Червения рицар

Глава дванадесета

Игуменката нареди да внесат най-дългата маса, която капитанът беше виждал в живота си — изпълваше голямата зала от камината до трона и около нея можеха да седнат тридесет души. Него ден обаче присъстваха не тридесет, а едва шест (без игуменката) — капитанът, седнал на един стол и вдигнал крака върху друг; сер Йеханес, сковано облегнат на трети; Джералд Рандъм, който (след като спаси половината от кервана си) изведнъж беше станал представител на всички търговци и заемаше още два стола; и комендантът на Замъка на моста, сер Майлъс, който чакаше, отпуснал глава на дланите си. Гелфред седеше отделно, спазвайки самоналожената си социална изолация. Последен беше отец Хенри, който седеше с писец и восъчни плочки в ръце и се готвеше да запише взетите от съвета решения.

Игуменката се беше настанила вдясно от капитана, а от двете ѝ страни стояха две сестри, които държаха двата най-важни поста в манастира — нейната наместница, сестра Майрам и сестра Ан, която отговаряше за послушниците. Щом мъжете се настаниха, игуменката прочисти гърлото си.

— Капитане? — подкани го тя, а той свали обутите си в ботуши крака от стола и се изправи.

— Така — започна Червения рицар. — Най-после ни обсадиха. Врагът осъзна колко сме малко и затвори всички пътища — рече той и сви рамене. — Честно казано, това е по-лошо от всичко, което понесохме на бойното поле. След невероятния ни късмет вчера той трябваше да си помисли…

— Господ ни помогна! — обади се Рандъм.

— Врагът трябваше да предположи — продължи капитанът, — че щом сме успели да му нанесем такъв удар, значи разполагаме с голям гарнизон и с могъщи магьосници. Вместо това той се възползва от мрака, за да нападне всичките ми аванпостове. Дами и господа, снощи загубих трима мъже — каза той и се огледа.

Оказа се, че хитро поставената в ничия територия балиста не е била поставена чак толкова хитро, в резултат на което загинаха Гийом Дългия меч (един от капралите), един паж и един стрелец, а Малкия Уил, оръженосецът на Гийом, си изплакваше очите в лазарета.

— Дори вчера не загубихме толкова хора — продължи капитанът, а останалите наемници закимаха. — Добрата новина е, че мастър Рандъм доведе със себе си дузина войници и шестдесет стрелци — каза той и кисело си помисли: „Много от които не ги бива, а вчера всичките избягаха. Е, един остана.“ Сер Гавин все още не беше благоволил да отвори очи.

— Моите хора не са просто стрелци — обади се Рандъм. Капитанът се облегна назад и го огледа преценяващо.

— Знам, че не са — отвърна той, — но докато приключи обсадата, ще трябва да се отнасяме с тях като с обикновени войници.

Рандъм кимна.

— И аз умея да въртя меча.

Капитанът беше забелязал, че търговецът е въоръжен, а очевидци разправяха, че се е справил много добре.

— И така — продължи младежът, — разполагаме с четиридесет войници, достатъчно здрави, за да облекат доспехи. Заедно с всичките ни оръженосци това прави шестдесет души. Стрелците ни са три пъти повече благодарение на селяните и търговците — каза той и се огледа. — Врагът разполага с поне пет хиляди блатници, ърки, човеци и други съюзници.

— Боже Господи! — възкликна сер Майлъс и тревожно се размърда на стола си. Сер Йеханес изглеждаше така, сякаш е изял нещо развалено.

Капитанът погледна към Гелфред и той кимна.

— Няма начин да са по-малко, като се има предвид какво видях сутринта — рече ловецът. — Врагът може да блокира всички пътища и пътеки едновременно и да подменя войниците си на всеки няколко часа. — Той сви рамене. — Сами можете да видите, че блатниците копаят окопи извън обсега на требушетите. Приличат на термити. Отвън има… — Гелфред отново сви рамене. — Ужасно много термити.

Червения рицар се огледа.

— Освен това разполагаме с още стотина търговци и семействата им, както и с четиристотин жени и деца — каза той и се усмихна. — Безполезни зинали гърла. Ако бяхме на Изток, вече да съм ги изпратил сред врага. — Капитанът пак се огледа. — Вместо да ги хранят, блатниците хубавичко ще си напълнят стомасите.

Никой не оцени шегата му.

— Не може да говорите сериозно! — обади се игуменката.

— Права сте. Няма да ги изгоня от крепостта, за да ги убият, но търговците и хората им трябва да работят и бих искал да изпратя дузина стрелци и двама войници, които да ги обучат. Ако не можем да се отървем от безполезните гърла, трябва да ги направим полезни. С храната, която разполагаме, можем да храним хиляда души в продължение на четиридесет дни. Или два пъти по-дълго, ако намалим дажбите наполовина.

— Освен това имаме зърно! — допълни игуменката.

— Да, ще стигне за двеста и осемдесет дни — отвърна той.

— Кралят ще пристигне много преди това — твърдо рече тя.

— Добър ден — обади се Хармодий от вратата и се усмихна на всички. Явно не беше сигурен дали е добре дошъл. — Получих поканата ви, но точно извършвах една дисекция. Вие, господа, разполагате с много кандидати — отбеляза магът и се усмихна. — Такива интересни неща открих!

Всички го зяпаха, сякаш беше прокажен, дошъл на банкет. Старецът си придърпа един стол и седна.

— Между другото, в зърното ви имаше плъхове — каза Хармодий. — Отървах ви от тях. Знаете ли — започна той, втренчил поглед в игуменката, — кой командва врага?

Тя трепна.

— Явно знаете. Разбирам. Хмм — рече той. Днес старият магьосник изобщо не изглеждаше чак толкова стар. Приличаше по-скоро на четиридесетгодишен мъж, отколкото на седемдесетгодишен дядо. — Вас, милейди, ви помня, разбира се.

Игуменката потрепери — само за миг — а после си наложи да погледне чародея и капитанът забеляза какво усилие ѝ костваше това.

— И аз вас — рече тя.

— Ами, три пъти „ура“ за атмосферата на опасна тайнственост — обади се Червения рицар. — Лично аз много се радвам, че двамата се познавате.

Магът го изгледа.

— Вие ли го казвате? — попита той и се наведе напред. — Знам кой сте, момко.

Всички рязко се обърнаха, първо към капитана, а после към Хармодий.

— Наистина ли? — попита игуменката и стисна броеницата на шията си. — Сериозно ли говорите?

Капитанът виждаше, че Хармодий се наслаждава на драмата. Щеше му се да разбере кой е този стар шарлатанин, но вместо това прокара пръсти по кинжала си.

— Ако разкриете самоличността ми, кълна се пред олтара на вашия Бог, че ще ви посека на място! — изсъска капитанът.

Хармодий се разсмя и се залюля напред-назад със стола си.

— И вие, и всички останали взети заедно дори косата ми не бихте могли да разрошите — рече той и вдигна ръка, а наемниците скочиха на крака с извадени оръжия.

Магьосникът поклати глава.

— Ваши благородия! — възкликна той и вдигна ръце. — Искрено ви моля за извинение, капитане. Обичам малките изненади и си помислих, че може би… Не ми обръщайте внимание, моля ви се. Аз съм просто безобиден старец.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита капитанът иззад оголеното острие.

Игуменката поклати глава.

— Хармодий да Силва, кралският магьосник. Прекърши врага при Чевин и отне силата на предишния кралски магьосник, когато той ни предаде.

— Той ви беше любовник — измърмори Хармодий. — Е, поне един от многото.

— А вие бяхте млад глупак. И тогава, и сега, поне по сърце — рече игуменката и елегантно се настани обратно на стола си.

— Милейди, ако е така, то е, защото години наред бях в плен на магията му — рече Хармодий. — Не го бях победил дотолкова, доколкото си мислех, а той още е сред нас — добави магът и огледа мъжете около масата. — Вражеският командир, ваши благородия, е предишният кралски магьосник, най-могъщият чародей в ордена ми за последните двадесет поколения. — Той повдигна рамене. — Или поне така подозирам, а предположенията ми се основават на наблюдения.

— Твърде скромен сте — каза горчиво игуменката.

— Тогава го измамих, както добре знаете — рече Хармодий. — Не можех да се меря с него, сега — да не говорим. Той се е продал на Дивото, а аз поне десет години линях в съграден от него затвор.

Войниците и търговецът слушаха размяната на реплики както публика наблюдава рицарски турнир. Дори капитанът, чиято безценна анонимност висеше на косъм, беше съвсем объркан.

— Обяснете ми, ако обичате — каза той. — Нашият враг всъщност е човек, така ли?

— Вече не — отвърна Хармодий. — Сега е същество, наречено Торн и е толкова по-силен от мен, колкото аз съм по-силен от лейди игуменката.

В края на масата свещеникът беше спрял да пише и ги гледаше ужасено. Капитанът почти го съжали. Ненавистта му към всички, които боравеха със силата, била тя херметистка или естествена, приличаше на отвращението, което обикновените хора изпитват към болестите.

Червения рицар се наведе напред.

— Ще възразите ли, ако удържим прилива на спомени и разкрития и се съсредоточим върху обсадата? — попита той.

— Торн ви подцени и вие успяхте да му нанесете удар, но това няма да се повтори — каза Хармодий. — Сега той ще ни го върне.

— Е, много ви благодаря — рече капитанът.

— След като успя да ни изолира от външния свят, няма да има повече вилазки и изненадващи победи — рече магьосникът и се облегна назад. — И изобщо не си помисляйте, че мога да се изправя срещу него, защото не мога. Въпреки че присъствието ми ще го настърви още повече.

— Все още можем да изпращаме вилазки и да очакваме успех — настоя капитанът. — Ако броим и хората на мастър Рандъм, разполагаме с повече войници и стрелци, отколкото в началото.

Хармодий поклати глава.

— Не се съмнявам в това. Не желая да ви обидя, проявихте се благородно, но номерът с кучетата и соколите няма да мине отново, а интелектът му, простете, че го казвам, капитане, е страховит. Вече е вербувал предатели в крепостта и ще вербува още сред войниците и търговците. Освен това има способността да въздейства на всеки, който притежава силата. Колко силна е волята ви, милейди? — попита магьосникът.

— Никога не е била много силна — равно каза тя, — но когато става дума за него, е стоманена.

Хармодий се усмихна.

— Смятам, че това е вярно, милейди — призна той.

— Дори да ни е хванал в капан — настоя Червения рицар, — дори всеки ден да насъсква съюзниците си срещу нас, ние ще издържим.

— Няма да постъпи така — рече Хармодий и се наведе напред, а после посърна толкова рязко, че сякаш се спихна. — Вместо това ще действа подривно, така е устроен. Ще използва магия и измама. Обикновено предпочита някой предател да отвори портите, защото така оправдава собственото си предателство. Освен това обича да си мисли, че е по-умен от всички останали.

Капитанът успя да се усмихне.

— Старият ми учител по фехтовка казваше, че истинският майстор иска не само да победи, но и да го направи посвоему — рече той.

— Съвсем вярно — каза Хармодий. — Горделиво, но вярно.

Младият човек кимна.

— Горделивостта сигурно е често срещан недостатък и във вашия занаят.

Хармодий се усмихна горчиво, а капитанът се наведе напред.

— Имам два въпроса и се радвам, че сте тук, за да им отговорите — рече той. — Той може ли да удари стените директно, с фантазъм?

— Изключено — каза игуменката. — Те са укрепвани с молитви и заклинания в продължение на петстотин години и нищо на света не може…

— Напротив, може — прекъсна я Хармодий. — Милейди, той вече не е Ричард Плангиър, магьосник-благородник, който просто си е забучил няколко пера и се е покварил малко. Той е Торн, Властелин от Дивото. Ако наистина си го науми, може да нападне стените на тази древна крепост с цялата си мощ и с течение на времето да успее да ги събори. — Той се обърна към капитана. — Според мен обаче, макар че може ужасно да греша, той няма да прибегне до това, освен ако всичките му други планове се провалят. Цената би била чудовищна.

Червения рицар кимна.

— Очаквах да чуя нещо подобно. Ето и втория ми въпрос. Вие сте кралският магьосник. Притежавате ли достатъчно сила, за да отвлечете вниманието му? Или да го победите?

Хармодий кимна.

— Мисля, че мога да му отвлека вниманието. Веднъж без особен риск за самия мен и веднъж с огромен риск — рече той и се разсмя. — Ваши благородия, усещам го навсякъде около нас. Опитва се да влезе в главите ни и засега силата в този манастир и в стените на крепостта е успяла да го спре. Той знае, че съм тук, но мисля, че все още не е наясно кой съм — каза Хармодий, поклати глава и сякаш отново посърна. — Допреди няколко дни обаче самият аз не знаех кой съм. Боже Господи, как е успял да ми размъти главата!

Капитанът се облегна назад и потъна в дълбок размисъл.

— Според вас има ли обстоятелства, при които би зарязал обсадата? — попита той. — Ако дойде кралят, дали няма просто да се оттегли?

Хармодий ги наблюдава дълго и втренчено.

— Вие изобщо не разбирате с какво си имате работа — рече той. — Наистина ли си мислите, че кралят ще стигне до нас?

Червения рицар направи физиономия.

— Вие сте всезнаещият маг, а аз — младо кутре, което командва шайка наемници, но според мен…

— Спестете ни престорената си скромност — сопна се Хармодий.

— Тогава вие ни спестете самомнителната си арогантност! Това не ми прилича на внимателно изготвен план и при цялото ми уважение към вас, магьоснико, този Торн явно не е толкова умен, за колкото го мислите — рече капитанът и се огледа.

Сер Майлъс кимна.

— Съгласен съм, допуска грешките на начинаещ. Не знае нищо за войната — каза той и сви рамене. — Или поне не знае как да воюва с хора.

Хармодий се накани да отговори, но вместо това подръпна пищната си брада. Настана пълна тишина и мъжете около масата се подготвиха за реакцията му. Накрая обаче магьосникът само поклати глава.

— Това е… интересен довод. И е много вероятно да е верен.

Отец Хенри напусна голямата зала, прегърбил рамене и Маг го видя да влиза в параклиса, където седна на резбования стол до вратата и покри лицето с ръце.

Не беше лош свещеник — изслуша изповедта ѝ, наложи ѝ поносимо покаяние. На Маг ѝ се искаше да го хареса, но в очите му имаше нещо, което не ѝ допадаше, а влажната ръка, която бе положил на челото ѝ, я накара да се почувства неловко.

Все още мислеше за това, когато дойдоха стрелците — двама младежи, които не познаваше добре. По-високият имаше яркочервена коса и престорена усмивка. Бяха свалили бригандините си и оглеждаха двора. Виждаше се, че назряват неприятности.

Високият с козята брадичка забеляза Лиз перачката, но тя не харесваше мъже на неговата възраст, така че му обърна гръб и той се насочи към Ейми — най-голямата дъщеря на Картърови. За нея майка ѝ казваше, че има големи гърди и малък мозък, докато Кити, по-малката ѝ сестра, беше умна и за двете, с тъмна къдрава коса и леко дръпнати очи.

Стрелците тръгнаха към двете девойки, които седяха на високи столчета в градината на манастира и мелеха ечемичено брашно с ръчни мелници — скучна, изморителна работа, идеална за хубави млади момичета, поне според монахините.

Наоколо им се беше събрала цяла група чираци, ратаи и фермерски синове, които, естествено, вършеха цялата работа. Маг си каза, че на монахините едва ли им се налага често да се борят с това, но ако не се усетят скоро, момчетата ще разглезят и Картъровите, и Ланторновите дъщери, както и всяка друга неомъжена жена, която не е монахиня. „А може би и няколко монахини“ — рече си шивачката. Беше започнала да опознава някои от по-старшите…

Така и не чу какво казва стрелецът, но селските момчета и чираците до един скочиха на крака. Стрелците се изсмяха и седнаха да лъскат с пепел и слама шлемовете и налакътниците си до тъмния блясък, с който грееха броните на цялата рота.

Маг се приближи до тях. Усещаше, че се задава буря и макар че не даваха вид, че търсят неприятности, стрелците правеха точно това.

— Всеки дръвник може да върви подир плуг — заяви Козята брадичка и се усмихна. — Навремето и аз това правех.

— И какъв си сега? — попита един чирак.

— Войник — отвърна Козята брадичка. Само интонацията му беше достатъчна, за да подскаже на Маг, че всяка дума е насочена към момичетата на Картърови.

Ейми вдигна очи от мелницата си. Беше си взела чукалото от сина на Смит, защото Маг беше там и можеше да я издаде.

— Ти… участва ли в битката? Вчера?

— Убих цяла дузина блатници — рече Козята брадичка и се разсмя. — Лесно е, ако знаеш как.

— Ако знаеш как — каза другият стрелец, който досега беше мълчал и никак не се престараваше с лъскането.

— Значи не е по-различно от който и да е занаят — рече чиракът на обущаря.

— Да, ако изключим това, че аз ще умра богат, а ти ще си затънал до уши в пикнята на майстора ти — отвърна Козята брадичка.

Кити сложи ръце на кръста си.

— Мери си приказките — каза тя.

Двамата стрелци се спогледаха.

— На хубава дама не се отказва — каза по-мълчаливият и се подсмихна, а после стана и ѝ отправи дворцов поклон. Маг знаеше, че селските момчета няма как да се мерят с него. — Сигурно често ти го казват, а, моме?

— Я не ми казвай „моме“! — каза Кити.

Ейми се усмихваше на стрелеца с червената брада. Маг не беше сигурна какво не е наред — може би тонът им? Гневът на селските момчета сякаш надъхваше стрелците.

— С малко мас ще блести повече — обади се друго момче, което всъщност си беше млад мъж. — Освен ако само се фукаш — добави той и се ухили. Беше висок, с широки рамене и толкова местен, колкото стрелците.

Мълчаливият го изгледа подигравателно.

— Ако имам нужда някой чукундур да ми каже как да си лъскам бронята, ще го попитам — каза той.

Едрият младеж пак се ухили.

— Ти си чукундур, фермерче. Аз съм от Харндън и чак от тук надушвам фъшкиите по обувките ти.

Кити се изкикоти. Мълчаливият не можа да понесе подигравка от жена в критичния момент и се настрои срещу нея.

— Млъквай, курво!

Промяната в атмосферата настъпи толкова бързо, колкото сметаната става на масло в гюма. Кити се изчерви, но вдигна ръка към най-близкото момче.

— Недей — каза тя. — Няма нужда да ме защитаваш.

Маг се гордееше с момичето. Козята брадичка обаче се изправи и изтърси сламата от скута си.

— Точно така, бъди разумен — каза той и се усмихна. — Научи се да си разтваряш краката като нея, когато наоколо има истински мъж.

Момчетата отново скочиха, а двамата стрелци изведнъж извадиха ножове — дълги ножове — и заеха добре заучени бойни пози.

— Стиска ли му на някой? — попита Козята брадичка. — Ха! Вие сте просто стадо, което ни плаща да го пазим. Ако искам да оправя някоя овца, ще я оправя и никой не може да ми попречи.

Едрият младеж от Харндън излезе напред.

— Ще се бия и с двама ви — каза той, — а после ще се погрижа да ви осъдят.

Той си плю на ръцете, сякаш без да бърза… но още докато се изплюваше в лявата, изпружи единия си крак. Намираше се по-близо до мълчаливия, така че подсече коляното му, изви ръката с ножа зад гърба му и наемникът се просна по лице в прахта.

— Йесу Христе! — изкрещя стрелецът.

Младежът от Харндън опря коляно в гърба му и се обърна към другия:

— Хвърли ножчето или ще му строша рамото, а после пак ще дойда да ти спукам черепа.

Козята брадичка изръмжа, а върху тила му се стовари тежък жезъл. Ударът беше толкова силен, че той се свлече на земята като чувал с картофи, а Маг се озова лице в лице с предводителя на наемниците, който се беше появил сякаш по чудо, удряйки рижия с капитанската си палка. Тя изквича, а младият рицар се надвеси над едрия младеж, който продължаваше да натиска стрелеца в прахта.

— Пусни го — тихо каза капитанът. — Ще се погрижа да бъде наказан, но ръката, с която опъва лъка, ми трябва здрава.

Младежът го погледна и кимна, след което се изправи и пусна стрелеца на паважа с едно-единствено грациозно движение.

— Можех да надвия и другия — каза той.

— Знам — каза капитанът. — Каруцар си, нали?

— Името ми е Даниъл Фейвър и съм от Харндън, капитане. Баща ми, Дик Фейвър, има десет каруци — отвърна младежът.

— На колко години си, Даниъл? — попита капитанът, наведе се и сграбчи мълчаливия за ухото.

— На петнадесет — отвърна момчето, а младият рицар кимна.

— Можеш ли да опъваш лък, момко?

Едрият младеж се ухили.

— И меч умея да въртя. Лък — да, стрелям с всякакви.

— Мислил ли си да станеш войник? — попита капитанът.

Даниъл кимна тържествено.

