Червения рицар

Глава десета

Питър лежеше на земята зад едно дърво, голямо колкото къщичка. Не виждаше нищо и очакваше началото на битката. Повече от всичко му се щеше да се изпикае. Лекото дразнение, започнало в основата на члена му, постепенно обсеби цялото му същество. Стори му се, че чака не една, а няколко вечности и след първите две-три нуждата да се облекчи надделя дори над ужаса.

От време на време се присещаше и за други поводи — възможността да открие по-добро скривалище, да се премести на място, от което врагът се вижда, да си намери истинско прикритие. Нямаше опит с войната на запад и не можеше да си представи какво е да се изправиш срещу човек в стоманена броня. Разполагаше с нож, лък и девет стрели. И трябваше да се изпикае.

Започна да свиква с възможността просто да се изпусне и да прекара остатъка от времето, което трябваше да чакат тук, проснат в собствената си урина. Запита се дали е единственият с подобни нужди и дали Ота Куон е възнамерявал да му каже да се облекчи, преди да заложат засадата, или пък е премълчал нарочно. В боядисания в черно мъж имаше нещо жестоко — Питър вече започваше да разбира, че последователите му са малко, защото твърде много обича да сипва сол в раната. Струваше му се още, че меденият им месец е към края си — в началото Ота Куон търсеше компанията му така отчаяно, както Питър търсеше съюзник сред непознатите отвъдстенци, но сега, когато около него се събираше боен отряд, Ота Куон се променяше постепенно и почти незабележимо. При това към по-лошо… а на Питър ужасно му се пикаеше.

Нямаше как да прецени колко време е минало. Една мравка пропълзя по цялото му тяло, от обутия в мокасина ляв крак чак до дясното му рамо. Нещо по-едро прекоси коленете му, двойка колибри посети цветето над главата му, а агонизиращата нужда да се облекчи го принуждаваше да лежи тъй неподвижно, че яркочервеното мъжкото птиче за малко да кацне върху изрисуваното му лице.

Армията им се състоеше от триста, може би петстотин мъже, легнали от двете страни на път, който водеше надолу по склона, към брода на пълноводен поток. Намираха се някъде на изток от Албинкърк. Никой не издаваше нито звук.

Трябваше да се изпикае.

Внезапно по камъните простърга подковано копито, чу се писък — същински вой, а след него — крясък, който сякаш идваше от другата страна на дървото, зад което се беше скрил.

Никой не помръдна.

Последва нов крясък, който секна изведнъж и в неочакваната тишина се разнесе тропот от подковани копита, които се отдалечаваха в галоп.

Изведнъж на пътеката, само на няколко метра от Питър изникна Скадай и тихо извика:

— Додак-гиир-лон! Гоц она!

Навсякъде наоколо му воините се показваха от скривалищата си, триеха коленете и лактите си или отърсваха дървесната кора от кожата си. Половината веднага започнаха да се облекчават и Питър направи същото. И през ум не му беше минавало, че уринирането може да доставя такова огромно удоволствие. Скадай обаче вече беше тръгнал напред и Ота Куон перна Питър по рамото.

— Тръгвай! — каза му той, сякаш говореше на дете. Питър взе лъка си и го последва. Хукнаха на изток по пътя и четиридесет метра по-нататък видяха мъртъв кон, затиснал ездача си. Лицето и скалпа му липсваха, гърлото му беше прерязано, а по скалите към потока се стичаше лепкава кървава вадичка.

Тичаха сякаш часове наред, а накрая се пръснаха сред големите дървета. Потокът остана далеч зад тях и Питър изпадна в паника — струваше му се, че тичат право към врага. Скахас Грахо явно изпитваше същите чувства. Щом спряха, той застана пред Ота Куон и каза нещо, което прозвуча като очевидно възражение. Ота Куон го удари — не силно, но светкавично и младият воин се преви от болка. Ота Куон бързо заговори, от устата му пръсна слюнка.

Скадай безшумно дотича при тях, изслуша го, кимна и хукна обратно по дължината на рехавата колона от воини, която се простираше в гората от двете им страни, докъдето поглед стига. Дърветата бяха най-вече кленове и букове, от онези, които растяха в Аднаканарите — високи и стари, с великолепни корони и стволове, които двама мъже не биха могли да обгърнат с ръце. Храсталакът беше рядък заради високия зелен балдахин — слънцето проникваше сред гъстите клони, но в килима от стари листа растяха само най-прекрасните ириси, които Питър бе виждал някога.

Скахас Грахо се изправи, изгледа неприязнено Скадай и заплю Ота Куон. После каза нещо на останалите и хукна надолу по колоната. Брант го последва, а Ота Куон вдигна лъка си. Питър посегна, без да мисли и с всички сили притисна ръката му надолу. Ота Куон се опита да го удари по ухото с върха на оръжието, но Питър го улови и с едно движение изви ръката му, докато едва не извади рамото му от ставата.

— Не съм се родил роб — каза той. — Не ме предизвиквай.

— Те ме изоставят! — възкликна Ота Куон, докато гледаше как двамата мъже си отиват.

— Ти удари Скахас Грахо, вместо да се обясниш с него — рече Питър и едва сдържа смеха си. Точно той да обяснява основните правила на водачеството на Ота Куон! Въпреки всичко продължи да стиска ръката му, без да възнамерява да го пусне.

Другият застина, а после се отпусна.

— Щеше да откаже да се подчини. Щеше да откаже да се подчини на Скадай!

Питър го пусна.

— Сосаг съм едва от три дни, но ми се струва, че това е проблем на Скадай, а не твой. Според мен си мислил като албинец, а не като сосаг — каза той и сви рамене.

