Червения рицар

Глава трета

Еймис Хоб успя да принуди крантата си да галопира достатъчно дълго, за да стигне до капитана навреме. Ротата маршируваше по пътя под строй — без каруци, без багаж и без върволица от хора, които да се влачат подире им. Те бяха останали в лагера заедно с дузина часовои.

— Милорд, Гелфред казва, че открил мястото. В гората било. И пътеката, и дупката.

Еймис Хоб беше дребен мъж с нос, чупен толкова пъти, колкото собственикът му бе нарушавал закона. Съгледвачът показа на капитана ловния си рог, в който имаше буца фъшкии. „От някое убито животно“ — помисли си капитанът и погнусено сбърчи нос. Това беше отмъщението на Гелфред за безбожието му. Понякога обаче да се съобразяваш със зова на плътта си беше отмъщение само по себе си.

Той рязко кимна на Хоб.

— Просто ще взема думите на Гелфред за чиста монета — каза капитанът, изправи се в стремената и изрева: — Слагайте доспехите!

Заповедта премина по колоната по-бързо от галопиращ кон. Мъже и жени нахлупиха подплатените си подшлемници и нагласиха басинетите върху тях. Войниците винаги яздеха в броня от главата до петите, но само някой новак или твърде нетърпелив оръженосец би носил шлем и бронирани ръкавици. Повечето рицари не ги слагаха, преди да зърнат лицето на врага.

Майкъл донесе островърхия шлем на капитана и го вдигна високо над главата му, за да издърпа хълковия авентейл, който предпазваше врата и се спускаше по раменете му от ръба на шлема. Нагласи го върху подплатената шапка и повдигна забралото, но капитанът му направи знак да спре за миг и издърпа краищата на мустаците си. Много се гордееше с тях, а те отлично прикриваха възрастта му… или по-точно младостта му. Накрая Майкъл нагласи наметката върху нагръдника му, провери катарамите под мишниците му и сложи бронираните ръкавици на ръцете на господаря си една по една, докато капитанът оглеждаше пътя на север.

— Къде е? — попита той Хоб.

— Малко по-нататък. Ще пресечем потока и ще го последваме на запад в гората.

Щом му нахлузи и втората ръкавица, Майкъл откачи меча му за езда и взе дългия боен меч от Тоби, който стоеше изправен между двама им и му го подаваше с развълнувано изражение и бисквита в свободната си ръка. Майкъл му връчи по-късия меч и запаса капитана с бойния, който тежеше над килограм и половина и бе дълъг повече от метър. Тежестта му винаги въздействаше на Червения рицар — подсказваше му, че предстои сериозно начинание.

Той се обърна и се поизправи в стремената, усещайки нарасналата тежест на бронята. Междувременно колоната се беше строила.

— Колко е далеч?

— На една левга от тук. Не, по-малко. Ще стигнем за час — сви рамене Хоб, а ръцете му трепереха.

— Стандартна формация, значи. Щом кажа, тръгвайте! — извика капитанът и се обърна към оръженосеца си. — Дай сигнал със свирката, не с тромпета.

Майкъл го разбра и посегна към сребърната свирка на врата си. Карлъс, огромният тромпетчия и оръжейник на ротата, сви рамене и направи крачка назад. Колоната тръгна, а конете изведнъж станаха нетърпеливи, наостриха уши и вирнаха глави. Кавалерийските потръпваха от вълнение, а по-леките, които носеха стрелците, се заразиха от тях и по-неопитните ездачи с мъка ги удържаха.

Изкачиха един издължен хълм, а после се спуснаха до потока, който бързо клокочеше, набъбнал след двудневния дъжд. Хоб ги поведе сред дърветата и щом стигнаха до границата с Дивото, капитанът успя да забележи, че клоните им са почти голи. Тук-там бяха напъпили, но пролетта не беше навестила северната част на страната и снегът все още белееше върху закътаната страна на по-едрите камъни.

В тези гори видимостта беше много добра… което означаваше, че и него могат да го видят, особено в разкошната му лъсната до блясък броня в бяло, червено и златно.

Води ги напред още половин левга, а колоната се виеше зад гърба му. Хората му вървяха двама по двама, като лесно си проправяха път сред редкия храсталак. Дърветата бяха огромни, а клоните им — дебели, дълги и толкова нависоко, че дори главата на Том Лошия беше далеч под тях.

Внезапно го обзе предчувствие, че ги води в капан. „Представи си това ноктесто чудовище да се вреже в строя, преди хората ти да са успели да слязат от конете и да се подготвят за него!“ — каза си капитанът, вдигна юмрук, за да им направи знак да спрат, разпери ръце — отлично упражнение, когато човек е с доспехи — и ги свали обратно долу. Този жест означаваше „слезте от конете“.

Той самият направи същото, което дълбоко възмути Грендъл. Жребецът обичаше битките и вкуса на пръските гореща кръв в устата си.

„Не и този път“ — помисли си капитанът, а Тоби дойде да поеме шлема му.

— Не се отдалечавай, млади Тоби — приветливо го предупреди господарят му. — Да дойдат всички капрали.

Вече слязъл от коня и напълно спокоен, Майкъл наду свирката. После връчи на капитана късо копие с острие колкото мъжка ръка от едната страна и остър шип от другата. Йеханес, Хюго и Майлъс се приближиха, а броните им почти не звънтяха.

— Гелфред наблюдава звяра, на по-малко от една левга оттук са. Искам колоната да се разпръсне. Удряйте го най-вече по крилата, в слабините — по-нарядко. И всеки рицар да има стрелец зад себе си.

Капитанът се огледа.

— Както обикновено, значи — рече Йеханес с тон, който казваше „Не можа ли това да речеш?“.

— Да, както обикновено. Да го нашарим със стрели и да приключваме.

Сега не беше моментът да спори с Йеханес, който беше най-добрият сред старшите войници, но никак не го харесваше. Огледа се в опит да намери вдъхновение.

— Гората е гъста — заяви Йеханес. — Не е добре за стрелците.

Капитанът вдигна ръка.

— Не забравяйте, че Гелфред и още двама от ловците ни са там — каза той. — Да не вземете и тях да нашарите със стрели.

Последните две трети от колоната се събраха и тръгнаха напред, а после се пръснаха на юг и на север, оформяйки полумесец, дълъг около двеста лакътя. Разпределиха се в три редици — рицарите най-отпред, зад тях — оръженосците, а най-отзад — стрелците. Някои носеха лъкове, дълги близо сто и осемдесет сантиметра, всички имаха арбалети, а някои — рогови лъкове от Изтока.

Капитанът огледа строя и кимна — хората му си знаеха работата. Виждаше Дръзката, която яздеше на север, Том Лошия беше още по-далеч напред. Какво друго им оставаше? Да станат разбойници? Той им даваше цел. „Харесвам ги — помисли си той. — Всичките. Дори Късоносия и Уил Главореза.“ Капитанът се ухили и се зачуди какво ли щеше да излезе от него самия, ако не бе открил това поприще.

— Дайте да си свършим работата — изрече той на глас. Майкъл рязко изсвири, после още веднъж и ротата потегли. Не бяха изминали и двеста крачки, когато от лявата им страна изникна Гелфред и размаха ръце. Капитанът вдигна юмрук и останалите спряха. Една-единствена стрела, пусната от някой изнервен стрелец, изтрака в храсталака на малко повече от метър от ловеца. Той го изгледа свирепо, а Майлъс изсъска:

— Разбери името му. Проклет новак.

Гелфред изтича до капитана.

— Едро е — каза той. — Но не мисля, че търсим него. Не знам как да го опиша, по-различно е. По-голямо. — Той сви рамене. — Може и да греша.

Капитанът обмисли чутото и се загледа в безкрайната гора, където вечнозелените дървета и елшите растяха по-нагъсто от старите дъбове и ясени. Усещаше страшилището. То знаеше, че са тук.

— Ще ни нападне — каза капитанът възможно най-безизразно, за да не предизвика паника. — Пригответе се! — извика той.

Майната ѝ на тишината. Зад него Майкъл задиша по-шумно, а Гелфред, който не носеше броня, зареди арбалета си, влезе в строя и застана до младежа. Капитанът вдигна ръка и спусна забралото си, а то падна пред лицето му с шумно прещракване. Полезрението му се сви до двата издължени прореза на шлема и миниатюрните дупки за дишане, които единствени му осигуряваха предупреждение в случай, че раздвижването идваше отдолу. Дъхът се върна в устата му, по-топъл от въздуха навън. Вътрешността на шлема сякаш се смаляваше и той можеше да вкуси страха си.

Пред цепките на шлема му се нижеха безкрайни гори, които му се сториха още по-мрачни и застинали от преди. Дори вятърът беше замрял. Тишината беше монолитна, без птича песен и жужене на насекоми. Изпод приличния на кучешка муцуна турувийски шлем дишането на Майкъл звучеше като духало в ковачница. „За пръв път му е“ — помисли си капитанът.

Строят се поразбърка, хората смениха местата си — ветераните до един бяха въоръжени с тежки копия или алебарди и пристъпваха неспокойно от крак на крак. Въоръжените с арбалети стрелци се опитваха да се прицелят, а тези с лъковете чакаха да се появи цел, преди да дръпнат тетивата. Никой не би могъл да удържи четиридесет и пет килограмов лък опънат твърде дълго.

Капитанът усещаше страха им. Самият той се потеше в доспехите и когато се раздвижи, към мишниците и слабините му нахлу студен въздух, а горещата пот продължи да се стича по гърба му. Ръцете му бяха ледени. Освен това усещаше напрежение у противника. „Дали и то има нерви? Дали се бои? Дали мисли?“

Птиците бяха замлъкнали, нищо не помръдваше. Капитанът се чудеше дали някой диша.

— Змей! — изкрещя Том Лошия. Влечугото сякаш изригна от дърветата пред капитана — по-високо от боен кон, с дълга тясна муцуна, пълна със закривени назад зъби. Люспите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни и тъй лъскави, че сякаш бяха намазани с мазнина. Движеше се смайващо бързо, а ужасът, който вдъхваше, беше осезаем — разширяваше се и обгръщаше капитана като сапунен мехур, докато накрая го заля напълно и накара Майкъл да замръзне на мястото си.

Гелфред вдигна арбалета си и стреля. Стрелата улучи нещо, чудовището разтвори паст и пронизително запищя. Гневът му изпълни гората, а ушите на войниците писнаха. Капитанът успя да заеме отбранителна позиция с вдигнато копие и кръстосани ръце, съсредоточил тежестта си назад, върху дясното бедро. Ръцете му трепереха и тежкото острие на копието вибрираше като живо.

Змеят се понесе право към него.

„Винаги така правят.“

За един дълъг миг той се взря в златистожълтите, изпъстрени с кафяви точици очи, успя да зърне вертикалните зеници и усети колко различно е това същество.

Стрелците пуснаха стрелите си. Повечето не улучиха — в паниката се бяха прицелили далеч по-наблизо, отколкото си мислеха… макар и не всички. Чудовището взе последните няколко метра на бегом, а докато атакуваше рехавия строй, изпод мощните му ноктести крака хвърчаха буци пръст. Снишило изпружената си напред глава, то бе насочило муцуна право към гърдите на капитана и мощно плющеше с полуразтворените си крила, за да запази равновесие.

Гелфред вече презареждаше арбалета си, уверен, че капитанът ще успее да го опази жив още няколко секунди. Младият мъж прехвърли тежестта си върху опорния си крак и замахна, отправяйки най-мощния светкавичен удар в репертоара си. Съсичайки въздуха като топор, копието с всичка сила се заби в гърлото на змея, в меката плът точно под челюстта. Ударът бе премерен така, че върхът да опре в челюстта на чудовището, а собствената му инерция да го набоде върху на върха му, така че той да проникне още по-дълбоко, пробождайки врата.

Капитанът разполагаше с по-малко от секунда, за да се наслади на точността на удара си. После муцуната на страшилището го повали по гръб, а копието му остана забито дълбоко в шията му. Плисна кръв, а в опита си да го достигне зъбатата глава се наниза върху оръжието с такава сила, че дори кръстатата ръкохватка не я спря, разкъсвайки допълнително раната. Омразата на змея почти се усещаше — той изпълни зрението му, кръвта му го жулеше като дъжд от киселина, а очите му…

Червения рицар замръзна, а мощните челюсти щракнаха към него. Ръцете му все още стискаха копието. Обзе го страх. Острието обаче се разширяваше в основата си, за да предотврати именно такива моменти и спря главата на змея точно над него. Това му осигури един безценен миг, за да дойде на себе си, да извърне поглед от него и да пресече влиянието му точно когато звярът счупи дръжката на копието, огромната му паст зейна и той се хвърли към него.

Закалената стомана на шлема спря зъбите му. Обгърна го вонята на влечугото — мирис на мърша, студена влажна земя и гореща сяра едновременно. То бясно се мяташе, опитвайки се да разтвори челюсти още по-широко и да налапа главата му, но строшеното копие в гърлото му пречеше. Червения рицар чуваше как извитите зъби оглушително стържат по шлема му, а чудовището ръмжи, за да го накара да вибрира. Опита се да го вдигне във въздуха, а капитанът усети как мускулите във врата му се разтягат и изрева от болка, залавяйки се за остатъка от копието, което бе единствената му опора. Чуваше бойните викове на войниците си — дълбоки или пискливи, в зависимост от човека. Чуваше и пороя от удари, усещаше ги, докато потъваха в плътта на змея.

