрешна. Или, по-точно казано, теорията на Аристотел бе напълно погрешна.

Магът остави тялото да лежи полуизровено в дъжда. Изми ръцете си в потока в подножието на хълма, прибра ножовете си, изгаси свещите и натовари отново кобилата, която се стряскаше от всеки звук.

„Йесу Христе.“

Магът замръзна, пъхнал едното си стъпало в стремето. Нещо сякаш…

Изчадието изръмжа, издаде се и кобилата хукна. Хармодий успя да се вкопчи в седлото и се държа за него в продължение на почти двеста метра. Накрая ужасеното животно рязко сви, но той удържа завоя и използва инерцията, за да прехвърли крак над седлото. Беше новолуние, дъждът скриваше звездите, нощта беше тъмна и той бързо и несвързано се помоли кобилата да не излезе от пътя.

Успя да вкара и десния си крак в стремето, да сграбчи юздите с лявата си ръка и да ги дръпне. Джинджър не се подчини. Хармодий отново ги дръпна и потърси опипом палката, която използваше вместо камшик. Сякаш минаха часове, докато я открие на колана си, а после още толкова, докато я притисне към врата ѝ — трик, който беше научил от един рицар.

Направи едно просто заклинание, за да вижда в мрака и онова, което се разкри пред него, смрази кръвта му. Кобилата хвърли къч и той едва не изхвръкна над главата ѝ.

— Всеблаги Йесу! — възкликна той.

Насред пътя стоеше нещо… и го очакваше.

Някъде вляво, на северозапад, в небето изригна продължителен оранжев проблясък и бледата му светлина озари познатия (твърде познат) силует на чудовището на пътя, което метна трупа встрани и се хвърли към него. Въпреки светкавичната му бързина магьосникът успя да усети удара на северната сила и дори да се зачуди как оранжевото сияние зад хоризонта го е застигнало преди нея — извънредно любопитен факт за един херметист. Така и не беше изследвал въздействието на разстоянието върху силата както трябва…

Това беше паника, мисъл след несвързана мисъл, които нямаха нищо общо с чудовището на пътя или с вълната от ужас, която излъчваше, налагайки го с юмрук от страх.

— Adveniat regnum tuum!37 — избълва магът.

От палката изригна огнено копие и се заби в крилатото създание, чиято глава се обви в пламъци по-бързо, отколкото човек би успял да си поеме дъх. Течностите се изпариха и черепът му експлодира, подпален от яркия пламък.

Огънят угасна, без да се броят няколкото бледосини пламъчета, които лизнаха за миг безглавата шия, преди да изчезнат и те. В настъпилата тишина опашката на демона заблъска по земята — туп, туп, туп — а после замря. Тишината се проточи сякаш до безкрай, нощта замириса на опърлена козина и изгорял сапун.

Магът си пое дълбоко дъх, вдигна палката и нежно духна сребърната руна, вградена в златния ѝ връх. Усмихна се сам на себе си въпреки умората, която натискаше раменете му като тежка ризница и си позволи едно-единствено „Ха!“.

Загледа се в северния хоризонт, където продължаваше да блещука оранжев пламък, а после слезе от коня, запъти се към трупа и пропъди мрака с едно „Fiat lux“. Светлината беше синя и бледа, но вършеше работа.

Хармодий изцъка с уста, опипа нощта със сетивата си, отдръпна се ужасено от онова, което откри и хукна към коня.

Обзет от гневно изтощение, Питър лежеше на земята и наблюдаваше блещукането на бледото зарево далеч на запад. Наложи си да откъсне очи от него и да се втренчи в тъмнината, за да е сигурен, че не е плод на въображението му. Огънят обаче беше истински — отвъд безкрайните гори, нейде на запад беснееше пожар, толкова огромен, че отражението му озаряваше скалата над главата му.

Двамата му „господари“ го проспаха. Питър отново се помъчи да се освободи от ярема, отново се отказа и заспа. Когато се събуди, по-дребният от двамата бе коленичил до него.

— Готвачо, събуди се, тук има нещо — каза той. Звучеше уплашено.

— Какво правиш, по дяволите? — попита другият мореец.

— Освобождавам го от ярема му — рече по-дребният. — Няма да избягам и да го оставя да умре. Йесу, не съм чак толкова лош.