Останалите трима — Пал Кут, Бодливото лице и Барбуна — ги наблюдаваха предпазливо.

— Ти ще ми бъдеш верен! — изсъска му Ота Куон. — Нали?

Питър кимна.

— Да — отвърна той и думата го смути.

Пал Кут извика нещо и добре разпределилата се колона тръгна напред почти тичешком. Повечето мъже бяха приготвили стрели. Питър хукна да заеме мястото си в редицата, не успя да се справи със своята стрела и я изпусна. Обърна се да си я вземе — бяха му твърде малко, за да си позволи да загуби една. Наведе се и в същия миг светът избухна.

Един бик от стадото на джелепина в началото на колоната продължително изръмжа и внезапно въздухът се изпълни със стрели, свистящи и в двете посоки. Сосагите нададоха пронизителен вик, почти като писък… и се хвърлиха в атака. Питър намести стрелата и хукна напред. Пред очите му една прониза Пал Кут в корема — беше толкова голяма и летеше с такава сила, че изскочи от гърба му сред фонтан от кръв. Върхът ѝ беше с формата на лястовица и блещукаше със зловещ синьо-червен блясък.

Питър се затича подир Ота Куон и видя първия си враг — високо русо момче в ризница, което спокойно се изправи иззад един храст и простреля воин, който той не познаваше. Стрелата се заби в тялото му почти от упор, той загуби равновесие и се замята като обезглавена кокошка, преди да рухне мъртъв.

Ота Куон обаче се метна към момчето със страховит рев и го простреля от една ръка разстояние — назъбеният връх на стрелата проби ризницата и се заби в рамото му. Дузина воини се нахвърлиха върху ранения младеж, като го убиха и скалпираха за секунди. Ота Куон взе блестящия му стоманен меч, дълъг метър и половина и го размаха. Всички воини, станали свидетели на случилото се, нададоха победен вик и продължиха да тичат напред.

Щом разузнавачите се върнаха, Лохлан разбра, че е загазил, и то сериозно. Драконът от Ерк не позволяваше на отвъдстенците да припарят сред Хълмовете на север от хана. В замяна той трябваше да му принася животни в жертва, но такъв беше животът сред Хълмовете. Вече хиляда години драконът не допускаше Дивото там и от поколения наред клановете се радваха на благоденствие.

На юг отблъскването на отвъдстенците беше задължение на краля. Според някои Бобровата долина беше границата между Алба и Зелените хълмове, но на когото и да принадлежаха тези земи, Лохлан ги беше смятал за безопасни, а не за бойно поле. Бобровият поток се вливаше в Албин, а Албинкърк трябваше вече да се вижда от върха на хребета, макар че до брода при Саутфърд им оставаше още цял ден път. Важното беше, че почти бяха пристигнали.

Въпреки това разузнавачите на Лохлан си знаеха работата. Джелепите и хълминците познаваха отвъдстенците — бяха диви, свирепи и умееха да боравят с оръжие. Бяха му устроили засада, което означаваше, че са го наблюдавали, стигайки до извода, че могат да го победят. Което пък означаваше, че разполагат с триста-четиристотин бойци.

Хектор не се поколеба. Беше си представял тази ситуация много пъти, макар че досега не му се беше налагало наистина да се справи с нея.

Обърна се към своя кожар, Доналд Редмейн:

— Върни се при ариергарда. Вземете колкото може повече добитък и бягайте обратно към хана.

Доналд беше свестен човек — верен и упорит, не от най-умните, но чудесен боец, с прекрасен глас и сръчни ръце.

— Върви ти, Лохлан. Аз ще ги задържа.

Лохлан поклати глава.

— С тези натъртени ребра? Тръгвай. Веднага!

Редмейн поклати глава.

— Кълна се в дракона, Хектор, до Албинкърк остава само ден път. Да подплашим кравите към ония копелета, за да ги прегазят и да изколим оцелелите.

Хектор вдигна ръка над очите си и огледа гората.

— Не. Слушай какво ти казвам, Доналд. Превъзхождат ни две към едно, а ако стадото се пръсне в тези гори…

Той замълча, за да не оклюма още повече и се обърна към Томас, съгледвача:

— Върви право в хана. Вземи два коня, за да можеш да ги сменяш. Бързай, момко, може вече да са стигнали до планините. И изобщо не се връщай, освен ако водиш сто души със себе си.

Останалите разхлабиха мечовете в ножниците им, няколко прегледаха лъковете си, а един си свали шапката и отиде при мулето си, за да си вземе шлема.

— Не ви върви, момчета, днес сте с мен, а не в ариергарда — каза Хектор. — Боя се, че тая нощ никой няма да вечеря.

Иън Фъшкията, едър мъж с кафяво като кал лице, му се ухили.

— Я стига. Досега не съм срещал откачалка, която да не мога да убия.

— Ще пресрещнем отвъдстенците в гората, където няма да могат да стрелят по нас — каза Хектор. — Ще се бием, докато можем. Щом надуя рога, всички при мен — ще оформим защитна стена и ще запеем — рече той и се огледа.

Работата в задната част на стадото беше много по-тежка, отколкото отпред, така че дежурните се сменяха всеки ден и днес при него не бяха нито най-възрастните, нито най-младите, нито най-добрите бойци. Някои бяха от неговите, някои — от хората на ханджията, така че дори не ги познаваше, но до един бяха въоръжени и нито едно от петдесетте лица не издаваше ужаса, който със сигурност изпитваха. Чудна песен щяха да изпеят. Хълминците знаеха как да умрат достойно.