— Ами, тогава ела да ми помогнеш да накажем този разбойник — каза капитанът. — Доколкото мога да преценя, през следващите няколко седмици нищо няма да извозваме, а момче като теб може да използва уменията си, за да спаси приятелите си. Както и няколко красиви девойки — рече той и се поклони елегантно на Маг и двете момичета.

Уил Картър пристъпи напред.

— И аз мога да опъвам лък, капитане — каза той с треперещ глас.

Капитанът се усмихна.

— Така ли? — отвърна той и погледна към Маг. — Може ли да поговоря с вас, стопанке?

Тя кимна и младият рицар я отведе встрани. Все още теглеше мълчаливия за ухото и той залиташе подире му.

— Колко зле беше? — попита той.

Маг срещна погледа му — имаше много красиви очи. Оказа се по-млад, отколкото изглеждаше отдалеч. Дрехите му бяха ужасни — яката на ризата му беше раздърпана и протрита, маншетите — направо черни от мръсотия, а от жакета му висеше дълъг конец.

— Зле — каза тя. Усети, че трепери, коленете ѝ омекнаха. Това не бяха обикновени очи.

— Войната не прави момчетата любезни — каза той и дръпна ухото на стрелеца.

— Вие обаче въпреки това ще научите онези двамата да воюват — рече тя, чудейки се какво я е прихванало, че му говори така и бързо добави: — Милорд.

Той се замисли върху чутото, а мълчаливият се опита да се дръпне, но капитанът злобно изви ухото му.

— Права сте, но ако не го направя, Дивото живи ще ни изяде — печално изрече той, сякаш наистина разбираше колко е права.

— Какво ще стане с него? — попита Маг.

— Със Сим ли? — попита капитанът, отново дръпна стрелеца за ухото, за да го обърне към себе си, а той изкрещя от болка. — Сим ще получи четиридесет удара с камшик по гърба. По десет на всеки два дни, да има какво да очаква с нетърпение. Освен ако наместникът ми реши да го накаже за пример на останалите.

Сим извика.

— В който случай ще го вържем за колелото на някоя каруца, ще му разрежем гърба… — продължи капитанът. Стрелецът изскимтя, а Маг се олюля.

Капитанът ѝ се усмихна.

— Може да ви звучи ужасно, но е за предпочитане пред изнасилването. Простете, говоря твърде прямо — рече той и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. — Вие сте шивачката, нали?

Тя направи реверанс.

— Да, милорд.

— Ще бъдете ли така любезна да ми отделите малко време? Имам нужда от… всичко.

Той се усмихна, а Маг кимна.

— Забелязах — рече тя и темата ѝ даде кураж да изправи рамене. — Ризи? Бельо? Подшлемници?

— Може ли по три от всичко? — с копнеж попита той.

— Ще дойда днес следобед, милорд — кимна Маг с припрян реверанс.

— Хубаво — отвърна капитанът и тръгна обратно към местните, без да пуска ухото на стрелеца. Селските момчета се надпреварваха да утешават Картъровите дъщери. Интересно защо младежът от Харндън стоеше неуверено отстрани, без да участва в надпреварата? Маг му се усмихна и се върна към работата си.

Том Лохлан седеше на масата си в кулата, където се помещаваше гарнизонът. Тя се беше превърнала в негов кабинет — негов и на Пияндето, защото той бе започнал да се превръща в най-доверения му помощник.

Том вдигна очи от картите си и долови трополенето на ботуши с шпори по камъните. Не можеше да го сбърка с нищо друго. Преди капитанът да изкачи стълбите, той успя да се изправи, да пъхне картите в една торба и да надзърне през амбразурата към блатниците, които копаеха окоп.

Щом влезе, капитанът просна Сим Долния на масата и когато пусна ухото му, стрелецът продължително изскимтя.

Том въздъхна.

— Какво е направило пак това безполезно говедо? — попита той. Сим Долния беше една от звездите в ротата, поне що се отнасяше до престъпленията.

По стълбите зад капитана се изкачваха дузина младежи и той ги посочи с поглед.

— Водя ти новобранци. Стрелци.

Том кимна. Подходящи бяха, и той ги беше оглеждал — синове на земевладелци, всичките едри, добре охранени здравеняци с широки рамене и мускулести тела. Начело стоеше младеж, който с течение навремето може би щеше да достигне неговия ръст.

Том пак кимна и докато заобикаляше масата, за да поздрави новобранците, стовари юмрук върху главата на Сим.

— Да не си мръднал! — излая той.

— Отивам в главната квартира — рече капитанът.

Том се поклони и се обърна към момчетата.

— Кой от вас умее да стреля с лък? — попита той.

— Има и още един — рече капитанът. — Червения Бийв, лежи насред двора с разбита кратуна. Утре и двамата ще ги изправим на капитански съд. Гледай да е съвсем публично, Том.

Капитанският съд беше официална институция. Не ставаше дума за нещо, което да се размине с десетина удара с камшик и да се забрави — свикваха го за престъпления, които изискваха сериозно наказание, включително екзекуция.

Капитанът кимна на момчетата.

— Кажете истината и се постарайте да се представите добре. Не приемаме всички, а и родителите ви трябва да дадат съгласието си.

Том едва не се задави, докато се опитваше да сдържи смеха си, но капитана много го биваше. Умееше да вербува новобранци, докато Том никога не бе успявал да убеди когото и да е да се присъедини към каквото и да било, освен ако държеше бухалка в едната си ръка и камшик в другата. „Не приемаме всички.“ Гигантът не можа да се сдържи и се изсмя.

— Да слезем долу при мишените и да видим какво можете — каза той с възможно най-кроткия си (според него) глас, а после се обърна към Сим: — Най-добре не шавай, момко. Капитанът иска да набие главата ти на кол.

Том последва младежите по стълбите към двора, а Червения рицар се облегна на оградата, издигната около главната квартира. В действителност тя представляваше добре укрепена покрита веранда, която стърчеше на стотина метра над равнината. Пред очите му група хора, вероятно пленници, копаеха ров, надзиравани от някакво страховито чудовище.

Докъдето стигаха очите му, човеци и твари копаеха окопи, които съставяха истински лабиринт. Капитанът подозираше, че формата му не е случайна, а мащабът му беше както чудовищен и нечовешки, така и възхитителен. Не ставаше дума за концентрични кръгове, каквито би изкопал един професионален войник. Вместо това ровът следваше естествения контур на терена така, както стегнатият сукман следва извивките на закръглена жена. Някой беше замислил всичко това и сега го осъществяваше. За един-единствен ден.

Нуждаеше се от Амичия. Искаше да говори с нея, но бе твърде изтощен, а крепостта — твърде препълнена с хора, за да успее да я открие. Досети се обаче за друг начин, стига тя да беше на поста си. Трябваше само да открехне леко вратата. Той посегна, влезе в стаята, махна на Пруденция и тръгна към обкованата с желязо врата.

„Недей — каза му тя. Беше му го повтаряла цял живот и в повечето случаи той не ѝ обръщаше внимание. — Не можеш да ѝ имаш доверие, а и Торн е от другата страна на тази врата и те чака.“

„Все някога трябва да легне да спи.“

„Спри!“

Той натисна вратата с цялата си тежест — онази, която притежаваше в съня — и натисна дръжката, докато бравата прещрака, вратата се отвори с трясък и в залата нахлу гъста зелена мъгла, достатъчно мощна, за да озари цял град, ако не и десет…

Торн се ухили, усетил как тъмното слънце изгрява над повърхността на силата и запрати всичката си мощ към него, за да го зароби. Повече нямаше да се колебае. Хората, които притежават силата, винаги търсят директен двубой. Торн беше готов.

Игуменката почувства изблик на сила от Дивото и замръзна на място. Тъкмо хранеше Пърсивал с парчета сурово пиле и чинията с месо падна на мраморния под. Не беше възможно в крепостта ѝ да има толкова много сила. Пресегна се и усети него…

Торн усети златното сияние на присъствието ѝ и спря, за да го докосне и да го вкуси, удивен от силата ѝ. Почувства се очарован, натъжен, разярен, изпълнен с вина… а вниманието му бе безвъзвратно отвлечено.

Той лежеше на пода, Пруденция се опитваше да стигне до него и мраморната ѝ ръка беше на сантиметри от неговата. Единственото, което виждаше в гъстия, зелен като гора през лятото задушлив облак, бе тази ръка и черно-белите, наредени като паркет плочки. Беше притиснат към пода, а силуетът на клетката се затваряше около него. Фантазмът беше толкова мощен, че докато го смазваше, можеше само вдишва силата му. Внезапно клетката сякаш се разми. Капитанът се напрегна, но дори докато отслабваше, магията бе твърде силна. Той се опита да я изхвърли от съзнанието си с крясъци: „Глупак, глупак, глупак…“ Вратата се затвори с трясък, а той остана да лежи свит в ъгъла на укрепения си балкон. Старият маг се беше надвесил над него, жезълът му още сияеше, а по дължината му пробягваха нишки самовилски огън.

— Имате предимство пред мен — тихо каза капитанът.

Старият магьосник му подаде ръка.

— Така е. Аз съм кралският маг Хармодий, а вие сте лорд Гейбриъл Модератус Мюриен, синът на Анна — рече той и се усмихна мрачно. — Виконт Мюриен. Не се и опитвай да го отречеш, дяволче такова. Майка ти те смята за мъртъв, но аз разбрах кой си в мига, в който те видях.

Старецът му помогна да се изправи и го отведе до един стол в другия край на стаята. Внезапно изникна Жак със зареден арбалет в ръце и се прицели в Хармодий толкова бързо, че магьосникът въобще не успя да реагира.

— Една ваша дума, господарю, и ще го очистя — каза прислужникът.

— Нали го чу? — рече капитанът, който имаше чувството, че го е налегнал най-ужасният махмурлук в живота му.

— Чух — отвърна Жак. Върхът на стрелата му не трепваше.

Капитанът си пое дъх, потръпна и попита магьосника:

— Защо да не му разреша да те убие?

— Жалката ти тайна струва ли колкото живота на всички в крепостта? — попита чародеят. — Никой от вас няма да оцелее без моята помощ, дори с нея шансовете ви пак не са големи. В името на Светата троица, момче, ти току-що изпита силата му на гърба си!

На капитана му се прищя да можеше да разсъждава трезво. Името, с което го бе нарекъл магът — Гейбриъл — го беше потресло толкова дълбоко, колкото зелената клетка. Дори на себе си не беше позволил да мисли за това име.

— Убивал съм и съм позволявал да умрат хора, за да защитя тайната си — рече той.

— Значи е време да престанеш — рече магът.

Жак не помръдваше.

— Защо просто не млъкнеш? — спокойно каза той и сви рамене, но движението не стигна до върха на стрелата. — Нали си магьосникът на краля? Спри да говориш за името на някакво мъртво момче и всички можем да си идем по живо, по здраво.

— Тайна, пазена от трима — измърмори Червения рицар, а магьосникът изкриви устни.

— Ще ти дам дума да не разкривам онова, което знам, ако ти ми дадеш твоята, че ще поговориш с мен за тайната си. Когато — или ако — всичко това приключи.

Подът сякаш пропадна под краката на капитана — искаше му се само да скочи в дупката и да се скрие.

— Добре — каза той и се сети за Гавин Мюриен, който лежеше в лазарета точно над главата му.

„Четирима души знаем тайната ми и един от тях е мой враг — помисли си той. — Скъпият ми брат.“

— Кълна се в силата си — каза магьосникът.

Капитанът се насили да вдигне глава.

— Свали арбалета, Жак — каза той. — Той току-що положи много обвързваща клетва. Ако я наруши, ще изгуби силата си — рече капитанът и отново се обърна към чародея. — Ти спаси живота ми.

— А, значи любезността не ти е съвсем чужда. Да, момче, спасих те от ужасна смърт. Той искаше да присвои силата ти — ухили се ужасният старец. — Щеше да погълне душата ти.

Младият човек кимна.

— Чувствам се така, сякаш е успял. Или може би вкусът ѝ не му е харесал — предположи той и се опита да се ухили, но не успя. — Жак, чаша вода.

Жак отстъпи крачка назад, извади стрелата от арбалета и използва козия крак на колана си, за да разхлаби тетивата.

— Смахнати — измърмори той и излезе от стаята.

Щом останаха сами, магьосникът се приведе напред.

— Кажи ми, момче, колко сила имаш? Майка ти на никого не казваше.

При думата „майка“ сърцето на капитана затуптя по-бързо и той си я спомни — красива, пияна и разярена, спомни си как го биеше…

— Повече никога не я споменавай — сопна се той и си каза, че звучи детински.

Хармодий придърпа един стол с жезъла си и седна.

— Хубаво, момче, майната ѝ на майка ти. Тя така или иначе никога не ми е била приятелка. Кажи, колко сила имаш?

Младежът се облегна назад и се опита да възстанови чувството си за собствена идентичност. Спокойствието си. Авторитета си на капитан.

— Притежавам значителен естествен талант и имах добра учителка, докато…

Той замълча.

— Докато избяга и инсценира смъртта си — довърши магьосникът. — Което си постигнал с фантазъм, разбира се — рече той и поклати глава.

— Не беше нарочно — каза капитанът.

Чародеят се усмихна.

— Някога и аз бях млад, гневен и наранен, момко — рече той. — Колкото и да не ти се вярва, като ме гледаш сега. Както и да е, това едва ли те утешава много. Успях да зърна палата на спомените ти — великолепен е. Съзнанието в него… коя е тя?

— Моята учителка.

След дълго мълчание Хармодий прочисти гърлото си.

— Ти ли…?

Капитанът сви рамене.

— Не, не я убих аз. Тя умираше, майка ми и братята ми я бяха… Няма значение. Спасих колкото можах.

Магьосникът присви очи.

— В палата на спомените ти има жена, обитаваща статуя? — попита той. — И това е в главата ти?

Червения рицар въздъхна.

— Да.

— Мога да те обвиня в ерес, черна магия, некромантия, богохулство, а сигурно и в отвличане — рече Хармодий. — Не знам дали да те арестувам, или да те попитам как го направи.

— Тя ми помогна. Все още ми помага — рече капитанът.

— Колко от стоте заклинания знаеш? — попита чародеят.

— От стоте, които са поне сто четиридесет и четири, а може би дори четиристотин?

Жак се върна, понесъл поднос с ябълков сайдер, вода и вино.

— Никой да не влиза — каза му капитанът, а Жак го изгледа така, сякаш искаше да каже, че не е глупак, но не е много сигурен за господаря си и си тръгна.

Магът вплете пръсти в брадата си.

— Хммм — изсумтя той, без да се ангажира.

— Мога да правя повече от сто и петдесет — рече младежът и сви рамене.

— Великолепна машина за спомени — отвърна Хармодий. — И защо, ако мога да попитам, не си станал най-ярката звезда на херметисткия небосклон?

Капитанът взе чашата си с вода и я изпи на един дъх.

— Не това искам.

Хармодий го слиса, като просто кимна в отговор, а младежът се наведе напред.

— Това ли е всичко? Просто ще кимнеш?

Магьосникът разпери ръце.

— Няколко пъти ти повторих, че не съм глупак, момко. Явно майка ти цял живот те е готвила за магьосник. Имал си гениална учителка с невероятни способности. Отдалеч се вижда, знаеш ли?

Червения рицар се изсмя — звук, изпълнен с гняв, самосъжаление и свирепа болка. Като дете се беше смял така и се надяваше, че това е останало зад гърба му.

— Тя… — Той замълча. — По дяволите, старче, не ми се говори за това.

Старият магьосник застина. После взе гарафата с вино, наля си една чаша и я изпи.

— Работата е там — внимателно започна Хармодий, — че ти си като хамбар, пълен с жито, доспехи или нафта, който може да бъде използван за отбраната на тази крепост и не съм сигурен, че мога да ти позволя да останеш заключен. — Той повдигна рамене. — Открих нещо, нещо толкова важно, че се боя, че онова, което хората наричат „морал“, не ме вълнува особено точно сега. Съжалявам, че онази кучка майка ти те е наранила така, но самосъжалението ти няма да спаси ничий живот, най-малко моя.

Погледите им се срещнаха.

— Съд, пълен с нафта — каза замечтано капитанът. — Аз имам съд, пълен с нафта.

— Тази твоя учителка добре си е свършила работата — рече Хармодий. — Слушай сега, капитане. Противникът ни не е вожд на блатниците от хълмовете, нито дори адверсарий или драконий сингуларий. Той е черупката на най-могъщия член на нашия орден, който се е продал на Дивото за сила и знания и сега е, честно казано, богоподобен. Не знам защо иска да превземе тази крепост — по-точно мога да налучкам някои от очевидните причини, но не знам какво желае в действителност. Разбираш ли ме, момче?

Капитанът кимна.

— Главата ми не е съвсем празна, благодаря. Ако искам да оцелеем, ще трябва да ти помогна.

— Дори в мига, когато ни предаде, той беше твърде умен за моите способности — каза Хармодий. — При всичките ми грехове обаче истината е, че провалът ми се разкри пред мен едва миналата седмица.

Той сви рамене и се облегна назад. Внезапно сякаш се беше смалил.

Капитанът изпи сайдера на четири големи глътки.

— Аз също бих искал да оцелея — каза той и въздъхна. — Нямам нищо против използването на силата. Самият аз прибягвам до нея.

Хармодий вдигна очи към него.

— Можеш ли да преливаш? — попита той.

Червения рицар се намръщи.

— Знам какво имаш предвид — рече той, — но никога не съм го правил. Освен това не ми достигат сили. Пруденция ме учеше, че мускулната сила нараства благодарение на безспирни тренировки и че с магията е съвсем същото.

Магьосникът кимна.

— Вярно е. Или почти. Ти обаче имаш достъп до силата на Дивото. Това е много необичайно.

— Ти какво очакваше? Мама ме отгледа така, че да стана Антихриста — горчиво изрече капитанът.

Хармодий сви рамене.

— Можеш да се самосъжаляваш, можеш и да го надмогнеш. За двете заедно се съмнявам. — Той се приведе напред. — Слушай сега, млади човече. Всичките му действия досега бяха дребни заигравания. Разполага с хиляди блатници и с всичките страховити чудовища от северния край на Дивото — тролове, змейове, демони, отвъдстенци, ърки. Силата му стига, за да те затвори в магическа клетка — теб, който можеш да черпиш направо от силата на Дивото. Когато използва цялата си мощ срещу нас, Торн ще ни избие до крак.

Младежът сви рамене и отпи още вино.

— Да се предадем тогава — презрително каза той.

— Събуди се, момче! Това е сериозна работа! — сопна се старецът и удари с ръка по масата. Двамата се изгледаха кръвнишки. — Трябва да използваш силата си в наша полза. Ще се съгласиш ли да те обучавам?

Червения рицар извърна поглед.

— Да — измърмори той, облегна се назад и изведнъж лицето му стана сериозно. Той вдигна очи. — Да, Хармодий. Ще се съглася да ме обучаваш и ще спра да се бунтувам срещу очевидния ти авторитет само защото ми напомняш за не-баща ми.

Хармодий сви рамене.

— Не се наливам достатъчно, за да ти напомням за отвратителния ти не-баща.

— Докато изброяваше съюзниците му, не спомена бунтовниците — смени темата капитанът. — Мярнахме няколко в лагера му, когато пратих първата вилазка. Сега ги е преместил някъде и не мога да ги открия.

— Бунтовници ли? — попита Хармодий.

— Да — кимна младият човек. — Макар че не са просто бунтовници, а хора, които искат промяна.

— Звучиш така, сякаш ги разбираш — отбеляза Хармодий.

— Ако се бях родил в колиба на крепостен, щях да стана бунтовник — отвърна капитанът, загледан в бронята си, прилежно овесена на поставката ѝ. Сякаш размишляваше за социалното неравенство в кралството.

Хармодий сви рамене.

— Говориш като Древните — каза той с усмивка.

— Обикновените хора живеят по-зле, отколкото когато бях дете — твърдо рече капитанът. Магьосникът поглади брадата си и си наля чаша вино.

— Момко, не може да не си забелязал, че всички живеят по-зле. Обществото ни се разпада, а Дивото печели — не с големи победи, а просто чрез ентропия47. Хората ни са по-малко, стопанствата също — забелязах това, докато яздех насам. Алба е на път да рухне, а тази незначителна битка за маловажна крепост на мост, жизненоважен за един земеделски панаир, постепенно се превръща във войната на твоето поколение. Шансът никога не е на наша страна, защото никога не постъпваме мъдро — когато имаме пари, ги пилеем, за да воюваме помежду си и да строим църкви. Когато нямаме, се боричкаме за огризките, а Дивото само чака да прилапа неразораните ниви.

— Тук няма да се проваля — каза Червения рицар.

— Защо? Защото ако удържиш победа тук, най-после ще обърнеш гръб на съдбата, която са ти избрали? — попита магьосникът.

— Всеки трябва да се стреми към нещо — отвърна капитанът.

Битката при Албинкърк не се състоя.