Той обаче не го изпускаше. Опита се да извърне рязко глава, за да строши врата му, но не успяваше да пробие шлема му със зъби, за да го хване по-здраво. Задушливият му дъх го обгръщаше отвсякъде. Капитанът успя да се изправи на крака и се опита да овладее паниката си, но точно тогава звярът го вдигна във въздуха. Младият мъж сграбчи тежката кама с дясната си ръка — същински стоманен шип с дръжка — изкрещя от страх и гняв и сляпо я заби в главата му. Влечугото го изплю и той падна като камък на замръзналата земя. Изпусна камата, но се претърколи, изправи се, изтегли меча си и замахна, преди вълната от болка да го помете — сечеше ниско, отляво надясно, право в ставата на крака му. Страшилището се извърна и преди капитанът да успее да реагира, зъбатата глава го удари твърде бързо, за да успее да ѝ се изплъзне. Змеят вдигна глава към небето и изрева, но точно тогава Том Лошия заби алебардата си в другото му рамо.

Чудовището се дръпна назад, но това беше грешка — и двата му крака бяха ранени и то залитна. Капитанът се изправи, пренебрегна парещата болка във врата и гърба си, изправи рамене и закрачи право напред, като този път го атакува отстрани. Змеят се извърна, за да размаже Том Лошия, но точно в този миг Йеханес изникна пред него и стовари бойния си чук в гръдната му кост. Муцуната на влечугото бе осеяна с шипове и стрели, от извития му врат стърчаха и още. Докато се обръщаше и получаваше нова рана, главата му за миг остана неподвижна, едно дълго копие се заби в окото му и тялото му се замята. Опашката му премаза един оръженосец, като огъна бронята и строши гърба му.

Сър Хюго с мощен удар строши ребрата на огромното създание, а Джордж Бруз го намушка с копие и го остави в раната, докато вадеше меча си. Лилиар посече другия му крак, а Фолиак му нанесе множество удари. То обаче остана съсредоточено в капитана. Замахна към него, загуби равновесие, изрева и се обърна към Хюго, който току-що го бе ударил отново. Челюстите се сключиха около главата на маршала и шлемът му не издържа — черепът му беше премазан и той умря моментално. Дръзката прескочи обезглавения труп и заби копието си в челюстта на змея, но той я отхвърли с един замах на главата.

Капитанът се метна към него, замахна с меча си и чисто отсече едно от крилата със същата лекота, с която кълцаше фиданките, докато се упражняваше. Когато змеят се завъртя, за да го удари с муцуна, той остана на мястото си, готов да избоде и другото му око, но главата се стовари на земята на метър от него, почти като грамадно куче, което се прекланя пред господаря си и зловещото око проследи движението му.

Червения рицар замахна, звярът рязко отдръпна глава от върха на меча, единственото му крило се разтвори, заблъска хората отдолу като съдрано знаме на Дивото… и замря, раздрано от дузина стрели. Страшилището падна върху трупа на Хюго, но рицарите дълго не спряха да го мушкат. Йеханес отсече главата, Том Лошия — единия му крак при хълбока, а двама оръженосци — другия, при коляното. Дръзката забиваше дългия си меч във всяка става отново и отново, а стрелците не спираха да пускат стрели в неподвижния труп. Всички бяха покрити с кръв — гъста зеленикавокафява кръв, подобна на слуз от вътрешностите на посечено животно, гореща на допир и толкова корозивна, че би повредила и най-здравата броня, ако не я почистеха незабавно.

— Майкъл? — обади се капитанът. Имаше чувството, че са му откъснали главата. Младежът се опита да свали шлема си, не успя и повърна в него. По копието и меча му имаше кръв.

Гелфред зареди арбалета си още веднъж, вперил поглед в мъртвото чудовище. Хората се прегръщаха, смееха се, плачеха, повръщаха или падаха на колене да се молят, а други просто го гледаха безизразно. Змеят изглеждаше някак по-малък. Капитанът със залитане се отдръпна от него, но се овладя и умствено, и физически. Дрехата под бронята му беше подгизнала. Топлината от битката внезапно го напусна, стана му студено. Когато се наведе да вземе камата си, му се зави свят и болката във врата стана толкова силна, че за миг се зачуди дали няма да припадне.

Появи се Йеханес, който изглеждаше… стар.

— Шестима загинали. Уилиам Сладкия ви вика, гърбът му е строшен.

Капитанът измина няколкото метра до мястото, където Уилиам Сладкия, възрастен оръженосец с очукана броня и смачкан нагръдник, лежеше смазан от опашката и задните крака на змея. Кой знае как бе още жив.

— Утрепахме ли го? — със силен акцент изрече той. — Смели ли бяхме? А?

Капитанът коленичи в калта до главата на умиращия.

— Много смели, Уилиам.

— Слава на Бога — рече Уилиам Сладкия. — Боли ме. Довърши ме, а? Капитане?

Капитанът се наведе да го целуне по челото, като в същия миг заби камата си в окото му и държа главата му, докато отмине и последният гърч. После внимателно я положи в калта.

Трябваше му време, за да се изправи на крака. Йеханес се взираше в тялото на Хюго, затиснато под муцуната на звяра. Поклати глава, извърна се и погледна капитана в очите.

— Ама го убихме.

Приведен над отсечената глава, Гелфред напяваше монотонно. Изведнъж проблесна ярка светлина и когато ги погледна, на лицето му бе изписано отвращение. Той се изплю.

— Не е този.

Йеханес също се изплю.

— Дявол го взел, и друг ли има?

Ранълд яздеше на север с три коня — един, чието тегло и размер съперничеха на тези на боен жребец и два товарни, по-малкият от които приличаше на най-обикновено пони. Трябваше да стигне навреме. И тъй като трябваше да стигне навреме, яздеше по цял ден и спеше, където завари. Със съжаление подмина приятното великолепие на Лорика и трите ѝ големи странноприемници, но едва минаваше обед и слънцето още беше високо в небето.

Не му се налагаше да лагерува. Когато последните лъчи на слънцето се спуснаха над ливадите и реката на запад, той зави по една пътека и премина по ред прясно наторени ниви, докато стигна до групичка дървета, скупчени на едно било, под което минаваше път. Докато наближаваше, подуши дим и видя огън. Спря конете далеч извън малкия лагер и извика:

— Ехо!

До огъня нямаше никой, а под дърветата беше тъмно, но щом извика, от сенките изникна мъж току до главата на коня му и Ранълд сложи ръка на меча си.

— Спокойно, страннико — каза старецът. Лохлан се отпусна, а конят му се успокои.

— Ще споделя храната си с човек, който би споделил с мен огъня си — каза Ранълд.

Мъжът изръмжа.

— Храна имам предостатъчно. Дойдох тук, за да се уединя, а не за да плещя цяла вечер. — Старецът се ухили — Но, мама му стара, ела да споделиш огъня ми.

Ранълд слезе от коня.

— Ранълд Лохлан — представи се той. Старецът се усмихна, а зъбите му се оказаха изненадващо бели и подредени дори на тази светлина.

— Харолд — каза той. — Хората в този край ми викат Харолд Горския, макар че от години не съм горски.

Той пое юздите на товарния кон и тръгна към дърветата. Хапнаха заек — старецът бе опекъл три, а Лохлан не беше достатъчно невъзпитан, че да попита откъде са. Имаше и вино — хубаво червено вино от Гале и възрастният човек изпи пълна чаша.

— За ваше здраве, благородний сер — каза той с пресилено аристократичен акцент. — Като по-млад често си пълнех търбуха с туй червеното.

Ранълд се излегна върху наметалото си. Внезапно светът му се стори много хубав, но двете купчини листа и двете одеяла до огъня, който уж беше само за един човек, още го тревожеха.

— Подозирам, че си бил войник — каза той.

— През онез години всички бяхме войници, младежо от Хълмовете — каза Харолд и сви рамене. — Но да, стрелец бях, а после главен стрелец. Сетне станах горски, а сега съм просто стар. — Той се облегна на едно дърво. — Студено е за тия мои дърти кости. Ако ми дадеш манерката си, ще я напълня със сайдер и ще го стопля.

Ранълд му я подаде без колебание. Мъжът готвеше в малка медна тенджера и като повечето стари ветерани бе запазил такъмите си в отлично състояние. Откри ги без усилие дори в тъмното — всяко нещо си беше на мястото. Разбърка огъня, накладен от борови клонки и шишарки. Той беше отслабнал доста, откакто опекоха зайците, но въпреки това напитката се загря за нула време.

Ранълд сложи ръка върху ножа си, взе роговата чаша, която му подадоха и рече, без да изпуска от поглед ръцете на стареца:

— Тук е имало още някой.

Харолд не трепна.

— Тъй е — отвърна той.

— Бягаше ли от нещо?

— Може би. А може да е бил просто крепостен, който няма работа в гората. Особено около тебе и значката ти на кралски гвардеец.

Ранълд беше готов да си тръгне.

— Не искам проблеми и няма да създавам такива — каза той, а Харолд видимо се отпусна.

— Е, той няма да се върне, но ще се погрижа чувството да е взаимно. Пийни си още.

Ранълд се зави с наметалото, без да си сваля ботушите и сложи кинжала до себе си. Каквото и да мислеше за стареца, по света имаше много хора, които биха прерязали нечие гърло за три хубави коня.

След малко заспа.

Тадиъс Пайл забърка рецептата — селитра, въглен и малко сяра. Три към две към едно, както му беше казал алхимикът, който приготвяше сместа за краля.

Чираците му го бяха наобиколили и му носеха инструментите, щом ги поискаше — бронзово чукало, в което да счука въглена на фин прашец и лъжички с различна големина, с които да мери съставките. След като ги разбърка и трите, той изнесе сместа на двора и я докосна със запален фитил. Тя засъска и пламна, а от нея се вдигна дим с миризма на сяра.

— Все едно Сатаната пърди — измърмори синът му Дикън.

Майстор Пайл се върна в работилницата си и приготви още, като внимателно променяше пропорциите, но резултатът беше все един и същ — съскащ пламък.

Младите бяха привикнали със странностите му. Хрумваха му най-различни идеи, които понякога даваха резултат, понякога — не, тъй че те замърмориха, разочаровани, но не и изненадани. Вечерта беше хубава, така че се качиха на покрива на работилницата и пиха бира. Младият Едуард, чиракът, който скоро щеше да бъде повишен в калфа, се загледа в изгряващата луна и се зачуди за какво точно служи горливият прах. Фантазираше си само за оръжия, защото при табелата с прекъснатия кръг изработваха именно това — оръжия.

Сер Джон тренираше. Възрастта и килограмите не му пречеха да върти меча, било сам, било срещу другите четирима рицари, които все още бяха склонни да му партнират.

Откакто палето мина оттук с чудесно въоръжената си рота, капитанът на Албинкърк бе тренирал три пъти. Гърбът го болеше, китките го боляха, ръцете му направо горяха. Кларксън, най-младият му и най-добър рицар, излезе от обхвата му и вдигна меча си.

— Чудесен замах, сер Джон — рече той, а сер Джон се усмихна под забралото, където нямаше как да го видят. Точно в този момент всички млади мъже му бяха врагове.

— Сер Джон, двама фермери са дошли да ви видят — обади се дежурният сержант Том Гъзоблизеца, както го наричаше сер Джон, пък макар и само зад забралото си. Онзи сякаш не умееше нищо друго, освен да раболепничи.

— Ще ги приема, щом приключа, сержант.

Сер Джон се опита да овладее дишането си.

— Мисля, че ще поискате да ги видите веднага. — Това беше нещо ново, Том Гъзоблизеца никога не оспорваше заповеди. Самият той явно също си го спомни и мъчително преглътна. — Милорд.

„Сигурно е спешно.“ Сер Джон се приближи до най-новия си оръженосец — младият Харолд — който вдигна забралото и свали шлема му. Изведнъж го хвана срам от бронята му — кафява на твърде много места, поне ризницата. Дрехите под нея някога бяха от хубаво кадифе. Кога беше това?

— Почисти ризницата — каза той на Харолд и момчето потръпна, което отлично изразяваше и чувствата на господаря му. — Почисти шлема и ми намери оръжейник. Искам нов гамбезон14.

— Да, сер Джон.

Момчето не срещна погледа му. Нямаше да му е лесно да влачи доспехите из Долния град.

Сер Джон свали бронираните ръкавици и тръгна през двора към караулната стаичка. Там чакаха двама мъже — заможни, с вълнени палта и хубави панталони, единият облечен в сиво (цветът на местната вълна), а другият — в тъмночервено.

— Джентълмени — кимна той. — Простете, че съм с доспехи.

Мъжът с червеното палто излезе напред.

— Сер Джон? Аз съм Уил Флодън, а това е братовчед ми Джон. Фермите ни са на пътя за Лисен Карак.

Сер Джон се успокои — не бяха дошли да му се оплакват от някой от войниците в гарнизона.

— Слушам ви — бодро каза той.

— Убих ърк, м’лорд — каза онзи, когото наричаха Джон. Гласът му трепереше. Сер Джон беше пътувал доста и добре познаваше и хората, и Дивото.