Хектор се сети за булката си — надяваше се да е забременяла, защото макар че си имаше няколко копелета, нямаше син, който да отмъсти за него.

— Слушай! — каза той, сграбчвайки стремето на съгледвача. — Кажи на жена ми, че ако роди син, искам да порасте здрав и силен. Щом забогатее и всички го заобичат, нека поведе армия на север и да изколи отвъдстенците. Петстотин трупа, толкоз струва животът ми. Кажи му го, когато порасне. А на нея кажи, че не съм вкусвал нищо по-сладко от нейните устни и ще умра със спомена за целувките ѝ.

Младежът пребледня. Беше станал свидетел на смъртта на свой приятел от детинство, а сега го отпращаха, за да язди сам стотина левги. Накрая сигурно щеше да се окаже единственият оцелял.

— Мога да остана с вас — каза той.

Хектор се ухили.

— В туй съм сигурен, момче, но ти си последното ми послание до жена ми и близките ми. Трябва да отидеш.

Вестоносецът смени коня си. Един бик мучеше, а кравите се обръщаха и задната част на колона вече тръгваше на север, по-далеч от врага.

Хектор се обърна към хората си. Повечето бяха с доспехи и шлемове на главите, готови за бой. Неговият полубрат, свещеникът Пол МакЛохлан, вдигна кръста си. Останалите коленичиха, а той се помоли за душите им. Щом изрекоха „амин“, Пол го пъхна обратно под ризницата си и постави стрела в лъка си.

Братовчед му Ранълд имаше могъща, красива бойна брадва и я размахваше във въздуха. Носеше и бронирани стоманени ръкавици — доскоро беше служил на краля и имаше хубави такъми, като на рицар.

— Ако загина, Ранълд ще поеме командването — каза Хектор. — Ще влезем в гората, а най-младите ще минат отпред като авангард. Не допускайте да ви пометат. Стреляйте, когато имате възможност, после отстъпвайте. Чуете ли рога ми, отстъпете. Трябва да издържим до обяд, за да дадем възможност на Доналд да избяга. Така няма да сме умрели напразно.

Ранълд кимна.

— Благодаря ти, братовчеде. За мен е чест.

— Няма по-добър от теб за тази работа — рече Хектор и сви рамене.

— Ще ми се и другият ти брат да беше с нас — отвърна Ранълд и кимна, а Хектор се загледа в гората. Почти усещаше приближаването на врага. Кой знае — може би щяха да останат в засада твърде дълго или да си плюят на петите, за да избегнат ръкопашния бой.

Краят на ливадата обаче сякаш се движеше. Отвъдстенците идваха.

— И на мен тъй ми се ще — каза Хектор и огледа хората си. — Да тръгваме. Разпръснете се както трябва.

Отрядът бързо навлезе в гората. Най-големият му страх беше, че врагът вече е стигнал до края ѝ, но там нямаше никой и петдесетте мъже го последваха сред дърветата, където ирисите цъфтяха като кръстове в гробище.

Хектор разположи по двама мъже при всяко дърво, а десетима от най-младите и пъргавите — на един хвърлей с копие от широко разгърнатия строй. Изведнъж бикът в далечината измуча отново и стрелите се посипаха върху тях.

Той едва не загина още в първия миг — една стрела улучи шлема му и го завъртя, а друга се удари в забралото му, изкриви го и едва не се заби в окото му. Хората му се справиха добре, макар че сосагите пометоха момчетата в авангарда — беше грешка да ги прати там. Отвъдстенците бяха по-бързи, по-смели и по-безразсъдни, отколкото си беше представял и все пак хората му избиха много от тях. Докато отстъпваха, притичвайки от дърво до дърво, сосагите се колебаха твърде дълго, преди да ги последват. Това позволи на джелепите да се измъкнат и да оставят след себе си още един ред изкормени потръпващи трупове.

Един самотен отвъдстенец, боядисан в червено от главата до петите, застана между две дървета, извика нещо и хукна напред. Сби се Иън Фъшкията, който така и не се изправи, но въпреки това го последваха само дузина от изрисуваните мъже.

„Слава Богу“ — каза си Хектор.

Когато принудиха хората му да отстъпят към последното прикритие преди поляната, слънцето не бе изминало дори половината си път.

Стрелите на Питър свършиха, а той получи ужасна рана в левия пищял — един от бягащите мъже го беше порязал с крайчеца на меча си, но това беше достатъчно да го свали на земята за няколко безкрайни минути.

Той стискаше камата на мъртвеца, голяма колкото къс меч, бе взел и щита му. Боядисаният в черно Ота Куон го нямаше, беше изчезнал още в началото на атаката. Сега Питър тичаше зад Скадай, който се движеше по-грациозно от всички воини, който беше виждал някога. Не знаеше с кого се бият, но враговете им бяха грамадни мъже — смели, тихи и твърде добре въоръжени.

Сосагите умираха като мухи. Вече бяха загубили повече от петдесет души и Питър си каза, че може би сега е моментът да се признаят за победени. Скадай обаче беше на друго мнение — хукна към врага, повали един огромен боец и му преряза гърлото с ножа си.

След такава храброст Питър не можеше да стои безучастно. Следващия път, когато врагът побягна, той извика заедно със Скадай. Ота Куон, който изведнъж бе изникнал току до него, направи същото. Тримата се показаха от прикритието, зад което се бяха свили, за да избегнат стрелите и преминаха в атака. Вдясно от Ота Куон Скахас Грахо също се изправи с меч в ръка, а останалите го последваха. Не бяха много — около една дузина.