— Той е езичник, еретик, мръсна гадина! Остави го — отвърна първият, докато припряно товареше мулето. Беше тъмно, но първите утринни лъчи вече разкъсваха мрака… а в храстите шумолеше нещо голямо.

— Християнин съм — каза Питър.

— Виждаш ли? — рече онзи, засуети се с веригите и изпухтя.

— Хайде! — викна приятелчето му.

Другият отново дръпна веригата, удари ярема в един камък и се изправи припряно на крака.

— Съжалявам — каза той. — Нямам ключ.

След което последва другаря си в гората и остави Питър да лежи и да чака смъртта. Тя обаче така и не дойде, а човек не може да се страхува вечно. Той се изправи на крака и се спъна в един пън, който си беше издялал предната вечер, а дръжката на брадвата насини пищяла му. Глупаците я бяха забравили. Той я измъкна от дънера и огледа потъналия в сумрак лагер — ако мястото, където наклаха малкия си огън и спаха на голата земя, можеше да се нарече лагер. До огнището имаше една все още здрава пръстена чаша, огниво с платнени подпалки, кремък и стомана.

Питър коленичи на земята и се помоли на Господ колкото с благодарност, толкова и с горчивина, след което пъхна чашата и огнивото в пазвата си, завърза ги, за да не мърдат и тръгна на север, към близкия път, който водеше към източните пристанища на Албинската равнина. В това поне беше сигурен. На изток го чакаше цивилизацията, безопасността… и робството, а на запад — Албинската равнина и Дивото. Питър го беше зърнал — и него, и окървавените му нокти и зъби. Дивото обаче не го беше поробило, така че той метна брадвата на рамо и потегли на запад.

Тя огледа бележката със зле прикрито раздразнение.

— Той кога ти даде това? — попита тя ужасеното момче.

— Вчера, Ваше сиятелство — измърмори той. — Таквоз… забавих се, понеже готвачът ме прати в Чийпсайд, а майка ми беше болна и…

Тя го изгледа. Колко досадно! Обичаше безполезния стар маг така, както великолепния си ездитен кон от Изтока и скорошната му демонстрация на истинска сила го бе направила още по-интересен.

— Той взе кон, хубав кон, Ваше сиятелство. Имаше кожени дисаги, носеше и жезъла си.

Желанието на момчето да ѝ угоди беше явно и тя се смили. Обърна се към лейди Алмспенд и посочи към кесията на кръста ѝ.

— Плати на момчето два леопарда за усилията му и прати Мастиф в покоите на мага в кулата. Искам пълен доклад. — Тя направи физиономия. — Сер Ричард?

Сер Ричард Фицрой беше копеле на стария крал — хубав мъж, чудесен рицар и надежден вестоносец. Той угаждаше на кралицата, а тя оценяваше уравновесения му нрав. Беше дошъл при нея с явното намерение да ухажва лейди Алмспенд — все пак, съперникът му с ниското потекло го нямаше.

Дезидерата го повика с жест.

— Сер Ричард, трябва да говоря насаме с краля — каза тя.

— Разбира се — отвърна той, поклони се и излезе.

Джералд Рандъм рязко се събуди — Гилбърт Чернобрадия искаше да влезе и чукаше по дървения пилон на палатката му с дръжката на меча си. Рандъм мигновено скочи с кама в ръка и след секунда беше напълно буден.

— Какво има? — попита той, борейки се с куките и илиците на покривалото.

— И представа си нямам, най-добре елате да видите.

Загрижеността на Гилбърт беше очевидна. След още няколко секунди Рандъм изскочи от палатката.

Лагеруваха на една тясна поляна на брега на Албин. Великата река бе дълбока и пълноводна, течеше бързо и почти безшумно, а водите ѝ изглеждаха черни и свъсени във влажния нощен въздух. Цял ден пак валя като из ведро и хората и животните все още бяха мокри и мрачни като реката. Някъде далеч на североизток вече трябваше да се виждат първите зъбери, но над тях се бяха събрали ниски облаци, които ги скриваха напълно за няколко минути, а после се разнасяха също толкова бързо, наквасвайки тревата и дърветата.

