Колоната напредваше на изток с добро темпо и след няколко часа се оказа, че предпазливостта на капитана е била основателна — появиха се първо двойка блатници, а после — един ърк и ловците трябваше да ги прогонят.
Спряха да лагеруват рано и оставиха часови на пост. Капитанът почти не мигна, но сутринта тръгнаха по изгрев-слънце и му поолекна. Издигането и прибирането на лагера, пръхтенето на конете и глъчката от фургоните, хората и добитъка повдигнаха настроението му.
Трябваха им три дни, за да стигнат до Саутфърд, където Албинкърк все още тлееше. Кралското знаме още се вееше над замъка, така че капитанът и капралите му подкараха конете към градската порта, получиха позволение да влязат и вечеряха със сер Джон Крейфърд.
Сер Алкеос, който вече се чувстваше така, сякаш винаги е бил част от ротата, ги разведе край стените.
— Първо ги удържахме ето тук — каза той, щом стигнаха до разбитата западна стена. — А тук една дузина от нашите отбраняваха портата — продължи той и им хвърли закачлив поглед. — Тук пък почти превзеха стената.
Крейфърд поклати глава.
— Сега сигурно сте крал сред наемниците — рече той и се ухили на капитана. — Даже оръженосецът ми е по-възрастен от теб, момче! Как го постигна?
Капитанът повдигна вежда.
— Със здравословен живот.
Крейфърд поклати глава.
— Браво на теб, момко. Завистлив старец съм аз — ако имах сили колкото за още една битка, щях да тръгна с вас.
Капитанът се усмихна.
— Въпреки че двама от вашите хора ви оставят, за да постъпят в моята рота? — попита той, а възрастният мъж успя да кимне благосклонно.
— Въпреки това, негоднико.
На прощаване сер Джон им даде храна и цяла бъчва вино.
— Тук не остана кой да го пие — измърмори той.
Хората лека-полека се връщаха в града. Капитанът купи хляб за цялата рота от една млада жена с тъжни очи — тъжни, но практични.
— Изгориха ми къщата — каза тя и погледна на запад. — Пещите обаче не можаха. Копеленца!
Сутринта тръгнаха на север по източния бряг на Албин и Ранълд им разказа как е срещнал кралицата, когато галерите ѝ са минали край брода.
След като Албинкърк остана зад тях, ловците се пръснаха още по-нашироко, към хълмовете от двете им страни. Лятото наближаваше и заобиколените със зеленина изоставени стопанства изглеждаха зловещо. Житото беше узряло, но нямаше жива душа, която да го ожъне.
Докато капитанът наблюдаваше самотния пейзаж, при него дойде сер Алкеос.
— Минах оттук в края на зимата. Беше пълно с хора.
Капитанът поклати глава.
— Чудя се дали хората ще се върнат някога тук — рече той.
На два дни път северно от Албинкърк стигнаха до един кръстопът и спряха да лагеруват. Източният път водеше нагоре през планинските проходи към долината Делф, а по-нататък стигаше чак до Мореа. Северният път водеше към Хълмовете, минаваше покрай хана в Дормлинг и достигаше до Езерата и Стената.
Същата вечер, след като вечеря в палатката си, капитанът разтвори една карта.
— Йеханес, ти ще отведеш ротата на изток в Мореа. Намери безопасно място за лагер. След десетина дни ще дойда и аз.
Йеханес направи физиономия и погледна към Том Лохлан.
— Ако е толкова важно, защо не отидем всички заедно?
Том се засмя.
— Отиваме при дракона, Йеханес. Няма да ходим на среща с дама или да пушим с шайка обесници.
Капитанът се облегна на масата.
— Драконът е дете на Дивото и Властелин като Торн. Ротата ни няма да го впечатли.
„Не е като Торн“ — отбеляза Хармодий в съзнанието на капитана.
Йеханес поклати глава.
— Това хич не ми харесва.
— Ще го имам предвид — отвърна Червения рицар.
Том се облегна назад и вдигна обутия си в ботуш крак върху една от табуретките на капитана.
— Ах, вече надушвам Хълмовете.
Ранълд кимна.
— Скоро ще трябва да поговорим за стадото.
Том кимна, а капитанът погледна към сер Алкеос.
— Няма да отсъстваме дълго — каза той. — А и Йеханес може да се справи с всяка извънредна ситуация.
Морейският рицар повдигна вежда.
— Не съм си и помислял друго, месир — рече той, — но ще дойда с вас.
Ранълд поклати глава.
— Не се обиждайте, но за какъв дявол?
Сер Алкеос повдигна рамене и засука мустак.
— Защото това е подвиг — рече той. — И защото искам да видя дракон.
Капитанът се усмихна.
Когато фургоните потеглиха по пътя, Червения рицар спря грациозния си ездитен кон под сянката на един голям дъб и се загледа в ротата си. Хората му му отдадоха чест и на него му се доплака.
Пияндето яздеше рамо до рамо с Дългата лапа, а зад тях бяха Безглавия, Джак Кейвз и Аверчето. До един се смееха, но докато минаваха покрай него, му се усмихнаха и кимнаха. Зад тях Типит спореше за нещо с Бен Картър и Хубавеца. Щом го видяха, и тримата спряха и отдадоха чест, а Бен Картър дори извади меча си и после се смути. Дан Фейвър яздеше със сер Майлъс и Франсис Аткорт, който им показваше хватка с копие, пъхнал пръчка под мишницата си. Нижеха се все повече и повече хора — войници, слуги, оръженосци, стрелци, каруцари, шивачи, проститутки и шивачки.
Дръзката, която сега се наричаше сер Алисън Грейвз, накара коня си да се вдигне на задни крака и театрално му отдаде чест, а в дъното на колоната шивачката Маг прегърна мъжа си и подкара магаренцето си към капитана.
— Ако позволите, м’лорд — започна тя.
— Този тъжен поглед на мен не ми действа — отвърна той.
— Бих искала да дойда с вас — рече Маг.
Той извъртя очи.
— Защо? За да спиш на земята и да се храниш зле ли?
„Отлично“ — обади се Хармодий в главата му.
Щом колоната изчезна по дългия склон, който водеше на изток, Ранълд обърна коня си на север.
— За вас не знам, капитане, но аз ще нощувам в хана в Дормлинг — рече той, а на Маг каза: — Леглата там са малко по-удобни от студената земя.
Ханджията излезе на двора и ококори очи толкова широко, че те заприличаха на току-що отсечени пенита. Хората му се бяха накачили по стените, а портата беше отворена. Погледът му се плъзна край Ранълд, рицарските му доспехи и червената му туника и той кимна на капитана.
— Добре сте ни дошли, сер. Тук предлагаме най-качествените услуги на най-разумните цени.
— Ти какво, не си познаваш родата ли? — проточи Ранълд.
Том скочи от коня и бронята му силно издрънча.
— Чувам, че брат ми се е оженил за твоята Сара — рече той.
Ханджията погледна първо единия, после — другия.
— Боже Господи! — възкликна той, а Том го сграбчи в меча прегръдка.
— Всички мислехме, че си умрял! — рече ханджията.
— Не още, копеле такова — изръмжа Том и погледна към младата жена, която стоеше на прага зад тях.
— Здравей, искрице. Ти трябва да си Сара. Последния път, когато те видях, беше по-малка от прасенце.
— Сега съм достатъчно голяма да нося семката на брат ти — отвърна тя.
Том пусна ханджията и отиде да я прегърне.
Капитанът не беше предполагал, че Том Лохлан е от хората, които обичат прегръдките. Мисълта леко го потресе.
— Хълминци — обади се сер Алкеос. — Много ги обичам.
— Все едно говорите за кучета — отбеляза Маг.
Алкеос изсумтя.
— Имате право, мадам, но с тях си приличаме повече, отколкото с вас албинците. Кръвта им кипи.
Ранълд слезе от коня и първо целуна Сара, а после прегърна ханджията. После извади от дисагите си тънък кожен пакет, голям колкото писмо и го метна на ханджията, който го погледна навъсено.
— Шестстотин сребърни леопарда — каза Ранълд. — С платежно нареждане от етруска банка. За тебе е. Ето още хиляда и двеста за Сара — рече той и подаде свитъка на момичето с крива усмивка. — Продадох стадото.
Тя плесна с ръце, а мъжете в двора се усмихнаха широко. Сред тях имаше към две дузини хълминци — местни скотовъдци, дребни земевладелци и други подобни и всеки от тях в миг осъзна, че парите му не са изгубени. Хората се смееха, прегръщаха се, тълпяха се около Ранълд, тупаха го по гърба и му стискаха ръката.
Червения рицар се засмя, доволен, че не е в центъра на вниманието. Ханджията обаче се откъсна от празненството, което се заформяше в двора му и излезе напред.
— Аз съм ханджията — представи се той. — Вие сигурно сте Червения рицар.
Капитанът кимна.
— Всички ми казват „капитане“ — рече той. — Е, поне приятелите ми.
Ханджията кимна.
— Да, Червения рицар е тежко прозвище, и още как. Слезте от конете и хората ми ще се погрижат за вас. Оставете грижите си на прага, влезте и си починете.
Наистина си починаха. Капитанът свали доспехите си и ги остави на купчина за Тоби, а после слезе по стълбите към общата стая, където брат му и сер Алкеос опитваха местното пиво. Маг също дойде и седна самичка, но капитанът реши, че това няма да го бъде, приближи се и ѝ подаде ръка.
— Мадам — покани той, — елате да седнете при нас.
— Маг шивачката да седи с трима рицари? — попита тя. Очите ѝ дяволито блестяха, но думите ѝ звучаха искрено.
— Играете ли пикет, мадам? — попита Гавин.
Маг сведе очи.
— Знам правилата — смутено отвърна тя.
— Ще играем с малки залози — рече сер Гавин.
— Не може ли без залози? — попита Маг.
Гавин я изгледа, озадачен.
— От месец не съм държал карти в ръцете си — каза той. — Една малка засилка няма да ми навреди.
Маг погледна надолу.
— Ако ме обере…
— Ще ви поръчам още дузина подшлемници — каза капитанът и се усмихна вътрешно.