Една стрела избръмча като стършел под слънчевите лъчи и се заби в слабините на Скадай. Той се спъна, падна и не помръдна повече. Питър продължи да тича. Мъжът, пуснал стрелата, изостана от приятелите си и Питър хукна, съсредоточавайки се в него с цялото си същество — червенокос великан, чиято фина ризница блестеше сред сенките в гората. Желязна яка покриваше врата и гърдите му, а на ръцете си носеше дълги кожени ръкавици.

Питър зина и изкрещя, а мъжът хвърли лъка и извади меча си. Една стрела одраска бедрото на Питър от вътрешната страна, преди да прелети между краката му и той вдигна щита си, за да се защити от меча на джелепина. Хвърли се напред, щитът заклещи острието и собственият му къс меч се заби в лицето на врага, изби зъбите му и извади окото му, преди великанът да успее да се обърне. Острието на Питър обаче вече беше пред шията му, така че той го сграбчи с ръката, с която държеше щита, притисна го към гърлото на мъжа и започна да сече наляво и надясно, докато премаза трахеята му през ризницата и желязната яка.

Дузина стрели се забиха в умиращия здравеняк, до една изстреляни от приятелите му, които реагираха, без да мислят — устремът го беше накарал да се обърне и предназначените за Питър стрели се забиха в червенокосия джелепин, който рухна в ръцете му и умря, преди да падне на земята. Питър хвърли дългата кама и се наведе за падналия в тревата меч. Ота Куон изкрещя и цялата колона поде победоносния му рев.

Пол МакЛохлан, свещеникът, бе застигнат от ужасна смърт, защото открай време не го биваше особено с меча. Един от изрисуваните дяволи избегна ударите му, хвърли се върху него и наряза лицето му, избоде окото му, удуши го и използва тялото му вместо щит. Лекотата, с която почти невъоръжен човек уби един от тях, при това съвсем сам, подейства деморализиращо на всички.

Хектор обаче си каза, че от друга страна бяха успели да избият ужасно много диваци. Разправяха, че сосагите не обичали да понасят много жертви, а хората му бяха видели сметката на повече от петдесет. Червеният им предводител също беше мъртъв, застрелян от свещеника. Това трябваше да му го признае.

Лохлан се ухили на мъжете около себе си.

— Всички трябва да се постараем повече — каза той.

— Проклетият Пол — рече Ранълд. Един от диваците спря, за да скалпира свещеника и той простреля изрисуваното копеле, което изкрещя.

Хектор вдигна рога над главата си, за да предупреди хората отляво.

— Ще пробием защитата им и ще се съберем ето там — каза той. Местността беше открита и би било глупаво да продължат да отстъпват.

След успеха на последното им нападение отвъдстенците си възвръщаха смелостта и агресивно настъпваха. Хората на Хектор пускаха последните си стрели. Сосагите преминаха в атака пред очите му. Ако гората продължаваше зад гърба му, щеше да отстъпи отново, но нямаше как — зад него бяха само дивите цветя на поляната.

Той сложи рога на устните си и го наду. Всички оцелели хукнаха към него и се събраха наоколо му за секунди, през които сосагите успяха да пуснат само няколко стрели. Хектор не изчака онези, които изостанаха. Разполагаше с достатъчно хора, за да пее и тръгна напред.

Куражът на Питър беше на привършване. Този на Ота Куон — не. Той се изправи и хукна напред, а през това време един от хората им се наведе над трупа на рижия гигант с нож в ръка и плати с живота си.

— Гоц она! — изрева Ота Куон. Воините му обаче не го последваха. Кошмарният ръкопашен бой с червенокосия мъж бе оставил Питър без дъх, изсмуквайки и силите, и смелостта му. Щеше му се да легне и да се наспи. Раната на крака го болеше и той се разтревожи да не е много дълбока.

Мъжът с ризницата наду рога си, а Ота Куон се метна напред и Питър се принуди да го последва. Хвърли поглед зад себе си и забеляза, че Скахас Грахо и Брант също се изправят сред тревите. Той тичаше с всички сили след Ота Куон, а останалите следваха него.

Врагът неочаквано ги изненада, като премина в атака — не просто една шепа, а солиден клин, който се вряза в центъра на бойния им строй. Питър беше твърде далеч вдясно, за да успее да се сбие дори с последния от тях. Поколеба се, джелепите го подминаха и боят се премести навътре в гората, откъдето се разнесоха викове.

Ота Куон продължи да тича. Питър си каза, че дори не е забелязал врагът да ги напада, но въпреки това го последва. Скахас Грахо се наведе и скалпира червенокосия.

Хектор, все още свеж и без нито една рана, посече първата група отвъдстенци толкова бързо, че успя да нададе бойния си вик едва три пъти. После с хората му се оказаха сами в гората.

Баща му го беше учил, че по време на битка най-важното е да наложиш темпото и да се надяваш врагът да допусне грешка. Хектор следваше съветите му, така че не спря и не събра хората около себе си.

— След мен! — изрева той и продължи напред. Макар и по-бързи от джелепите му, отвъдстенците не бяха яки като тях и особеностите на терена, заедно с лошия късмет, нараняванията и изкълчванията, ги оставиха на милостта на мъжете с ризниците, а те не знаеха милост. За стотина крачки посякоха дузина сосаги.

Хектор се носеше задъхано напред, краката му горяха. Независимо от разстоянието, да тичаш с доспехи е огромно усилие, а да пробягаш петстотин крачки — истинско изпитание. Повечето от хората му го следваха плътно, а онези, които се спираха, биваха убити.

Макар че бягаха, отвъдстенците продължаваха да се движат с организираната грация на ято лястовици. Онези, които бяха останали незасегнати от атаката, първи се успокоиха и стрелите им отново полетяха сред дърветата.