— О, нима? — изрече той, като инстинктивно се усъмни в чутото.

— Да — отвърна селянинът с отбранителен тон и погледна към братовчед си за подкрепа. — Трима бя’а, мина’аха през нивата ми. — Той обгърна тялото си с ръце. — Единият са юрна към мене, аз хукнах към къщата, награбих секирата и я метнах по него. И те избягаха.

Сер Джон седна твърде рязко — възрастта и бронята не бяха добра комбинация — а Уил Флодън въздъхна.

— Просто му я покажи.

Изглеждаше нетърпелив — фермер, който иска да се върне в земите си.

Още преди да развържат връвта, която стягаше гърлото на торбата, сер Джон знаеше какво ще види в нея, но развързването и обръщането им отне доста време. Онова в торбата се беше залепило за грубото платно.

Докато двамата се пипкаха, той можеше да се самозалъгва, че човекът греши. Беше убил животно, глиган със странна глава или нещо подобно. Преди двадесет години обаче сер Джон и хилядите мъже зад гърба му бяха удържали атаката на десет хиляди ърка и той ги помнеше твърде добре.

— Боже Господи. Йесу и Пресвета Дево, не ни изоставяйте — отрони старецът.

Наистина беше ърк, а отсечена от гъвкавото тяло, хубавата му глава сякаш изглеждаше по-малка и по-зловеща.

— Къде точно стана това? — настоя той, обръщайки гръб на Том Гъзоблизеца, от когото в беда нямаше никаква полза. — Кларксън! Бийте тревога и ми докарайте кмета!

Търпението открай време не беше сред добродетелите на капитана и той припряно кръстосваше из голямата зала на манастира. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Дори гневът му следваше този ритъм, докато се опитваше да се овладее и не успяваше. Предполагаше, че игуменката нарочно го кара да чака. Разбираше мотивите ѝ, осъзнаваше желанието ѝ да го смири и да го изкара от равновесие, но пак беше бесен и това го изкарваше от равновесие.

Постепенно раздразнението премина в скука и той намери време да забележи, че по витражите на високите прозорци тук-там липсват панели — някои бяха заменени с безцветно стъкло, други с рог, трети — с патиниран бронз. Ярката слънчева светлина отвън — първият истински знак, че пролетта наближава — караше наситеното червено и синьо да сияят, но липсващите елементи контрастираха твърде силно на този фон — рогът беше твърде матов, стъклото — прекалено ярко, а металът изглеждаше черен и зловещ.

Капитанът се втренчи в стъклописа, който изобразяваше светеца-покровител на манастира и неговото мъченичество. Скуката и раздразнението обаче надделяха и той пак започна да крачи напред-назад.

Вторият пристъп на скука бе облекчен от влизането на две монахини, облечени в сивите одежди, присъщи на ордена им. Сега обаче носеха сукмани с разголени вратове и навити ръкави. И двете бяха с дебели ръкавици и мургави лица и носеха пръчка, на която бе кацнал орел.

„Орел.“

Двете жени се поклониха любезно на капитана и го оставиха насаме с птицата. Той ги изчака да излязат и едва тогава се приближи. Перата ѝ бяха тъмно златистокафяви, нашарени с по-светли пръски, което означаваше, че е напълно пораснала.

— Май си доста възрастен, а, старче? — каза ѝ той, а орелът обърна закачулената си глава по посока гласа му, разтвори клюн и изграчи с глас, достатъчно мощен да командва армии. По ремъците му нямаше никаква украса и това учуди капитана, който бе израснал в компанията на ценни птици и очакваше да види бродерия и позлата. Това беше ферландски орел и струваше… струваше колкото бялата му юзда, а тя си беше скъпичка.

Хищникът бе голям колкото целия му торс, по-едър от всяка птица, която баща му (при мисълта за който капитанът презрително изкриви устни) някога беше притежавал. Орелът отново изграчи, а младият мъж скръсти ръце. Само глупак би освободил чужда птица, особено ако е достатъчно голяма да го изяде, но пръстите го сърбяха да я вземе в ръце, да усети тежестта ѝ. Можеше ли въобще да се справи с нея?

След още известно време вече не можеше да се сдържи. Сложи си ръкавиците и прокара пръсти по ноктите на орела, а той послушно се настани на китката му. Тежеше повече от бойна секира. Ръката на капитана се смъкна надолу и му костваше усилие да вдигне птицата, за да я сложи обратно на стойката ѝ.

Когато единият ѝ крак беше здраво стъпил на обвитата с еленова кожа пръчка, тя извърна покритата си глава към него, сякаш го виждаше съвсем ясно и стегна пръстите на другия около ръката му, впивайки нокти в плътта му. Той изохка, а орелът се настани на стойката и се обърна към него, като изграчи с явно удоволствие.

По маншета на ръкавицата му се стичаше кръв. Капитанът изгледа птицата и изрече:

— Копеле.

После отново закрачи из залата, като държа лявата си ръка с дясната в продължение на поне двадесет тигела.

Третият му пристъп на скука бе прекъснат от книгите. Когато влезе тук за пръв път ги огледа съвсем разсеяно, а после ги пренебрегна напълно. Както можеше да се очаква, бяха добре изработени и великолепно изписани, пълни с илюстрации и обилна позлата. За съжаление и двете бяха антологии за живота на светците — тема, която въобще не го вълнуваше. Скуката му обаче надделя.

Книгата най-отляво, под прозореца на свети Мавриций, бе великолепно изработена, а илюстрациите на света Катерина — богати и подробни. Капитанът се засмя, чудейки се какъв ли прелестен модел е изпълвал ума на монаха — или може би на монахинята — докато художникът тъй внимателно е изобразявал контурите на плътта. Лицето на света Екатерина не изразяваше страдание, а по-скоро екстаз…

Той се засмя и премина към другата книга, в която се говореше за живота на благочестивите.

Онова, което го порази най-напред, беше ниското ниво на Стария език. Илюстрациите бяха прекрасни — на първата страница имаше изображение на художника, седнал на висок стол, с позлатена четка в ръка. Рисунъкът беше толкова изпипан, че се виждаше дори страницата, по която работеше творецът — същата тази корица.

Капитанът въздъхна дълбоко, изпълнен с възхищение и към добре свършената работа, и към хумора в нея. После започна да чете. Прелисти страницата и си представи какво би казала скъпата му Пруденция за варварския начин, по който авторът си служеше със Стария език. Почти виждаше как старата монахиня размахва пръст в зимната градина на майка му и поклати глава. Тогава вратата към личните покои на игуменката се разтвори и свещеникът бързо мина край него със сключени ръце и сковано лице. Изглеждаше вбесен.

Зад него игуменката подигравателно се изсмя.

— Сигурна бях, че ще откриете нашата книга — каза тя, като го погледна добронамерено, а после посочи птицата. — Както и моя Пърсивал.

— Не ми е ясно с какво един толкова безобразен ръкопис е заслужил такъв художник — каза той и прелисти нова страница. — А що се отнася до птицата, ако е ваша, значи сте по-смела, отколкото си мислех.

— Дали? — попита тя. — Имам го от много години. — Тя нежно погледна кацналия на стойката орел. — Наистина ли не разбирате защо книгата е така богато украсена? — Въпросът бе зададен с усмивка, която ясно му подсказа, че тук има някаква тайна. — Нали знаете, че имаме библиотека, капитане? Смятам, че бихме могли да се покажем достатъчно гостоприемни, за да ви позволим да я видите. Разполагаме с повече от петдесет тома.

Той се поклони.

— Ще се възмутите ли, ако ви уверя, че изпитвам твърде слаб интерес към „Житието на светците“?

Тя сви рамене.

— Продължавайте да се перчите, атеистче. Благият Йесу тъй или иначе ви обича. — Тя криво се усмихна. — Съжалявам, цяла сутрин бих си разменяла остроумия с вас, но домът ми е в беда. Да минем по същество. — Тя му посочи една табуретка. — Все още не сте свалили доспехите си.

— Ловът не е приключил — каза той и кръстоса крак връз крак.

— Нали убихте чудовището? Не мислете, че не сме ви благодарни. Всъщност съжалявам за тона си по-рано, особено като знам, че сте изгубили човек, на когото толкова държите, а и бяхте тъй ефективни. — Игуменката сви рамене. — Свършихте си работата преди да започне новият месец… и преди моят панаир да разтвори врати.

Той я изгледа кисело.

— Милейди, ще ми се да заслужа похвалите ви, а и малко неща биха ми доставили по-голямо удоволствие от това да изслушам извинението ви. — Капитанът сви рамене. — Само че и аз не съм дошъл да си разменяме остроумия. Помислих, че ме карате да чакам, за да ме научите на смирение.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— То би ви било от полза, млади човече, но за съжаление имам други грижи, иначе щях да ви науча на добри обноски. Защо казахте, че не заслужавате похвалите ми?

— Наистина посякохме чудовище, но не онова, убило сестра Хавизия.

Челюстта ѝ изскочи напред — тик, който не беше виждал досега.

— Ще приема, че си имате свои начини да разберете това. Простете недоверието ми, но две чудовища ли има? Помня думите ви, че врагът не ловува сам толкова далече от Дивото, но, капитане, вие положително знаете, че то вече не е толкова далеч от нас.

Прииска му се табуретката да имаше облегалка. Прииска му се Хюго да беше жив, за да не му се налага да се занимава с дисциплинарните проблеми, които до днес бяха негова работа.

— Може ли чаша вино? — попита той.

Игуменката почука по пода с жезъла си и Амичия влезе, преклонила поглед. Игуменката ѝ се усмихна.

— Вино за капитана, мила моя. И не вдигай очи, ако обичаш. Добро момиче.

Амичия отново се изниза през вратата.

— Ловецът ми е херметист, с разрешително от епископа на Лорика — обясни той.

Тя махна с ръка.

— Ортодоксалността на херметизма надхвърля ниския ми интелект. Знаете ли, че когато бях малка, ни беше забранено да използваме високия стил на Стария език за друго, освен да четем „Житието на светците“? Веднъж свещеникът ме наказа, защото прочетох няколко думи върху една надгробна плоча в замъка на баща ми. — Тя въздъхна. — Значи владеете Стария език?

— И високия, и ниския стил — отвърна той.

— Така и предполагах… В цялото кралство едва ли има много рицари, които да владеят високия стил.

Тя тръсна глава, сякаш за да пропъди умората. Амичия се върна, поднесе вино на капитана и се отдръпна, без да вдигне очи — много изискано представление. На лицето ѝ отново беше изписано онова особено изражение — гняв и веселие, търпение и раздразнение, всички събрани в ъгълчето на устата ѝ. През това време възрастната жена бе поела Пърсивал на китката си, галеше перата му и му гукаше. Макар че облегалката на трона ѝ помагаше да поддържа грамадния орел, силата ѝ впечатли капитана. „Сигурно е поне на шестдесет“ — помисли си той.

В игуменката имаше нещо особено — и в нея, и в Амичия. Не беше роднинска връзка; едва ли съществуваха две по-различни жени, по-възрастната — с елфическа красота и фини кости, а по-младата — по-висока, по-тежко сложена, със силни ръце и широки рамене.

Той все още се взираше в Амичия, когато тоягата на игуменката изтрополи по пода. Думата „херметист“ се затъркаля из заетото съзнание на капитана и се сви в ъгълчето на моминските устни.

— Да кажем, че ви вярвам. Какво ви каза ловецът ви? — настоя игуменката.

Капитанът въздъхна.

— Че сме убили друго чудовище. Милейди, само велик маг или шарлатанин би могъл да ни каже защо врагът действа така. Може би едното чудовище е повикало и други, може би са цяло гнездо. Гелфред обаче ме увери, че следите, оставени от убиеца на сестра Хавизия, не са същите като тези на звяра, който убихме. Хората ми са изтощени, всички до един. Ще им трябва поне ден, за да дойдат на себе си. Изгубиха доблестен водач, човек, когото всички уважаваха, така че съжалявам, но няма да бъдем особено агресивни в следващите няколко дни.

Той сви рамене, а игуменката дълго го наблюдава. Накрая скръсти ръце върху жезъла и отпусна брадичка на дланите си.

— Мислите, че не разбирам — каза тя и повдигна рамене. — Разбирам. И не вярвам, че се опитвате да ме измамите.

Капитанът не знаеше как да реагира на това.

— Нека ви разкажа за най-належащите ми грижи — рече тя. — Панаирът започва след седем дни. Първата седмица ще се продават само местни стоки. През втората по реката ще дойдат търговци от Харндън, за да купят излишъка ни от вълна и зърно. През втората и третата идват лодкарите от блатата. Тогава започва истинската търговия и хората ми и мостът трябва да бъдат в пълна безопасност. Знаете ли защо тук има крепост? — попита тя.

Капитанът се усмихна.

— Разбира се — отвърна той. — Крепостта е построена само за да гарантира сигурността на моста.

— Да — призна тя, — а аз проявих небрежност в поддръжката на гарнизона. Простете откровеността на една старица, но войниците и монахините не са естествени приятели. А тези нападения… Удържам територията си с гарнизон и войници, но не разполагам с достатъчно хора. Кралят ще изпрати рицар да раздаде правосъдие на панаира и много ме е страх, че той ще разбере как скъперничеството ми е поставило тези земи в опасност.

