Червения рицар

Глава осма

Първата мисъл на Питър готвача беше „Все още съм свободен човек“. Вече два дни вървеше по пътя на изток, без да среща друг човек. Вчера по обед подуши дим и видя на юг да се извисява крепост. Предположи, че това е град Албинкърк, макар че изобщо не познаваше западна Алба и се водеше само по дочутото от похитителите си. Двамата търговци явно се бяха движили на изток — той пак се оказа там, откъдето беше тръгнал… или се въртеше в кръг.

Албинкърк се издигаше на около пет левги от него и гледката го подтисна — в края на краищата, именно натам го бяха повели, за да го продадат. При тази мисъл той сви по първата свястна пътека, която водеше на север, към планините. Трябваше да прояви усилие, за да стъпи на нея и така взе първото си решение.

Нямаше да се върне обратно.

Успя да се отърве от ярема — оказа се по-лесно, отколкото очакваше и макар че това му отне време, в крайна сметка успя да го направи на трески с няколко едри камъка. Като всички роби (а и много свободни хора) и той беше чувал, че съществуват човеци, които живеят в мир с Дивото. Даже у дома имаше такива, които правеха и повече…

По-добре беше да не мисли за тях, те бяха продали душите си. Не искаше да се сеща за това и все пак тръгна на север с брадвата на рамо. Вървя, докато падна мрак, подминавайки десетки изоставени ферми. Отмъкна толкова храна, че нямаше как да носи повече. Намери читав лък, макар да нямаше нито колчан, нито стрели.

Чувстваше се странно, когато влизаше в изоставените къщи по пътя. Някои от собствениците им бяха прибрали внимателно всичката си покъщнина — раклите бяха пълни със завивки, а по полиците блестяха гледжосани зелени паници от източните планини, морейски чинии и калаени съдове. Не си направи труда да ги краде, с изключение на една хубава рогова чаша, която намери на полицата над една камина. В други къщи из кухнята все още се валяше храна — месото гниеше, хлябът съхнеше. Първия път, когато попадна на неприбрана маса, той яде, а после не спря да се оригва, докато накрая повърна.

Когато стигна до дванадесетата по ред хижа, вече не внимаваше толкова. В плевнята откри бременна свиня, изоставена от стопанина си, който беше или твърде милозлив, или твърде практичен, за да я подкара към Албинкърк в това състояние. Питър се запита дали е достатъчно коравосърдечен, за да я заколи, когато вратата изскърца и в хамбара влезе създание от Дивото. Беше голо и яркочервено, а по скалпа му се извиваха пламъци, вместо коса. В ръцете си държеше лък, стрелата бе насочена право към гърдите му, а железният ѝ връх блещукаше зловещо.

Питър кимна. Гърлото му се стегна, но той подтисна гаденето, пренебрегна потенето на ръцете си и успя да каже:

— Здравей.

Червеното създание изкриви устни, сякаш беше надушило нещо отвратително и Питър изведнъж разбра — то всъщност беше човек, покрит с алена боя, а косата му бе намазана с някаква червена кал. Извърна се леко, за да застане с лице към непознатия и вдигна празните си ръце.

— Няма да бъда роб — каза той.

Червеният човек повдигна брадичка и буквално го изгледа край носа си, а Питър потрепери. Лъкът беше напълно обтегнат, а стрелата не потрепваше.

— Ти натак она! — каза червеният със заповеден тон. Гласът му беше човешки.

— Не разбирам — изрече Питър. Гласът му трепереше. Това явно беше някакъв вожд, което означаваше, че наоколо има и други хора. Каквито и да бяха, не отговаряха на очакванията на Питър и това го обнадежди и отчая едновременно.

— Ти натак она! — повтори мъжът с нарастваща настойчивост. — ТИ НАТАК ОНА!

Питър вдигна ръце във въздуха.

— Предавам се! — извика той, а онзи пусна стрелата, която прелетя на една педя от гърдите му. Стомахът му се обърна, краката му се подкосиха, той клекна и обви ръце около тялото си, проклинайки слабостта си.

„Ето че отново съм роб.“

Зад него се разнесе вой — червеният мъж бе прострелял свинята в главата. Тя потръпна няколко пъти и умря.

Изведнъж плевнята се изпълни с намазани с боя мъже — червени, червено-черни, черни с бели отпечатъци от ръце, черни с нарисуван череп на лицето. Бяха ужасяващи и се движеха с изящна, могъща грация, по-страшна от всичко, което си бе представял за създанията от Дивото. Пред очите му заколиха свинята и неродените ѝ прасенца, а него изведоха от плевнята — грубо, но без злоба. Червеният мъж запали факла с едно съвсем обикновено на вид огниво и опожари сградата, която лумна като маса на алхимик, въпреки че от седмици не спираше да вали.

Надойдоха още воини, близо петдесет за един час и до един минаха през къщата, а когато покривът на плевнята се срути сред адските пламъци, събраха полуизгорелите дъски на множество по-малки клади около хижата, набучиха неродените прасенца на пръчки от зелена елша и на няколко метални шиша, намерени в къщата, и ги изпекоха. Останалите откриха мазето и започнаха да пекат царевица и ябълки — купища ябълки.

Постепенно в падащия мрак се събраха стотина изрисувани мъже и жени, повечето с лъкове и стрели на рамо. Някои носеха дълги ножове или мечове, един — цели два. Косите на повечето бяха дълги, пищни и боядисани в ярки цветове, но повечето си бяха оставили само един кичур на темето и втори на слабините. Видяха му се особени и когато умът му постепенно се научи да ги приема, той осъзна, че по телата им няма и грам мазнина. Никаква. Бяха кльощави като роби.

Никой не му обръщаше внимание — не представляваше заплаха за тях, но не им беше и от полза. Имаше десетина възможности за бягство и стигна чак до далечния край на просеката, където фермерът бе отсякъл дървета, по-стари от дядо му, за да отвори място за посевите си. Там спря, настани се на един нисък ябълков клон и започна да ги наблюдава.

Преди руменото слънце да изчезне от небето, Питър свали панталона си — евтин, мръсен и изпокъсан — и се върна при тях само по риза, за да прилича на онези от тях, които носеха ризи от лен или еленова кожа. Надяваше се, че ще разберат намека му. Все още носеше чантата и брадвата си на рамо, лъка също. Отиде при тях и застана до огъня, наслаждавайки се на топлината му, а щом подуши аромата на печено свинско, червата му бясно закъркориха.

Един от изрисуваните хора бе подпалил хижата и останалите се смееха. Друг се изгори, докато се опитваше да отмъкне някой къс от трупа на свинята и воините наоколо му се кикотеха като демони.

Ако някой им даде сигнал, Питър не го чу, но изведнъж те се нахвърлиха едновременно на прасенцата, сякаш бе ударил гонгът за вечеря. Сякаш наблюдаваше хранещи се животни — не се чуваше друго освен хрускане и късане на плът от кокал, изпъстрено с плюене на хрущяли и непрестанен смях, без който сцената би била кошмарна. Той обаче беше топъл, човешки и Питър осъзна, че се присламчва все по-близо и по-близо до огньовете, привлечен колкото от него, толкова и от миризмата на храна.

Червеният мъж беше съвсем наблизо. Ненадейно очите им се срещнаха, той му се усмихна свирепо и размаха едно ребърце насреща му.

— Додек? — попита той. — Гаерлеон?

Воините наоколо му се обърнаха и погледнаха към Питър. Един от мъжете — по-висок от останалите, с мазна черна коса, намазан с мазночерна боя и една-единствена червена черта през лицето — се извърна и му се ухили.

— Искаш ли да ядеш? — попита той. — Скадай те пита.

Питър направи още една крачка напред, давайки си сметка колко различен изглежда с голите си крака, врат и лице. Червеният мъж — Скадай — му махна.

— Яж! — каза той.

Друг воин се разсмя, каза нещо на непознатия си език и Скадай също се разсмя.

— Прасето твое ли беше? — попита черният воин.

Питър поклати глава.

— Не — каза той. — Просто минавах оттук.

Черният воин изглежда преведе думите му на приятелите си и му подаде парче месо. Питър го изяде твърде бързо, кожата изгори пръстите му, а месото и мазнината — езика му. Черният воин му подаде кратуна, пълна с вино, той отпи, задави се и му я върна. Изгарянията по ръцете изведнъж започнаха да го болят. Всички го наблюдаваха.

— Бях роб — внезапно каза той, сякаш можеха да го разберат. — Вече никога няма да бъда роб. По-скоро бих умрял. И ваш роб няма да бъда. — Той си пое дълбоко дъх. — Но иначе бих искал да се присъединя към вас.

Черният воин кимна.

— И аз бях роб — каза той и хитро се усмихна. — Е, нещо такова.

На сутринта всички станаха в ранни зори и тръгнаха по тясната пътека, по която се беше изкачил Питър предния ден. Напредваха съвсем тихо, като комуникираха единствено с подсвирвания и птичи гласове. Той се присламчи към черния воин, които се наричаше Ота Куон и следваше Скадай, който според Питър беше предводителят им. Не, че командваше когото и да било.

Никой не говореше с него, но те тъй или иначе почти не приказваха, така че той си постави за цел да се движи като тях. И без друго стъпваше безшумно, така че никой не му направи забележка. Последва Ота Куон през едно блато, пълно с елши, после по склон, осеян с брези, а след това — по една еленска пътека, виеща се сред обрасли с букове хълмове. От едната страна на склона се простираше езеро, а от другата — великата река.

Пресякоха пущинака, като понякога следваха пътеки, а друг път — естествените очертания на терена. Постепенно Питър започна да разбира накъде отиваха — движеха се на запад почти по права линия и избягваха реката. Не можа да прецени броя им дори когато спряха да лагеруват, защото нея нощ те просто легнаха и се свиха на огромно кълбо, с преплетени ръце и крака. Никой нямаше завивка, малко от тях носеха ризи, а нощите бяха студени. Питър осъзна, че ненавижда допира им, било отпред, било откъм гърба, но бързо заспа, забравяйки отвращението си.

На сутринта — сумрачна, сива и дъждовна — предложи на Ота Куон къс изсъхнал хляб, а той го прие с благодарност, хапна малко и го подаде нататък. Останалите лакомо наблюдаваха, но никой не се ядоса, когато коматът свърши, без да стигне за всички. Питър не хапна и залък. Очакваше да му го върнат, но сви рамене с примирение.

Втората нощ, която прекара сред изрисуваните хора, не можа да мигне и за миг. Ръмеше и допирът на мокра плът, боя и мръсотия го накара да стане и да затрепери сам-самичък. Накрая обаче се намъкна обратно в купчината тела — отвратен, но почти замръзнал.

Следващият ден беше същинска агония. Целият отряд се движеше по-бързо, на бегом по покрита с трева ливада, пресечена от множество канали, широки колкото изпънат мъжки крак. Изрисуваните хора ги прескачаха с лекота, но Питър падна няколко пъти. Винаги му отвръщаха с протегната ръка и гръмогласен смях.

Спътниците му носеха меки обувки от тънка кожа, често боядисани в същия цвят като телата им, тъй че в началото не ги беше забелязал. Неговите — евтини, като за роб — се разпадаха, а ливадата бе осеяна с остри пръчки, които постоянно нараняваха стъпалата му. Всеки път му помагаха, всеки път — с присмех. Беше изтощен, куцаше лошо и изобщо не знаеше къде се намира, така че когато Ота Куон спря, Питър почти се блъсна в него.

На два метра пред тях стоеше същество, изскочило сякаш от нечий кошмар — красиво чудовище с размерите и тежестта на кон.

На главата му имаше гребен като ангелски шлем, а на лицето му — хищен клюн и безизразни сиви очи с цвета на току-що изковано желязо. Имаше и крила, малки, но болезнено красиви.

Питър не можа дори да го погледне — за трети път през изминалите дни го връхлетя ужас, който му пречеше да мисли.

Ота Куон успокоително сложи ръка на рамото му, а Скадай вдигна ръка.

— Ламбо! — извика той, а величественото създание изръмжа и вдигна ноктестата си лапа. Питър забеляза, че лявата е обвита в платно, като ранена човешка ръка. Чудовището отново изръмжа (ако това беше говор, значи гласът му бе твърде дълбок, за да го разбере Питър), а после изчезна в храсталака. Скадай се обърна и вдигна лъка си.

— Гоц она! — извика той. Отвсякъде му отвърнаха с рев и Питър залитна, осъзнал, че около него има десетки, ако не и стотици изрисувани воини. После сграбчи ръката на Ота Куон.

— Какво… какво беше това? — попита той, а боядисаният в черно мъж хитро му се усмихна.

— Адверсарий. Пазител на Дивото. — Той се вгледа в Питър. — Демон, дребни човече. Още ли искаш да станеш един от нас?

Питър с мъка си пое дъх. Гърлото му отново се беше стегнало.

Ота Куон сложи ръка на рамото му.

— Ще прекараме нощта в истински лагер. Може пък да поговорим, сигурно имаш въпроси. Аз не знам много, — сви рамене той, — но обичам живота със сосагите и съм един от тях. Никога не бих се върнал обратно, дори да бях граф. — Той сви рамене. — Този живот не е за всеки. Сосагите са свободни хора. Ако не искаш да живееш с тях, просто си върви. Дивото може да те убие, но сосагите няма да го направят.

— Свободни хора ли? — попита Питър. Това го беше чувал и преди.

— Имаш много да учиш — отвърна Ота Куон и го плесна по рамото. — Тръгвай сега, после ще говорим.

Хектор Лохлан влезе в двора на големия хан в Дормлинг като принц, който се връща у дома си. Хората наизлязоха, за да го гледат и дори го аплодираха. Ханджията излезе лично, за да му стисне ръката.

— Колко глави караш? — попита той.

Лохлан се ухили.

— Две хиляди шестстотин и единадесет — отговори той. — Имай предвид, ханджийо, че това включва и козите, а тях аз не ги обичам.

Ханджията на Дормлинг, чиято титла бе толкова благородна и му осигуряваше толкова власт, колкото тези на лордовете от Юга, въпреки че принадлежеше на дебел, плешив мъж с престилка, потупа Лохлан по гърба.

— Вече десет дни те чакаме. Братовчед ти дойде, за да се присъедини към теб. Казва, че на юг нищо не е както трябва. — След миг той добави: — Бояхме се да не си разорен. Или пък мъртъв.

Лохлан прие чашата вино, подадена му лично от дъщерята на ханджията и вдигна тост.

— За твое здраве, девойче.

Тя се изчерви, а Хектор отново се обърна към баща ѝ.

— Хълмовете са безлюдни — рече той. — Сега разбирам защо. Колко далеч на юг са неприятностите? Да не е нещо с краля?

Ханджията поклати глава.

— Братовчед ти каза, че Албинкърк гори — рече той. — Но ела, седни. И доведи хората си. Загражденията са готови и ще стигнат дори за твоите две хиляди шестстотин и единадесет говеда. Умирам да купя няколко — ако тая вечер ще искаш пържола, Хектор Лохлан, първо ще трябва да ми продадеш кравата, толкова съм закъсал.

Понесли подноси със силно пиво и планини от пресен хляб и миризливо сирене, хората на ханджията нападнаха джелепите като армия. Когато и най-младият сред тях получи заслужената си дажба за добре дошъл, водачът им вече се беше измил от насъбраната кал. Почиваше си в зала, достатъчно пищна, за да се сравни с дома на някои лорд, разглеждаше един нов гоблен, внесен от Изтока и се усмихваше на задника на една от местните хубавици, която се оказа зряла жена със собствено мнение, както бе научил току-що. Лохлан потърка ръката си на мястото, където го беше ощипала (силно като сухоземен рак) и се разсмя.

— Конър се опита да ме накара да платя такса — продължи той, а ханджията и останалата част от публиката поклатиха глави. — Тъй че сами си отворихме пътя — сви рамене джелепинът. — Доста народ избихме. Съмнявам се да са останали достатъчно, че да удържат земята, ако някой реши да я превземе сега.

Джелепите никога не се опитваха да превземат чужди земи. Те караха добитък.

Братовчед му Ранълд си проправи път през тълпата.

