Червения рицар

Глава шестнадесета

Капитанът спеше, а Майкъл го гледаше. Всеки миг щеше да съмне и той се прокле, задето остана буден. Изправи се, изпика се в едно гърне, изпи половин чаша застояло вино и го изплю на двора. Наоколо вонеше на костница и повечето от войниците бяха спали на смени в кулата, без да свалят доспехите си.

Майкъл отиде до масата, отвори чантата си, извади две восъчни плочки и писец и записа:

Майкъл прочете последното изречение и го изтри с опакото на писеца. После поклати глава и отиде да събуди капитана.

Слънцето приличате на огнена дъга, блеснала на изток. Великолепните позлатени доспехи на краля отразиха лъчите му и той сякаш пламна. Зад гърба му чакаха триста от най-тежко въоръжените рицари, с които Алба бе разполагала някога, а огромните им коне бяха останали в лагера.

Златният му шлем сновеше напред-назад, докато той инспектираше доспехите на дългата редица от воини, която се губеше в горите от двете им страни. Зад всеки рицар стоеше по един брониран оръженосец.

Накрая скритата в златна бронирана ръкавица ръка се вдигна и авангардът тръгна напред по стария Мостопът. Рицарите, триста на брой, бяха на два метра разстояние един от друг — строят бе дълъг над половин километър, а в двата му края стояха мъже с ловджийски рогове, които си пращаха сигнали.

Кралят като че ли не вървеше, а танцуваше радостно напред, а гората сякаш се разтваряше пред него. Нямаше какво да го спре — нито клонакът, нито бръшлянът, нито преплетените храсти, колкото и бодливи да са, биха могли да възпрат или забавят човек в броня.

Редицата продължи бавно напред.

Изминаха половин миля.

Една миля.

Кралят вдигна ръка и тромпетчията даде сигнал на рицарите да спрат, а те вдигнаха наличниците си и пиха вода, въпреки че беше още рано, а въздухът в тъмната гора беше прохладен. После се отърваха от клонките, заплели се в наколенниците, налакътниците и снадките на кръста им и потеглиха отново, подканяни от гласа на два рога, сякаш отиваха на лов за глигани. На километър и половина зад тях армията се раздвижи, а авангардът продължи през гората, воден лично от краля.

Бил Редмийд, водачът на бунтовниците, видя как бронираните от главата до петите мъже напредват пеша сред дърветата и в сърцето му се надигна горчивина, която можеше да стопи и стомана. Толкова за Торн и омразата му към хората.

Бил се обърна към Нат Тайлър — дясната му ръка, водачът на бунтовниците от Албинската равнина — и рече:

— Ония копелета аристократите си имат шпионин, братко.

Тайлър не откъсваше очи от неумолимия марш на кралската армия.

— А ние здравата сме я закъсали.

— Торн каза, че ще минат с коне по пътя — каза Бил. — По дяволите!

Да стреляме по тях и да се махаме — рече Тайлър.

— Това е големият ни шанс! — възрази Бил. — Можем да убием краля!

Кралят стоеше на седемдесет метра от тях, вдигнал ръце — в едната държеше дълъг меч, а в другата — бляскав щит. На практика беше сам, а през дебелия балдахин от листа проникваше самотен слънчев лъч и огряваше доспехите му.

Редмийд вдигна огромния си лък и стреля, а този на Нат Тайлър звънна като смъртоносна арфа. Легналите в засада бунтовници също се надигнаха и до един се прицелих в краля, който се завъртя на пета, вдигна щита над главата си и посече първата вълна с меча си. Навсякъде наоколо му рицарите хукнаха напред и щурмуваха стрелците, а той не се поколеба — пристъпи напред, замахна, вдигна меча и хукна напред.

— Боже Господи — измърмори Бил. Нито една стрела не го беше улучила. — Твърде далеч беше, мамка му, твърде далеч!

Хората му обаче бяха крадци и партизани, а не войници, обърнаха се и побягнаха. След сто крачки се успокоиха и Нат Тайлър ги подреди един до друг в края на покрита с цветя боброва долина — четиристотин метра дълга, двеста метра широка и пресечена от поток. Бил ги поведе през него, те го прекосиха и се строиха в една редица от другата му страна, мокри до кръста.

— Така е по-добре — каза Нат Тайлър с мрачна усмивка.

Рицарите сигурно бяха спрели, за да пият вода и да си починат. Когато пристигнаха, подредени в редица, слънцето се издигаше много по-високо. Този път капитанът нареди на бунтовниците си да си подбират мишените и да оставят краля на старшите стрелци и стрелите полетяха като градушка.

Кралят вече нямаше сили да посича всички стрели във въздуха и те отскачаха от щита и шлема му, а той се беше привел напред като човек, който се бори с буря. Сърцето му обаче пееше, защото това беше велик военен подвиг. Разсмя се и се затича по-бързо.

Под краката му зейна потокът, той се сурна по отвесния бряг и падна във вир, които стигаше до бедрата му. Двама селяни пристъпиха към ръба на ямата и стреляха в него само от метър-два разстояние.

Гастон видя, че атаката спира и наду рога си. Войниците падаха в… нещо — редица от дупки или скрит окоп…

В нагръдника му звънна стрела, оставяйки дълбока следа, но той сграбчи краля с бронираната си ръка и го изтегли от калния вир с едно мощно движение. Вбесеният му оръженосец хвърли късото си копие над потока и благодарение по-скоро на късмета, отколкото на уменията му, то се заби в тялото на един бунтовник, който се преви и изкрещя. Кралят скочи на крака и хукна право към бобровия бент — единственият мост над потока.

Гастон тръгна след него и всички рицари наоколо последваха примера му. Нестабилен и наполовина потопен във водата, бентът беше просто резултат от припрените усилия на животното да прегради реката с паднали клони и гниещи дънери. Кралят обаче успя да премине, докато кракът на Гастон хлътна в ледената вода, той загуби равновесие, размаха ръце и едва не изпусна меча си, а в шлема му звънна стрела.

Кралят продължи да тича по неравната боброва стена. Първата ѝ половина стигаше до каменисто островче, а от другата му страна състоянието ѝ изглеждаше още по-плачевно — централната ѝ част беше изцяло под водата. Въпреки това кралят пресече и нея сред фонтан от пръски, демонстрирайки завидно равновесие и се насочи към стрелците, които го обсипваха със стрели. Една се промуши край щита му и се заби в рамото му, друга изтрака по шлема му. Накрая той навлезе сред тях, а мечът му засвистя по-бързо от крилете на водно конче в лятна вечер. Гастон едва успяваше да не изостане и дишаше тежко като кон в края на продължителен галоп. Беше мокър до кости, а левият му крак затъна в калта, но накрая настигна Негово Величество и се хвърли сред стрелците, докато роговете свиреха „Напред!“ и „Смърт!“.

Той последва краля нагоре по хълма, който се извисяваше над ливадата, зад тях по бента настъпваха все повече рицари, а далече отляво още войници минаваха по тесния мост на пътя. Стрелците се оказаха изложени на риск и побягнаха, но още докато се обръщаха, се появиха змейовете.

Гастон видя първия — сянката му трепна над него и той вдигна очи, смаян и изпълнен с неверие, докато вълната от осезаем ужас, която се излъчваше от чудовището, заливаше и него, и албинските рицари. Те преминаха през нея, а той не си позволи да спре, макар че за миг чувството бе толкова силно, че му изкара дъха. Всички заедно се спуснаха към голямото колкото впрегатен кон чудовище, въпреки че то уби дузина от тях с един удар на ноктите и клюна си.

Гастон разбра само, че чудовищата са три… и че кралят се бие като дявол — скочи към първия змей, посече крилото му в основата и остърга люспите по врата му. Влечугото се обърна към него, но той вече беше изчезнал, промушвайки се край гънещата се шия. Заби меча си в търбуха му, изкорми го от ануса до гръдната кост и отново изчезна още преди червата му да изтекат.

Галът го последва до втория звяр, който премаза епископа на Лорика с един удар и откъсна главата на оръженосеца му с клюна си. Гастон вдигна копието си и го намушка в главата, но се спъна в острите клони, оставени от бобрите, залитна, изпусна го, извърна се рязко и извади меча, а змеят се стрелна към него. Той замахна към муцуната му, напрягайки всеки мускул, но тя го повали по гръб и надвисна над Гастон — и копието, и мечът му бяха заклещени в нея. В този миг кралят възседна чудовището. Стрелата все още стърчеше от лявото му рамо, а раната още кървеше, но той замахна с дясната си ръка и отсече главата му. Оцелелите рицари изреваха одобрително, а Гастон бавно се изправи, целият покрит с горещата му кръв и сграбчи забития в челюстта му меч, като опря крак в нея, за да го изтегли.

Третият змей вече беше във въздуха, оставяйки диря от прекършени тела. Внезапно подскочи нагоре, приземи се върху краля и го притисна към земята, а всички войници в долината се хвърлиха отгоре му. Ударите заваляха като стоманена градушка, разхвърчаха се късчета плът като облак прах при порой. Змеят сви криле и се опита да се издигне, но Гастон заби копието си във врата му, а на метър от него сер Алкеос го удари с бойния си чук и той залитна. Кралят с усилие се измъкна изпод туловището му, изправи се с олюляване, заби меча си в корема му чак до дръжката и отново падна на колене. Змеят изпищя, а той рухна на земята, оплискан с кръвта на трима могъщи врагове.

Сер Алкеос завъртя чука над главата си, изкрещя предизвикателно и го стовари върху черепа на змея, който се свлече върху краля. Дузина силни ръце бързо го отместиха, а през това време засвириха тромпети и от гората изскочи кавалерията.

Гастон изтича до краля, положи главата му на коляното си, вдигна забралото му и срещна погледа на лудия си братовчед.

— Не съм ли най-великият рицар на света! — изрева той. — Да не съм някой страхливец, който ще остави сюзерена си да умре!

Очите му потъмняха.

— Извадете стрелата от гърдите ми и ме превържете. Това е моята битка! — каза братовчед му и погледът му помръкна.

Гастон здраво го държеше, докато двама оръженосци се опитваха да спрат кръвотечението и сваляха нагръдника и ризницата му. Останалата част от авангарда продължи напред.

— Тази сутрин той настоя да се сменим — изрече нечий глас зад Гастон и оръженосците се поклониха. До него застана кралят на Алба, облечен в доспехите на Жан дьо Вреи.

— Каза, че е научил за заговор да ме убият от засада и че за него ще бъде чест да заеме мястото ми — каза кралят и склони глава. — Наистина е велик рицар.

Гастон преглътна мислите си и се зачуди какво ли е сторил смахнатият му братовчед… че и защо, но умопомрачените му очи се бяха затворили завинаги.

Кралят загина пред очите на Туркан. Той се намираше на два хребета разстояние от рицарите заедно с целия си клан и благодарение на изключителното си зрение можа да види как абнетогите се хвърлят върху човеците.

Той, разбира се, им каза, че ще подкрепи атаката им. Каза същото и на бунтовниците. Торн обаче беше обречен, а Туркан нямаше да позволи народът му отново да страда.

— Чудесно би било — обърна се той към сестра си, — ако човеците започнат да се избиват. Ще пируваме.

— Нищо подобно не виждам — отвърна Моган.

— Нито пък аз — обади се Корган.

Зад тях стояха още четиридесет кветнетоги — достатъчно, за да обърнат битката.

— Върви да кажеш на сосагите и на абенаките, че губим битката — каза Туркан на сестра си.

— Ще изгубим, ако избягаме — настоя Моган. — В името на камъните и реките, нима това е волята ти?

Туркан се намръщи и край челюстта му изникнаха дълбоки бръчки.

— Торн трябва да умре — сега, когато е слаб. Иначе ще ни погне и ще ни избие.

Моган доближи муцуна до неговата.

— Не ме карай да мисля, че това е просто съперничество между два Властелина — изсъска тя. — Изгубих близък роднина… ти също. Обещаха ни пир и…

— Вече пирувахме в Албинкърк и на пътя — поклати глава Туркан. — Аз не действам лекомислено. Торн трябва да умре. Някой… — започна той и замахна с ноктите на предния си крайник, движейки всеки пръст в сложна дъга, — някой ни манипулира. Усещам го.

Моган изсумтя.

— Добре. Ще ти се подчиня, но не съм съгласна — заяви тя и хукна сред дърветата, бърза като сърна.

— На запад — каза Туркан на брат си.

— Мога да ти помогна — настоя Корган.

— Може би. Но Моган не може да води клана, нито да опложда новите яйца, а ти можеш — рече Туркан, обръщайки огромната си глава към него. — Подчини се, братко.

Езикът на Корган гневно изплющя.

— Както кажеш, братко.

Докато рицарите от кралската свита се катереха по хребета към тях, кланът потегли на запад.

Бил Редмийд хукна, пусна една стрела от намаляващия запас в колчана си и продължи да тича. Бойните му стрели бяха почти на привършване, оставаха му само ловджийските.

Проклетите аристократи бяха целите в броня — през живота си не беше виждал толкова доспехи накуп. А чудовищата… само глупак би им се доверил. На това отгоре сигурно бе застрашил безсмъртната си душа. Чувстваше се огорчен, изтощен, гневен и смазан.

От друга страна видя смъртта на краля. Това донякъде го утеши, но сякаш ни най-малко не забави аристократите, а ако го хванеха, го очакваше екзекуция, също като другарите му. Затова изчака малко, изскочи иззад дървото, пусна една стрела под мишницата на нечий проклет господар и отново хукна.

Накрая стигна до втория хребет — оттам тръгнаха сутринта, след като огромният предводител на демоните бе издал заповедите си. Демоните бяха изчезнали до един. Майната им. И те бяха лордове, лоши съюзници на свободните хора.

Реката беше съвсем наблизо, а рицарите с червени туники в полите на хребета тръгваха нагоре. Повечето бяха слезли от конете си и градушката от стрели му подсказа, че момчетата му още не са се отказали. Биеха се с кралската гвардия.

Проклет да беше, ако изгубеше още бунтовници. Мина зад Нат Тайлър, точно докато той пускаше последната си стрела и го подкани:

— Хайде, Нат. Да вървим при лодките!

Тайлър се обърна като диво животно, но се овладя, застина и наду рога си. В отговор писнаха свирки.

— След мен! — извика Бил и хукна обратно нагоре по хълма. Мускулите на краката му се напрегнаха, дробовете му пламнаха. Зад него бунтовниците пуснаха по една последна стрела и побягнаха, чули сигнал да се спасяват поединично.

Редмийд тичаше, а те го следваха. Трима се опитваха да се бият с един рицар, вдигнали мечовете и щитовете си. Той спря и извади стрела от колчана си, но тогава от гората изскочи друг рицар, прекоси хребета и вдигна забралото си…

Бил нямаше да пропусне подобна възможност.

Хотор Вени стигна до върха, черпейки сили само от гордостта си. Това бе първата му битка като член на кралската гвардия, червената му туника ясно показваше на кого служи, а бунтовниците бяха врагове, така че той ги преследваше неумолимо. Докопа един от тях и несръчно го намушка в гръб — върхът на меча се заби във врата му и той рухна, а от раната шурна кръв. Вени измъкна оръжието си от трупа и продължи да тича.

Следващият бунтовник падна на колене и замоли за милост — беше на около четиринадесет години. Хотор застина, но един по-възрастен гвардеец обезглави момчето.

— Гнидите стават на въшки — каза той, докато минаваше покрай него, а младежът подтисна чувствата си и продължи нататък. Да тичаш с доспехи на гърба е трудна задача. Да тичаш нагоре по мека почва, покрита с преплетени пролетни храсталаци, е още по-трудно. Хотор се задъха и докато бунтовниците се прегрупираха, обстрелвайки другарите му, той с мъка подтискаше порива да вдигне наличника си.