— Нужен съм ви за нещо повече от лов на чудовища — каза той.

— Да. Искам да купя услугите ви за лятото и се чудя дали една дузина от хората ви — дори стрелците — биха останали, след като си тръгнете. Мъже, които в противен случай бихте освободили поради преклонна възраст или пък такива, които са били ранени. — Игуменката сви рамене. — Дори не зная как да намеря войници за нов гарнизон. Албинкърк беше хубав град, навремето там имаше подходящи мъже, но сега няма.

Тя си пое дълбоко въздух, а капитанът кимна.

— Ще го обмисля. И тъй като си говорим открито, няма да се преструвам, че ротата ми не се нуждае от постоянна работа. И аз бих искал да вербувам нови хора. Имам нужда от хора. — Той се замисли за миг. — Желаете ли и жени?

— Жени ли? — попита игуменката.

— Имам жени — стрелци, рицари. — Той се усмихна на възмущението ѝ. — Не е толкова необичайно, колкото някога. Отвъд морето, на континента, вече е почти нормално.

Тя поклати глава.

— По-скоро не. Що за жени са това? Повлекани и курви, научени да се бият? Едва ли са подходяща компания за религиозни жени.

— Имате право, милейди. Сигурен съм, че са далеч по-неподходяща компания от типа мъже, които се занимават с наемническа работа.

Той се облегна назад и изпъна крака, за да облекчи напрежението в кръста си. Погледите им се срещнаха, както се сключват два остри меча.

Тя сви рамене.

— С вас не сме съперници. Починете си, ако имате нужда и обмислете предложението ми. Имате ли нужда от заупокойна служба за загиналите?

Той за пръв път си позволи да изпита топло чувство към игуменката.

— Ще ви бъдем много благодарни.

— Значи хората ви не отхвърлят Бога като вас? — попита тя.

— Даже напротив. — Той се изправи. — Войниците са склонни към носталгични глупости колкото и всеки друг, дори повече. — Той трепна. — Простете, милейди, грубо отвърнах на любезното ви предложение. Нямаме свещеник. Каквото и да е мнението ви за мен, сер Хюго беше благородник от добро семейство, който умря за вярата си. Заупокойната служба би била много мил жест от ваша страна и вероятно ще спомогне хората ми да се държат прилично… хмм. — Той поклати глава. — Благодаря ви за предложението.

— Много сте мил, когато тъй несръчно се опитвате да се държите възпитано — рече тя и също се изправи. — Ще се разбираме много добре, сер капитан. Надявам се да ми простите, ако отговоря на явната ви липса на уважение към религията ми с опит да ви привлека към нея. Каквото и да ви е било сторено, направил го е не Йесу, а хората.

Той се поклони.

— Ето тук грешите, милейди.

Той посегна към протегната ѝ за целувка ръка, но дяволчето в него не се стърпя и я обърна, за да целуне дланта, като любовник.

— Такова момченце сте — каза игуменката, видимо доволна и развеселена. — Доста палаво момченце. Службата ще бъде тази вечер, в параклиса.

— Нима ще допуснете ротата ми в крепостта? — попита той.

— Тъй като възнамерявам да ви наема като гарнизон — отвърна тя, — с времето ще се наложи да ви допусна вътре.

— Рязко сменяте посоката, милейди — каза той, а игуменката кимна и решително тръгна към вътрешната врата на манастира.

— Така е — отвърна тя и му направи реверанс със съвършено изправен гръб. — Сега вече разбирам някои неща.

Той протегна ръка и я спря.

— Казахте, че Дивото е по-близо от преди. Известно време не бях тук, как точно е по-близо?

Тя шумно издиша.

— Разполагаме с двадесет ферми, отвоювани от дърветата. Сега тук живеят повече хора, отколкото когато бях послушница… повече семейства. И все пак… Когато бях млада, благородниците ходеха на лов в Дивото, а Аднаканарите бяха мечтата на всеки рицар. Дружините им отсядаха в къщата за гости на манастира. — Тя хвърли поглед през прозореца. — Границата с Дивото беше на повече от петдесет левги на север и на запад от тук и макар че гората беше гъста, там живееха хора, на които можеше да се има доверие. — Тя срещна погледа му. — Сега границата е моята крепост, както по времето на дядо ми.

Той поклати глава.

— Стената е на двеста левги от тук. Това е много на запад.

Игуменката повдигна рамене.

— Дивото обаче не е там. Кралят трябваше да го отблъсне обратно до Стената — уморено изрече тя, — но както разбирам, младата му жена му отнема цялото време.

Капитанът се ухили и смени темата.

— Кажете ми каква е тази книга — помоли той, а тя отвърна на усмивката му.

— Ще ви оставя да се насладите на удоволствието сам да разгадаете това. Не бих желала да ви го отнема.

— Вие сте една ужасна старица — каза той.

— А, започвате да ме опознавате, месир — усмихна се тя, като явно флиртуваше, а после замлъкна за миг. — Капитане, реших да споделя нещо с вас — без колебание заяви игуменката. — За сестра Хавизия.

Той не помръдна.

— Тя ми каза, че сред нас има предател. И че ще го изобличи. Аз трябваше да бъда във фермата онзи ден, но тя настоя да отиде на мое място. — Възрастната жена извърна поглед. — Боя се, че чудовището е било там заради мен.

— Или смелата сестра е изобличила предателя и е платила с живота си. Или пък той вече е знаел за нейните намерения и ѝ е заложил капан. — Капитанът не се беше бръснал от дни и разсеяно се почеса по брадичката. — Кой е наясно с решенията и плановете ви, милейди?

Тя се облегна назад и тревожно тропна с жезъла си. Очите им се срещнаха.

— Аз съм на ваша страна — каза той, докато игуменката се опитваше да преглътне сълзите си.

— Това са моите хора — каза тя, прехапа устна и тръсна глава, а гънките на пребрадката ѝ се развълнуваха. — Вижте, не съм ученичка. Трябва да помисля и да прегледам бележките си. Сестра Майрам е моят викарий и ѝ имам пълно доверие. През повечето време ми прислужва отец Хенри. Сестра Майрам има достъп до всичко в крепостта и познава повечето от мислите ми. Джон льо Баи е мой представител в селата, както и сенешал на краля. Ще уредя да се срещнете с всички тях.

— И с Амичия — каза тихо капитанът.

— Да. Тя също целодневно ми прислужва. — Игуменката се втренчи в капитана. — Двете с Хавизия не бяха приятелки.

— Защо? — попита той.

— Хавизия беше от благородно потекло. Имаше голяма сила.

Игуменката погледна през прозореца, а птицата се размърда, усетила движението ѝ.

— Моля ви, върнете го на стойката му — каза тя, а рицарят пое огромната птица и я премести на пръчката.

— Това положително е кралска птица.

— Едно време имах приятел, близък на краля — отвърна игуменката и изкриви устни.

— А Амичия не е от благородно потекло, така ли? — настоя той, а възрастната жена посрещна погледа му и се изправи.

— Ще ви оставя сам да разпитате за това. Нямам желание да клюкарствам за собствените си хора.

— Ядосах ви — каза рицарят.

— Месир, изчадия от Дивото убиват хората ми, един от тях е предател и ми се налага да плащам на наемници, за да ме защитят. Днес всичко ме ядосва.

Игуменката отвори вратата, той мерна Амичия, а после двете крила се затвориха зад гърба ѝ. Възползвайки се от неочаквания миг уединение, капитанът се приближи към книгата, поставена под стъклописа с Йоан Кръстител и запрелиства страниците, търсейки историята му.

Изказът беше болезнено неграмотен, скован и несръчен, сякаш някоя ученичка бе превела текста на готски, а после — отново на Стария език, допускайки ужасни грешки и в двете посоки. Калиграфията обаче беше почти нечовешка в съвършенството си. За десет страници не намери и едно петънце. Кой се беше трудил толкова върху такава ужасна книга? Тайната ѝ се сля с онази, която се криеше в ъгълчето на свъсените устни на Амичия и той започна да оглежда по-внимателно разкошните илюстрации.

Срещу житието на свети Патерний имаше сложна илюстрация на самия светец, облечен в роба в червено, бяло и златно. Мантията му бе богато украсена, в едната си ръка държеше кръст, а в другата — алембик вместо сфера. В двата съда на алембика имаше миниатюрни мъж и жена…

Капитанът се вгледа отново в Стария език и се опита да открие връзката… Ерес ли беше това?

Той се изправи и затвори пергаментовата корица. „Ересите не са моя работа.“ Освен това, каквото и да представляваше онази самодоволна старица, със сигурност не беше таен еретик. Капитанът бавно пресече залата, сабатоните му леко звънтяха по пода, а умът му все още бе зает с книгата. „Права беше, дявол я взел“ — каза си той.

Мечката-майка плува, докато не ѝ останаха сили, а после лежа цял ден, премръзнала и изтощена от отчаяние и загуба на кръв. Мечето я подуши и настоя да го нахрани, така че тя се насили да се раздвижи и да му намери нещо. Уби една овца в полето и след като хапнаха, откри редица кошери на една друга поляна и двете изядоха цялата колония — осем кошера — докато накрая станаха целите лепкави и се замаяха от захарта. Тя наложи с мед раните, оставени от меча. Хората се раждаха без нокти, но онези, които си изработваха, бяха много по-смъртоносни от всичко, което можеше да им даде Дивото.

Тя пя на дъщеря си, повтаряйки името ѝ, а мечето заскимтя като животно. Когато Лилия се почувства по-силна, отново тръгнаха на север. През нощта тя подуши гнойта в раните си, облиза я и вкусът беше лош. Опита се да мисли за по-щастливи дни — за партньора си Ръсет и за бърлогата на майка ѝ в далечните планини. Робството ѝ обаче продължи твърде дълго и нещо в нея бе помръкнало. Зачуди се дали раната ѝ е смъртоносна. Дали воинът бе намазал с отрова своя нокът?

Полежаха още ден и тя хвана риба — не разпозна каква, но имаше вкус на сол. Тя знаеше, че големият Океан е солен — може би в реката идваха риби от него. Лесно се ловяха, дори от ранена мечка.

На края на друга поляна се натъкнаха на още кошери, но разгневеният човешки пазач започна да стреля по тях от каменната си къща. Не успя да ги улучи и те избягаха. Тя въобще не знаеше къде се намира, но душата ѝ казваше да върви на север. А и реката извираше от дома ѝ, можеше да усети вкуса на ледения извор. Така че продължи натам.

Джералд Рандъм, търговецът-авантюрист от Харндън, се обърна назад и огледа фургоните зад себе си със същото задоволство, с което капитан оглежда ротата си, а абат — монасите си. Беше събрал двадесет и два, все негови, всичките боядисани в цветовете на ливреята му — червено и бяло. Спиците на големите колкото човек колела бяха бели, обръчите — червени, стените — бели с червен ръб, а панелите им — изрисувани със сцени от Страстите Христови, като всичко това дължеше на извънредно талантливия си шурей. Беше добра реклама, показваше, че е религиозен и гарантираше, че каруцарите му винаги ще се подреждат един зад друг, както е редно — всеки, дори неграмотните, знае, че Йесу е бил бичуван от стражите, а след това е трябвало да носи кръста си към Голгота.

Разполагаше с шестдесет добри мъже, повечето търговци и тъкачи, но измежду тях се намираха и калфи-златари и цяла дузина ножари, както и няколко ковачи и група бакали, всичките въоръжени и с доспехи, както се очакваше от успели хора като тях. Имаше и десет професионални войника, които бе наел лично и сега изпълняваше ролята на техен капитан — бяха все добри мъже, до един кралски хора.

Джералд Рандъм също беше служил на Негово величество — на север, във войната с Дивото. Сега водеше богат керван към големия панаир в Лисен Карак и беше негов командир, основен инвеститор и собственик на повечето фургони. Сигурен беше, че неговият керван ще бъде най-големият на пътя и най-впечатляващият на панаира.

Жена му Анджела захлупи ръката му с бялата си длан.

— Май мислиш, че фургоните ти са по-красиви от мен — каза тя. Искаше му се да го беше изрекла с повечко хумор, но поне имаше някакъв.

Джералд я целуна.

— Още имам време да ви опровергая, милейди — отвърна той.

— Не може бъдещият кмет да се вози с жена си в спалния фургон, докато великолепният му северен керван го чака! — рече тя и поглади ръката му през дебелото вълнено палто. — Не се притеснявай, съпруже, аз ще се оправя.

Гилбърт, най-старият и надежден на вид от наемниците, се приближи с походка, изразяваща и почит, и самоувереност. Той кимна — компромис между поклон и отказ да признае авторитета му. Рандъм го разбра така: „Служил съм и на лордове, и на краля и макар че си ми командир, ти не си един от тях.“

Търговецът кимна.

— Огледах целия керван — заяви Гилбърт, — и ми трябват още шестима души.

Рандъм се обърна към фургоните — неговите собствени и тези на златарите, ножарите и тъкачите. Най-отзад беше каручката на чуждоземния търговец, майстор Хадън, който седеше до възрастния си чирак Ейдъл. Общо четиридесет и четири фургона.

— Даже с ножарите? — каза той и задържа жена си при себе си, като я хвана за ръката, когато се опита да се отдалечи.