— Я колко си пораснал! — извика Хектор и мощно го прегърна. После се отпусна обратно в стола си и отпи голяма глътка пиво. — Албинкърк гори, така ли? Лоша новина. Ами панаирът?

Ранълд поклати глава.

— Бързах много и не съм спирал. Като стигнах до Петия мост, вече бях от източната страна, тъй че останах там и продължих през провинцията. — Той сви рамене. — Нищо не видях.

Ханджията сви рамене.

— Ако знаех, че ще пристигнеш днес, щях да задържа проклетите търговци — каза той. — Твърдяха, че били част от търговски керван, който идвал от Тива. Загубили и стоката, и робите си.

Хектор кимна.

— Възможно е.

Това беше сезонът на големите кервани.

— Морейци бяха. Двама. Казаха, че ги нападнали от засада и унищожили целия керван. — Ханджията повдигна рамене. — Синовете ми казаха, че преди десет дни видели голям керван от Тива на южния път, тъй че оттук не са минавали. — Той пак сви рамене. — Нямам вяра на морейците, но онези нямаха причина да лъжат.

— Какво точно ги е нападнало? — попита Хектор.

— По този въпрос така и не се разбраха — отвърна домакинът.

— Рекоха, че било Дивото — обади се един смел млад чифликчия, който често посещаваше хана и ухажваше една от дъщерите на ханджията. — Поне по-младият тъй рече.

Ханджията пак сви рамене.

— Вярно е. Някои казаха, че е било Дивото.

Хектор бавно кимна.

— По пътя насам не видях и едно животно, по-едро от куче, в това съм сигурен — рече той и поклати глава с уморено отвращение. — Дивото да нападне Албинкърк?! А кралят къде е? Моят добитък изхранва и неговите хора.

Ханджията въздъхна.

— Честно казано, не знам — каза той. — Пратих двама от синовете ми и още десетина мъже да проучат, конете им са бързи. Ще видим какво ще ни кажат. Хората разправят, че зърнали отвъдстенци из гората. Сосаги. Ако беше вярно, сосагите щяха да ги видят първи и да ги изядат с парцалите, мен ако питаш, но аз съм си подозрително копеле.

Хектор си пое дълбоко дъх.

— Значи ще има война.

Ханджията извърна поглед.

— Да се надяваме, че няма да има.

Хектор отпи още една глътка бира.

— Хвани надеждата с едната ръка, фъшкията — с другата и виж кое от двете вони по-силно. Кога очакваш новини от твоите пратеници?

— Утре.

— Стига отвъдстенците да не са ги изяли. — Хектор срита меча пред себе си, за да освободи място за краката си и се облегна назад, подпирайки стола си на стената. — Кълна се в петте рани на Христа, ханджийо, това приключение няма да го забравя! Да прекарам животните през армия от Дивото — туй дори тейко ми не го е правил.

— Ако няма да има панаир, само ще прахосаш куража и стрелите си — отбеляза ханджията. — От Лисен Карак може да не е останал камък върху камък, докато стигнеш до там.

Хектор изправи стола си.

— Истината казваш — рече той. — Няма какво да го мисля, преди да науча повече. — Той огледа хората в залата. — Водя арфист и дузина други музиканти и освен ако Дормлинг е останал без пари, смятам да заложа златен дукат срещу медна котка, че тази вечер ще се насладим на танци и толкова хубава музика, че феите ще ни завидят. Така че стига сме приказвали за война. Дайте да пием и да се забавляваме!

Една висока сервитьорка, застанала до далечния вход на залата, потропа с крак и кимна одобрително, а най-младата дъщеря на ханджията плесна с ръце.

— Ето затова си принц на джелепите — одобрително заяви тя. — Да пием за Хектор, принцът на Зелените хълмове!

Хектор Лохлан се намръщи.

— Зелените хълмове нямат друг господар освен дракона от Ерк — рече той. — Той не понася съперници и чува всичко, което говорят хората, тъй че хайде по-добре не ме изкарвайте господар на никакви хълмове, а, ханджийо?

Ханджията отпи голяма глътка пиво, обгърна раменете на дъщеря си с ръка и рече:

— Миличка, нали знаеш, че никога не бива да говориш така. Драконът не е приятел на хората, но не ни е и враг, поне докато не му се пречкаме и държим кошарите там, където ни заповяда. Мм?

Момичето избухна в сълзи и избяга под втренчените погледи на останалите. После мигът отмина и жената до вратата плесна с ръце:

— Майната му на дракона! — смело каза тя. — Викнете арфиста!

Облечена само в дълга риза от полупрозрачен лен и копринени чорапи с червени кожени жартиери, Дезидерата се излегна на кушетката в личните си покои. При вида на господарката си дойката неодобрително изцъка с език и се захвана с херкулесовата задача да събере обувките ѝ.

Дезидерата беше взела свитък, дневник и оловен молив със сребърна обвивка и яростно пишеше.

— Защо не правят всички колела за каруци с еднакви размери? — попита тя, а Дайота изкриви лице.

— Защото майсторите на колела не споделят размерите им едни с други, господарке.

Дезидерата приседна.

— Наистина ли?

Дайота отново изцъка, потърси втория копринен чехъл и го откри под кушетката.

— Всеки майстор използва свой собствен набор от размери. Обикновено го е наследил от баща си или дядо си. Някои правят самите каруци с ширината на най-тесния мост. Аз израснах в планините, а там най-тесен беше Мостът на орхидеите. Никой каруцар не би изработил каруца, по-широка от него и никой майстор на колела…

Дезидерата изсумтя нетърпеливо.

— Разбирам. Военните каруци обаче… — Тя поклати глава. — Такова нещо просто няма. Имаме васали, които ни предоставят каруци. Ние им даваме хижи и ферми, а в замяна получаваме каруца с каруцар. Можеш ли да си представиш нещо по-тромаво? Да не говорим, че когато каруцата се счупи, кралят трябва да се оправя. — Тя задъвка сребърния молив. — Той има нужда от професионален обоз. Каруци, готови за война и каруцари, на които се плаща.

След тези думи Дезидерата продължи настървено да пише.

— Предполагам, че би било твърде скъпо, милейди — каза Дайота, а кралицата поклати глава.

— Знаеш ли колко струва поправката на една каруца? Не е нужно войната да струва толкова скъпо.

— Караш ме да се смея, момиче — каза старицата. Бе открила и двата пантофа от червена телешка кожа, което си беше истинско чудо само по себе си и сега редеше цялата колекция на стойки, за да не се набръчкат.

Дезидерата дари дойката си с усмивката, за която се бореха оръженосците в двора.

— Разсмивам ли те, сладка моя?

— Ти си кралицата на красотата, главата ти е пълна с романтика и звезден прах, а сега организираш обоза му.

Дайота поклати глава.

— И рицарят, и конят му са безполезни, ако няма фураж — заяви Дезидерата. — Ако искаме да се покрият със слава, трябва да ги храним. — Тя се засмя. — Ако си мислиш, че съм празноглава, дойке, значи трябва да надникнеш в главата на някой младеж. Обзалагам се, че половината от простаците, които се мъчат да надникнат в деколтето ми и се боричкат да целунат ръката ми, ще тръгнат да вършат велики дела без торба за фураж за конете си, без намазнен парцал за мечовете си и без точило или огниво. — Тя решително отметна дългата си грива. — Цял живот наблюдавам рицарите. Половината са добри бойци, но по-малко от една десета са що-годе прилични войници.

Дайота направи гримаса.

— Мъже. Какво повече да говорим?

Дезидерата се разсмя и грабна друг свитък.

— Продължавам с плана за турнира. Тъй или инак всички рицари са с краля, така че ще изместя датата с един месец. Четвъртата неделя на Петдесетница е много подходящо. Посевите ще са хвърлени, ще остава само наторяването.

— Четвъртата неделя… Тогава е говедарският панаир в Лорика — каза Дайота.

Дезидерата въздъхна.

— Разбира се — навъси се тя. — По дяволите.

— Защо не проведете турнира в Лорика?

— Хммм. — Дезидерата се замисли. — Добре ще се отрази на града и на отношенията ни с тях, нали те ще оберат голяма печалба. Доколкото разбирам, съпругът ми е трябвало да им направи някои отстъпки.

— Защото твоят съвършен рицар е изгорил „Двата Лъва“ — гневно изрече Дайота. — Чуждоземен задник!

— Дойке! — Дезидерата метна една възглавница с извънредна точност и улучи тила на дойката си с мекия пискюл.

— Той е най-обикновен простак в доспехи.

— Казват, че бил най-добрият рицар на света — задъха се кралицата. — Не можеш да го съдиш по стандартите на…

— Йесу Христе! — възкликна Дайота. — Щом е най-добрият рицар на света, би трябвало да въплъщава тези стандарти.

Двете си размениха мрачни погледи, но Дайота беше наясно с дълга си и се усмихна.

— Сигурна съм, че е велик рицар, милейди.

Кралицата поклати глава.

— Съгласна съм, че му липсва нещо — призна тя, а Дайота изсумтя. — Благодаря ти, дойке, това е всичко. Въпреки грубиянското ти мрънкане имаш право — кралят, без съмнение, трябва да направи нещо хубаво за Лорика. Ако организираме турнира там и то в подходящия момент, ако армията мине през града, а старейшините са съгласни… Да, това ще свърши чудесна работа, а аз ще си получа турнира. — Тя удари сребърния звънец и в покоите ѝ влезе лейди Алмспенд, нейната секретарка — една от малкото жени в Алба, които бяха учили в университет.

— Бека, ако обичаш, напиши две писма.

Лейди Алмспенд направи реверанс, седна на писалището и извади мастило и сребърна писалка от чантата си.

— На вниманието на кмета и на шерифа на Лорика, кралицата на Алба ви поздравява…

Дезидерата диктуваше бързо и гладко, като спираше, докато секретарката ѝ попълваше титлите и подходящите любезности със същата лекота. Кралете и кралиците имаха навика да наемат за секретари известни учени, защото по-голямата част от благородниците не си правеха труда да се образоват достатъчно и наемаха други да пишат вместо тях. Ребека Алмспенд изучаваше произведенията на трубадурите, творили през последните двеста години, пишеше чудесна поезия и въпреки това успяваше да си върши работата съвестно.

— На вниманието на краля на Алба, от неговата предана възлюбена съпруга…

Лейди Алмспенд косо я изгледа.

— О, пиши това, което искам да кажа, а не това, което ти диктувам — нацупи се Дезидерата.

— Ако ми позволите да отбележа, Ваша светлост, желанието ви да играете своеволна красавица понякога засенчва видния ви интелект — отбеляза лейди Алмспенд, а Дезидерата леко прокара нокът по ръката на секретарката си.

— Постарай се писмото ми да звучи свенливо. Нека стане ясно, че съм проучила устройството на новите му военни каруци, така той сам ще се досети колко съм интелигентна — рече тя. — Ако му го заявя открито, само ще го разстроя. Мъжете са си такива, скъпа моя Бека. Никога няма да привлечеш любовник — дори очилат търговец, който те обожава, защото можеш да му водиш сметките — ако криеш лицето си със забрадка и искаш да докажеш на всеки ухажор, че си по-умната от двама ви.

Дезидерата беше пределно наясно, че нейната секретарка-интелектуалка е спечелила обожанието на един от най-мъжествените рицари на краля. Всички в двора се дивяха на това и дори кралицата беше любопитна как точно е станало.

Лейди Алмспенд седеше съвършено неподвижно и приятелката ѝ отлично разбираше, че току-що е преглътнала хаплива забележка.

Кралицата я целуна.

— Мир, Бека. Посвоему аз съм далеч по-образована от теб — тя се засмя. — Освен това съм кралица.

Тази проста истина разсмя дори сериозната лейди Алмспенд.

— Кралица сте.

По-късно, докато раздаваше правосъдие, Дезидерата повика двама от оръженосците на краля и ги прати да занесат писмата. Единият беше щастлив, че отива при армията, макар и само за ден-два. Другият яхна коня в по-мрачно настроение, за да отнесе вест на един оттеглил се от светския живот рицар.

Кралицата позволи и на двамата да целунат ръката ѝ.

Хармодий караше втора безсънна нощ. Опита се да не мисли за лекотата, с която бе вършил подобни подвизи преди четиридесет години. Тази вечер, докато бавно яздеше уморения си кон, можеше само да се надява да се задържи на седлото и да се моли животното да не се спъне, да не загуби някоя подкова или просто да не умре под него.

Магьосникът беше изтощил всичките си запаси от сила, като издига защити, хвърля мълнии и тъка разубеждаващи фантазми с ентусиазма на много по-млад мъж. Грижливо събираните му запаси бяха напълно изчерпани. В интерес на истината, изживяването беше прекрасно.

Младите чародеи имат енергия, старите — опит, а някъде по пътя между младостта и старостта чака най-великият миг за всеки маг. Хармодий бе приел, че неговият е отминал преди двадесет години, но предната нощ хвърли завеса от огън, дълга близо километър, мятайки я пред галопиращия си кон като демоничен плуг.

— Ха! — изрече той на глас.

Час след като угаси огненото острие, срещна чужденец, възседнал изтощен кон. Мъжът го наблюдаваше предпазливо, а Хармодий дръпна юздите.

— Какво ново? — попита той.

— Албинкърк — изпъшка мъжът. Говореше с морейски акцент. — Само замъкът още се държи. Трябва да съобщя на краля. Дивото ни нападна!

Хармодий поглади брадата си.

— Слезте за миг от коня и ми позволете и аз да пратя съобщение на краля — помоли той, а после добави: — Аз съм личният му маг.

— Сер Алкеос Комнена — представи се смуглият мъж и прехвърли крак над задницата на коня. Хармодий му даде малко подсладено вино и със задоволство го наблюдава, докато той разтриваше коня си и преглеждаше краката му.

— Чист ли е пътят? — попита рицарят и за миг Хармодий си позволи да изпита огромно удовлетворение.

— Мисля, че няма да срещнете никого — каза той. — Алкеос, значи? Братовчедът на императора.

— Да, същият — отвърна мъжът.

— Колко странно, че ви срещам тук — каза Хармодий. — Чел съм някои от писмата ви.

— Изчервявам се, а вие не можете да го видите. Вие сигурно сте лорд Хармодий, чел съм всичко, което сте писали за птиците. — Той се разсмя малко истерично. — Вие сте единственият варва… единственият чужденец, чиито писания на високия стил се четат на глас в двора.

Хармодий беше запалил една самовилска светлинка и пишеше настървено.

— Тъй ли? — разсеяно попита той.

— Макар че не сте писали нищо ново вече от пет години, нали? Или десет? — По-младият рицар тръсна глава. — Съжалявам, милорд. Мислех, че сте мъртъв.

— Не сте били много далеч от истината. Ето, занесете това на краля. Аз пътувам на север. Кажете ми, видяхте ли херметисти да се бият срещу Албинкърк?

Сер Алкеос кимна.

— Към стените се спусна нещо грамадно. Призова самите звезди от небето и ги стовари върху замъка.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Дано се срещнем отново при по-благоприятни обстоятелства — каза му сер Алкеос.

— И аз се надявам на същото, сер.

С тези думи се разделиха — единият потегли на север, а другият — на запад.

„Кой би могъл да призове звездите от небето и да ги запрати срещу крепостна стена?“ — запита се Хармодий, притеснен, че отговорът може да бъде само един.

Последните слънчеви лъчи му разкриха, че над Албинкърк се вие дим, а ако градът го нямаше, той оставаше без план за действие.

Първоначалният му ентусиазъм почти се беше изпарил. Според доказателствата и думите на сер Алкеос, от север се беше спуснала мародерстваща армия от Дивото и той се страхуваше до мозъка на изморените си, премръзнали кости, че от постигнатото от крал Хотор не е останало нищо. Най-лошото беше, че онзи, който бе омагьосал него, беше на свобода, при това с армия.

Въпреки това не обърна коня си обратно на юг. Щом стигна до пътя, който свиваше на запад към горите, Хармодий зърна пресни следи от каруца и ги последва. Взе това решение отчасти от прагматизъм — беше се преборил с три набега на Дивото, за да се доближи до Албинкърк и не беше подготвен за четвърти.