Малко преди да подмине останалите забеляза, че сред клоните се процежда светлина. Това означаваше, че върхът е близо. Някъде отдясно се разнесоха викове, той се обърна да погледне и чу звън от мечове. Огледа се — звуците наближаваха, но със спуснато забрало не можеше да види откъде идват. Долови движение някъде пред себе си, направи няколко крачки напред, спря и отново погледна. Остриетата пак се срещнаха и някой извика:

— Спасявайте се поединично!

Хотор дишаше като кон след състезание. Боеше се, че бунтовниците са по петите му. Вдигна забралото си, обърна се…

И умря.

Бил Редмийд изтегли нова стрела, след като прониза рицаря в лицето. Това го накара да се почувства по-добре, но още двама от хората му загинаха. Той знаеше, че няма шанс при ръкопашен бой и побягна.

Прекосиха хребета и заслизаха от другата му страна, за да стигнат до лодките си. Шепа рицари от авангарда се опитаха да ги спрат, но бунтовниците просто ги заобиколиха — изтощените хора без доспехи имат предимство пред изтощените хора с доспехи.

Бил зърна граничния граф — толкова наблизо, че можеше да го докосне и прокле съдбата си. Да се окаже на една ръка разстояние от смъртен враг, без да може да направи нищичко! Вместо да го убие, той притича край него, спусна се по стръмния склон и се озова сред просторно, наскоро разорано поле. Нат Тайлър изскочи сред дърветата отляво, следван от няколко дузини бунтовници — шепа хора в сравнение с броя им преди три седмици, но все пак достатъчно, за да започнат отначало.

Лодките — петдесет на брой, от лека дървесна кора — се намираха при последната дига. По-предната вечер ги бяха използвали, за да прекосят реката на три пъти, а сега… Сега щяха да минат наведнъж.

Бил хвърли лъка си на дъното, избута лодката във водата, скочи вътре и коленичи на носа. После отблъсна кърмата от калния бряг и използва греблото, за да остане на едно място въпреки течението, докато един рус младеж в мърляви бели дрехи метна лъка си до неговия и несръчно стъпи на борда. Тежестта му едва не ги потопи и течението ги подхвана. Зад тях потегляха още двадесет лодки. По-опитните гребци се спасиха, но кралската гвардия застигна останалите и започна да ги избива.

Последните няколко бунтовника се гмурнаха във водата, изоставяйки раниците, лъковете си и колчаните с безценни стрели, но няколко души запазиха самообладание, изтеглиха лодките от калта, завързаха ги, за да се предпазят от течението и прибраха плувците. Така бяха спасени повече от сто бунтовници.

Натиснаха греблата и потеглиха към средата на реката. Още оттук се виждаше, че Замъкът на моста още е в ръцете на наемниците — по повърхността на водата изсвистя копие, изстреляно от балиста и проби дупка в една от лодките. Тайлър вдигна ръка, посочи нагоре по течението, отново им махна и започна яростно да гребе, за да обърне своята.

Бил погледна към изгряващото слънце и искрящото му отражение и зърна проблясъци от ритмичните движения на десетки корабни гребла. Преброи двадесет съда, а после още двадесет…

Това беше катастрофа. Връхлитаха ги една след друга.

Той се обърна към спътника си.

— По-малко усилия и повече финес, другарю. Трябва да обърнем лодката и да тръгнем срещу течението. Тогава силата ти ще ни дойде добре.

Покрай тях прелетяха две стрели от арбалет — като лястовички, които гонят насекоми — и изчезнаха в далечината, минавайки само на една ръка от лодката им.

Мъжът на кърмата поклати глава.

— Не съм лодкар, братко — призна той.

— Няма значение, момко. Отпусни лявото гребло… точно така. Сега ще завием — каза Бил, който не беше станал водач просто така. Проявяваше търпение дори когато всичко беше заложено на карта.

Накрая успяха да завият и силните ръце на младежа накараха лодката да литне като скоклив елен. Той направо пилееше енергията си, но Бил го остави да се измори, докато я управляваше от носа. От корабите в далечината изригна нов облак стрели, който уби трима бунтовници.

Бил Редмийд беше стар лодкар и изключителен стрелец. Той остави греблото, взе лъка си и избърса рамката и тетивата — почти сухи, защото ги мажеше с хубав восък. Доволен, че не беше разкачил оръжието, Бил се изправи на крака и лодката се наклони, но той пъргаво скочи на ясеновите планшири, с един крак от всяка страна.

— Боже Господи! — смаяно извика младежът.

Бил стреля високо, накланяйки лодката ту наляво, ту надясно, а после коленичи, за да проследи полета на стрелата, която потъна в слънчевото сияние. Той обаче се почувства по-добре, взе греблото и вложи в движението цялата си мощ.

Дезидерата беше взела назаем ризница, стегната шапчица, мъжки прилепнал панталон и дебел вълнен сукман, чиито върви придворните ѝ дами стегнаха колкото можаха. Беше сигурна, че накрая ще изглежда абсурдно, но ако се съдеше по реакциите на занаятчиите и хълминците на предната палуба, тя явно им се струваше храбра и доста привлекателна. До нея стоеше лейди Алмспенд, която също носеше ризница, лек шлем и меч на кръста. Макар че изглеждаше смехотворно, тя широко се усмихваше на Ранълд Лохлан, чието внимание се разкъсваше между любимата му и предстоящата битка.

Стадото беше в лагера, под охраната на двадесет от хората на братовчед му. Ранълд носеше шлем без забрало, ризница и кожена туника, а от кръста надолу — броня и приличаше на същински варварин в сравнение със стрелците от гилдиите в Лорика, повечето от които бяха пременени с лъскави брони и шлемове с наличници по последна мода. Ръката на исполина почиваше върху огромната му брадва.

Дезидерата го погледна — струваше ѝ се по-мълчалив, отколкото преди година. Секретарката ѝ беше казала, че всъщност е бил мъртъв и кралицата предположи, че това изживяване го е отрезвило.

— На брега има блатници — обади се Ранълд и вдигна покритата си с бронирана ръкавица ръка.

— Видях ги — кимна един стрелец от гилдиите. — Блатници дясно на борд! Подберете си мишените! Стреляйте!

Във въздуха излетяха дузина стрели.

— Кралят сигурно е победил — каза лейди Алмспенд. — Някакви хора бягат през реката, но не са от нашите.

Ранълд се извърна толкова бързо, че авентейлът му се удари в шлема и изплющя.

— Силни очи имате, милейди — каза той с усмивка, доволен, че тя му прави компания, докато се занимава с нещо, което обича. После заслони очи и дълго се вглежда в далечината. — Хора са… в нещо като униформа. Сега обръщат лодките…

Стрелецът от гилдиите се беше качил на носа до кралицата.

— Боже Господи. Бунтовници! Предатели! Еретици! — извика той, вдигна арбалета си, прицели се внимателно и пусна стрелата, а блатниците на северния бряг започнаха да го обстрелват.

Кралицата се стресна, гърлото ѝ се сви — за пръв път изпитваше истински страх.

— Стигнали сме твърде далеч на запад — обади се Ранълд. — И на двата бряга има врагове, а кралят няма да разбере, че сме тук.

След като предишния ден получи съобщение от мъжа си, Дезидерата бе наредила да гребат цяла нощ. В полунощ извадиха вестоносеца от реката и информацията му се оказа вярна — щяха да се бият днес и тя беше твърде решена да види всичко. Застана на предната палуба, заслони очи и се огледа — напред, надясно и наляво. Вляво ѝ се мерна нещо червено, после — пак и на брега изскочи кралската гвардия. Тя им помаха, а придворните дами започнаха да ликуват.

— Хвърлете котва — нареди Дезидерата.

По палубата на водещата галера се посипаха стрели. Кожените завеси, които пазеха гребците, отблъснаха повечето от тях, но една намери целта си, мъжът изпусна греблото и изкрещя — беше се забила дълбоко в рамото му.

Кралицата знаеше, че блатниците мажат стрелите си с отрова и крясъците му смразиха кръвта ѝ. Докато лежаха на брега на Алба и хапваха наденица, този човек се беше смял и шегувал с дамите ѝ и състоянието му я ужаси не по-малко от вида на чудовищата.

Една стрела се спусна от небето като пикиращ ястреб, удари се в шлема ѝ, раздра гърба ѝ и я просна на палубата. Стори ѝ се, че денят притъмня, а гърбът ѝ е мокър.

— Пазете кралицата! — извика Ранълд, а тя посегна към златната светлина на слънцето, която я обгръщаше отвсякъде. Денят беше толкова прекрасен…

— Ще изкърви до смърт — чу се гласът на Ранълд. — В гърба ѝ е.

Той правеше нещо.

— Отровна ли е? — попита лейди Алмспенд.

— Не мисля… дайте ми ножчето си. Кучи син… върхът е ошипен!

В гласа му се прокрадна страх.

Тя се носеше над тях и гледаше как Ранълд човърка гърба ѝ с ножчето за моливи на секретарката ѝ. Първо сряза стрелата, а после вдигна ризницата чак до кръста ѝ. Рядко се беше виждала в по-малко елегантен вид.

— В бъбреците ѝ е — каза Лохлан, отпусна се на пети и изведнъж придоби пораженчески вид. — Всеблаги Йесу!

Капитанът спа в доспехи като всички останали, облегнал глава в ъгъла между западната стена и северната кула. Врагът ги беше нападал четири пъти в опит да си върне стената — без успех, но той беше толкова изтощен…

— Кораби в реката, капитане — каза Джак Кейвз, един от старшите му стрелци. — Нося ви бира. Младият Майкъл се опита да ви събуди и отиде да намери още вино.

Червения рицар пое халбата, изплакна устата си, изплю се върху мъртвите блатници и отпи голяма глътка. Няколко от тях още шаваха и сякаш цялата купчина се гърчеше. На всичкото отгоре мяукаха като котенца, което кой знае защо му се струваше дори по-страшно от човешките крясъци… макар че вече нямаше кой да крещи. По време на затишието между две атаки бяха успели да изпратят ранените в крепостта. Рицарите от ордена на свети Тома бяха не само бойци, но и лечители, също като сестрите, така че им оказваха първа помощ и връзваха носилките между конете си. Врагът пък убиваше всеки, до когото успееше да се докопа.

Капитанът мъчително се изправи, смазан от умората и тежестта на доспехите. Вратът го болеше ужасно — имаше чувството, че го е ритнал кон.

— Майкъл? — обади се той и се огледа, объркан.

— В склада е — отвърна Кейвз.

— Джак, помогни ми — каза капитанът, разкопча катарамата под брадичката си и мъжът свали шлема от главата му. Авентейлът беше покрит със засъхнала кръв, която се залепи за лицето му, а наличникът липсваше.

Капитанът развърза подшлемника си. Беше му го ушила Маг и той го разгледа с огромния интерес, присъщ на пълното изтощение, забелязал, че шивачката е избродирала неговите любовни възли върху темето. Направо прекрасна работа. Не го беше забелязал досега — може би просто не можеше — но освен това подплатената шапка беше изпълнена със сила. Огледа я по-отблизо и осъзна, че около всеки бод е усукан лъч светлина, подобен на миниатюрна дъга. Като цяло бродерията напомняше на рибени люспици.

Джак Кейвз подсвирна, а капитанът погледна към шлема си, в който зееше голяма цепнатина и веднага си спомни предводителя на блатниците, който бясно се опитваше да накълца откритото му лице със сърповидните си остриета, но така и не успя да го достигне.

— Виж ти, виж ти — каза той и се наведе напред, а старият стрелец изля кофа речна вода върху главата му, подаде му един парцал и капитанът подсуши косата, лицето и брадата си. Докато се бършеше, вървеше край стената и усещаше как влагата се разпростира под нагръдника му. Почти го чуваше как ръждясва. Майкъл щеше да…

Да, в реката наистина имаше кораби. Петдесет галери, пълни с хора. До него застана Джак Кейвз с парче наденица в ръка.

— Какво означава това, капитане? — попита той, а рицарят лукаво се усмихна.

— Означава, че ще победим — рече той. — Освен ако се издъним много сериозно.

Лейди Алмспенд поклати глава и запретна ръкави.

— Не бъди мухльо, това е подкожна тлъстина. Ей, ти, донеси ми чантата от кабината. Тези шипове… знам как да ги извадя.

— Така ли? — попита Лохлан, а Алмспенд хвана ръката на кралицата.

— Знам, че ме чувате, милейди. Дръжте се. Почерпете енергия от слънцето, използвайте силата му. С малко късмет ще успея да извадя стрелата.

Лохлан изръмжа, а на предната палуба изникна един от гребците с кожена чанта в ръце.

— Изсипи я на палубата — нареди тя. Човекът се подчини, счупи шишенце с мастило и оплеска с черно всичкото ѝ бельо.

Тя грабна онова, което търсеше — чифт симетрични пластини, като калъп за връх на стрела.

— Дръжте се, милейди — каза лейди Алмспенд. — Сега ще ви заболи.

Тя притисна инструмента върху стрелата, следвайки пътя на раната. Кралицата простена и от устата ѝ потече слюнка, примесена с кръв.

— Тя ще… — възкликна Лохлан.

— Млъкни — сряза го лейди Алмспенд, завъртя пластините и те се затвориха около острието, покривайки страховитите шипове.

— Сега я измъкни — нареди му тя.

Ранълд подръпна стрелата и вдигна очи към възлюбената си.

— Измъкни я или тя ще умре — настоя лейди Алмспенд.

Лохлан изправи гръб, поколеба се и накрая се подчини. Стрелата изскочи заедно с пластините, съпроводена от ужасен всмукващ звук, а от раната бликна кръв.

Нита Куон знаеше, че голямата битка е започнала, но точно сега готвеше. Беше си направил малка фурна от речна глина и печеше пай.

Една трета от воините на сосагите бяха дошли да го гледат. Понякога му ръкопляскаха и това го разсмиваше. Двата блатника също се бяха върнали. Ако не се вглеждаше в телата им отблизо, приличаха на грубовати, леко уродливи селяни. Лежаха в тревата, по-далеч от хората. Черупките над крилата им приличаха на обърнати лодки, а те изразяваха одобрението си от готвенето му, търкайки задните си крака един в друг.

Паят беше колкото воденично колело, а огънят — още по-голям. Нита Куон го беше наклал в грижливо изкопана яма, пълна с въглища, които търпеливо приготви от твърда дървесина. Не очакваше от замисъла му да излезе нещо, но така си запълваше времето и забавляваше останалите воини.

През това време Ота Куон се чудеше какво си е наумил. Тъкмо беше пооправил боята си и след като излъска бронзовия си горжет, наостри меча, копието и всичките си стрели, той легна при останалите воини, за да наблюдава Питър. Да чака.

Нита Куон обаче не можеше да бъде сигурен дали творението му се е изпекло, или не — това му е лошото на пая. При битката беше горе-долу същото. Той поседя до фурната, после отиде при Ота Куон и клекна до него, а водачът вдигна глава от ръцете си.

— Готов ли е вече? — попита той.

Нита Куон сви рамене.

— Не — каза той. — Да. Може би.

Ота Куон кимна сериозно, а Скахас Грахо се разсмя.

— Защо не сме на бойното поле? — попита Нита Куон.

— Паят не се е изпекъл — отвърна Ота Куон и старшите воини наоколо му се разсмяха. Нещо в единодушието им подсказа на Питър, че другарят му е успял да издържи някаква важна проверка. Сега беше водач и те не оспорваха позицията му. Промяната беше почти незабележима, но важна.

Ота Куон се претърколи и внимателно почисти листенцата папрат от мазнината, в която беше разтворена боята му.

— Торн ще се бие с рицарите в полето — каза той. — Там няма как да се прикрием. Всичко е опожарено.

По-възрастните воини кимнаха едновременно, а Ота Куон сви рамене.