„Колко сила има, магьоснико?“
„Трудно е да се каже, млади човече. Има талант, но не е обучена. Самоука е от самото начало.“
„А!“
„Възможно е обаче да е най-силна от всички ни. Обучението не ѝ е надянало вериги.“
Капитанът наблюдаваше как Гавин раздава картите. Нещо в хищното изражение на Маг я издаде.
„Репертоарът ѝ обаче е много скромен…“
В палата на капитана Хармодий презрително изсумтя.
„Пийни малко вино, че да усетя и аз вкуса му. Преди може да е разполагала с малко заклинания, но вече не е така, нали, млади човече? Сега знае и твоите фантазми, и моите, и на игуменката, и на Амичия.“
„Аз също ги знам. Както и…“
„Да.“
Маг подреди картите си. Едно момче донесе наръч дъбови дърва и накладе огън, а из стаята се разнесе уханието на печено агне.
Гавин се облегна назад.
— Капитане? Дайте ми малко пари на заем.
Червения рицар го погледна.
Маг се хилеше.
— Удвоявам залога — каза шивачката.
— Ако я карам така, никога няма да се оженя — рече Гавин.
— Да се ожениш ли? — попита капитанът.
Сер Алкеос се усмихна в чашата си.
— За лейди Мери, придворната дама на кралицата, ако не греша — каза любезно той.
Капитанът си я спомни, разсмя се и не можа да спре.
— Прекрасна дама — каза накрая той.
— Най-голямата дъщеря на лорд Бейн — отвърна Гавин и се загледа в далечината. — Тя ме обича — внезапно изрече той и се задави с думите си. — Аз… не съм достоен за чувствата ѝ.
Капитанът колебливо протегна ръка към брат си, но Гавин сякаш не забеляза.
„Младостта не е за младите.“
Алкеос гръмко се изсмя.
— Чуйте ме, месир. Познавам немалко рицари. На нито един не отстъпвате по достойнства.
Гавин не отвърна. Допи ябълковото бренди и вдигна чашата си към момчето, което им сервираше.
— Донеси ми вино, момче. Освен това, в интерес на истината — каза той, — трябва да се изпикая.
След като Гавин излезе, Алкеос прочисти гърлото си.
— Той ви нарича „братко“.
Капитанът се разсмя.
— Да, оказва ми тази чест — отговори той и си каза: „Почна се.“
— Мислех си, че… простете, месир.
Сер Алкеос се облегна назад.
— Мислили сте си, че съм нечие копеле, а ето че синът на великия херцог Стратнит ме нарича „братко“ — довърши капитанът и се наведе напред.
Алкеос срещна погледа му, без да извръща очи.
— Да.
Капитанът кимна и каза:
— Аз пък си мислех… вие ми простете, месир… Мислех, че сте наемник, странстващ рицар, който е решил да се присъедини към ротата ми. Въпреки това… — Той замълча и се усмихна. — Понякога ме изкушават някои мисли. И една от тях…
Капитанът отново замълча, а Маг ги изгледа.
— Мъже — каза тихо тя.
— Какви мисли? — прошепна сер Алкеос.
Капитанът отпи от чудесното пиво.
— Понякога ми се струва, че всяка моя дума стига до ушите на императора — отвърна той и сви рамене. — Вие сте негов васал.
— Да — призна сер Алкеос.
— Както и негов братовчед — продължи капитанът.
— О? Значи знаете? — въздъхна мореецът.
— Досетих се. Колкото до произхода ми…
Сер Алкеос се наведе напред.
— Да?
— Той не ви засяга, месир. Ясно ли е?
Сер Алкеос не трепна.
— Хората ще говорят.
— Нека говорят.
Маг сложи ръка на масата и събра картите — големи, квадратни и прекрасно изрисувани.
— Хората ви гледат, господа. Изглеждате така, сякаш всеки миг ще извадите камите.
Алкеос допи пивото си.
— Бирата прави хората меланхолични — каза той. — Да поръчаме вино и от моя страна всичко ще бъде наред.
Капитанът кимна.
— Не исках да се държа като докачливо копеле, но съм точно такова.
Алкеос кимна и подаде ръка.
— Признавам, че за мен важи същото. И аз съм копеле.
Очите на капитана се разшириха и той стисна подадената му ръка.
— Благодаря ви, че ми казахте.
Алкеос се разсмя.
— Досега никой не ми е благодарил, че съм копеле — каза той и се обърна към Маг. — Желаете ли аз да разбъркам картите?
Тя поклати глава.
— Вие богаташите — започна шивачката, — нима си мислите, че това има значение? Какво, че сте копелета? Я се погледнете — вижте си златните пръстени, хубавите мечове, вълнените жакети за петдесет леопарда, прекрасните коне. За бога, знаете ли какво има един бедняк?
— Родители? — налучка Алкеос.
— Глад — отговори Маг.
— Божията благословия — рече капитанът.
В този миг се върна Гавин. Сякаш сияеше и изглеждаше развеселен, очите му светеха.
— Хубав хан, май не съм виждал по-хубав. Погледнете онова момиче — има червена коса! Червена! През целия си живот не съм виждал толкова много червенокоси хора на едно място. — Той се огледа. — Разправят, че кръвта им била по-гореща от нашата.
Маг се усмихна, пъхна ръка под шапката си и подръпна върховете на плитките си. Косата ѝ беше яркочервена.
— Наистина ли, рицарю? — каза тя.
Гавин се облегна назад и се разсмя. Капитанът се разсмя още по-гръмко, накрая прихна и Алкеос. Беше заразително.
Изведнъж ханът се изпълни с живот, сякаш смехът им беше някакъв сигнал. Влязоха Том и Ранълд и дойдоха при тях, а през вратата продължиха да нахлуват мъже и жени. Щом слухът за тях се разпространи, започнаха да прииждат местни селяни и овчари от Хълмовете, както и наемниците на ханджията. Накрая дойдоха един калайджия и един ковач с чираците си. Общата стая беше достатъчно голяма да побере всички.
Мъжете завикаха, че искат музика и се оказа, че Том пее изненадващо добре. Насред глъчката Гавин се обърна към капитана.
— Ти нали свиреше на арфа? — попита той.
Капитанът се намръщи.
— Не съм свирил от години и не искам да опитвам тук.
Ханджията обаче ги чу, свали една арфа от стената и му я връчи, а после накара всички да млъкнат със същата лекота, с която магьосник би направил заклинание.
— Сред нас май има човек, който умее да свири на арфа — каза той, а капитанът напсува Гавин под нос.
— Дайте ми малко време — каза той, когато стана ясно, че няма да го оставят на мира. Взе арфата и втората си чаша вино и излезе на двора в лятната нощ.
Навън беше тихо. Овцете блееха, кравите мучаха, а гласовете на посетителите на хана бяха приглушени, като клокоченето на далечен поток.
Капитанът започна да настройва арфата. В основата ѝ, точно където очакваше, откри перце и хитро изработен ключ за струните.
„Дай на мен — обади се Хармодий. — Това е просто математика.“
Той почерпи сила, направи заклинание и струните го попиха.
„Осмократното правило, въплътено в струни“ — рече мъртвият маг.
„Благодаря — отвърна капитанът. — Никак не обичам да настройвам арфи.“
После се разходи из двора, изсвири една проста мелодия — първата, която беше научил — и се върна в хана.
Щом влезе, хората замлъкнаха, а той седна при Гавин и изсвири няколко простички песни. Щом започна „Имало един прочут оръженосец“, всички запяха. После изпълни „Зелени ръкави“ и „Прелест над водата“. От време на време грешеше, но публиката не му се сърдеше.
— Изсвирете нещо като за танци! — извика една млада вдовица.
Капитанът се канеше да признае, че не знае никакви танци, но Хармодий го спря.
„Позволи на мен.“
Пръстите на Червения рицар бавно започнаха да подръпват струните и из стаята се разнесоха звуците на жига, първо по-бавно, а после — все по-бързо и по-бързо, превръщайки се в хоро, а след това — в танц от Хълмовете, едновременно тъжен и див…
Капитанът гледаше как пръстите му вилнеят по струните и не беше никак доволен, но музиката не секваше, все по-жива и по-жива, докато мъжете се отказаха, а жените продължиха. Полите им се вееха, оголвайки белите им крака, а те потропваха и въртяха глави. Накрая Маг пъргаво скочи и се включи в кръга.
Арфата се загря под дланите му, а Сара Лохлан подскачаше като дива сьомга. Маг се завъртя, а една от слугините направи пирует сред вихрушка от фусти и поли. Мъжете диво заръкопляскаха, а арфата в ръцете му замлъкна и капитанът отново пое контрол над тялото си.
„Ех — въздъхна Хармодий. — Бях забравил какво е.“
„Моля те, старче, това да не се повтаря.“
Докато капитанът се опитваше да овладее дишането си, хората се тълпяха наоколо му и го тупаха по гърба.
— Бога ми — каза ханджията, — свирите като обладан от зъл дух.
По-късно, когато мъжете и жените излязоха по двойки, когато Маг си отиде в стаята със светнали очи, когато всички успяха да поздравят Ранълд, а най-хубавата сервитьорка в хана се настани в скута на сер Алкеос, капитанът пак излезе навън, застана под звездите, заслуша се в мученето и потропването на кравите и им изсвири „Зелените тръстики“.
Хармодий изсумтя.
На сутринта яхнаха конете и потеглиха на север. Изглежда никой от другарите му нямаше махмурлук, а домакинът им го изненада, възсядайки хубав ездитен кон с потекло, не по-малко източно от това на неговия.
Ханджията му кимна.
— Чудесно свирите, милорд, няма грешка.
Капитанът се поклони.
— А вашият хан е един от най-хубавите, които съм посещавал — рече той. — Бих могъл да живея тук.
— Първо ще трябва да научиш още няколко песни — рече Гавин.
— Идваш да се срещнеш с дракона ли? — попита Ранълд.
— Това ме засяга толкова, колкото и Том — кимна ханджията и групата потегли.
Пътят беше хубав, широк колкото двама ездачи, застанали рамо до рамо и се виеше като змия между хълмовете. Деретата бяха влажни, а върховете — каменисти. Не бързаха, а и мостът се оказа разрушен, така че им трябваше половин ден да прекосят река Ъркил.