Гилбърт сви рамене.

— Не се съмнявам, че си разбират от работата — рече той.

Надниците на още шестима мъже, служили при краля, щяха да му струват горе-долу колкото печалбата от цял един фургон. И за съжаление не можеше да подели цената им с другите търговци, които вече си бяха платили, при това скъпо и прескъпо, за да бъдат част от кервана. Да не говорим, че беше служил на север. Знаеше какви са рисковете, а те бяха сериозни и всяка година ставаха все по-сериозни, макар че никой не искаше да говори за това. Рандъм погледна жена си, докато обмисляше дали да разреши на Гилбърт да наеме още двама души.

Той обичаше Анджела. Да облекчи тревогата, изписана на лицето ѝ, му се стори далеч по-важно от цената на един фургон. А и колко щеше да спечели, ако керванът му бъдеше ограбен и разпръснат?

— Имаш ли приятел? Някой, когото да можеш да повикаш веднага? — попита той, а Гилбърт се ухили. За пръв път виждаше наемника да се смее и усмивката се оказа изненадващо човешка и приятна.

— Да — отвърна той. — Не му върви напоследък, тъй че ще ми дължи услуга. И е добър човек, имате думата ми.

— Най-добре направо да наемем шестима. Осмина, ако можем да намерим толкова. Тревожа се, така че предпочитам да бъдем в безопасност. Парите не са всичко — каза той, докато гледаше жена си в очите, а тя въздъхна с облекчение. Току-що бяха избегнали някаква ужасна съдба.

Той дълго я прегръща, докато чираците и калфите стояха настрана, а когато Гилбърт каза, че ще му трябва един час да осигури доспехи за новите си попълнения (което значеше, че те бяха заложили своите и трябваше да ги откупят), Рандъм взе ръката ѝ и я отведе горе. Тъй като имаше толкова много неща, които бяха по-важни от парите.

Слънцето още беше високо в пролетното небе, когато четиридесет и пет фургона, двеста и десет мъже, осемнадесет войника и един търговец-капитан потеглиха на север към панаира. Рандъм знаеше, че това е деветият керван, минаващ по големия северен път — трябваше им най-много време да се съберат, което означаваше, че ще пристигнат последни при зърнените запаси на Лисен Карак. Той обаче разполагаше със стока и фургони, достатъчни да купи толкова много зърно, че не вярваше да излезе на загуба, а и си имаше една тайна — търговска тайна — която щеше да му помогне да си осигури най-голямата печалба в историята на града.

В това имаше известен риск, но (колкото и непривично да беше това за човек на парите, както го наричаха господарите) Джералд Рандъм обичаше риска така, както другите мъже обичат парите, мечовете или жените. Затова нагласи меча на единия си хълбок, а камата на другия, хвана кръглия, достоен за благородник щит и се усмихна. Без значение дали щеше да спечели, или да загуби, той обичаше този момент. Началото. Хвърлянето на зара, зората на приключението.

Вдигна ръка, чу отговорите на хората, прати двама наемници напред и отново я отпусна.

— Да тръгваме! — извика той.

Камшиците заплющяха, животните потеглиха, мъжете се сбогуваха с любимите, съпругите, децата и гневните си кредитори и големият керван се затъркаля на скърцащите си колела, огласян от звънтене на юзди и изпълнен с аромат на прясна боя.

В това време Анджела Рандъм коленичи пред иконата на Девата и се разплака, а сълзите ѝ бяха също толкова горещи, колкото страстта ѝ час по-рано.

В битката със змея загинаха седем души. Труповете бяха увити в най-обикновено бяло платно (според традицията в ордена на свети Тома) и издаваха неприятна сладникава миризма — отчасти заради разложението, отчасти заради твърде щедрата употреба на сладки билки. В кандилата, които висяха в центъра на параклиса, гореше горчива смирна.

В нефа15 се бяха събрали всичките му хора и нервно пристъпваха от крак на крак, сякаш пред тях бе изникнал неочакван враг. Не носеха доспехи, нито оръжия и някои от тях бяха ужасно облечени, немалко с гамбезоните и ризниците си, защото нямаха палта. Поне един от тях беше бос и засрамен. Капитанът носеше най-обикновени черни прилепнали панталони и къс жупон, толкова тесен, че не можеше да се наведе — това беше последната му прилична дреха от континента. Единственото, което издаваше ранга му, беше рицарският колан от златни и бронзови плочки.

Видната им немотия ярко контрастираше с разкоша в параклиса, дори с олтарите и кръстовете, обагрени в лилаво по случай Велики пости. Или може би най-вече с тях, защото празничният пурпур бе тъй ярък. Само дето щом се доближи, капитанът зърна ръба на една мощехранителница, който се подаваше изпод копринения саван. Позлатата беше стара и олющена, дървото — напукано. Във всички свещници, освен в канделабрата на олтара, гореше лой, а не восък и острата миризма на горяща мазнина надделяваше над сладникаво-горчивата.

Капитанът забеляза, че Дръзката носи рокля с фуста. Не я беше виждал облечена като жена още от първите дни след постъпването ѝ в ротата. Роклята беше изискана, от чуждоземно червеникавокехлибарено кадифе, малко поизбеляла, с кръпка с формата на диамант на дясната гръд.

„Там е била значката ѝ на курва“ — помисли си той, мрачно се вторачи в разпънатата над олтара фигура и приятното му замислено настроение отиде по дяволите. „Ако има Бог, как може да допуска толкова много страдание и да заслужава благодарности за това?“

Капитанът изсумтя, а хората му паднаха на колене, докато свещеникът, отец Хенри, вдигна осветената нафора. Докато изпълняваше ритуала, който превръщаше хляба в свещеното тяло на Христа, Червения рицар не го изпускаше от очи. Макар и заобиколен от скърбящата рота, той не можа да не се усмихне презрително. Беше толкова глупаво. Зачуди се дали кльощавият свещеник вярва и една дума от онова, което приказва и вяло се запита дали самотата в свят, населен само с жени, не го е подлудила, или вместо това го разяжда похот. Много от сестрите бяха доста хубавички, а като войник капитанът знаеше, че красотата е в очите на онзи, който гледа и е правопропорционална на времето, изминало от последната изгора насам. Като стана дума за това…

Точно тогава той случайно хвана погледа на Амичия. Не я гледаше — съвсем умишлено не я гледаше, за да не изглежда слаб, омагьосан, глупав, доминантен, суетен… Списъкът с начини, по които не искаше да изглежда, беше много дълъг.

Острият ѝ поглед казваше „Не бъди грубиян — коленичи“ толкова ясно, че той сякаш чуваше думите. Накрая коленичи. Права беше — добрите маниери струваха повече от набожното ломотене. Ако това бе имала предвид. Ако изобщо го беше погледнала.

До него Майкъл се раздвижи и рискува да му хвърли един поглед. Капитанът виждаше, че оръженосецът се усмихва. Зад него сер Майлъс също се опитваше да скрие усмивката си.

„Искат да вярвам. Защото неверието ми застрашава вярата им, а се нуждаят от утеха.“

Службата продължи, а слънцето хвърли последните си почти хоризонтални лъчи през стъклописите, посипвайки белите савани на мъртвите с ярка разноцветна светлина.

Цветната светлина се усили и войниците ахнаха, когато блясъкът на славата се разля върху телата.

„От светлината е, суеверни глупаци такива!“

Прииска му се да го изкрещи, но благоговението му по нищо не отстъпваше на тяхното. Пулсът му се ускори.

„Службата е в този час, за да могат да използват слънцето и тези прозорци — помисли си капитанът, — макар че би било много трудно да измерят точно колко трае, за да го постигнат — призна той. — А и слънцето едва ли често грее под този ъгъл.“

Дори свещеникът удивено заекваше. До него Майкъл ридаеше и не беше единствен. Дръзката плачеше, Том Лошия също, като през сълзи повтаряше „Deo gratias“18 отново и отново, а дрезгавият му глас бе пълната противоположност на нейния.

Когато всичко свърши, рицарите сложиха телата на носилки от копия, изнесоха ги от параклиса и тръгнаха надолу по хълма, за да ги погребат в осветената земя до светилището при моста. Сер Майлъс дойде при капитана, сложи ръка на рамото му — рядко си позволяваше такава фамилиарност — и кимна. Очите му бяха зачервени.

— Знам какво ви струва това — каза той. — Благодаря ви.

Йеханес изръмжа, кимна и обърса очи с опакото на ръкава си. Изплю се и накрая срещна погледа му.

— Благодаря — изрече той, а капитанът само поклати глава.

— И все пак трябва да ги погребем — каза той. — Все още са мъртви.

Процесията се изниза през портите на параклиса, водена от свещеника, но в центъра на всичко беше игуменката, сега облечена в строга дреха от скъп черен плат, украсена с блестящ кръст от черен оникс и бяло злато. Тя му кимна и той учтиво се поклони. Съвършенството на черните ѝ одежди и осемвърхия кръст контрастираше с твърде широкото тъмнокафяво расо, обгърнало по мъртвешки мършавото тяло на свещеника, а докато минаваше край него, капитанът подуши вонящия му дъх. Не беше особено чистоплътен и в сравнение с тази на жените миризмата му беше умопомрачителна.

Монахините тръгнаха след своята игуменка. Целият метох бе присъствал на службата — над шейсет монахини, съвсем еднакви в каменносивите си одежди с осемвърхия кръст на ордена им. Зад тях вървяха послушниците — още шейсет жени в по-бледо сиво, някои с по-светски скроени раса, които подчертаваха фигурите им, а други — с по-традиционни. Всички бяха облечени в сиво и се спускаше мрак, но капитанът лесно зърна Амичия. Извърна глава точно навреме, за да види как един стрелец, когото наричаха Сим Долния, подсвирва и прави мръсен жест. Капитанът внезапно усети, че светът отново е както преди и се усмихна.

— Запиши името на онзи — каза той на Йеханес. — Десет удара с камшик за неуважение.

— Да, милорд.

Маршал Йеханес хвана онзи за яката преди капитанът да успее да си поеме дъх. Сим Долния — на деветнадесет, без никакви приятели-жени — дори не трепна. Знаеше, че е направил нещо нередно.

— Аз само… — започна той, но видя изражението на капитана. — Тъй вярно, капитане.

Очите на капитана обаче откриха Амичия, а мислите му литнаха другаде.

Вечерта почиваха, а за войниците „почивка“ означава „вино“. Еймис Хоб все още беше на легло, а Дауд Червения, който слагаше пера на стрелите, призна, че „му е зле“ — на езика на ротата това означаваше, че го мъчи такъв махмурлук, че може да не се представи добре в боя. В повечето случаи такъв махмурлук се наказваше, но денят, в който бяха погребали седем души, не беше между тях.

Лагерът си имаше подвижна механа, собственост на главния кръчмар — търговец, платил солена сума, за да ги съпровожда с фургоните си и да обира надниците им, когато имаше какво да харчат. Купуваше вино и бира от магазините в крепостта и от града в подножието на Лисен Карак — четири улици, пълни със спретнати каменни къщички и магазинчета, сгушени в по-ниските стени и наречени „Долният град“. Той обаче беше отворен и за ротата, а в кръчмата, известна по тези места като „Великото слънце“, сервираха както в голямата зала, така и на двора. Търговията им вървеше, за четири часа продадоха бира колкото за една година. Занаятчиите заключиха децата си.

Не това тревожеше капитана, а фактът, че Гелфред смяташе отново да отиде в гората сам, докато той самият нямаше намерение да рискува живота на най-ценния си човек без защита. С каквато не разполагаше.

Ловецът стоеше пред палатката си в слабия дъждец, увит в пелерина три четвърти, с високи ботуши и дебела вълнена шапка и нетърпеливо потропваше с пръчката си.

— Ако този дъжд не престане, никога няма да открием онова изчадие — каза той.

— Дай ми четвърт час, за да намеря няколко стражи — сопна се началникът му.

— Може да не разполагаме с четвърт час — отвърна Гелфред.

Капитанът се защура из лагера, невъоръжен и недоволен от решението си да облече удобни дрехи. Той обаче също беше пил твърде много и твърде до късно предишната вечер. Главата го болеше и щом погледнеше войниците си в очите, си даваше сметка, че е в по-добра форма от повечето от тях. Те все още пиеха.

Беше им платил, което повлия положително и на популярността, и на авторитета му, но пък им даде възможност да се натряскат… и те я използваха.

Йеханес седеше до вратата на шатрата си.

— Махмурлия ли си? — попита го капитанът, а той поклати глава.

— Още съм пиян, искате ли? — отвърна Йеханес и му подаде една рогова чаша. Капитанът се престори, че потръпва.

— Не. Трябват ми четирима трезви войници, за предпочитане рицари.

Маршалът отново поклати глава и той усети как топлината се качва от сърцето в бузите му.

— Ако са отишли на стража пияни, ще ги обезглавя — изръмжа той. Йеханес се изправи.

— Тогава по-добре не проверявайте.

Погледите им се кръстосаха.

— Така ли? Толкова ли е зле?

Изрече го сравнително благо, но гневът му си пролича.

— Не искате да решат, че не ви пука, нали, капитане? — Не му беше трудно да го гледа в очите, макар че неговите бяха кървясали. — Сега не е моментът да се правите, че ви е грижа за дисциплината.