Два часа по-късно чу пръхтене в мрака, после цвилене. Кобилата му отговори и Хармодий се изправи в стремената, позволявайки ѝ да продължи колебливо напред — двата коня щяха бързо да се намерят.

Продължиха напред още няколко минути, а той се взираше в тъмнината, която ги притискаше като живо същество. Другият кон изпръхтя, а неговият изрева почти като муле.

— Спри! Ти, на пътя, спри и слез от коня или ще те набуча с толкова стрели, че ще заприличаш на бодливо свинче на панаир!

Гласът беше висок, писклив и съвсем младежки, което правеше собственика му опасен. Хармодий се свлече от коня, давайки си ясна сметка, че е малко вероятно да успее да се качи отново. Коленете и прасците му изгаряха от болка.

— Слязох — оповести той.

Насреща му зейна вратичката на маслен фенер, чиято светлина едва не го заслепи.

— И кой си ти? — попита досадният млад глас.

— Проклетият крал на Алба! — сопна се Хармодий. — Аз съм стар човек, а конят ми е капнал от умора. Много ми се ще да споделя огъня ви и ако бях шайка блатници, досега да съм ви натръшкал.

В мрака се разнесе кикот.

— Ето те и теб, Ейдриън. Свали това оръжие, Хенри. Щом е на кон, няма как да е от Дивото, нали? Това хрумна ли ти, момче? Как се казваш, старче?

Новият глас беше властен, но явно не принадлежеше на благородник. Мекият придворен акцент напълно липсваше.

— Хармодий да Силва, магът на краля. — Той тръгна към светлината на фенера и конят му, който беше не по-малко гладен и изморен от ездача си, го последва. — Не ви лъжа — добави той.

— На мен пък точно като лъжа ми звучи — каза новият глас. — Елате при огъня и изпийте чаша вино. Ейдриън, връщай се на пост, момче. Млади Хенри, ако още веднъж насочиш това оръжие срещу мен, ще ти счупя носа.

Човекът с доспехите носеше тежка брадва, но свали бронираната си ръкавица и стисна ръката на Хармодий.

— Викат ми Стария Боб — рече той. — Войник съм, служа на великите и на не чак толкова великите. — Той се засмя. — Вие наистина ли сте лорд да Силва?

— И още как — каза Хармодий. — А вие наистина ли имате добре охраняван лагер и вино? Ще получите един сребърен леопард, ако някое момче се погрижи за коня ми.

Войникът се разсмя.

— Дълга нощ, а?

— Три. Кълна се в кръвта и възкресението Христово — от три дни не съм преставал да се бия.

Влязоха в кръга, описан от блясъка на голям огън. Над пламъците се издигаше тежка рамка, от която на вериги висяха три масивни котела, а напреко на гредата ѝ бяха закачени два светилника. От залез-слънце насам не беше виждал по-ярка светлина. На сиянието на свещите успя да различи дузина мъже, приведени около нещо, както и високото колело на голяма каруца. Зад нея имаше още една.

— Това е керванът на търговеца Рандъм — каза войникът. — Общо петдесет фургона от всички гилдии в Харндън.

Хармодий кимна. Никога не беше чувал за търговеца Рандъм, но в крайна сметка (както му се изясни през изминалите три дни), той се беше изолирал от света за десет години, ако не и повече.

— Тук сте на сигурно място — каза Стария Боб. — Блатниците ни устроиха засада днес — допълни той и сви рамене, очевидно недоволен.

— Има ли ранени? — Хармодий гореше от нетърпение да попита за броя и силата на противниците им, но желанието му да се сдобие със сведения воюваше с изтощението му.

— Младият рицар — каза Старият Боб и посочи с брадвата си към групата мъже, които бяха наобиколили нещо на земята. — Би се с демон и пострада тежко.

Хармодий въздъхна.

— Направете път — каза той.

Бяха запалили свещ и почистваха раните на мъжа с конска пиявица и оцет. Младият рицар беше загубил много кръв и изглеждаше блед и уязвим без дрехи, а новоизлюпените пролетни мухи пируваха с месата му. Хармодий направи заклинание почти без да мисли и ги прогони. Изтощението, което преди го стягаше като ризница, сега стисна сърцето му като менгеме. Въпреки това той коленичи до ранения, а Стария Боб вдигна високо светилника.

За един-единствен миг раненият рицар му заприлича на краля. Хармодий се наведе и огледа раните му. Три прободни и няколко порязвания — нищо толкова сериозно, че да убие човек. Тогава забеляза изгарянията. Окото на мъжа приличаше на червена яма на алената светлина на фенера.

— Йесу Христе — възкликна магьосникът.

Мръсотията по рамото му не беше мръсотия — брънките на ризницата бяха прогорили плътта. Изгарянията дори не бяха червени, а черни.

— Изправи се срещу адверсарий — каза мъжът. — Пъклено изчадие. Не избяга дори когато то взе да бълва огън срещу него.

Хармодий усети, че затваря очи. Не разполагаше с достатъчно енергия, за да спаси този смел човек, което беше жалко, тъй като му беше нужна съвсем малко органична сила, за да стабилизира изгарянията. За тази магия бяха нужни много знания и умения, но малко сила. Макар че при мисълта, че тя е органична, му хрумна нещо.

Докосна се до собствените си резерви — предметите, които бе омагьосвал внимателно в продължение на години, просмуквайки ги със светлина, които бе насищал с обилното златно сияние на Свещеното слънце. Сега всички те бяха празни и студени, дори най-големият му резервоар — собствената му кожа. И все пак, ако следваше логиката от експеримента в кулата…

— Всички да се отдръпнат — нареди той. Нямаше сили да обяснява — или щеше да се получи, или не. — Изтощен съм — каза той на стария войник. — Разбирате ли какво означава това?

— Означава, че не можете да церите, нали? — рече Стария Боб.

— Почти. Ще се опитам да почерпя сили от местен източник. Ако се проваля, няма да се случи нищо. Ако успея… — Хармодий потърка очи. — В името на Хермес и на светците, ако успея, мисля, че нещо ще се случи.

Старият Боб изсумтя.

— Винаги ли обяснявате така ясно? — подигравателно попита той и му подаде една стъкленица. — Първо си пийнете. Виното е хубаво.

Хармодий отблъсна ръката му, а станалите се отдръпнаха или избягаха до огъня — никой не искаше да гледа как работи един магьосник освен Стария Боб, който наблюдаваше с предпазливото любопитство на котка. Хармодий посегна към зелената сила, която не беше далеч. Не искаше да знае какво представлява, просто се вкопчи в енергията ѝ…

… и нощта се взриви от писъци.

Никой не работи с абсолютните сили във Вселената години наред, без да развие способността да се съсредоточава до безскрупулност. Хармодий се съсредоточи върху силата, която му бе тъй трудно да сграбчи и която оставяше странен вкус в устата му. Той щеше да го отблъсне веднага, ако по време на експеримента си не се беше уверил по научен път, че създание от Дивото може да общува с херметист. Обратното също трябваше да е вярно.

Писъците продължиха и хората наоколо бяха обзети от нещо като дисциплинирана паника — сграбчваха оръжията си, успокояваха конете. Хармодий ги усещаше, но не достатъчно ясно, че да прекъсне желязната верига, която го свързваше с далечния зелен източник. Той се вкопчи в него като бебе, жадно захапало гърда. Вкопчи се безмилостно.

Тогава енергията се вля в него, изпълни го със странна вечнозелена горчивина… и изведнъж той разполагаше с много повече сила, отколкото му беше нужна за простичкото му заклинание. Въпреки това той започна да работи с нея, като първо я вложи в една сложна магия, а после — в два едновременни фантазма, които постигна, разделяйки се мисловно на две, точно както му бе показал учителят му толкова отдавна. Разполагаше с толкова сила, че можеше да се раздели още на две, позволявайки на част от себе си да наблюдава мрака. Имаше чувството, че черпейки от зелената сила, е разбунил кошер.

Една селска вещица можеше да насочва силата с двете си ръце поотделно. Хармодий умееше да използва всеки пръст като канал, а пръстените и другите си украшения — като клапи и резервоари. В този момент разчиташе на много от тях. Първата му работа беше да огледа изгарянията. Оказаха се много по-сериозни, отколкото му се сториха на светлината на огъня — почернялата кожа беше овъглена, а на някои места огънят бе проникнал през плътта чак до мускулите и подкожната тлъстина. Тези изгаряния бяха смъртоносни и докато Хармодий се бореше да спре болката и да изцери най-сериозните наранявания, човекът гаснеше.

От всички форми на лечителството церенето на изгаряния беше най-трудната, а въпреки цялото си могъщество Хармодий не беше лечител. В продължение на десетина секунди той се бореше с нишките на силата, опитвайки се да съгради овъглената плът наново, но успяваше единствено да я обгори още повече. За тази работа се искаше невероятен самоконтрол, а раздразнението и изтощението го принудиха да използва много повече от зелената сила, отколкото възнамеряваше. Тя преминаваше през него на талази и той я насочваше директно в рамото на младежа.

Хармодий беше чувал за чудотворни изцерявания, но никога преди не бе виждал такова. Частица от кожата, голяма колкото бронзова монета, заздравя под ръката му, а ясно видимите за изостреното му зрение белези просто избледняха и изчезнаха. Беше невероятно.

Не знаеше какво е направил, но беше магьосник, който разчита на емпирични заключения, тъй че почерпи още сила като човек, който се опитваше да извади огромна риба от океана с лека въдица, а после я запрати към обгорената плът…

… която зарасна. Раните с големината на човешка длан по врата на рицаря се затвориха и зараснаха. Хармодий пожела още сила, сграбчи я, сбори се с източника и го победи, най-вече благодарение на волята си, а после я затегли с всички сили и я вля в душата си. Накрая я предаде на рицаря, чиито очи се отвориха, а от устата му се изтръгна страхотен крясък.

Хармодий залитна, а писъците, ехтящи от гората, замряха.

— Защо ме уби? — жално попита младият рицар. — Бях толкова красив!

Той се отпусна и очите му се затвориха.

Хармодий се протегна и го докосна. Рицарят спеше, кожата по шията, гърдите, гърба и раменете му се лющеше, овъглената маса и струпеите просто падаха, а отдолу се показваше свежа плът. Нова бледа плът. С люспи.

Хармодий отскочи и се опита да разбере какво е извършил.

Капитанът се събуди изморен. Стана, повика Тоби и се заклатушка към легена за миене, а момчето влезе, дъвчейки бисквита и започна да реди дрехите му. Движеше се предпазливо, с наведена глава и капитанът заподозря, че се е случило нещо. Каквото и да беше, щеше да му се наложи сам да налучка.

— Какво ново, Тоби? — попита той.

— В полето има блатници — отвърна момчето и продължи да дъвче.

— Къде е Майкъл? — попита капитанът, когато никой не се появи, за да му помогне да си избере панталон. Тоби извърна очи.

— В параклиса, предполагам.

— Майкъл би отишъл в параклиса само ако Йесу лично му се яви през нощта.

Сутрин ставаше ужасно хаплив. Тоби не беше виновен, но боготвореше оръженосеца и нямаше да го издаде.

Капитанът сам си избра панталон, а после грабна един стар жакет и започна да затяга вървите му. Не повика Майкъл, докато не стигна до маншетите и когато забеляза, че младежът още го няма, кимна на Тоби.

— Отивам да го намеря — обяви той, а Тоби изпадна в ужас.

— Аз ще отида, господарю!

Капитанът се подразни.

— Ще отидем заедно — рече той, излезе от покоите си и решително се запъти към главната квартира, където спеше Майкъл. Тоби се опита да го изпревари, но по-късите му крака и уважението към господаря му го принуждаваха да се движи с една крачка по-назад.

Капитанът отвори със замах тежката дъбова врата, а Майкъл скочи от сламеника си с кама в дясната ръка. И той, и красивото младо момиче, което дръпна зад себе си, бяха голи.

— Майкъл? — каза капитанът на камата. Оръженосецът се обля с червенина, която започна над слабините му, изби на петна по гърдите му и стигна чак до врата и лицето.

— Боже мой, милорд, толкова съжалявам…

Капитанът погледна момичето, което се беше изчервило по-ярко и от Майкъл.

— Ако не се лъжа, това е прислужницата, която се грижи за прането ми — каза той и повдигна вежда. — Предвид обстоятелства „прислужница“ май не е най-подходящата дума.

Тя скри лице в дланите си.

— Обличай се. Майкъл, навън е светло и когато клетото момиче мине по стълбите към двора, всички в крепостта ще разберат къде е била — или с теб, или с мен, или с Тоби. А може да решат, че е била и с трима ни едновременно. Тоби поне е на нейната възраст.

Майкъл се опитваше да си прибере камата.

— Аз я обичам — страстно каза той.

— Прекрасно. Заради тази любов на главата ти всеки миг ще се изсипят куп последствия, включително евентуалното ти уволнение.

Капитанът се ядоса.

— Поне не е монахиня! — каза Майкъл.

Това накара началника му да млъкне и го изпълни с черна ярост. За миг резервираният импулс да се засмее премина в спокойно желание да убива. Трябваше да положи усилие, за да не извади оръжието си или да използва юмруците си. Или пък силата.

Майкъл отстъпи крачка назад и Тоби застана между него и господаря си. Чифт силни ръце обгърнаха капитана изотзад и той започна да се мята, обзет от безпаметна ярост, но не можеше да се освободи от тях. Опита се да намери опора с крака и да отметне глава назад, за да удари противника си, но той просто го вдигна във въздуха.

— Ей! — извика Том Лошия. — Спокойно!

— Очите му сияят! — каза Майкъл с треперещ глас. Кейтлин Ланторн се беше свила в ъгъла. Том обърна капитана с лице към себе си и му удари шамар.

За миг всички застинаха. Силата на капитана се носеше във въздуха, осезаема дори за тези без усет към нея. Кейтлин Ланторн я видя като златистозелен облак около главата му.

— Пусни ме, Том — рече капитанът и исполинът го остави обратно на земята.

— За какво беше всичко това?

— Моят оръженосец-идиот е обезчестил местна девица за забавление.

Капитанът си пое дълбоко въздух.

— Аз я обичам! — извика Майкъл с хленчещ, изтънял от страх глас.

— Може, може — кимна Том. — И аз обичам жените, които чукам. — Той се ухили. — Това е просто една от пачаврите на Ланторн. Нищо страшно не е станало.

Кейтлин избухна в сълзи, а капитанът поклати глава.

— Игуменката… — започна той, а Том кимна.

— Да, няма да го приеме добре — съгласи се той и погледна към Майкъл. — Няма да те питам какво си мислил, защото мога и сам да се досетя.

— Разкарай го от погледа ми — каза капитанът. — Тоби, помогни на момичето да се облече и я заведи… не знам. Можеш ли да я изведеш от тук, без да ви видят всички?

Тоби кимна сериозно.

— Да — каза той с явно желание да помогне. Тоби не обичаше да вижда героите си сърдити, особено един на друг. Денят дори не беше започнал, а капитанът имаше свирепо главоболие.

— Ти какво правиш тук? — попита той Том.

— Дръзката беше излязла с един от патрулите и съобщи, че намерили останки от някакъв керван до Замъка на моста — обясни Том. — Имам лоши новини.

Дръзката се върна след час, свали едно дете от седлото на бойния си кон и отсечено отдаде чест на капитана.

— Двадесет и три фургона, изгорени до един. Намерихме шестдесет трупа, още не бяха започнали да се разлагат. Не са се отбранявали кой знае колко. — Жената сви рамене. — Бяха малко понаръфани — добави тя и понижи глас, защото наоколо имаше много хора, които чакаха новини. — Изгризани са до кокал, капитане.

Той потърка брадичката си, погледна отчаяните хора, наобиколили коня му и разбра, че макар че бе повдигнал духа им с набезите срещу вражеския лагер, след новата вълна от ужас от това не е останало почти нищо.

— Връщайте се на работа! — викна им Червения рицар.

— Нямаме работа! — извика един мъж и тълпата в двора гневно заломоти.

Капитанът беше яхнал коня и се готвеше да излезе да патрулира. Беше неспокоен и смазан, също като тях и имаше нужда да действа, за да се разсее… но той бе техният капитан.

— Потегляйте на север — кимна той на Гелфред, — и по-бързо. Знаеш какво ни трябва.