Кралската армия се строи на юг от града, на западния бряг на река Албин, а северният ѝ фланг бе защитен от по-малката Кохоктън. Кралските ловци два дни избиваха блатници, а оръженосците и стрелците се научиха да приемат нощните си дежурства сериозно, след като предната нощ нещо отмъкна почти сто бойни коня. Един рицар в доспехи и шестима оръженосци загинаха в мрака, убити от изчадие с броня, по-едро от пони и по-бързо от котка. А може би лъв бе избягал от мишка. Гастон не беше съвсем сигурен кое от двете бяха хората.

Кралят разполагаше с почти три хиляди рицари и войници, както и с четири хиляди и петстотин пешаци дори без да се броят новобранците, които останаха да пазят лагера.

От една страна, това беше най-голямата и добре въоръжена армия, която Гастон бе виждал някога — албинците разполагаха с достатъчно доспехи, за да въоръжат всички селяни и макар че бронята на местните рицари беше недостатъчна, а те изглеждаха малко старомодни с боядисаните си в ярки цветове кожени надризници, кралската армия бе по-многобройна от тази на който и да е галски благородник, разполагаше с повече коне и беше по-добре хранена. Братовчед му беше спрял да я обсъжда. С приближаването към врага войниците изведнъж станаха по-силни и по-компетентни, часовоите бяха непрекъснато нащрек, а младежите вече не препускаха напред-назад без доспехи на гърба.

От друга страна, всички знаеха, че крал Хотор, бащата на Негово величество, е тръгнал на поход срещу Дивото с пет, ако не и десет пъти по-голяма армия. Всичко наоколо потвърждаваше това — ризниците, заместващи солидната кираса48, не бяха просто старомодна приумица, а по пътя насам Гастон бе минал покрай множество изоставени ферми и магазини, и цял един град, пълен с къщи с паднали покриви. Това го накара да се замисли, но същия ден, докато слънцето позлатяваше върховете на копията и знамената им, врагът изчезна при появяването им, изоставяйки обсадата на Албинкърк. Сега им се струваше, че тя въобще не се е състояла.

Армията спря до великата река и кралските ловци довършиха всички блатници, които бяха твърде бавни, за да слязат навреме по огромния склон край брега. Докато брояха загиналите, глашатаите спореха дали да смятат унищожаването на малката вражеска армия за битка.

Жан повика братовчед си и Гастон се отзова, отдавайки чест с вдигнато забрало и меч, разхлабен в ножницата. Може би щяха да подгонят вражеската армия през реката, макар че оттеглянето ѝ на изток беше доста необичайно. Вместо това Жан дьо Вреи връчи масивния си шлем на оръженосеца си и поклати глава.

— Кралски съвет! — избухна той. Изглеждаше бесен, но напоследък на Гастон му се струваше, че смахнатият му братовчед постоянно е бесен.

Прекосиха покритото с цветя поле, следвани само от шепа рицари и един глашатай и тръгнаха към кралската шатра.

— Оставяме врага да избяга — каза дьо Вреи. — Трябваше да има голяма битка. Днес! — гневно изплю той. — Душата ми е в опасност, защото започвам да се съмнявам в моя ангел. Кога ще се бием? Кълна се в петте рани на Христа, мразя това място. Твърде горещо е, има прекалено много дървета, хората са грозни, а селяните са направо животни…

Той рязко дръпна юздите, слезе от коня и коленичи да се моли. По изключение Гастон се присъедини към него. Честно казано, беше съгласен с всичко, казано от братовчед му — той също искаше да си отиде у дома.

Един глашатай спря пред тях и Гастон видя, че е пратеник на краля. После се върна към молитвата си и едва когато ставите го заболяха, а коленете му вече не издържаха на болката, вдигна очи към вестоносеца, който търпеливо чакаше.

— Кралят моли за компанията ви.

Гастон въздъхна и двамата с братовчед му подкараха конете си към кралския съвет. Всички лордове бяха там — не слизаха от седлата и всеки водеше по петдесетима или повече рицари. Присъстваха господарят на Тоубри, граничният граф, абатът на Пинрайт, под чието командване бяха военните религиозни ордени, както и дузина благородници от вътрешността на страната, които Гастон не познаваше. Видя още Едуард, епископът на Лорика, в броня от главата до петите и сер Ричард Фицрой, капитанът на кралските телохранители, за когото се говореше, че е копеле на стария крал.

Негово величество разговаряше с мъж с проскубана брада, покачен на дребно конче, който приличаше на джудже в сравнение с останалите, яхнали бойни коне. Човекът беше на шестдесетина години и носеше обикновени доспехи — от онези, които ковачите изработват за по-бедните си клиенти. Под очите му имаше тъмни кръгове, но самите те горяха.

— Прехвърлиха външните стени и нахлуха в предградията след три набега — рече той. — Тичаха нагоре по стените — подчерта той и погледна към сер Алкеос. — Но този любезен рицар сигурно вече ви е разказал всичко.

— Искам да го чуя и от вас — каза кралят.

— Кметът отказа да прати жените в замъка, тъй че пратих най-добрите ми хора да ги приберат — каза той и сви рамене. — После с Божията помощ аз и още двадесет войници успяхме да удържим портата. — Старецът поклати глава. — За около час-два — поясни той и погледна към сер Алкеос. — Нали така?

Морейският рицар кимна.

— Да, сер Джон.

— Колко загинаха?

— Колко граждани ли? Или колко от моите хора? — попита възрастният мъж. — Градът загина, господарю. Спасихме жените и децата, общо към няколкостотин души. Мъжете паднаха в бой или бяха пленени — каза той и изкриви лице. — Следващата нощ оставихме две от страничните порти отворени. Пратих по десетина войници с алебарди да ги вардят и успяхме да приберем още петдесет бежанци, но врагът изгори града до основи, господарю. — Той преклони глава, слезе от коня и коленичи пред краля. — Моля ви за прошка, милорд. Удържах замъка си, но изгубих града ви. Постъпете с мен както намерите за добре.

Гастон се огледа — албинците бяха ужасени.

Братовчед му излезе напред.

— Още една причина да погнем врага веднага — твърдо каза той, но старият капитан поклати глава.

— Не, господарю. Това е капан. Тази сутрин забелязахме голяма армия от отвъдстенци, сосаги или абенаки, която се придвижваше към горите на изток. Готвят ви засада, искат да ги последвате.

Дьо Вреи се изкашля.

— Нима думите на шепа пораженци трябва да ме уплашат? — попита той.

Никой не му отговори.

— Къде се намира основната армия на врага? — попита кралят.

Възрастният мъж сви рамене.

— Дойдоха вестоносци от кервани, които пътуват на изток, както и от игуменката. Допускам, че Лисен Карак е обсаден — рече той и сграбчи стремето на краля. — Казват, че ги води Падналия маг — внезапно изрече старецът. — Хората разправят, че по време на битката е сринал стените ни със светкавици.

Албинците отново замърмориха, а конете им станаха неспокойни. Кралят изцъка с език, сякаш мислеше на глас.

Тогава напред излезе абатът на Пинрайт. Не беше едър, а по възраст не отстъпваше на капитана на Албинкърк, но от него се излъчваше някакво сияние — сила, кореняща се във вярата и смирението му. Черното му наметало рязко се открояваше на фона на златните брони и разноцветните дрехи на останалите воини и на епископа.

— Бих искал да поведа рицарите си на запад, господарю, за да се погрижа за Лисен Карак — каза той. — Крепостта е наша отговорност.

Граничният граф стоеше точно до Гастон и се наведе към него въпреки мразовитата размяна на реплики при последната им среща.

— Сестрите от ордена на свети Тома са негови хора, поне донякъде — прошепна той.

Каптал дьо Рут се изправи в стремената си.

— Бих желал да тръгна с тях — заяви той.

Абатът го изгледа с уморена усмивка, която вероятно не целеше да го обиди.

— Това е работа за рицарите от моя орден — каза той. — Ние сме обучени за това.

Дьо Вреи докосна дръжката на меча си.

— Не позволявам да ми казват, че хората ми не са обучени — рече той.

Абатът сви рамене.

— Няма да ви взема, колкото и невъзпитано да се държите.

Гастон сграбчи покритата със стомана ръка на братовчед си. В Алба, както и в Гале, никой нямаше право да заплашва или предизвиква рицар, посветил се на Бога. Просто не беше прието.

Може би лудият му братовчед си мислеше, че стои и над този закон.

Един командир рядко остава сам и капитанът не беше изключение. По всяко време го очакваше бумащина, с която често му помагаше сер Ейдриън. Освен това трябваше да надзирава тренировки, да прави общи и индивидуални проверки и да изпълнява безкраен низ от социални задължения. Това очакваше от него ротата — група хора, здраво свързани от близост, калена с огън, хора, често отритнати от обществото, защото изобщо не умееха да общуват.

Капитанът имаше нужда да остане сам. Обикновено яхваше коня, обикаляше околността, където се намираше малката му армия, избираше си някоя горичка и сядаше сред дърветата. Сега обаче бяха под обсада, а крепостта бе толкова пълна, че се пръскаше по шевовете. Навсякъде имаше хора.

Хармодий му беше оставил списък със сложни инструкции, които всъщност представляваха нови фантазми — трябваше да ги научи, за да се защити от директните атаки на настоящия им враг. Освен това двамата внимателно бяха съставили план — безразсъден, но хитър. Капитанът се нуждаеше от уединение, за да се упражнява, а никога не успяваше да остане сам.

Появи се Майкъл, сервира му пиле и си отиде. После дойде Пияндето, за да му предаде молба от името на селяните, които искаха да навестят овцете си в кошарите зад стените на Долния град. Капитанът потърка очи.

— Хубаво — рече той.

След това влезе Дръзката, която искаше да пуснат нова вилазка.

— Не — отговори ѝ той, а после излезе, за да си намери уединено местенце, където да упражнява новите заклинания. Най-подходяща му се видя лечебницата.

Изкачи се по витото стълбище, без да срещне жива душа — навън се стъмваше, а той се чувстваше така, сякаш е участвал в битка. Трябваше да принуди краката си да изкачат стръмните стъпала.

Най-горе подмина една сестра, поздрави я под нос и я остави да си мисли, че отива при ранените. Всъщност наистина ги посети. На леглото до стената лежеше един стрелец, Джон Дейлмън, а шевовете пълзяха от ключицата му чак до кръста, но сякаш по чудо или благодарение на уменията на монахините раните му не се бяха инфектирали и сестрите смятаха, че ще оживее. Беше дълбоко упоен и спеше, така че капитанът поседя при него само за миг.

Пажът Сет Пенимън тъкмо излизаше от операция, при която трябваше да наместят счупените му крак и ръка — една змейова опашка го беше съборила от стената. Нищо не зарасна както трябва, така че сестрите отново наместиха счупванията му. Сет беше натъпкан с някакъв опиат и псуваше насън.

Уолтър ла Тур, войник от благородно потекло, седеше и бавно четеше красиво илюстриран псалтир. На носа на петдесет и седемгодишния мъж бяха кацнали нови очила. Бегемотът му беше нанесъл смазващ удар при битката покрай потока.

Капитанът седна до него и стисна дясната му ръка.

— Когато онова чудо те удари, реших, че си мъртъв.

Уолтър се ухили.

— И аз тъй си рекох — каза той. — Не ме карайте да се смея, милорд, твърде болезнено е.

Капитанът го огледа по-внимателно.

— Тези нови ли са? — попита той и посегна към очилата.

— Тукашният аптекар ми ги направи — рече Уолтър. — Ужасно ми убиват на носа, но дяволите да ме вземат, от години не бях чел с такава лекота.

Младежът ги сложи на собствения си нос. Хлъзгаха се, тежките рогови рамки почти не го стягаха. Двете лещи бяха свързани с фин стоманен нит, който им позволяваше да се въртят — капитанът беше наясно с принципа, но никога не го беше виждал на живо.

— Аз… тоест, ние… — заекна Ла Тур с печален вид. — Може да остана тук, капитане.

Капитанът кимна.

— Ще ти подхожда — каза той. — Макар че си мисля, че още не си остарял достатъчно, за да не тормозиш монахините.

— Колкото до това — каза Уолтър и ярко се изчерви, — обмислям дали да не дам обет.

„Я виж ти“ — помисли си Червения рицар, усмихна се и отново стисна свободната му ръка.

— Радвам се, че си по-добре — рече той.

— Длъжник съм на Господ — обясни Уолтър. — Монахините ме спасиха. Бях мъртъв, онзи бегемот ме смачка като насекомо, а тези свети жени ме върнаха към живота. Трябва да има причина за това.

Тези думи изтриха усмивката от лицето на капитана.

— Да — кимна той. — И аз имам дълг към Бог.

Той тръгна надолу по редицата от кушетки. Сим Долния лежеше с лице към стената, а гърбът му бе грижливо превързан — в ротата правосъдието се раздаваше светкавично. Момчето изохка.

— Ти си идиот — изрече началникът му с професионална симпатия. Сим не се обърна и изохка още веднъж.

Капитанът беше безмилостен — в сравнение с Ла Тур и останалите болките на Сим бяха нищожни, сякаш го бе ужилила пчела.

— Сби се, защото искаше момичето. Момичето обаче не те иска и дори да пребиеш братята ѝ и ратаите, с които е израсла, това няма да я убеди. Разбираш ли?

Разнесе се нов стон.

— Не, че ти пука. Като нищо би я насилил, нали, Сим? Тук не е Гале. И там не одобрявах как действаш, момко, но сега сме в нашата страна. Щем, не щем, сме сврени заедно в тази крепост и ако само чуя, че някоя жена е подушила чесън в дъха ти, било с нейно позволение, било без, ще те обеся със собствените си ръце. Всъщност нека ти го кажа направо — ти си най-безполезното копеле в цялата ми рота и предпочитам да те обеся, защото доказателството, че не се шегувам, няма да ми струва нищо. Ясно ли ти е?

Той се наведе напред, а Сим отново изстена. Плачеше. Капитанът не си беше давал сметка, че Сим Долния е способен на това, внезапно му се разкри съвсем различна картина.

— Искаш ли да бъдеш герой, а не злодей, Сим? — каза тихо той, а стрелецът извърна глава. — Слушай тогава. Злото е избор. Съзнателен избор. По-лесно е да постъпваш зле и с времето се превръща в навик. Минал съм през това. Всеки престъпник може да насили. Всеки злодей може да краде. Някои не го правят, защото ги е страх да не ги спипат. Други — защото не е редно. Защото кражбата унищожава чуждия труд, а изнасилването е посегателство срещу друго човешко същество. Когато използваш насилие, за да разрешиш всеки проблем…

Капитанът прекъсна лекцията си за миг и се разсмя с глас. В една наемническа рота всеки си решава проблемите с насилие, разбира се.

— Такава ни е работата, но самите ние можем да бъдем други, Сим.

Стрелецът изохка, а капитанът се приведе към него.

— Сега е моментът да решиш да бъдеш герой, а не злодей, Сим. Продължиш ли по този път, ще свършиш на бесилката. По-добре е да посрещнеш края си в легенда, отколкото в примка.

Капитанът се сети за Том. Неговият дом бяха Хълмовете. Не беше трудно да го забрави човек, но там представите за чест и слава още не бяха избледнели.

— По-добре е да пеят песни за теб.

Дребният младеж не го погледна. Изморен и недоволен от занаята си, капитанът поклати глава. После стана от табуретката и се протегна. Амичия, разбира се, стоеше точно зад него. За пореден път беше доказал, че е принц сред лицемерите.

Тя погледна Сим, после вдигна очи към капитана. Той сви рамене, а Амичия се намръщи, поклати глава и му махна да си върви. Младият човек се подчини, увесил нос, изсумтя раздразнено и тръгна към отделението, където лежаха пациентите в тежко състояние. Направи няколко крачки, сви зад ъгъла и се оказа до леглото на Гавин Мюриен, чийто крак бе превързан от слабините до коляното.

Червения рицар седна до него.

— Никой няма да ме потърси тук — изрече той с горчива самоирония.

Гавин отвори очи.

„Днес не ми е ден“ — помисли си капитанът.

Спусна се мълчание — толкова продължително, че можеха да проведат няколко подробни разговора. Или кавги. Вместо това се гледаха в очите като влюбени.

— Е, братко — каза накрая Гавин. — Изглежда, че в края на краищата наистина си жив.

Капитанът си наложи да диша спокойно.

— Да — прошепна той.

Гавин кимна.

— И никой не знае кой си — каза той.

— Ти знаеш — рече капитанът, — както и онзи стар магьосник, Хармодий.

Гавин кимна.

— Гледах да стоя по-далеч от него — каза той. — Ще ми помогнеш ли да седна?

Капитанът осъзна, че услужливо е подложил на брат си няколко възглавници, като дори разпуха една от тях, за да му е по-удобно. На брата, убил Пруденция по заповед на майка им.

— Мама каза, че тя те покварява — рече изведнъж Гавин, сякаш прочел мислите му. Гласът му обаче се прекърши, преди да е довършил. — Само че не беше така, нали? Ние я убихме.

Червения рицар седна обратно на стола, преди да му се подкосят краката. Искаше му се да избяга. Да отложи този разговор за някой друг ден. За някоя друга година.

Проблемът беше, че истината е твърде ужасна, за да я сподели. Твърде срамна, чудовищна и мъчителна за всички, до които би могла да се докосне. Капитанът седеше и гледаше Гавин, който все още вярваше, че е негов брат. Поне тази лъжа бе останала непокътната.

— Пруденция научи нещо, което не биваше да узнава — обясни той. Звучеше удивително спокойно и за миг се възгордя със себе си.

Гавин се задави.

— И затова мама ни прати да я убием — каза той след поредната въздълга пауза.

— Също както всеки ден ви насъскваше да ме тормозите — горчиво отвърна капитанът.

Гавин повдигна рамене.

— Осъзнах това още преди да си тръгнеш. Ричард обаче така и не се усети — каза той и надзърна навън през амбразурата до главата си. — В Лорика извърших нещо ужасно. Заради мен загинаха няколко доблестни мъже, а аз сторих нещо отвратително.

Изведнъж погледите им отново се срещнаха.

— Докато стоях на колене в калта като страхливец, осъзнах, че трябва да отмъстя за себе си, за да не полудея. И… мамка му, нека го кажа, братко — в онзи миг осъзнах, че съм отговорен за смъртта ти. Че все едно съм те убил със собствените си ръце. Нима мислиш, че когато открихме тялото ти… как го направи изобщо? Нима мислиш, че не бях потресен? Избягах в Дивото, не бях на себе си. Знаех кой уби лорд Гейбриъл. Аз. Дикън и аз, заедно. Мразихме те, докато умря, нали? — Той поклати глава. — Само дето не си мъртъв и не съм сигурен какво ще правим сега. Магьосник ли си?

Капитанът въздъхна.

— Майка ни нае Пруденция, за да ме подготви за магьосник — каза той. — Същевременно не спираше да ви повтаря, че съм женчо и не ставам за рицар. Бях се заклел — пред нея, пред Господ, пред всички светци — на никого да не разкрия заниманията си.

Той горчиво се изсмя.

— О, Боже мой — изстена Гавин. — Пруденция е била магьосница. Значи… о, Боже. Мама ни даде стрелата.

— От вещича гибел — каза капитанът.

Гавин стана дори по-блед, отколкото когато капитанът го видя при брода.

— Съжалявам — каза той. — И двамата знаехме, че я обичаш.

Брат му сви рамене.

— Гейбриъл…

— Гейбриъл, виконт Мюриен, е мъртъв — каза той. — Аз съм капитанът. Някои ме наричат Червения рицар.

— Червения рицар? Все едно си някое безименно копеле? — каза Гавин. — Ти си моят брат, Гейбриъл Модератус Мюриен, наследник на херцога от Севера и син на сестрата на краля.

— Син на сестрата на краля, това поне е вярно — каза капитанът и млъкна, преди да разкрие още нещо. Гавин се задави, изправи гръб и изруга, а по слабините му плъзна струйка кръв.

— Не! — прошепна той.

Капитанът кимна.

— Да. Ако ще се почувстваш по-добре, с теб сме само полубратя.

— Всеблаги Йесу! — възкликна Гавин.

Червения рицар взе решение, като отхвърли една възможност и прие друга, сякаш беше на бойното поле. После придърпа стола по-близо до брат си.

— Разкажи ми каква ужасия си извършил в Лорика — каза той и взе ръката му в своята. — Разкажи ми и ще ти простя, че уби Пруденция. Тя вече ти е простила, някой ден ще ти обясня. Разкажи ми какво стана в Лорика и нека започнем на чисто, все едно отново сме на девет години. Тогава бяхме приятели.

Гавин се отпусна назад, за да не го гледа в очите.

— Цената на прошката ти е височка, братко — отбеляза той и се изчерви до кръв, а после наведе глава. — Ужасно ме е срам. Дори пред свещеник не бих се изповядал.

— Аз не съм свещеник и също имам от какво да се срамувам. Някой ден и това ще ти обясня. Разказвай сега.

— Защо? — попита Гавин. — Защо да го правя? Така само ще ме намразиш още повече. Освен това ще ме презреш. Държах се като подлец, като страхливец, гърчих се под чуждия меч — каза той и по страните му рукнаха сълзи. — Провалих се и загубих. Доказах, че съм нищожество. Ето как ме наказа Сатаната за греховете ми.