Когато и следващият нисък облак отмина, Аднаканарите надвиснаха над тях — виждаха се ясно въпреки тъмнината. Рандъм смяташе, че до четири дни може и да стигнат до града-крепост Албинкърк. По това време на годината ги забавяше не разстоянието, а състоянието на пътя. Крайречният път, построен от Древните, със своите каменни мостове и дълбоки основи, беше единственият, по който би тръгнал човек с всичкия си, повел след себе си тежки фургони — по всички останали би затънал до глезените в кал. Въпреки това преходът не беше лесен.

На изток пламтеше странно оранжево сияние.

— Просто гледайте — рече Гилбърт.

След шест дни на пътя Рандъм беше разбрал що за човек е наемникът — внимателен, предпазлив и усърден. Може и да не обичаше да върши подвизи, но за кервана му трябваше точно такъв човек. Под негово ръководство винаги имаше стражи на смяна, а той ги проверяваше редовно. Каквото и да искаше да му покаже, явно беше важно.

Рандъм забеляза някакъв проблясък на северозапад, близо до панаира. Може и там да беше, но Лисен Карак още не се виждаше — бяха твърде далеч. Дотам имаше още петдесет левги, може би и повече. Не бяха стигнали дори до Албинкърк.

— Там! — посочи наемникът.

И наистина, над сиянието на Албинкърк за миг се появи ярка като звезда точица.

Рандъм сви рамене.

— Това ли е всичко? — попита той.

Гилбърт кимна, видимо недоволен.

— В такъв случай си лягам — заяви Рандъм и добави: — Събуди ме, ако ни нападнат.

По-късно му се прииска да не му се беше сопвал така.

Маг шивачката седна на едно буре, за да не се пречка. Денят ѝ мина доста добре — помогна на Лиз да изпере ризите, платиха ѝ добре, спомни си как да избягва пощипващите мъжки пръсти и да удря шамари, когато е необходимо. Наемниците бяха по-различни от всичко, с което се беше сблъсквала досега. Дори цял град, пълен със селяни, не можеше да се мери с тях.

Тя разбираше, че при други обстоятелства щяха да изколят овцете ѝ, да вземат кокошките и среброто ѝ, а нея — да изнасилят и убият. Това бяха корави, жестоки мъже. Сега обаче споделяха виното си с останалите, след като бяха танцували цяла вечер и на нея ѝ беше трудно да ги види в тази светлина. Бяха крадци и убийци, но игуменката каза, че Дивото ще ги нападне и единствено те могат да ги защитят, така че Маг си мислеше…

Каквото и да си мислеше, забрави го в мига, в който зърна проблясъците в небето. Внезапно наемниците изникнаха от мрака, облечени в почернени доспехи, начело с Томас, когото тя познаваше като сер Томас, възседнал потен боен кон. Следваха го шестима войници, двадесет стрелци и няколко въоръжени оръженосци. Отрядът препусна в галоп, изкачи се по виещия се път и мина през портата току до нея.

Том Лошия пръв слезе от коня и падна на едно коляно пред капитана.

— Точно както наредихте — изпръхтя той. — Разплакахме им майката.

Великанът се изправи сковано и капитанът го прегърна.

— Свали доспехите и иди да си пийнеш — рече той. — Благодаря ти, Том. Добре сте се справили.

— А кой ще изчисти тая чернилка от бронята ми? — оплака се един от стрелците, онзи с празния поглед. Той се обърна към нея и ужасяващите му очи срещнаха нейните. В тях се таеше обещание за насилие, той ѝ се ухили. Другите го наричаха Уил, а Маг беше научила, че дължи прякора си — Главореза — на престъплението, за което явно бе осъден.

Тя подскочи.

— Как мина? — попита капитанът.

Томас се изсмя гръмогласно, точно в свой стил.

— Разкошно, капитане! — рече той и потупа коня си. Останалите се изхилиха, някои малко истерично. Доколкото познаваше мъжете, Маг прецени, че Томас наистина се смее, докато другите прикриват нещо ужасно. Бяха оцелели. Бяха победили.

Капитанът отново прегърна едрия мъж и стисна ръката му. После се разходи между стрелците и им помогна да слязат от конете, като стискаше ръката на всеки от тях. Маг видя, че игуменката е с него и ги благославя.

Шивачката плесна с ръце и едва успя да сдържи смеха си.