После прехвърли крак над гърба на Грендъл и слезе от седлото.

— Уил Главореза, Дръзката, елате с мен. Останалите — добра работа, вървете да си починете — подкани ги капитанът и ги поведе навътре в сградата. Майкъл също слезе от коня си и изглеждаше толкова бесен, колкото се чувстваше капитанът, след като пропусна възможността да превърне глождещия ужас в обикновен страх. Момчето знаеше, че сега няма да може да изкупи греха си, но поведе двата бойни коня към конюшните, без да обели и една обидна дума.

Сестра Майрам, най-едрата и по тази причина най-разпознаваемата от сестрите, минаваше през двора, понесла кош, пълен със сладкиши за децата. Капитанът срещна погледа ѝ и ѝ махна.

— Игуменката трябва да научи за това — каза ѝ той, а тя сложи една бисквита в ръката му го изгледа с такова кисело неодобрение, че погледът ѝ можеше да пресече мляко. Под бисквитата той намери парче паус.

Стори му се, че го удря гръм.

Когато се появи игуменката, той бе още в покоите си. Свали бронираните си ръкавици и ги остави на полицата, но шлемът още беше на главата му. Дръзката го пое, а той се обърна към царствената жена, която стоеше зад него, сключила ръце пред себе си. Носеше колосано расо без нито една гънка.

Капитанът се усмихна, тя не му отвърна, а той въздъхна.

— Изгубили сме още един керван на път към панаира, шест левги на запад по пътя към Албинкърк. Загиналите са повече от шейсет, а оцелелите всяват паника сред хората ви, сред моите — също. — Той въздъхна. — Сред тях има бежанци от Албинкърк, който за жалост е бил превзет от Дивото. За в бъдеще води новите бежанци при сер Майлъс — каза той на Дръзката. — Все едно колко са зле. Нека той овладее брътвежите им.

Дръзката кимна.

— Трябваше сама да се сетя… — уморено каза тя, но той я прекъсна:

— Не, Дръзката. Аз трябваше да се сетя.

Уил Главореза поклати глава.

— По-зле е, отколкото си мислите, кап’тане. Не сте оттук, нал’ тъй?

Капитанът го изгледа гневно и продължително и стрелецът се разтрепери.

— Извинявайте, сер.

— Всъщност познавам планините на север доста добре — тихо каза капитанът. Уил обаче нямаше да се откаже толкова лесно. Извади нещо от чантата си и го сложи на масата.

Щом го зърна, игуменката пребледня като смъртник, а капитанът повдигна вежда.

— Абенаки — каза той.

— Или куости, но най-вероятно са сосаги. — Уил му кимна с уважение. — Значи наистина сте оттук.

— Колко са? — попита капитанът.

Стрелецът поклати глава.

— Поне един. Що за въпрос е това?

Перото от чапла на масата беше богато украсено с боядисани в червено таралежови бодли, внимателно прикрепени по цялата му дължина. Уил се огледа, а после като същински магьосник измъкна втори предмет — малка кесия, украсена със сложно преплетени кожени плитки. Когато публиката му не реагира, той се ухили и разкри изпочупените си зъби.

— Ърки. Метър и половина високи, мускулести и зли. Изработват страхотни неща. — Той погледна игуменката. — И обичат да ядат жени.

— Достатъчно, Уил.

— Само казвам. Имаше и следи.

Той сви рамене.

— Добре си се справил, Уил. Сега ме остави на спокойствие — нареди капитанът и посочи към вратата с брадичка. Навъсеният Уил получи един сребърен леопард, захапа го, ухили се и излезе.

Щом останаха сами, капитанът погледна към игуменката.

— Какво става тук? — попита той, а тонът му беше любезен, но професионален. — Това не са случайни набези на Дивото, няколко изчадия, прескочили Стената, за да правят бели. Това е война. Демони, змейове, ърки, а сега и отвъдстенци… Липсват само няколко блатници, един-два трола, а накрая сигурно ще се появи и драконът. Игуменке, ако знаете нещо, мисля, че сега е моментът да го споделите с мен.

Тя срещна погледа му.

— Мога да направя някои предположения — каза игуменката, а ъгълчетата на устните ѝ се извиха надолу. — Доколкото разбрах, най-малката дъщеря на Ланторн е прекарала нощта тук, така ли е? — лукаво попита тя.

— Да. Изнасилих я няколко пъти, а на сутринта я изхвърлих гола на двора — отвърна капитанът с явно раздразнение. — По дяволите, говорим за важни неща.

— А Кейтлин Ланторн не е важна, така ли? Според моя Йесу е толкова важна, колкото сте вие, сер. Колкото съм и аз. А може и по-важна да е. Спести ми перченето си, момченце, знам защо си толкова докачлив. Прекарала е нощта с оръженосеца. Знам, защото разговарях с малката. — Тя го изгледа. — Той ще се ожени ли за нея?

— Не говорите сериозно — каза капитанът. — Майкъл е син на именит благородник. Точно сега може и да не се разбира със семейството си, но те рано или късно ще му простят. Мъжете като него не се женят за курви.

— Допреди няколко дни е била девица — рече игуменката. — Това, че я наричате курва, не я прави такава. За вас обаче не съм толкова сигурна.

— Добре — кимна капитанът. — Тя е добро, почтено момиче с висок морал, а моят пропаднал оръженосец я е прилъгал в леглото си. Ще се погрижа да си плати за това, както морално, така и финансово. Сега може ли да поговорим за истинската заплаха?

— Може би вече говорим за нея. Досега никое създание от Дивото не ни е навредило толкова, колкото вашите хора — рече игуменката.

— Това не е вярно, милейди. Кълна ви се, ще се погрижа това момиче да получи правосъдие. Признавам, сутринта никак не ми заприлича на курва и си казах, че е много млада. Срамувам се, че оръженосецът ми е постъпил така.

— Какъвто господарят, такъв и слугата — рече игуменката.

Капитанът сви юмруци, но се овладя се и сплете пръсти пред себе си.

— Мисля, че избягвате темата. Сестра Хавизия е била убита, а покушението е било планирано. Може тя да е била мишената, може би вие — във всеки случаи, някой от хората ви е помогнал на демона, който го е извършил. След това предателите са се изпокарали, единият е убил другия и е заровил тялото му на западния път. Ние пристигнахме малко след това, открихме змей и го убихме. Двамата с Гелфред се натъкнахме на двойка демони, единият загина, а другият избяга. Разузнахме и открихме армия, събрана от могъщ магьосник. От тази сутрин горите наоколо бъкат от чудовища, а пътят към Албинкърк е отрязан. Самият Албинкърк е бил превзет от Дивото и според мен, милейди, вие знаете повече, отколкото ми казвате. Какво всъщност става тук?

Игуменката се извърна.

— Нищо не зная — каза тя, а тонът ѝ ясно издаваше, че не умее да лъже.

— Да не сте отсекли свещената дъбрава? Да не би фермерите ви да насилват нимфи? В името на всичко свято за вас, игуменке, ако не ми помогнете да разбера какво става, всички ще умрем. Това е истинско нашествие, първото от младостта ви насам. Откъде идват? Северът рухнал ли е? Защо Дивото настъпва с такава сила? Израснах на Стената, бил съм в селата на отвъдстенците, ял съм от храната им. Повече са, отколкото ни се ще да признаем — десетки хиляди. Ако са се съюзили с Дивото, ще ни пометат. Какво точно става тук?

Игуменката си пое дъх, сякаш за да се овладее, успя и повдигна вежда.

— Наистина, капитане, знам толкова, колкото и вие. Не мога да си обясня действията на диваците, а Дивото е просто име, което сме дали на цялата пасмина, нали? Не е ли достатъчно, че сме праведни и се опитваме да се защитим, да защитим нашия Бог и нашия начин на живот, а те просто искат да ни ги отнемат?

Капитанът срещна погледа ѝ и поклати глава.

— Знаете нещо повече. Дивото не толкова елементарно.

— То ни мрази — каза игуменката.

— Това не е причина да ви напада сега — отвърна капитанът.

— На изток има изгорени дървета и нови ниви — обади се Дръзката.

Игуменката се обърна, сякаш за да я порицае, но сви рамене.

— Населението се увеличава. Щом трябва да храним повече селяни, нужни са ни повече ниви.

Капитанът погледна към Дръзката.

— Колко са изгорените дървета? Нямам спомен за тях.

— Не са точно край пътя. Не знам, питайте Гелфред.

— Стигат чак до Албинкърк — призна игуменката. — Договорихме се да изгорим гората помежду ни и да доведем още селяни. И какво от това? Такава беше и политиката на стария крал, нуждаем се от тази земя.

Капитанът кимна.

— Политиката на стария крал, която доведе до битката при Чевин. — Той потърка брадичката си. — Дано поне един от вестоносците ми да е стигнал до Негово величество, защото сме затънали до шията.

Майкъл влезе, за да донесе вино и щом зърна игуменката, ярко се изчерви.

Капитанът вдигна очи към него.

— Майкъл, повикай всички капрали, включително сер Майлъс от Замъка на моста.

Майкъл въздъхна, сервира виното и пак излезе.

Игуменката стисна устни.

— Нали няма да ни изоставите?

Капитанът стоеше до прозореца и гледаше на запад.

— Не, милейди, няма. Но вие положително сте били наясно, че Дивото ще ви отвърне.

Тя поклати глава, а гневът ѝ се бореше с безсилието.

— В името на свети Тома и свети Морис, капитане, твърде много очаквате от мен! Направих онова, което ми се полага, дългът ми дори го изискваше. Дивото беше победено — или поне така ми казаха шерифът и кралят. Защо да не разширя владенията си за сметка на няколко стари дървета? Когато започнаха убийствата… Капитане, разберете, че изобщо не подозирах, че са свързани, не и докато…

Капитанът се приведе напред.

— Нека ви кажа какво мисля — рече той. — Хавизия е изобличила предател и е платила с живота си.

Игуменката кимна.

— Възможно е. Изрично настоя да отиде в чифлика, а обикновено това е мое задължение.

— Ваш наместник ли е била? Преди сестра Майрам? — попита той.

Игуменката поклати глава.

— Не. Имаше повече сила от останалите сестри, но беше твърде млада за този пост.

— И никак не са я харесвали — добави Дръзката.

Игуменката трепна, но не опроверга думите ѝ, а капитанът облегна глава на ръцете си.

— Няма значение. Сега сме тук, те също. Смятам, че бунтовниците или демоните, а може би всичките заедно, са се канели да ви убият и да превземат манастира. Хавизия някак е провалила плановете им — или като е изобличила предателя, или като е заела мястото ви. Може никога да не научим отговора.

Той поклати глава, а игуменката сведе поглед към дланите си.

— Аз я обичах — рече тя.

Червеният рицар коленичи до нея и взе ръцете ѝ в своите.

— Кълна се, че ще направя всичко възможно да защитя тази крепост и да ви спася, но, милейди, все още ми се струва, че знаете нещо повече. Зад всичко това се крие някакъв личен мотив, а между стените ви все още се спотайва предател.

Когато тя не му отговори, капитанът се надигна. Игуменката го целуна по бузата, а той се усмихна и ѝ подаде чаша вино.

— Обикновено не ви наемат за такива неща, нали, сер — рече тя.

— По дяволите, милейди, точно за такива неща ме наемат. Това е война между съседи, само че този път не можем нито да се споразумеем с другия феодал, нито да го убедим да се откаже от намеренията си, нито да го убием, за да се избегне открита война. Във всяко друго отношение обаче вие и Дивото сте воюващи съседи. Отнели сте земята им и сега те ви отвръщат, като ви нападат и заплашват дома ви.

Докато капитанът говореше, започнаха да влизат приближените му — Том Лошия, сер Майлъс, сер Йеханес, Уил Главореза и Пияндето. Всички останали или спяха, или патрулираха. За игуменката донесоха стол.

— Сядайте кой където може — каза капитанът. — Ще се опитам да бъда кратък. Заобиколени сме, но врагът не си е направил труда нито да копае окопи, нито да докара требушети — поне засега. Армията му обаче е достатъчно голяма, за да обсади гората и да затвори всички пътища наоколо. Привлякъл е отвъдстенци — за безбожните чужденци измежду вас, това са хора, които живеят в Дивото. — Капитанът безрадостно се усмихна на сер Йеханес. — Предполагам, че разполага със сто или повече отвъдстенци, хиляда ърки и може би петдесет до сто от другите изчадия, които срещнахме — змейове, демони и други подобни. — Той сви рамене. — Смятам, че врагът ни е могъщ магьосник.

Том Лошия подсвирна.

— Късмет извадихме, че не ни изклаха, когато нападнахме лагера им.

Червения рицар кимна.

— Когато действаш бързо и планът ти е добър, ти се полага малко късмет — рече той. — Но да, голям късмет беше, че се измъкнахме живи след онзи набег.

— И сега какво? — попита Дръзката.

— Първо, Йеханес става комендант на крепостта. Сер Майлъс, вас ви правя маршал. Том, ти ставаш първо копие. Дръзката, вече си капрал. За нула време се лиших от трима рицари. Майлъс, сред бежанците има ли обещаващи младежи? А сред търговците?

Майлъс се почеса под брадичката.

— За стрелци стават, и още как, но за войници… Забравете тая работа, нито един няма, но нека ви кажа с какво разполагам в моето малко кралство. Имам два фургона с доспехи, прибрани в бурета, няколко меча и дузина тежки арбалети. Все за продан на панаира, разбира се.

— По-хубави ли са от нашите? — попита капитанът.

— Нагръдниците са закалени. От новите. — Сер Майлъс облиза устни. — Мечовете са хубави, върховете на копията — да не говорим. Арбалетите тежат колкото нашите.

Игуменката се усмихна.

— И без друго ги бях поръчала аз.

Капитанът кимна.

— Ще вземем всичко. Кажи на собствениците, че ще им дадем разписки и ще се разплатим с тях, когато всичко приключи, стига да сме още живи. Колко тежат тези арбалети?

— Стрелите са дълги колкото мъжка ръка и дебели колкото детска китка — отвърна сер Майлъс.

— Сложете ги на рамки. Два за теб, останалите — тук при мен. — Капитанът погледна игуменката. — Искам да издигна укрепления.

— Както желаете — рече тя.

— Искам да впрегна и фермерите, и бежанците на работа и бих желал да ми помогнете, за да не ми се репчат. Трябва да работят бързо и да не вдигат шум.

Капитанът взе един свитък и го разви.

— Оръженосецът ми начерта това, талантлив младеж е. — Майкъл ярко се изчерви. — Погледнете — стена с формата на буквата V, с ров от външната страна. Ще я издигнем на триста крачки от Замъка на моста, където пътят от Долния град тръгва нагоре по хребета. Така ще можем спокойно да пращаме войници и провизии от Долния град до Замъка на моста и обратно. Ще наредим дъски по дъното, тъй че хората ни да се придвижват незабелязано, а прекараме ли три моста отгоре, вилазките ще стигат до полето за нула време. Виждате ли това разклонение? Под дъските има кухина. Чудесна изненада ще им спретнем.

Той се ухили и останалите последваха примера му.

— Освен това ще вдигнем стена по цялата дължина на пътя, още от върха. И без друго трябваше да сме го направили вече. Тук и тук — кули върху земни насипи. — Той потърка брадичката си. — Най-напред ще поставим новите арбалети на рамки тук и тук, на добре прикрити позиции. Така ако ни нападнат по време на строежа, ще попаднат в капан и ще загубят хора за тоя, дето духа. И последно, ще оправим пътя между страничната порта и Долния град.

Всички войници закимаха, освен Том, който се изплю.

— Откъде войници за такава дълга стена? — попита той. — Нали трябва да я отбранява някой, при това в двете посоки!

— Прав си, нямаме толкова войници, но строежът ще занимава селяните и ще им затвори устата. Щом врагът нападне, ще го накараме да си плати, а после ще му я отстъпим.

Том се ухили.

— Ама разбира се.

Капитанът погледна останалите.

— Допускам, че врагът няма много опит в боя с хора — каза той, — но дори да има, така ще отвлечем вниманието на селяните, което няма да ни коства много.