Капитанът огледа брат си — все така горд въпреки всичко, което беше преживял и все така сляп за собствената си гордост. „Толкова е лесно да разбереш другите“ — рече си той, развеселен и тъжен едновременно. Не можеше да подтисне загрижеността си за Гавин.

— Поражението само по себе си не е грях — каза капитанът и зарови пръсти в брадата си. — Отне ми години да го осъзная, но успях. Провалът не е грях. Самосъжалението обаче… — Той наведе глава. — Там нямам равен, стига да си го позволя, но то повече прилича на грях.

— Звучиш като Божи човек — каза Гавин.

— Майната му на Бог.

— Гейбриъл!

— Сериозно, Гавин, нима Господ някога е направил нещо за мен? — изсмя се Червения рицар. — Ако някой ден ме наръгат и се събудя в пъкъла, а задникът ми се пече на адския огън, ще се изплюя в лицето на Създателя, защото и той самият толкова ми предложи в тая нагласена игра. В която пак щях да участвам, дори да го знаех.

След това богохулство двамата дълго не продумаха. Слънцето залязваше.

Гавин леко извъртя бедра.

— Слабините ми пак кървят. Може ли да ми смениш превръзката? Не мога да понеса сестрите да ме превързват там.

— По дяволите — изруга капитанът. Алената струйка се беше превърнала в бързо разширяващо се петно — истинска локва кръв. — Йесу Христе! Не, ще повикам помощ — каза той и се засмя. — И двамата сигурно ще станем жертва на семейното проклятие — самомнителна гордост, но не е нужно да ти помагам да умреш — рече той и избута стола си назад. — Амичия? — извика капитанът. — Амичия?

Изражението и бързото ѝ появяване подсказваха, че е чула целия им разговор. В едната си ръка носеше изварени превръзки, а в другата — остра ножица.

— Дръж го здраво и ще приключа по-бързо — рече тя с професионален тон, а Гавин извърна глава.

— Стига, де — каза Червения рицар, когато Амичия свали превръзката. — Би трябвало да ти е приятно, че такава красавица се занимава със слабините ти.

Амичия застина. Той срещна погледа ѝ за пръв път от дни насам и се почувства като глупак.

— Съжалявам — измънка той. Тя обаче задържа погледа му, а после намигна на Гавин.

— Тайна за тайна — каза Амичия с онази познатата не-усмивка в ъгълчето на устните. Наведе се към раната на крака на младия рицар и когато устните ѝ бяха на един пръст разстояние от бедрото му, духна продължително върху нея и тя се затвори. Капитанът видя как силата минава през Амичия — мощен проблясък, напълно сравним със собствените му заклинания. Стори му се яркозелен.

Тя вдигна поглед, очите ѝ проблеснаха, а в тях се четеше както предизвикателство, така и обещание и в този миг той прие и двете.

— Тя какво направи? — попита Гавин. Едрият торс на капитана му пречеше да вижда какво става. — Всичко ми изтръпна.

— Сложи ти лапа — жизнерадостно отвърна капитанът. Стаята изведнъж се изпълни с уханието на летни цветя. Амичия превързваше раната с чист бинт и почистваше както новата, така и засъхналата кръв.

Гавин се опита да се наведе напред, а брат му го хвана за раменете, за да го притисне надолу, но напипа нещо много особено и разтвори яката му. Кожата на Гавин бе покрита с фини люспи, сякаш беше риба или змей. Капитанът прокара ръка по тях, а зад него Амичия ахна.

— Още ли си мислиш, че ти си прокълнат от Бога? — изръмжа Гавин.

Амичия прокара пръсти си по люспите и капитанът веднага изпита бясна ревност.

— Виждала съм това и преди — каза тя.

Гавин видимо се оживи.

— Наистина ли? — попита той.

— Да.

— Лекува ли се?

Амичия прехапа устни.

— Нямам представа, но често се среща сред… сред… — заекна тя.

Според капитана един астролог би казал, че това е ден за тайни. И за разкриването им.

— Ще проуча — каза Амичия с увереността на лекар и драматично излезе, а светлосивите ѝ поли се развяха зад гърба ѝ.

И двамата я наблюдаваха и накрая Гавин тихо отбеляза:

— Тя използва силата.

— Да — рече Червения рицар.

— Много е… — заекна Гавин и се облегна обратно на възглавниците. — Бях тръгнал на север — започна той. — Кралят ме отпрати от двора заради голямата ми уста. Влюбих се… Не, не го разказвам както трябва. Опитвах се да впечатля една от придворните дами на кралицата. Тя… все едно. Казах на краля нещо, което нямах работа да му казвам и той ме прати в Дивото, за да диря слава — довърши Гавин и поклати глава. — Спечелил съм си име като бич за Дивото. И знаеш ли защо? Защото след като те убихме… или поне така си помислихме, аз яхнах коня и тръгнах да мра в Дивото. Сам. — Той се изсмя. — Нападна ме демон и аз го убих. — Смехът му беше леко налудничав. — С голи ръце. Изгубих камата си по време на боя и го пребих с юмруци, така че ме нарекоха Коравата ръка.

— Татко сигурно много се е гордеел с теб — измърмори капитанът.

— О, и още как — отвърна Гавин. — Така се възгордя, че ме прати в двора, за да може кралят да ме отпрати. Тръгнах на север към Лорика и се настаних в един хан — продължи той и извърна лице. — Не знам дали ще мога да го разкажа, докато те гледам. Наех няколко стаи. Пристигна един чужденец със свитата си — не знам колко бяха, поне стотина рицари. Казваше се Жан дьо Вреи, проклето да е името му. Извика ме на двора, предизвика ме на двубой и ме нападна — довърши Гавин и замълча.

— Е, и? Винаги си въртял меча по-добре от мен — каза капитанът.

Гавин поклати глава.

— Не. Ти винаги си бил по-добрият от двама ни. След смъртта ти сер Хайуел ми каза, че само си се преструвал на слабак.

Червения рицар сви рамене.

— Хубаво, де. Ти беше и продължаваш да бъдеш много добър с меча.

— Сер Жан се смята за най-великия рицар в целия свят — каза Гавин.

— Наистина ли? — рече капитанът. — Колко страховито.

Гавин изсумтя.

— Въобще не си се променил.

— Напротив — каза капитанът.

— Не съм си и представял, че ще се кикотя, докато го разправям. Той беше с доспехи, а аз — не.

Капитанът кимна.

— За гал е нормално, оттам идвам. Много на сериозно се вземат.

— Имах само меч за езда… О, в името на свети Георги, само се оправдавам. Известно време удържах, но той ме рани и заби меча ми в един от оръженосците ми. Собственото ми оръжие го уби — каза Гавин и хуморът се изпари от гласа му, който сякаш бе на ръба между сълзите и апатията. — Изгубих контрол и той ме победи. Притисна ме в калта и ме принуди да призная поражението си.

„Голямо изживяване е било“ — помисли си Червения рицар. Хиляди пъти си беше представял, че е на мястото на онзи чужденец. Седеше до леглото на брат си се опитваше да разбере какво се е променило само за две минути — сега му се струваше невъзможно, че някога си е представял Гавин победен. Че е мечтаел за това, че е предвкусвал удоволствието от унижението му.

— После онзи влезе в хана и закла старшия ми оръженосец — каза Гавин и сви рамене. — Заклех се да го убия.

На капитана ужасно му се прииска да последва Амичия. Трябваше да я накара да му се закълне, че ще мълчи… или просто си търсеше повод, за да си тръгне. Усещаше болката в гласа на Гавин — почти осезаема, като от възпалена рана. Беше решил да му прости едва преди няколко минути, а вече се превръщаше в негов изповедник.

„Това е то да си капитан.“

— Твоят враг е и мой враг — каза простичко той, наведе се и обви ръце около врата на брат си. В семейство Мюриен изразът на омраза бе добър начин да изразиш любов — понякога единственият начин.

— О, Гейбриъл! — възкликна Гавин и избухна в сълзи.

— Гейбриъл умря, Гавин — отбеляза капитанът, а брат му избърса очите си.

— Ти несъмнено си имаш свои проблеми — рече той и успя да се усмихне.

— Откъде предпочиташ да започна? — попита капитанът. — Обсадил ме е враг, който разполага с всякакви изчадия, превъзхожда ме числено десет, петнадесет или двадесет към едно и е безскрупулен гений.

Гавин успя да се усмихне още веднъж.

— Брат ми е безскрупулен гений.

Капитанът се ухили, а Гавин кимна.

— Каниш се да извършиш някоя лудост, усещам го. Помниш ли курника? Помниш ли онзи твой алхимичен експеримент?

Червения рицар се огледа, сякаш се опасяваше, че някой може да ги подслушва.

— Ще ни нападне тази вечер, няма как иначе. Досега откъдето и да го погледнеш, изпускаше обсадата. Като знам какъв е законът на Дивото, скоро някой от съюзниците му ще реши, че е слаб и ще се опита да заеме мястото му.

Гавин сви рамене.

— Те са врагът. Кой знае какво си мислят?

Капитанът му отвърна с мрачна усмивка.

— Аз, при това твърде добре.

— Е? — попита Гавин след неловка пауза. — Откъде знаеш?

Брат му си пое дълбоко дъх.

„Защо проклинаш Бог всяка сутрин?“

„Защото…“

— Може би някой ден ще ти кажа — отвърна той. Гавин прие думите му.

— Не издаваш тайните си лесно, добре. Какво смяташ да предприемеш?

Червения рицар повдигна рамене.

— Ще се опитам да го нападна. Да му видя сметката. Старият магьосник ще ми помогне.

Гавин изправи гръб.

— Ще нападнеш То…

— Не изричай името му, така ще го призовеш.

Брат му прехапа устни.

— Иска ми се да можех да яздя.

— Скоро ще можеш — рече той, наведе се и го прегърна. — Предпочитам да съм ти приятел, отколкото враг. Бях ти враг по-скоро по навик.

Гавин нежно го потупа по гърба.

— Гейбриъл, толкова съжалявам!

Капитанът го държа в прегръдките си, докато заспа.

— Не съм Гейбриъл — каза той на спящия си полубрат, а после отиде при Амичия. Не се наложи да я търси дълго — тя седеше на един стол в коридора.

Погледите им се срещнаха и нейният му каза: „Не се доближавай до мен, чувствам се уязвима.“ Не беше сигурен какво ѝ казва неговият, но спря на една ръка разстояние от нея.

— Чула си — каза той много по-троснато, отколкото възнамеряваше.

— Всичко — кимна тя. — Не ме обиждай, като настояваш да мълча. Аз изслушвам изповедите на умиращи. Не ме е грижа за тайните на велможите.

Той знаеше, че Амичия използва гнева си като броня, за да го държи на разстояние, но въпреки това думите ѝ го нараниха.

— Понякога за тайните има причина.

— Проклинаш Бог, защото майка ти е изневерявала на баща ти и защото си израснал, тормозен от братята си, така ли? — изсъска тя. — Мислех те за по-смел. — Тя сви рамене. — Или пък възнамеряваш да поведеш вилазка в нощта и да умреш?

Той си пое дълбоко дъх и внимателно започна да брои до петдесет на високия стил на Стария език, след което издиша.

— Ти си живяла в Дивото — тихо каза той.

Тя извърна поглед.

— Върви си.

— Амичия… — Едва не я нарече „любима“ и заекна. — Бил съм в твоя дворец. Стоях на твоя мост. Не те съдя.

— Знам, идиот такъв! — изсъска тя. Силата на гнева ѝ го изненада.

— Аз ще те защитя! — каза капитанът.

— Не ми трябва защитата ти, не я искам! — отвърна тя, толкова гневно, че устните ѝ едва не се покриха със скреж. — Не съм многострадална принцеса, затворена в кула. Аз служа на Бог, той е единствената защита, от която се нуждая и не зная защо силата ми не идва от слънцето! Достатъчно грехове имам и без да добавяш нови към бремето ми! — Тя се изправи и го блъсна. — Аз съм отвъдстенка, курва, по-долна и от крепостен. Ти, както се оказва, си някакъв изгубен принц. Нямам съмнение, че можеш да омаеш всяка, която пожелаеш — и красива, и богата, и с власт! — Тя пак го блъсна. — АЗ НЕ СЪМ ЗА ТЕБ!

Капитанът не беше срамежлив шестнадесетгодишен юноша, хвана ръката ѝ и силно я дръпна. Очакваше да падне в обятията му и тя почти го направи, но се овладя и отблъсна целувката му. Той я сграбчи още по-здраво и Амичия каза с най-ледения тон, на който са способни жените:

— Да кажа ли на Сим, че си ме насилил, капитане?

Той я пусна. В този миг я мразеше и тя вероятно изпитваше същото към него.

Амичия тръгна към главното крило на лазарета и той нямаше къде да се скрие, освен в амбулаторията зад гърба му. От друга страна, помещението се оказа празно, а точно сега, може би повече от когато и да било, Червения рицар имаше нужда да остане сам.

Свлече се на един масивен дървен стол в мрачната стая и преди да се усети, се разплака.

Дръзката беше дежурна. Бяха я повишили съвсем скоро, така че това все още ѝ беше приятно — стараеше се винаги да изглежда чиста и спретната, бронята ѝ да е излъскана, а четириъгълната ѝ шапка — внимателно изгладена. Знаеше, че много от по-възрастните мъже мразят да се подчиняват на жена и беше наясно, че изрядният ѝ външен вид ги предразполага.

Разположи стражите до главната порта и тръгна към страничните с новата смяна, като сменяше караулите един по един — първо искаше паролата, после ѝ я казваха, а тя сменяше войниците и приемаше салютите им. Церемонията ѝ доставяше удоволствие, както и въздействието ѝ върху фермерите и семействата им. Селяните почистваха и смазваха инструментите си всяка сутрин и всяка вечер, а после отиваха при добитъка. Разпознаваха прилежния майстор от пръв поглед дори когато занаятът му беше войната.

Дръзката смени последния караул и поведе предишната смяна към западната кула, където ги освободи. Двама мудни стрелци даваха наряд и миеха набитите в земята дървени колони, върху които наемниците се упражняваха с мечовете си. Докато наказваха Сим, го бяха вързали за една от тях, по нея имаше петна от какво ли не и трябваше да ги изчистят.

Докато се изкачваше по стълбите до кулата, Дръзката се заслуша в приказките на войниците, очаквайки да я одумват — знаеше, че не я бива достатъчно за капрал. И това щеше да стане, но имаше още много да учи. Освен това я чакаше тежка нощ. В кулата, където се помещаваше гарнизонът, другарите ѝ лъскаха доспехи, точеха остриета, подрязваха колани и проверяваха подплатата на гамбезоните си. Имаха цял куп ритуали за късмет и благополучие в боя и до един бяха изтощени.

На последното стъпало стоеше нейният заклет враг Том Лошия, заобиколен от лакеите си. Тя изправи гръб, забелязала, че великанът е в пълно снаряжение, въпреки че не е на смяна — носеше всичките си доспехи, с изключение на шлема и бронираните ръкавици, които лежаха на дървената маса. Дръзката си отбеляза, че по блясък бронята му ни най-малко не отстъпва на нейната.

Том разговаряше с Пияндето, двамата се усмихваха. Тя срещна погледите им и ги изгледа свирепо.

— Какво?

— Хората ти го докарват като за кралската гвардия — рече Том с дрезгав кикот.

— Това пък какво означава, дявол те взел? — сопна му се Дръзката и погледна към оградения балкон зад гърба му — оттам в кулата влизаше и светлина, и чист въздух. Видя свещеника, който тъкмо излизаше на стената и се почуди какво ли прави там.

Пияндето се плесна по бедрото.

— Нали ти казах! — изрева той и се върна към играта, а тя забрави за отец Хенри. — Даже един комплимент не може да приеме!

Дръзката ги изгледа свирепо и се качи на покрива, за да наблюдава хората си.

— Къде останаха войниците? Капитанът остави бележка, че…

Том ѝ кимна.

— Това е моя работа, капрале. Подготвям вилазката.

Жегна я разочарование, примесено с гняв.

— Вилазка ли? Но…

— Ти отговаряш за стражата — каза Том. — Сега е мой ред.

— Винаги е твой ред — сопна му се тя.

Той кимна без грам разкаяние.

— Аз съм primus pilus49, Дръзката. Мога да водя вилазки до Второ пришествие, че и след това. Изчакай си реда, миличка.

Тя се стегна, но Том поклати глава.

— Не, не, прощавай, Дръзката. Лошо го рекох, но държа аз да водя вилазките — момчетата имат нужда да ме виждат да се бия.

— А на теб ти прави кеф — рече тя и едва не опря нос в неговия. — На мен също, копеле такова.

Том се разсмя.

— Разбрах, капрале.

Тя се отдръпна.

— Искам и аз да ги водя. Както и да е, къде са всички?

— Отидоха да се изповядат на свещеника. Не се тревожи, Дръзката, сигурно няма да излезем. Но вилазката всяка нощ ще чака на покритата пътека, готова за тръгване.

Дръзката поклати глава и тръгна по стълбите, за да се изкачи още по-високо. Чувстваше се изключена.

Мракът беше почти непроницаем и звуците, които се носеха от различните изчадия в равнината, щяха да смразят кръвта ѝ, ако си позволеше да мисли за тях. Вместо това остана при мъжете, които отговаряха за огромната балиста. Днес я бяха покачили върху сложен комплект от карданови предавки, проектиран от стария магьосник. Дръзката я изпробва лично — сега машината се движеше като жива. Безглавия — мъжът, който носеше отговорност за нея — я потупа с любов.

— Дъртият козел я омагьоса. Като жива е! Появи ли се пак змей, ще го утрепем.

Дръзката раздвижи балистата напред-назад. Беше истинско удоволствие, сякаш участваше в някаква игра.

— Понякога машината си е просто машина — изрече нечий силен глас и старецът изплува от мрака. Дръзката никога се беше приближавала до истински магьосник и се стресна.

— Късмет извадихме, че изведнъж пристигнаха петдесет изкусни майстори — мазач, който умее да чертае, ковачи, които могат да правят пружини, дърводелец, който работи прецизно. — Чародеят сви рамене. — В интерес на истината, този механизъм е изобретение на Древните, аз само го открих в една книга. Заслугата за изработката е на майсторите. — Въпреки това старецът изглеждаше много доволен и потупа машината като любимо куче. — Е, признавам си, че ѝ направих една магийка.

— Ето, омагьосал я е и сега балистата е жива! — щастливо заяви Безглавия. — Ще си утрепем змей!

Хармодий сви рамене, сякаш се подиграваше на невежеството на хората, приемайки хвалбите им. Погледът му се задържа върху Дръзката.

„Всеблаги Йесу, да не би дъртият маг да ме мисли за привлекателна?“ При тази мисъл я побиха тръпки и тя неволно се сгърчи. Хармодий забеляза това и се разсмя, а после замлъкна.

— Нещо се движи долу, между укрепленията — каза магьосникът и тя се наведе над стената.

— Чакайте малко — каза Дръзката. — Как разбрахте?

Очите му леко сияеха в мрака.

— Просто знам — каза чародеят. — Мога да осветя небето за миг.

— Не е необходимо.

Разнесе се глухо дрънчене, сякаш от чинели, после се повтори.

— Капитанът пресече полето с канап със звънци — обясни тя, докато Безглавия завърташе балистата и изстрелваше копието. Катапултът в другата кула изплю кофа чакъл и изведнъж нощта се изпълни с писъци. В отговор от мрака се стрелна лилаво-зелена светкавица и удари кулата, в която се намираше катапултът. Светнаха искри, все едно ковач блъскаше нажежен до червено метал с чука си.

— Мамка му, какво беше това? — обади се Дръзката в тъмнината. След зелената светкавица нощното ѝ зрение отиде по дяволите — виждаше единствено светлия ѝ отпечатък по ретините си. Старият Хармодий се наведе над стената и от ръката му изригна огнен лъч. Стори ѝ се, че той следва траекторията на светкавицата съвсем точно, поне доколкото можеше да прецени през танцуващите образи върху ретините си.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — повтаряше той отново и отново. В далечината мишената, в която се целеше, пламна. Беше или великан, или дърво със странна форма. Може би две.

— Мили Боже — измърмори Хармодий, а после извика: — Още веднъж!

Безглавия нямаше нужда да го подканят. Дръзката наблюдаваше хората му, които вършеха работата си с елегантността на танцьори — двама навиха лебедката, плъзнаха механизма за презареждане на мястото му и я отстраниха, а трети вдигна десеткилограмовото копие, сякаш беше сламка, намести го и не спря да натиска, докато огромната му резка не опря в дебелата тетива. Безглавия обърна балистата с една ръка, прицели се в горящия великан и натисна спусъка.

В северната кула се удари втора светкавица. Хвърчаха камъни, крещяха хора. Нейните хора. Дръзката се обърна, хукна към стълбите и се спря. Нямаше как да бъде и в двете кули едновременно.

Зад гърба ѝ двата пажа бързаха да заредят повторно огромния лък, но Безглавия не гледаше нито към тях, нито към великана Симкин, който намести следващото копие в браздата точно когато трябва. Щом тетивата прещрака върху резето, резката се плъзна назад и я захвана, а Безглавия се прицели.