— Снощи едва не загубихме куп воини — продължи той. — Няма отново да рискувам хора в такива глупави начинания. Този път ще тръгнем, когато му дойде времето. Може и да не тръгнем. Всъщност паят ти по нищо не отстъпва на всяко друго знамение.

До самия край на сечището една жена, Ожиг, бързо седна, а сестра ѝ, Малките ръце, застина като куче, надушило вълк и грабна лъка си. Внезапно всички скочиха — нащрек, с оръжия в ръце…

— Кветеноги! — извика Малките ръце.

Нита Куон не чу някой да издава заповед, но сечището се изпразни за секунди — останаха само паят му и шестимата старши воини край Ота Куон.

Кветнетогът излезе от храсталака на бегом. Беше женски, движеше се със скоростта на състезателен кон и му бяха нужни няколко дълги крачки, за да забави ход. Демонът огледа строя, а после и огъня.

— Скадай? — изрече тя с пронизителния си глас.

— Мъртъв е — отвърна един от възрастните воини.

— Ах — изплака женската, направи неразбираем жест с ноктестите си ръце и се обърна. — Кой води народа на сосагите?

Ота Куон пристъпи напред.

— Аз — рече той.

Тя го погледна и наклони глава първо на едната страна, а после — на другата и Нита Куон забеляза, че челото ѝ е наситено алено, гребенът — също, макар че беше по-малък, отколкото при мъжките. Въпреки ужаса, който се излъчваше от нея, той развеселено си даде сметка, че явно е научил достатъчно за Дивото, за да умее да различи пола ѝ, както и към кой клан принадлежи — този на южните кветеноги, които живееха във високите хълмове над езерата на сосагите.

— Брат ми Туркан представлява всички кветнетоги от планините — заяви тя. — Напускаме бойното поле и повече няма да воюваме за Торн.

Ота Куон огледа хората си.

— Благодарим ти — каза той. — Върви си с мир.

Величественото създание се обърна и подуши въздуха.

— Вкусно мирише.

— Остани да хапнеш едно парче — обади се Нита Куон, без да се усети. Тя дрезгаво се изкашля и той предположи, че това е нещо като смях.

— Смел си, малко човече — каза женската. — Ще ми сготвиш някой друг ден.

С тези думи тя отново изчезна в гората, по-бърза и от елен. Щом си тръгна, се появиха десетина матрони и бързо заговориха на собствения си език. Нита Куон не разбра нито дума, така че отиде да отвори временната си фурна.

Паят беше изгорял от едната страна, но останалото изглеждаше чудесно. Коричката му бе придобила наситен златистокафяв цвят, на места по-тъмен, на места по-светъл. Може би фурната беше пукната, иначе не можеше да си обясни защо външният ръб се е препекъл толкова. Не, че това имаше значение — другарите му се нахвърлиха върху пая като изгладняла армия, грабейки парчетата в мига, в който ги отрежеше. Имаше достатъчно за всички, а и сосагите не се оплакваха — не им беше в природата.

Ота Куон също си взе едно — от изгорелите.

— Браво. Нахранихме се, при това добре. Ще тичаме цяла нощ.

Той изяде парчето си на четири залъка и изпи чаша вода. Нита Куон последва примера му и забеляза, че жена му е прибрала багажа в кошовете му. Вдигна единия на гърба си, тя му се усмихна срамежливо и той ѝ отвърна. После метна колчана и меча си на рамо и мълчаливо последва останалите в гората.

Галерата акостира до Замъка на моста. Гарнизонът беше нащрек и охраняваше стените, а капитанът чакаше на дока. Корабът беше пълен с жени, всяка по-красива от предишната. Не това беше очаквал.

Една от новопристигналите — дребна, руса и измъчена — го повика от предната палуба.

— Имам нужда от лечител — каза тя. — Добър лечител.

Червения рицар се обърна към Майкъл.

— Доведи един от рицарите от ордена — рече той, а после отново се обърна към нея. — Те са изключителни лечители.

За съжаление, абата и хората му ги нямаше — бяха излезли на вилазка по изгрев, за да прочистят траншеята.

— Знам — сопна се тя. — Кога ще се върнат?

— След няколко минути — с надежда отвърна той.

— Тя няма да ги дочака — отвърна непознатата и лицето ѝ се сгърчи, но тя успя да подтисне риданията си. — Изгубила е твърде много кръв.

— Кой? — попита той, докато се опитваше да се прехвърли на палубата. Една дузина гребци протегнаха ръце да му помогнат.

— Кралицата — рече тя. — Аз съм лейди Алмспенд, секретарката ѝ. Това е лейди Мери, главната придворна дама.

Кралицата.

Червения рицар не обърна внимание на хората, които се бяха насъбрали около падналата жена, която губеше кръв с ужасяващо темпо. Усещаше го, но почти нямаше сила за магии — беше я прахосал, за да се бие с блатниците. Пък и ако я спасеше, щеше да се издаде… или поне това, че е херметист.

Колко много кръв!

Жената беше млада и също притежаваше сила. Внезапно капитанът осъзна, че ако тя загине, ще може да я присвои, както беше направил с вожда на блатниците. Кралицата беше беззащитна — опитваше да използва слънцето, за да спаси живота си и това я правеше уязвима. Сякаш пиеше светлина, черпейки от чистата сила на Хелиос. Могъществото ѝ беше огромно.

Той положи ръка на гърба ѝ.

— Е? — нетърпеливо попита лейди Алмспенд. — Можете ли да ѝ помогнете?

„Дръпни се от мен, Сатана“ — каза си капитанът, свали подшлемника си, натика го в раната и го притисна с пръст. От мръснобял цветът на шапката стана искрящоален, а той почти се ухили — беше забравил, че свързан с цял легион от лечители.

Без Пруденция палатът му се стори пуст. Вече владееше най-простите лечителски фантазми и се зачуди дали би могъл да освободи силата на Маг от шевовете, за да ги подхрани с помощта на заклинания, които учителката му му беше показала преди години.

„Амичия?“

Тя беше там.

„Здравей!“ — поздрави го послушницата, хвана ръката му, усмихна се и я пусна.

„Трябва да изцеря един човек“ — каза той. Щеше му се да…

„Покажи ми“ — припряно отвърна тя.

Той коленичи до падналата статуя и погали мраморния гръб на Пруденция.

„Липсваш ми — каза капитанът. — Помогни ми, ако можеш.“

После хвана ръката на Амичия и я положи върху кралицата. Послушницата му посочи заклинания, които вече знаеше — благодарение на нея — и за един умопомрачителен миг той се оказа едновременно и на нейния мост, и на пиедестала на Пруденция, събирайки каквото бе останало от силата му.

Не беше достатъчно.

Амичия поклати глава.

„И ма мен нищо не ми остана, за да ти го дам — каза тя. Капитанът я погледна — изтощението ѝ беше очевидно дори в Имагинерното. — Ранените са толкова много…“

Той въздъхна примирено и изпита силата в подшлемника на Маг. Воден от сигурната ръка на Амичия, той изпълни фантазъм, научен от Хармодий — три различни заклинания, всяко зависимо от предишните, като уравнения на черна дъска. Освободи силата от шапката, пое я в себе си я използва, за да цери, влагайки остатъка от енергията, която бе отнел от вожда на блатниците.

„Света Барбара, Телец, Талес, Деметрий, Риби, Хераклит, Йоан Кръстител, Лъв, Сократ!“ — призова ги той, посочи ги с пръст и се завъртя, а помещението го последва. Зъбчатките, които движеха стаите във въображението му, се задвижиха със скоростта на мускулите му и залата се завъртя като пумпал.

Това беше най-сложната магия, която бе опитвал някога, силата, която се излъчи от нея, го смая, а откатът от освобождаването ѝ изпълни цялото помещение.

Шапката се възпламени от прелялата сила, проблесна за миг и цялата енергия се вля в кралицата. Червена мъгла покри гърба ѝ от гръбнака до златистото бедро и таза ѝ, точно до бъбрека и от него се отлющи снежинка от сиво-бяла пепел. Капитанът падна назад, а младата жена изскимтя, въздъхна, сякаш погалена от любовник и тихо изстена.

Лейди Алмспенд плесна с ръце.

— О, слава на Бога, сер! Това беше изключително!

Капитанът поклати глава.

— Не го направих аз — изграчи той. — Или поне не само аз.

Раната отново започна да кърви и те стегнато я превързаха. Бяха внимателни, защото все още не беше зараснала.

Червения рицар поклати учудено глава.

— Но аз усетих потока на силата — раздразнено каза той.

— Вече не ме боли толкова — смело изрече кралицата. — Добре се справихте, рицарю.

Един червенокос великан я покри с плаща си.

— Трябва да я свалим на брега.

Капитанът поклати глава.

— На ваше място не бих го направил. Този замък е в окото на урагана, отбранявам го цяла нощ. Не бих рискувал да заведа там кралицата.

До моста обаче акостираха и други кораби, а стрелците вече обстрелваха блатниците на северния бряг. По-смелите моряци спираха под моста, където течението се стесняваше, за да изненадат врага в полето северно от реката.

— Разполагам с двадесет смелчаци, които ще се включат в гарнизона ви — рече червенобрадият.

— По-скоро бих искал онези стрелци — каза капитанът и се усмихна, за да смекчи думите си. — Добре, свалете кралицата на брега. Не обръщайте внимание на червата — нямахме време да почистим.

Той се изправи с усилие и едва успя да остане на крака. С мъка се прехвърли обратно на дока, събра сили да издаде нужните заповеди и се тръшна върху един кнехт52. Даваше си сметка, че червенобрадият му казва нещо, но току-що беше направил заклинание, без да е спал и да е възстановил силата си. Беше се докарал до пълно изтощение въпреки многобройните предупреждения на Пруденция.

Капитанът посегна към бледите слънчеви лъчи, свали бронираните си ръкавици и вдигна ръце към слънцето.

„Какво ли би казала майка ми?“ — почуди се той, защото в мига, в който слънчевите лъчи погалиха дланите му, в тях се вля тънка струйка сила. Главоболието му утихна, а депресията…

„Амичия?“

„Капитане?“ — язвително отвърна тя.

„Слънцето. Посегни към него и поеми от силата му.“

„Не мога. На мен не ми е дадено.“

„Глупости, милейди. Както би казал Хармодий, силата си е сила. Вземете я.“

„Името си ли чух?“

„Покажи ѝ онова, което показа на мен. Покажи ѝ пътя до слънцето.“

„С удоволствие, щом ми остане и един миг, в който не ми се налага да се боря за живота си.“

В Имагинерното Хармодий изглеждаше направо опърпан.

„Тогава използвай кладенеца“ — отвърна капитанът.

Внезапно се озова на нейния мост, без да иска. Водата беше намаляла до тънка струйка, камъните бяха сухи, а зеленината — повехнала. Той хвана ръката ѝ и Амичия въздъхна.

„Ще победим — рече капитанът. — Няма да е лесно, но ще победим.“

Не беше съвсем сигурен как ще изглежда кладенецът в нейното убежище. Създаде капак, а после и ръчна помпа, в самия край на дървения мост.

„Протегни ръце“ — каза той.

Тя се усмихна.

„Слънцето не е за мен, но мога да използвам кладенеца.“

Капитанът поклати глава.

„Трябва само да посегнеш. Силата си е сила, вземи колкото ти е нужно“ — рече той и започна да помпа. От чучура изригна мощна струя и попи в нея през зеления ѝ сукман. Амичия се разсмя, а силата плисна навсякъде около тях — във вира, под моста, по дърветата. Светлината стана по-наситена, потокът запя.

„О!“ — възкликна тя и посегна към кладенеца. Внезапно капакът и помпата изчезнаха, а потокът под краката им бясно забушува.

„О! — извика тя, стиснала здраво очи. — О, Боже мой!“

Червения рицар въздъхна — не на такава развръзка се надяваше, но навън някой го викаше. Той се наведе, целуна я и устните ѝ му се сториха невъзможно сладки.

„Трябва да вървя“ — рече капитанът.

— Това са кралските телохранители! — извика червенобрадият. Сочеше на изток и на юг, към другата страна на реката. — Познавам ги.

— Доведи коне — рече капитанът на Майкъл. — Бойни. Един за мен, един за теб и един за червения великан. Сер Майлъс, поемете командването, докато се върна и повикайте лечител от крепостта. Кажете им, че кралицата на Алба умира.

Не му се искаше да я зареже — не обичаше да оставя работата недовършена. Разполагаше с нов източник на сила, но кралицата се нуждаеше от деликатна, обучена ръка… а и трябваше да му остане енергия за битката.

Хората му я вдигнаха, минаха покрай него с носилката…

— Майната му — измърмори той, сложи ръка на голото ѝ рамо и ѝ даде цялата си сила — всичко, което беше почерпил от кладенеца на Амичия и от слънцето. Залитна, изплю се във водата, усетил вкус на жлъчка и падна на колене, а тя простена и забели очи.

Майкъл го хвана за рамото, тикна в ръката му манерка, пълна с разредено вино и той изплю първата глътка, преди да отпие.

— Помогнете ми да стана — помоли Червения рицар и червенобрадият го подхвана под другото рамо.

— Значи сте вещер — безцеремонно заяви той и капитанът не можа да сдържи смеха си.

— Ще ви простя неточната терминология.

Виното беше хубаво. Майкъл му подаде парче меденка.

— Яжте — подкани го той. Началникът му го послуша, позволи на слънчевите лъчи да окъпят ръцете и дланите му и задъвка. На няколко метра от него сер Майлъс се опитваше да стигне дъното на кожен мях, пълен с вода.

— Боят свърши ли? — задъхано изрече той, а капитанът повдигна рамене.

— Би трябвало — измърмори той. Чуваше, че водят конете — копитата им трополяха по паважа в двора на замъка.

— При Жак е — рече Майкъл.

— Мразя този кон — каза капитанът, довърши меденката, пи още разредено вино и се насили да се изкачи по стълбата до върха на северната кула.

От двадесет метра височина много мистерии внезапно се разрешиха. Погледът му не достигаше зад хребетите южно от реката, но блещукането на лъскави брони му подсказа, че рицарите, които тъкмо прехвърляха последния, трябва да са от кралската армия. Горите на запад бяха пълни с блатници, а на север, почти на километър и половина от тях, сред дърветата изникнаха три същества, по-едри от бойни коне и заобиколени от многобройна пехота. Новият требушет, издигнат в руините на северната кула, изтрака и стреля към тях. Градушката от камъни не успя да ги достигне, но въпреки това те се отдръпнаха. Докъдето поглед стигаше, храсталакът кипеше от живот.

— Защо си още тук? Дори да победиш, няма да превземеш крепостта. Ти загуби, глупако — измърмори капитанът. — Откажи се. Оцелей, за да се биеш утре.

Той поклати глава. За миг му хрумна налудничавата мисъл да се свърже с Торн — ако магьосникът предпочетеше да остане, някои от хората му щяха да загинат, а той ги беше обикнал всичките. Дори Сим.

„Станал съм сантиментален от умора.“

Слезе непохватно по стълбата и откри Жак и новия си боен кон. Майкъл стоеше до страничната порта, а Джак Кейвз му махаше. Капитанът прехвърли крак над седлото и изохка, а едрият жребец се стресна и тръсна глава.

— Мразя този кон — оплака се той и погледна надолу към Жак. — А сега върви право при Йеханес.

— Сер Йеханес е ранен — отвърна прислужникът.

— Тогава иди при Том.

— Том може, да — съгласи се Жак.

— Всички войници в ротата — на конете, да ги прати в полите на хълма. Селяните и стрелците от гилдиите да разположи край траншеята и при укреплението.

Жак кимна.

— Казвам го, колкото да се намирам на приказка — каза той, — но защо да не задържим крепостта за себе си?