Ханджията помоли капитана да прати Тоби обратно в хана, за да съобщи новините.
— Прехраната ми зависи от този мост — рече той. — Тая работа не ми харесва.
Мостът изглеждаше така, сякаш е бил ударен с таран — напречните дъски лежаха наоколо, а от тежките дъбови греди бяха останали само трески.
Прекараха нощта в малка колиба край едно тихо ручейче — фермерът и семейството му се преместиха в хамбара, за да освободят леглата за благородниците. На сутринта капитанът им остави едно сребърно пени и след като хората му си похапнаха прясно кисело мляко, мед и орехи, ги поведе по пътя още по изгрев.
Докато се изкачваха все по-високо сред хълмовете, се натъкнаха на две тежки каруци, натоварени до козирката с трупи — цели окастрени дъбове, явори и орехи с прави като стрела стволове, по-високи от едър мъж с вдигнати ръце. Каруцарите ги пуснаха да минат, тъй като в долините работеха дървосекачи и те ги чакаха.
— Сигурно само така могат да преместят тези огромни дървета — презрително се изсмя Гавин.
Каруцарите повдигнаха рамене.
— Може и да е така, може и да не е.
Сер Алкеос изчака да отминат и каза:
— Пускат по-големите трупи по реката.
Ханджията мрачно кимна.
— Ето какво е станало с моста ми — рече той и ги поведе през долината, където дърварите работеха здраво. Не бяха местни, а от Изтока и вече бяха изсекли голяма част от гората в околността, преграждайки големия поток, който захранваше река Ъркил. Водачът им стоеше в просеката и се виждаше отдалеч благодарение на дългото си наметало. В ръката си държеше голяма брадва с дълга дръжка и острие като крило на чайка. Хората му бяха едри здравеняци с дълги бради.
— Добър ви ден — поздрави го ханджията.
Мъжът кимна и го огледа предпазливо. После очите му се плъзнаха по бронираните конници — никой не би искал да види толкова войници на едно място, особено далеч от дома.
— Какво мога да направя за вас? — каза той със силен акцент, а ханджията се усмихна приветливо.
— Съберете си багажа и си тръгвайте. И бавно пуснете водата да се оттече.
Очите на дърваря първо се разшириха, а после се присвиха.
— И кой сте вие?
Хората му започнаха да се събират, чу се зов на рогове.
Ханджията не докосна оръжията си.
— Аз съм ханджията на Дормлинг — рече той. — Дължите ми пари за един мост, че и отгоре. В тези долини никой не докосва гората без мое позволение, а и времето за сеч е ранната пролет, когато последният сняг още не се е стопил.
Капитанът цапна една муха.
Дърварят се намръщи.
— Тези гори са на всички. Земята е част от Дивото.
— Не. Тези Хълмове са част от владенията на дракона — отвърна Хаджията.
Дърварите се доближиха. Много от тях бяха въоръжени с копия и до един имаха брадви. Започнаха да се строяват като за битка.
Гавин слезе от седлото, качи се на бойния си кон с грацията на танцьор и извади огромния си меч.
Ханджията вдигна ръка.
— Спокойно, рицарю — каза той и отново погледна към дърварите. — Няма нужда от оръжия.
— Мъдро постъпваш, старче! — извика водачът им.
— Предупредих ви — каза ханджията, а мъжът се изплю.
— Плюя на предупреждението ти. Откъде накъде ще ни се бъркаш? А ако трупите ми са отнесли някой от мостовете ти… — Той сви рамене. — Гората е пълна с дървета. Построй си нов.
Ханджията огледа дърварите.
— Останете ли, ще загинете до един — каза той.
Думите му изглежда не ги трогнаха особено.
Ханджията обърна коня си и вдигна ръка.
— Да вървим — каза той и ги поведе в лек тръс, докато излязоха от долината и се изкачиха по следващия раззеленен хребет.
— Имам чувството, че избягах — каза Гавин.
Капитанът направи гримаса.
— Аз също.
Ханджията се обърна в седлото си.
— Ако драконът е в настроение, ще ги избие всичките, че и нас заедно с тях.
Тази нощ за пръв път спаха на открито. В околността имаше твърде малко трева за конете, така че закачиха платнени хранилки на муцуните им и ги напълниха с овес от дисагите на товарните животни.
Маг се загледа в Гавин, който готвеше вечерята и го избута встрани.
— Всеблаги Йесу — поклати глава тя. — Поне използвайте чист нож!
Алкеос се разсмя и отнесе готварските ножове до потока, за да ги изтърка с пясък.
Ханджията и хълминците изчезнаха в гората и се върнаха с две едри пуйки, а Гавин ги посрещна с две големи пъстърви.
— Както разбирам, по тези места няма много рибари — рече той. — Радвам се, че си взех въдицата.
Маг огледа птиците и рибата.
— Каквото сте уловили, ще си го изчистите — каза тя. — Аз съм готвачка, не слугиня.
Думите ѝ разсмяха капитана. Макар че цял следобед ѝ беше строил убежище и огнище, той не възрази и помогна на брат си да изчисти рибата. После изпиха останалото им вино на светлината на огъня.
— Утре — рече ханджията.
Тръгнаха по изгрев. Следващите няколко хълма бяха оголени, сякаш орда овце бе изпасла дърветата. Тревата се вълнуваше от вятъра като море, а баирите им се простираха като океан — от върха на всеки се виждаха още двадесет, заоблени като диплите на зелена вълна.
Маг вдигна ръка.
— Това орел ли е? — попита тя.
Далеч на изток се рееше огромна птица. Ханджията заслони очи и се вгледа, капитанът — също. Огромното създание беше много по-далеч, отколкото предполагаха. Той не откъсна очи от него, докато накрая осъзна какво вижда и сърцето му заблъска от ужас.
— Боже Господи — прошепна Маг.
— Божичко — рече Гавин.
— Това е драконът от Ерк — заяви ханджията.
Драконът беше по-голям от замък и се носеше на север, над хълмовете. Пред очите им титаничното създание зави и за миг огромната му, осеяна с шипове опашка ясно се открои на фона на северното небе, а гигантските му крила се разпериха от двете ѝ страни.
— Боже Господи — повтори Маг.
Беше удивително бърз. Капитанът не можеше да откъсне очи от него.
„Виж ти — обади се Хармодий. — Виж ти.“
Мъртвият магьосник звучеше дори по-потресен от живия капитан.
Буреносният вятър от крилете му отекна из хълмовете. Капитанът можа да го сравни единствено с грохота от огромните вятърни мелници в Гале. Драконът беше голям колкото хълмовете.
Ездитният кон на капитана изпадна в паника, този на Маг я хвърли от седлото и хукна, а останалите пощръкляха. Капитанът слезе, дръпна главата на жребеца си надолу и коленичи до шивачката.
— Пострада само гордостта ми — сопна му се тя. — Не че е кой знае каква.
Драконът се носеше право към тях. Крилете му се вдигнаха нагоре и върховете им почти се докоснаха, а после замахнаха надолу и силата на вятъра наклони тревата чак до земята. Беше огромен — докато успее да прелети над главата му, капитанът успя да преброи до десет. Ездитният му кон беше застинал от ужас — сянката на дракона покриваше земята на сто крачки във всички посоки. Накрая силуетът му скри слънцето.
Капитанът премигна.
„Погледни го в Имагинерното“ — каза му Хармодий.
Капитанът го послуша и залитна, обзет от нов пристъп на страхопочитание. Ако Торн приличаше на сияйна зелена колона, то драконът беше… самото слънце.
Капитанът поклати глава. Гавин извика, а Том Лошия се засмя с глас.
— Това, приятели мои — извика той, — това вече наистина е Властелин от Дивото, няма грешка!
Слязоха по склона до следваща долина, докато дъждовните облаци се събираха на север над лоха. Пред тях се простираха множество езера, които ставаха все по-големи и по-големи, докато накрая се сливаха в същинско огледало на двадесет левги от тях, ако не и по-далеч. Гледката беше великолепна. Пред тях, точно до първия лох, през едно ручейче минаваше брод и щом стигнаха до него, те свалиха плащовете от седлата си. Никой не проговори.
От северния край на долината плисна дъжд като из ведро и скри езерата. Виждаше се само водната завеса и черните облаци.
— Сякаш сме на края на света — каза Маг.
Капитанът кимна, а сер Алкеос се прекръсти.
Прекосиха потока при една купчина камъни, оставена като ориентир. Капитанът се отклони встрани, а после пак се присъедини към тях.
— Хайде — подкани ги той. — Водата тук се издига много бързо и много високо.
Гавин погледна към езерото.
— В този лох55 има сьомга — с копнеж каза той.
Нагоре по хълма се виеше тясна пътека, точно колкото за един кон и те се подредиха в колона по един — водеше ханджията, а Том Лошия остана най-отзад. Отне им близо час да се изкачат по склона и дъждът отново ги свари на открито. Беше студено, а те бяха вир-вода въпреки тежките плащове и качулки.
Най-горе се издигаше каменен трон, който гледаше на запад. Капитанът му хвърли бегъл поглед, Маг — също. Силата в него беше осезаема. Ханджията не се спря, заобиколи го и се спусна от другата страна.
От самия връх, точно зад трона, капитанът зърна призрачните силуети на искрящите бели зъбери далеч на север. Почти всичко останало бе скрито от дъжда, макар че вече няколкостотин стъпки се бяха движили над него и едва сега отново се гмурваха зад завесата му.
Слизаха все по-ниско и по-ниско, а Червения рицар се доверяваше на коня си. Лекото му седло беше подгизнало и капитанът се притесняваше и за дрехите си. Въпреки че беше лято, дъждът беше много студен.
Съзнанието му диво препускаше.
— Мислите да посетим това чудо? — попита той. Звучеше като Майкъл, при това повече, отколкото му се искаше.
Ранълд се обърна да го погледне.
— Да.
Едва следобед се измъкнаха изпод облаците, а пролуките в дъждовния саван им разкриха още една долина с лохове, разположена по-различно от предишната — езерата в нея ставаха все по-малки, а тя се издигаше на североизток и накрая се сливаше с високите зъбери.