Хармодий изръмжа и отново блъвна огън към земята, но нещо като кош от зелена светлина го улови и го запрати обратно към тях. Бърз като светкавица, той оплете кош от синя светлина и го запрати обратно…

Безглавия натисна спусъка.

Копието уцели човека-дърво право в торса-ствол. Той изрева и запрати към тях кълбовидна мълния, която огря нощта, а кулата се разтресе. Мълнията се удари в стената над главната порта, предизвиквайки оглушителна експлозия. Звукът напомняше на съсъка на ледена вода върху нагорещени скали, но хиляда пъти по-силен. Стената изстена, не издържа и рухна навън, а върху новопостроения тунел зад портата заваляха отломки.

В другата кула обаче някой явно беше още жив и нащрек — катапултът изстреля кош с нажежен до червено чакъл, още едно от нововъведенията на магьосника. Камъчетата просветнаха във въздуха като метеорити. Всички светлини угаснаха едновременно. Спусна се тишина, разкъсвана само от писъците долу в равнината.

— Още веднъж! — извика Хармодий. — Същата мишена! Удари го пак! Преди да успее да…

Внезапно към тях се понесе стена от зелена светлина и кулата с катапулта се взриви сред дъжд от искри. Протяжен писък отекна в нощта. Върхът на кулата се килна и рухна в мрака, отнасяйки катапулта и четирима мъже от ротата със себе си, и с трясък се стовари на сто и двадесет метра под тях.

Настъпи пълна тишина.

Когато зеленият огън удари кулата, Дръзката бе успяла да стигне до двора, толкова близо до портата, че по бронята ѝ се посипаха дребни отломки от защитната стена. Върху рамото ѝ се стовари камък, паднал от срутената кула. Тя погледна към върха на главния донжон и видя Хармодий — наведен напред, с протегнати ръце, от които струеше зловещ син пламък.

Портата бе отнесла един бръснещ удар и по покритата пътека бяха нападали парчета от назъбения парапет, срутвайки част от покрива. Хората и конете от вилазката на Том Лошия бяха хванати в капан в пълния мрак. Отвътре се носеха човешки писъци и ужасено цвилене.

— Вземете факли и фенери и всички при мен! — извика Дръзката.

В дъното на покритата пътека лежеше сер Джон Полтни, затиснат под трупа на бойния си жребец, със счупен крак. Дръзката стигна до там с двойка стрелци, Дървото и Стипцата, за да вдигнат коня от него. Двамата мъже използваха копия, за да поместят трупа и сер Джон трябваше сериозно да се постарае, за да не крещи.

По-голямата част от отломките бяха паднали върху покрива на покритата пътека и сега той висеше накриво, а гредите му скърцаха заплашително. Под него беше тъмно като в казан с катран и когато най-сетне се появиха няколко души с фенери, оттам изникна първият войник. Водеше подивял боен кон, чийто ляв крак едва не уби току-що спасения сер Джон. Жребецът беше подлудял от ужас, но дойдоха още стрелци, които успяха да сграбчат поводите и да обездвижат главата му. От главната кула започнаха да прииждат пажовете, които не бяха на смяна.

— Къде е Том? — попита Дръзката, гмурна се още по-навътре в мрака и Стипцата, който обикновено нямаше кураж за пет пари, я последва. Фенерът освети цяла дузина конници, които се бореха с животните си, за да ги усмирят в затвореното пространство. Бяха слезли от седлата и дърпаха главите им, а те се успокояваха за миг, само за да подивеят отново, когато някой от тях изпаднеше в паника заради тъмнината и шума. Мъртвият кон на сер Джон само утежняваше положението — от него се носеше миризма на кръв и страх…

— Изведете ги! — изрева Том.

Конете ритаха бясно. Ездачите им бяха изцяло покрити с броня, но те не се успокояваха и въпреки доспехите скоро щяха да ги убият. Портата зад Том избухна в пламъци, които озариха ужасените жребци и броните с пъклена светлина. Конете се обърнаха почти едновременно и побягнаха от огъня, събаряйки повечето войници на земята. Стипцата се притисна към стената и Дръзката, която все още беше с доспехи, се опита да го покрие с тялото си, докато огромните коне галопираха край тях, прескачайки мъртвия. Отвън чакаха пажове, които веднага се хвърлиха към юздите, метнаха чували върху главите на подлуделите животни и започнаха да им говорят спокойно и властно, като лордове, които се обръщат към крепостните си. Усмириха ги бързо, внимателно и безскрупулно.

Войниците започнаха да се изправят на крака, а Дръзката осъзна, че огънят край портата изобщо не излъчва топлина. В същия миг от мрака изникна Червения рицар и вдигна ръце, а пламъците угаснаха като духната от вятъра свещ.

— Том? Дай да преброим хората. Липсва ли някой? — извика капитанът, докато минаваше край Дръзката. Отново беше тъмно, но той сякаш знаеше, че тя е там и безпогрешно се обърна към нея. — Изгубихме дузина мъже в кулата с катапулта. Иди виж дали някой може да бъде спасен.

Очите му сияеха в тъмното.

— Милорд — кимна тя в пълния мрак и се върна в сравнително по-светлия двор, подминавайки дузина разярени бойни коне и хората, които се опитваха да ги успокоят. Фермерите, съпругите им и дъщерите им бяха наизлезли по вратите и прозорците.

Кулата с катапулта приличаше на счупен зъб. Около една трета от горния етаж липсваше и Дръзката си отбеляза какъв късмет беше, че падна навън, а не в двора. Покривът на втория етаж обаче се беше срутил навътре, засипвайки спящите войници с камъни и греди. Геслин, най-младият стрелец в ротата, лежеше мъртъв, смазан от една греда. Прекършеното му тяло изглеждаше ужасяващо на мъждукащата светлина на огъня, който гризеше пропадналия под. Фъшкията, който в най-добрия случай можеше да се нарече безполезен нещастник, плачеше и се опитваше да отмести гредата от него.

Дръзката подтисна паниката и извика с най-командаджийския си глас:

— Трябва ми малко помощ!

По стълбата към нея плъзнаха стрелци, готови да се отзоват. Бяха все познати хора — Мазника, личният ѝ стрелец, Аверчето, който май беше най-добрият в ротата, Ръждата, който пък беше най-некадърен, Дългата лапа, който се движеше като танцьор и едрият като къща Дъгин. Заедно петимата вдигнаха гредата. До мъртвото момче откриха Хубавеца, проснат в безсъзнание в локва кръв, а зад него, притиснат до перваза на прозореца, се свиваше Кесин — най-дебелият в ротата.

Прииждаха все повече и повече мъже — Ланторнови и Картърови, които бяха дошли от двора, както и други селяни. Всички заедно успяха да разчистят тежките греди, при това толкова бързо, че не беше за вярване. Един от хората на Рандъм, който бе работил с магьосника, бързо сглоби един скрипец и още преди изгрев хората вдигнаха тежките камъни, които все още можеха да се използват, прехвърлиха ги над стената на срутената кула и ги подредиха в двора.

Капитанът ги наблюдаваше как работят, пъхнал палци в златния си колан. Изглеждаше изтощен и когато до него застана Дръзката, не обърна глава да я погледне.

— Добре се справи, Дръзката. Върви да спиш.

Тя сви рамене и уморено изрече:

— Има още много работа.

Капитанът ѝ се усмихна и тихо прошепна на ухото ѝ, сякаш бяха любовници:

— Това е само първата ужасна нощ, чакат ни още стотина. Пести си силите и върви да спиш.

Дръзката въздъхна и го погледна, опитвайки се да скрие обожанието си.

— Мога да се справя — нахъсано каза тя.

— Знам, че можеш — извъртя очи той. — Остави това за време, когато ще ни свърши работа. Аз си лягам. Ти също си лягаш. Ясно ли е?

Тя сви рамене, избягвайки очите му, тръгна си… и с въздишка осъзна, че леглото ѝ е в кулата с катапулта.

Под страницата с ръкописа имената „Безглавия“ и „Дръзката“ бяха зачеркнати. Вместо това Майкъл изписа Томас Хардинг и Алисън Грейвз.

В крайна сметка загиналите се оказаха шестима стрелци и един войник — сериозна загуба. Капитанът се вгледа в имената им, зачеркна ги от списъка и изръмжа. От друга страна, към тях се бяха присъединили синовете на Ланторн и Картър, Даниъл Фейвър, чиракът на златаря, Ейдриън, който беше и художник, както и един кльощав юноша на име Алън.

Капитанът връчи списъка на Том.

— Оправи графика на стражите. Месир Томас Дъръм…

— Е опънал петалата — каза Том и сви рамене. — Загина в кулата. Даже тялото му не успяхме да намерим.

Капитанът потръпна.

— Значи сме с един копиеносец по-малко.

Том кимна и задъвка края на молива си.

— Ще ви намеря войник — каза той.

Сер Майлъс стоеше до седмината новобранци. Според професионалната му преценка бяха свестни мъже. И никак нямаше да им навреди един як ритник в задника.

В двора се издигаше дървена колона за тренировка с мечове — чираците на майстор Рандъм извадиха от калдъръма една огромна плоча, изкопаха дупка с дълбочината на човешки ръст и я нагласиха в нея.

„Удобно е да имаш толкова помощници“ — каза си Майлъс, заобиколи колоната и посегна към алебардата — любимото си оръжие. Подобната на чук глава беше назъбена като крепостна стена, с четири миниатюрни шипа. От другата страна се подаваше дълго леко извито острие, от върха — къс, но свиреп шип, а от гърба — тридесетсантиметрово парче стомана с формата на длето.

Сер Майлъс завъртя алебардата в ръцете си.

— Не очаквам оттук нататък да се бием на коне — небрежно каза той, а сержант Гуилъм кимна.

— Е, да видим какво можете — каза сер Майлъс и кимна на Гуилъм, който пристъпи напред. По стандартите на ротата доспехите му хич ги нямаше. Беше облечен в старо палто, с ризница върху него и по краката, а на ръцете си носеше тежки кожени ръкавици, покрити с метални плочки. Според сер Майлъс снаряжението му беше много старомодно. Понесъл тежко копие, Гуилъм пристъпи към колоната, прецени разстоянието и замахна напред. Върхът на оръжието потъна на два сантиметра в дървото, а той повдигна рамене и силно дръпна, за да го освободи.

Дърк Обесника, който беше от наемниците, пазили кервана, пристъпи напред, замахна небрежно с тежката си двуостра секира и тя се заби дълбоко в колоната. По кулите се събираха стрелци, а търговците наизлязоха, за да гледат от фургоните си.

Джон Лий, бивш корабостроител, също имаше двуостра секира. Той замахна мощно и прецизно, забивайки я до тази на Дърк, а от колоната отхвръкна голяма треска.

Сер Майлъс ги наблюдаваше.

— Така ли използвате колоната? — попита той Гуилъм.

— От дете не съм тренирал така — призна сержантът, а сер Майлъс кимна.

— Искате ли да убиете чудовище? — попита той хората си. — Ами човек?

— Не особено — отвърна Дърк, а приятелчетата му се разсмяха.

Сер Майлъс дори не извърна глава. Не последва никакво предупреждение — както се облягаше на тежкия си боен чук, той хвърли Дърк Главореза по лице в калта и изви ръката му зад гърба.

— Грешен отговор — каза той.

— Йесу Христе! — изплака Дърк.

Сер Майлъс му позволи да се изправи и се усмихна, разбрал, че е привлякъл вниманието им.

— Всеки ден, в който не се бием на стената, ще се упражняваме на колоната — небрежно каза той. — Сякаш е истинско чудовище, аз ще ви науча как. А ако успеете да я отсечете, чудесно! — Той се ухили. — После ще можете да докажете колко сте старателни, като помогнете да сложим друга. — Сер Майлъс посочи към Джон Лий. — Точно удряш.

Лий сви рамене.

— Цепя много дърва.

— Опитай пак, само че този път замахни така, сякаш се биеш с човек — каза сер Майлъс и посочи към колоната. Корабостроителят пристъпи напред и вдигна брадвата като човек, който се готви да удари топка.

Сер Майлъс кимна.

— Добър гард.

Лий замахна към колоната, от нея отхвърча нова треска и той отново завъртя оръжието. Сер Майлъс го остави да повтори това десет пъти. Корабостроителят дишаше тежко и десетият удар не можеше да се мери по сила с деветия.

Майлъс засука посивелия си мустак.

— Стига, поеми си дъх — кимна той. — И гледай.

Той пристъпи към колоната с алебардата под мишница и замахна с шипа, който само докосна дървото. Въпреки тежестта на бронята си, Майлъс грациозно се плъзна вдясно и довърши удара с главата на оръжието, като го засили зад гърба си — позата много приличаше на онази, която бе заел корабостроителят. После замахна надолу, пристъпвайки съвсем леко и в колоната останаха четири дълбоки резки. Рицарят се движеше като котка — назад и напред, замахвайки отдолу нагоре със заострения връх. После отстъпи, сякаш за да избегне удар и обърна алебардата. Шипът се заби странично в колоната, отскочи и сер Майлъс скъси хватката си, за да нанесе нов удар.

Лий кимна.

— Почти виждах противника ви — призна той.

Гуилъм се имаше за добър войник и скочи напред.

— Нека опитам и аз! — извика той. Копието му беше тежко, с острие, дълго колкото ръката му и широко колкото дланта му. Той скочи напред, замахна към колоната — веднъж от едната ѝ страна, веднъж път от другата — и се отдръпна.

— Само че използвай бедрата — каза сер Майлъс. — Те са по-силни от ръцете ти. Тях ги пази, защото се уморяват най-бързо. — Той им кимна. — Това е просто работа, приятели. Ковачът упражнява изкуството си всеки ден, чертожникът рисува, чифликчията оре, корабостроителят строи кораби. Некадърните войници се излежават. Добрите войници тренират. По цял ден, всеки ден.

Обесника поклати глава.

— Умориха ми се ръцете — рече той, а сер Майлъс кимна.

— Ърките не са се уморили.

Когато абатът поведе рицарите си на северозапад от Саутфърд, най-южното предградие на Албинкърк, с тях тръгнаха и двама кралски вестоносци. Абатът водеше хората си предпазливо, черните им туники сякаш се сливаха с храсталака, а рицарите му с лекота яздеха сред раззеленилите се шипки в най-гъстата част на гората.

Спираха често — някои от войниците слизаха от седлата, промъкваха се напред, обикновено до върха на някой стръмен хълм и даваха знак на останалите да продължат. Въпреки че спираха, изминаха доста път. Понякога от отряда се отделяха самотни рицари и яздеха чак до тресавищата, но всеки път безпогрешно ги откриваха отново.

Онова, което кралските вестоносци не можеха да разберат, беше тишината. Рицарите на свети Тома никога не говореха. Яздеха мълчаливо, конете им също не издаваха нито звук. Нямаха нито пажове, нито оръженосци, нито слуги. Разполагаха с четиридесет резервни коня, които струваха цяло състояние и вървяха подир основната група, натоварени с дисаги с фураж. Нямаха юзди или поводи и въпреки това ги следваха, без да изостават.

Както каза по-възрастният вестоносец, всичко това беше много необичайно, но да яздиш през северната част на страната заедно с рицарите от ордена на свети Тома все пак си беше проява на смелост. Галахад Ейкън беше кръстен на църквата на светията в Лондон и имаше чувството, че е един от тях. Партньорът му, Дикън Олуедър, суров мъж с повече белези от зле ощавена телешка кожа (както обичаше да казва самият той), бе постъпил на работа като вестоносец по времето на стария крал.

Вестоносците бяха свикнали да яздят с всички сили, по цял ден, съвсем сами, ако не се броят конете им, но преходът беше тежък дори за тях — петнадесетте левги по пресечен терен бяха истинско предизвикателство за уменията им. Въпреки това членовете на ордена сякаш не се изморяваха, а много от тях бяха по-възрастни от Олуедър.

Щом наближи вечерта, един от най-младите рицари се върна при основния отряд и го поведе на север по склона на един стръмен хълм. В подножието му всички слязоха безмълвно от конете, извадиха мечовете от ножниците на седлата си, разделиха се на четири групи по петнадесет души и тръгнаха нанякъде.

Абатът се спря за миг, обърнал глава към вестоносците.

— Чакайте тук — изрече той. Откакто напуснаха кралския лагер, това бяха първите думи, които чуваше Галахад. Секунди след това облечените в черно рицари изчезнаха в гората.

Мина цял час. Беше студено — пролетните вечери бяха по-дълги, но не и по-топли и Галахад не можеше да реши дали зъзне достатъчно, за да извади тежкото си наметало от вързопа зад седлото, или не. Не му се щеше да слезе от коня в неподходящ момент. Прокле и абата, и мълчанието му и продължи да наблюдава Олуедър, който чакаше вече цял час, без да се суети на седлото.

— Ето ги — внезапно се обади Галахад.

Абатът отиде до коня и прибра меча си в ножницата му.

— Елате — каза той с усмивка, тръгна нагоре по стръмния склон и конете го последваха.

— Странно — каза Олуедър, изплю се и се прекръсти.

Заобиколиха хълма в обратната посока, като едновременно с това се изкачваха нагоре. Галахад си каза, че така пътят до върха доста ще се проточи, а последните лъчи на слънцето му разкриха, че теренът е стръмен и каменист. Конят пред него се стресна, после се успокои. Вестоносецът погледна надолу и видя труп, а после още един и още един, и още един. Телата не му изглеждаха човешки, макар че не беше съвсем сигурен какво представляват — бяха кафяви, дребни, но мускулести, с големи глави и красиво изработени кожени дрехи, а телата им бяха осеяни с рани от тежки мечове.

— Всеблаги Христе — каза на глас Олуедър. Замириса на дим и най-сетне отрядът стигна до върха. Той беше вдлъбнат като гигантска чаша, в която рицарите бяха наклали три огъня, за да сготвят вечеря. При вида на уродливите трупове и червено-зелената им кръв стомахът на Галахад се беше разбунтувал, но уханието на грахова супа го накара да закъркори.

— Свалете седлата и изчеткайте конете си — рече абатът. — После те сами ще се погрижат за себе си.

Олуедър се намръщи, но Галахад отказа да се повлияе от предпазливостта на по-възрастния мъж — пръскаше се от щастие, защото изживяваше една от тайните си мечти. Олуедър обаче очевидно искаше да се върне при краля.

— Имало е битка — каза Галахад, а очите му святкаха в мрака, — а ние дори не ги чухме.

Абатът му се усмихна.

— Всъщност не беше битка — рече той. — По-скоро сеч. Ърките изобщо не ни усетиха. — Той сви рамене. — Хапнете си супа. Утрешният ден ще бъде още по-тежък.

Нощта беше тиха, а обсадените спяха, напълно изтощени. Дръзката викаше на сън, а Том хъркаше като глиган. Майкъл спеше сам и мърмореше на протегната си ръка, а игуменката тихо ридаеше в мрака. Тя коленичи, за да се помоли пред триптиха, поставен на нисък подиум в ъгъла на килията ѝ. Сестра Майрам спеше по корем, изтощена от церенето на толкова много ранени. Сим Долния постоянно се събуждаше с крясъци, а после си лягаше отново, обгърнал тялото си с ръце и втренчен в обитавания от чудовища мрак, докато красивата послушница дойде да седне до него.

Колкото и тежка и тъмна да беше нощта, врагът мълчеше, а обсадените спяха.

Ударът дойде с първите слънчеви лъчи.

Едно-единствено простичко, но неумолимо действие промени обсадата и разби сърцата на хората в крепостта много по-безвъзвратно, отколкото което и да е военно поражение.

Първите пожари лумнаха на североизток. Хокшийд, най-източното поселище, беше подпалено още преди изгрев-слънце пред очите на последната стража, която го гледаше как гори едва на две левги от стените.

Точно когато слънцето блесна в алено, на запад пламна Кентмиър, а след него — Абингтън. По това време цялата стена вече беше осеяна със селяни.

Маг наблюдаваше как родното ѝ село гори. От тази височина можеше да преброи покривите и разбра, когато пламна и нейният дом. Гледаше, изпълнена с отчаяна ярост, докато вече не можеше да различи коя къща е нейната. Всичко гореше — колибите, каменните плевни, кокошарниците. По ливадите около хребета, на който се издигаше крепостта, изведнъж плъпнаха изчадията, които се бяха крили през първите дни на обсадата — блатници, ърки, демони, тролове и огромни чудовища с гладки глави и дълги бивни, които войниците нарекоха бегемоти. Имаше, разбира се, и човеци.

Как само ги ненавиждаше!

Започнаха да секат дърветата, унищожиха овошките — ябълки и круши, праскови и райски ябълки. Лози, расли в продължение на поколения, бяха опустошени за час, а корените им — опожарени. Всички постройки наоколо горяха. Лисен Карак беше тъмен остров, заобиколен от огнено море, докъдето поглед стига.

Маг не можеше да откъсне поглед от своя умиращ свят.

— Наденица без горчица, а? — обади се нечий плътен глас до нея. Тя се стресна, обърна се и видя чернокосия наемник от Хълмовете — дивакът на ротата. Беше седнал на едно буре до нея и наблюдаваше палежа.