Докато се спускаше нощта, Дезидерата оглеждаше чуждестранния рицар така, както истински ценител оглежда творение на изкуството. Беше висок — стърчеше поне една глава над останалите мъже в голямата зала — и се движеше с грация, която Господ дарява само на жените и на изключителните атлети. Имаше лице на светец, с блестяща златиста коса и изсечени черти — фини, но не прекалено. Червеният жупон му прилягаше съвършено, белият му панталон беше от коприна, а не от вълна, а широкият колан от златни плочки на тънкия му кръст бе безмълвно доказателство за богатството, привилегията и физическата му сила.

Той се поклони дълбоко на краля и грациозно падна на едно коляно, за да му засвидетелства уважението си.

— Ваше величество, представям ви благородните Жан дьо Вреи, каптал дьо Рут и братовчед му Гастон д’Албер, граф д’О.

След това вестителят изброи гербовете и хералдическите им постижения, с които Дезидерата вече беше наясно. Тя наблюдаваше очите му, а той наблюдаваше краля, който се почеса по брадата.

— Далече сте от Гран Пеи — каза той. — Из цяла Гале ли цари мир, че сте довели толкова рицари в земите ми?

Тонът му бе спокоен, но в очите му се четеше твърдост, а лицето му беше безизразно.

Дьо Вреи остана на едно коляно.

— Един ангел ми заповяда да дойда, за да ви служа — заяви той, а работодателят му, граф Тоубри, рязко се извърна.

Дезидерата посегна към чужденеца със силата си — със своята топлина, както я наричаше — и почувства, че той гори като слънце. Вдиша дълбоко, сякаш искаше да поеме топлината му и кралят ѝ хвърли бегъл поглед.

— Ангел Господен? — попита той и се приведе напред.

— И други ли има? — попита дьо Вреи.

Дезидерата никога не беше чувала мъж да говори с такава непресторена арогантност. Тя ѝ причини болка, като недостатък върху красиво цвете. Въпреки това също като повечето недостатъци и този бе интересен посвоему.

Кралят кимна.

— И как възнамерявате да ми служите, сер? — попита той.

— Като се бия — отвърна дьо Вреи. — Като водя безмилостна война с враговете ви. С Дивото. И с всички хора, които ви се противопоставят.

Кралят се почеса по брадата.

— Ангел Господен ви е казал да дойдете, за да избиете враговете ми? — попита той. Дезидерата смяташе, че рицарят е проявил ирония, но не беше сигурна. По някакъв странен начин дьо Вреи я заслепяваше, изпълваше стаята. Усещаше присъствието му дори със затворени очи.

— Да — отвърна той, а кралят поклати глава.

— Тогава кой съм аз, че да ви откажа — рече той. — И все пак ми се струва, че и вие искате нещо от мен.

Дьо Вреи се разсмя и мелодичният му глас изпълни залата.

— Разбира се! В замяна ще стана ваш наследник и ще наследя кралството след вас.

Тоубри залитна, все едно го бяха ударили, а кралят поклати глава.

— В такъв случай е най-добре да се върнете в Гале заедно с ангела си — отвърна той. — Моята съпруга ще ми роди наследник от моята кръв или аз сам ще посоча някой по свой избор.

— Разбира се! — каза дьо Вреи. — Но разбира се, кралю мой! — Той кимна, а очите му искряха. — Аз обаче ще се докажа и вие ще изберете мен. Възнамерявам да ви служа и вие ще видите, че нямам равен.

— И вие знаете това, защото ви го е казал ангел.

— Да — отвърна Жан дьо Вреи, — и предлагам да го докажа на всеки, когото изпратите срещу мен, на кон или пеша, с каквото оръжие изберете.

Предизвикателството му, изречено с меден ангелски глас, докато стоеше на едно коляно като молител, носеше авторитета на закон.

Кралят кимна, привидно задоволен.

— В такъв случай очаквам с удоволствие да премеря копието си срещу вашето — каза той, — но не като предизвикателство срещу вашия ангел. Просто за удоволствие.

Дезидерата видя как съвършеният рицар разменя поглед с братовчед си. Нямаше представа какво се разбраха, но изглеждаха доволни. Доволни от себе си, а вероятно и от краля. Това я стопли и тя се усмихна.

Гастон, граф д’О, също ѝ се усмихна, но златният дьо Вреи не сваляше очи от съпруга ѝ.