Ханджията стигна до първия брод, също отбелязан с купчина камъни, които веднага се открояваха на фона на пустия гол пейзаж от зелена трева, скали и вода.
— Водата е придошла! — извика той.
Капитанът се наведе и цяла минута я наблюдава, заслушан в камъните, които с грохот се търкаляха под повърхността ѝ. Потокът минаваше през тесен пролом точно над тях, набираше сила между две огромни скали и изригваше към лоха от дясната им страна — триста стъпки широк и много, много дълбок.
Том Лошия се разсмя и изрева:
— След мен!
Обърна коня си на юг и сякаш влезе право в езерото, но докато се отдалечаваше от брега, описвайки полукръг, жребецът остана напълно сух.
Капитанът го последва, а след него и Ранълд. Щом погледна надолу, младият рицар видя насип от скали и камъчета точно под повърхността на водата.
— Като се оттече напролет — обади се Ранълд, — водата избутва всички камънаци от устието на потока и прави насип, както ей тук. — Той се засмя. — Всеки хълминец го знае.
Том погледна ханджията.
— Да. Всеки истински хълминец.
Ханджията го изгледа, но Том не се трогваше от погледи.
Мокри и навъсени, те потеглиха по стръмния склон на долината. Пътеката следваше потока до един великолепен водопад, а после се виеше нагоре по скалата. Беше точно толкова широка, колкото опитен ездач да успее да се задържи на седлото и постоянно завиваше — за да изкачат стотина метра, трябваше да свърнат девет пъти. Жребецът на сер Алкеос се уплаши и отказа да върви, така че рицарят слезе и го поведе нагоре.
На един завой Маг слезе от коня и погледна към Червения рицар, който я разбра. Тя нямаше намерение да помоли за помощ, така че капитанът хвана юздите.
— Благодаря — рече шивачката и тръгна пеша нагоре по пътеката, а той поведе коня ѝ.
На върха на скалата имаше още един лох, по-малък и по-дълбок, затворен в тесен пролом и преграден от голяма скала. Над него се издигаше висок тревист хълм, а над всичко това се извисяваше огромна покрита със сняг канара, чийто връх се издигаше толкова далеч над тях, колкото се бяха изкачили за два дни. Пътеката минаваше край брега на езерото, скрита в зелената трева, а по склоновете на хълма пасяха овце. Чуваше се само глухият тътен на водопада зад тях и приглушеното клокочене на потока по ледниците в горния край езерото. Там откриха и един чакълест бряг и капитанът го посочи на ханджията.
— Да лагеруваме тук — предложи той, но възрастният мъж поклати глава.
— Драконът ни казва да си вървим. Това време е неестествено — рече той и повдигна рамене. — Тежка нощ ни чака.
Капитанът гледаше към далечния бряг, взирайки се през дъждовната завеса.
— Там има гора.
Маг кимна.
— В най-високите долини видях самодивско дърво — рече тя.
— Самодивско дърво, елши и по-древни дървета — съгласи се ханджията. — Но не можем да накладем огън толкова близо до дракона.
— Защо не? — попита капитанът.
— Той си има правила.
Червения рицар поклати глава.
— Ако отсечем живо дърво, може и да разгневим някой Властелин — каза той, — но мъртвите клони по брега… — Рицарят се поусмихна и се отърси от дъжда. — Заведете конете под онази скала, да са на завет.
Ханджията повдигна рамене.
— Нека тежи на вашата съвест. Ако се върнем сега, може да хванем по-добро време преди залез.
Гавин изстиска водата от мустаците си.
— Обяснете ми защо не спряхме да лагеруваме до езерото, в което имаше риба — отбеляза той.
Капитанът се загледа в кипящото от дъжда езеро.
— Готов съм да заложа златен леопард срещу медна котка, че тук има сьомга — каза той. — Само не очаквай аз да я ловя.
Гавин се усмихна.
— Ако си мислиш, че сьомгата може да изкачи тридесетметров водопад, значи не знаеш много за нея, братко.
— Не се отказвам от облога — каза капитанът, — но ако ловим риба тук, ще нанесем смъртна обида на нашия домакин, а както каза ханджията, точно сега той не се радва особено на присъствието ни.
Маг се изкикоти.
— Толкова ли ви е страх, че ще се поизмокрите? На години съм два пъти колкото вас, но ще се завия с мокрия плащ и ще заспя. Утре ставите ми ще се оплакват до Бога, но какво пък толкова? — рече тя и ги погледна. — Нали видях как дракон лети към зората? Аз няма да се върна, господа.
Вдигнаха заслон от копия и тежки вълнени одеяла, които затиснаха с най-големите камъни по брега. Вятърът доста време изпитваше здравината му, но сякаш нямаше желание да си премерят силите както трябва.
Капитанът и сер Алкеос обиколиха целия бряг и събраха всички съчки наоколо. Накрая се получи чудесна купчина.
— Чудя се откъде се взеха — рече ханджията.
Капитанът сви рамене.
— Предполагам, че домакинът ни ги е пръснал по брега, за да ги намерим.
Гавин, който беше опитен ловец, извади огниво от дисагите си и погледна към брат си, който седеше от другата страна на огнището.
— Сякаш пак сме деца — каза той.
— Никога не сме се опитвали да накладем огън в такава буря — отбеляза Червения рицар.
— Напротив. Аз не можах, ти използва силата, а татко те прокле.
— Измисляш си — каза капитанът и поклати глава, а Гавин го изгледа.
— Не — рече той и използва тялото и подгизналия си плащ, за да покрие огнището, а чевръстите ръце на капитана бързо насипаха основа от съчки — влажни, но не толкова, колкото можеше да се очаква. Гавин извади суха прахан от дисагите си и я уви в парче брезова кора.
— Нося си ги от вкъщи — рече той, а капитанът сви рамене.
Брат му натика парче овъглен плат дълбоко в праханта и започна да удря огнивото в кремъка, докато се разхвърчаха искри. Парцалът се запали, той го пусна в гнездото от кора в ръката си и духна. Вдигна се дим, той духна отново — бавно, дълго и продължително — и пушекът се сгъсти. Капитанът се наведе и направи същото, Гавин подхвана след него и подпалките лумнаха. Той ги пусна върху съчките и двамата братя прибавиха още с бързи, точни движения.
Съвсем скоро огънят весело пращеше.
— Можехте просто да използвате магия — разсмя се Маг, — вместо да се фукате какъв майстор сте.
Гавин се намръщи, а капитанът се усмихна.
— Дълги години избягвах да използвам силата — обясни той и сви рамене. — Защо да я прахосвам сега?
Маг кимна с разбиране.
Свариха си чай с вода от езерото, хапнаха студено месо и легнаха да спят. Камъните по брега бяха мокри и студени, но накрая вълнената палатка и топлината на конете ги надви.
Пазеха на смени — капитанът пое среднощната и се настани на една скала високо над брега. Вятърът беше стихнал, заедно с него си беше отишъл и дъждът и рицарят се загледа в луната и хилядите звезди.
„Може ли да поговорим?“
„Не.“
„Затворил си вратата си и не отговаряш на Маг. Объркана е, а ти си свързан с нея. Магьосническият етикет изисква…“
„Не. — Капитанът погледна към езерото. — Махни се. Не съм си у дома.“
Главата го болеше.
На сутринта пиха топъл чай, ядоха царевични питки на жар, опечени от Маг върху един плосък камък и продължиха нататък. Конете бяха изморени и премръзнали и беше истинско чудо, че нито един не е заболял или окуцял след мразовитата нощ в планината. Тръгнаха нагоре по пътеката и прехвърлиха един зелен хребет в северния край на лоха, а после се спуснаха в плитка долина, пълна с торф и пресечена от натежалия от дъжд поток. Оттам продължиха по скалите в центъра ѝ и свиха два пъти, за да изкачат още един склон. Зеленината по хълмовете мамеше — наглед единственият безкраен хребет се оказа цяла поредица от отделни скали — всяка се сливаше с предишната в сивкавата светлина.
Ханджията поклати глава.
— Последния път изглеждаше различно — каза той.
Ранълд се разсмя.
— Никога нищо не се повтаря, а, ханджийо?
Мъжът сви рамене.
— Идвам едва за втори път, Ранълд.
Том Лошия изръмжа.
— Аз пък никога не съм идвал. Хектор обаче разправяше, че всеки път било различно.
Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре. Прехвърлиха и следващия хребет, а слънчевите лъчи едва-едва прозираха през завесата от облаци. На върха на следващия, в една гънка в земята, видяха овчарска колиба. От ниския ѝ комин се виеше дим с миризма на торф, а вдясно от стените ѝ се простираха безкрайни кошари, сякаш всичко тук беше построено специално за овцете. Пътеката беше права като стрела и водеше от хълма право до вратата на колибата.
— Това са най-големите овце, които съм виждал — каза Алкеос, докато изтръскваше водата от косите си.
Подкараха конете по пътеката към каменната ограда и дървената порта с богато украсени железни панти. Капитанът се наведе, побутна я и я отвори.
В дъното на двора, скрита зад върха на хълма, се издигаше конюшня с единадесет прегради.
Капитанът се усмихна.
— Ще го приема като знак, че сме добре дошли — каза той.
Тухлената конюшня изобщо не подхождаше на околностите си.
— Познавам я — обади се Гавин. — Това е конюшнята на Дикън Пийл.
Той погледна към Ранълд, който кимна.
— В Харндън. Тъкмо си мислех за нея — топла, уютна… — каза червенобрадият великан и въздъхна.
Копитата на конете им зачаткаха по тухления под със сила, която капитанът не беше и сънувал. Хранилките бяха пълни с овес, подът — застлан с прясна слама, а в кофите имаше чиста вода.
Свалиха седлата на конете и разтовариха резервните. Капитанът изчетка новия си боен жребец и го покри с чула, преметнат точно до ръката му. Гавин и Алкеос го последваха заедно с ханджията и Ранълд. Том Лошия остана на прага с меч в ръка.
— Не ми харесва тая работа. Това е магия — заяви той и прокара палеца си по острието.