Игуменката се извърна. Явно страдаше, очите ѝ бяха като на подгонено животно.

— Той е човек. Или поне беше.

Капитанът трепна.

— Имаме си работа с човек?!

Тя кимна.

— Усетих докосването на съзнанието му. Той има известна причина да… да се бои от мен.

Капитанът се обърна към нея и се взря любовно в сините ѝ, изпъстрени с кафяво очи. Игуменката задържа погледа му със същата лекота.

— Подробностите не са ваша работа — сковано каза тя.

— Не споделяте неща, които биха могли да ни бъдат от полза — отбеляза той.

— Докато вие сте най-откритият човек, когото познавам — отвърна тя.

— Намерете си стая — измърмори Том под мустак, а капитанът погледна към сер Майлъс.

— Ще намалим патрулите до два на ден и ще ги пращаме навън по моя заповед. Най-важното е да докарваме останалите кервани дотук недокоснати или да ги отпращаме. Албинкърк вече го няма. Дръзката, докъде стигнахте днес?

Тя сви рамене.

— На осем левги от тук.

Капитанът кимна.

— Утре… Не, утре никой няма да излиза. Утре ще копаем. Вдругиден ще пратим четири патрула във всички посоки, освен на запад, а на третия ден ще взема половината рота и ще тръгнем на запад възможно най-бързо. Ще се опитаме да изминем двадесетина левги, ще съберем всички търговци и кервани, на които попаднем и ще хвърлим един поглед на Албинкърк. После ще се върнем с достатъчно хора, за да убием врага, който и да е той.

Том кимна.

— Добре, но попаднем ли на засада от стотина отвъдстенци, свършено е с нас, дори да не са си довели няколко демона, един-два змея и стотина ърки, които да ни оглозгат кокалите.

Капитанът изкриви устни.

— Ако се сгушим тук и не поемем инициативата, и без друго ще умрем — каза той. — Освен ако кралят доведе армия.

Игуменката се съгласи.

— Крепостите до Стената може вече да са превзети, нищо не се знае — каза капитанът и присви очи, сякаш това го интересуваше особено много. — Във всеки случай, не можем да разчитаме на помощ отвън, нито да се надяваме, че това ще премине. Трябва да се държим така, сякаш разполагаме с безкрайно количество хора и провизии, да се опитаме да държим пътя на изток отворен и да примамваме врага да влиза в битките, които избираме ние. — Капитанът огледа хората си. — Всички ли са наясно с плана? Трябва да имаме готовност да унищожим моста — обърна се той към игуменката.

Тя кимна.

— Има един фантазъм, с който можем да го направим. Аз го владея — превъртя ли един определен ключ в ключалката на портата, мостът ще падне в реката.

Всички кимнаха одобрително, а капитанът се изправи.

— Много добре. Сер Майлъс, сер Йеханес, вие ще ръководите строителните работи. Том, Дръзката, вие двамата ще водите патрулите. Пиянде, заеми се с рамките на арбалетите и ги постави на четири добре прикрити места. — Той се усмихна. — Там, където е отбелязал Майкъл. Пиянде, поеми и смяната на караула в крепостта. Не мисли кой е войник, кой — прислужник и кой — стрелец. Гледай само да са достатъчно.

Всички кимнаха.

— А вие какво, ще спите ли? — попита Том Лошия.

Капитанът се усмихна на игуменката.

— Аз и милейди ще забъркаме една хубавичка мъгла — каза той. — Тя е могъща магьосница.

Беше истинско удоволствие да види как очите ѝ се разширяват от изненада.

Йеханес зяпна.

— А вие, капитане?

— Аз съм средно талантлив магьосник. — Той кимна на новия комендант. — А, Майкъл. Остани, ако обичаш.

Другите се изнизаха, а оръженосецът застана смутено до вратата. След малко тримата останаха сами.

— Какво имаш да кажеш в своя защита? — попита игуменката.

Майкъл се сгърчи.

— Обичам я — рече той.

За негова огромна изненада, тя се усмихна.

— При дадените обстоятелства това беше най-добрият възможен отговор. Ще се ожениш ли за нея?

Капитанът изсумтя, но Майкъл изправи рамене.

— Да.

— Храбър млад глупак си, в това няма съмнение — кимна тя. — Чий син си?

Майкъл стисна устни, но игуменката го викна с пръст при себе си и той се подчини. Тя се наведе напред, докосна челото му и изведнъж проблеснаха цветни искри, сякаш се беше счупило огледало.

— Син си на Тоубри! — каза тя и се разсмя. — Познавам го, ти си два пъти по-красив и два пъти по-благороден от него. Той още ли е същата слабохарактерна фурнаджийска лопата?

Майкъл остана на мястото си.

— Да, такъв си е — рече той.

Игуменката кимна.

— Капитане, нищо няма да предприема преди края на тази война, но ще ви кажа следното — и като жена, живяла в кралския двор, и като астролог. Кейтлин Ланторн далеч не е най-неподходящата съпруга, която би могло да си вземе това момче.

Майкъл погледна господаря си, от когото се страхуваше много повече, отколкото от десет игуменки, взети заедно.

— Аз я обичам, милорд — рече той.

Капитанът си спомни за бележката в ръкавицата си и за думите, току-що изречени от игуменката. Беше усетил силата им, сториха му се почти пророчески.

— Много добре — каза той. — Най-красивите любовни истории процъфтяват по време на обсада. Майкъл, не ти е простено, по-скоро си помилван. Помилването ти обаче не означава, че ти позволявам отново да примамиш момичето в покоите ми. Ясно ли е?

Игуменката изпитателно се вгледа в оръженосеца.

— Ще се ожениш ли за нея?

— Да! — предизвикателно отвърна Майкъл, поклони се и излезе.

Капитанът погледна игуменката и се усмихна.

— Сестрите ѝ с нея ли ще заминат? Нямам съмнение, че ще оживят в ежедневието в замъка.

Тя сви рамене.

— Той трябва да се ожени за нея. Чувствам го.

Капитанът въздъхна, после — още веднъж. Беше установил, че няма кой да му помогне да си свали доспехите.

— Е, отиваме ли да забъркаме една хубава мъгла? — попита той.

Тя му подаде ръка.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Том Лошия наблюдаваше изящния покрит със стоманена броня гръб на капитана, докато младежът придружаваше игуменката към стълбището. Минаващият край него Йеханес понечи да го подмине, но Том вдигна ръка и му препречи пътя.

Гледаха се втренчено и мрачно, а ако бяха кучета, със сигурност щяха да покажат зъбите си.

— Престани — рече Том.

— Не обичам да ме командват момченца — каза Йеханес. — Той е момче, при това неопитно. Едва ли е много по-възрастен от оръженосеца си, онзи талантлив младеж — избълва той.

— Казах да престанеш — рече Том с категоричност, която често слага началото на побоища, а понякога ги пресича. — Тъй или иначе никога нямаше да станеш капитан. Нямаш нито акъл, нито пари за тази работа и най-важното — нямаш потекло. Той има и трите.

— Чувам, че едва не са превзели замъка, защото момчето не можело да се откъсне от някаква монахиня. Докато ти си обикалял с вилазката, той ѝ приказвал сладки приказки. Така се говори.

Йеханес се облегна назад и скръсти ръце.

— Знаеш ли защо като те гледам, едва не се напикавам от смях? — отвърна Том и се наведе напред, докато носовете им почти се докоснаха. — Чуеш ли заповедите му, ти просто се подчиняваш като дресирано псе. Затова го мразиш. Защото е роден за това. Не е новак, баща му е някой от големите благородници, израснал е в замък, имал е най-добрите учители, най-добрите инструктори по фехтовка, най-добрите книги и петстотин слуги. Заповядва по-добре от мен, защото никога не му е хрумвало, че някой може да не се подчини. И ти наистина се подчиняваш. Подчиняваш се, а после го мразиш за това.

— Той не е един от нас. Получи ли каквото иска, ще си отиде.

Йеханес се огледа, а Том се дръпна назад и раменете му опряха в камъните.

— Ето къде грешиш, Йеханес. Той е един от нас — същата прекършена изгубена душа, както искаш ни наречи. Иска да се докаже и държи на нас. Той… — Том се изплю. — Аз го харесвам — заяви той и сви рамене. — Луд е и би се бил с всеки, по всяко време.

Йеханес потърка брадичка.

— Разбирам те.

— Друго не искам — отвърна Том. Движението му не беше очевидно, но след едно леко извъртане целият коридор се опразни. Йеханес изпъна рамене, а после ловко измъкна камата си.

— Не се каня да я използвам — рече той, — но не ме заплашвай, Том Лохлан. Тия номера ги пробутвай на стрелците.

Рицарят се обърна и тръгна надолу по коридора, а след миг прибра камата си. Том го наблюдаваше с лека усмивка.

— Всичко ли чу, млади Майкъл? — попита той, докато изправяше великанското си туловище.

Майкъл се изчерви.

— Това не е за неговите уши, ясно ли е? Мъжете приказват. Понякога с телата си, а друг път — като стари клюкарки. Това него не го засяга.

Том погледна към Майкъл. Макар и уплашен, той не се спотайваше зад вратата и бе изпълнен с решителност.

— Аз съм негов оръженосец.

Том потърка брадичката си.

— Значи ти се полага сам да взимаш някои решения. Ако чуеш двама стрелци да си говорят, че ще окрадат трети, ще ги изпортиш ли?

Майкъл успя да срещне погледа му.

— Да.

— Хубаво. Ами ако смятат да изнасилят някоя монахиня?

Майкъл не отмести очи от неговите.

— Да.

— Добре. Ами ако си говорят колко го мразят?

Майкъл замълча.

— Разбирам какво имате предвид.

— Той не им е приятел, а началник. Много го бива и всеки ден става все по-добър, а онова, което не знае, не може да му навреди. Разбра ли?

Том се наведе към него.

— Да.

Майкъл не отстъпи, напротив — изпъчи се.

— Куражлия си ти, млади Майкъл — кимна Том. — Гледай да не умреш, може и да стане войник от теб. — Той се ухили. — Бива си го женчето ти. Най-добре действай бързо, да не ти го отмъкне някой.

Отвън на двора дузина стрелци и двойка оръженосци се бяха събрали около едно момиче и настървено белеха моркови.

Свещеникът наблюдаваше как наемниците излизат от стаята на своя водач, капитанът. Източникът на заразата. Тя излезе първа, а копелето ѝ държеше ръката, сякаш са любовници. А може и да бяха. Ако онзи беше изчадие адово, да достави удоволствие на една дърта курва щеше да е точно по неговата част. Аристократи — хвани единия, удари другия.

В гърлото му нахлу жлъчка и ръцете му затрепериха при мисълта, че беше… беше… Сведе глава, за да не се налага да ги гледа и отново се съсредоточи върху проповедта си, но докато се успокои достатъчно, за да успее да пише толкова чисто и прегледно, колкото му се искаше, мина много време.

След малко най-едрият наемник слезе тежко по стълбите, хвана погледа му и се усмихна. Страхът заля отец Хенри като вълна от мръсна студена вода. Какво знаеше този човек?

Щом великанът отмина, свещеникът се надигна от писалището си, пресече крадешком параклиса, спря пред олтара и бръкна под покривката, за да се увери, че бойният лък и стрелите му са още там. Лицето му увисна от облекчение и той побърза да се върне при писалището си, като си представяше как една от стрелите му пронизва слабините на великана, докато той слуша писъците му.

Пратениците се върнаха, но не бяха научили достатъчно, за да разубедят Хектор. Той огледа грубата скица на провинцията и поклати глава.

— Ако тръгна на запад, все едно съм превел животните през планините, до Тива — каза той, — а това нямам намерение да го правя. В Харндън и Харнфърд имам клиенти, които си чакат стоката. Единственият начин да прекараш няколко хиляди глави добитък на запад от планините е по пътя.

Ханджията цяла нощ танцува, освен това се беше наливал както със собствената си бира, така и с някакъв противен вносен алкохол и главата му се пръскаше от болка.

— Ами, тогава изчакай тук и прати съобщение на краля — рече той, но Лохлан поклати глава.

— Остави това, тръгвам в първи зори. Колко души можеш да ми дадеш, ханджийо?

Ханджията направи физиономия.

— Може би двадесет.

— Двадесет ли?! Тук има стотина мъже, които пилеят парите ти и стоят без работа.

Ханджията на свой ред поклати глава.

— Дивото идва — рече той, — а за разлика от някои аз няма как да си замина. Трябва да удържа хана.

— Можеш да го удържиш и с тридесет души. Останалите ми ги дай.

— Ако и тридесетте бяха герои като теб, добре, но те са обикновени хора. Трябват ми шестдесет.

— Значи сега ще ми дадеш четиридесет? Тъй по̀ бива. С тях хората ми стават почти сто — достатъчно, за да пазят стадото и отпред, и отзад, че и да ми останат достатъчно за нападение. — Лохлан огледа скицата си. — Като слезем от хълмовете, очаквам да стане по-зле и ще ми трябват коне. Тъй че ще взема петдесет от хората ти и двеста коня.

Ханджията се изсмя.

— Ами? — попита той.

— Да. В замяна на една трета от чистата ми печалба — рече Лохлан.

Очите на домакина му се разшириха.

— Една трета?

— От печалбата. В сребро, ще ти платя още щом застана на прага ти по пътя към дома.

Лохлан се усмихваше, сякаш знаеше последното изречение на някоя тайна шега.

— Или няма да ми платиш, ако те убият — рече ханджията.

— Признавам, ако ме убият, изобщо няма да ме е грижа за дълговете ми — кимна Лохлан.

Ханджията дълго обмисля предложението му. Появи се високата сервитьорка и за негова изненада двамата с Лохлан си размениха само една безизразна усмивка. А той беше толкова сигурен, че тъмнокосата жена ще му хареса.

— Нуждая се от пари, а и ти си човек с име — рече ханджията. — Работата е там, че се опитваш да ми отмъкнеш всичките коне и половината войници, за да тръгнеш на някакво безумно приключение, което обещава малко печалба, но много смърт. — Той потърка темето си. — Защо да ти помагам, кажи.

Лохлан ритна меча си до стола и се облегна назад.

— Добре. Ами ако ти кажа, че прекарам ли добитъка на юг, ще ударя най-голямата печалба в историята на семейството ми? — рече той.

— Може, но… — прекъсна го ханджията. Жизнерадостната самоувереност на джелепина го дразнеше.

— Ами ако ти река, че този успех ще направи краля мой длъжник и за говеждото ми ще се открият нови пазари? — продължи Лохлан.

— Може би — рече ханджията.

— Ами ако ти кажа, че прекарах нощта с най-малката ти дъщеря, която сега носи сина ми в утробата си и че го правя за зестрата ѝ и за да стана част от семейството ти? — рече Лохлан.

Ханджията скочи, а на лицето му се изписа гняв.

— Не се ядосвай, Уил Толинс, тя сама дойде при мен. Ще се оженя за нея и ще бъдем щастливи — спокойно каза Лохлан, но за всеки случай сложи ръка на дръжката на меча си.

Другият срещна погледа му и двамата дълго се взираха един в друг. Накрая ханджията се усмихна.

— Добре дошъл в семейството ми.

Лохлан протегна едрата си ръка и той я пое.

— Четиридесет и пет души и всичките коне, които мога да събера до утре. Ще ми отстъпиш половината от печалбата си — четвърт за мен и четвърт вместо зестра за Сара. И ще се ожените днес.

Той задържа загрубялата длан на великана в своята и не усети никаква лъжа. Хектор Лохлан, принцът на джелепите, отдръпна ръката си, плю в нея и пак я протегна. Уил Толинс, ханджията на Дормлинг, я пое, а ханът изкара още една нощ в празненства.

На следващата сутрин Лохлан изведе хората и добитъка си на обляния от влажна светлина път. И последният мъж беше с ризница от блестящи ковани брънки, всяка ризница плътно прилепваше върху тежко палто от лосова кожа, подплатено с овча вълна, а всеки воин разполагаше с тежък лък или арбалет и меч, дълъг поне метър от дръжката надолу. Някои бяха нарамили и брадви, високи колкото тях. Всички носеха островърхи шлемове с козирки, които да пазят лицата им от дъжда, плащове от прещип и високи кожени чизми. Хората на ханджията носеха алени качулки на черни райета, а тези на Лохлан бяха с по-сложна шарка в червено, синьо и сиво, сливаща се в цвят, който се променяше според светлината.