— С радост ще премеря сили с вас, сир — каза той.

— Е, не тази вечер, твърде тъмно е. Може би утре. — Кралят погледна към граф Тоубри и кимна. — Благодаря ви, че ми доведохте този чудесен човек. Надявам се да ми стигнат средствата да задържа и него, и армията му!

Графът задъвка мустака си, а после сви рамене.

— Удоволствието е мое, Ваше величество — отвърна той.

— Бог да е с вас — тихо каза игуменката, положи ръце върху главата на Уил Главореза и той потръпна. Когато край тясната порта не остана никой, тя потърси погледа на капитана.

— Преследваха ли ви? — обърна се той към сер Джордж Бруз, командирът на задното крило на ротата. Беше приятел на Йеханес, но не и на Том. Все още чакаше на портата с ясното съзнание, че е отворена, а очите му бяха вперени в мрака навън.

Бруз сви рамене.

— Откъде да знам? — отвърна той, но после отстъпи. — Според мен не. — После поклати глава. — Подпалихме гора колкото десет чифлика и насочихме огъня към лагера им. Вятърът духа точно натам.

— Колко бяха? — попита капитанът.

— Поне сто. Може и да са били три пъти повече. В мрака нямаше как да ги преброим, както трябва, сер. — Бруз сви рамене и допълни: — Милорд.

Появиха се група прислужници и един стрелец и започнаха да затварят портата.

— Пазете се! — извика някой от най-високата кула, която се извисяваше над общата спалня на монахините, а капитанът различи познатия звук от стрела, пусната от арбалет. Нещо затъмни луната.

За щастие всички войници бяха по стените и нащрек. В противен случай когато змеят се спусна в двора, разперил крила, широки дванадесет лакти, впивайки нокти в беззащитните танцьори, певци и смешници, касапницата щеше да бъде още по-жестока. Вместо това в тялото му се забиха дузина стрели още преди да отекне първият писък. Чудовището вдигна глава, нададе протяжен вой, пълен с ярост и болка и отново се издигна.

В същия миг Майкъл, все още без броня, прескочи два трупа, извади тежката си кама и се хвърли на гърба му. Огромната опашка замахна и с все сила се стовари върху бедрото му, а той изкрещя от болка и се стовари върху камъните на няколко метра встрани.

Младежът му спечели време и Червения рицар не го пропиля, изтегли меча си и се намери до портата още преди писъкът да се затъркаля между стените на конюшните и параклиса.

Влечугото се извърна, за да довърши оръженосеца, но между него и плячката му пристъпи Том Лошия с дълго копие в ръка и замахна към черепа му. Звярът беше бърз, но гъвкавата шия му служеше така, както торсът — на човека и след като отмести рязко глава, за да избегне удара, той не можеше нито да ги нападне, нито да полети, преди да е възвърнал равновесието си.

Том Лошия направи крачка напред, стегна хватката си и тласна копието в гърдите на змея, а към крилете и корема му полетяха дълги стрели. Той пронизително изписка, скочи във въздуха и замахна с опашка към Том, плющейки мощно с криле. Великанът подскочи и успя да я избегне, но върхът на едното крило го перна по гърба и той се стовари на земята. През това време стрелците методично обстрелваха чудовището от стената, а на няколко метра от него стоеше Уил Главореза и внимателно се целеше във всички уязвими места.

Кладата в двора озаряваше целта им, жестоките върхове на стрелите се впиваха в кожата на чудовището като длета в древно дърво, а искрите от огньовете пърхаха като светулки под ритъма на отслабващите му криле. Когато змеят полетя отново, капитанът се намираше на стената зад гърба му и скочи заедно с него. Приземи се върху дългата му шия, прекара меча си пред гърлото му, хвана го и от другата страна и увисна във въздуха, превръщайки оръжието в безмилостна ос, която повлече хищната глава надолу.

Огромното създание загуби височина и се стовари върху стълбите на параклиса, а острието се впи дълбоко в меките части на врата му. Челюстите му не можеха да достигнат капитана и то само се нараняваше, докато мяташе глава по стъпалата, заслепено от ярост и паника.