— Няма как да разрешиш проблема с меч, нали? — обади се капитанът и свали дисагите от едрия скопец на Том. — Успокой се.
Великанът обаче не помръдна от прага.
— Искам да му се види краят — каза той, а Ранълд отиде при него и го хвана за ръката.
— Така няма да стане, Том. Успокой се.
Маг се усмихна на сер Алкеос.
— Ще бъдете ли така добър да свалите седлото от коня ми, сер? Аз съм просто слаба жена.
Сер Алкеос се ухили, а Маг взе плаща си, избута Том от пътя си, отиде до вратата и любезно почука. В спусналата се тишина почукването ѝ прозвуча като изстрел с требушет.
Вратата се отвори.
Маг влезе, а ханджията престана да тимари коня си и изпусна четката.
— Дявол го взел! — възкликна той и хукна към вратата, но тя вече се беше затворила. Ханджията почука, тя отново отвори и той изчезна.
— Мисля, че останалите може просто да влезем заедно — каза капитанът, избърса ръцете си със слама и тръгна към вратата. — И за теб се отнася, Том.
Том дишаше тежко.
— Всичко това е магия.
Капитанът кимна и му заговори внимателно, както би се обърнал към нервен кон или уплашено дете.
— Да, точно така. Ние сме в ръцете му. Том, но това вече го знаехме.
Том изправи гръб.
— Мислите си, че ме е страх.
Ранълд поклати отрицателно глава, а капитанът кимна.
— Да, Том, страх те е. Честно казано, ако не те беше страх, щеше да си луд.
— Което може да е съвсем вярно — обади се Ранълд.
Том с мъка се усмихна.
— Готов съм.
Капитанът почука на вратата и тя се отвори.
Стаята му се стори малка и схлупена, но изненадващо просторна. Гредите на тавана почти докосваха главата на капитана, което беше твърде ниско за Том. Вместо камина видя печка с дърва, в която гореше огромен огън. Той я изпълваше като пещ и отделните парчета дърво не се виждаха сред пламъците, но отделяха точно толкова топлина, колкото да превърнат стаята в приятно убежище в една хладна лятна вечер.
Около печката бяха наредени тежки дървени столове с вълнени покривала. На някои от тях бяха извезани гербове, а едното беше изработено от античен гоблен, скроен и ушит по формата на стола. Гредите на тавана бяха потъмнели от времето, но дърворезбата им все още се виждаше. На стената над печката висяха два кръстосани меча, а дълъг ред гвоздеи внимателно крепяха копие, закачено на основната греда.
Маг седна до ханджията и кръстоса крак върху крак. Срещу нея седеше дребничък мъж с дълга лула в устата. Стори им се толкова невзрачен, че в началото не го забелязаха. Носеше семпъл жакет и панталони от грубо вълнено платно, а обветреното му лице не беше нито красиво, нито грозно, нито старо, нито младо. Очите му бяха черни. Щом ги отвори, погледът му моментално ги прикова.
— Добре дошли — каза драконът.
Червения рицар се поклони, огледа се и забеляза, че другарите му са напълно неподвижни, а мъжете зад гърба му кой знае как са насядали по столовете наоколо. Ръцете им почиваха върху коленете.
Капитанът закачи плаща си до техните и отиде да седне.
— Защо никой не говори? — попита той.
— До един говорите — отвърна драконът. — По-лесно е за всички ни, ако се обяснявам на спокойствие с всеки поотделно.
— Аха — каза капитанът. — Тогава ще си изчакам реда.
Драконът се усмихна.
— Мога да говоря с всички ви едновременно — каза той. — Вие се нуждаете от представата, че съществува някакъв ред, не аз.
Той смукна от лулата си, а капитанът кимна.
„Разбира се. Времето не означава нищо за тях“ — обади се Хармодий.
— Вие заедно ли сте? — попита драконът.
— Аз представлявам себе си — отвърна капитанът. — Не мога да говоря от името на Хармодий.
Драконът отново се усмихна.
— Много мъдро от твоя страна, че си го прозрял. Нали знаеш, че ако не се отървеш от него, рано или късно ще поиска да те контролира? Няма да може да се сдържи. Нищо не ми дължиш за този съвет.
Капитанът кимна. До лакътя му се появи чаша греяно вино и той го изпи с благодарност.
— Защо си дошъл? — попита драконът. — Поне ти би трябвало да знаеш какво представлявам.
Капитанът кимна.
— Досетих се — отвърна той и се огледа. — Има ли някакви правила? Само три въпроса ли ми се полагат? Или петдесет?
Драконът сви рамене.
— Не желая да ме посещават и се опитвам никога да не надничам в бъдещето. Тези неща съм оставил на вечно заетите ми роднини. Те сплетничат и се боричкат помежду си, а аз просто живея и търся истината — усмихна се той. — Когато се почувствам самотен, си водя някой късметлия, за да се позабавлявам.
Усмивката му изведнъж стана хищна.
— Ами Лохланови?
Драконът дръпна от лулата си и топлият въздух от бумтящата печка отнесе дима към тавана.
— Това ли е въпросът ти?
Капитанът поклати глава.
— Не, но те са се заклели да ми служат и трябва да се уверя, че ще се отнесеш добре към тях.
Драконът се усмихна.
— Лоялността се вижда тъй естествена на човеците. На мен тя трудно ми се отдава, но ще бъда почтен към Том и Ранълд. Задай въпроса си.
Капитанът разклати чашата, за да разбърка виното и подтисна желанието си да го попита за Амичия.
— Възможно ли е да се разреши конфликтът между хората и Дивото? — попита той.
— Това ли е въпросът ти? — попита драконът.
— Да — отвърна капитанът, а седналият срещу него мъж продължи да пуши.
— Колко очарователно — каза драконът, отиде до полицата край печката, отвори един каменен съд, извади шепа сухи листа и ги натъпка в лулата си. — Вярваш ли в свободната воля, принце?
На капитана започваше да му става горещо, така че се изправи, измърмори „Извинете“, свали жакета си и го закачи до полицата, за да се суши. После пак седна.
— Да — отговори той.
— Защо? — попита драконът.
Капитанът сви рамене.
— Защото ако нямам свободна воля, няма смисъл да играя тази игра.
Драконът поклати глава.
— Ами ако ти кажа, че имаш свободна воля само за някои неща?
Капитанът осъзна, че дъвче една от кожените си ръкавици и престана.
— Ще предположа, че дали имам избор във всяко отношение, или само в едно, е все едно — способността ми да повлияя на вселената е горе-долу една и съща.
— Интересно — кимна драконът. — Човекът и Дивото са просто идеи, философски конструкции. Ако са били създадени, за да представляват — да символизират — две противоположности, възможно ли е да се помирят? Могат ли алфа и омега да разменят местата си в азбуката?
— Още малко и ще кажете, че не съществува нито Дивото, нито хората — усмихна се капитанът.
Драконът се разсмя.
— Този урок си го учил, както разбирам.
— Седял съм в краката на няколко източни философа — отвърна капитанът. — Нямах представа, че са дракони, но сега като се замисля…
Драконът отново се разсмя.
— Радваш ме, така че ще отговоря на въпроса ти. Макар че са две лица на една и съща монета, човекът и Дивото могат да живеят в мир, точно както монетата си живее спокойно в кесията.
— Поотделно ли? — попита капитанът.
Драконът повдигна рамене.
— Монетата винаги е цяла, нали? — попита той, а капитанът се облегна на изключително удобния си стол.
— Брат ми загина — каза Том. — Беше твой васал, а сега е мъртъв. Кажи ми кой го уби.
Драконът сви рамене.
— Брат ти загина извън териториите ми — каза той. — Признавам, че не обърнах особено внимание. Признавам още, че докато бях зает с други неща, някои от народите на Дивото пресякоха земите ми без мое позволение. Истината обаче е, че наложих това ограничение най-вече за свое удобство. Рядко притеснявам хората, било в моите територии, било извън тях и вие двамата с Ранълд сте първите, които изискват да предприема нещо от толкова време насам, че молбата ви няма смисъл.
— Значи няма да отмъстиш за него — кимна Том. — Тогава ми кажи кой го уби.
— Нареждаш ли ми, или ме питаш? — любезно попита драконът. — Това ли е въпросът ти?
Ранълд се наведе напред.
— Да — отвърна той вместо братовчед си. — Може да звучи странно, но не искам да си отмъщавам на сосагиге, макар че посякоха и мен, и Хектор. Искам Торн. Той ги изпрати, той ги призова. Той ги накара да воюват.
Драконът отметна глава назад и се засмя.
— Нима си глупак, Ранълд Лохлан? Племената от Дивото вършат каквото желаят. Те не са деца. Ако са нападнали брат ти, това не е било случайност.
— Ако не беше Торн, нямаше какво да дирят при бродовете — настоя Том.
Драконът облегна брадичка на дясната си ръка.
— Каква част от истината искаш да чуеш, дете на Хълмовете? Колко да ти кажа — достатъчно, за да предизвикам грандиозно отмъщение, или достатъчно, за да не можеш да сториш каквото и да било? Кое предпочиташ?
Ранълд задъвка върха на мустака си.
— Какво толкова можете да ни кажете, че да не можем да сторим каквото и да било? — попита той, а Том свирепо се намръщи.
Драконът се облегна назад, остави лулата и скръсти ръце зад главата си.
— Сосагът, който уби Хектор, се нарича Ота Куон. Достоен враг за теб, Том — амбициозен, пламенен и много вещ. Лошото е, че след време твоят капитан ще пожелае да го направи свой съюзник — рече драконът.
— Нима мислите, че това би спряло Том? — попита Ранълд. — Значи не го познавате.
Драконът поклати глава.
— Не. Зад Ота Куон стоеше Скадай. Именно той рискува да си навлече гнева ви, като нападна вас и стадото ви. Вече е мъртъв, но зад него стои Торн, който бе принуден да воюва от мой роднина, за когото и ти, и брат ти струвате по-малко и от мравки и който желае да изтрие не само вас, но и всеки мъж и жена от лицето на земята. Би трябвало да ви благодаря — току-що осъзнах, че съм проспал големи вълнения, светът се бунтува. Дявол ви взел, всичките.