Усмивката му беше очевидно безхитростна — приличаше на момченце, хвърлило камък по гнездо на стършели, което не съжалява за постъпката си.

Капитанът кимна.

— Може. Може да поискаме откуп или да я продадем на онзи, който предложи най-много — с копнеж отвърна той. — Бихме могли да станем най-лошите в света, рицари с ужасна репутация. Ще бъдем богати, всички ще треперят от нас. — Той сви рамене. — Работата е там, че по някое време миналия месец се превърнахме в паладини, Жак.

Жак кимна.

— Крайно време беше, принце.

— Мълчи, Жак — каза капитанът, обърна главата на коня си, накара го да направи няколко крачки назад и отдаде чест на Пушека — стрелецът, който охраняваше портата. — Отвори я, тази на моста — също! — извика той и отново се обърна към Жак — Не забравяй да доведеш лечители.

Към тях се присъедини червенобрадият, яхнал старо конче, което беше видяло и по-добри дни.

— Съжалявам за коня — рече Червения рицар. — Аз съм капитанът.

— Така ли се казвате? — попита червенокосият великан. — Аз съм Ранълд. Ранълд Лохлан.

— Споменахте кралската гвардия — каза капитанът и замлъкна за момент. — Лохлан? Братът на Том Лохлан?

— Братовчед съм му — рече другият. — Познавате ли Том Лошия?

— Че кой не го познава! Да отидем да намерим краля — отвърна капитанът. Гласът му леко трепереше.

— Амин — отвърна исполинът. — Познавате ли краля?

— Какъв интересен въпрос — отбеляза той. — Не, не бих казал.

Майкъл ги последва и копитата на конете им зачаткаха по моста. Точно по средата капитанът бръкна в кесията на колана си, извади изящно изработен ключ от масивно злато, наведе се напред и изохка от болки във врата и кръста.

„Преди колко време се бих с проклетия змей в гората?“

Той пъхна ключа в ключалката, завъртя го и огромната порта изчезна.

— Хубав номер — измърмори Ранълд.

Кралят събираше телохранителите си и рицарите от авангарда, който наброяваше с петдесет бойци и още толкова оръженосци по-малко. Още беше съвсем рано, а хората му вече бяха изтощени. Двама от висшите благородници — епископът на Лорика и дворцовият управител — загинаха още при първия сблъсък, а каптал дьо Рут бе получил смъртоносна рана и береше душа.

Гвардейците обаче наближаваха заедно с конете, а стенобитните машини се влачеха тежко след тях. Сред ранените обикаляха хирурзи, търсейки онези, които можеха да бъдат спасени, а ловците му, които бяха отишли на изток, за да пазят фланга на атакуващия авангард, се връщаха един по един. Те също бяха останали по-малко след сражението с чудовищата край реката и ако се съдеше по доклада им, не бяха удържали победа — след като пробили защитата им, тварите от Дивото избягали на изток. Бяха загинали шестдесет души. Добри мъже… обучени мъже.

Това не беше великата победа, която търсеше. Нападнаха го от засада, колоната му оцеля и толкова.

— Вестоносци, сир! — извика някой. — Идват от другата страна на реката.

Кралят погледна на северозапад и ги видя — трима конници, които пресичаха моста в лек галоп.

— Свирете сбор — нареди той.

От запад предпазливо наближаваха все повече ловци. Появи се граничният граф и му отдаде чест.

— Най-добрите ни рицари ще ни настигнат след половин час — докладва той и раменете му увиснаха. — Кълна се в свети Георги, милорд, по-страшна битка не бях виждал… не ми и трябва.

— Стражите казват, че от другата страна на реката има блатници — отбеляза кралят.

— Блатници ли? — поклати глава графът. — Тази сутрин убих змей. Това е Дивото, милорд. Бие се за живота си.

— Мислех, че сме го победили — каза кралят.

Граничният граф поклати глава и продължи:

— Къде е Мюриен? Какво е станало с крепостите до Стената?

Главният ловец на краля, Фийбъс де Лорн, почтително се поклони.

— Не идват от север, ваши благородия, а от запад. Оттатък реката видях гвилчи… блатници, а някой от ловците на Бодиър твърдят, че са се били с тролове в долините на запад от пътя. Дагите идват от запад, ваши благородия.

Кралят отново погледна към наближаващите вестоносци. И тримата бяха облечени в доспехи от главата до петите и яздеха бойни коне, а третият…

— Par dieu, господа, това или е Ранълд Лохлан, или аз съм син на менестрел! — възкликна Негово Величество и обърна коня си, за да пресрещне тримата мъже. Лохлан му помаха, а кралят имаше очи само за него и щом конете им се изравниха, сърдечно го прегърна.

— Кълна се във всички светци. Ранълд, изобщо не очаквах да те заваря на бойното поле! — засмя се кралят. — Как си?

Ранълд отклони поглед.

— Добре съм — отвърна той и сянка мина през лицето му. — Ще ви разправя, като ни остане време, милорд. Сега тези хора искат да говорят с вас. Това е капитанът на ротата, която отбранява Лисен Карак, а това — оръженосецът му, Майкъл.

Кралят протегна ръка на рицаря — среден на ръст, с черна брада и още по-черни кръгове под очите. Видя му се твърде млад, за да командва каквото и да било, но доспехите му бяха изключителни.

— Месир — кимна му той, а младежът се вторачи в него. После сякаш се опомни, докосна ръката му и се поклони от седлото.

— Милорд.

— Вие ли удържахте крепостта? — попита кралят с блясък в очите.

— И крепостта, и Замъка на моста — отвърна капитанът. Негово Величество си каза, че лицето му изглежда познато, но не беше сигурен откъде. Беше някак…

— Господарю, вярвам, че ако армията ви успее да прекоси реката, ще успеем да евакуираме селяните и да подпомогнем войниците в крепостта. Така тя ще може да разчита на свежи подкрепления и провизии, превземането ѝ ще стане невъзможно, а ние няма да загубим и един човек повече. — Капитанът говореше бързо, без да откъсва очи от далечния край на гората. — Врагът… магьосникът на баща ви, поне така разправят, допусна много грешки и постоянно подценява интелигентността ни. Смятам, че се кани да ни нападне още веднъж, за да се опита да си възвърне позициите, като използва героичните усилия на съюзниците си — добави младежът и криво се усмихна. — Аз обаче очаквах този момент и преди двадесет дни наредих на хората ми да изкопаят траншея. Вярвам, че ако разположите стрелците си в нея и съберете рицарите си зад Замъка на моста, ще нанесем тежко поражение на този самонадеян чародей.

— Бихте ли ми казали името и титлата си, месир? — помоли кралят. Младежът очевидно беше умен, планът му — отличен, а чистият му албински изговор издаваше, че наемник или не, той е един от поданиците му.

— Хората ме наричат Червения рицар — отвърна чернокосият мъж и изправи гръб.

— Мислех, че сте гал, при това доста по-възрастен — рече кралят и се обърна към граничния граф. — Милорд, ще заемете ли мястото на дворцовия управител? Някой трябва да поеме командването на кралската гвардия. И къде е граф д’О? Сега той командва авангарда, нали?

Граничния граф се обърна към младия рицар, на чието знаме бяха изобразени любовни възли.

— С колко копиеносци разполагате, милорд?

— С двадесет и шест, графе, както и с рицарите от ордена на свети Тома. Разчитам също на няколкостотин добре обучени Харндънски търговци и имам удоволствието да ми помага кралският магьосник Хармодий — довърши момъкът и отново се поклони.

— Нима Хармодий е тук? — учуди се кралят. Стори му се, че внезапно му просветва пред очите.

Младежът извърна поглед.

— Той е една от подпорите, на които се крепи защитата ни — каза той. — С ваше позволение, милорд, трябва да подготвя крепостта за пристигането ви.

Кралят се усмихна. Какъв странен младок!

— Идваме след вас. Вървете!

Рицарят се поклони, оръженосецът му — също. Двамата подкараха конете си обратно по моста, а кралят се обърна към граничния граф.

— Стори ми се странен, но способен. Как мислите?

Графът повдигна рамене.

— Удържа крепостта и замъка вече двадесет дни, при това срещу Ричард Плангиър и адските му пълчища. Какво значение има странен ли е, или не?

— Напомня ми на някого — каза кралят и хвърли поглед към Лохлан, който беше останал при тях. — Ти какво имаш да кажеш за този млад наемник?

Лохлан сви рамене.

— Нищо, господарю, но кралицата беше ранена със стрела в гърба. Сега си почива и е добре, отчасти благодарение на този младеж. Той използва силата. Видях го.

— Кралицата? Кралицата е ранена?! — развълнува се кралят.

— Сега си почива в Замъка на моста. Младият капитан повика лечители.

Кралят се изправи в стремената си.

— При мен, стражи! Да вървим!

Граничният граф остана сам с рицарите от кралската свита, които седяха на конете си и гълтаха прахта, вдигнала се след светкавичното потегляне на краля.

— Какъв велик рицар — поклати глава той, наблюдавайки своя владетел и въздъхна. — Добре. Всички при мен, моля. Кралската гвардия първа ще прекоси реката. След това — ловците и свитата. На втора линия ще бъде кавалерията…

Гастон, граф д’О, беше безкрайно уморен. На това отгоре нещо не беше наред с лявото му бедро — струваше му се, че не може да го движи съвсем свободно. Въпреки това успя да прехвърли крак над широкия гръб на бойния си кон и потегли напред под собствения си флаг. Хората на братовчед му се строиха зад гърба му — общо двеста рицари. Още сто лежаха мъртви или ранени в горите и поляните край на пътя — твърде висока цена за безразсъдното желание на братовчед му именно той да разкрие засадата срещу краля, за която го предупреди неговият ангел. Самият дьо Вреи сега лежеше в обятията на смъртта… а бе искал просто да стане най-великия рицар на света.

Гастон пък искаше да се прибере в Гале, да седне отново на трона в своя замък, да раздава правосъдие и да обяснява кое вино е най-подходящо за жътва. Спомни си за селяните под моста — сега вече ги разбираше напълно и се закле… Дали Бог би приел подобна клетва? Закле се да си отиде у дома и да поиска ръката на Констанс.

На върха на последния хребет, заобиколен от още няколко рицари под ветреещия се кралски флаг, седеше граничният граф. Гастон се изправи в стремената — много го болеше, по дяволите! — и погледна към реката, където червенодрехата кралска гвардия тъкмо се отправяше към огромния мост. От другата страна видя две роти, подредени в стегнати клинове в полите на хребета, върху който се издигаше крепостта — на половин левга северно от реката. От Лисен Карак до моста се точеше черна, сякаш опожарена траншея, а на западния край на ливадите и на изгорените ферми, които бележеха границите на владенията на игуменката, пъплеха хиляди, ако не и десетки хиляди изчадия, като мравки, изскочили от току-що ритнат мравуняк.

Докато ги наблюдаваше, дългата ръка на един требушет, разположен високо в крепостта, замахна привидно бавно, но при рязкото освобождаване на противотежестите товарът ѝ, макар и невидим от такова разстояние, излетя с огромна сила. Гастон се опита да различи къде падна, но не успя.

— Милорд — помаха му граничният граф, — вие ли командвате авангарда?

— Да, аз, братовчед ми е ранен — отговори Гастон. — Разполагам с по-малко от двеста копиеносци, а много от по-младите рицари са изтощени.

— Въпреки това кралят ви моли да положите всички усилия да прекарате хората си през реката. Слезте от конете и се настанете в укреплението, подготвено за вас — каза графът, сочейки черната рана, която се спускаше от крепостта чак до моста.

— Виждам го — отвърна галът, — но нямам достатъчно хора, за да го заема по цялата му дължина.

— С вас ще бъдат кралската гвардия и всичките ни стрелци — добави граничният граф. — Сега вървете, милорд!

Пред очите на Гастон от гъмжилото се отделяха странни твари и навлизаха все по-навътре в полето до края на гората.

— A moi! — нареди той. — En avant!53

Торн наблюдаваше кралската армия, която се канеше да прекоси реката. Беше готов — щеше да превземе Алба с един-единствен удар. Тазсутрешната засада обаче сякаш изобщо не се беше отразила на враговете му и това го изненада. Беше сигурен, че само кветеногите ще успеят да им нанесат сериозни щети.

Усети изблик на сила, разпозна източника му и отново изруга. Тъмното слънце беше оцеляло, ученикът му — също и Торн призна пред себе си, че е било най-малкото високомерно да си въобрази, че се е отървал от тях. Този недостатък бе вечното му проклятие. Защо винаги си мислеше, че нещата ще се развият в негова полза?

Защото би трябвало.

Усети още един източник на сила, но този беше по-наблизо и миришеше на кветеног. На Туркан. Магьосникът кимна и почерпи енергия. Присъствието на демоните от тази страна на реката беше много показателно — огромният кветеног идваше да го предизвика. Торн поклати каменната си глава.

„Идиот. Предател. Захванах се с това заради теб.“

Тюркоазеносин огън плъзна по върховете на клоноподобните му крайници, а от сиво-зелената му брада от мъх извираше сила. Досега феите се рееха из ливадата, привлечени от огромния излишък, но той изсмука енергията им на един дъх и остави крехките им телца да паднат на земята.

Великолепният демон влезе в просеката от южната ѝ страна. Беше преплувал реката и кожата му все още беше влажна, но от двете страни на главата му проблясваха сини и кафяви светкавици, които се плъзгаха по ноктестите му ръце и богато украсените му клюн и броня.

Торн му позволи да се приближи и когато бяха само на метър-два един от друг, вдигна съсухрената си ръка.

— Спри — изрече той. — Ако искаш да ми навредиш, пести силите си, за да победим враговете.

Туркан спря, но поклати могъщата си глава.

— Днес тук се съревновават по-могъщи сили от теб и мен — рече той, — а ти си просто пионка в плановете на една от тях.

Торн не очакваше да чуе това и то го жилна с особената сила на думите, в които има неосъзната истина.

— Не може да бъде — каза той.

— Тогава защо човеците имат всички предимства, а ние — нито едно? Онова, което наричаш късмет, не ни споходи нито веднъж. С всяко действие правим услуга на врага. Позволи ни да се оттеглим — каза Туркан и вдигна брадвата си. — Иначе ще трябва да се отървем от теб.

Торн се нуждаеше от време, за да изпита хипотезата, че някой го използва. Той използваше другите — възползва се от враждебността между отвъдстенците и албинците, от нуждата на блатниците от нови територии, на които да живеят, от ловния инстинкт на змейовете и троловете… Него не го използваше никой.

— Използваха ни! — настоя Туркан. — Дай заповед да отстъпим и някой ден ще се бием отново.

Тори обмисли предложението му. Обмисли още огромния брой на спешените си войски — уаитите и прекрасните им брони, петте хиляди ъркски стрелци, взводовете от тролове, готови да влязат в битка с врага, отвъдстенците, змейовете и останалите демони.

— Дори това, което казваш, да е истина — започна Торн, — ние всеки миг ще извоюваме голяма победа. Ще изтрием кралство Алба от лицето на континента. Ще станем господари на тази земя.

Туркан поклати огромната си глава.

— Самозалъгваш се — каза той. — Колкото и да са многобройни, блатниците не могат да се мерят с цяла армия човеци с доспехи. И, Торн — наричам те по име — за трети път те моля да се вслушаш в думите ми. Моят дядо казва, че до битка се стига, когато и двете страни си мислят, че могат да победят с един-единствен удар, но само едната страна има право. Днес кралят на Алба вярва, че може да ни победи. Ти вярваш, че ще го надвиеш въпреки всичко. Аз мисля, че ще претърпим поражение. Оттегли се и ще остана твой верен съюзник. Дай заповед за атака и ще изпиташ и огъня, и ноктите ми.