Капитанът седна на предложения му стол.

— Ако сега от Дивото излезе нещо, всички сме обречени.

Йеханес повдигна рамене.

— Е, и?

— Можем и повече — отвърна капитанът.

— И таз добра — каза Йеханес и отпи голяма глътка. — На какъв се правите? Сер? — Той мрачно се изсмя. — Хванахте се с цяла рота пропаднали мъже, направихте нещо от тях и сега очаквате да се държат като Ангелския легион, тъй ли?

Капитанът въздъхна.

— Ще се задоволя и с Адския, не съм дребнав. — Той стана на крака. — На дисциплината обаче много държа.

Йеханес изруга.

— Оставете я за утре — каза той. — Не очаквайте дисциплина днес. Бъди човечен, момче. Остави ги да тъгуват. Дявол го взел, остави ги да оплачат приятелите си.

— Оплакахме ги вчера. И на църква отидохме, за бога. Убийци и изнасилвачи, които циврят за Йесу! Ако само бях чул за това, без да го видя с очите си, щях да се изсмея. — За миг капитанът изглеждаше наистина много млад, объркан и ядосан. — На война сме. Не можем да почиваме, за да тъжим.

Йеханес отпи още вино.

— Вие можете ли да се биете всеки ден? — попита той.

Капитанът се замисли, после отвърна:

— Да.

— Значи сте за лудницата. Ние не можем. Стойте мирно, капитане.

Капитанът стана.

— Сега ти разпределяш задълженията. Трябва ми нов маршал на мястото на Хюго. Майлъс ли да повиша?

Йеханес присви очи.

— Попитайте ме утре — каза той. — Ако ме попитате отново днес, ще ви направя на пестил, кълна се в свети Мавриций. Достатъчно ясно ли ви го рекох?

Капитанът се обърна на пета и излезе, преди да е направил нещо, за което щеше да съжалява. После отиде при Жак, както винаги, когато удареше дъното. Старият му прислужник обаче — последният от служителите на семейството му — беше пиян. Дори малкият Тоби се беше свил на пода на шатрата му и спеше, завит с черга, стиснал пилешка кълка в ръка.

Той дълго ги гледа, обмисли дали да не вдигне скандал и накрая реши, че няма смисъл да си прави труда. Никой не беше достатъчно трезвен, за да го оцени. Опита се сам да си сложи бронята и не стигна по-далеч от ризницата. Облече гамбезон върху нея и взе бронираните си ръкавици.

Гелфред го чакаше отвън с конете и капитанът го последва по пътя край реката — съвсем сам, барабар с изкълчения врат, болките в гърба и всичко останало.

Ранълд стана в ранни зори. Стареца го нямаше, но му беше оставил един еленски дроб, запържен със стар лук — истинско пиршество. Червенобрадият великан се помоли за него, а после още веднъж, когато откри, че възрастният човек е завил ездитния му кон с одеяло. След това разчисти лагера и потегли, преди слънцето да се издигне над източните планини.

Стотици пъти беше изминавал този маршрут с краля, следвайки големия северен път край река Албин, която се виеше като безкрайна змия. За разлика от нея пътят бе прав като стрела, доколкото го позволяваше местността — отклоняваше се само за да заобиколи големите хълмове и богатите имения и пресичаше Албин на седем места с помощта на седемте грамадни каменни моста, които свързваха Харндън с Албинкърк. Първото място беше Лорика, а второто — Чейлас, красив град с червени керемидени покриви, кръгли комини и хубави тухлени къщи.

Рандъл хапна добре в „Ъркската глава“ и си тръгна, преди бирата да го изкуши да пренощува в хана. Яхна едрото си товарно добиче, продължи на север, пресичайки моста в Чейлас, докато слънцето още беше високо в небето и потегли към Третия мост толкова бързо, колкото можеше да го носи конят. Когато го прекоси, вече се стъмваше. Стражът не приемаше гости, такъв беше законът, но любезно го насочи към едно имение на западния бряг.

— Има-няма една левга и сте там — каза пенсионираният войник. Беше го упътил добре и Рандъл се зарадва — макар че беше пролет, нощта бе тъмна и студена, а блясъкът на северното сияние, което танцуваше в небето, никак не му се нравеше.

Имението „Бамптън“ беше толкова богато, че един обитател на Хълмовете трудно би могъл да си го представи, но Ранълд бе привикнал към богатствата на Юга. Дадоха му легло, парче пай с еленско и чаша хубаво червено вино, а на сутринта собственикът на чифлиците само се усмихна, когато предложи да му плати.

— Вие сте кралски гвардеец, нали? — попита младият човек. — Аз съм… бих искал да стана войник. Имам си доспехи — добави той и се изчерви.

Ранълд не се засмя.

— Значи искате да служите на краля?

Младежът кимна.

— Хотор Вени — представи му се той и протегна ръка, а до него застана икономката му.

— Приготвих ви обяд — рече тя. — Щом става за орач, става и за рицар, тъй викам аз.

Ранълд ѝ се поклони.

— На вашите услуги, мадам. Не съм рицар, просто кралски служител, който се прибира да види семейството си.

— В Хълмовете ли? — попита тя и изсумтя по начин, който казваше, че макар че жителите на тази местност невинаги са добри хора, тя вече е решила, че той е изключение.

Ранълд отново се поклони и каза на младия Хотор:

— Упражнявате ли се, месир?

Лицето на Хотор грейна, а възрастната икономка се изкикоти.

— Само това прави. Не оре, не жъне, даже сеното не прибира. И слугините не гони, нито пие.

Тя поклати глава.

— Стопанке Евънс! — възкликна той с досадата на господар, ядосан на слуга, които не се покорява, а тя отново изсумтя, но по съвсем различен начин.

Ранълд кимна.

— Желаете ли да си премерим силите с меча, млади сер?

След минути и двамата бяха въоръжени, с жупони, бронирани ръкавици и шлемове на главите, а дузина работници се събраха в двора, за да ги гледат.

Ранълд предпочиташе секирата, но службата в кралския двор изискваше да овладее и меча. Момчето (не се смяташе за стар, но всеки коментар на Хотор го караше да се чувства така) извади две тренировъчни оръжия — не особено добре балансирани и малко тежички, сигурно изработени от местен ковач. За целта обаче щяха да им свършат отлична работа.

Ранълд зае отбранителна позиция и търпеливо зачака. Интересуваше го най-вече как ще го нападне момчето — стилът с меча лесно издава какъв е нравът на мъжа.

Младежът не отстъпи — опря острието в рамото си и излезе напред, заел позиция, която майсторите-фехтовачи наричат „женския гард“. Стойката му бе твърде открита и явно не разбираше, че трябва да наклони меча колкото се може по-назад. „Такава грешка лесно се забелязва, ако човек се занимава с оръжия“ — помисли си Ранълд, но търпението на малкия му допадна. Момчето уверено пристъпи напред и го нападна, без да губи енергия в подвеждащи жестове, подскоци и финтове. Ранълд го пресрещна и изби меча от ръката му, а то направи крачка назад, без да изчака края на удара. Въпреки това острието на Ранълд одра слепоочието му.

— О! — възкликна Хотор. — Чудесен удар.

Не последва нищо по-различно. Той беше доста компетентен за младеж без учител. Борбата му се отдаваше, макар че не владееше никакви тънкости, но беше смел и внимателен — изключителна комбинация за такъв млад мъж.

Ранълд спря, за да свали жупона си и да напише препоръка на момчето.

— Занесете я на лорд Глендауър и го поздравете от мен. Може да ви помолят една година да служите с пажовете. Къде са родителите ви?

— Мъртви са, месир — сви рамене Хотор.

— Е, значи остава стопанката да ви пусне — каза той и все още се усмихваше, когато тръгна към Четвъртия мост, в Кралеград.

Харолд Редмийд погледна към спящия рицар и се усмихна. После тихо прибра вещите си, остави му по-голямата част от еленския дроб, събра и вещите на брат си и ги понесе на гръб към потока. Откри Бил заспал под един кух дънер, увит в износения си плащ. После седна и дялка парче дърво, заслушан в шумоленето на Дивото, докато брат му сам се събуди.

— Безобиден беше — каза му Харолд.

— Беше кралски човек, а те са заплаха за всички свободни хора — отвърна той, а Харолд повдигна рамене.

— И аз съм бил кралски човек — каза той. Това беше стар спор, който едва ли щяха да разрешат скоро. — Ето, хапни малко дроб. Запазих ти и сайдер. Нося ти кукички за риболов, шестдесет основи за стрели и двадесетина хубави върха. Гледай да не застреляш някой мой приятел.

— Аристократът си е аристократ — каза Бил.

— Глупости говориш, Бил Редмийд — отвърна Харолд. — Копелета има както сред благородниците, тъй и сред обикновените хора.

— Разликата е, че на обикновеното копеле можеш да му счупиш главата с тоягата си.

Бил отчупи един залък от нарязания с остър нож хляб, донесен от брат му.

— Сирене? — предложи Харолд.

— Тая година друго сирене няма да видя — кимна Бил и се облегна на едно дърво. — Наумил съм си да ида да заколя госта ти.

Харолд поклати глава.

— Нищо подобно. Първо, аз пих с него, тъй че остави тая работа. Второ, той е с ризница и спи с топор в ръка. Не мисля, че ще успееш да утрепеш хълминец, докато спи, братко.

— Добре. Понякога имам нужда да ми напомнят, че ние трябва да действаме справедливо, въпреки че врагът е подъл.

— Бих могъл да ти намеря работа тук — каза Харолд, а Бил поклати глава.

— Знам, че ми мислиш доброто, братко, но аз съм си такъв — бунтовник. И сега съм дошъл да привлека нови доброволци. Важна година ни чака. — Той му смигна. — Друго няма да ти кажа, но денят наближава.

— Ти и твоят ден — измърмори Харолд. — Слушай, Уилиам. Да не мислиш, че не знам, че си скрил пет момчета в буковата горичка на север? Знам даже чии синове са! Доброволци ли?! Та те са на петнадесет-шестнадесет зими! Освен това водачът ви е ърк!

Бил сви рамене.

— Като няма кой друг, и дяволът върши работа — каза той.

Харолд се облегна назад.

— Знам, че и ърките са живинки — махна с ръка той. — Виждал съм ги в гората, слушал съм как свирят на арфите си, търгувал съм с тях. — Той се наведе напред. — Аз обаче съм лесничей. Те убиват, Бил, и ако си на тяхна страна, значи си на страната на Дивото, а не на тази на хората.

— Ако Дивото ме освободи, може и на негова страна да застана — отвърна Бил и хапна още хляб. — Отново имаме съюзници, Харолд. Ела с мен. Може да променим света! — Той направи гримаса. — Много ми се ще някой читав да ми пази гърба, братко. Ще ти призная, че сред нас има много жестоки хора. — Той се приведе към Харолд. — Единият е свещеник, а е най-ужасният от всичките. Мен ли смяташ за суров?

Харолд се засмя.

— Твърде стар съм, братко, с петнадесет зими по-възрастен от теб. И ако се стигне дотам… — Той повдигна рамене. — Ще застана до господаря си.

Бил поклати глава.

— Как може да си толкова сляп? Те ни потискат! Отнемат земята ни, добитъка ни, мачкат ни…

— Тия ги разправяй на момчетата в горичката, Бил. Приготвил съм двуметрова тисова тояга за всеки, който се опита да ме мачка, но това няма да ме накара да предам господаря си. Който сам изхрани цялото село, докато другите гладуваха.

— И селяните често са добри с добитъка — каза Бил, двамата се погледнаха и се ухилиха едновременно.

— Това ли е за тази година? — попита Харолд, а Бил се разсмя.

— Това е. Хайде, дай ръка. Тръгвам към Дивото заедно с моите момчета. Може пък да чуеш за нас.

Той стана и за миг дългият му мръснобял плащ проблесна. Харолд го прегърна.

— До реката видях мечи следи, едра женска с малко — каза той и вдигна рамене. — Рядкост за тия места. Да внимаваш.

Бил придоби замислен вид.

— Пази се, глупако — каза му Харолд и го потупа по гърба. — Не ставай храна за ърките и мечките.

— До догодина — каза Бил и изчезна.

Гелфред ги поведе по реката и не спря километри наред, а пътят ставаше все по-тесен и неясен и щом отминаха мястото, където се биха със змея, се изгуби напълно. Наоколо вече нямаше ниви — последната селска колиба бе останала далеч зад тях и щом подушеше въздуха, капитанът усещаше, че хладният пролетен бриз мирише не на дим, а на стар сняг. Игуменката не преувеличаваше — хората бяха изгубили тези земи. Сега те принадлежаха на Дивото.

От време на време Гелфред спираше насред някое островче от слънчева светлина, вадеше късата сребровърха пръчка и броеницата от колана си и казваше по една молитва на всяко мънисто, като хвърляше притеснени погледи към началника си, който седеше на коня с безизразно лице. Ловецът всеки път поставяше изкривеното трънливо клонче вещича гибел в краката си и то всеки път му посочваше пътя, теглейки се като куче на верига. После продължаваха нататък.

— Грамерия19 ли използваш, за да откриеш следите на чудовищата? — попита капитанът, нарушавайки мразовитото мълчание. Яздеха един зад друг по ясно очертана пътека, покрита с добре утъпкани миналогодишни листа. Не им беше трудно да я следват, но пътят беше изчезнал. Почти във всяко отношение се намираха в Дивото.