— Война без огън е като наденица без горчица — поясни той.

Маг се вбеси.

— Това е селото ми. Къщата ми!

Великанът кимна. Сякаш не виждаше, че тя плаче.

— Има смисъл. Да бях на тяхно място, и аз тъй щях да сторя.

Шивачката избухна.

— Война?! Ако беше на тяхно място?! Това не е игра! Ние тук живеем! Това е земята ни! От нея си вадим хляба, в нея погребваме мъртъвците си. Там почиват съпругът ми, дъщеря ми…

Сълзите натежаха твърде много, но в този миг Маг го мразеше повече, отколкото блатниците, ужасните им лица и желанието им да изпепелят живота ѝ.

Том я погледна сурово.

— Земята не е ваша, освен ако я удържите — каза той. — Както чувам, вие пък сте я взели от тях. Мм? Чини ми се, че и техните мъртъвци са заровени там и мен ако питаш, сега земята е тяхна. Съжалявам, стопанке, но моят занаят е войната, а войната носи огън. Врагът ни показва, че наша е само земята, върху която стоим, че може да победи, без да превземе крепостта. Снощи му пуснахме кръв и сега ни го връща. Това е войната. Ако не искате да ви горят къщите, по-добре бъдете силни. По-силни от преди.

Тогава тя го удари — с много гняв, но без сила. Той ѝ го позволи.

— Не са много хората, които могат да кажат, че са ударили Том Лошия и са останали живи, за да го разкажат — отбеляза той и криво ѝ се усмихна в бледата утринна светлина. Маг се обърна и побягна.

Торн гледаше как стопанствата горят, но не изпитваше особено задоволство. Това беше евтина победа, но така щеше да прекърши волята на селяните да му се съпротивляват. Той повдигна рамене. Другата възможност беше да ги подтикне да се бият докрай. Сега нямаше какво да губят, освен живота си, а дори когато беше човек, Торн трудно разбираше хората. Освен това все по-често си мислеше, че това съревнование е твърде сложно дори за неговия интелект. Беше се самоназначил за пълководец на Дивото, но въпреки това тези събития го засягаха съвсем слабо. Когато започна обсадата, той много повече се интересуваше от тъмното слънце и от нея.

Не за пръв път се почуди какво прави тук и как стана така, че се ангажира с това начинание дотолкова, че да поеме риска да влезе лично в битката. Предишната нощ излезе на бойното поле в новата си неуязвима форма и крепостта го нарани. Нито един от ударите не беше смъртоносен, но той почувства и тях, и изтощението от положените усилия. Болката го беше разгневила и в яростта си той използва достатъчно от грижливо събираната си сила, за да причини разрушения на крепостта. Съюзниците му бяха впечатлени, но цената…

Той отново раздвижи листата си — ако беше човек, щеше да свие рамене.

Снощи споменът за това какво е да си смъртен го навести за пръв път от двадесет години. Не му хареса нито миризмата му, нито болката. Обсадата обаче беше сплотила Дивото в северната част на страната и въпреки дребните неуспехи, към тях прииждаха все повече и повече съюзници. Престижът му нарастваше, а заедно с него и властта му. Което нямаше да има никакво значение, ако беше загинал.

Торн се замисли за нея.

Вече не можеше да поклати глава — тя беше едно цяло с врата му и за да се обърне наляво или надясно, той вече трябваше да се върти от кръста. Докато си мислеше за нея, той издаде странен клокочещ звук. Предната вечер се беше опитала да го нарани, и то директно.

Накрая се замисли за третото присъствие в крепостта. Беше го ударило със сила — студена синя сила. Чиста сила, неограничавана от младост или съмнения. Добре тренирана и закалена като качествена стомана. Това беше ученикът му, разбира се. Торн би се усмихнал, стига още да беше способен на това.

Хармодий.

Това вече беше проблем, който можеше да разреши.

Амичия стоеше на стената и гледаше как светът гори. Забеляза го едва когато застана плътно до нея.

— Беше въпрос на време — каза капитанът, сякаш си бяха приказвали цяла сутрин.

Честно казано, тя не беше съвсем сигурна дали иска да каже нещо. Не искаше да го поглежда, за да не разбере колко непоколебима е решителността ѝ и колко е разгневена.

— Трябва да покаже на съюзниците си, че напредва — продължи Червения рицар, облегна се на стената и посочи към западния край на гората. — Хората му строят два требушета. До края на деня ще усетим жилото им. Не защото това ще му помогне да победи, а защото така съюзниците му ще видят, че той е…

Ако продължеше да го слуша, щеше да…

Амичия се обърна и си тръгна, но капитанът забърза подире ѝ.

— Хората ни гледат — изсъска тя. — Аз съм послушница в този манастир. Не съм ти любовница. Остави ме, моля те.

— Защо? — попита той и сграбчи ръката ѝ в стоманената хватка. Заболя я.

— Пусни ме — каза тя. — Иначе не си никакъв рицар.

— Значи не съм рицар. Защо? Защо изведнъж размисли? — попита той и се наведе към нея. — Аз не съм.

Не беше възнамерявала да разговаря. Амичия прехапа устни и се огледа, надявайки се на някакво чудо. Сестра Майрам, игуменката…

— Нямаш ли си друга работа? Не трябва ли да спасяваш някого? Или да издаваш заповеди? — попита тя. — Защо не отидеш да спасиш няколко къщи?

— Не е честно! — каза той и я пусна. — Предпочитам да съм тук с теб.

— Искаш и този грях да ми тежи на душата ли? Искаш освен да наруша обета си, да изложа крепостта на опасност?

Капитанът ѝ се усмихна дяволито.

— С други момичета действа — каза той.

— Предполагам, че действа с всички — рече Амичия и вирна брадичка, колкото можеше. — Няма да бъда вашата курва, капитане. Дори името ви не знам. Момичетата като мен не научават имената на великите лордове, които се опитват да им разтворят краката, нали? Аз обаче избирам да кажа „не“. Вие не се боите нито от Йесу, нито от игуменката, така че не мога да ви убедя по този начин, но кълна се в Бог, сер, мога да се защитя. Ако вдигнете ръка срещу мен, ще ви сложа на мястото ви.

Той се втренчи в нея. Очите му се изпълниха със сълзи и тя се поколеба, но вече беше взела решение и го изпълни докрай. Тръгна си, без да се обръща.

Беше ѝ трудно да реши защо е толкова ядосана. Беше ѝ трудно да признае — дори пред себе си — защо бе избрала да си тръгне. Той обаче не беше за нея, въпреки че самата ѝ душа виеше, докато слизаше по стълбите и въпреки агонията, изписана на лицето му.

„Хармодий.“

Той не успяваше да го заглуши. Когато две същества, които притежават силата, се свържат, връзката остава завинаги. Не можеше да заглуши Торн, но можеше да го блокира.

„Хармодий.“

Е, почти.

Кръстосал крака, Хармодий седеше под древното ябълково дърво, което растеше сред укрепленията в каменна саксия. Беше прекрасно и покрито с цвят, и ухаеше на силата. Пейката под него бе разположена така, че седящият да може да почерпи от нея, както би почерпил вода от кладенец или извор. Извираше някъде под краката му и не беше нито златна, нито зелена — просто беше.

Хармодий почерпи от нея толкова, колкото посмя.

„Хармодий.“

Толкова лошо ли беше да поговори със стария си учител?

Беше опасно. Ако отвореше връзката, Торн можеше да се опита да го покори с груба сила. Само че надали щеше да успее, преди Хармодий да я е затворил отново, не и докато седеше под ябълковото дърво. Той не беше като момчето. То…

О, майната му.

„Здравей, Ричард.“

„Знаех, че ще ми отговориш.“

„Сигурно е приятно винаги да си прав.“

„Не бъди заядлив, Хармодий. Снощи ме нарани. Станал си много силен.“

„Убих смъртното ти тяло още при Чевин, старче.“

„Да, но аз знаех как да се справя с това. И успях да ви измамя всичките, разбира се.“ Хармодий долови самодоволна нотка. „Как ти се стори моят огледален свят, момче?“

Хармодий се замисли за миг.

„Хитро ме изигра, копеле такова. Как успя да приковеш духовете към котките?“

„Толкова е приятно да разговарям с интелигентен събеседник. Значи си се научил да напускаш тялото си? А, виждам, че не си. Интересно.“

Хармодий не смяташе, че честността ще му навреди повече, отколкото прекият контакт с Торн.

„Защо започна този конфликт? — попита той. — Трябва ли да водим война?“

„Хармодий! Такива приказки не ти приличат! Да не възнамеряваш да водиш преговори със силите на злото? Мислех, че си избрал друг път.“

„Осъзнах, че в силата на Дивото няма нищо изначално зло. Както и че в силата на слънцето няма нищо изначално добро.“

„А… — Торн излъчи огромно удоволствие. — Значи си научил много.“

„Все още ми е трудно да го възприема“ — призна Хармодий.

„Дивото е много по-могъщо. Човеците са обречени. Твърде разединени са, твърде слаби. В бъдещето няма място за тях.“

„На мен не ми изглежда така — озъби му се Хармодий. — Мисля, че точно Дивото губи.“

„Самозалъгваш се.“

„Не така добре, както ме залъга ти.“

„Нека ти се реванширам със знания. Виж. Ето така можеш да обсебиш когото си поискаш, а така — да си направиш ново тяло. Виждаш ли? Урокът е безплатен. Ела, стани бог. Ти си достоен за това, а аз скучая…“

Хармодий се разсмя с глас.

„Скучаеш около чудовищата и копнееш за свястна компания? Ти предаде своя крал и цялото човечество, негодник такъв!“

Хармодий светкавично блокира връзката им, като използва цялата мощ, която бе поел от кладенеца. После се облегна на ствола на дървото и анализира разговора им.

— Мисля, че мина добре — гласно изрече той.

Торн обаче беше посял нещо в него, като семенце във влажна почва. Чувстваше се така, сякаш е открил на прага си няколко красиво опаковани пакети. Хармодий ги прибра в една стая в палата на спомените си, внимателно я изолира от останалата част на съзнанието си и остави там едно свое копие. То отвори първия пакет, а до него стоеше трето копие с вдигната брадва.

Фантазмът беше сърцераздирателно красив, но това не го изненада, Торн беше велик магьосник. Хармодий позволи на копието си да изучи заклинанието в подробности, унищожи стаята и го прибра, а после седна в друго уютно помещение, където бе разположил в кръг няколко кресла. Копието му седна в друго кресло и изписа стенографски фантазма, след което двамата го обсъдиха подробно. Третото му копие остана зад второто с вдигната брадва.

Изведнъж Хармодий разбра как Торн беше употребил котките. Разбра как старият му учител използва животни, за да наблюдава крепостта. Разбра как да обсебва тялото на всяко създание, което няма сили да му се опълчи. Разбра и как да погълне същността му, тоест, онова, което наричаше „душа“, да увеличи силата си и да използва смъртното му тяло, или сам да си направи такова.

Известно време Хармодий обмисля наученото. Даде си сметка, че наблюдава някакво куче — един от наемниците го бе довел в Лисен Карак и то се ровеше в разрастващата се купчина отпадъци в двора. Ако обсадата продължеше достатъчно, накрая щяха да го изядат.

„Мога да опитам с кучето. То така и така ще умре.“

Кучето се обърна към него, наклонило глава на една страна, за да разбере дали ще му подхвърлят нещо. Наоколо му се лееше сила.

„Нищо чудно, че Дивото иска да си върне това място“ — каза си Хармодий, посегна към силата, вкуси от нея, прекара я през фантазма… и махна с ръка, за да го прекъсне, плисвайки магията в стените на крепостта. После се изправи и се усмихна на кучето.

— Човек все някъде трябва да тегли чертата — гласно изрече той.

„Хитрото копеле го направи нарочно. Иска да ме поквари.“

Хармодий подуши наоколо. Миришеше на закуска и той реши, че има нужда от човешка компания.

Ранълд беше изтощен и задавен от сълзи. Прахоса цял следобед в опити да си хване кон. На всяка крачка очакваше да се натъкне на ариергарда на джелепите или поне на някой оцелял, но не срещна никого. На границата на бойното поле изгуби още време, за да търси раницата си. Накрая се отказа и тръгна, измъчен от жегата, когато беше слънчево и мокър до кости, когато валеше. Нямаше нито такъми за готвене, нито храна, нито откъде да я вземе.

Вечерта на четвъртия ден стигна до пътя, който водеше към хана. Когато го видяха, хората се развикаха, а щом се разбра кой е, всичко живо в долината пристигна на бегом. Отначало решиха, че носи добри новини, защото беше най-близкият помощник на братовчед си, но щом се доближиха и забелязаха следите от сълзи по лицето му, осъзнаха какво се е случило.

Докато измине последните няколко крачки до верандата на голямата странноприемница, на пътя бе останал само ханджията, който го гледаше мрачно.

— Здравей, Ранълд Лохлан — рече той. — Кажи ми, колко загинаха?

Ранълд срещна погледа му без усилие. Смъртта учи да не обръщаш внимание на тези неща.

— Всички — каза той. — До последния човек. И аз бях умрял.

Хората от долината ахнаха и започнаха да плачат. Скоро плачът се превърна във вой, а после — в яростен рев.

Ранълд Лохлан разказа какво се беше случило, без да преувеличава. После се обърна към ридаещата жена, застанала до баща си.

— Ето ти меча му — рече ѝ Ранълд. — Рече, че ако му родиш син, той трябва да отмъсти за него.

— Тежко бреме е това. Не е за раменете на неродено дете — поклати глава ханджията, а Ранълд сви рамене.

— Решението не е мое — уморено каза той.

По-късно седна в хана и разказа какво се беше случило през последната нощ. Съпругата на Хектор слушаше със сълзи на очи, а накрая го изгледа продължително и злобно.

— Защо съживиха теб, а? — изсъска тя. — Защо, когато можеха да съживят любимия ми?

Ранълд сви рамене, а ханджията поклати глава.

— Твърде много хора загубихме, че и цялото стадо — каза той и опря брадичка на ръцете си. — Ако нападнат долината, здраво ще закъсам.

Ранълд не можа дори да се престори, че го е грижа и ханджията го остави на мира. Рижият великан не прояви интерес към пивото, което му сервираха, нито към жената, която му се предложи, нито към пътуващия музикант, който искаше да напише песен за битката.

Наспа се, а на следващия ден се чувстваше също толкова претръпнал и безчувствен, колкото преди. Въпреки това излезе от стаята си, отиде в общата стая и поиска от ханджията кон и оръжия.

— Да не смяташ сам да се биеш с отвъдстенците? — сърдито попита той.

— Не — отвърна Ранълд.

— Значи просто ще се прибереш у дома? — невярващо попита той.

— Аз съм джелепин — рече Ранълд. — Нямам дом.

Ханджията изпи чаша бира и избърса мустаците си.

— Къде ще идеш тогава? — попита той.

Ранълд се облегна назад.

— Ще намеря дракона от Ерк — каза той. — Мисля да го попитам защо позволи на Дивото да ни нападне. — Джелепинът сви рамене. — Ние му плащаме дан, а в замяна той ни пази от тях. Такъв е законът на Ерк, нали? Древен, че се пука.

Ханджията бавно остави стакана си.

— Искаш да говориш с дракона?

— Някой трябва да го стори — кимна Ранълд. — Най-добре аз, така и така съм мъртъв.

Ханджията поклати глава.

— Останаха ми една дузина коне. Братовчед ти взе стадото.

Ранълд кимна.

— Преди да отида при дракона, ще се погрижа за това. Дай ми двадесет мъже и ще ти доведа стадото, останаха поне хиляда глави.

— Същият си като братовчед ти — поклати глава ханджията. — Шило в торба.

Ранълд сви рамене.

— Нямаше да си направя труда, но момчето на Сара ще има нужда от този добитък, ако иска да стане джелепин — рече той, но не спомена останалото, което възнамеряваше да направи. Все още служеше на краля и беше задължен да го предупреди за действията на Дивото.

Същия следобед тръгна на юг с двадесет предпазливи мъже. Яздеха бързо, по двойки, на километър един от друг, за да могат да оглеждат внимателно всеки хълм и всяка горичка.

Спряха, без да накладат огън, Ранълд изяде овесените хлебчета, получени от Сара и когато от слънцето остана само малък червен диск, потеглиха отново.

До обед откриха първите крави. Хората от долината бяха наплашени, мисълта за сосагите ги ужасяваше. Освен това се бояха, че в гората ги очакват ухилени трупове, но според Ранълд бойното поле все още се намираше на километри южно от тях. Стадото се беше обърнало, за да потегли към дома, както правят всички животни.

Ранълд тръгна на юг и преди да падне нощта, откри вестоносеца, изпратен от Хектор. Момчето беше мъртво — или се беше загубило, или беше потеглило на запад, за да заобиколи нещо. Лежеше по лице, около подпухналия му труп жужаха мухи, а конят му още пасеше наблизо. Младежът беше пронизан от четири стрели, виждаше се, че е загинал в опит да изпълни мисията си. Хората от долината го погребаха с чест и обич, а братовчедите му — две високи сивооки момчета — плакаха за него.

Най-голямата изненада обаче дойде на следващия ден.

Все още се намираха на запад от мястото на сблъсъка и събираха животните край Голямото блато, когато Ранълд подуши огън и лично отиде да проучи какво става. Пое глупав риск, но мисълта, че може да причини смъртта на още жители на долината, беше непоносима.

Откри хората, изостанали от групата на Хектор — бяха живи и здрави, а след тях се точеше една трета от стадото. Доналд Редмейн ги водеше на запад и му разказа, че три пъти са се натъкнали на разпилени отряди отвъдстенци, но въпреки това са успели да задържат по-голямата част от животните на едно място.

Наложи се Ранълд да разкаже историята си още веднъж. Доналд Редмейн се разплака, а останалите се заклеха да отмъстят за Хектор Лохлан.

После Доналд дръпна Ранълд настрани.

— Бил си се на юг — каза той. — Мислиш ли, че Том е още жив?

— Том, братът на Хектор? — попита Ранълд. — Да, жив ще да е, освен ако червената ръка на войната не е покосила и него. Мисля, че трябва да е или на континента, или на изток. Защо?

Очите на Доналд Редмейн бяха зачервени.

— Защото сега той е главен джелепин — рече по-възрастният мъж.

— Няма да поиска титлата — каза Ранълд.

— Ще я поиска, ако така може да воюва — отбеляза Доналд.

На следващата сутрин съгледвачите убиха странно създание. Приличаше на мъж, но имаше детски ръст, изключително мускулести ръце и крака, и глава, която приличаше също на човешка, но беше по-голяма. Ранълд предположи, че е ърк — твар, която хълминците смятаха за мит и реалност едновременно. Според легендите и ърките, и блатниците идвали от дълбоките гори в далечния запад.

Цялата група — четиридесет и четири души заедно с Ранълд — спря за през нощта. Разполагаха с повече от хиляда и двеста глави добитък, както и с всички кози и седемдесет и пет коня. Сара Лохлан нямаше да остане просякиня, а кланът не се беше затрил.

Кралицата гледаше как брегът се плъзга край тях и се усмихваше на един съвсем млад наемник, който клечеше на метър-два от нея, до високите бордове на кораба и наблюдаваше сушата с арбалет в ръце. В интерес на истината, момчето не наблюдаваше нищо — интересуваше го само Дезидерата и очите му постоянно се стрелкаха към нея.

Тя продължи да гледа брега и да се усмихва вътрешно. Гребците пееха, а комарите се въртяха около тях на рояци, освен когато течението донесеше ветрец.

Двете с лейди Алмспенд лежаха една до друга на носа на кораба. Секретарката ѝ беше сложила на скута си восъчна плочка, а в ръката си държеше писалка.

— Пак ли писмо? — мързеливо попита тя.

Кралицата поклати глава.

— Твърде е горещо.

— Жал ми е за горките гребци — отвърна лейди Алмспенд и се обърна. Повечето бяха голи до кръста, някои и по-надолу. Занаятът бе изваял телата им прекрасно и лейди Алмспенд ги огледа внимателно. — Като Древните са — каза тя. — Не, взимам си думите назад. Няма какво да ги съжаляваме, по-скоро трябва да им се възхищаваме.

Секретарката се усмихна на един от тях, а той ѝ отвърна, без да спира да върти греблата.

Кралицата се усмихна.

— Внимавай, мила моя — каза тя.

— Ще им се възхищавам само отдалеч — каза лейди Алмспенд. — Как мислите, дали стражите наистина са видели блатник снощи?

Кралицата кимна.

— Да, сигурна съм — каза тя. Не възнамеряваше да каже на секретарката си нищо повече, но на сушата беше опасно и корабите вече лагеруваха на островите.

— Дали да не въоръжим гребците? — попита лейди Алмспенд.

— Те си имат копия и мечове — отвърна кралицата. — Ако някой ни изненада през нощта, най-сигурното място е във водата.

Лейди Алмспенд поклати глава.

— Не мога да си представя какво е станало, за да превземат така Севера. Кралят сигурно е ужасно зает. Кога пристигаме в Албинкърк?