— Не спирайте! — изрева Хектор и хората му дадоха всичко от себе си.

Един от отвъдстенците, все още момче, се препъна в някакъв корен, падна и Ранълд го обезглави с едно движение.

Продължиха напред. Накрая обаче Хектор трябваше да спре и да се облегне задъхано на дръжката на огромния си меч, а Ранълд го хвана за бронирания лакът.

— Вода — изхриптя той.

Десетина метра по-нататък откриха младия Клип, чифликчията от хана, с прерязано гърло, притиснат под мъртвия си кон. Още по-надолу беше бродът, който трябваше да прекосят. Из въздуха отново свистяха стрели. Когато Хектор мина от другата страна на потока, му бяха останали тридесетина мъже. Хората му се напиха с вода и се пръснаха сред дърветата, за да си починат. Онези, които все още имаха стрели или ги бяха събрали от земята, започнаха внимателно да си избират мишени и боят се разгоря отново.

Ранълд се почеса по брадата. Бяха го улучили в гърдите — стрелата не беше пробила ризницата му, но бе успяла да пукне едно ребро и той дишаше с усилие.

— Струваше си да попеем — каза той и Хектор кимна.

— Вече е пладне, пък и без друго ги върнахме два километра назад. Когато прекосят потока… Е, Доналд вече е далеч — рече той и сви рамене. — Ако бяхме останали заедно, дали щяхме да ги победим?

Ранълд изплю кръв.

— Едва ли. Твърде хитри са, а и не успяхме да убием достатъчно. Хектор Лохлан, радвам се, че те познавам. За мен беше и чест, и удоволствие. — Той протегна ръка и Хектор я стисна. — Не се тревожи, човече. Мен ако питаш, в гората ще се намерят петстотин луди. Ако си направил момче на твоята булка… Е, ще има и пари, и петдесет верни мъже. Това е добро начало.

Хектор поклати глава.

— Да знаеш колко съжалявам, че те повиках, братовчеде.

Въпреки умората и тежестта на ризницата Ранълд сви рамене.

— За мен е чест да умра с теб — каза той и се усмихна на чистото небе. — Мъчно ми е само за жената, която обичам, но това е хубава смърт.

Лохлан вдигна очи към слънцето. Стрелите приличаха на плътна завеса, а някои вече достигаха до тяхната страна на потока — диваците също бяха успели да го прекосят. Въпреки това небето беше синьо, слънцето грееше, а цветята в гората бяха прекрасни. Хектор се засмя и вдигна меча си във въздуха.

— Да запеем! — изрева той.

Питър следва Ота Куон, докато остана без дъх и забави ход. Боядисаният в черно мъж направи същото, сякаш бяха вързани един за друг. Намираха се на открито поле, на което пасеше малко стадо добитък. И конят, и дузината овце се бяха обърнали към тях, но не се виждаше нито един човек.

Ота Куон подскочи от радост и затанцува в тревата.

— Победихме ги! Цялото им стадо е наше! — извика той и прегърна Скахас Грахо. По-високият воин обаче заговори на Питър, а не на него:

— Къде? — попита той и се направи, че размахва алебарда или меч. Питър посочи натам, откъдето бяха дошли. Беше изтощен до мозъка на костите си, раната на крака му туптеше, а яростта, породена от битката, затихваше, оставяйки пустота след себе си. Питър обаче не беше от хората, които се захващат с нещо и се отказват, преди да са го довършили.

Ота Куон поклати глава.

— Добитъкът! Трябва да го подкараме, иначе всичко е било напразно.

Питър го изгледа уморено.

— Не видя ли колко от нас загинаха, Ота Куон? Всичко беше напразно, късно е вече. Скадай е мъртъв, което означава, че няма кой да каже на сосагите да се оттеглят — каза той и сви рамене. — А и това е съвсем малка част от стадото им.

Ота Куон го погледна и на лицето му бавно се изписа разбиране.

— Трябва да ги спрем. Може да застреляме оцелелите един по един.

„Може да стана предводител.“ Питър някак усещаше, че това е единствената мисъл в главата на Ота Куон. Заедно с десетината си съмишленици двамата се обърнаха и отново тръгнаха към глухите крясъци, които бележеха мястото, където сега се вихреше боят. Никой нямаше сили да тича, дори Ота Куон.

Когато се спуснаха по стръмния склон на долчинката и пресякоха потока по хлъзгавите окървавени камъни, слънцето тъкмо прехвърляше зенита си. Битката продължаваше.

Дузина от бронираните великани се бяха събрали в кръг, а близо двеста сосаги ги бяха наобиколили. Между външния и вътрешния пръстен имаше цяла планина от трупове, някои още шаваха. Докато Питър и останалите прекосяваха потока, две смели момчета се метнаха към джелепите и загинаха, едното обезглавено с брадва, а другото — намушкано с дълъг меч. Телата им паднаха върху растящата барикада от трупове.

Изведнъж опръсканите с кръв демони започнаха да пеят. Не ги биваше много, но гласовете им се издигнаха в хор и от уважение сосагите се поспряха за миг. Предсмъртната песен беше нещо велико, магия, която не бива да се прекъсва. Дори Ота Куон мълчеше.

Изпяха много, много куплети, а когато замлъкнаха, озарените им от страст лица сякаш помръкнаха.

Ота Куон скочи на един пън.

— Стреляйте! Върнете се сред дърветата и стреляйте! Проклет да е всеки, който се хвърли към тях!