Един самотен стрелец с арбалет притича по стената, скочи в двора, залитна, възстанови равновесието си и пусна стрела в главата му от около метър разстояние. Мощният изстрел я отметна назад, а капитанът се изтърколи наляво, освободи лявата си ръка, изправи се и замахна към шията на влечугото, после пак, и пак, а когато то надигна глава, приплъзна меча по бронираните люспи, за да стигне до по-мека плът и го заби с всичка сила. Успя да нанесе десетина удара за десет секунди, но внезапно главата отскочи назад, змеят се претърколи като човек и смелият стрелец загина, когато могъщите нокти го сграбчиха през кръста и го разкъсаха на две.

— Идва още един! — кресна Том някъде отляво, надвиквайки грохота от бясното плющене на огромната опашка. Върхът ѝ шибна капитана през глезените, подкоси краката му и докато падаше, той мислено изруга — не беше облякъл доспехите си. Главата му се удари в едно от стъпалата на параклиса и за миг той загуби съзнание.

Змеят надвисна над него, но точно тогава от мрака вдясно изскочи някаква жена — шивачката — и го замери с едно буре, което закачи главата му и той загуби равновесие. Един механик стреля с балистата и тежкото копие се вряза във врата му с такава сила, че главата му разби вратата на параклиса, стовари се върху каменните плочи и ги строши, а вратът му се прекърши. Полетът на копието нанесе разрушения за сто леопарда, предсмъртните гърчове на влечугото — за още толкова, а по свещения килим върху мраморния под бушуваше река от кръв и черва.

Капитанът се изправи и установи, че още стиска меча си. Кожените му ръкавици бяха съсипани, а лявата му ръка кървеше, защото беше хванал острието твърде високо, над мястото, което ковачите оставяха ненаточено точно с тази цел. Глезенът го болеше, а светът сякаш се въртеше наоколо му и той примигна няколко пъти, за да избистри погледа си. Огромното създание потръпна и Червения рицар заби острието си в едното му око.

Миг по-късно пламъците в двора се отразиха в корема на второто влечуго. Четиридесет души го обсипаха със стрели и към озареното от огъня гъвкаво тяло сякаш литна колона от искри. Макар и не внезапно, както би станало след изстрел с обсадно копие, в огромните криле зейнаха дупки, змеят загуби подем и изпищя от страх, разбрал, че няма да се спаси от смъртоносния възходящ дъжд от стомана. Спускаше се все по-ниско, пляскайки все по-отчаяно, докато накрая рязко зави и едното могъщо крило го предаде. Змеят се стовари на билото с такава сила, че стъпалата се разтресоха под ботушите на капитана.

— Вилазка! — извика той. Искаше да извика, но по-скоро изграчи. Въпреки това го разбраха, осемте рицаря отвориха портите и се спуснаха по пътя под командата на Дръзката.

Щом суматохата в двора утихна, стана ясно, че има двадесет загинали… загинали или потресаващо осакатени. Едно момиче на около петнадесет години пищеше ли пищеше, а жената, която бе метнала бурето, го прегръщаше. Едно дете се опитваше да пълзи на ръце, защото краката му ги нямаше.

Изведнъж монахините изскочиха от общежитието — десет, двадесет, петдесет — и наобиколиха ранените и загиналите като вихрушка от сива вълна и чисто платно. Разделиха се, за да преброят мъртвите, ранените и ужасените, а капитанът се облегна на стената. Кракът му туптеше от болка, прииска му се просто да загуби съзнание.

Девойката продължаваше да пищи. Той я огледа още веднъж и чак тогава си даде сметка, че лявата страна на торса ѝ липсва. Не беше за вярване, че още е жива и може да крещи. Жената, спасила живота ѝ, бе покрита с кръвта ѝ и се опитваше да ѝ помогне, но нищо не можеше да се направи. Прииска му се тя просто да умре. Две монахини я увиха стегнато в чаршаф, който почервеняваше още преди да успеят да добавят нов слой, но тя продължаваше да крещи, прибавяйки гласа си към отчаяния хор, който огласяше нощта.

Капитанът залитна и се заклатушка към Майкъл, който лежеше прекършен до параклиса. Беше още жив и той потърси Амичия. Преди малко стоеше точно до агонизиращата млада жена, а сега я нямаше. Той надигна глас, за да повика някоя сестра и четири от тях се отзоваха, като внимателно прокараха длани по тялото му, преди да го отделят от Майкъл.