— Кажи ми името му — настоя Том.
— Том Лохлан, името ти сее страх и на север, и на запад. Демоните и змейовете се подмокрят от ужас, само да те спомене някой — отвърна драконът и го погледна с пълни с нежност очи. — Моят вид обаче… В арсенала ти няма оръжие, с което да можеш да ни навредиш.
— Името му — повтори Том.
Драконът се наведе напред.
— Бих желал лично да се заема с тази работа.
Том се плесна по бедрото.
— Това вече ми харесва, драконе. Добрият господар защитава хората си. Но аз ще ти помогна — кажи ми името му и заедно ще го закопаем.
Драконът поклати глава.
— Ще станеш ли джелепин, Том?
Мъжът поклати глава.
— Съмнявам се, че ще ме бива за това. Ще трепя всеки, който ми противоречи.
Драконът кимна.
— А ти, Ранълд?
— За мен ще бъде чест, но искам да получа рицарско звание от краля и да спечеля малко състояние, за да се оженя за една дама — отвърна Ранълд и се почувства като момченце, което си е признало, че е крало ябълки.
— Тези неща мен не ме засягат — каза драконът. — Макар че беше истинско удоволствие да си поприказвам с вас.
— Той е мислителят — рече Том, — а аз — боецът. Ние сме двете страни на една монета.
— Монетата винаги е цяла — каза драконът.
Маг седеше с ръце в скута.
— Какво мога да направя за теб? — попита драконът.
— Искам да победя и унищожа магьосника, наречен Торн — каза тя.
— Искаш отмъщение?
Маг сви рамене.
— Преди години куче ухапа едно от децата ми. Преди това беше хапало и други. Съпругът ми излезе с арбалета си и го уби — каза тя и срещна погледа на дракона. — Сигурна съм, че отчасти е искал отмъщение.
— Но основната причина е била безопасността на останалите деца, така ли? — попита драконът.
Тя кимна.
— Скромна жена си ти — отбеляза драконът. — Позволяваш на хората да изкажат мнението си, а твоето пазиш за себе си. — Маг се усмихна и сведе поглед към ръцете си. — Но ти, стопанке от Абингтън, се каниш да унищожиш Торн, който се опитва да стане Властелин.
Черните му очи се опитаха да срещнат погледа ѝ, но тя не им позволи.
— Точно така — умишлено лековато отвърна Маг, а драконът беззвучно подсвирна.
— Войната, която преживяхте, е увеличила силите ти неимоверно. Виждах те съвсем ясно, и то от Албинкърк.
Маг доволно се изкиска.
— Винаги съм знаела, че имам талант — каза тя. — Но благодарение на стария магьосник и на игуменката сега имам и познания. — Шивачката вдигна очи. — Ужасяващи познания.
— Съмняваш ли се съществуването на Бог? — попита драконът.
Маг извърна глава.
— Кой сте вие, че да ме питате? Сатаната?
Драконът се изсмя.
— О, не, стопанке. По-скоро ленивият му млад братовчед.
— Ще ми отговорите ли? — попита тя.
— Ти не ми зададе въпрос — кротко отвърна той. — Намекна, че искаш да ти помогна да нападнеш Торн. Намекна също, че би желала да знаеш дали има Бог.
Тя изправи гръб.
— Него мога да го открия и без ваша помощ.
— Хубаво — рече драконът.
— Искам да ми помогнете с Торн.
— Това е другото лице на същата монета, не е ли така? — отвърна драконът. — Ако сама можеш да решиш дали има Бог, едва ли имаш нужда от помощта ми, за да се справиш със смъртен магьосник.
— На вас ще ви е лесно — каза Маг.
— Съвсем вярно, но накрая ще излезе, че аз съм убил кучето. По свои причини — рече той и облегна брадичка на ръцете си.
Тя поклати глава.
— Разбирам, но бих искала да разделите двете страни на монетата.
— Монетата винаги е цяла — каза драконът.
— Монетата винаги е цяла — каза драконът.
Капитанът се огледа и видя, че спътниците му до един премигват като хора, които се събуждат от дълбок сън.
— За мен беше огромно удоволствие да се срещна с вас — каза драконът. — Леглата са топли, огънят е истински, а храната — изключителна, нищо, че аз го казвам. Моля ви, не пестете виното. Освен това ще се засегна, ако не посвирите на арфата на стената. — Той им се усмихна. — Земните работи рядко ме интересуват, но реших да ви помогна почти изцяло заради собствените ми цели, които, повярвайте ми, представляват безкрайно по-малка заплаха за вас и себеподобните ви, отколкото тези на моите роднини. Аз искам само да бъда оставен на мира — имам свои собствени амбиции и те нямат нищо общо с войната, завоеванията, болката или омразата. — Той се усмихна и за миг те зърнаха грамадна глава със зъби колкото бойни кораби и змийски очи като църковни камбанарии. — Ще станете мои съюзници. Ще обикаляте по света и ще служите на целите ми, на собствените си планове и на свободната си воля. Съмнявам се, че ще победим, но ако успеем, ще ни радва мисълта, че сме го постигнали въпреки крайно неравностойната ни позиция — каза драконът и кимна сякаш сам на себе си. — А, да, подаръците ви. Изработих някои артефакти или по-скоро ги събрах точно по този повод. За всеки има по нещо. А на прощаване… — Домакинът им се усмихна на всички. — Позволете ми да ви изпратя по-скоро с няколко мъдри съвета, отколкото с фойерверки. Правете добри дела. Нека ви водят честта и достойнството, но не защото ви е обещана награда, а защото така трябва. Това се отнася колкото за моите хора, толкова и за вашите.
Капитанът все още обмисляше хапливата си забележка, когато осъзна, че драконът е изчезнал.
„Това беше удивително“ — каза Хармодий.
Докато закусваха, не им се тръгваше.
— Мармаладът е като… — Маг се изкикоти с уста, пълна с топъл хрупкав хляб и разкошно прясно масло.
— Като дар от Бога? — налучка сер Алкеос.
— Чувствам се като крадец — рече Ранълд, който беше взел един от мечовете над печката.
Том взе другия и се ухили.
— Боже — изломоти той, щом прокара палец по острието и възкликна от удоволствие, когато избраният от него меч разсече въздуха.
Ханджията поклати глава. В скута му лежеше кутия.
— Страхувам се да я отворя.
Сер Алкеос се изправи и взе меча, който висеше зад основната греда на тавана, заедно с колана и ножницата, които отиваха на герба му. Острието беше изненадващо късо, а ефесът завършваше с тежко стоманено топче.
— Оставил е тези неща за нас. Всъщност ако не греша, цялата колиба е специално за нас.
— Никъде не отивам, докато не изядем мармалада — каза Маг и се засмя. Взе платнената си салфетка, за да избърше ъгълчета на устните си и под нея се показа шателейн56, изработен от злато, сребро и емайл, на който висяха остра стоманена ножица, кутийка, пълна с игли, както и множество други инструменти, включително връзка ключове.
— О! — възкликна тя и се изчерви, притиснала ръка към гърдите си. — О, Боже мой. Прекрасен е!
Гавин си взе мармалад.
— Сънувах нещо направо забележително. Носех зелен колан… — започна той и рязко млъкна, защото около кръста му блестеше колан, украсен със зелен емайл и златни плочки, а от него висеше тежка кама в златно и зелено.
Капитанът застана под таванската греда и се загледа в копието.
— Вземи го бе, човек! — обади се Том.
Капитанът потри брадичка между пръстите си.
— Не съм сигурен дали го искам — рече той.
„Вземи го! Вземи го!“ — занарежда Хармодий, който явно не можеше да се овладее.
Оръжието беше дълго метър и половина и издялано от стара черна трънка — чепато, но право като стрела. На върха му блестеше дълго черно острие.
— Някой е намерил жезъла на магьосника и го е превърнал в копие — каза капитанът.
„Вземи го, глупак такъв.“
Червения рицар пак потърка брадичката си.
— Отивам да нагледам конете.
„Наситено е със силата ми. Моля те! Той нямаше да го донесе, ако смяташе, че не бива да го използваме.“
— Не мога да не отбележа, че подаръците му или се връзват, или имат остри върхове, или са двуостри — рече капитанът. — Все колани и мечове.
„Не бъди глупак.“
„Глупаво ли е, че не бързам да използвам инструменти, които не разбирам? — попита Червения рицар. — Залогът е твърде висок, така че накрая сигурно ще го взема. Просто няма да е точно сега.“
Докато тимареше конете, капитанът никак не бързаше. Сториха му се закръглени и доволни. Спомни си, че като малък точно така се криеше от баща си. Когато телата им заблестяха като слънчеви лъчи, отразени във водите на езерото отвън, той се върна в хижата, която отвътре беше по-голяма, отколкото отвън и свали копието от гвоздеите.
Беше от масивно дърво, но дръжката му бе инкрустирана със злато и бронз, а върхът — великолепно изработен от грижливо изкована стомана.
„О, празно е — каза Хармодий и напълно изгуби интерес към него. — Това въобще не е моят жезъл.“
Капитанът дълго го изпробва, а накрая се намръщи и го пъхна под мишница.
Излязоха от колибата един по един, а Маг остана последна и затвори вратата зад гърба си. Стори му се объркана.
— Мислех си… че ще изчезне — рече тя.
— Той не обича да се перчи — отвърна капитанът.
Яхнаха конете и потеглиха обратно. Щом прехвърлиха два хребета, хижата вече не се виждаше, скрита в земните гънки.
— Ако се върна, дали ще е още там? — попита Том.
Капитанът повдигна рамене.
— Има ли значение?
— Знаете ли какво? — рече хълминецът. — Той ми заприлича на вас. Просто… още повече.
Том се засмя, а капитанът повдигна вежда.
— Май съм поласкан, Том — рече той.
Великанът потупа меча на колана си.
— Имам си вълшебен меч! — щастливо обяви той. — Ще ми се да го изпробвам върху нещо.
Ранълд поклати глава.
— Том, ти мразиш магията!
Том се ухили.
— О, ако човек има търпение, старите кучета учат и нови номера.
Гавин поклати глава.