— С Божията помощ — отговори Гелфред и го погледна, очаквайки възражения. — Грамерията ми обаче не ни отведе при чудовището, което ни трябва, така че сега търся човека. Или хората.

Капитанът изкриви лице, но отказа да се хване на въдицата с Бога.

— Усещаш ли силата им директно? — попита той. — Или следваш миризмата като куче?

Гелфред го изгледа продължително.

— Бих желал да ми позволите да купя няколко кучета — каза той. — Качествени кучета. Алаунти20, вълкодави и едно-две гончета. Все пак съм главен ловец — ако наистина е така, бих искал да разполагам с пари, кучета и няколко слуги, които не са следотърсачи или войници.

Той говореше тихо, без да гледа към него — очите му постоянно шареха из Дивото. Също като тези на капитана.

— За каква сума говорим? — попита Червения рицар. — Обичам кучета, да вземем кучета! — Той се усмихна. — Бих желал и един сокол.

Гелфред рязко се извърна и гласът му стресна коня му.

— Така ли?!

Капитанът се разсмя с глас, искрено развеселен и гласът му огласи гората като тромпет.

— Мислиш си, че служиш на Сатаната, а, Гелфред? — попита той и поклати глава, но когато се обърна да го погледне, ловецът беше слязъл от коня си и сочеше към гората.

— Пресвети Евстахий! Благословен да е този знак!

Капитанът надникна през голите клони и зърна нещо бяло. Обърна кобилата си, което не беше никак лесно на тази тясна пътека и ахна.

Старият елен не беше снежнобял — това се виждаше съвсем ясно, тъй като стоеше върху неразтопен сняг. Козината му беше с цвят на стара вълна, топлобяла, а дългата зима бе оставила отпечатъка си върху нея, но рогачът беше бял, а рогата му — с шестнадесет върха. Великолепно животно, високо почти колкото кон при рамото. Старо, благородно и — за Гелфред — знак от Бога.

Еленът предпазливо ги наблюдаваше и за капитана беше ясно, че е дете на Дивото. Прекрасната му глава грееше от сила, дебели снопове сила, които — в ефирния свят на фантазма — сякаш свързваха огромното животно със земята, дърветата и света с помощна на изплетена от сила паяжина.

Капитанът премигна, а еленът се обърна и отмина, потропвайки по замръзналата земя. Обърна се, хвърли поглед назад, после удари с копито по снега, прескочи един повален вечнозелен храст и изчезна.

Гелфред падна на колене, а младият рицар внимателно подкара коня си през дърветата, наблюдавайки клоните по земята и над главата си, като се опитваше да призове способността си да вижда във фантазма, но без успех, както ставаше всеки път, когато сърцето му препускаше.

Еленът беше оставил следи и това окуражи капитана. Откри мястото, където бе стояло животното и ги последва до там, където то се беше обърнало, потропвайки по снега. Кобилата му се дръпна, а той я потупа по шията, за да я успокои.

— Не ти хареса тоя звяр, а, миличка? — попита той. Гелфред го догони, повел коня след себе си.

— Какво видяхте? — попита той. Гласът му звучеше почти гневно.

— Бял рогач с кръст на главата. Каквото видя и ти.

Капитанът сви рамене.

— Но защо и вие го видяхте?

Той се разсмя.

— Ех, Гелфред, толкова ли си свят? Да предам ли на девиците в Лони, че си се обрекъл на въздържание? Спомням си една млада жена с черна коса…

— Защо винаги се присмивате на светините? — попита Гелфред.

— Присмивам се на теб, не на светините — отвърна той и посочи към мястото, където еленът бе отъпкал снега. — Прекарай пръчката си над следите.

Гелфред вдигна глава към него.

— Простете ми. Грешен съм, не би трябвало да си придавам важност. Може би греховете ми са толкова ужасни, че между двама ни няма никаква разлика.

Звучният смях на капитана отново огласи гората.

— Може би изобщо не съм толкова лош, колкото си мислиш, Гелфред. Лично аз смятам, че на Бог ѝ е все едно, но понякога се чудя дали пък не е най-добре да престана да я съдя, защото просто има великолепно чувство за хумор.

Гелфред се сгърчи, а капитанът поклати глава.

— Гелфред, все още ти се присмивам. С Господ не се разбираме, но ти си свестен човек, който прави най-доброто, на което е способен, така че прости ми, че те дразня. А сега бъди добър и прекарай пръчката над снега.

Гелфред коленичи и капитанът потръпна при мисълта колко ли му е студено на коленете въпреки високите до бедрата ботуши. Ловецът прочете четири молитви на глас — три пъти Pater Noster21 и веднъж Ave Maria — и прибра броеницата в колана си. После вдигна очи към капитана.

— Приемам извиненията ви — каза той, извади пръчката, вдигна я и тя щръкна нагоре, сякаш я беше ударил гръм.

Гелфред започна да копае с голи ръце. Не му се наложи да продължи дълго. Показа се мъжки труп — беше умрял бавно, от стрела в бедрото, която бе прерязала артерия. Личеше си по изтеклата кръв, превърнала бричовете му в замръзнал ален монолит.

Всичките му дрехи бяха от небоядисана вълна — бежови, добре изработени. Носеше колчан, пълен със златни стрели с върхове от калена стомана. Капитанът ги извади една по една и ги изпробва в бронирания си ръкав.

Гелфред поклати глава — само стрелите струваха цяло състояние. В кесията на мъртвеца имаше стотина златни леопарда, хубав кинжал с кокалена дръжка, украсена с бронз и чифт прибори за хранене, а пелерината и качулката му бяха от същата небоядисана вълна.

Ловецът разтвори плаща му и измъкна верижка с емайлиран лист.

— Йесу наш! — възкликна той и седна.

Капитанът претърсваше снега, използвайки меча си като гребло и разравяше сухите клони под тънката снежна покривка. Откри лъка след минута — хубав боен лък, тежък, гладък и мощен, все още неповреден от контакта със снега. Гелфред намери стрелата-убиец, като използваше силата си с пълни шепи, пръскайки я все по-нашироко и по-нашироко. Разполагаше с трупа, кръвта и колчана и връзките бяха достатъчно силни — откриването ѝ беше въпрос на време, освен ако се намираше твърде надалеч.

Оказа се, че е до мястото, където се бяха отклонили от пътя, почти до следите им, заровена под петнадесет сантиметра сняг. По земята още имаше замръзнала кръв там, където убитият я бе изтръгнал от раната. Съвсем същата стрела като петнадесетте в колчана.

— Ммм — изсумтя капитанът.

Редуваха се да наблюдават гората, докато сваляха дрехите, верижката, ботушите, колана и ножа на трупа. Взеха му всичко.

— Защо не са го изяли? — попита Гелфред.

— Тук има достатъчно сила, за да изплаши всяко животно — отвърна капитанът. — Защо убиецът не е съблякъл трупа и не е взел стрелите? И ножа? — Той поклати глава. — Признавам, Гелфред, това е…

Капитанът изсумтя, а Гелфред не вдигна очи.

— В Дивото живеят доста хора.

— Това го знам — вдигна вежда рицарят. — Израснах на север, Гелфред, всеки ден гледах отвъдстенците оттатък реката. Там има цели села. — Той тръсна глава. — Понякога ги обирахме, а друг път търгувахме с тях.

Ловецът сви рамене.

— Този не е отвъдстенец. — Той погледна началника си така, сякаш очакваше неприятности. — Той е от онези мъже и жени, които искат да свалят господарите. Казват, че ще бъдем… така де, че ще бъдат свободни.

Гласът му беше безизразен и странно неутрален. Капитанът изкриви лице.

— Бунтовник е, нали? Лъкът, брошката с листото… Слушал съм песни за тях. — Той погледна към ловеца и поклати глава. — Знам, че има хора, които искат да изгорят дворците. Ако се бях родил крепостен, в този момент щях да се бия, въоръжен с вила, но бунтовниците? Хора, които са се посветили на каузата на Дивото? Които им дават пари? Как си намират съмишленици? В това няма никакъв смисъл. — Той сви рамене. — Честно казано, отдавна си мислех, че бунтовниците са измислица на лордовете, с която оправдават зверствата си. Ето докъде води младежкият цинизъм.

Гелфред сви рамене.

— Постоянно се носят слухове.

Очите му не срещнаха тези на капитана.

— Да не би тайно да си въстаник, а, Гелфред?

Капитанът принуди ловеца да срещне погледа му, а той сви рамене.

— Предател ли ще бъда, ако кажа, че като гледам пътя на гнусното колело, което движи света, понякога ми идва да убивам? — Той сведе очи и гневът го напусна. — Не го правя, но разбирам и разбойниците, и отвъдстенците.

Капитанът се усмихна.

— Ето, двамата с теб най-сетне имаме нещо общо.

Той преобърна замръзналия труп и използва острия нож на мъртвеца, за да разреже панталона му отзад. Сряза напоените с кръв ленени бричове в кръста и взе и тях. Извади една торба от тежките кожени дисаги зад седлото си и ги напълни с вещите на убития, а после метна кесията си на Гелфред.

— Купи няколко кучета — каза му той.

Гол мъртвецът не приличаше на войник от армията на злото и при тази мисъл капитанът стисна устни. Наведе се над трупа, бял като снега наоколо и отново го преобърна. Смъртоносната рана беше скрита под ръката му — точно в сърцето, нанесена с нож с тънко острие. Капитанът я огледа, без да бърза.

— Убиецът е дошъл и го е довършил. Бил е толкова паникьосан, че не е разбрал, че той вече е мъртъв.

— Вече мъртъв? — повтори Гелфред.

— Почти няма кръв, погледни дрехата му. Има — там, където е влязло острието, но не е много. — Капитанът приклекна на пети. — Това е загадка. Какво виждаш, Гелфред?

— Оръжията му са по-добри от нашите — отбеляза Гелфред.

— Сатаната плаща добре — вдигна рамене капитанът. — Или поне навреме. — Той се огледа. — Не затова дойдохме. Да се върнем при следите и да потърсим чудовището. — Той направи пауза. — Гелфред, как се правят заклинания с вещича гибел?

Гелфред измина няколко крачки.

— Чувал съм, че не можело — каза той, — но може. Все едно почистваш конюшня — стараеш се лайната да не те изцапат.

Капитанът внезапно погледна своя ловец със съвсем други очи. В седмиците преди да го наеме, отношенията им се свеждаха основно до спорове за религията.

— Силен си — каза му той, а Гелфред поклати глава, наблюдавайки дърветата.

— Усещам, че сме нарушили някакво равновесие — каза ловецът, без да обърне внимание на комплимента, а капитанът поведе коня си към едно повалено дърво. Би могъл да скочи на седлото, но всичките му крайници бяха изтръпнали, а вратът го болеше на мястото, където змеят се бе опитал да го прекърши. Освен това все още беше малко махмурлия и стъпи на дънера, за да възседне по-лесно кобилата.

— Още една причина да продължим — каза той. — Не се занимаваме с лов на бунтовници, Гелфред. Ние убиваме чудовища.

Гелфред повдигна рамене.

— Милорд… — започна той и погледна встрани. — Вие имате собствена сила, нали?

Капитанът усети, че по гръбнака му пробягва тръпка. „Да побягна ли? Да се скрия ли? Или да излъжа?“

— Хмм — измърмори Гелфред, без да се ангажира. — И така, след като елиминирах… бунтовника от заклинанието, мога да се съсредоточа върху другото изчадие. — Той замълча за миг. — Двамата бяха свързани. Поне… — Той изглеждаше уплашен. — Поне така ми се стори.

Капитанът погледна своя ловец.

— Според теб защо са убили бунтовника, Гелфред?

Гелфред поклати глава.

— Бунтовникът е помогнал на чудовището да убие монахинята, след което друг човек е убил него.

Капитанът потръпна — ризницата под гамбезона му отлично провеждаше студа право до гърдите му. Гелфред не срещна погледа му.

— Не е било за пари, нито за оръжие. — Капитанът започна да се оглежда. — Мисля, че ни наблюдават.

Гелфред кимна.

— Откога е мъртъв бунтовникът? — попита младият рицар.

— От два дни.

Гелфред говореше със сигурност, присъща само на праведните. Капитанът поглади брадата си.

— Това няма никакъв смисъл — заяви той.

Върнаха се при следата и ловецът се поколеба, преди да се обърне на запад. После продължиха нататък.

— Еленът беше знак от Бога — каза Гелфред. — Което означава, че бунтовниците са инструмент на Сатаната.

Капитанът погледна ловеца с погледа, с който бащите гледат малките деца. Което му се стори странно, тъй като Гелфред беше с десет години по-възрастен от него.

— Еленът беше създание от Дивото, също като змея и избра да ни се покаже, защото се противопоставя на онези, които помагат на бунтовниците. — Капитанът вдигна рамене. — Поне така подозирам. — Той срещна погледа на ловеца. — Трябва да се запитаме защо създание от Дивото ни помогна да открием трупа.

— Значи сте атеист?! — попита Гелфред, макар че въпросът му беше по-скоро обвинение. Капитанът наблюдаваше гората.