Сара Лохлан стоеше на прага с венец от пролетен жасмин в косите и целуваше мъжа си пак и пак, а огненият цвят на косата ѝ озаряваше утринта като второ слънце. Предишният ѝ ухажор, чифликчията, стоеше на пътя с огромна брадва на рамо, огрян от бледата слънчева светлина. Беше решил по-скоро да умре, отколкото да прекара живота си без нея.

Лохлан го прегърна.

— Не е само тя, момче, и други жени има — рече му той, взе големия си зелен рог от слонова кост, опря го до устните си и го наду, а дълбокият звук отекна из долината чак до Кохоктън. Елени вдигаха глави, за да се ослушат, мечки спираха да пируват след събуждането си от зимен сън, а бобрите, които оглеждаха повредения си от пролетните дъждове бент, отместваха погледи от ремонта. Всякакви твари — люспести и ноктести, черупчести, кафяви и зелени — вдигнаха глави и се чудеха, а гласът на рога се носеше от хълма чак до хребета.

— Аз съм Хектор Лохлан, джелепин от Зелените хълмове и днес тръгвам със стадото си към Харндън! — извика Хектор. — Смърт за всеки, който ми се противопостави, дълъг живот за онези, които ми помагат!

Той наду отново рога, целуна съпругата си, свали един медальон от врата си и ѝ го даде.

— Пожелай ми късмет, сърце мое — каза той.

Тя го целуна, без да отрони и една сълза, а после погледна предизвикателно баща си и се изненада — той ѝ се усмихваше.

Хектор я притисна към ризницата си, а после излезе през портата.

— Да тръгваме! — извика той и керванът потегли с грохот.

Джералд Рандъм се почеса под ленената шапка за десети път тази сутрин. Прищя му се да можеше да спре кервана и да го задържи достатъчно дълго, за да си измие косата.

Магьосникът яздеше до него, почти заспал на седлото си. Рандъм не можеше да се сдържи да не гледа на него по собственическия начин, по който мъж би гледал красива жена, която изведнъж се е съгласила да преспи с него. Да пътува с мага беше невероятен късмет — същинска рицарска легенда.

Тази сутрин керванът бе намалял с един фургон — оказа се, че каруцата на налбантина е спряла на лошо място. Беше потънала в калта и се наложи да прережат гърлата на двата вола. Самият налбантин не зарони сълзи, защото разпределиха инструментите му из други четиридесет фургона, а на него обещаха място в кервана на връщане. Общо взето, загубата му беше малка, но цялата колона беше изтощена, а Рандъм за пръв път обмисляше дали да не се върнат обратно. Загубата на цялата стока беше риск, който не можеше да си позволи — финансовите щети в случай, че керванът пропаднеше, а животните оцелееха, щеше да го върне с десет години назад, но ако загубеше всичко, щеше да се разори.

„Освен това ще си мъртъв, глупако — помисли си той. — Мъртъвците не стават нито кметове, нито шерифи.“

Тази мисъл му беше помогнала да ги преведе невредими през една засада и една битка, а миналата нощ повечето от тях дори поспаха малко. Той беше сравнително сигурен, че с магьосника до себе си можеха да си пробият път до панаира в Лисен Карак, но какво би станало, ако пристигнеха, а панаир нямаше? Колкото по-далеч на северозапад стигаха, толкова по-вероятно му се струваше това — дори манастир можеше да не заварят. От друга страна обаче мисълта да се върнат му се струваше както малодушна, така и опасна. Старият магьосник бе заявил съвсем ясно, че отива в Лисен Карак, а не обратно при краля.

Главата отново го засърбя и Рандъм пак се почеса. Ако беше пресметнал разстоянието както трябва, значи се намираха на четиридесет километра западно от Албинкърк. До бродовете на Кохоктън оставаха два дни път, а до северната страна на манастира — още един.

Слънцето се издигна, а небето стана наистина синьо за пръв от три дни насам. Дрехите на хората изсъхнаха, всички се стоплиха и постепенно започнаха да си приказват. Мъжете дъвчеха корав хляб и отпиваха по малко вино, бира или (ако нямаше пресен) сайдер, а колоната бодро се носеше напред.

Войниците бяха неспокойни — Стария Боб беше наредил на дузина конници да се пръснат из гората пред фургоните, на двеста метра един от друг, а останалите пазеха тила им, готови да се хвърлят в атака, предвождани от Гилбърт.

Вместо да спрат, за да обядват, продължиха напред, а когато слънцето се спусна ниско в небето, Стария Боб се върна да им съобщи, че наближават едно от сечищата, които се поддържаха специално за керваните, пътуващи към панаира.

— Изглежда ужасно — каза той, — но има прясна вода и достатъчно място.

Всъщност по-голямата част от полето беше обрасла в малинак. По всичко личеше, че някакъв малък керван е лагерувал там няколко дни по-рано, но без да се отдалечи от пътя, така че храстите бяха останали непокътнати.

Гилбърт прати няколко мъже в доспехи да ги подкастрят с мечовете си и накара стрелците си да привържат наръчите към здрава рамка, теглена от два коня. През последните три часа, преди да се стъмни, по-възрастните мъже издигнаха укрепление от бодливите храсти и се погрижиха за животните, докато чираците готвеха и носеха вода. После подпалиха останалата част от полето, защото вечерта беше суха. Малинакът лумна като сухи съчки и за минути изгоря чак до края на гората.

Магьосникът дойде, за да погледа как искрите излитат към небето в свежата нощ.

— Това беше извънредно глупаво — каза той.

Рандъм ядеше наденица с чесън.

— Защо? — учуди се той. — Сега нищо няма да пречи на стрелците да се прицелват — дребните блатници и онези паяци, ърките, няма да има къде да се скрият.

— Огънят е предизвикателство — каза старият маг. — Той е враг на Дивото.

Той впери тежкия си поглед в търговеца, но Рандъм беше понасял такива погледи цял живот.

— Керванът е по-защитен, когато полето около него е чието — натърти той като сърдито момченце.

— Не и ако дойдат шест змея, глупако. Не и ако една дузина златни мечки си наумят, че си влязъл в територията им или ако двойка демони-пазители решат, че си нарушил Горския закон. Тогава почистеното поле няма да те спаси. — Въпреки това той изглеждаше примирен. — Освен това ърките нямат нищо общо с паяците. По-скоро са феи41. А сега… къде е моят пациент?

— Младият рицар ли? Спи дълбоко. Понякога се събужда, започва да си говори сам, после пак заспива.

— Така е най-добре за него — рече Хармодий, заобиколи фургоните и отиде при младежа. След един дълъг преглед пак го зави с одеялото и тогава той отвори очи.

— Защо просто не ме оставихте да живея? — каза той. Изглеждаше измъчен. — Всеблаги Йесу… Исках да кажа, толкова ли не можахте да ме оставите да умра?

— Никой никога не ми благодари — съгласи се магьосникът.

— Аз съм Гавин Мюриен — каза младежът и изохка. — Какво сте ми сторили?

— Знам кой сте — кимна Хармодий. — Сега ви викат Здравия врат. — Нито единият от двамата не се засмя. — Не съм съвсем сигурен какво ви сторих, но до няколко дни ще ми се изясни. Не се тревожете.

— Да не се тревожа, че бавно се превръщам в някакъв отвратителен, прокълнат от Бога враг на хората, който ще се опита да убие и изяде всичките ми приятели, така ли? — попита Гавин. Личеше си, че се опитва да остане спокоен, но в гласа му прозираше паника.

— Богато въображение имате — отбеляза Хармодий.

— И преди са ми го казвали. — Гавин огледа предмишницата си и подскочи от ужас. — Йесу Христе, имам люспи. Не е било сън! — Той повиши глас, а очите му се присвиха. — В името на свети Георги… милорд, трябва ли да ви моля да ме убиете? — Погледът му се зарея надалеч. — Бях толкова красив… — каза той с чужд глас, а Хармодий направи физиономия.

— Много драматично. Наложи се да почерпя сила от нещо в Дивото, за да ви изцеря. — Той сви рамене. — Не я контролирах изцяло, но както и да е. Иначе щяхте да загинете, което не е за предпочитане, каквото и да си мислите сега.

Младият рицар се обърна с гръб към него и затвори очи.

— Няма откъде да го знаете. Вървете си и ме оставете да спя. Света Дево, нима съм обречен да се превърна в чудовище?

— Сериозно се съмнявам — отвърна Хармодий, макар че собствените му съмнения по въпроса доста го тревожеха.

— Моля ви, оставете ме сам — рече рицарят.

— Както желаете, но пак ще се върна, за да проверя как сте.

Хармодий протегна към младежа нишка от силата — сега беше негов ред да подскочи, стреснат от онова, което видя. Гавин забеляза реакцията му.

— Какво става с мен?

Хармодий поклати глава.

— Нищо — излъга той.

Врагът ги нападна едва след като се стъмни. От мрака засвистяха стрели и двама от стражите рухнаха — единият без да издаде звук, другият — с паническите писъци на човек в агония.

Гилбърт разпредели хората си по фургоните за по-малко от две минути — и слава богу, защото в северната страна на форта със зловещо шумолене се вряза вълна от блатници. Гилбърт обаче беше старо куче. Дузината му стрелци мигновено пуснаха огнени стрели в купчините малинак, които бяха разхвърляли из старата просека и повечето пламнаха. Тогава, огрени от трептящата светлина на пролетните клади, войниците и търговците започнаха да убиват. След като минаваха през бодливите стени, блатниците бяха почти неспособни да се изкатерят по високите фургони зад тях. Цели дузини загинаха, опитвайки се да го направят.

Подобните на озлобени стършели червени стрели обаче скоро започнаха да тормозят войниците. Не можеха да пробият ризниците им, а каменните им върхове се чупеха лесно, но затова пък потъваха дълбоко в непокритата плът и всички ранени, дори онези, които бяха отнесли само по някоя драскотина, след час получиха треска.

Хармодий обикаляше от човек на човек и изсмукваше отровата. Предишния ден можа да си почине и да събере сила и сега беше изпълнен със слънчева светлина. Всичките му инструменти бяха готови, освен двете вълшебни пръчки, чието зареждане отнемаше повече време, внимание и усилия.

Щом огньовете догоряха, той направи мощен фантазъм за светлина и го насочи към едно дърво на самия край на малинака. Повтори магията шест пъти по цялата обиколка на лагера, за да освети нападателите в гръб и да заслепи стрелците им. Херметистката цена на магията обаче беше огромна и той пръскаше силата си с пълни шепи.

Когато и последната от шестте светлини започна да гасне, а смъртоносните стрели заваляха отново, той усети присъствието на враг-магьосник. Предупреди го защитата, издигната от другия. Хармодий изгради своя собствена, а после, като рицар, който се бие с меч и щит, тласна своята в празното пространство между себе си и другия източник на сила. Ако я беше задържал до тялото си, щеше да предпази само себе си, но ако я притиснеше към другия маг, можеше да прикрие целия керван — простичко математическо упражнение, на което повечето магьосници така и не се научаваха. За да поддържа щита чак там, а не до себе си, му беше нужна съвсем малко допълнителна енергия. Струя сила се удари в преградата му и той я отрази. Ърки и блатници гинеха, покосени от фантазмите, хвърлени, за да им помогнат.

Магът се усмихна зловещо. Който и да беше, нападателят явно разполагаше с много енергия и твърде малко знания. В младостта си Хармодий много го биваше с меча, а принципите на херметистката битка бяха съвсем близки до тези на фехтовката. Отдавна му се искаше да напише трактат по въпроса.

Докато съперникът му се готвеше за ново нападение, Хармодий се гмурна в подобния на лабиринт палат в паметта си и започна да реди щитове и защити в комбинация, която бе упражнявал, но без да я използва на практика. Следващата атака на противника му беше по-силна — титаничен изблик на сила, който разсече нощта като пламтяща зелена лента.

Първият му щит беше унищожен. Осъзнал колко е силна защитата му, врагът се отдръпна. Вторият щит обаче улови атаката и леко я измести, а третият направо я върна обратно към съперника му, който бе ударен челно от собствения си фантазъм. Щитовете му проблеснаха в наситено синьо-зелено и Хармодий нанесе удара си. Следвайки ритъма на вражеските атаки, от пръста му изригна ярък ангелски бял лъч, който се стовари като копие върху щитовете на другия маг. Това не струва на Хармодий почти никакво усилие, но врагът му, който беше хвърлил толкова много енергия, за да се защити там, където не беше необходимо, трябваше да използва резервите си, за да блокира…

… нищо. Светлинния лъч си беше просто светлинен лъч. В него нямаше сила.

Също като майстор-фехтовач, който се готви елегантно да нанесе смъртоносния удар, Хармодий почерпи сила и я запрати напред, преди някое от паникьосаните сърца на търговците да е успяло да отмери и един удар. Когато силата му премина през първия щит, под втория и през отслабения трети, той почувства как врагът му рухва и усети отчаянието му. Без да иска, той се пресегна и сграбчи нещо, точно както когато потърси силата, за да спаси младия рицар. Този път обаче отне същността на вражеския магьосник много по-бързо и по-издъно. Силата на противника му угасна като свещ.

Хармодий си пое дълбоко въздух, осъзна, че сега е много по-силен, отколкото в началото на битката и запали още една светлина, без някой да му се противопостави.

Ърките изчезнаха в храстите, а остатъкът от нощта премина по-бавно от всякога, но без повече нападения.

На около два метра от магьосника седяха Рандъм и Стария Боб. Последната размяна на фантазми премина невероятно бързо, пред очите на Рандъм. В далечината нещо изкрещя, а по устните на Хармодий се разля жестока усмивка.

Търговецът погледна към Стария Боб, който пък гледаше към него.

— Това беше…

Старият Боб поклати глава.

— Като от легенда — довърши той.

На сутринта обитателите на кервана се сблъскаха с реалността — между фургоните лежаха прекършените тела на стотина блатници. Никой не можеше да отрече, че се е водила битка, няколко души повърнаха. Всички се прекръстиха и казаха по една молитва.

Рандъм се приближи до магьосника, който седеше на земята, кръстосал крака и посрещаше изгряващото слънце, отпуснал ръце в скута си.

— Може ли да ви прекъсна? — попита той.

— По-добре недейте — измърмори Хармодий.

— Простете — рече Рандъм, — но имам нужда от малко информация.

Магьосникът рязко отвори очи.

— Ако не ме оставите да довърша, следващия път няма да имам толкова стрели в колчана си — каза той.

Рандъм се поклони.

— Мисля, че трябва да се върнем.

Чародеят се намръщи.

— Постъпете, както намерите за добре, търговецо. И ме оставете на мира!

Рандъм поклати глава.

— Защо да не се върна?

Тонът на Хармодий беше безмилостен.

— Откъде да знам, алчна въшко?! Постъпи както искаш! Само ме остави на мира!

Стария Боб се беше качил на коня си, Гилбърт стоеше до своя, а на седлото му бе закачен къс странно извит лък. Днес беше негов ред да язди най-отпред.

Боб махна с ръка на Рандъм.

— Е? — попита той.

— Продължаваме към Лисен Карак — заяви Рандъм и Стария Боб извъртя очи.

— Мамка му, защо?

Рандъм се обърна и погледна към мага, а после сви рамене.

— Ядоса ме — простичко отвърна той.

Стария Боб огледа купчината мъртви блатници.

— Били ли сте се с тях и преди? — попита той.

Рандъм кимна.

— Накарайте всичките ни хора да дойдат да огледат труповете. Бъдете внимателен, гледайте да е по светло. Накарайте ги да ги докоснат. Убедете ги, че тези същества са уязвими. — Той сви рамене. — Това помага.

Рандъм не се беше замислял за тези неща, така че просто даде заповедта и се дръпна встрани, когато Стария Боб вдигна един труп от купчината, тръшна го на земята и стресна търговците.

— Не се бойте, момчета. Мъртво е.

— Гаден бръмбар — каза един от ножарите.