Някои от сосагите го послушаха. Полетяха стрели, а намереха ли целта си, се вдигаше само прах — твърде малко от изстрелите на късите им лъкове бяха достатъчно мощни, за да пробият ризниците на джелепите. Стрелите им обаче бяха много. От кръга на великаните също излетя една и един от хората им се свлече пред очите на Питър. Металните върхове свистяха все по-бързо и по-бързо, убивайки както сосаги, така и джелепи. Гигантите отново запяха и се хвърлиха към враговете си, които отново избягаха… но не далеч.

Стрелите на Питър бяха свършили. Той взе едно украсено с пера копие и когато джелепите отново атакуваха кръга наоколо им, той го хвърли сред тях. То се завъртя неконтролируемо, но успя да препъне един и той се спъна. Питър хукна към него, последван от дузина сосаги, които го разкъсаха на кървави парчета.

Джелепите отново се събраха в кръг, а отвъдстенците пак започнаха да стрелят по тях, приближавайки се все повече — умората и отчаянието на врага им вдъхваше кураж. Водачът на джелепите отново ги окуражи, като развъртя меча си и ги поведе към най-близкия сосаг, решен не да бяга, а да убие колкото се може повече врагове. Великаните успяха да докопат онези в самия край на пръстена, убиха дузина и загубиха двама от своите. Ота Куон крещеше на хората им да се дръпнат и да стрелят отдалеч и Питър се присъедини към виковете му.

Отвъдстенците отстъпиха към дърветата и изстреляха последните си стрели. Още един исполин рухна с крясъци. Сосагите викаха, но гласовете им бяха пискливи и уморени.

Ота Куон се огледа.

— При следващата им атака трябва да ги нападнем и да ги довършим — каза той. — Никой не бива да избяга, не можем да го позволим. Трябва да съобщим на матроните, че сме ги избили до крак.

Питър се изплю. Устата му беше пресъхнала. През целия си живот не се беше чувствал толкова изтощен, дори като роб.

Алън Големия нос, Ранълд Лохлан, Юън Моряка, Ерик Черното сърце и той самият. Те бяха последните.

Улучиха Хектор отново и стрелата погъделичка ребрата му. Беше готов да умре. Не му бяха останали нито сили, нито радост от битката и изпитваше такива болки, че секването им му изглеждаше като победа. Още не беше довършил мисълта си, когато в гърлото на Юън се заби стрела и той рухна.

Опита се да измъкне от спомените си някоя песен, с която да приключи всичко. Не беше бард, но знаеше доста. Хрумваха му само пиянски, но внезапно се усмихна щастливо — беше си спомнил жена си и песента, с която го беше приспала. Хектор я знаеше много добре — хълминците я наричаха „Елегия“, защото възпяваше скръбта им.

„Хубава песен, като за край.“

Той изправи рамене, пое си дълбоко въздух и запя, после опря меча на рамото си, замахна и разсече една стрела. Ранълд също започна да тананика, включи се и гръмкият глас на Алън Големия нос, съвсем в тон, а Ерик Черното сърце прескочи трупа на Юън и ревна по време на припева.

Внезапно сосагите спряха да стрелят по тях. Хектор завърши песента и вдигна меч — поздрав към враговете, дарили му миг покой точно преди края. Само на изстрел разстояние от тях един боядисан в черно воин вдигна меча си. Хектор забеляза, че докато хората му пееха, сосагите са се събрали едни до други. Хубаво. Очакваше ги бърз край в честен бой.

Ранълд въздъхна.

— Брат ти никога няма да си прости, че е пропуснал това — каза той и четиримата се хвърлиха напред.

Когато всичко свърши, Питър седна на земята и заплака, без да е сигурен защо. Знаеше само, че тялото му се нуждае от това облекчение.

Скахас Грахо дойде и сложи ръка на рамото му. Брант беше станал храна за гарваните, а последният великан бе ранил Ота Куон смъртоносно в гърдите. Метна се напред, влачейки трима сосаги, отърси се от тях и преди Питър и боядисаният в черно мъж да го довършат, успя да замахне с брадвата си за последен път.

Смъртта витаеше из гората. Биха се цял ден (Питър не можеше да си представи по-жестока битка) и въпреки това бяха останали стотици живи и здрави сосаги, а Ота Куон имаше достатъчно сили да им нареди да съберат всички говеда, които намерят и да тръгнат с тях към дома.

Питър седна до боядисания в черно мъж и взе ръката му в своята, гледайки как кръвта се стича от гърдите му.

Точно по залез-слънце се появиха феите. Питър никога не беше виждал фея, но познаваше хора, които вярваха в съществуването им. Той все още седеше до умиращия Ота Куон, наоколо му имаше стотици ранени и стенещи сосаги, а лешоядите вече бяха дошли да пируват с труповете. Той обаче беше твърде изтощен, за да го е грижа.

Първата фея, която зърна, приличаше на огромна пеперуда и леко сияеше, сякаш огряна от слънцето. Зад нея пърхаха още четири. Той едва успя да се запита що за същества са това — хищници, лешояди или досадна напаст — когато първата просветна над гърдите на Ота Куон.

„Какво означава той за теб, железни човече?“

Питър се стресна и се зачуди дали не сънува. Феята беше толкова по-малка от човек, колкото пчела в сравнение с колибри. Поне така си помисли той, докато наблюдаваше блещукащото като скъпоценен камък създание.

„Би ли дал година от живота си за него?“

Питър не се поколеба. „Да“ — помисли си той.

Розовата фея се издигна над гърдите на Ота Куон и посегна грациозно към Питър, а докосването ѝ беше болезнено като ръжените на робовладелците. Нещо се откъсна от гърдите му, сякаш нажежени до червено щипци бяха влезли в сърцето му, за да го изтръгнат през ребрата. Той повърна в скута си, а феите се разсмяха. Смехът им отекна в главата му като празненство в пещера…

Ота Куон се изкашля, изплю нещо и се изправи.