— Утре по обяд, при тази скорост.

— Ако ваше величество се разголи още, гребците може да вложат и повече ентусиазъм.

Дезидерата се ухили на приятелката си.

— Смятам да продължим през нощта — рече тя. — Реката още не се е стеснила, а ние закъсняваме.

Лейди Алмспенд я изгледа.

— Да не сте получили съобщение? — попита тя, но кралицата поклати глава.

— Имам предчувствие — призна тя. — Нищо повече. Ако кралят пътува сравнително бързо, вече трябва да е потеглил на запад, към Лисен Карак. — Дезидерата се облегна назад, наслаждавайки се на слънчевите лъчи, които галеха раменете ѝ. Насекомите никога не я притесняваха. — Прати съобщение на краля, Бека. Кажи му колко сме близо — добави тя и сведе ресници по посока на най-близкия гребец. — Кажи му, че ще пристигнем след три дни.

Ройе льо Арди предложи да занесе писмото и те го оставиха на брега с два коня. Кралицата го целуна и когато потегли на север, вестоносецът все още беше червен като цвекло.

Гастон гледаше как кралската армия раздига лагера и тръгва на запад, изпълнена с нещо, което много приличаше на безпокойство. Лисен Карак бе само на два дни път от Албинкърк, но нито един от рицарите-монаси не се беше върнал. В западното небе всяка нощ играеха светлини.

Във врага, с когото се биеха, нямаше нищо човешко. Блатниците в Албинкърк го стреснаха, макар че бяха малко — видяха му се толкова грозни и ненормални. Искаше му се да ги нарече неестествени, но те бяха изчадия на Дивото.

Братовчед му беше във възторг — светлините на запад бяха гаранция, че замъкът не е превзет и че всеки момент ще влязат в бой. За Жан дьо Вреи тази битка се беше превърнала в пътеводна светлина, в оста, около която се въртеше животът му.

Гастон огледа ротата си и за десети пореден ден им напомни онова, което бяха научили от граничния граф: винаги да пращат съгледвачи напред, назад и по фланговете, да се движат заедно с рицарите, ограждайки ги с копиеносци и стрелци, така че при засада те да могат да реагират, без да са изложени на директна опасност, и да разполагат фургоните сред тях. Все разумни съвети, които обаче налагаха рицарите да разчитат на обикновени хора.

Разузнавачите тръгнаха преди първи зори, а той се качи на бойния си кон и оръженосецът му връчи оръжията. Гастон седеше тихо и наблюдаваше как се строява колоната в очакване на виковете и тромпетите, които щяха да възвестят началото на битката.

Отново го обзе носталгия — не желаеше да участва в тази странна война срещу чудовища и зверове, излезли от приказките. У дома се биеше с хора. Тях ги разбираше.

Когато ротата му се сля с тази на братовчед му, той подкара жребеца си към краля, който седеше на кон сред лордовете си. Както почти всяка сутрин в ръката му имаше свитък — кралете на Алба разполагаха с куриери, които продължаваха да достигат до целта си, въпреки че пътищата ставаха все по-опасни.

— Пренебрегнала е съвета ми — щастливо обяви кралят, после вдигна очи и поздрави каптала с кимване. — Съпругата ми пътува насам.

Както обикновено, капталът не го разбра.

— Предполагам, че в такъв случай Ваше величество трябва да я накаже — рече той.

Кралят избра да не се обиди и вместо това се усмихна.

— Струва ми се — рече той, — че би било проява на голяма неблагодарност да бъда груб с дама, която ни носи храна.

Граничният граф се усмихна.

— Кога я очаквате?

Кралят огледа горите, които се стелеха на запад като зелено море.

— Тя е на три дни път от Албинкърк — отвърна той и сви рамене, — но е реквизирала цял флот и се движи много по-бързо от нас.

— Да, но ще ѝ се наложи да следва извивките на реката — отбеляза графът, а сер Ричард Фицрой вплете пръсти в брадата си.

— Ваша светлост, кралицата е умна жена — рече той. — Пак ще се движи по-бързо от нас и ще донесе много повече храна и фураж, отколкото един конски обоз.

Дворцовият управител се облегна в седлото и притисна кръста си с юмрук.

— Само на мен ли ми се струва, че съм твърде стар за тази работа? — рече той. — Ваша светлост, предлагам да изчакаме на брега, докато пристигне кралицата. Разполагаме с провизии само за пет дни — месото вече не достига, а дивечът в горите е избит. Простете, че ви го казвам, но кралските ловци не носят достатъчно, за да изхранят дори свитата ви.

Граничният граф се съгласи с него.

— Няма нужда да бързаме да влезем в бой — рече той. — Не и с Дивото.

Граф Тоубри поклати глава.

— Крепостта може да падне — отбеляза той.

— Лисен Карак или ще издържи, или ще падне — каза управителят, огледа се и заговори по-тихо. — Господа, отговорни сме за цялото кралство. Ако изгубим тази армия, няма с какво да я заменим.

— Албинкърк е почти изпепелен — отвърна кралят. — Няма да загубя и Северната крепост.

— Нуждаем се от храна — възрази управителят. — Планът беше да подновим запасите си в Албинкърк или да пресрещнем джелепите от Хълмовете и да купим добитъка им.

— Ще издържим ли пет дни? — попита кралят. — Колко може да издържи крепостта?

Жан дьо Вреи се изправи в стремената си.

— Пфу! — възкликна той. — Ще издържим и без храна. Хайде да намерим врага! — Албинците го изгледаха уморено. — Нека най-после се изправим срещу тези изчадия! — настоя капталът.

Лорд Бейн само повдигна вежда, без да се обади, а сер Драйънт се намръщи.

— Вярно, че не съм най-якият воин, а и тези джентълмени добре знаят, че обичам да си пийвам — каза той и се наведе към каптала. — Според мен обаче не бива да рискуваме кралската армия в битка, без да сме нахранили конете.

Жан дьо Вреи се усмихна презрително.

— Разбира се. Трябва да бъдете предпазливи — рече той.

Управителят присви очи.

— Да, милорд, точно това се иска — предпазливост. Трябва ние да изберем бойното поле и да се бием под строй с добре защитени флангове и също толкова добре защитен лагер, към който да можем да отстъпим, в случай, че нещата не потръгнат. Трябва да се възползваме от всички възможни предимства. Това не е игра или турнир, милорд. Това е война.

— Нима си позволявате да ме поучавате? — попита Жан дьо Вреи и остави бойния си кон да направи две тежки стъпки към управителя, който повдигна вежда.

— Точно така, милорд. Явно имате нужда.

Кралят кимна.

— Оценявам готовността на каптала да продължим, но усещам, че управителят ми предпочита да се окопаем тук и да чакаме кралицата. Така ли е?

Управителят кимна.

— Да. Очаквам утре да получа съобщение от абата. Ще бъде глупаво да тръгнем, без да сме получили вести от най-доверените си рицари.

Гневът на Жан дьо Вреи беше осезаем. Братовчед му сложи длан върху ръката му и той му рязко се обърна, но Гастон издържа вбесения му поглед.

— Нека поне да се преместим на юг от реката. По последни сведения врагът се намира на северния бряг — откровено се молеше управителят с надеждата господарят му да го послуша. Гастон го съжали, а дьо Вреи изръмжа презрително.

— Ако врагът е на северния бряг — рече той с видно снизхождение, целящо да нанесе обида, — не е ли наш рицарски дълг да отидем там, за да се бием с него?

Повечето от благородниците обаче посрещнаха предложението за южния бряг с одобрително кимане, така че кралят се усмихна любезно на чужденеца и се обърна към рицарите си.

— Ще пресечем реката, за да отидем на южния бряг — рече той. — Такава е волята ми. Ще изкопаем укрепление по южния бряг на Кохоктън, а около него ще забием множество заострени колове.

— Каква предпазливост — изплю дьо Вреи.

— Такава е волята ми — рече кралят, все още усмихнат.

Стомахът на Гастон се сви. Имаше лошо предчувствие.

Осветен от ярките лъчи на следобедното слънце, Майкъл седна и написа следното:

— Ще се опита да превземе Долния град — рече Йеханес. Капитанът втренчено наблюдаваше как врагът зарежда обсадните си машини в далечината. Торн разполагаше с два требушета, построени върху могила от пръст и дървесина, висока около дванадесет метра и разположена на четиристотин крачки от стените на Долния град. Според капитана скоростта, с която я издигнаха, беше най-ужасяващият момент от обсадата.

Е, може би не най-ужасяващият.

„Не съм ти любовница.“

Голяма ирония беше, че Хармодий го обучаваше да разделя съзнанието си, да се контролира, да изолира опасните елементи на заклинанията и контра-заклинанията. Тази сутрин бе издал абсолютно запрещение: „Никога не използвай тази сила върху емоциите си, момче. Само човечността ни е останала.“

Както можеше да се очаква, капитанът използва новите си знания, за да изолира емоциите си още щом му видя гърба. В крайна сметка, магьосникът не се опитваше да отбранява обсадена крепост, докато имаше чувството, че демони са му откъснали крака. „Защо?“

Очевидно самоконтролът му искаше още работа.

Настани се на стената точно когато върху една от порталните кули на Долния град се стовари камък. Тя обаче издържа. Капитанът шумно издиша.

— Там има наши хора — рече Йеханес. — Няма да можем да удържим града.

— Ще се наложи — рече капитанът. — Ако изгубим Долния град, врагът ще ни отреже пътя към Замъка на моста и ще насочи батареите си на юг. То е като шах, Йеханес. Той иска ето тази територия — обясни младият мъж и посочи група кошари на юг и на запад. — Ако успее да издигне обсадна могила там и да нареди стенобитните си машини отгоре ѝ, ще унищожи Замъка на моста кула по кула.

Йеханес поклати глава. Беше преживял двадесет обсади и ненавиждаше капитанът да му говори снизходително.

— Може да вдигне могили там по всяко време — озъби се по-възрастният рицар, а по-младият въздъхна.

— Не, Йеханес, не може, защото се страхува от вилазките ни. Ужилихме го здраво въпреки огромната му сила и многобройната му армия. Ако разположи обсадните машини там, без да унищожи Долния град, можем да пратим нови вилазки и да ги изгорим.

— Ще построи нови. За един ден — рече Йеханес пренебрежително. Капитанът обмисли думите му, а той продължи да настоява: — Запасите му от работна ръка и дървесина са безгранични. Сигурно разполага и с метал. Може да вдигне сто машини на десет различни места.

Капитанът кимна.

— Да, може, но не и ако съюзниците му го изоставят — рече той. — Той не иска да побеждаваме повече.

— И защо ще го е грижа за това? — заядливо попита Йеханес.

Капитанът наблюдаваше как група послушници влизат в лазарета, за да поемат новата смяна.

— Виж ти, Йеханес! — рече той с видима горчивина и очите му проблеснаха. — Мислех, че вярваш, че Бог е на наша страна.

Тя дори не го погледна, а Йеханес сви пръсти в юмрук.

— Богохулството ви ме обижда — тихо изрече той.

Капитанът рязко се обърна към своя наместник.

— Приеми го както искаш.

Двамата стояха и се гледаха втренчено, докато в обсадата не се включи трети требушет и северната портална кула на Долния град рухна.

— Трябва да изтеглите хората ни от Долния град — рече Йеханес.

— Не. Дори ще им пратя подкрепления, които ще водя лично. Кой командва там днес? Аткорт?

— Аткорт е ранен. Сега командва сер Джордж Бруз — каза Йеханес, докато оглеждаше стените. — Губим твърде много хора.

— Имаме повече, отколкото в началото на обсадата — отвърна капитанът, подтискайки и изолирайки гнева си.

— Време е да се поогледате — рече Йеханес. — Отхапахме твърде голям залък. Не можем да победим.

Капитанът се обърна към наместника си.

— Напротив, можем.

Йеханес поклати глава.

— Сега не е време нито за момчешки ентусиазъм…

Капитанът кимна.

— Прекалявате, сер Йеханес. Вървете да изпълните дълга си.

Йеханес продължи:

— … нито да се правите на смел рицар. Има само две реалистични възможности…

— И когато станете капитан, може да се възползвате от някоя от тях — прекъсна го капитанът. — Но нека бъда толкова прям, колкото сте вие, месир. Вие не можете да предвидите и най-простите тактически последствия. Имате любимци сред стрелците и рицарите. Нямате нужното потекло, за да командвате хора, които държат на тези неща. И преди всичко нямате сила, докато аз имам. Омръзна ми да ви обяснявам всичко, месир. Подчинете се. Само това искам от вас. Ако не можете, ще ви освободя от поста ви.

Йеханес скръсти ръце.

— Насред обсада, така ли?

Капитанът стисна устни в сурова черта.

— Да.

Двамата се вторачиха един в друг.

До падането на нощта врагът построи шест катапулта, които мятаха камъни по Долния град. Капитанът събра войниците, които трябваше да сменят стражата там и тръгна надолу по склона. Имаше два възможни маршрута — пътят, който се виеше като змия надолу по склона и пътеката, която водеше право надолу, но по която бяха изградени две стълбища. Няколко отсечки от нея бяха защитени със стени и покрив, които пазеха войниците по пътя им към Долния град, но, разбира се, нямаше как да минат оттам с коне.

Въпреки това го направиха, като увиха ботушите си с парцали, за да стъпват колкото се може по-тихо. Предвид многобройността на врага в равнината, капитанът изпрати разузнавачи и от двете страни на маршрута им — Дауд Червения и Еймис Хоб, които внимателно се придвижваха по голата скала.

Отне им час да се спуснат по хребета. През цялото време върху Долния град се сипеха камъни, които разрушаваха къщите и разбиваха калдъръма. При всеки удар хвърчаха искри. На всеки няколко секунди чуваха требушетите, толкова ясно, че им се струваше, че обсадните машини са току до тях.

Въздухът беше тежък и кисел — горящите влажни покриви и плевни го насищаха с дим. Един стрелец се закашля.

Продължиха незабелязано нататък. Нямаше звезди и мракът внезапно придоби физически измерения, превръщайки се в безсмъртен враг. Задушливият дим беше много по-гъст долу в равнината, а падащите скали вдигаха прах, която ги затрудняваше още повече.

Някъде далеч в равнината един от катапултите изстреля товара си, който описа изящна дъга и стана напълно видим. Видя се, че гори, а обгърналата го мъгла издаваше колко гъст е димът. Пламтящата топка сякаш летеше право към тях.

— Хайде — рече капитанът, без да ѝ обръща внимание. — След мен!

Огнената топка се заби в полето. Стреля втори катапулт. Дори бледата светлина от горящите снаряди беше достатъчна, за да освети пътя им.

Капитанът хукна със залитане, а Линк, Острието, Сопола и Хети го настигнаха.

— Новата смяна е! — тихо извика той. Отговор не последва. — Мамка му! — изруга шепнешком капитанът и кресна: — НОВАТА СМЯНА Е!

— Мъртви са — тихо се обади Хубавеца. — Да се махаме…

— Млъквай! — сопна се Острието. — Кап’тане, искате ли да се изкатеря по стената?

Капитанът използва силата, за да огледа страничната порта. Стражата я нямаше.

— Помогнете му да се изкачи. Хубавец, сплети ръце. Качи се на раменете ми, Острие. Стъпи на шлема ми, ако трябва — рече капитанът и застана до Хубавеца, който измърмори сърдито, но се подчини.

Острието стъпи върху дланите му, а после — върху раменете на капитана, който усети как тежестта на стрелеца се измества и той скача. Острието изсумтя някъде над главата му и се залюля на ръце. На третия път се изтегли нагоре, прехвърли единия си крак през най-ниската част на стената и мина оттатък.

— По дяволите, прекалено лесно беше — рече Хубавеца.

Сопола тихо издуха носа си.

— Ти си безполезен глупак — обади се той. — В Гале така превземахме цели градове!

Острието отвори портата.

— Никой няма — каза им той.

Съвсем близо до тях в стената се удари камък и всички бързо се изправиха.

— Влизайте — рече капитанът, мина през страничната порта и извади меча си. Дауд Червения се появи на стената заедно с Еймис Хоб и Безглавия.

— Всички вътре. Дауд, двамата с Хоб останете до портата, в случай, че се наложи да се върнем оттук.

Двамата ловци кимнаха.

Придвижването през Долния град беше истински кошмар. В стената се блъскаха камъни, а веднъж един я прехвърли и се стовари върху някаква къща на по-малко от една пряка от тях. Улиците бяха задръстени с руини и те спуснаха наличниците си, за да защитят лицата си от камъчетата и треските. Падаха често и всеки път псуваха твърде шумно.

Когато стигнаха до северната портална кула, започна се развиделява. Тя беше поела няколко удара, но основите ѝ бяха дебели пет метра, така че още се държеше.

Капитанът заблъска по вратата с дръжката на меча си. След известно време зад решетката изникнаха чифт ужасени очи.

— Стража! — изсъска капитанът. — Дойдохме да ви сменим.

Чу се как вдигат резето, после всички подскочиха, когато някъде наблизо падна огромна скала. По шлема на капитана задрънчаха ситни камъчета.

Острието задиша тежко, а младият рицар се обърна да го погледне и посегна да го сграбчи, когато започна да се свлича. От врата му стърчеше десетсантиметрово парче дърво. Той умря, преди Червения рицар да успее го положи на земята.

— Отворете! — изрева капитанът.

Портата се отвори на една педя и заседна — отломките ѝ пречеха.

Наблизо паднаха още два огромни камъка, а след тях на петдесет стъпки от войниците се стовари огнена топка, която озари наситения с дим въздух. Безглавия успя да разчисти достатъчно, за да отворят вратата и всички се изсипаха в кулата, влачейки Острието след себе си.

Застаналият на прага Аркадаш трепна, забелязал изражението на капитана, който го избута от пътя си и закрачи надолу по схлупения коридор. Навън се стовари нов камък и кулата се разтресе — факлите потрепериха в стойките си, а от тавана се посипа мазилка.

Сер Джордж Бруз седеше в донжона с чаша вино в ръка. Замътеният му поглед се насочи към капитана.

— Пиян ли си? Защо няма стража на страничната порта?! — извика Червения рицар и се обърна към Безглавия. — Събери предишната смяна. Сер Джордж остава тук.

Хубавеца се замота на прага на донжона и се заслуша с очевиден интерес, но Безглавия го сграбчи за рамото.

— Размърдай си задника! — сгълча го той.

Докато се изкачваха по стълбите, Хубавеца не спираше да мърмори и сер Джордж ги изчака да се отдалечат.

— Няма как да ги удържим — рече той, но се оригна и ефектът от думите му отиде по дяволите. — Не е възможно — внимателно изговори той, сякаш доброто произношение щеше да убеди капитана.

— Така че ти реши да изоставиш следващата смяна.

— Майната ти. И на тебе, и на тая твоя самодоволна праведност — избухна сер Джордж. — До гуша ми дойде. Време е някой да ти обясни, че си задник и фукльо. Прибрах хората си в кулата, за да им спася живота. Ти така или иначе дойде, сигурен бях, че някой ще успее. Не съм загубил дори един човек и мамка му, ако съм пиян, това си е моя работа — довърши той и изсумтя. — Идваш отвън. Видя какъв ад е.

Капитанът се наведе над него.

— Ако изоставим Долния град, врагът ще превземе Замъка на моста за един ден.

Сер Джордж поклати глава.

— Ти изобщо не разбираш, а? Защо се правиш на странстващ рицар? Защото оправяш монахиня ли? — попита той и се изсмя. Капитанът подушваше алкохола в дъха му — сладникава, давеща миризма на вино и омраза. За миг се сети за майка си. — Ние сме наемници, не герои. Крайно време е да разберем кой води тази обсада и да се спазарим с него. Вземи и приятелката си, ако трябва. Приключихме тук, а на света няма достатъчно пари, за да си заслужава да умрем на това място! — Сер Джордж се изхрачи и плю. — А сега се махни от пътя ми, капитане. Отслужих си дванадесетте часа в ада и се връщам в крепостта.

Капитанът изправи гръб.

— Не. Оставаш тук с мен.

— Как пък не! — рече сер Джордж.

— Опиташ ли се да напуснеш тази стая, ще те убия — каза капитанът.

Сер Джордж се хвърли към вратата. Не носеше доспехи и беше доста пиян, така че капитанът моментално го свали на колене и изви ръката му зад гърба с такава сила, че едва не изкълчи рамото му.

— Не искам да посягам на живота ви — рече той, — но ако трябва да съм честен, сер Джордж, точно сега много ми се ще да убия някого, а по-подходящ кандидат от вас не виждам.

По-възрастният рицар изпуфтя, а капитанът лека-полека отпусна хватката си и сер Джордж припряно се отдръпна.

— Ти си напълно луд.

Капитанът сви рамене.

— Ще защитавам тази крепост до самия край — рече той. — Ще я удържа, дори ако трябва да се бия сам. Когато си тръгнем от Лисен Карак, а аз ще направя всичко възможно да си тръгнем, няма да бъдем просто безименни бандити, а най-известната рота в северната част на страната. Всички ще се надпреварват да купят услугите ни.