— Не са бръмбари. По-скоро са… — Стария Боб сви рамене. — Накарайте магьосника да ви обясни. Вижте ги обаче — имат и коруба, и уязвими части. Гърдите са бронирани, но подмишниците им са меки като сирене.

За да демонстрира, той извади камата си и я заби в кафявата като кал кожа, която без усилие се разтегляше като мембрана от жилавата хитинова обвивка на торса чак до ръката. Зелено-черна ихор покри острието, но от раната не изтече нищо.

— Намушкването винаги е смъртоносно — каза Стария Боб, замахна с тежката кама и тя се заби в твърдата черупка на изчадието. Въздухът се изпълни със зловоние, един от търговците на сол повърна.

Стария Боб отиде при него и го срита.

— Започнеш ли да бълваш по време на бой, свършено е с теб, ясно ли е? Погледни го. Погледни го! — Той се обърна към стреснатите чираци. — Всички да го пипнат. Вземете си по един от купчината и се пробвайте с меча. Хайде!

Застанал начело на колоната, Гилбърт измърмори на Харолд Червенокракия достатъчно високо, че да го чуят:

— Защото старият магьосник го е ядосал, така ли? Много смислено, няма що.

Рандъм също не го намираше за смислено. След час на пътя обаче Хармодий го настигна и се поклони от седлото си.

— Ако съм бил рязък, моля за извинение — каза той. — Изгревът е много важен момент.

Рандъм се разсмя.

— Рязък, значи? — попита той, но после се засмя. Денят беше прекрасен, горите — зелени, а той водеше най-големия керван в живота си и отиваше на война рамо до рамо с жива легенда. Засмя се отново, старият магьосник — също. Тридесет фургона по-назад Стария Боб ги чу и вдигна очи към небето.

Сосагите бяха събрали почти цялата си армия и сега настъпваха на юг към Стената. Ота Куон го повтаряше по десетина пъти на ден и на втория Питър видя цялото множество, събрано на едно място в голяма просека на около километър и половина от лагера. Спря да ги брои, когато стигна до няколкостотин, но там сигурно имаше към хиляда изрисувани воина и още няколкостотин мъже и жени без боя по телата. Беше научил, че да си изрисуван означава, че си готов да умреш. Неизрисуваните мъже може би щяха да се бият — или пък не, ако имаха други грижи, например нова съпруга или току-що родени деца.

Разбра още, че сосагите не се интересуват особено от готвенето. Беше се опитал да си заслужи мястото с помощта на една медна тенджера и един тиган, но говеждата му яхния с откраднато вино бе изядена бързо, шумно и с явно безразличие от шайката, с която се движеше — сосагите от Шестте реки, които настояваха да ги наричат „асегатосаги“. Ота Куон обясни, че това означава „Онези, които отиват при гниещите тикви“. Тъй или инак, те си изядоха яхнията и толкова — никой не му благодари, никой не му каза колко е вкусно.

Ота Куон се засмя.

— Това е просто храна — каза той. — Сосагите не се хранят добре, пък и всички знаем какво е да гладуваш. Твоето ядене беше чудесно, защото имаше достатъчно за всички.

Питър поклати глава, а Ота Куон кимна.

— Преди да стана Ота Куон, знаех какво е да готвиш, да се храниш добре, да седиш на трапеза. — Той се засмя. — Сега знам много неща, но хубавото вино и хрупкавият хляб нямат нищо общо с тях.

Питър леко сведе глава и Ота Куон го тупна по гърба.

— Ще си заслужиш мястото, всички казват, че работиш здраво. Само това се очаква от новодошлите.

Питър кимна и същата вечер си спечели нови приятели.

Вечеряха най-обикновена супа с малко подправки и еленско, донесено от Ота Куон. Едно от гущероподобните чудовища дойде, подуши трупа на елена и започна да вие и да хлипа, докато Скадай пристигна на бегом. Питър се изплаши, но страшилището ги остави на мира, а еленовото месо отиде в супата без усложнения.

Щом я сервираха, от гората излязоха два блатника — стройни, без да са високи. Изправени достигаха ръста на високо дете, а в главата приличаха повече на насекоми, отколкото на хора. Кожата им бе опъната по тяло с леки кости, издут брониран торс и четири крайника със съвсем бозайнически вид, краката им бяха тънки и мускулести, а ръцете — жилави като въжета. Изглеждаха отвратително, дори начинът, по който се движеха, беше кошмарен. Нямаха много вземане-даване със сосагите, въпреки че Питър беше видял Скадай да говори с няколко от тях.

Имаше три вида блатници. Червено-кафеникавите бяха най-многобройни и се движеха много бързо, докато вторият вид очевидно бяха воини — с дебела черупка и по-светла, почти сребриста кожа, високи почти колкото възрастен човек, с шип на всеки крайник. Сосагите ги наричаха с албинското им наименование — уаити. Последни бяха вождовете — високи и слаби, с вид на огромни богомолки. Сосагите ги наричаха жреци.

Тези два блатника бяха обикновени работници, всеки с лък и копие. Бяха голи, с изключение на манерките и колчаните на гърбовете им. Питър се опита да не гледа как плочките на коремите им се плъзгат мазно една в друга — картината беше смущаваща.

Те спряха до огъня му и извъртяха глави в синхрон, а странните им кръгли очи явно възприемаха огъня и човека като едно цяло.

— Ти готвис хранъ? — каза по-близкият блатник със стържещ глас. — Готвис хранъ?

Питър се опита да превъзмогне страха си.

— Не разбирам.

— Ти готвис хранъ? — каза другият. — Добра хранъ?

Първият поклати главата и корема си — гледката беше странна, но Питър разбра, че изразява нетърпение.

— Аз опита хранъ — изхриптя той.

Питър все още не разбираше скърцането им, но ноктестите ръце изглежда сочеха към тенджерата.

Никой от сосагите не ставаше, за да му се притече на помощ. Както обикновено бяха яли до насита и сега лежаха, без да шават и без да ги изпускат от поглед. На лицето на Ота Куон бе изписана жестока усмивка.

Питър се обърна с гръб и сипа яхния в една купа, добави малко див риган и я подаде на по-близкия блатник. Той я взе, започна да я души и на Питър му се прииска да не го беше правил. Почти човешкият му нос се разтвори, разкривайки черна дупка насред обраслото му с косми лице и гледката беше почти…

Блатникът потри ръце със силен стържещ звук и изсипа яхнията в дупката на лицето си. После отметна глава назад под неестествен ъгъл, изпищя и подаде купата за още. Питър сипа две порции, сложи им риган и подаде по една на всеки от тях, после пак, и пак. По-дребната от двете твари отвори и затвори клюноподобната си уста три или четири пъти, а от нея се разнесе воня на химикали, която залепна на гърлото на Питър.

— Хранъ убава! — простърга зловещото създание, а другото млясна в знак на съгласие. От устата им изскочиха дълги гъвкави езици на пурпурни и яркорозови петна и облизаха купите до блясък. После блатниците дрезгаво изръмжаха в един глас и си тръгнаха на бегом, превити на две.

Питър стоеше до огъня с двете празни купи и леко трепереше. При него дойде Скадай.

— Голяма чест ти оказаха — рече той. — Нас рядко ни забелязват.

Изглеждаше така, сякаш иска да каже още нещо, но стисна устни, потупа го по рамото, усмихна се и си тръгна, както всеки път. Питър още се чудеше какво да мисли за случилото се, когато жената дойде и постави ръка на кръста му. Този жест беше физически, разбираем — още един неочакван начин за комуникация, който изрази намеренията ѝ толкова ясно, че след час той беше между краката ѝ… а малко по-късно друг мъж го изрита в главата.

Ударът можеше да бъде смъртоносен, но изрисуваният сосаг беше бос, а и той все пак го забеляза навреме. Въпреки че беше само готвач, а доскоро и роб, Питър умееше да се бие и когато ритникът извърна главата му, той се изтръгна от прегръдките на тъмнокосата жена, без да спира да анализира ситуацията и посегна към ножа, който висеше на врата му.

Изрисуваният мъж, който явно очакваше лесна победа, изкрещя от истинска или престорена ярост и отново се хвърли към него, но при следващия ритник Питър се претърколи с нож в ръка. Покритият с черни, червени и бели петна сосаг, който изглеждаше така, сякаш има кожно заболяване, се метна към него и той го уби с лекота. Заби ножа дълбоко в стомаха му, докато онзи крещеше от изненада и отчаяние, с очи, пълни с агония, която неизбежно щеше да доведе до смъртта му. Питър изтръгна ножа от корема му и целият се обля в черва и кръв. После, въпреки задушаващия го ужас, заби острието първо в едното му око, а после — в другото, но петнистият вече беше мъртъв.

За миг Питър остана да лежи на земята. Всеки от последните стотина удари на сърцето му му приличаше на отворена книга, която бе прочел много внимателно, а остатъкът от ерекцията му напомни, че за това време бе преминал от една крайност на живота в друга.

Опита се да се изправи на крака, но коленете му трепереха и беше заобиколен от мъже — до един сосаги. Скадай му подаде ръка и му помогна да се изправи с твърдост, която му се стори заплашителна, но всъщност не беше. После се появи и Ота Куон, който му помогна да се задържи на краката си.

— Отвори си устата — каза той. Питър го послуша, а Скадай пъхна окървавения си пръст в нея и монотонно запя. Ота Куон стисна ръката му.

— Това е важно — каза той. — Слушай, Скадай казва: „Приеми врага си, Грундаг, в своето тяло.“ — Ота Куон пак стисна ръката му. — Скадай казва: „Сега ти и Грундаг сте едно. Той е онова, което си бил, а ти си онова, което беше той.“

На Питър му се повдигна от медния вкус на топлата кръв.

— Аз пък ти казвам да не ти става навик да убиваш сосаги — добави Ота Куон.

— Той ме нападна пръв! — изквича Питър.

— Ти чукаше жена му, която те използва, за да се отърве от недостоен мъж. Избегна срама да го изгони от леглото си, като уреди да го убиеш. Разбираш ли сега?

Ота Куон се обърна към група изрисувани мъже и каза нещо, а те се разсмяха.

Питър се изплю.

— Какво смешно има?

Ота Куон поклати глава.

— Ще ти обясня по-късно.

— Обясни ми сега — настоя Питър.

— Попитаха как си се справил. Отвърнах, че не съм сигурен кое е влязло по-лесно — ножът или оная ти работа. — Очите на Ота Куон бяха ярко сини и видимо развеселени. — Сега ти си и мъж, и сосаг. Не бива да ти става навик да убиваш своите, но досега би трябвало да си разбрал какво представлява Дивото.

Питър пак се изплю.

— Всеки срещу всеки — каза той.

През целия си кратък живот се беше учил да убива, а щом се провали за пръв път, го поробиха. Този неочакван успех обаче повече му напомняше на изнасилване, отколкото на победа. Целият беше покрит с кръв, че и с по-ужасни неща, а тези хора го поздравяваха.

— Тук няма закони.

Ота Куон поклати глава.

— Не ставай глупав — рече той. — Има много закони. Най-важният обаче е, че няма по-силен от най-силния. И че от всяко създание става хубава вечеря, независимо от силата му. — Той се разсмя. — В кралския двор е същото, само че тук всичко е честно и почтено и никой не лъже. Скадай е много по-бърз и по-смъртоносен от мен. Никога не бих го предизвикал, но друг мъж може да го направи. Или пък жена. Тогава матроните ще определят какво да бъде предизвикателството и другият ще се изправи срещу Скадай. Или просто ще го нападне, макар че една такава победа невинаги носи властта и престижа, които търси претендентът. Разбираш ли ме?

— Твърде добре — отвърна Питър. — Искам да се измия.

Искаше да се освободи от този странен човек, от боята му и от агресивната му аура.

— Казвам ти всичко това, защото останалите воини вече гледат на теб като на мъж и може да те предизвикат. Или просто да те убият. Досега беше под моя защита.

— Защо ще ме убиват? — попита Питър.

Ота Куон сви рамене.

— За да увеличат броя на жертвите си. Или защото искат жена ти, Сенеграл. — Той се разсмя. — Грундаг умря лесно, защото мислеше, че си роб. Не беше кой знае какъв мъж, но умееше да се бие и хората се страхуваха точно от глупостта му. От теб не се боят, макар че когато го разпра и избоде очите му, може и да си уплашил някого. Работата е там, че Сенеграл я искат много мъже, а тя не обича да отказва.

Въпреки студа и острите камъни, Питър се гмурна в плиткия вир, където хората плакнеха чашите си, без да обръща внимание на слоя набъбнало от водата жито, изпадало от стотиците измити купи. Не обърна внимание и на пиявиците. Просто искаше да отмие червата и лепкавата кръв от ръцете, корема и слабините си.

След малко се обади от водата:

— Може би просто трябва да я убия.

Ота Куон се разсмя.

— Елегантно решение, само дето братята и сестрите ѝ със сигурност ще убият теб.

От студа умът му се събуди, а кожата му изтръпна. Той потопи глава под водата и я измъкна с усилие. Острите камъни бодяха стъпалата му до болка.

— Какво мога да направя? — попита той.

— Изрисувай се! — рече Ота Куон. — Ако си воин и изпълняваш мисия, не могат да те докоснат. Освен ако не ги предизвикаш, разбира се. По време на битка човеците не са бързи като животните, нито пък толкова смъртоносни. Нали? Само че когато сме в глутница, ние сме най-добрите убийци в Дивото… а изрисуваме ли се, ставаме част от глутницата. Разбираш ли?

Питър поклати глава.

— Не — отвърна той, — но ще се изрисувам. Ще трябва да воювам с хора, които не познавам, за да имам малко мир и спокойствие у дома си. — Той се разсмя, а смехът му беше особен — див и малко налудничав. — Онези хора ме поробиха, така че сега ще си понесат последствията.

Ота Куон кимна.

— От мига, в който те срещнах, знаех, че ще станеш един от нас — рече той. — Не ни презирай. Правим каквото и останалите, но без да го наричаме с романтични имена. Сега отиваме на война, за да подкрепим Торн, но и за да покажем силата си на другите хищници и убийци, за да ни оставят на мира. За да се страхуват от нас. За да можем да си отидем у дома и да отглеждаме тикви. Животът ни не е само война и ножове в мрака.

Питър въздъхна.

— Дано си прав.

Ота Куон изпуфтя.

— Мисля, че трябва скоро да се изрисуваш и да получиш име, но ще оставя друг да ти го даде.

Той му помогна да излезе от водата, а после го отведе до огъня, където свали цяла орда пиявици от тялото му. При други обстоятелства Питър би се ужасил от тях, но сега понесе всичко почти без да ги погледне, което накара някакъв по-възрастен мъж да изръмжи одобрително.

Тогава Ота Куон заговори. Мъжете, както и няколко жени, внимателно го изслушаха, а после отидоха до одеялата си и се върнаха с красиви кръгли кутии от дърво и глина. Някои от тях бяха покрити с впечатляваща украса от оцветена коса или бодли, а някои бяха от злато или сребро. Във всяка кутия имаше боя — червена, черна, бяла, жълта или синя.

— Може ли аз да те изрисувам? — попита Ота Куон, а Питър се усмихна.

— Разбира се — отвърна той, толкова изтощен, че почти спеше.

Всъщност го изрисуваха трима вече боядисани мъже и една жена, под ръководството на Ота Куон. Отне им близо час, но когато приключиха, едната страна на тялото на Питър беше черна, а другата — червена. На лицето му обаче нарисуваха нещо по-изпипано. Той помнеше допира на пръстите на жената по челото, бузите и клепачите си, а прехласнатото изражение и полуотворената ѝ уста изглеждаха странно преобразени от рибата, изрисувана край очите ѝ.

Щом приключиха, един от мъжете донесе малко кръгло огледалце в рогова кутийка, Питър огледа белите, червени и черни черти по лицето си, които приличаха на кости от херинга и кимна. Явно имаха някакво значение, но не беше сигурен точно какво.

Остави им ризата си и тръгна в озарения от пламъци мрак. Допирът на въздуха до голата му кожа го освежи, а огньовете в лагера го топлеха дори от това разстояние. Ота Куон го водеше от огън на огън и воините му прошепваха нещо, а той кимаше и се покланяше.

— Какво казват? — попита Питър.