Торн дълго обмисля думите на Туркан, а натежалата от жега гора не помръдваше, недокосната и от най-слабия бриз. Насекомите замлъкнаха, а гвилчите се умълчаха — сякаш самата природа изчакваше решението му.

— Неслучайно те наричат Оратора, Туркан — призна Торн. — Говориш великолепно, но се съмнявам в мотивите ти. Ти искаш да си присвоиш армията ми. Интересува те само онова, което е добро за кветеногите.

Магьосникът си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, за да охлади гнева си, а след това направи едно-единствено заклинание — мощен удар, който подготвяше много отдавна. Демонът мигновено изтъка множество щитове от значителната си сила, но Торн реагира с пъргавината на пума. Една-единствена зелена светкавица разби защитата на Туркан както обсаден таран — кирпичена стена, снажният демон рухна без звук и остана да лежи безжизнен на земята. Само левият му крак тъпчеше яростно земята, все още подвластен на малкия му мозък, който блъскаше ли блъскаше, възмутен от собствената си смърт.

— В атака! — нареди Торн на останалите, а на трупа каза: — Един от нас сгреши, Туркан.

После посегна към демона, погълна силата му и стана по-могъщ от всякога.

„Трябваше да направя това още преди година“ — помисли си той, усмихна се и тръгна към полето, за да поведе армията си.

Жан дьо Вреи умираше, доволен от мисълта, че е извършил велик подвиг, за който хората ще разказват векове наред. Братовчед му беше продължил без него — съвсем правилно решение. Битката продължаваше, кралската армия напредваше, а той лежеше, подпрян на краката на оръженосеца си Йохан, който също беше тежко ранен.

Болката беше толкова силна, че дьо Вреи едва успяваше да задържи мислите в главата си, но съзнанието, че изкупва греха си с всеки удар на затихващото си сърце му носеше облекчение, граничещо с екстаз. Огромните прободни рани в гърдите му, които засмукваха въздух и пръскаха кръв и жлъчка с всеки негов дъх, бяха живо покаяние, същинско въплъщение на рицарския идеал. Той щеше да отиде пречистен при своя Спасител. Съжаляваше единствено за това, че е пропуснал шанса да постигне много повече и в най-мрачните моменти на агонията си представяше как се завърта малко по-рано, избягва удара на змея и продължава невредим.

Появата на архангела го изненада — от една страна дьо Вреи не беше изпълнил заповедите му, от друга Таксиарх винаги го посещаваше насаме. Този път се яви в сияйнобели доспехи, с червен кръст, изрисуван върху бяла туника, тъй неуязвима за сенките, че сякаш отблъскваше смъртта.

Цялата боброва долина замлъкна. Ранените престанаха да пищят, слугите паднаха по лице, мъжете се надигнаха на лакът въпреки болката или се претърколиха въпреки дълбоките си рани и висящите черва — самият Рай оживяваше пред очите им.

— Глупак такъв — изрече ангелът, тихо и с особена нежност. — Горд, суетен, самонадеян глупак.

Жан дьо Вреи се вгледа в съвършеното лице с ясното съзнание, че болката е издълбала дълбоки бръчки по неговото и че смъртта му е близо, но вдигна глава.

— Да, такъв съм! — каза той.

— Освен това беше изключителен — отбеляза ангелът и се наведе, за да докосне челото му. — Показа се достоен.

За миг Жан дьо Вреи се почуди дали архангелът всъщност е човек — докосването му бе толкова деликатно. Думите му го зарадваха.

— Твърде горд съм, за да предам краля на Алба — каза той.

— Между това да оставиш някого да умре и да го убиеш има фина философска разлика — тихо каза архангелът. — Благодарение на теб планът ми се провали и ще трябва да съставя нов, за да предизвикам някои събития — рече той и нежно се усмихна на умиращия рицар. — Ще съжаляваш за решението си. Моят начин беше по-добър.

Жан дьо Вреи успя да се усмихне.

— Ами! — каза той. — Доказах, че съм велик рицар и умирам в ужасни мъки. Бог ще ме прибере при себе си.

Ангелът поклати глава.

— Може би — каза той, — но мисля, че трябва да поживееш още малко. Може би до следващия път ще се научиш да ме слушаш — рече той, наведе се над него, свали блестящата бронирана ръкавица от изящната си безполова ръка и я прокара над тялото му. Допирът му разтърси дьо Вреи като шока от първата рана и той осъзна, че е изцелен. Пое си дълбоко дъх, потрепери и осъзна, че не изпитва болка.

— Не може да излекувате само мен — тросна се той. — Няма нищо рицарско в това да си тръгна жив и здрав, докато храбрите ми другари са на ръба на смъртта!

Архангелът се обърна, отметна дългата коса от челото си и се изправи.

— Ти си най-взискателният смъртен, когото съм срещал — рече той.

Дьо Вреи повдигна рамене.

— Ще умолявам и ще редя молитви, ако това желаете, Таксиарх.

Ангелът се усмихна.

— Ще изпълня желанието ти. Онези, които все още не са пресекли границата между живота и смъртта, ще получат изцеление. Освен това днешният ден ще ти донесе славна победа — защо ще те посещава ангел Господен, ако не за да ти дари военна мощ? Върви и тържествувай, арогантно човече, но чуй — решиш ли да се изправиш срещу най-могъщия Властелин, роден от Дивото, той ще те смаже. Това не е моята воля, а тази на Съдбата. Разбра ли ме?

— Страхливата съдба никога няма да ми попречи да вляза в битка! — отвърна дьо Вреи.

— Колко те обичам само! — възкликна ангелът и вдигна копието си над бобровата долина. Сто рицари и още толкова оръженосци, войници, слуги и пажове бяха изцелени, болката им — заличена, телата им — възстановени. Много от тях се чувстваха по-добре, отколкото преди началото на битката — незарастващата рана на крака на един галски селянин, станал войник, се затвори, а един едноок паж прогледна. Истинско чудо, постигнато с един-единствен замах на копието.

Няколко дузини ранени бунтовници също бяха излекувани.

— Върви и спаси краля — каза архангелът, — ако такава е волята ти.

Всички мъже на поляната коленичиха и започнаха да се молят, а ангелът-воин изчезна, оставяйки след себе си миризма на тамян.

Дезидерата лежеше под ярките лъчи на слънцето. Силата ѝ беше помръкнала, а тя самата приличаше на свещичка, потрепваща в мрака.

Беше толкова несправедливо! Една-единствена стрела, паднала от небето, и край. Искаше да подкрепи съпруга си и може би самата тя да се покрие със слава, а вместо това…

Онзи странен младеж отблъсна болката, което си беше истинско чудо. Той гореше в спомените ѝ като ярък пламък — и рицар, и лечител едновременно. Великолепна комбинация, която я изкушаваше да го опознае по-добре.

Придворните дами наоколо ѝ мълчаха.

— Някой да ми попее — нареди тя.

Лейди Мери даде тон и постепенно останалите се присъединиха към нея, а Дезидерата се отпусна върху плащовете на дузина войници.

Тогава дойде старият Хармодий. Появи се без предизвестие, влезе в двора на замъка и коленичи до нея, а тя със задоволство забеляза възхищението в очите му. Дори смъртно ранена, тя още го радваше.

— Ето те и теб, стари глупако — щастливо изрече Дезидерата.

— О, да — кимна той. — Достатъчно голям глупак съм, за да зарежа битката и да дойда да ви спасявам, скъпа моя.

Заедно с лейди Алмспенд и лейди Мери той внимателно я обърна по корем и свали превръзката ѝ, а тя се постара да преглътне болката.

— Хубав гръб имате — разговорливо отбеляза той, а кралицата си пое дъх и издиша, най-сетне доволна.

Капитанът наблюдаваше краля, който яздеше по моста начело на свитата си. През това време рицарските части, които се състояха от повече хора, отколкото беше командвал някога, се спускаха по хребета.

Червения рицар подкара коня си край траншеята, в която се бяха настанили двеста стрелци и слуги от собствената му рота, както и фермерите от всички околни села. От спокойната му увереност, че врагът е допуснал тактическа грешка, вече нямаше и следа — към дългия окоп напредваше безкраен низ от блатници и паниката стягаше гърдите му като обръч.

Възседнал бойния си кон, абатът спря до Том Лошия под мижавата сянка на един обгорен дъб. Капитанът насочи жребеца си към тях и вместо да пести силите си, се наложи да се бори с младото животно, което реши да се сбие с коня на абата. Накрая безмилостно го овладя и то му се подчини.

— Грендъл ми липсва.

— На бас, че на Жак не му липсва — отвърна Том и се обърна, за да огледа огрените от слънцето ливади. — Идват.

Капитанът кимна. Требушетът над главите им изплю поредната вихрушка от дребни камъни от огромна височина и отвори дупка в редиците на прииждащите орди, която се затвори почти веднага.

— Толкова е глупаво — сприхаво се обади той. — Вече опожари стопанствата, и да иска, не може да ни навреди повече. — Червения рицар се обърна да погледне кралската гвардия, която се изсипваше в окопа, водена от двеста стрелци от Лорика, облечени в жълто и лилаво. — Колкото до тази атака… дори да успее да мине през изкопите, няма да превземе крепостта.

Безкрайната вълна от блатници и други, по-едри и страшни същества, пресече опожарената равнина и се насочи към траншеята. Подкрепленията нямаше да стигнат навреме до нея — селяните и занаятчиите бяха твърде малко и го знаеха, а неопитните стрелци от Лорика спряха и стреляха, преди да са изминали дори една трета от пътя. Като опълченци. Каквито си бяха, разбира се.

— Фермерите няма да отстъпят — каза Том, който дъвчеше стъбълцето на едно цвете. Гледката беше странно смущаваща. — Онези от гилдиите обаче ще се пречупят. И преди се е случвало.

Капитанът погледна към абат Марк.

— Месир, тук вие ме превъзхождате многократно — и на години, и по опит, а и познавате местността по-добре от мен. Водете ме, отстъпвам ви командването.

Абатът позволи на коня си да наведе глава към тревата.

— О, не, няма да стане. Досега вие водихте тази армия — нима мислите, че бих ви сменил?

— Ще ми се да го направите — сви рамене капитанът, докато Том наблюдаваше прииждащите врагове.

— Нали знаете, че трябва да ги нападнем? — отбеляза той. — Ако ги щурмуваме, ще спечелим… хмм… около десетина минути. — Той се ухили като момченце. — Сто рицари, десет хиляди блатници, че и тролове, демони, ърки… — изреждаше Том, без да откъсва очи от капитана. — Знаете, че трябва.

Абатът погледна първо него, а после — Червения рицар.

— Винаги ли се държи така? — попита той.

— Общо взето — кимна капитанът. — Ще дойдете ли? Изобщо не съм сигурен, че някой от нас ще оцелее.

Абатът сви рамене.

— Вие сте късметлия — каза той, — а късметът е по-важен от всички умения и опит на света. Усещам силата ви, младежо, и мисля, че сте тук по волята Божия. Господ ми казва да ви следвам.

Младият човек извъртя очи.

— Измисляте си — рече той.

— И с игуменката ли разговаряхте по този начин?

Най-сетне сконфузен, капитанът отклони поглед.

— Ще ви последваме — повтори абатът. — Ако крепостта падне, орденът ни ще изгуби всичко.

Червения рицар кимна.

— Както желаете. Том, ще прекосим траншеята и двата моста в колона, а от другата страна ще се строим в свободен ред — рече той, огледа се и видя Дръзката, Майкъл, Франсис Аткорт и Лилиар, до един пребледнели от изтощение.

— Убивайте всичко, което попадне под мечовете ви — нареди капитанът и саркастично добави: — Следвайте ме.

Кралят влезе в двора на замъка и откри своя магьосник Хармодий коленичил до кралицата. Докато чародеят преглеждаше раната на гърба ѝ, лейди Алмспенд положи ръка на рамото на краля и му попречи да се доближи.

— Дайте му малко време, господарю — тихо каза тя.

— Идват! — извика някой от стената, а арбалетите затракаха един след друг.

Кралят не знаеше как да постъпи.

— Трябва да я видя! — каза той на лейди Алмспенд. Дойде и лейди Мери.

— Моля ви, милорд, само един миг!

— На път сме да спечелим — простена кралят. — Или да загубим.

— По-бързо, момчета! Капитанът разчита на нас! — чу се същият глас.

— Любов моя? — повика го Дезидерата.

Блед като платно, Хармодий се отдръпна и кралят пристъпи напред, а Дезидерата взе ръката му в своята.

— Трябва да спечелиш тази битка — каза тя.

— Обичам те. Ти ме правиш по-добър крал, по-добър човек и по-достоен рицар. Не мога да те загубя — рече кралят.

Дезидерата се усмихна.

— Знам. А сега върви и победи заради мен.

Той се наведе и я целуна, без да обръща внимание на струйката кръв в ъгълчето на устните ѝ. После се отдръпна, а Хармодий тръгна подире му.

— Бих те попитал какво правиш тук, само че бързаме — рече кралят.

Магьосникът присви очи.

— Битката ще бъде по-трудна, отколкото предполагах. Дори сега силата на врага се е увеличила дотолкова, че никога не бих могъл да се меря с него — каза магьосникът. — Ако се опитам да я изцеря, той ще разбере къде съм, ще ме нападне и ще ме унищожи. Това е толкова сигурно, колкото и че слънцето изгрява всяка сутрин.

Кралят спря и се замисли.

— Какво можем да направим? — попита накрая той, а Хармодий поклати глава.

— В крепостта има защитни заклинания, особено в параклиса — рече той, — но дори да можех да я преместя там, спася ли я, ще оставя армията без защита и когато започне да убива, врагът ще ни помете.

Кралят се навъси.

— Спаси я — заповяда той. — Спаси я. Аз ще строя рицарите си и ще я пазя, докато я преместят в крепостта, а ти ще я внесеш в параклиса, въпреки че между нас и тях ще се изправят всички врагове на света.

Хармодий погледна замислено своя крал, който бе готов да пожертва армията си от любов към кралицата, но собствените му чувства го водеха в същата посока.

— Добре — кимна той.

Онова, което трябваше да направи, не му харесваше. Не му харесваше, че сега всички го мразят. Искаше да спори с тях, да им покаже в какво ще се превърнат. Щяха да станат като нея. Като вещиците.

Лесно щеше да прегризе въжетата, но стрелците го бяха пребили, а гърбът му беше раздран. Болката го забави, но той спираше и почиваше. Спираше и спеше.

Събудиха го гласове, които идваха от подземието. Отдолу. Отново загриза въжетата като побесняло животно, хванато в капан, а когато мускулите му се изтощиха, си наложи да се моли и преодоля болката. Открай време умееше да се справя с нея.

След безброй часове въжетата най-сетне се свлякоха и той се промъкна през покрития с капак отвор, който водеше към следващата изба. Придвижваше се внимателно и припадна само веднъж, но се свести отново след няколко минути… или пък след няколко часа. Успя да стигне до голямата стълба и чу, че там дежурят двама стрелци. Помоли се… и Бог му показа пътя. Някой беше минал през избата, без да затвори вратата. Отец Хенри изпълзя до нея и погледна надолу, а после напипа един фенер със свещ и огниво и с мъка закрета по тъмните стълби. Такава беше Божията воля.

С присъщата си практичност наемниците бяха изрисували стрелки по стените и той ги последва.

Докато наблюдаваше как огромната му армия се хвърля напред, Торн изпита страх. През изминалите седмици бе изгубил безброй съюзници и се боеше, че не разполага с достатъчно, за да оцелее, но страхът му се коренеше другаде.

В самото начало на нападението на другия бряг на реката се появи нещо, чиято сила превъзхождаше неговата така, както той превъзхождаше всеки шаман-уаит. Направи едно-единствено заклинание, чиято сложност и сила многократно надхвърляха и най-смелите му мечти и изчезна.