Сега ревнаха мъжете. Гласовете им ехтяха ликуващо дори на фона на писъците, но той не им обърна внимание и се довлече до Том, който седеше до конюшнята.

— Бронята ми пое удара — каза той с усмивка. — Ей Богу, мислех си, че съм свършен. — Великанът посочи към меча му. — Хубав номер.

— Полумеч срещу змей — рече капитанът. — Стандартен ход, всички добри инструктори го преподават. — Той свали съсипаната си лява ръкавица и я уви стегнато около раната. — Само че трябва да потренирам още.

Том се изкиска.

— На бас, че Дръзката тъкмо е убила другия — рече той и посочи към ликуващите стрелци. И наистина, след миг през главната порта премина вилазката, повлякла след себе си главата на втория змей. Свален на земята от петдесет стрели, той беше умрял, набучен на копията им, без да рани и един човек.

Том кимна.

— Браво, капитане.

Червения рицар сви рамене.

— Бяхме готови, заложихме капана, изгорихме лагера им, изненадахме ги и въпреки това пак убиха наши хора. — Той поклати глава. — Не бях достатъчно подготвен. Хванаха ме със смъкнати гащи.

Том също сви рамене.

— Много народ избиха — отбеляза той и повдигна вежда. — Но не много от нашите.

— Коравосърдечно копеле си, Том Лохлан.

Том Лошия сви рамене, очевидно приемайки думите му за комплимент, но тогава мерна нещо в параклиса и сбърчи нос, сякаш надушил неприятна миризма.

— Какво?

— Забелязали ли сте, че като умрат, се смаляват? — попита Том. — Само страхът ни ги кара да изглеждат толкова огромни.

Капитанът кимна. Той също разглеждаше змея и трябваше да признае, че му се струва по-малък, отколкото по време на битката. Изглеждаше и по-различно, някак по-блед. Купчина накълцана, пронизана плът. Беше почти жалък.

Том се усмихна, понечи да се изправи и точно тогава се появи игуменката. Капитанът очакваше да е ядосана и да му се накара, но тя просто протегна ръка и хвана неговата.

— Да изцерим хората ви — рече тя, а капитанът кимна, като все още притискаше ръкавицата към ръката си. Течеше много кръв. На лицето ѝ изплува странно изражение и точно тогава той припадна в ръцете ѝ.

Врагът нападна замъка в Албинкърк късно следващата нощ. Сер Алкеос вече не беше просто изтощен — той живееше от единия удар на сърцето си до следващия, а света около себе си виждаше на проблясъци, сякаш в мрака лумваха светкавици.

Стените на замъка често понасяха атаки, но за разлика от онези, които обрамчваха града, бяха твърде високи и добре поддържани, за да ги прехвърлят вражеските орди. Малкото чудовища, които стигаха до горе, биваха убити, но всяко нападение му костваше все повече.

По време на един от онези проблясъци се би с ърк — високо, слабо, красиво същество с нос, закривен като клюн на хищна птица и ризница с брънки като рибени люспи, от които мечът му постоянно отскачаше. Когато с отчаяно усилие успя да го повали на камъните и шлемът му отлетя встрани, очите му го замолиха за милост и Алкеос никога не забрави това. Докато отнемаше живота му с камата си, той усети, че в него има нещо човешко.

Онова, което последва, беше още по-лошо.

От страховитите горящи руини изникна нещо огромно и страховито и тръгна напред с ужасяващи тромави крачки. Беше високо колкото градската стена, ако не и повече… и беше живо. Вдигна жезъла си, голям колкото тежкото копие на рицар на кон и в стените на замъка се вряза лъч искрящозелен огън. Камъкът удържа толкова, колкото беше нужно на ужасените мъже, за да преброят до десет. После се разнесе оглушителен трясък и стената се пропука на десетина крачки вляво от портата, а от нея заваляха мъже и камъни, премазвайки изчадията долу.

Страшилището вдигна ръце, сякаш за да призове звездите да паднат от небосвода. Когато те го послушаха, Алкеос едва се пребори с желанието да се просне по лице и да се скрие.

Звездите падаха с гневен писък и се забиваха в земята със зловещ неземен вой. Една се удари в полето, смазвайки вълна от блатници. Друга падна в центъра на града и към небето се изви огнена топка. Целият замък потрепери, а към небето се протегна юмрук от прах. Третата звезда рухна върху стената само на метър от голямата пукнатина и огромен къс мазилка и камък с тътен се стовари долу.