— Най-често „Здравей“. Няколко казаха, че сега изглеждаш много по-висок. Старецът рече да поддържаш боята чиста и да не я мацаш както досега. — Ота Куон се засмя. — Защото, разбира се, преди ти беше Грундаг. Разбираш ли?

— Господи — въздъхна Питър. Въпреки това тихите поздравления му дадоха кураж. Това беше триумф. Нямаше нужда да страда заради убийството — беше жив, горд, силен и всъщност си харесваше боята.

Когато стигна до своето огнище, Сенеграл бе извадила на показ всичките вещи на Грундаг. Подаде му чаша топъл подправен с билки чай и той го изпи. Ота Куон стоеше в края на осветеното от огъня пространство и ги наблюдаваше.

— Тя казва, че имаш много хубав лък, но някои от стрелите хич ги няма. Трябва да си изработиш по-хубави или да ги изтъргуваш някак. Също така казва, че няма да прелъстява други мъже, ако се грижиш за нея така, както тя иска.

Питър разгледа внимателно подредените до коша предмети, като повдигаше всеки от тях на светлината на огъня. Имаше два ножа в отлично състояние и един лък без никакви стрели, няколко кожи, един панталон и два чифта мокасини без украса. Разполагаше също с рогова кутия, пълна с черна боя и един стъклен буркан с червена. Две чаши… медна тенджера…

— Мислех, че жените изработват обувките на съпрузите си — отбеляза Питър, а Ота Куон се разсмя.

— Жените, които си харесват мъжете, им правят великолепни мокасини — рече той.

— Разбирам — отвърна Питър и прибра всичко в коша. Жената дойде и застана до него, той плъзна ръка под полата и нагоре по бедрото ѝ, а тя изстена. Малко след това продължиха оттам, където ги беше прекъснал мъртвецът, който го изрита в главата.

След малко тя простена, а Питър мислено се засмя на абсурдната ситуация. Искаше му се Ота Куон да ѝ преведе мислите му, но той, разбира се, си беше отишъл.

„Защо ми помага?“ — зачуди се Питър и заспа.

На сутринта всички изрисувани мъже станаха, взеха само онова, което им беше необходимо, за да се бият и тръгнаха след Скадай. Питър взе лъка, най-хубавия си нож, боята и едно-единствено червено вълнено одеяло и тръгна гол след Ота Куон. Оказа се изненадващо лесно просто да го следва, без да задава въпроси. По-късно го попита как да се сдобие със стрели и другият му даде една дузина, без да каже нищо.

— Защо? — попита Питър. — Нали всеки е сам срещу всички?

Ота Куон се засмя.

— Ти нищо не знаеш — каза той. — Нима не ме следваш? Нима няма да изпълниш заповедите ми, когато стрелите полетят и във въздуха звънне стомана?

Питър се замисли.

— Предполагам, че ще го направя.

Ота Куон отново се засмя.

— Ела да ти намерим име.

Жан дьо Вреи подтисна нетърпението си и то, както винаги, се превърна в гняв. Яростта винаги го караше да се чувства греховен, омърсен, недостоен да бъде човек и рицар, така че докато яздеше през покритите с пролетни цветя плодородни поля на Алба, той дръпна юздите на втория си боен кон и коленичи в прахта, за да се помоли пред обърканите погледи на братята му по оръжие. Слабата болка, която изпитваше след дълго време на колене, винаги го успокояваше.

В съзнанието му изникваха образ след образ — представяше си разпъването на Христа, представяше си, че той самият е един от рицарите, които отиват да освободят Божи гроб или че е свидетел на преклонението на магите пред Йесу — един незначителен страж, възседнал коня си до кервана, докато трите принца боготворят новородения агнец.

Презрение прекъсна унеса му. Ненавиждаше краля на Алба, който се спираше във всеки град, за да угажда на селяните, да печели въздишките и невъздържания им смях, да успокоява страховете им и да раздава правосъдие. Суетеше се прекалено дълго и губеше твърде много време, а дори за децата беше очевидно, че на север става нещо, което изисква неотложната намеса на бронирания кралски юмрук.

Изпълни го отвращение. Рицарите на Алба бяха тромави, мързеливи, нецивилизовани и порочни. Те пиеха, ядяха твърде много, оригваха се и пърдяха на масата и никога, ама никога не се упражняваха с оръжията си. Жан дьо Вреи и кортежът му яздеха от град на град в пълно бойно снаряжение, в броня от главата до петите, с тежки гамбезони под ризниците, а отгоре с лъснати до блясък стоманени доспехи. И последният рицар от Изтока носеше тази трислойна броня всеки божи ден — когато беше на разходка из града, когато ходеше на църква или яздеше с дамата си.

Дивото не беше нападало сериозно Изтока от близо век насам и въпреки това рицарите бяха винаги готови за бой. Тук обаче, където на всеки склон растяха неподдържани гори и всеки град бе заплашен от нападение, рицарите яздеха, облечени в разноцветни туники с тъй модерните веещи се ръкави, с островърхи обувки и внимателно увити около главите им шапки, които напомняха на тюрбаните, популярни в Далечния изток, докато доспехите им стояха прибрани в плетени кошове и дъбови бъчви.

Точно днес, когато до Албинкърк им оставаха само четири дни път, няколко от по-младите рицари и оръженосци бяха излезли на лов с ястреби. Яздеха на запад, по върховете на хребетите и на него му искаше да ги накаже за безгрижната им глупост. Тези изнежени варвари трябваше да бъдат научени какво е война. Трябваше да свалят велурените си ръкавици, за да могат изнежените им ръце да изпитат студената тежест на стоманата.

Дьо Вреи продължи да се моли и се почувства по-добре. Успя да се усмихне на краля и да кимне на младия оръженосец, който тъй невъзпитано препускаше край колоната, вдигайки прах с буйната си източна кобила. Елегантното животно би струвало сто леопарда като състезателен кон, но не ставаше за нищо на бойното поле.

Когато армията, към която всекидневно се присъединяваха рицари, войници и стрелци от всеки град, област и имение по пътя им спря да пренощува, дьо Вреи нареди на оръженосците си да вдигнат шатрата му колкото може по-далеч от албинците, почти сред животните. После вечеря с простата храна на войниците в компанията на братовчед си. Повика свещеника си, отец Хю, за да чуе вечерната литургия и да изповяда греховете и страстите си, а след това духовно пречистване се изкъпа във водите на Албин, великата река, която течеше пред входа на шатрата му. Отпрати оръженосците и робите си и се избърса сам, заслушан в хрупането на три хиляди коня, които пасяха в хубавата вечер. Уханието на дивите цветя беше по-силно от миризмата им.

Напълно сух, той облече бяла ленена риза, панталони и бял жакет със семпла кройка, разви едно скъпо килимче от Далечния изток и разтвори преносимия си олтар — две икони на Девата и Разпятието, свързани с панти. Коленичи пред тях и започна да се моли, а когато се почувства празен и пречистен, разтвори съзнанието си… и архангелът дойде.

„Приветствам те, дете на светлината.“

Дьо Вреи избухна в сълзи, както всеки път, когато ангелът го навестеше, защото никога не успяваше да повярва напълно, поне до следващия път, който потвърждаваше всички предишни. Липсата на вяра, съмненията му — те сами по себе си бяха наказание.

Той се поклони през сълзи.

— Благословете ме, Таксиарх, защото ви предадох безброй пъти.

Винаги се опитваше да не поглежда сияйното лице на ангела, което в спомените му сякаш бе изработено от ковано злато, но всъщност по-скоро приличаше на озарена от живот перла. Ако се вгледаше твърде отблизо, можеше да развали магията…

„Не си виновен ти, че кралят на Алба не постъпи тъй, както искахме. Не по твоя вина това кралство бе преждевременно нападнато от силите на Злото. Ние обаче ще победим.“

— Поддавам се на гнева, на презрението, на самодоволството и гнева.

„Те няма да ти помогнат да станеш най-добрия рицар на света. Помни какъв си, когато се биеш и бъди такъв винаги.“

Никой свещеник не му го беше казвал толкова добре. Когато влизаше в битка, той се освобождаваше от всичките си светски мисли и ставаше едно с върха на копието. Думите на архангела отекнаха в него като звън на мечове, като зов на жребец.

— Благодаря ви, господарю.

„Радвай се. Наближава голямо изпитание. Бъди готов.“

— Аз винаги съм готов.

Архангелът положи сияйна длан на челото му и дьо Вреи за миг впери поглед в блестящото му лице, в съвършената протегната ръка, в златната коса, която бе толкова по-светла от тази на Жан и въпреки това някак си напомняше на неговата.

„Благословено да си, дете мое. Когато знамето рухне, ще знаеш какво да направиш. Не се колебай.“

Дьо Вреи се намръщи… но ангелът си беше отишъл.

Усещаше ухание на тамян, изпълваше го спокойствие — съзнанието му беше умиротворено, обземаше го леност, все едно бе прекарал нощта с жена, макар че не изпитваше нито срам, нито вина.

Той се усмихна. Пое дълбоко дъх и тихичко изтананика началните ноти на „Te Deum“42.

Хармодий лежеше върху купчина кожи, балансираше чаша топло вино на гърдите си и гледаше как Рандъм сипва мед и подправки в друга чаша и я разбърква с нагорещена метална бъркалка.

Гавин Мюриен седеше кротко зад търговеца и поправяше една обувка. Не говореше, но си вършеше работата съвестно и на Хармодий му стигаше просто да го наблюдава. Сега лявото му рамо бе покрито с люспи от зърното до врата и основата на бицепса. Изглежда бяха спрели да се разпространяват, но ставаха все по-твърди и по-големи. Интересно защо младежът не им обръщаше внимание — след първата нощ не беше обелил и дума за тях.

Хармодий беше стар, лукав и бе познавал много младежи. Този се готвеше да умре, тъй че магьосникът го наблюдаваше особено внимателно. Във втория пръстен на дясната му ръка се криеше фантазъм, който щеше да повали момчето като удар с призрачна брадва.

— Обичам го сладко, но аз съм си такъв — каза Рандъм и се ухили. — Обожавам сладкото. Жена ми казва, че се стремя да трупам пари и слава само за да мога да си позволя бисквити и мед по всяко време.

Хармодий отново отпи от чашата си. Греяното вино бе твърде сладко за неговия вкус, но тази вечер, докато лежеше свит под звездите, а ужасяващият враг се спотайваше тъй близо в мрака, то му дойде добре.

Внезапно усети изблик на сила и се изненада, сякаш беше зърнал бивша любовница да влиза в кръчма. Някъде наблизо нещо могъщо придобиваше форма. Беше или невероятно силно, но на голямо разстояние, или просто внушително и ужасяващо, но съвсем наблизо.

— На оръжие! — извика Хармодий и скочи на крака, съсредоточи се и насочи подсилените си сетива навън. Гавин Мюриен вече беше облякъл кожения си жупон и си слагаше шлема. Рандъм, който носеше нагръдник върху дрехите си, измъкна арбалет от фургона, където бе намерил продуктите за греяното вино. Останалите повтаряха тревожния вик на Хармодий, но повечето вече бяха напълно облечени, въоръжени и с броня на гърба. Магът обаче не им обърна внимание и посегна отвъд оранжевото сияние на огъня и обраслото с папрати поле, което ги заобикаляше.

Не откри нищо. Нито един блатник.

Хармодий знаеше как би могъл да разпознае някого чрез силата. Имаше два начина — можеше да си седи тихо и да изчака, с надеждата изострените му сетива да уловят ново проявление, или да изпрати вълна от собствената си енергия навсякъде около себе си, което би разкрило присъствието му на всички деца на Дивото, чувствителни към силата. Тоест, на повечето от тях.

Избра по-незабележимия пасивен вариант, макар че това не му беше присъщо, а силата го изпълваше до пръсване. От години не се беше чувствал толкова способен. Искаше да си поиграе с нея така, както рицар би размахал новоизкован меч, посичайки храсти и дръвчета.

Пресегна се по-нататък. И по-нататък.

Далеч на север откри тролове — липсата на симетрия в огромните им уродливи тела бе също толкова ужасяваща, колкото и непознатото им черно кристално излъчване. Те маршируваха.

На запад откри чародей с огромна сила и малко умения, но не знаеше какво представлява — селска вещица, блатник-шаман или пък някое от живите дървета из Дивото. Нямаше ни най-малка представа и реши, че каквото и да е, е твърде слабо, за да излъчва силата, която бе почувствал. Източникът явно беше напуснал света по избран от самия него път — създавайки ново място или скачайки на друго, което вече съществуваше.

Силата обаче продължаваше да грее като фар и магът с неудоволствие осъзна, че тя се намира на югоизток, някъде далеч зад тях. Хвърли се към нея като хищна птица върху заек… и избяга също толкова бързо, осъзнал колко могъщо е създанието, което я беше използвало.

Някога, когато беше малък, живееше в едно рибарско селце и носеше друго име, Хармодий изкара малка лодка в океана заедно с двама свои приятели, за да ловят сьомга и морска пъстърва. С тях ловуваха делфини и дребни китове, така че понякога момчетата хващаха добър улов само за да им го отмъкнат под носа. Късно следобед обаче, докато вадеше една едра риба, Хармодий забеляза как един тюлен — огромно животно, дълго колкото лодката им — мълниеносно завива и се стрелва към великолепната сьомга. Точно тогава един левиатан, толкова по-голям от тюлена, колкото тюленът бе по-голям от рибата, направи завой под лодката, за да го сграбчи.

Размерите на чудовището, което беше поне петдесет пъти по-дълго от лодката, огромното му око, кървавата пяна, безшумно достигнала до повърхността в мига, в който то хвана тюлена, леката вълна, предизвикана от движението му и най-вече ужасяващата опашна перка, която изскочи на повърхността на стотици метри от тях и въпреки това успя да ги опръска… През целия си живот Хармодий не беше виждал нищо друго, което да го развълнува тъй дълбоко и да го накара да се почувства толкова незначителен. Това беше нещо повече от обикновен страх — беше откритието, че на света съществуват неща, толкова могъщи, че не биха те забелязали дори ако те унищожат.

Успя да изтегли сьомгата, която умря, без да узнае как е допринесла за смъртта на огромния тюлен, а момчето добре запомни този урок. Десетки години по-късно Хармодий си го спомни, докато бягаше от грандиозното създание, появило се за миг в Албинската долина на петдесет левги на юг.

Когато се върна в собствената си кожа, Рандъм го гледаше загрижено.

— Вие изкрещяхте! — каза той. — Къде са те?

— В безопасност сме — рече Хармодий, но отговорът му прозвуча по-скоро като хлип.

„Никой не е в безопасност. Какво беше това?“

На изток от Албинкърк слънцето огря склоновете на Парнас, най-западният край на планините на Мореа, където потоците бушуваха почти отвесно надолу, натежали от последните снегове и първите пролетни дъждове, за да изпълнят горното течение на Албин.

Хектор Лохлан пиеше чай и оглеждаше източния склон. Той беше висок, твърде висок и джелепинът се опитваше да реши как да прекара стадото през него. Зад гърба му хората му събираха лагера, товареха фургона, обличаха ризниците си и посягаха към оръжията си, а най-младите (или пък тези с най-малко късмет) вече пасяха добитъка.

Докато той гледаше към склона, неговият кожар, Доналд Редмейн, се съблече и скочи във водата, като използва ръба на един повреден бобров бент вместо платформа. Беше силен и решителен човек, но само след няколко секунди се наложи да го издърпат с въжето, вързано на кръста му, а рамото и ключицата му бяха насинени от камъните по дъното.

Лохлан потръпна.

Тази нощ нещо бе убило един от конете в стадото им и Хектор, който никога не се беше бил с ърк, предположи, че става дума именно за такова същество — жребецът беше покрит с порязвания и прободни рани, нанесени от нещо, много по-дребно от кон. Защо обаче го беше направило, не му беше ясно. Той удвои стражата, макар че знаеше колко безполезни са тези мерки. В Хълмовете разполагаше с каменни огради и дълбоки долчинки с естествени укрепления, в които можеше да вкара стадата и да ги варди, но тук на пътя джелепите смятаха, че са в безопасност. Нещо обаче го преследваше. Усещаше го.