Властелин. Велик Властелин от Дивото.

Торн стоеше на края на опожарените поля, гледаше как огромната му армия се нахвърля на омразния враг, как планът да отмъсти на краля и жалките му благородници най-сетне се материализира, как блатниците най-после превземат опустелия Долен град, изпълвайки улиците му, а в главата му се въртеше една-единствена мисъл:

„Проклетият демон беше прав. Измамиха ме.“

Капитанът поведе хората си по дъските над траншеята в колона по един. Щом мина от друга страна на загрятия до бяло изкоп, две селянчета с алебарди му помахаха с одобрителни възгласи. Защо пък не? Не те отиваха да се бият с орда блатници.

Той се засмя, обърна се и видя зад себе си Жак, Карлъс оръжейника с тромпет на кръста и накрая Майкъл, който носеше знамето.

— Стройте се! — извика капитанът.

Блатниците бяха на около шестстотин стъпки от тях и той погледна назад към замъка с надеждата да види краля и свитата му. После огледа другия бряг на реката, където основната част от армията тъкмо се спускаше по хребета. Две хиляди рицари. Негово величество закъсняваше.

По моста минаха шепа войници, понесли галското знаме. Не познаваше нито един от тях.

„По-бързо!“ — помисли си капитанът и отново погледна назад. Хората му и рицарите от ордена се бяха строили в две редици по двеста метра всяка. По фланговете имаше още два пъти по толкова, а той се намираше точно в центъра. Блатниците бяха на около четиристотин крачки от тях.

— Напред! Не тичайте! — извика той, а Карлъс опря тромпета на устните си и повтори заповедта.

— Запомнете това, момчета! — извика Том от мястото си в строя. Въпреки че не галопираха, земята се тресеше под копитата на огромните жребци, а седлата им тракаха и звънтяха в унисон с доспехите на ездачите им. Ето как звучи една рицарска рота.

Двеста и петдесет крачки.

— В тръс!

Надигна се тътен, като при земетресение. Врагът ги беше подценил отново, но за последен път.

Торн разполагаше с повече от дузина огромни даги, чийто рев се чуваше от няколкостотин крачки. Намираха се в ариергарда на пехотата и бързо наближаваха, но щяха да закъснеят за сблъсъка, също като краля. Капитанът обаче имаше чувството, че на открито троловете не се чувстват като у дома си и няма да бъдат особено маневрени. Дали пък не го заблуждаваше собствената му самонадеяност? Така или иначе, това нямаше значение — вече беше късно да замисля стратегии и тактика.

Извърна се въпреки болката и забеляза, че галските рицари напредват по траншеята заедно със стрелците от Лорика, които се подчиняваха на гръмогласните заповеди на сер Майлъс. Когато врагът удареше, в строя им нямаше да има пролука.

Двете армии се приближаваха една към друга със скоростта на галопиращ кон. Блатниците нямаше да отстъпят, но пъплеха напред без следа от ред и дисциплина, като рояк насекоми.

— Напред! — изрева капитанът. Оглушителният тътен заглуши гласа му, но той вдигна копието, посочи първата мишена, после го върна в подобната на кука поставка под мишницата си и Жак наду тромпета.

Червения рицар се наведе напред и за миг му се стори, че всичко е точно така, както си го представяше, когато беше малко момче и бленуваше за чест и слава. Сякаш се сля с вятъра, грохота на копитата и върха на копието.

Крехките тела на блатниците приличаха на сламени чучела, пръснати в полето и копията ги пронизваха с такава лекота, че те умираха, без да ги повлекат надолу и по-силните рицари успяваха да убият по три, четири, дори пет от тях, преди оръжията да се прекършат от тежестта им или да се счупят, след като върховете им се забиеха в земята.

Разстоянието между конете беше достатъчно, за да позволи на ездачите им да навлязат сред врага, възползвайки се от пролуките в строя. Настана истинска сеч, блатниците умираха, без да могат да се защитят или да отвърнат. Постепенно обаче, също като кал в тежка брана, броят им започна да забавя атаката и накрая дори тежките бойни коне трябваше да отстъпят, неспособни да намерят опора върху осеяната с блатници земя. Щурмът забави ход, спря… и гадините започнаха да се отбраняват.

Отец Хенри спря за миг в началото на стълбата, за да събере кураж. Омразата му даваше сили. Намираше се дълбоко под земята, свещта му беше на път да угасне, а той нямаше ни най-малка представа колко път му остава и се гърчеше от болки.

Помоли се, после продължи. После пак се помоли. В края на краищата, едва ли беше много по-далеч, отколкото ако вървеше към замъка по пътя отвън.

Накрая откри двойна врата, висока колкото двама мъже и широка колкото църква. Очакваше да се натъкне на пъклена магия, но защитните заклинания се оказаха безсилни и студени. Той посегна към двете огромни дръжки и напипа ключ.

Негово величество настани своята кралица на носилка, опъната между четири коня и поведе свитата си през главната порта на Замъка на моста, докато гарнизонът обстрелваше прииждащите чудовища. Пред очите му абатът, рицарят-наемник и хората им прекосиха двата тесни дървени моста и излязоха в равнината.

Кралят се огледа и се опита да си представи защо щурмуват врага. Каквато и да беше причината, гледката беше величествена. Без да бързат, рицарите се строиха, а безкрайните вражески орди се спуснаха към тях съвършено безшумно и кралят реши, че това е най-ужасяващата им черта. Вслуша се отново и чу как младият наемник издава заповеди, а тромпетчията му ги повтаря.

— Готови сме — каза сер Алън, а господарят му посочи към предната част на траншеята.

— Другарите ни бяха така добри да ни отворят път — рече той и пришпори коня си, без да изпуска от очи капитана, който се вряза във вражеските редици. Беше великолепно и го хвана яд, че не участва и той.

— Щом преместим кралицата в крепостта, ще отидем при тях — каза той и посочи към малката армия, която посичаше врага като неумолима коса.

Сер Райкър поклати глава.

— Господарю — възрази той, — разполагаме само с шестдесет рицари.

Докато пресичаха траншеята в тръс, кралят не откъсваше поглед от битката.

— Нима той разполага с повече?

— Но вие сте кралят! — възрази сер Алън.

Негово величество изпита познатата нерешителност, която го обземаше при всяка битка. Цял живот го бяха възпитавали като рицар на честта и обучението му изискваше да поведе хората си в тази прекрасна атака, която вече губеше инерция само на триста крачки от изкопа под краката му. Освен това, също като човек, който се вслушва в далечен вик, той си даваше сметка, че военните подвизи не влизат в кралските му задължения. Дезидерата обаче му беше казала…

Битката беше толкова близо, а кралицата нямаше нужда от него — пътят към крепостта беше открит.

— Рицари! — изрева кралят. — След мен!

Свещеникът отвори тайната порта и се загледа в блатниците, които нахлуха през огромния проход, гърчейки се по откровено нечовешки начин и изчезнаха нагоре по стълбите. След миг нещо го удари по главата, той залитна и с периферното си зрение зърна някакъв… шип. Зави му се свят, когато осъзна, че той явно е в главата му. Опита се да се раздвижи, но не можа. Нещо го заболя дори по-силно от гърба му и той падна — бавно, като рухнало дърво. Опита се да се помоли, но не успя, защото го притискаха от всички страни. Той закрещя и се опита да…

Да умре, преди блатниците да започнат да го ядат.

Сер Гавин стана призори, успя да отиде до параклиса, за да се помоли и дълго остана на колене под лъчите на утринното слънце, обсебен от болката и смазващото чувство, че се е провалил.

Внезапно обаче някой изрева „Всички войници на конете!“ и той се изправи, прекръсти се, тръгна към вратата с най-уверената стъпка, която можа да си наложи и отиде при сер Йеханес.

— Мога да яздя — заяви Гавин, но рицарят поклати глава.

— Не чух да казва „И ранените“. И аз няма да яздя, момче, стой си тук.

Гавин обаче не възнамеряваше да се подчини. Колкото по-дълго оставаше на крака, толкова по-добре се чувстваше.

— Мога да яздя — повтори той.

— Значи ще яздиш утре — отвърна Йеханес. — Том вече събра всички войници. Ако искаш да помогнеш, въоръжи се до зъби и се разхождай напред-назад с уверен вид. — Той посочи към двора на крепостта, където селянките и монахините се бяха събрали на групички и безмълвно наблюдаваха равнината под манастира. — Разполагаме с четиридесет души, за да отбраняваме крепостта и дамите се чувстват изоставени.

— Всеблаги Йесу! — възкликна Гавин. — Четиридесет души?!

— Капитанът се опитва да спечели битката — рече Йеханес. — Тъпо копеле! Можехме да си седим в крепостта, докато кралят се блъска отвън, но малкият бурк вечно трябва да се прави на герой.

Гавин криво му се усмихна.

— Семейна черта е — рече той и отиде да свърши своя дял.

Загуби няколко минути, докато намери доспехите си, захвърлени нелъснати в килера до аптеката, вместо в лазарета и откри, че не може да ги облече. Накрая успя да се напъха в гамбезона си и да си сложи кирасата, като легна на пода и я затвори върху себе си като черупка на мида, само че болката му попречи да затегне катарамите.

— Аз ще ги закопчая, ако ми позволите.

Това беше послушницата — онази, която караше брат му да се гърчи и която го беше изцерила с помощта на силата.

— Вие сте…

— Амичия — рече тя и кимна на мълчаливия стрелец в другия край на стаята. Изглеждаше изтощен и нещастен. — Оставиха го да ме пази, но му стана скучно, а аз още не съм се превърнала нито в блатник, нито в змей. Престанете да шавате.

Движенията ѝ бяха изненадващо уверени и силни.

— Вие използвате силата — рече той.

— Давам ви малко енергия — отвърна послушницата. — Задава се нещо зло, усещам го. Нещо от Дивото. Ние ще го спрем.

Звучеше обречено, гласът ѝ му се стори ужасѐн и твърде приповдигнат. Някак… трошлив.

Гавин прие думите ѝ на доверие и погледна към стрелеца.

— Как се казваш? — попита го той.

Момчето не срещна погледа му и мрачно отвърна:

— Сим, господарю.

— Можеш ли да се биеш, Сим?

— Мога да се бия с всичко — рече самоуверено стрелецът и извърна очи. — Само за това ме бива, а вижте ме сега — пазя монахинята на капитана.

Пръстите върху нараменника на Гавин застинаха.

Сим ги изгледа изпод вежди.

— Извинявайте. Знам, че не сте такава. Само че искам да бъда с приятелите си. — Той повдигна рамене. — Никога не съм участвал в голяма битка. Ветераните все разправят за тоя бой и за оня бой, но ротата никога не е участвала в такова чудо и да ме вземат дяволите, искам и аз! — Той отмести очи. — Искам да стана герой.

Гавин прихна и се изненада от чистотата и непринудеността на смеха си.

— И аз това искам — отвърна той.

Не можа да понесе тежестта на нараменника, но носеше кираса, а Амичия му сложи бронираните ръкавици. После двамата със Сим нахлузиха шлема на главата му и нагласиха авентейла върху косата му. Прииска му се да пофлиртува, да ѝ каже нещо закачливо като „Вие сте най-красивият ми оръженосец досега“, но размисли, неспособен да изрече „оръженосец“.

Докато Сим издърпваше авентейла върху гърба му, Амичия направи нещо, което започна като дума, лумна като бледожълт огън и се пукна като сапунен мехур.

— Дева Марийо — изрече тя и се прекръсти. — Те са тук. Точно под нас, в крепостта. След мен! — извика послушницата и хукна към вратата.

Сим я последва, изоставяйки Гавин, който сам намери облегнатия в ъгъла меч, грабна щита на стрелеца и се втурна след тях.

Въпреки недостатъците си младият боен кон, който бе взел на заем капитанът, имаше смело сърце и обожаваше да се бие. Жребецът се подпираше на предните си крака и хвърляше къчове с подкованите си със стомана копита, а после леко отстъпваше, завърташе се и риташе с предните. Така Червения рицар постоянно се намираше в центъра на прочистен от врагове периметър, а всеки блатник, който се опиташе да се пъхне под краката на коня, за да пререже сухожилията му или да го изкорми, се превръщаше в лепкава каша или просто отхвръкваше встрани.

Капитанът отдавна бе престанал да брои убитите гадини. Ръката, с която държеше меча, беше отмаляла, но той още в началото на битката се чувстваше твърде изтощен, за да замахне. Спътниците му обаче постепенно се събираха — кон до кон и войник до войник, точно както бяха тренирали.

Той мощно замахна към един блатник и отсече и двете му ръце едновременно, както селянин кастри лозница. Изправи се в стремената, наведе се напред и отсече главата на втори, разчиствайки пътя си, а Джордж — по някое време реши, че името на коня е Джордж — отстъпи няколко крачки и се мушна зад Том Лошия, който сееше унищожение навсякъде около себе си.

Червения рицар го остави да вилнее, пъхна палец под забралото си, вдигна го и си пое няколко огромни глътки въздух. Джордж обаче нямаше търпение да се върне в битката. Капитанът се надигна в стремената и огледа строя. Хората му се бяха подредили добре — тук-там имаше пролуки, но не бяха много. Блатниците обаче щяха да ги погребат.

Бе загубил чувството си за време, но при ръкопашен бой това беше неизбежно. Зад гърба му обаче мъжете в лилаво-жълти надризници бяха успели да стигнат до хората на Рандъм, спускайки се по траншеята, зад тях рицарите в алени туники се строяваха в сбита редица, а най-отзад по хребета се спускаше зелено множество — стрелците на кралските ловци.

— Жак! — изрева капитанът.

Прислужникът му беше на няколко метра от него и се биеше на живот и смърт.

— Карлъс! — изкрещя Червения рицар.

Тромпетчията дори не се обърна.

— По дяволите! — изруга капитанът. Тази игра зависеше от спечелените секунди и извоюваните сантиметри, а той губеше време. Трябваше да се измъкнат от тук.

Пришпори Джордж към един от противниците на Жак и конят го помете — ъркът едва ли тежеше повече от петдесет килограма и нямаше никакъв шанс срещу еднотонното животно. Червения рицар посече още един с меча си, но внезапно Жак рухна заедно с коня си, убит от едно от десетките изчадия под копитата му и загина, просто ей-така.

Червения рицар се обърна, посече ърка в краката на Джордж и пред очите му едно копие се заби под челюстта на Карлъс, който умря на място. Той падна от коня заедно с тромпета си и с него си отиде и шансът им да си проправят път с бой. Капитанът замахна и обезглави един блатник точно преди зъбите му да се забият в гърлото на Жак, после изрева и се огледа, но отникъде не идваше помощ.

Пазена от сер Драйънт и още петима рицари, носилката на кралицата тръгна по дългия виещ се път към огромната порта на крепостта. Кралят беше наредил на останалите да се строят зад него.

— Пак ви казвам, господарю — рече сер Алън, — ако беше жив, лорд Глендауър никога нямаше да позволи това.

При думата „позволи“ всичкият здрав разум излетя от главата на Негово величество.

— Аз съм кралят! — сопна се той. — След мен!

Повечето от наемниците и помощниците им се бяха събрали в самия център на бойното поле. Кралят насочи шипа на челото на коня си към знамето на Червения рицар.

— След мен!

Хармодий гневно се изплю, обърна коня си и последва краля, който се хвърляше в ръцете на врага, при положение, че всяко друго действие щеше да го спаси.

Кралицата щеше да умре, а той, Хармодий, я обичаше така, както кралят никога не би могъл. Тя беше съвършеното чедо на херметизма, ангел, слязъл на земята, но също като художник, посветен на любимата си картина, магьосникът не можеше да допусне смъртта на краля. Не и тук, не и толкова близо до победата. Или поне до оцеляването.