— Защо пък ние?
Капитанът поклати глава и ги поведе по пътя.
Дърварите бяха изчезнали. Не завариха нито купчина тела, нито ред гробове, нито ръждясали брадви. Тях просто ги нямаше.
Над река Ъркил се беше появил каменен мост с масивни основи, достатъчно широк, че по него да минат двама конници или единична каруца. От другата му страна се издигаше нова караулна — квадратна кула с малък павилион за събиране на такси.
Мостът беше стабилен и миришеше на прясна зидария. Ханджията спря на пътя и се загледа в него.
— Отворете я — каза капитанът.
Ханджията го погледна неразбиращо.
— Кутията, която получихте, отворете я — повтори рицарят и скръсти ръце.
Ханджията започна да рови из дисагите си и почти уби напрежението, но накрая извади кутията и я отвори. В нея имаше диадема, гривна за над лакътя и ключ. Ключът влезе в ключалката на караулната, а диадемата легна удобно на челото на възрастния човек. Той я премери и бързо я свали.
— По дяволите! — изруга ханджията.
— Казва ти нещо — рече Ранълд.
— Гривната е за джелепина — каза ханджията. — Сигурен съм.
Ранълд я огледа.
— Тогава я остави в кутията — рече той. — Като се върна напролет, ще видим.
Върнаха се в хана.
Тоби беше разопаковал багажа на господаря си и веднага изникна до него.
— Милорд?
Капитанът и Маг играеха пикет. Той вдигна очи.
— Тези какво да ги правя? — попита Тоби. Държеше две кадифени кесийки, толкова наситено тъмночервени, че почти сияеха.
— Не са мои — рече капитанът.
— Простете, господарю, във вашите дисаги ги намерих — каза Тоби.
Капитанът надниква в едната и се засмя.
— Виж ти, Тоби! Нашият домакин е по-грижлив, отколкото предполагах. Ела тук — каза той и махна на новия си оръженосец. — Смятам, че тези са за теб — каза капитанът и му подаде едната кесийка. В нея имаше чифт сребърни шпори — богатите оръженосци носеха такива.
Тоби ахна, а капитанът поклати глава.
— Знаел е, че идваме, но нали върнахме Тоби — рече рицарят, погледна в другата кесийка и се намръщи. На дъното ѝ блещукаше прекрасен малък пръстен с христограма57.
— Това вече е прекалено — измърмори капитанът и метна кесийката през стаята. Тя отскочи от стената, а той се върна към картите си.
Когато на сутринта отиде да плати на ханджията, намери пръстена сред монетите си.
„Откажи се — обади се магьосникът. — Той иска и нея. Изглежда двамата не сте приключили един с друг.“
Капитанът прегърна ханджията.
— Сещате ли се за някой, който да пътува на запад, към Лисен Карак? — попита той.
Ханджията се ухили.
— Може би наесен и то само с двадесет въоръжени мъже — каза той.
Капитанът написа кратка бележка на парче пергамент.
— В такъв случай, пратете това по него — рече той и уви пръстена в пергамента. Почувства се… особено.
— По живо, по здраво, капитане — рече ханджията. — Отбийте се, като дойдете на турнира.
Капитанът повдигна вежди.
— Вие сте известен рицар — каза ханджията с детинското задоволство на човек, наясно с неща, които другите не знаят. — Кралицата е наредила догодина по Петдесетница да се организира голям турнир в Лорика.
Капитанът извъртя очи.
— Такива битки не обичам, ханджийо.
Мъжът сви рамене.
— Щом казвате.
Пет дни изкачваха планината на път за Мореа. Слязоха през прохода северно от Ива и капитанът ги поведе на юг, а после на изток, през хребетите към Делф. Изглежда не бързаше. Гавин и Алкеос бяха на същия акъл, а Том и Ранълд възприемаха пътуването като приключение — изследваха хълмовете, търсеха пещери…
— Търсят си белята — отбеляза Маг с отвращение. — Не може ли да се приберем у дома?
— У дома, при нашата рота от наемни убийци? — попита капитанът.
Шивачката го погледна и поклати глава.
— Да — каза тя. — Щом се налага. Не се ли вълнувате? Нямате ли някакви надежди, не сте ли поне любопитен?
Той наблюдаваше Том и Ранълд, които изследваха хълмовете над тях. Алкеос си беше купил ястреб от един амбулантен търговец и сега ловеше гълъби. Гавин яздеше малко по-напред и четеше, кръстосал крака в седлото.
Червения рицар поклати глава.
— Не бих казал — отвърна той. — Мисля, че току-що бях вербуван от могъщ Властелин, за да се бия с друг във война, която не съм предизвикал аз, за неща, които не разбирам. — Той поклати глава. — Още като дете се заклех, че няма да бъда ничия маша.
— Драконът е добър — рече Маг и положи длан върху ръката му. — Усещам го.
Капитанът поклати глава.
— Маг, какво значение имат представите ми за доброто и злото за червеите на пътя? Аз може да съм най-благородният рицар в историята, но след дъжд подкованите копита на коня ми пак ще мачкат меките им тела на всяка крачка — рече той и ѝ се усмихна. — А аз дори няма да разбера.
В дълбоката долина под тях се виждаха редове от палатки, една палисада и няколко тежки фургона, подредени в кръг, а над всичко това се ветрееше черен флаг, извезан с любовни възли.
— Дявол да ви вземе — каза тя. — Защо не може просто да предприемем нещо? Защо не може просто да победим?
— Мъжете обичат войната, защото е проста — отвърна той. — Победата обаче не е. Сам мога да победя на дуел, заедно можем да спечелим битка. — Капитанът поглади брадата си. В долината хората сочеха нещо, а вестоносците яхваха конете си. — Да превърнеш победата в нещо трайно обаче е като да построиш дом. Много по-трудно е, отколкото да вдигнеш крепост.
Той посочи към ездачите.
— За щастие онези хора ми носят новини за новото назначение. Чака ни една хубава малка война. — Червения рицар се насили да се усмихне. — Нея можем да спечелим.
Едуард завърши първата си тежка кама — красиво оръжие със симетрично триъгълно острие и връх, който можеше да пробие и доспехи — и с трепет я връчи на майстор Пайл. По-възрастният мъж я огледа, изпита баланса ѝ на опакото на ръката си, хвърли я към пода и тя се заби с приятно „трак“.
— Добра работа — похвали го той. — Дай я на Дани да ѝ довърши дръжката. След няколко дни ще ти възложа още нещо, дотогава се грижи за работилницата.
Е, работата в работилницата беше лека и отегчителна, но през дългите летни вечери Едуард ухажваше своята Ан и това му позволяваше да се облича добре — с фин прилепнал панталон и красив ленен жакет, който не беше изцапан с безименните химикали, с които работеха, нито прогорен от искри на хиляди места.
Ан беше шивачка и ръцете ѝ бяха винаги чисти. Почти всяка вечер танцуваше на площада до дома си, а Едуард се перчеше с меча и щита си, предизвикваше останалите калфи и уменията му нарастваха.
Точно беше започнал да си чертае нов щит с парче въглен, когато вратата на работилницата се отвори и в нея влезе дребен мъж с посредствена външност, в която нямаше почти нищо забележително. Той се усмихна на Едуард и момчето забеляза, че очите му са черни и някак особени. Непознатият застана до масивната дъбова маса, където клиентите оглеждаха стоката, извади една златна монета и почука по ръба ѝ.
— Доведи ми майстора, млади човече — каза той.
Едуард кимна, повика един чирак и го изпрати на двора. След няколко минути се появи майстор Пайл. Докато го чакаше, тъмноокият мъж гледаше през прозореца, а Едуард не можеше да откъсне очи от него, защото кой знае защо му беше някак трудно да гледа чужденеца.
Той се обърна в мига, в който майсторът влезе и застана пред тезгяха.
— Майстор Пайл — поздрави го той. — Пратих ви няколко писма.
Майсторът изглеждаше объркан, но лицето му скоро се проясни.
— Вие трябва да сте мастър Смит!
— Същият — кимна странникът. — Изпробвахте ли прахчето ми?
— Да. Страховита смес, спор няма. Проби покрива на бараката ми — рече майстор Пайл и повдигна вежда. — Резултатите обаче невинаги са еднакви.
Черните очи на мъжа проблеснаха.
— Хмм. Е, може би не съм го обяснил както трябва. След като получите сместа, опитайте да я навлажните с урина. После я изсушете на слънце, по-далеч от огъня, разбира се. Накрая внимателно я стрийте на едър прах.
— Ако бях алхимик, всичко това щеше да ми се види много интересно, мастър Смит, но аз съм ковач и имам куп поръчки.
Мастър Смит сякаш се обърка.
— Изработвате оръжия, нали?
— Всякакви — рече майсторът.
— Най-хубавите в Алба, както чувам.
Майстор Пайл се усмихна.
— Поне така се надявам.
Чужденецът наклони глава първо на едната страна, а после — на другата.
— Още пари ли желаете? — попита той.
— Боя се, че не — отвърна майсторът и поклати глава. — Просто не ми е това занаятът.
Мастър Смит въздъхна.
— Защо не?
Едуард се втренчи в майстора, сякаш искаше да му внуши да се обърне.
— Имам повече поръчки, отколкото мога да изпълня, а изобретението ви иска още много работа — сви рамене майстор Пайл. — За да се усъвършенства, ще трябват месеци, дори години.
Мастър Смит сви рамене.
— Е, и?
Едуард само дето не подскачаше нагоре-надолу. Майстор Пайл се обърна и го изгледа, но погледът му не беше строг.
— Това е моят калфа Едуард. Той изработи и двете пробни устройства и е много способен. Може пък да склони да работи за вас — каза началникът му и погледна към Едуард. — Искаш ли да опиташ, Едуард? Поръчката ще е само за теб.
Едуард засия, а особеният тъмноок човек отново наклони глава встрани.
— Чудесно — рече той и сложи на тезгяха два листа тънък пергамент. — Хвърлете им един поглед и вижте как ви се струва — рече той. — Тръба, прах и фитил. Искам да изработите и трите.
— Само едно устройство ли желаете? — попита Едуард. — Къде да го изпратим?