Алкеос хукна към пробойната и се озова до друг мъж в броня. „Картрайт — помисли си той. — Или онзи гал, Беноа.“ Пукнатината беше тясна, колкото да се промъкнат двама мъже. Двамата я затъкнаха с телата си, а ордата се понесе към тях. Изведнъж Беноа падна. Беше замаян и Алкеос се опита да го прикрие, но врагът посегна към краката му със стотици ръце и нокти, впи ги в плътта му и го затегли, сантиметър по сантиметър, към ръба на стената. Той изпищя, обезумял от страх и се опита да се изправи. Оръжията на блатниците се забиха в незащитените от бронята места и я свалиха от него. Ядяха го жив.

Алкеос бясно мушкаше и кълцаше, отчаяният ужас му даваше сила. Възседна тялото на пищящия мъж и продължи да сече, но това не беше достатъчно. Внезапно Беноа сграбчи неговите глезени. Морейският рицар успя да се изтръгне от хватката му и да отскочи към несигурната опора на пукнатината, а Беноа изчезна — изчадията пируваха с него, бронята му беше разкъсана… Алкеос се насили да диша.

Внезапно се появи сер Джон с боздугана си. Дългото метър и половина оръжие се движеше равномерно като метла на домакиня в пролетна сутрин и той смаза първо блатниците, а после и черепа на Беноа. Някъде на изток блесна светкавица, съпроводена от далечен тътен. На левга-две от тях се изви огнена колона, а после още една, по-висока от първата. Създанията от Дивото се поколебаха и надзърнаха през рамо, а яростта на атаката им бързо изстина.

Торн веднага разбра, че нещо не е наред. Беше се изтощил, за да призове дори най-малките камъни от небесата. Това беше ефектно, но неточно заклинание, само че проработеше ли, резултатът беше удивителен. Освен това той обичаше да го прави, също както силен мъж обича да показва мускулите си.

Демоните бяха много впечатлени — усилието си струваше дори само заради това, пък и градът бе напълно унищожен, което се оказа много по-лесно, отколкото си представяше.

„Колко силен съм станал!“ — каза си той. Опитът му просто да отвлече вниманието се бе превърнал в истински триумф. Тя щеше да научи за случилото се и да се свие, ужасена.

„Може би превземането на Скалата все пак си заслужава. Може пък да стана военачалник.“

Двете огнени колони зад гърба му обаче идваха от лагера на най-многобройните му съюзници, ърките и блатниците. Там бяха оставили храната, личните си вещи, робите и плячката си, а сега огънят ги поглъщаше, въпреки че бе оставил на пост най-верните си войници.

Обърна се заедно с армията си и тръгна натам с големи крачки. Повечето създания от Дивото го последваха, без дори да им даде мислена заповед. Бяха недисциплинирани и се носеха като рибен пасаж…

Отпуснат до стената, Алкеос наблюдаваше оттеглянето на врага. Войникът от Гале приличаше на заклано животно с оголени кости — блатниците бяха пирували с него. Слънцето вече изгряваше над долната част на града, озарявайки ужасяващата сеч. Ърките бяха отделили време грижливо да одерат един човек и да го разпънат на кръст на централния площад. Той беше още жив.

Стрелецът Джеймс пристъпи към пукнатината, огледа я, вдигна оръжието си и застреля разпнатия. Предвид разстоянието, изстрелът беше добър. Пищящата ощавена глава на мъжа висна и той млъкна.

Сер Джон се облегна на другата стена, а Джеймс му помогна да вдигне забралото си. Старецът му намигна.

Намигна му.

В този миг старият рицар стана герой за Алкеос. Въпреки всичко той трябваше да отвърне на усмивката му. Болеше го от загубата на Беноа. Още помнеше как се беше вкопчил в глезените му…

— Трябва да отидете при краля — каза сер Джон. — Още сега, докато трае тази отсрочка… на каквото и чудо да я дължим.

Алкеос явно се беше съгласил с него. Час по-късно, свалил бронята си, той възседна най-добрия му кон и препусна на юг. Залогът беше огромен, рискът — отчаян… а той бе твърде уморен, за да го е грижа.