„Всички взимаме погрешни решения“ — помисли си Хармодий и осъзна, че ако загине сега, новите му познания ще умрат с него. Сякаш участваше в антична трагедия, в която героят получава прозрение само за да намери смъртта си.

Не му се наложи да губи повече време с подобни мисли.

Торн гледаше с невярващи очи, докато мишената на цялата му военна кампания се хвърляше напред, напълно уязвима. И да искаше, не би могъл да манипулира краля така, че да направи подобна глупост. Кралят, който беше хукнал към крепостта, където нямаше как да го достигне. За миг Торн си беше помислил, че е победен, но не. Изведнъж глупакът поведе рицарите си право напред, към разтворената паст на неговите чудовища, а блатниците му бяха влезли в крепостта.

За миг магьосникът се изпълни с колебания, които му доставяха почти перверзна наслада — дали да го убие лично, с помощта на силата, или да изпрати най-отбраните си изчадия? Накрая реши, че убие ли краля, ще победи, независимо от изхода на кампанията. Нямаше значение кой Властелин го използва — ако се разправеше с владетеля на Алба, щеше да излезе напред. Да предизвика гражданска война. Да отслаби хватката на човеците.

Торн събра цялата си сила.

Ротата измираше около него. Доспехите не му позволяваха да разбере кой кой е, а и никога не успяваше да им хвърли повече от един поглед, но докато блатниците ги притискаха все повече и повече, покритите с броня фигури рухваха една след друга, пронизани с копия или стрели или смазани под телата на конете си, които падаха с прерязани сухожилия.

До него Том продължаваше да блъска като чук по наковалня, Дръзката вилнееше като ангел на отмъщението, а рицарите от ордена се биеха като небесен легион. Докато за пореден път замахваше с меча, капитанът си даде сметка, че безсмислието във всичко това положително щеше да го разсмее, ако не беше толкова увлечен. Бяха спечелили достатъчно време и досега победата би трябвало да е тяхна. Ех, ако Карлъс не беше загинал с тромпета… ако Жак беше издържал още само минута…

Червения рицар посече още два блатника, преди да зърне трола, който направи крачка назад и изрева. Гладкото му като черна каменна плоча лице остана безизразно, а мощният му глас отекна над звънтенето на оръжията и безшумния устрем на блатниците. Не беше само един. Зад него идваха още пет и вълната от ужас, която излъчваха, смрази кафявата маса и прекъсна щурма ѝ. Джордж се вдигна на задните си крака, ритна мощно с предните и се хвърли напред, а капитанът сграбчи здраво с меча с две ръце и докато замахваше отляво, жребецът се метна към най-близкия даг.

„Копието е по-подходящо за тези гадини“ — каза си капитанът. Тролът го видя, обърна се, наведе глава така, че рогата да пазят врата му и се понесе към него, опитвайки се да ги пъхне под меча му и да го свали от коня. По-бърз от мисълта, Джордж се обърна в крачка и двете животни се сблъскаха. Конят извъртя тежестта си като котка и стовари едното си копито в челото на чудовището с такава сила, че каменното лице се пропука. Дагът изпищя, обърна се, замахна с рога и блъсна бронирания кон в левия хълбок. Задните крака на Джордж се отделиха от земята, а ударът го завъртя…

Когато двете огромни създания се обърнаха едно срещу друго, пред Червения рицар сякаш се разтвори завеса и пътят му се откри. Струваше му се, че разполага с всичкото време на света, сякаш някой бе предрекъл този миг още в древни времена. Обръщането на трола, извъртането на бойния му кон, уязвимото място на врата на чудовището…

Той замахна, а мечът му се стрелна надолу като следа от падаща звезда и се вряза точно на мястото, където се срещаха двете плочи твърда плът. Острието разсече гръбнака на гиганта и изскочи от тялото му сред гейзер от ихор, а Джордж подскочи, спъна се и хвърли капитана от седлото.

Той успя да подложи рамото си, приземи се върху нещо меко и се претърколи, плочките на нараменника му задрънчаха като калайджийска каруца, а мускулите на врата му се разтегнаха за пореден път от началото на пролетта. Въпреки това той успя да се търкулне на колене и светкавично се изправи.

Вдясно от него Том и Дръзката обсипваха с удари втори трол, но войниците зад тях лека-полека изчезваха — останалите даги разкъсваха конете им, смазваха доспехите им и ги избиваха.

Гавин тръгна след Сим, който следваше послушницата, а тя изтича надолу по стълбите, прекоси двора и спря пред тежката дъбова врата на избата, където държаха провизиите. Вардеха я двама стрелци.

— Дивото идва през прохода! — извика Амичия, а думите ѝ бяха пропити със страх и гняв. Чуха я всички селянки и монахини в двора, а двамата стрелци се спогледаха. До нея застана Сим.

— Такива са заповедите на капитана! — извика той, а момчешкият му глас звучеше пискливо и не особено героично.

По-едрият стрелец се засуети с ключовете, а Гавин хукна през двора и се присъедини към тях. Жените не помръдваха и за миг той успя да разчете общото в израженията им — паника, решителност и горчив гняв, че се е стигнало дотук, когато вече са изгубили толкова много.

О, да. Той отлично разбираше това чувство на поражение.

— На оръжие! — извика той.

По-едрият стрелец отвори обкованата с желязо дъбова врата и Сим хукна надолу по тъмните стълби, а Гавин избута послушницата от пътя си. Първата изба беше мрачна, но достатъчно добре осветена, а на една от огромните каруци на ротата бе подпрян наръч копия и Гавин грабна едно. Пред себе си видя друга врата, която тъкмо се отваряше. Сим не успя да стигне навреме и да я затръшне, така че намушка блатника, който се промуши през нея, изтегли меча си от бронираните му гърди и го изрита толкова силно, че той се преви на две. Тогава Гавин зърна стълбището и противните създания, които пъплеха нагоре.

— Не ги пускай през вратата! — извика рицарят, замахна и усети как стоманеният връх на копието с хрущене потъва в главата на един блатник, все едно забиваше нож в омар. Нещо изпука, гадината падна от копието му, а той се хвърли напред. През това време Сим сечеше ли сечеше, а отчаянието и ужасът сякаш окриляваха меча му.

Стълбите гъмжаха от чудовища. Той уби още едно, после още едно.

Внезапно послушницата се обърна, вдигна ръце, изрече една-единствена дума на Стария език и избата се озари от зеленикавозлатиста светлина.

Дезидерата едва дишаше, задъхана от смайващия изблик на сила и завръщащата се болка. Тя обаче усещаше присъствието на врага — онзи, който стоеше в центъра на изумруденозеления вихър и набираше мощ. Усещаше го толкова ясно, колкото силата на слънцето, огряло ръцете ѝ.

— Какво става тук? — попита сер Драйънт и внимателно остави носилката ѝ на прага на параклиса.

Отговори му възрастна жена, облечена семпло, като прислужница или селянка, с копие в ръце.

— Ако позволите, рицарю, в избите нахлуха блатници и гарнизонът се опитва да удържи вратите.

— Йесу Христе! — изруга сер Алън, а останалите рицари изтеглиха мечовете си.

Торн наблюдаваше как кралят и рицарите му услужливо си проправят път с бой до самия център на обсега му. Понякога всичко става точно по план.

Неговите тролове — великолепните даги — посичаха рицарите на парчета. Някои от тях загиваха, но Торн разполагаше с още. Или поне можеше да се сдобие с още — дивото беше по-плодовито, отколкото можеха да си представят човеците.

Той остави краля да продължи да се бие, докато безразсъдната му атака проби пръстена от кости и кожа около наемниците и тъмното слънце.

Кралят и тъмното слънце на едно място.

Торн посегна към насъбраната сила, притегляйки всяка частица от нея — могъществото на Туркан, душите на феите, мътната същност на сосагските шамани — и ѝ се наслади за миг. Нямаше какво да го прекъсне или разсее, докато почти нежно насочваше удара точно между двамата си врагове.

Убежището в спомените му не беше палат, а безкрайна паяжина от усукани мрежи и въжета и Торн ги сплете с майсторство, трупано сякаш векове наред. Накрая положи ръка върху готовата нишка и направи заклинание.

Хармодий първо го усети, после го видя и отвърна на удара с огледална магия. Дори тя почиваше върху плетеница от фантазми и подзаклинания — капани в капаните. Беше си научил добре урока.

Капитанът усети двете могъщи заклинания едновременно — сякаш всеки сантиметър между двата чародея бе наситен с мълнии и пламъци.

Той беше Хармодий. За миг беше и Амичия. Времето не съществуваше. Беше му останала съвсем малко сила, но той я изля право в ръцете на стария маг. Пресегна се и взе още от Амичия, която също се биеше на живот и смърт, почерпи и от Майрам и нейния хор, както и от слънчевите лъчи.

Въпреки това силата нямаше да стигне.

Червения рицар посегна към огромната обкована с желязо врата, отвори я със замах и се изпълни със зелено сияние, а после го насочи към Хармодий, за да захрани ответния му удар.

Изтрещя гръмотевица и към небето изригна колона от зелен огън, която надипли реалността, така че само за миг булото на света се дръпна встрани и капитанът съзря черна нощ, пронизана от бели звезди, а после — зората на хаоса и чудовищният изблик от сила, дал начало на света.

Дезидерата усети как силата на Хармодий се издига да посрещне изумрудения великан и осъзна удивителната хитрост в заклинанието му. Могъществото на изумруда обаче беше двадесет пъти по-голямо от това на кралския магьосник и когато зелената вълна го заля, той разтвори, отрази и пренасочи част от нея, но тя го надви като преляла река, която плъзва из прорязана с диги и отводни канали равнина, но постепенно ги изпълва и прелива във всепомитащо наводнение…

Из въздуха обаче се носеха огромни количества от изумрудената сила, отблъсната от ответното заклинание на Хармодий.

Вълната от сила подмина краля, а той с ужас се втренчи в сер Алън, който изгоря пред очите му. Ремъците на бронята му се овъглиха, лицето му стана тъмночервено, а той запищя и рухна заедно с коня си. Зад него Хармодий се намръщи, ръката му изсъхна и се разпадна на прах, а след няколко мига магьосникът се превърна в ситна пепел и вятърът го отнесе.

В мига, в който Торн завърши фантазма си, огледалната магия се стовари върху него и част от собствената му внимателно събирана сила се върна обратно и го обгори. Той изкрещя и отскочи, а някъде далеч на бойното поле същността на Хармодий премигна и угасна.

Капитанът замахна и мечът полетя надолу по-скоро благодарение на земното притегляне, отколкото на мускулите му.

В Имагинерното Хармодий го държеше за ръка.

„Вземи ме, момче.“

Капитанът разполагаше само с един миг, за да разбере как и да го направи. Откри пътя към палата си, сграбчи душата на мъртвия магьосник с едната си ръка и направи фантазъм с другата. Въздухът отвън беше натежал от разпиляна зелена сила и той я пое, подпомогнат от педантичността, с която я бе изплел врагът, от некромантските умения на учителката си и от Дивото заклинание на Амичия…

Ето го. Стоеше на постамента, където винаги бе стояла Пруденция.

„По-добре да робувам на лош господар“ — измърмори магьосникът, а капитанът внезапно се зачуди дали е взел правилното решение, допускайки това… съзнание в палата си.

„В буря всяко пристанище върши работа, момко — каза мъртвият маг. — Върви да убиваш чудовища, иначе ще свършиш като мен.“

Докато замахваше отново с меча, въздухът наоколо му все още беше наситен със сила. Зад гърба му Джордж вече беше на крака.

„Усили гласа ми“ — каза той на Хармодий.

— Подредете се в клин и ме следвайте! Майкъл — знамето при мен!

Гласът му ехтеше, сякаш беше древно божество и за миг той се зачуди дали древните божества не са се раждали именно така. Сега беше моментът да разбере.

„На колене!“ — заповяда той на създанията от Дивото.

„В името на три пъти благословения Хермес, момче! Така оспорваш властта му над тях! Спри!“

Една трета от изчадията наоколо им спряха да се бият, а после отстъпиха или застинаха, потресени.

Сер Жан дьо Вреи поведе основната част от кралската армия надолу по склона, а докато прекосяваха моста, копитата на конете чаткаха като градушка. Следваха го повече от хиляда рицари в доспехи и никой не посмя да възрази, дори граничният граф. Дьо Вреи бе благословен от архангел и всички го знаеха.

Жан зърна кралското знаме сред море от врагове. До него се вееше непознат флаг — златни любовни възли на черен фон. Префърцунена работа. Битката обаче го накара да се усмихне и той поведе колоната на запад, към залязващото слънце.

От дългата траншея се надигаха войници — може би от лоялност към краля, а може би от желание да се присъединят към щурма му. Чудесно. Този път славата най-сетне щеше да стигне за всички.

Дьо Вреи продължи на запад, а дългата колона го последва, постепенно обгръщайки южния фланг на врага. Зад него граф д’О се изправи в стремената, насочи копието си към воините около кралското знаме и изрева:

— A moi!

Даниъл Фейвър, доскоро каруцар, изскочи от траншеята и се изправи на тревата под поривите на вятъра. Наоколо му хората от селата около Лисен Карак вдигнаха очи към него и осъзнаха, че не могат да останат по-назад.

Алън Чертожника също се измъкна навън и остави арбалета на земята, за да изтегли меча си. По-възрастните търговци се спогледаха, един тъкач с посивяла брада се обърна към дългогодишния си конкурент с думите „Отиваме ли?“, двамата се изкатериха по стопената до стъкло земя и извадиха мечовете си.

Ранълд Лохлан изскочи от изкопа, размаха брадва към другарите си и я насочи към врага.

— Хайде! — изрева той.

Траншеята се изпразни за секунди и те се изправиха до него. Лохлан метна брадвата си във въздуха, тя се завъртя над главата му като огромно колело от светлина и отново се намери в ръката му.

После рехавият строй се понесе напред.

Гавин видя как Сим се спъва и два бронирани блатника го повличат надолу. Стрелецът замахна с камата си и изкорми единия, той падна отгоре му… а после младежът изчезна и рицарят се оказа сам на прага.

Проблесна яркозелено сияние и освети ужасяваща гледка — пъплещите по стълбите гадини изведнъж станаха кафяви, очите им изгоряха и десетки блатници се свлякоха на земята, сякаш някой бе изсмукал живота от телата им.

Гавин тежко въздъхна. Оставаха още около дузина, всичките събрани на кълбо от преплетени крака и той започна да ги мушка и сече като луд. Накрая затвори вратата, блъскайки я с цялата си тежест и залитна назад. Внезапно върху блатниците се нахвърли отряд рицари с брони, мечове и копия. Той ги познаваше отлично — единият беше сер Драйънт, приятелят на краля, а останалите — членове на свитата му.

Нещо рязко го дръпна към пода — за миг се беше разсеял и две изчадия го сграбчиха. Прякорът му обаче неслучайно беше Коравата ръка. Гавин сви лявата в юмрук и я стовари върху едно обло око, сграбчи ноктестия преден крайник на противника, изтръгна го от тялото му, сякаш дереше стара кожа и преби кървящия блатник като с бухалка. После изтегли тежката кама от колана си, сграбчи втория и заби коляно в меката част на гърдите му, а когато той го обгърна с ръце, мощно го наръга и му строши гърба.

Гавин се изправи на крака, стиснал камата като богомолка, но осъзна, че единствените живи същества в осветената в зелено изба са хора и се свлече до стената. Сер Драйънт му подаде оплисканата си с ихор ръка.

— Сер Гавин? — каза той, а Гавин потърси послушницата. Беше се отпуснала до стената, а в краката ѝ лежаха останките на стрелеца Сим. Там, където блатниците се бяха струпали върху него, лицето му бе одрано, а тя вливаше сила в тялото му.