Сер Джордж потърка рамото си.

— Ще умрем тук, а не ни е това работата, момче. Ние оцеляваме. Остави другото копеле да мре — каза той, поглеждайки капитана. — Хватката ти обаче е много убедителна.

Два камъка удариха кулата един след друг. По главите им се посипа мазилка.

Час по-късно, докато утринната светлина отвън ставаше все по-ярка, предишната смяна тръгна обратно, носейки две тежки греди от паднал таван. Катапултите на врага ги обстреляха с порой от камъни, но войниците вече бяха извън обсега им и хукнаха нагоре по склона, а от главната порта на крепостта изскочиха хора, за да им помогнат.

После настъпи тишина. Часовете се нижеха след друг.

Капитанът спеше в доспехите си, отпуснал глава на масата в донжона. Събуди се, обгърнат в тишина и бързо се изкачи по стълбата. Сабатоните му дрънчаха, а бронята на хълбоците му дереше стената.

Безглавия вече беше застанал до парапета и сочеше към вражеските стенобитни машини, които се намираха едва на триста стъпки на запад толкова близо, че можеха да ги докоснат. Или поне така им се струваше.

— Аверчето може да пусне стрела до там, Уил Главореза също — изръмжа Безглавия. — Изкушавам се и аз да се пробвам.

— Дори да улучиш един-два — рече капитанът, — остават още много.

Чувстваше се ужасно уязвим, защото тук силата на крепостта не подсилваше херметистката му защита. Усещаше присъствието на Торн. Огледа се — стената на Долния град беше пробита на четири места.

„Хармодий!“ — повика го той и усети как старецът се събужда.

„Много добре. Разбрах те.“

Капитанът се съсредоточи.

„Ще нападнат Долния град. Имам нужда от подкрепления. Моля те, кажи на Томас.“

„По-силен си.“

„Упражнявам се“ — отвърна капитанът и отново се втренчи във врага.

Дръзката стоеше на портата и гледаше как внасят гредите. Аркадаша дойде при нея с празен поглед, потривайки ръце и ѝ подаде една бележка. Тя я прочете и кимна. Тъкмо беше строила дневната стража в двора за проверка, така че лесно откри Уил Главореза.

— Главорез! — извика го тя. — При мен.

Той излезе от строя.

— Намери Пияндето и колкото се може повече майстори. Човекът на мастър Рандъм чака в общата спалня, а чиракът на чертожника май е в голямата зала. Тези греди са за основната ос на требушета, който ще сложим на мястото на катапулта.

Уил Главореза обмисли чутото, кимна и задъвка мустаците си. Докато оглеждаше кулата, а Аверчето проверяваше дежурните, се появи Том Лошия. Нямаше вид на човек, който не е спал цяла нощ.

— Капитанът има нужда от помощната стража. Веднага — кимна той. Сер Йеханес излезе на стената и надникна към стълбите.

— Чакай малко, Том.

Том погледна към Дръзката.

— Веднага — повтори той, а после се обърна към сер Йеханес.

Помощната стража бяха резервите — половината от способните мъже, в повечето случаи най-добрите. Днес обаче ставаше дума просто за половината от войниците, с които разполагаха. Дръзката беше разпределила повече от дузина мъже в дневната стража, водена от сер Джон Ейнзли — жизнерадостен млад дангалак с червендалесто лице. Повечето от останалите чакаха да се включат в някоя вилазка.

— Сер Джон, поемете командването — каза тя. — Ще взема помощната стража с мен. Тръгвайте! — извика тя и те дойдоха — шестнадесет стрелци и осем войника. Не познаваше повечето от стрелците, защото бяха от търговските наемници. Към тях се бяха присъединили и петимата местни новобранци. Бен Картър трябваше да заеме мястото на главния ѝ стрелец, но вече стоеше до Уил Главореза.

— Аверче, ти си с най-висок ранг — рече тя.

— Може да се каже — кимна той, а Йеханес повиши тон:

— Да не си полудял! — изрева той на Том, който се изсмя.

Крис Фолиак — един от войниците, с които Дръзката споделяше палатката си — беше с най-висок ранг сред хората ѝ и нареди на останалите да тръгват. Аверчето махна с ръка и Дългата лапа излезе от строя, за да се присъедини към тях.

Минаха през страничната порта. Всички разбираха, че сер Йеханес не е съгласен със заповедта, само че дворът вече беше останал зад тях, а те се бяха измъкнали на светло.

Долу в полето стотици, може би хиляди изчадия напредваха към Долния град. Бяха толкова много, че сякаш самата земя беше оживяла.

— Йесу Христе — измърмори Крис Фолиак. — Йесу Христе!

Дългата лапа замислено се изплю, спря за миг до портата, обърна се и извика:

— Тоби! Майкъл!

Не виждаше нито прислужника на капитана, нито оръженосеца му.

— ЖАК! — изрева той.

Една висока монахиня, хубава въпреки празния си поглед, дойде до портата.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Капитанът е загазил. Кажи на Том Лошия… Кажи на сер Томас, че имаме нужда от стрели и подкрепления. Войниците да са с доспехи.

Тя кимна.

— Ще му предам.

— Гледай да го направиш, моме — рече Дългата лапа и внимателно се изплю встрани, а после ѝ отправи най-чаровната си усмивка и хукна по пътеката, за да догони останалите.

Докато се изкачваше край двама войници, които спореха, Хармодий наблюдаваше суматохата на двора. Накрая стигна до стената… беше по-лошо, отколкото си мислеше.

Той хукна бос към ябълковото дърво, почерпи сила и вдигна жезъла си…

Игуменката гледаше как дневната стража се строява под прозореца ѝ. Днес ротата изглеждаше особено дисциплинирана, а алените им жупони и лъснатите до блясък доспехи я караха да се чувства в безопасност, въпреки че това изобщо не беше вярно.

Докато ги гледаше, търсеше капитана, даваше си сметка, че той ѝ липсва и едновременно с това се самонаказваше, задето си го е позволила, жената в мъжки доспехи извика някаква заповед, а мъжете вдясно от строя се обърнаха и я последваха.

Внезапно въздухът натежа от напрежение и тревога, във всички посоки тичаха хора. Тя посегна със силата…

„Той се кани да ни нападне.“

Чувстваше се добре отпочинала и невероятно могъща. Прекоси покоите си, чак до прозорците на външната стена, които се издигаха на деветдесет метра от равнината и надникна навън.

Полето се гърчеше, сякаш бе покрито с червеи. Обзе я отвращение, което не беше само физическо. Усетили, че се разхожда, две послушници ѝ донесоха чаша топло вино и поръбена с кожа роба. Тя изпи виното и се облече, докато по-възрастната послушница я решеше.

— Побързай — рече игуменката, нахлузи обувките си, наметна расото си над робата и тръгна, докато изчадията долу все още бяха просто надигащ се прилив, вместо мощна вълна. Взе закривения жезъл с чуден зелен камък на върха, който по традиция се полагаше на всяка игуменка и хукна към беседката си под ябълковото дърво, сякаш беше млада жена.

Изненада се, когато завари и друг там. Той не просто стоеше под дървото, а буквално плуваше в силата.

— Магьоснико — рече тя и се закова на място.

— Игуменке — отвърна той. — Работя.

Пред очите ѝ Хармодий вдигна жезъла си. Силата му беше видима и се виеше около тялото като тънки пипалца.

Червения рицар наблюдаваше сбора на вражеската армия. Изчадията на Торн вече бяха в обсега на лъковете им, така че Безглавия и останалите се заеха да им пуснат кръв. Двамата най-млади стрелци в отряда донесоха снопове стрели от втория етаж, а по-възрастните започнаха да стрелят.

Капитанът и преди беше наблюдавал стрелците си, както в бой, така и по време на тренировка с мишени, но никога не беше виждал дузина професионалисти, които не си пестят силите, да работят в такъв синхрон.

Докато Безглавия измерваше вятъра и внимателно подреждаше стрелите си в приличните на кофички железни скоби, вградени в стената, той доста се беше суетил наоколо му. Двамата най-старши стрелци — Безглавия и Хубавеца — вдигнаха лъковете си, стреляха, обсъдиха къде се бяха прицелили и се загледаха в падащите стрели.

— Още веднъж — рече Хубавеца. Обикновено звучеше като нахален многознайко, но сега тонът му беше по-различен.

— Още веднъж — повтори Безглавия. — Готови ли сте, момчета?

Той вдигна лъка и всички мъже в кулата го последваха, след което стреляха едновременно. Стрелите им се издигаха все по-високо и по-високо, а следващата вълна дойде още преди първата да достигне целта си.

Долу в равнината ърките изреваха предизвикателно, оголиха зъби и размахаха копията си, като се пляскаха по задниците. Бяха хиляда, вероятно и повече, а заради домашнотъканите си зелени дрехи и кафявата плът изглеждаха така, сякаш са поникнали от земята.

Първите стрели се забиха едновременно и отвориха малка дупка в пъстрото одеяло от зелено-кафяви същества. Фалангата от копия се придвижи с една стъпка напред.

Падна втората вълна от стрели, после третата, накрая и четвъртата. Армията от ърки заприлича на парче кожа, опънато на обущарски тезгях. Сякаш го мушеше шило — пак, пак и пак. Дупките бяха малки, но пък многобройни.

Ърките закрещяха, красивите им елфически лица се изкривиха от ярост и те се хвърлиха напред.

— Колкото може по-бързо, момчета! — извика Безглавия.

Ръцете му се превърнаха във вихър от сръчни движения. Опъваше, стреляше, взимаше нова стрела, нагласяше я, опъваше тетивата и отново я пускаше с такава скорост, че капитанът не можеше да разбере кое след кое следва.

Джеремето (най-младият стрелец) отвори един платнен чувал, изсипа стрелите в скобата на Безглавия с върховете надолу, а после хукна да зареди следващата. Хубавеца пуфтеше при всяко опъване на лъка — звукът беше толкова чест и ритмичен, че звучеше вулгарно.

Ърките почти не носеха броня, нямаха и щитове. До пробивите в северната стена имаше триста крачки и докато ги изминат, оставиха зад себе си множество ранени и загинали. Сякаш целият строй бе ранено животно, а труповете — неговата кръв.

Стигнаха до първия пробив.

Хубавеца свърши стрелите и се наложи да спре, за да зареди отново. Джеремето вече нямаше сили. Един по един лъковете спряха да стрелят.

— Няма къде да избягат — рече Безглавия. — Няма нужда да бързаме. Всички да си напълнят отново колчаните. Джереме, донеси още един сноп стрели и ела при нас на стената.

Капитанът се почувства излишен.

Аверчето наблюдава първата атака през един от процепите в стената на покритата част от пътя. После хукна надолу към Дръзката.

— Ще имат нужда от помощ! — извика той.

Тя го изгледа мрачно.

— Можем да ги ударим оттам — каза стрелецът, сочейки към долната част на пътеката. — Със стрели — продължи той. Войниците често забравяха силата на лъковете.

Дръзката се замисли.

— Прав си — рече тя. — Да тръгваме!

Затрополиха тежко по пътя, пресякоха един поток, слязоха по няколко стръмни стълбища, а после завиха и се озоваха точно над Долния град. Стената имаше чудесен нисък парапет, а порталната кула беше на стотина крачки от тях, почти на нивото на очите.

Безглавия беше майстор с лъка и Аверчето си позволи да му се възхити за секунда-две. Сега стрелбата беше непрестанна, стрелите се сипеха върху ърките като водопад, а полето се изпълваше с трупове.

Аверчето осъзна, че ърките са победени. Боят със стрели беше безскрупулно логичен, а той — истински специалист по темата.

— Пет стрели — каза Аверчето на хората около себе си. — Право в центъра. Колкото се може по-бързо.

Двама стрелци от гилдиите носеха арбалети, които бяха безполезни в такава битка. Е, какво да се прави.

— Готови ли сте? — извика той. Всеки бе поставил по пет стрели на земята до себе си и една на оръжието. Дългата лапа беше заредил една, друга държеше в ръката си, а четири лежаха до него.

Аверчето вдигна лъка си.

Ърките се разбягаха. Отзад се посипаха нови стрели, които се забиваха в гърбовете им и ги убиваха. Минута по-късно една десета от тях бяха приковани към земята и пищяха пронизително.

— Пестете си стрелите — рече Аверчето. Бяха му останали само петнадесет. Забеляза, че на върха на склона изникват слуги и тръгват надолу, за да им донесат още. Докато пристигнеха обаче, щяха да минат десетина минути.

Той посочи към града.

— Някои успяха да влязат — каза стрелецът на Дръзката.

— Добре ли ти е тук? — попита тя.

Аверчето кимна.

— Войници, след мен! — извика тя, махна му и се запъти към страничната порта.

Дългата лапа я последва и смигна на стрелеца.

Капитанът лично отиде да отвори долната врата на кулата. Единствено той и сер Джордж нямаха лъкове.

Отвън стоеше Дръзката, заобиколена от тълпа мъже с доспехи.

— Градът е пълен с ърки — рече тя. В ръката си държеше меч, а зад нея хората ѝ бършеха тъмната кръв от остриетата си.

Той кимна.

— Ще трябва да подготвим улицата за вилазките — рече той, а Дръзката кимна.

— Ще бъде ужасно — спокойно каза тя, след което нареди на хората си да разчистят камъните и нападалите керемиди. Капитанът отиде с тях.

Работата беше почти непосилна. Пролетното слънце се издигаше все по-високо в изпълненото с дим оранжево небе, а лъчите му ги жареха. Ставаше все по-топло, а под тежките подплатени гамбезони и двадесетте килограма стоманена броня си беше направо горещо. В доспехи е трудно дори да се наведеш, за да вдигнеш някой камък, а за паднала покривна греда бяха необходими петима души.

Когато хората му започнаха да се оплакват, капитанът отбеляза, че по тъмно оттук ще минат именно техните коне и те продължиха да разчистват отломките и да избутват препятствията встрани. След час самият той подгизна от пот, тръшна се до една ниска каменна стена и Тоби му подаде манерка с вода.

Туп-тряс!

— По дяволите! — изруга капитанът. Един камък се стовари върху църквата на петдесет стъпки от него, отвори дупка в керемидения ѝ покрив и падна вътре. Докато той ставаше на крака, ърките ги нападнаха. Бяха само една дузина — отчаяни, смели и освирепели и когато им видяха сметката, капитанът осъзна, че рицарят зад гърба му е сер Джордж Бруз.

Като по чудо манерката беше още цяла. Младият човек отпи една глътка, изплю се и му я подаде, а той се облегна на меча си.

— Мама му стара — каза сер Джордж и поклати глава. — Ърки. Чувал бях за тях.

Капитанът дишаше тежко.

— Все едно трепеш деца — добави сер Джордж.

Цялото небе беше обагрено в розово-червено. Някъде вляво от тях падна още един камък.

— Още ли си мислите, че ще можем да ги удържим? — попита рицарят.

— Да — изхриптя Червения рицар. Бяха го ранили в плешката и той усещаше как кръвта му се смесва с потта. „Трябва да се науча да се церя сам“, каза си той. Кръвта се стичаше надолу и беше топла, а не студена.

„Защо? Защо тя ми обърна гръб?“

Той направи физиономия.

— Голяма работа ще бъде — призна сер Джордж.

— Да — успя да каже капитанът.

Тоби, който не носеше нито броня, нито оръжие, се появи жив и здрав след нападението на ърките — просто беше избягал и сега се върна.

— Нося храна — рече той.

Торбата му беше пълна с говеждо, хляб и хубави пити сирене и войниците на Дръзката наобиколиха край момчето като лешояди. Потупаха го по главата поне дузина пъти. Самият Тоби ядеше пай с месо, но това сякаш беше обичайното му занимание.

Дръзката се разхождаше сред тях.

— Пийте вода — говореше им тя като на деца, а после се обърна към капитана и го попита: — Дали ще се пробват отново?

Той сви рамене, но болката в рамото и тежестта на бронята напълно обезмислиха движението му, така че просто кимна.

— Нямам представа — отвърна той и си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че нагръдникът го стяга и му пречи да диша, а димът в дробовете му ги изгаряше.

Магията беше съвсем незначителна и недоловима, забеляза я едва когато си направи труда да я потърси. Въздухът беше пълен с отрова. Дори не разбираше точно как.

Дръзката се закашля.

„Хармодий!“ — извика той.

„Виждам я, момче.“

„Направи нещо!“ — кресна Червения рицар в главата си.

Викът му стигна до нея така ясно, както и отчаянието му. Тя се занимаваше с гърба на Сим, като прокарваше длани по раните, оставени от бича и се опитваше да изцери и някои по-сериозни болежки. Мислите на капитана не ѝ помагаха да се съсредоточи.

Посегна инстинктивно към него — отровата беше във въздуха, прочете го в мислите му, усети вкуса ѝ в устата му, почувства я в дробовете му.

Амичия беше в него.

После той затръшна портата си.

Тя стоеше надвесена над Сим със свити юмруци и трепереше.

„Капитане! — извика тя в мислите си. — Това е неизцеление. Проклятие.“

„Опиши ми го.“

„Не можеш да го прокудиш, а само да го изцериш.“

Намеси се и гласът на магьосника: „Разбирам! Браво, момиче.“

Сега беше неин ред да настръхне.

„Вън!“

Каза го и на глас и Сим я изгледа.

— Не ти, глупчо — измърмори Амичия.

Капитанът усещаше как отровата във въздуха се сгъстява все повече, а не знаеше как да цери. За щастие, след като Амичия му обясни, той схвана какво става.

Проклятие.

Отровата беше проявление на проклятие.

Той влезе в палата на спомените си.

„Нуждая се от помощ“ — каза младежът на учителката си.

Тя се усмихна.

„Можеш да ме питаш за всичко“ — рече Пруденция.

„Проклятие. Физическо проклятие, отрова във въздуха“ — каза той и отиде до вратата на кулата си.

„Той чака да я отвориш“ — рече тя.

„Според мен е зает, а ако не предприема нищо, ще загинат много хора“ — отвърна капитанът и посегна към вратата.

„Ако е физическо, може да успеем да го преместим — рече Пруденция и се усмихна тъжно. — И аз не умея да церя.“

„Добра идея — каза той, огледа символите си и рече: — Вятър.“

„Да“ — съгласи се Пруденция.

Капитанът изреди имената — „Свети Георги, Зефир, Козирог“ — и огромните символи безшумно се завъртяха. Той докосна вратата. Усещаше присъствието на врага, но въпреки това я отвори, а после я затръшна отново.

Вятърът се изви без предупреждение. Първият силен повей ги охлади, а след него задуха мощен вихър от изток.

Дръзката с мъка си пое дъх.

— Покрий лицето си с шал! — извика капитанът. — Или с нещо друго!

Вятърът отвя отровата, но той още я подушваше.

После почувства заклинанието. Беше нежно като пух, а въздухът около тях заискри само за миг, сякаш целият свят бе изтъкан от магия.

Хармодий наблюдаваше как игуменката прави заклинание и мислеше единствено за думите на Торн, че хората са твърде разединени.

Магията ѝ беше красива — математически херметизъм, който го трогна до дъното на душата му, изтъкан от орбитите на планетите, пътя на звездите в небето и много други неща, и чувани, и нечувани…

— Много по-могъща сте, отколкото си мислех — рече Хармодий.

Тя се усмихна и за миг изражението ѝ стана царствено.

— Коя сте вие?

— Знаете коя съм — игриво отвърна тя и стана от пейката. — Мисля, че на Торн никак няма да му е лесно отново да използва този трик.

Хармодий повдигна вежда.

— Трик ли? — попита той. — Това не беше нито херметизъм, нито заклинание. Не и по начина, по който ги разбирам аз.

— На небето и на земята има неща, които не са описани във вашата философия — отбеляза тя. — Той използва смъртта на ърките, за да захрани проклятието. Това е много древен подход.

Хармодий кимна — внезапно му беше станало ясно.

— Но вие…

— Аз представлявам живота — каза игуменката. — И аз, и моят Бог — рече тя и сладко му се усмихна. — Известно време той няма да се върне, а аз трябва да говоря с една послушница. Извинете ме, моля.

Хармодий се поклони и докато тя минаваше покрай него, каза:

— Лейди…

— Да, магьоснико? — каза игуменката и се спря. Помощниците ѝ също спряха, но тя им махна да вървят.

— Ако се свържем, милейди… — започна той.

Тя направи гримаса.

— Тогава ще имате достъп до най-съкровените ми мисли, както и аз до вашите — рече игуменката.

— Но ще бъдем по-силни — настоя Хармодий.

— Аз вече съм свързана с послушниците, както и с всички сестри — рече тя. — Гласовете ни са хор.

— Ама разбира се — каза Хармодий. — Боже, разбира се. Какъв глупак съм!

Очевидно беше, след като тя го изрече на глас. Заедно четиридесет слаби магьосници можеха да бъдат много силни. Това обаче изискваше невероятна дисциплина. Като на монасите. И монахините.

— Ще обмисля предложението ви — рече тя и се усмихна.

Хармодий се загледа подире ѝ, а после седна под ябълковото дърво.