— Ще ви дам подробни указания. За едни приятели е — поясни той и се засмя. — Да, искам само едно устройство. След като приключите, унищожете всички записки. Иначе ще се видим пак. Разбрахте ли?
Едуард огледа мъжа — не изглеждаше особено опасен, но видът му явно лъжеше. Освен това по опакото на дланите му сякаш за миг проблеснаха люспи.
— Ще ми платите ли? — внимателно попита Едуард.
— Разбира се — отвърна странникът. — Петдесет златни дуката предплата и още толкова, щом приключите.
Едуард едва успя да си поеме дъх, а майстор Пайл поклати глава.
— Ще повикам нотариуса.
Точно над тях, в огромната крепост в Харндън, кралят се любеше със съпругата си. Два нови белега пълзяха по мускулестите му бедра, а на гърба на кралицата се белееше трети, но нито един от двамата не изглеждаше по-малко омагьосан от половинката си.
Кралят я боготвореше както поклонник — божество. Накрая близна крака ѝ, гризна го нежно и стана.
— Хората ще ми се смеят — каза той. — Аз съм крал, който обича единствено съпругата си.
Тя се засмя, сви юмруци, протегна се като котка и се обърна по корем, така че дискретно да покаже и гърдите, и гърба си.
— Ако позволите — измърка Дезидерата, — бих искала да изкажа съмненията си във Ваше величество.
Той се разсмя и се хвърли отново до нея, сякаш беше много по-млад.
— Обичам те — каза кралят.
Излежаваха се мълчаливо, докато кралските оръженосци в преддверието започнаха да шумят, за да им напомнят, че ги чака кралска работа.
— Определих дата за твоя турнир в Лорика — каза кралят, който знаеше колко ще зарадва жена си. — Ще се отрази добре на всички… след битката. Ще го проведем след Петдесетница.
Тя си пое дълбоко дъх — гледката беше очарователна — и плесна с ръце.
— Освен това поръчах две от твоите каруци на майстор Пайл и гилдията на коларите — добави той. — Трябва да изпробваме хрумването ти. Ще ги покажа на турнира и ще наредя на васалите ни със свити да използват същия модел. — Кралят сви рамене. — Все отнякъде трябва да започнем.
— А Червения рицар? — попита Дезидерата.
Той подскочи като ужилен, а кралицата поклати глава.
— Ротата му разполага с множество еднакви каруци, изработени в Гале — рече тя и се усмихна. — Явно идеята не е хрумнала първо на мен.
Той поклати глава.
— Не бях забелязал.
Кралицата сви рамене — поредният изкусителен жест.
— Ако не се облечеш, посланикът на императора ще трябва дълго да ме чака — отбеляза той и посегна към нея.
— Позволих си да го поканя на турнира — каза кралицата. Наблюдаваше го зорко като ястреб, но той не трепна.
— А — рече кралят.
Лагерът му се стори много уютен в късната лятна вечер, а пристигането им толкова приличаше на завръщане у дома, че капитанът едва не се разплака. После тръгна да види хората си, а усмивката не слизаше от лицето му.
В една каруца седеше Гелфред и хранеше…
— Боже Господи, Гелфред! Това Пърсивал ли е? — възкликна капитанът, слезе от ездитния си кон и смая ловеца си, като го прегърна.
Орелът плесна с криле и изкряска, а Гелфред кимна.
— Чудесна птица е. — Той се огледа и добави: — Мястото му не е при нас, разбира се. Простете, но нито вие, нито игуменката сте кралски особи.
Капитанът кимна.
— Ще помолим императора да ни издаде хрисовул58, какво ще кажеш? — каза той и се засмя. — Освен това съм почти сигурен, че игуменката за малко е щяла да стане кралица.
Гелфред беше потресен, а сер Алкеос кимна.
— И аз го подозирах.
Гавин погледна към капитана.
— Аз ще играя малоумния брат. За какво става дума?
В съзнанието на капитана Хармодий се изсмя като ехидна клюкарка.
„Аха! Значи осъзна коя е!“
— Била е любовница на стария крал, Гелфред. София Рей. Хотор Велики ѝ предложил брак след битката при Чевин, но тя му отказала. — Капитанът се усмихна. — Представи си само, била е любовница и на краля, и на Ричард Плангиър, по едно и също време! — Той поклати глава. — После е станала игуменка. Преди тридесет години. — Той поглади перата на Пърсивал. — Сигурно Хотор ѝ е дал орела. Положително е доста стар.
Очите на птицата бяха златни и непроницаеми, с черни зеници.
— Чувал съм, че доживяват петдесет години — каза Гелфред.
Сърдитият поглед на Пърсивал прикова очите на капитана.
— Разбирам — каза той.
Маг седеше с пристава Йони под последните лъчи на залязващото слънце. Бяха извадили походните му столове — удобни бяха, но нямаха облегалка, а тя не ставаше по-млада. Йони се взираше в звездите.
— Виждам много непознати лица — каза тя, докато двама войници минаваха покрай тях. Те се спряха до един от фенерите на Йони, огледаха я преценяващо и се поклониха.
— Вербувахме нови хора — отвърна той, погали я по гърба, обърна глава и се усмихна. — Хубаво де, те сами дойдоха. Само дето не ни нападнаха — щом вдигнахме лагера, надойдоха всички по-малки синове в северната част на страната, че дори и няколко морейци. Кълна се в Спасителя, вече сигурно имаме стотина копиеносци.
Тя въздъхна и каза:
— Толкова много?
Йони се намести в стола си.
— Той няма ли да се зарадва? Младият капитан?
Маг се наведе и нежно го целуна.
— Аз съм греховна стара жена. Не знам какво правиш с тази ръка, но ако искаш да ме прелъстиш, няма нужда.
Той застина, но после се ухили.
— Отдавна не съм се упражнявал, милейди.
Двамата помълчаха известно време.
— Непохватен ли съм? — попита Йони.
— Не — отвърна Маг, която се чудеше дали да не изгаси фенерите и най-безсрамно да легне на килима. — Не — повтори тя.
— Тогава какво има?
Тя махна с ръка и отиде да духне свещите.
— Можеш да споделиш с мен — настоя той.
— Мислех си за капитана — повдигна рамене тя. — Всички си мислите, че е добре, но това не е вярно. Той е като ранен кон, който не спира да върви. Изглежда съвсем добре — докато рухне мъртъв.
Маг се притисна към Йони, а той я прегърна.
— Като бях млад, най-много от всичко исках да бъда рицар — започна той. — Много го исках и много се борих, но не се получи. Мина известно време, преживях няколко беди, запознах се с мъжа ти и двамата оцеляхме в тежки времена. После станах почтен човек в малко градче. И хубави дни съм имал, и лоши. А сега… par dieu, сега май ще стана рицар! И ще се оженя за вас, милейди. — Той крепко я прегърна. — Капитанчето още много ще страда, това искам да кажа. Ако се пречупи… — Йони сви рамене, — значи ще се пречупи. Такъв е животът.
Тя кимна и се присламчи малко по-близо до килима в палатката им.
Капитанът седеше със сер Алкеос и брат си под последните лъчи на слънцето. Огромният орел се беше настанил на стойката си в дъното на палатката. Бяха го закачулили и той тихичко грачеше. Капитанът отиде да го погали и успокои, а през това време Тоби му наля вино.
В този миг на един от коловете на шатрата почука сер Йеханес.
— Влез! — извика Червения рицар.
След Йеханес влязоха сер Томас и сер Алисън и Тоби им наля вино. В далечината Дъбовата пейка стовари юмрук върху главата на Уил Главореза и стрелецът рязко седна, а капитанът поклати глава.
— Хубаво е човек да си е у дома — рече той, а Йеханес му подаде кожена кесия.
— Знам, че тази вечер празнуваме, но вестоносците налитат като мухи на конска фъшкия, м’лорд. Свитъци, писма и какво ли не още — рече той и изкриви лице. — Повечето са за нашия новобранец-благородник. — Йеханес посочи към Алкеос. — Чичо ви изглежда си е наумил да се свърже с вас.
— Извинете ме — каза Алкеос и счупи печата на един тубус от тъмно дърво. През това време Йеханес подаде втори на капитана, този път от слонова кост. Червения рицар погледна печата и се усмихна.
— От кралицата е, господа.
Всички пиеха, дори Дръзката.
Докато Алкеос четеше свитъка си, капитанът счупи печата на своя.
Мореецът вдигна очи.
— М’лорд — официално започна той, — положението се е влошило. От името на императора бих желал да помоля да тръгнем час по-скоро.
Капитанът не вдигна очи от писмото си.
— Успокойте се, джентълмени — каза той. — Тази вечер никъде няма да ходим.
Алкеос беше блед като платно.
— Императорът е бил… отвлечен. Държат го за заложник. Станало е преди повече от седмица.
Капитанът вдигна очи и зарови пръсти в брадата си.
— Добре, това наистина е извънредно положение. Том?
— Готови сме да потеглим в първи зори — отвърна великанът и се ухили. — Поне не скучаем.
— В интересни времена живеем — кимна капитанът. — Всички да се наспят, защото ще яздим бързо. Да приема ли, че това е свързано със същите… неприятности, заради които ни нае чичо ви?
Алкеос поклати глава.
— Не зная — каза той и пристъпи от крак на крак. — Дори не знам дали е още жив. И дали е император.
Капитанът кимна.
— Значи потегляме призори — каза той. — По пътя ще научим каквото трябва.
Йеханес погледна към свитъка в ръката му.
— Ами кралицата?
Капитанът въздъхна.
— Кани ме на турнир през пролетта — отвърна той и се усмихна, а после се загледа в мрака навън. — Някой е отвлякъл императора, а от нас се очаква да го спасим. Мисля, че ще се наложи да пропуснем турнира.
Червения рицар огледа хората си.
— Запомнете тази нощ, приятели. Дишайте дълбоко и се насладете на виното, защото тази вечер всичко е на кантар. Усещам го.
— Кое е на кантар? — попита Дръзката и повдигна вежда към Том, сякаш за да каже: „Той пиян ли е?“
— Всичко — отвърна капитанът и се разсмя с глас. — Всичко!