— Не! — внезапно проговори той, а гласът му, обикновено тъй спокоен, трептеше от удивление. — Не! Наистина ли го направи?!

Питър облаче плачеше. Вече имаше повод — загубеното, каквото и да беше то. Феите продължаваха да се смеят.

„Сладко, тъй сладко и тъй далече! Каква рядкост само!“

„Сделката си е сделка.“

„Може и да я повторим. Ти си такава сладка, рядка находка.“

Смехът им прозвуча като проклятие.

Ранълд Лохлан се върна от черната бездна, надмогна болката и отвори очи в мекия мрак на априлската вечер. Надигна се и седна, а главата му беше съвършено празна. Стрелата, пробила ризницата му, падна встрани и той поряза пръстите си на собствения си меч, който лежеше сред опръсканите с кръв цветя от другата му страна.

Внезапно осъзна къде се намира.

„Да не кажеш, че не даваме всичко, което обещаем! Тъй сладко, тъй сладко!“

„Питър те спаси! Питър те спаси!“

Феи. Ранълд знаеше, че или е умрял, или е толкова близо до смъртта, че разлика почти нямаше. Някой на име Питър беше сключил обичайната сделка с феите — част от душата му в замяна за живота на негов приятел.

Отвъдстенците го бяха заобиколили в озарения от лунни лъчи мрак. За миг му хрумна да се промъкне край тях и да избяга, но те се бяха втренчили в него. Бяха стотици.

Той се изправи на крака, като псуваше цветисто. Смъртта беше зад гърба му, но всеки миг щеше отново да падне в прегръдките ѝ. Ранълд се изплю.

„Ех, Ребека, опитах се да оцелея. Обичам те“ — помисли си той, вдигна изпитаната брадва на майстор Пайл и я опря на рамото си. В подножието на малкия хълм, където бе развъртял оръжието си за последно, една от тъмните фигури се изправи на крака, осветена от четири феи, които приличаха на призрачни стражи.

Мъжът беше боядисан в черно — Ранълд го помнеше. Отвъдстенецът се изкачи по хълма, а той остана да го чака, стиснал дръжката на брадвата.

— Върви си — каза черният мъж.

Наложи се да си повтори думите му на ум. Беше изненадан, че онзи му говори на готски и още по-изненадан от онова, което му казваше.

— Ние сме народът на сосагите и не докосваме върнатото от феите — рече мъжът, а очите му проблясваха в мрака. — Аз съм Ота Куон. Предлагам ти мир. Аз бях мъртъв. Ти беше мъртъв. Нека и двамата да напуснем това място и да живеем.

Ранълд беше смел човек, преживял петдесет битки, но въпреки това облекчението го стопли като майчина целувка. Никога преди не му се беше струвало, че има толкова причини да иска да живее.

Той погледна надолу към тялото на братовчед си.

— Може ли и аз да сключа сделка с феите? За него? — попита той.

„Двама! Върнахме двама! Ще пируваме с дни!“

„Такава сладка, рядка находка!“

Ранълд знаеше какво разправят хората за феите, така че се поклони.

— Благодаря ви.

„Благодари на Питър!“

„Хии-хии!“

После си отидоха.

Ранълд посегна към меча на Хектор и го измъкна от студената му мъртва ръка. Разкопча ножницата от тежкия му златен колан, а него остави като трофей за победителите.

— Това е за сина му — каза той на черния мъж, който сви рамене. — Искам да се запозная с този Питър.

Двамата тръгнаха заедно надолу по склона, а всички сосаги се отдръпваха, за да им направят път. Един вонящ на бълвоч воин ридаеше неудържимо. Ранълд го изправи на крака и го прегърна. Сам не знаеше защо го прави.

— Не знам защо ме спаси — каза той, — но ти благодаря.

— Спаси мен — рече Ота Куон с изпълнен с благоговение глас. — По някаква причина феите решиха да върнат и теб — добави той и се наведе напред. — Мисля, че ти ме уби.

Ранълд кимна.

— Май бях аз, да.

Питър изхълца още веднъж и млъкна.

— Боли ме — каза той. — Студено ми е.

Ранълд знаеше за какъв студ говори той. Стисна отново ръката му, нарами меча на мъртвия си братовчед и потегли на изток.

Сосагите се отдръпнаха, за да му сторят път.

На една левга от манастира капитанът започна да се отпуска и да се наслаждава на победата си. Караха със себе си почти тридесет фургона, пълни със стока. Много от нея щеше да им бъде безполезна, но в една от каруците беше мярнал доспехи, а в друга — хубави шлемове и оръжия, както и вино, олио, зебло…

Радостта му обаче не се дължеше на фургоните, нито на залавянето на ранения рицар — на тази мисъл все още не си беше позволил да се наслади. Радваше се на хората — десет професионални войници и три дузини търговци с арбалети, близо петдесет здрави мъже. Ако успееше да се върне в крепостта, щеше хем да е натрил носа на врага, хем да е увеличил армията си.

На половин левга от манастира, когато стана ясно, че Лисен Карак нито гори, нито е бил превзет с черна магия, той започна да си свирка. Дръзката го настигна с коня си.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се — отвърна той.

— Трябва ли да убивате всяко чудовище, на което се натъкнем? — попита тя и се изплю като Том Лошия. Капитанът я огледа внимателно и забеляза, че още малко и ще започне да бълва огън и жупел.