— Не можете да му помогнете — каза Гавин. — Колкото и голям да е талантът ви, не можете да му помогнете.

Тя не му обърна внимание, а сер Драйънт го сграбчи за рамото.

— Тя лечителка ли е? — попита той.

Предизвикателството подейства на Торн като юмрук в стомаха.

Тъмното слънце. Младият Властелин сияеше с нова сила — бе погълнал нова плячка и могъществото му беше нараснало.

Торн се овладя.

„Аз съм ранен, а той — не. Освен това някой ме използва. Ами ако ме победи?“

Пространството между тях искреше от разпиляната зелена енергия от последния му фантазъм. Не я беше използвал докрай и трябваше само да посегне към нея… само че ако тъмното слънце го изненадаше точно в онзи момент, това щеше да го довърши.

„Ами ако онзи Властелин от самото начало е замислял именно това? Да ме накара да се пресиля, за да успеят да ме унищожат? О, Туркан, май ти дължа извинение.“

Докато ревеше и се преструваше, че предизвиква противника, той започна грижливо да се увива в защитни заклинания и мислено нареди на армията си:

„В атака!“

Високо над него, във вражеската крепост, някой сграбчи силата на Дивото и я вля в могъщ фантазъм.

„Така значи!“

Не смяташе да изчака капанът да щракне и побягна.

Дьо Вреи беше преценил момента много внимателно и водеше албинските рицари на запад, почти на една левга по реката. Шепа блатници се бяха опитали да го спрат и мечът му лепнеше от дяволския им ихор. Изби ги съвсем лесно — сякаш кълцаше зелки в градината на майка си.

А сега… О, каква слава го очакваше!

Той вдигна ръка, стисна я в юмрук и обърна коня.

— Стой! — нареди галът. — Обърнете се срещу врага!

Това не беше военна команда, но досега не беше водил толкова много рицари, а и не знаеше командите на техния език, така че излезе напред и препусна край колоната.

— С лице към мен! — извика той. — Хайде! Обърнете конете!

Щом го разбраха десетина рицари, останалите също се подчиниха и докато успее да стигне до предната част на огромната колона, вдигнал копието високо над главата си, тя се беше превърнала в редица. На гърдите на дьо Вреи блестеше албинският кралски герб.

„Аз ще стана крал.“

Не знаеше откъде му хрумна тази мисъл — тя просто изпълни съзнанието му. Галският рицар се ухили и обърна жребеца си срещу врага. Водени от братовчед му, хората им бяха слезли от конете и заедно с кралската гвардия нападаха блатниците вдясно. Врагът многократно ги превъзхождаше по численост, но това нямаше значение, защото армията им бе застанала перпендикулярно на противниците им, като горната чертичка на буквата Т, а на земята, в Дивото или където и да било просто не съществуваше сила, способна да спре хиляда рицари, които щурмуват, строени в редица.

Жан вдигна копието и усети как го изпълва удивителната животворна енергия, която бе получил от ангела.

— За Бог и чест! — изрева той.

— Deus vult!54 — извикаха рицарите, спуснаха наличниците си и се понесоха напред.

Битката приключи още преди първото копие да намери целта си. Цялото дясно крило на вражеската армия започна да се изтегля към гората веднага щом рицарите се появиха на моста, а когато хукнаха с тътен напред, змейовете, троловете и шепата демони също започнаха да отстъпват. Липсваше им лошата преценка на хората — като всяко животно в Дивото, оказало се срещу по-едър хищник, те се обърнаха и побягнаха. Змейовете се издигнаха, останалите тролове грациозно се понесоха на каменните си стъпала, а демоните летяха със скоростта на галопиращи коне и бяха недосегаеми.

Останаха само блатниците и ърките, а в самото сърце на боя дузина могъщи създания, все още подвластни на волята на Торн, се опитваха да убият краля и тъмното слънце.

Капитанът вече нямаше сили да върти меча. Беше го хванал с две ръце, насочвайки го надолу като копие и забиваше върха му в лицата и бронираните гърди на блатниците.

Изпълнените с ужас секунди се сливаха в едно. Един закривен като сърп нокът се пъхна в забралото му, но дали заради уменията си, дали заради късмета си, той успя да го отблъсне към скалпа си и остана жив, вместо ослепен или мъртъв.

Трима ърки го свалиха на земята с тежестта си, а жилавите им силни крайници заблъскаха по доспехите му с кръвожадна ярост. Съвсем бавно, като мед, пълзящ по сняг (поне така му се стори), дясната му ръка ги отблъсна и сграбчи тежката кама на колана му. Червения рицар успя да се изправи на едно коляно и ги уби, а по острието потече ихор.

Нечий гръб, покрит с доспехи, одраска неговия. Беше някак успокояващо. Не знаеше кой е, но беше благодарен, че усеща стомана, а не хитин.

После изникна демон, пазител на Дивото, по-висок от боен кон. Капитанът не беше забелязал, че ги няма на бойното поле, но щом се изправи срещу един от тях, част от съзнанието му си отбеляза, че досега не ги е виждал, не и този ден. Забеляза, че гребенът на главата му е яркосин — съвършено различен от онзи на демона, когото беше срещнал в гората на запад или в мрака. Величественото създание го гледаше с интерес, но не го нападна.

Капитанът зорко го наблюдаваше. Прииска му се копието му, което лежеше в крепостта, опряно на стойката за бронята му, да беше при него… заедно с един кон, балиста и двадесет отпочинали другари. В ноктестите ръце видя алебарда с размерите на ос за каруца и острие от кремък, покрито със засъхнала кръв. Нещо встрани привлече вниманието на адверсария и той обърна глава. Ако не беше толкова изтощен, Червения рицар щеше да се хвърли напред с мощен замах, но сега само си пое дъх.

Чудовището пак се обърна към него.

— Ти си тъмното слънце — каза накрая то. — Мога да те убия, но ако ме раниш, ще умра тук. Затова… — Демонът замлъкна и му отдаде чест с огромната си алебарда. — Желая ти дълъг живот, враг на моя враг.

После се обърна и побягна. Докато се отдалечаваше и отхвърляше блатници от пътя си, капитанът не откъсваше очи от него, без да знае нито кой или какво беше това, нито защо не го уби. Трепереше.

Би се с още блатници и посече пипалата на някаква твар, която беше сграбчила абат Марк. Той припряно му отдаде чест и се върна в боя. По-късно капитанът видя как кралят рухва на земята и успя да го достигне, а към него се спуснаха всички чудовища от Дивото.

Мина известно време. Той стоеше между Дръзката и Том Лошия, а тялото на краля лежеше между разтворените му стъпала. Последният щурм на страшилищата беше толкова свиреп, че думата изгуби значението си — единствено хубавите му доспехи успяваха да го спасят от безкрайния порой от удари, защото умората бе лишила мускулите му от способността да ги отблъскват.

Том още се биеше.

Дръзката още се биеше.

Майкъл още се държеше… така че и капитанът остана на крака, защото това му беше работата. Дойдоха да го убият, а той оцеля.

Внезапно ударите секнаха. Вече нямаше с кого да се бие, не бяха останали врагове, на които да устои. Без да мисли, Червения рицар вдигна наличника си и пое голяма глътка въздух, а после се наведе, за да види как е кралят. Беше още жив.

Капитанът си спомни, че само преди час имаше малък мях с вода и започна да го търси из доспехите си с мудната непохватност, присъща на пълното изтощение.

Нямаше го.

Усети, че гърбът му се опря в нечия броня, обърна се и се оказа лице в лице със сер Ричард Фицрой, капитанът на кралската гвардия, който с усилие му се усмихна.

— Ще построя църква — нареждаше Майкъл. — Ще запаля хиляда свещи на Светата Дева!

— По-добре си почисти меча — обади се Том, извади парче лен от кесията си и последва собствения си съвет.

Дръзката не се ухили. Измъкна кърпичка от нагръдника си и избърса лицето си, после се досети какво прави капитанът и му подаде дървената манерка с вода, която висеше на рамото ѝ.

Той се отпусна на колене и даде вода на краля, който се усмихна. До тях спря рицар и ги покри със сянката си. Огромният му боен кон трудно намираше опора върху труповете на блатниците и за да го овладее, ездачът му яростно дърпаше юздите и ругаеше на галски. И се оглеждаше, сякаш в очакване.

Кралят изръмжа нещо и капитанът се приведе по-ниско. Остра болка прониза рамото му, а шлемът и авентейлът на врата и раменете му тежаха колкото един човешки живот, изпълнен с покаяние.

— Аз ви спасих — каза грамадният рицар. — Успокойте се вече, спасени сте.

И наистина, докъдето поглед стига цяла армия от рицари посичаше и последните блатници — твърде глупави или твърде податливи на волята на Торн, за да избягат.

— Днес постигнахме велика победа. Къде е кралят, моля?

За пръв път от няколко часа (по-късно се оказа, че само така му се е сторило и са минали едва няколко минути) капитанът успя да се огледа.

Ротата му… войниците му бяха мъртви. Лежаха в кръг наоколо му, а белите им стоманени брони, макар и опръскани с кръв и черва, сияеха на фона на зелените, сиви, бели и кафяви тела на противниците им. Червените им туники обаче много приличаха на тези на кралските рицари.

Сред тях лежаха и рицари от кралската свита и ордена на свети Тома. Поне дузина от хората на абата още бяха живи.

— Кралят е тук — рече Фицрой.

— Мъртъв ли е? — попита чуждоземният рицар.

Капитанът поклати глава — като нищо можеше да намрази този чужденец. Макар и изключителни рицари, галите бяха мъчни хора. Умът му блуждаеше.

„Не му давай краля“ — обади се Хармодий.

Капитанът замръзна от изненада.

„Как го направи? Пруденция никога не говореше с мен извън палата на спомените.“

„Да ти приличам на Пруденция? — измърмори Хармодий. — Не давай краля на този човек. Лично го отведи в крепостта, предай го на Амичия със собствените си ръце.“

— Дайте ми го — каза чужденецът. — Ще се погрижа да го пазят добре.

— Тук го пазим отлично — рече сер Ричард, а Том Лошия се наведе напред.

— Чупката, синко.

Капитанът протегна ръка, за да го подкрепи.

— Някой трябва да ви научи на добри обноски — заяви конникът. — Ако не бях аз, щяхте да загинете.

Том се разсмя.

— Само намали броя на жертвите ми, лукова главо — рече той и двамата се изгледаха кръвнишки.

До тях се появи абат Марк.

— Сер Жан? Каптал дьо Рут?

Дьо Вреи се отдръпна.

— Месир.

— Носилка за Негово величество — каза абатът и махна с ръка.

Към тях бързаха още рицари, разбрали къде е кралят. Капитанът мерна знамената на граф Тоубри и на граничния граф. Тоубри откри кралските оръженосци и покрития с ихор кралски флаг и го развя. Надигна се тихо ликуване.

Към осеяното с мъртъвци поле лека-полека се доближи пехотата — войниците трябваше да внимават къде стъпват и не бързаха особено. Докато наближаваха, капитанът и Майкъл свалиха кирасата на краля и вдигнаха ризницата му. За нещастие дузина брънки бяха прерязани, а нечий удар беше огънал бронята, която предпазваше кръста и таза му, пронизвайки крака. От раната бе изтекла наистина много кръв.

„Останало ли ми е нещичко?“

„Мога да спра кръвотечението, но от много време насам пилея силата ти, за да те държа жив. Амичия?“

„Тук съм.“

Червения рицар се усмихна, коленичи и когато Майкъл свали бричовете и бельото на краля, положи ръка върху голото му бедро и освободи силата на Амичия, без да полага съзнателно усилие. Истинското заклинание направи Хармодий, а на капитана му се повдигна, сякаш беше трима души едновременно.

„На теб ли ти се повдига?!“ — изсмя се мъртвият магьосник в главата му.

Изведнъж отвсякъде ги наобиколиха пешаците от кралската гвардия, опънаха един плащ между две копия и вдигнаха краля, който не изпускаше дланта му и двамата пресякоха опустошеното поле, хванати за ръка. Това беше най-дългата разходка в живота на капитана — слънчевите лъчи го жареха като нов враг, насекомите бяха истинска напаст и едва вървеше заради труповете под краката им.

Накрая обаче касапницата остана зад тях и те потеглиха по дългия стръмен път към крепостта. Войниците спираха и се покланяха, или падаха на колене. Хората в полето запяха „Те Deum“ и мелодията се понесе над равнината като могъщо заклинание. Капитанът усещаше горещата ръка на краля в своята и се опитваше да не мисли много за това.

Кралицата лежеше върху олтара в параклиса. Тя вдигна глава и се усмихна, а кралят въздъхна, сякаш досега бе сдържал дъха си.

Тогава капитанът видя Амичия. Стоеше под прозореца зад олтара, обляна от светлина и приличаше не на човек, а на богиня от цвят и блясък, и сияеше от сила, видна само за неговите очи.

„Господи. Погледни я, момче!“

Капитанът не обърна внимание на мъртвия — и без друго не можеше да откъсне очи от нея.

Тя цереше всички ранени, които ѝ водеха и черпеше сила с лекотата, с която дишаше — от кладенеца, от зеления облак, останал от удара на Торн и от лъчите на слънцето, които струяха през счупения прозорец. После сплиташе трите потока и те се излъчваха от нея като облак разноцветна светлина. Войник след войник падаха на колене и се надигаха изцелени, а после заспиваха в ръцете на другарите си.

Послушницата прокара ръце по тялото на краля, сякаш беше просто поредният воин, някоя от жените, ранени при отчаяната защита на двора или дете, пострадало при рухването на южната кула и го изцери. После се обърна и очите ѝ надникнаха в неговите. Капитанът остана без дъх, обзе го глупашко желание да я целуне.

Амичия го докосна.

— Трябва да ми отвориш, иначе не мога да те изцеря — каза тя и му се усмихна. — Допреди няколко дни не беше толкова силен.

— Ти също — въздъхна той.

Стаята си беше същата. Почти се боеше да влезе, но се оказа, че сега тя изглежда по-добре. По пода вече нямаше мъх, статуята на Пруденция беше поправена и стоеше в една ниша, която я нямаше преди, а магьосникът — върху пиедестала в центъра на помещението.

Капитанът го подмина и отиде до вратата.

„Добре си помисли, момче — рече мъртвецът. — Тя е Властелин, също като теб.“

Капитанът не му обърна внимание и отвори обкованата с желязо врата. На прага чакаше Амичия. След миг той беше здрав.

Младата жена погледна към пиедестала и очите ѝ се разшириха от ужас.

„Боже мой! — възкликна тя. — Какво си направил?“

После изчезна.

Спряха в една просека в гората. Нита Куон знаеше само, че тичат почти право на север, а склонът става все по-стръмен и по-стръмен. Знаеше още, че никога в живота си не е изпитвал такава умора. Свиха се на голямо кълбо и заспаха.

На сутринта Ота Куон стана пръв и отново потеглиха. Когато най-сетне успяха да прехвърлят хребета, слънцето вече беше високо в небето. Младите воини оставиха кошовете си и отидоха да доведат матроните и майките с малки деца, които бяха изостанали, а щом и последната жена се спусна оттатък, внимателно накладоха огньове, сготвиха и се нахраниха.

Нита Куон тъкмо беше на път да си помисли, че животът е хубав, когато Ота Куон застана насред кръга от огньове с копие в ръце. Малките ръце, най-старшата матрона, застана с лице към него и той ѝ го подаде.

— Войната свърши — каза Ота Куон. — Предавам ти копието на войната.

Малките ръце го взе.

— Матроните ще го пазят, готови да посрещнат всеки враг. Благодарим ти, Ота Куон. Ти ни изненада и се справи добре.

Никой не отрони и дума повече, не последваха нито аплодисменти, нито порицания.

Час по-късно отново поеха на север.