— Ни най-малко, Гелфред. Ни най-малко.

Следата рязко се стесни, прекъсвайки разговора им. Гелфред излезе напред и хвърли поглед към капитана, сякаш за да го подкани да го настигне, но той посочи над рамото му и двамата продължиха да яздят в мълчание. След няколко минути ловецът вдигна ръка, слезе от седлото и изпълни своя ритуал. Пръчката в ръката му се разцепи на две.

— Пресвети Евстахий! — каза той. — Капитане, то е тук!

Гласът му трепереше. Червения рицар дръпна юздите, за да се отдалечи от коня на ловеца, а после извади копието от предпазителя до стремето. Гелфред беше сграбчил лъка си и го опъваше с разширени очи.

Капитанът се заслуша и се опита да надникне във фантазма. Не го видя, но го усети и с внезапен страх осъзна, че то също го усеща. Бавно обърна коня си — намираха се на най-високата точка на брега, където склонът рязко се спускаше на запад, към набъбналия поток. Виждаше къде го пресичат следите.

На източния склон, по посока на крепостта, наклонът беше по-плавен. После се издигаше почти отвесно нагоре към хребета, по който бяха слезли и капитанът осъзна, че той е осеян с канари, достатъчно големи, за да скрият фургон, някои с такива размери, че върху тях растяха дървета.

— Мисля, че май избързах — започна той, но тогава тетивата на лъка на Гелфред с изщракване влезе в спусъчния механизъм. Ловецът гледаше към една грамадна скала, голяма колкото къщата на богат чифликчия. Над нея се издигаше пара, като дим от камина.

— Ето го там.

Капитанът не обърна глава.

— Благослови ни, света Дево, и сега, и в часа на смъртта ни, амин — изрече Гелфред и се прекръсти, а Червения рицар си пое дълбоко дъх и тихо издиша, борейки се с нервите си. Земята между тях и канарата беше покрита с уродливи храсти, повалени дървета и сняг. Много неприятен терен за коня му, ако се наложеше да го пресече в бой. Освен това не яздеше Грендъл, а ездитната кобила, която никога не беше участвала в сражение. Самият той не носеше броня.

„Аз съм идиот“ — каза си той и попита, без да се обръща:

— Гелфред, няколко ли са? Какво има надолу по склона?

Гласът на ловеца беше спокоен и младежът почувства прилив на обич към него.

— Мисля, че има още един — отвърна той. — Аз съм виновен.

— Това ли е убиецът, който търсим? — попита капитанът, доста горд от небрежния си тон. Ако му беше писано да загине днес, щеше да го направи като благородник. Тази мисъл му достави удоволствие.

Гелфред също беше смел човек.

— Онова горе е убиецът — отвърна той. — В името на христовите рани, какви са тези същества?

— Стой близо до мен — нареди капитанът. — Ти си ловецът, Гелфред.

Подкара кобилата на запад, следвайки следата. Мина край Гелфред, който яздеше толкова плътно зад него, че капитанът усещаше топлината на коня му. Щом слязоха по стръмния склон, вече не виждаше канарите, но чу, че нещо се раздвижи, и то с трясък. Чудовището се намираше от другата страна на потока, кобилата можеше да го достигне само с един скок. Той усещаше ужаса ѝ наравно със своя собствен.

Измина още пет метра, като я накара да забави ход с огромно усилие на коленете и волята си — тя искаше да побегне. Десет метра. Чу плясък, който му подсказа, че Гелфред пресича потока, вместо да го прескочи и понечи да обърне кобилата, която се възпротиви. Заби шпора в десния ѝ хълбок и тя се подчини.

Очите на Гелфред бяха огромни като тези на коня му.

— Зад мен — каза капитанът. Беше се обърнал към оставените от тях следи и отново накара кобилата да се дръпне назад, за да прецени разстоянието.

— Слизам — каза ловецът.

— Млъкни.

Капитанът се бореше да овладее ума си достатъчно, за да влезе в стаята в спомените си. Затвори очи — принуди ги да останат затворени въпреки оглушителния тътен, който се носеше от върха на хребета.

Пруденция?

Тя стоеше в центъра на стаята с широко отворени очи. Той хукна към нея, взе протегнатата ѝ ръка и я насочи над рамото си.

— Катрин, Арес, Сократ! — извика капитанът, хвърли се към вратата, сграбчи дръжката и завъртя ключа, докато стаята се въртеше около него. Ключалката се отвори с прищракване, вратата се удари в бедрото му и го събори, а той тежко се стовари на мраморния под. Бризът беше леденозелен вятър, а от другата страна…

Рамото му подпираше вратата, а вихърът я блъскаше и го подмяташе по пода. Той се зачуди какво ли би станало, ако тя се удари в стената. Зачуди се дали би умрял в малката кръгла стая. Трябваше да приеме, че това е възможно.

„Аз командвам тук!“ — изрече той на глас. Подви коляно под себе си, сякаш се бореше с едър противник, използва ключа за опора и бутна вратата с рамо. Известно време имаше чувството, че бута ръчна количка в гъста кал. После усети, че вратата поддава — съвсем мъничко — но от тази малка победа силата му лумна като сигнален огън и той я затръшна, докато енергията му се простираше над реката като огромна паяжина.

Кобилата му се противеше, а чудовището бе изминало половината път от върха и се носеше по следите им, тежестта му трошеше клоните от двете му страни, а ноктите на краката му оряха земята, вдигайки буци пръст във въздуха. Капитанът не дръзна да го погледне в главата и насочи копието си, преценявайки момента на атаката.

Конете са сложно устроени животни — деликатни, капризни, а понякога извънредно опърничави. Дори в спокоен ден неговата скъпа ездитна кобила беше енергична и нервна, а сега изпитваше неистов ужас и искаше само да побегне.

Лъкът на Гелфред стреля с глухо изпукване, стрелата улучи изчадието точно под дългата зурла, а то изпищя и забави ход. Тридесет метра, дължината на тренировъчния двор в замъка на баща му. Трябваше да бъде абсолютно точен.

Адверсарият22 — капитанът не беше виждал такъв преди, но трябваше да приеме, че това е всеизвестният враг на човека — хукна с по-широки крачки, за да прескочи потока.

„Демон.“

Капитанът заби шпори в хълбоците на кобилата. Понякога конете са просто устроени същества. Неговият полетя напред. Адверсарият отново скочи, този път от брега на потока. Беше разперил широко ръце, а извитият клюн посягаше към лицето му. Докато прекосяваше реката, сякаш забави ход. Зачатъците на крила бясно плющяха зад гърба му, над покритата с грива глава стърчеше извит, подобен на шлем гребен, а докато се опитваше да разкъса фината мрежа от сила, която капитанът бе хвърлил над близкия бряг, демонът пръскаше слюнка. Тази пречка щеше да го задържи само за миг — той вече трошеше крехките окови както едро дете, уплашено и разгневено, раздира паяжина.

Капитанът улучи дясното око на чудовището с копието си, сякаш беше вражески герб или месингов пръстен на върха на въртяща се мишена. Врагът замръзна като насекомо, пронизано с игла и се опита да се дръпне, но острието се плъзна по издадената му вежда и се заби в меката плът, а здравата стомана счупи костта около очната кухина, набивайки върха все по-дълбоко, задвижвана от цялата тежест на коня и ездача му.

Дръжката на копието се строши, а краката на адверсария се сгърчиха и ноктите му се забиха в хълбоците на кобилата, отделяйки плътта и сухожилията от костите и раздирайки тялото на бедното животно, което цвилеше в агония. Силата на удара запрати капитана назад, конят се дръпна и ноктите го изкормиха, а вътрешностите му се посипаха на пътя.

Демонът стъпи на земята, разкъса остатъците от мрежата, извърна се от трупа на кобилата и младият мъж видя какви щети е нанесъл. Зърна бесния оранжев блясък на здравото око, което нямаше нито клепач, нито зеница. Беше пълно само с огън. И го виждаше.

Ужасът от присъствието му го удари като чук и за миг бе толкова бистър, че личността му се изпари и остана единствено страхът. Тогава демонът го нападна, вдигайки се на задните си крака, а после, като марионетка с прерязани конци, се стовари върху трупа на ездитния кон. На капитана му се повдигна, той се задави и повърна целия си стомах върху предницата на жупона. Накрая се разрида, увлечен от вълната на ужаса.

Щом дойде на себе си, той извика:

— Пази се, има и още един!

Гелфред бавно се доближи с чаша в ръка, внимателно подпрял заредения лък между китките и лактите си.

— Много време мина — каза той и поклати глава. — Толкова се молих да се свестите, че на броеницата ми не останаха мъниста. — Той трепереше. — Не мисля, че другият ще дойде.

Капитанът се изплю, за да прогони вкуса на бълвоч.

— Хубаво — отвърна той. Искаше му се да каже нещо духовито. — Хубаво. — Нищо не му хрумна и той взе чашата. — Колко… откога стоя на колене тук?

— Твърде отдавна — каза Гелфред. — Трябва да тръгваме.

Ръцете на капитана трепереха толкова силно, че виното се разля. Гелфред го обгърна с ръце, а младият човек не отблъсна нежеланата прегръдка и се разтрепери. После се изми на потока — чувстваше се осквернен. Внезапно се боеше от всичко, изобщо не се чувстваше като воин, който се е бил сам срещу демон, най-големият враг на човешкото владичество и от обожанието в очите на Гелфред му се гадеше.

„Утре без съмнение ще бъда напълно непоносим“ — каза си той.

Гелфред отряза главата на демона. Капитанът избълва втора струя жлъчка и се зачуди дали някога отново ще може да се изправи срещу създание от Дивото. Костите му сякаш се бяха превърнали в желе. Усещаше нещо в центъра на стомаха си, някаква празнина. Знаеше точно как се чувства — сякаш братята му са го пребили и унизили. Добре познаваше това усещане. Те бяха по-млади от него, мразеха го и направиха живота му черен, щом той разбра, че…

Червения рицар се изплю. В някои неща е най-добре да не задълбаваш.

Той издигна стена пред спомена и усети как страхът му леко се отдръпва — първият знак, че приливът спада. Значи щеше да премине.

Гелфред не можа да принуди коня си да носи главата, а капитанът не беше достатъчно съсредоточен, за да използва силата си и да му помогне. Затова я вързаха с въже и я повлякоха след себе си.

Пътят до лагера беше много дълъг. След час нещо зад тях започна да вие и капитанът усети, че косъмчетата на тила му настръхват.

Моган наблюдаваше убиеца на братовчед си, докато бавно се качваше на коня и потегляше на север.

Тя беше ловец, а не берсерк23. Смъртта на братовчед ѝ я ужаси и нямаше да се изправи срещу мъжете на пътя, преди да я е разбрала. Вместо да ги нападне, тя внимателно се запромъква от скала на скала, като се стараеше да остава далеч от погледите им и ги наблюдаваше с изключително острите си очи, създадени да зърват раздвижването на жертвата на километър разстояние из равнините на запад.

Щом и двамата изчезнаха от погледа ѝ, тя се спусна обратно по хребета. Тунксис лежеше на земята, а могъщото му тяло представляваше жалка купчина, превита и смазана от смъртта. По трупа вече кацаха птици.

„Отрязали са главата му.“

Беше ужасяващо. Моган отметна глава назад и зави от гняв и мъка. След третия вой пристигна брат ѝ, придружен от четирима ловци, до един въоръжени с бойни брадви или мечове. Туркан кимна.

— Някои от воините им са страховити, сестричке, а ти не си имала оръжие, с което да разпориш бронята му.

— Нямаше броня — каза Моган, — но имаше сила. Нашата сила.

Туркан подуши въздуха, после няколко пъти отиде до брега на потока и се върна. През това време онези, с които делеше гнездото си, стояха съвършено неподвижно.

— Силен е — заяви Туркан. После спря и близна рамото си там, където един комар бе пробил бронираната му плът. Насекоми. Толкова ги мразеше. Той безпомощно размаха ноктестия си преден крак към облака, който се събираше около главата му, после се наведе над останките на братовчед си, вдигна нокти и една изумрудена светкавица превърна трупа в пепел.

Докато тичаха през гората, Туркан замислено каза на сестра си:

— Онова, което си мисли Торн, не е вярно.

Моган вдигна нокти, за да покаже, че изобщо не се интересува от Торн.

— Ти искаш да му се наложиш и той иска да ти се наложи, но тъй като не е от нашия вид, усилията ти отиват на вятъра — презрително отвърна тя.

Туркан направи стотина крачки, преди да отговори.

— Не мисля така, сестричке. Мисля, че той е Властелин, чиято сила нараства и трябва да се съюзим с него. Засега. Но по този въпрос той е сляп. Тази крепост… Скалата — вече владеем горите от планината до реката, а той ни кара да изоставим спечеленото, за да нападнем това място. Което вече си има защитник, който също носи силата на Дивото. — Туркан продължи да тича. — Мисля, че Торн греши.

— Добереш ли се до гърлото му, ще имаш и силата му — каза Моган. — Освен това ние искаме да се завърнем на Скалата.

— Не и ако цената е твърде висока. Аз не съм Тунксис.

Туркан прескочи един пън.

— Как така защитникът на Скалата е един от нас? Без да го познаваме? — попита Моган.

— Не зная — призна Туркан. — Но ще разбера.