— Онова чудо с бивните си беше мое, щях да му светя маслото — каза тя. — Защо ми отмъквате плячката? Ако го беше направил друг, щях да го изкормя. Дори Том.

Капитанът се умълча за миг.

— Няма как иначе — каза той.

— Майната ти — рече тя.

— Знам как прозвуча, но нямах това предвид — отвърна той. — Просто не мога да им попреча. Нападат ме веднага щом ме забележат. Така е от първия път, когато се изправих срещу Дивото.

Тя не просто стисна устни — цялото ѝ лице се сбръчка.

— Какво? — попита Дръзката, но тонът ѝ издаваше, че и тя е забелязала нещо такова. Той сви рамене, но беше изморен и на плещите му тежаха тридесет килограма доспехи, така че движението беше почти незабележимо.

— Защо? — попита тя.

— Не знам — излъга капитанът.

Дръзката присви очи, а той не каза нищо повече по въпроса.

— Кой е рицарят? — попита тя и капитанът осъзна, че въпросите ѝ са го вкарали в опасна територия.

— Попитай го, като се свести — рече той.

— Канеше се да ви убие — каза Дръзката, а думите ѝ звучаха и като изявление, и като въпрос.

— Теб тази мисъл никога ли не те е изкушавала? — обади се Жак зад гърба им. Ясният искрен смях на Дръзката отекна над реката и уведоми хората в Замъка на моста за пристигането им.

Капитанът продължи да язди, като си подсвиркаше. В спомените си видя пребито разярено момче, което казва тежки думи — тежки и верни — на мъж, който не е негов баща, а после бяга, решено да умре. Опита се да протегне ръка над бездната на годините, за да го достигне.

„Каквото и да ни се случи — каза той на прекършеното дете, — днес извоювахме голяма победа, а ако някой от тези хора оцелее, за теб ще се говори за цял век напред.“

Отчаяното разгневено момче просто продължи напред, разбира се. Щеше да язди, докато умори коня, после да тръгне пеша и накрая да се опита да се самоубие с кама, да разбере, че не му стиска и да заспи, ридаейки. Щом се събудеше, щеше да опита отново, пак да се провали, да се мрази, задето е такова, каквото е, а после още повече, задето е страхливец. Капитанът знаеше всичко това, защото момчето беше самият той. За спомен му бяха останали два неравни белега от кама.

— И живели щастливо до края на дните си — каза той със съвсем малко горчивина, докосна бялата кърпичка на рамото си и влезе в манастира, като все още си подсвиркваше.

Маг ги наблюдаваше как се прибират от бъчвата до главната порта, където седеше с гръб към оловния улук на параклиса и шиеше.

Като много от селяните и монахините в крепостта, тя също имаше причини да се страхува от мъжете с доспехите. Днес обаче те ѝ се сториха по-различни от обикновено. Днес приличаха не толкова на шайка главорези, колкото на героите, за които се пее в песните.

Младият рицар, който ги водеше, пръв мина през портата, спря се, обърна се назад и каза:

— Нека завършим така, както започнахме!

Пред очите ѝ останалите се изправиха в седлата си, дори онези, от чиито рани течеше кръв. Единствената видима разлика беше, че повечето се усмихваха. Имаше обаче и нещо повече — гордост, която не бе виждала преди.

Рицарят слезе от бойния си кон и връчи юздите на Тоби, а момчето му се усмихна щастливо. Капитанът се засмя и каза нещо, което го накара да се ухили още по-широко. Шивачката беше сигурна, че победените мъже не изглеждат така.

Сер Томас и жената-рицар яздеха рамо до рамо. Едва се промушиха през портата, но никой не отстъпи на другия. Дворът се пълнеше с монахини, фермери, семействата и ратаите им, които поемаха конете на войниците и бъбреха помежду си. Скоро стана ясно, че е била извоювана голяма победа и празничният дух обзе цялата крепост. Вдъхновена от шеметното триумфално настроение, Маг бързо довърши шева.

Старата игуменка излезе на стълбите на голямата зала и младият капитан, който сияеше в обрамчените със злато доспехи и яркочервения си кафтан, се качи при нея, подви коляно за поздрав и ѝ каза нещо. Тя кимна, подаде му ръка, а после вдигна и двете, за да накара всички да млъкнат.

— Добри хора! — извика игуменката. — Капитанът ми съобщи, че с Божията помощ малката ни армия е удържала голяма победа. Въпреки това трябва да очакваме да ни нападнат веднага, затова искам всички да се приберете още сега.

Войниците вече избутваха хората към метоха, общата спалня и голямата зала. Маг видя как младият рицар се обръща и среща погледа на послушницата.

„Разбира се“ — каза си тя. Усмихна се най-вече защото те се усмихваха.

Когато стрелците по стените започнаха да ѝ хвърлят многозначителни погледи, Маг си събра нещата и също влезе в общата спалня. Точно тогава обаче забеляза свещеника, който направи нещо много необичайно — извади гълъб от една клетка и го хвърли от стената.

Маг се канеше да се обади, но тогава се появи Червения рицар и свещеникът изчезна. Никой от двама им не видя другия. Рицарят каза нещо, през балкона на общата спалня се протегна крак и той взе някого на ръце. Някой със семпло расо на послушница.

Силата, която пламтеше помежду им, беше ослепителна. Маг я виждаше и чувстваше така, както усещаше кладенеца от сила под подземията на крепостта, както и в игуменката, когато правеше заклинания. Беше великолепно. Както и много лично, така че Маг се обърна. Някои неща не са за хорските очи.

Капитанът на Албинкърк седеше до писания си прозорец и гледаше към далечните гори.