Червения рицар

Глава тринадесета

Майкъл остави перото и поклати глава, забелязал мастиленото петно на показалеца си.

Снощи Кейтлин не беше дошла да се видят, въпреки че той тръгваше към Долния град. Усещаше гнева на фермерите. Старият Сет Ланторн, който само се подмазваше през първите дни на обсадата, сега беше намусен и тих, а когато Майкъл минеше край тях, селяните мърмореха под нос. Ненавиждаха мисълта, че момчетата им са станали стрелци. А може би мразеха и…

„Ще се оженя за нея“ — каза си той. Едва държеше очите си отворени…

Снарядите на врага постепенно сринаха стената около Долния град. Точно преди изгрев звездите изчезнаха, появиха се облаци. Заваля — не силно, но напоително, а дъждът беше студен.

— Пак ще ни нападнат — каза Тоби и потърка бузата си. Дъхът му ухаеше на сладко от ябълковия сайдер.

Капитанът се изправи замаяно — имаше чувството, че някой го е ритал до забрава. Упражненията по херметизъм бяха изпитание за волята му, а обличането на доспехите — същинско изтезание. Наложи се да му помогне Тоби, тъй като Майкъл беше в Долния град. Мъже, жени — сега всички в крепостта трябваше да дежурят.

Когато излезе на стената, по ливадите отново пъплеха ърки, които се готвеха да се строят срещу северния фланг на града. Този път носеха огромни щитове от тъмна кора, изстъргана от отсечени дълбоко в гората дървета. Строиха се в шест дълги колони, които проблясваха в дъжда.

В кулата Том Лошия разполагаше с двадесет стрелци и двадесет войници, както и още толкова оръженосци и слуги, които ги обслужваха и броните на рицарите влажно проблясваха през дупките в градската стена. Стенобитните машини на врага мълчаха.

При капитана дойде Уил Главореза.

— Готово — рече той и посочи към тантурестите останки от южната кула, която сега представляваше двуетажна платформа за собствената им обсадна машина — требушет с мятащ механизъм, дълъг колкото беше висока камбанарията на параклиса.

Капитанът уморено се усмихна.

— Да видим дали няма отново да изненадаме господаря Торн — рече той. — Да започваме.

Натовариха първия камък с известна тревога. Механизмът на требушета можеше да метне мъж с доспехи на петстотин крачки, а боен кон — на триста. Главореза се суетеше като майка, която за пръв път праща детето си на църква, а Безглавия, който уж не беше на смяна, но чиято любов към бойните машини надхвърляше здравия му разум, избута товарача от пътя си и сложи камъка в огромния кош, изплетен от конопени въжета.

— Искате ли вие, капитане? — попита Главореза.

— Всички да слязат от кулата — нареди Червения рицар.

Фермерите до един наизлязоха в двора. Бяха работили като волове, за да разчистят останките от кулата, да построят требушета и да го избутат на мястото му и сега агресивно мърмореха. Капитанът не им обръщаше внимание, но имаше нужда от тях, за да навият пружините — двигателната сила на требушета зависеше от жените.

Когато всички се отдръпнаха на безопасно разстояние, той дръпна лоста. В началото механизмът се раздвижи бавно, а после започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато огромната прашка в края му не се отдели изцяло от платформата. Дългата ръка на машината подмина центъра на въртене, противотежестта се стовари с трясък, прашката се отвори с пукот, а камъкът с тежестта на едър мъж полетя и продължи да се издига, сякаш цяла вечност, започвайки полета си на триста стъпки над полето.

Той продължи да се издига все по-високо и по-високо, подминавайки ърките, които тъкмо тръгваха напред — явно не бяха сигурни дали новите им щитове ще успеят да ги предпазят. После започна да пада, минавайки над дълбокия ров, изкопан от блатниците, а после и над артилерийската платформа на врага, разположена на една могила. Накрая изчезна в гората на западния край на сечището, без да причини вреда на никого.

Селяните обаче ликуваха, стрелците не останаха по-назад, а капитанът се ухили, доволен от гледката. Уил Главореза хукна нагоре по стълбите и здраво го тупна по гърба.

Червения рицар се усмихна.

— Добра работа — каза той и се обърна към Безглавия. — Прицели се в стенобитните машини.

Безглавия се ухили.

Докато заредят отново огромния требушет, първата вълна започна да се отдръпва. Войниците на Том Лошия ги нападаха свирепо, а огромните щитове от дървесна кора не се оказаха толкова ефективна защита срещу стрелите, колкото се бяха надявали ърките.

Капитанът събра една вилазка под командването на сер Йеханес.

— Том ще се окаже притиснат — каза му той. — Дузина мъже на коне бързо ще унищожат следващата вълна.

Йеханес кимна.

— Да, сер — студено каза той. — Знам си работата.

Капитанът забеляза, че Франсис Аткорт също е на кон и с доспехи и стисна покритата му в бронирана ръкавица ръка.

— Радвам се да те видя на крака — каза той.

— Радвам се, че съм тук — отвърна Аткорт. — Макар че ми се струва, че още ден на легло… — започна той и се разсмя, — ще ми даде достатъчно сили да преплувам някоя планина или да изкача река.

Требушетът стреля.

Не само капитанът хукна към стената, за да гледа падането на снаряда. Първият изстрел на Безглавия бе паднал далеч зад обсадните машини на врага.

Червения рицар наблюдаваше следващата атака, която се оказа доста вяла. Ърките се стараеха да стоят по-далеч от стрелците, събираха се край дупката в стената и много малко от тях стигаха чак до войниците.

Тогава стреля една от стенобитните машини на врага. Камъкът падна в дупката като светкавица и премаза както войниците, така и ърките.

— По дяволите! — изруга капитанът. — Трябваше да го очаквам.

Една от тварите нададе проточен, смразяващ кръвта вой — звучеше като зов на тромпет, макар че далеч по-ужасно — и от къщите и мазетата в Долния град наизлязоха ърки. Бяха се изпокрили там през нощта или пък бяха успели да минат край стрелците по време на първите атаки и сега удариха отряда на Том в гърба.

Иззад платформата на стенобитната машина се показа огромен брониран трол и хукна към дупките в стената с рогата напред. Ърките се дръпнаха от пътя му. От небето се стовари нов камък, който сякаш избухна при сблъсъка със стената и засипа и нападетелите, и защитници със смъртоносни отломки. Хората по стените наблюдаваха тези в дупката като публика на турнир.

Сер Филип льо Боз рухна, когато една каменна отломка смаза шлема му. Робърт Бийл падна зашеметен, а един ърк заби камата си окото му. Сер Джон Полтни умря, докато се опитваше да се обърне с гръб към стената, описвайки с меча си широка дъга. Един камък го удари в гърба, той залитна и падна на колене, а дребните чудовища го наобиколиха за секунди. Рицарят смаза едно с бронирания си юмрук и посече още две с един замах на меча, но накрая други две жестоко дръпнаха главата му назад.

— Пуснете вилазката! — нареди капитанът.

Безглавия стреля с требушета, камъкът набра височина и изчезна сред гората от обсадни машини на върха на могилата. Разхвърчаха се трески, които се виждаха чак от крепостта.

Един изпаднал в паника блатник стреля с полузареден требушет, а онзи, който го зареждаше, се оплете в мрежата и бе метнат на стотина крачки, преди да се стовари на земята с мляскащ звук.

Йеханес и дузината рицари, които го следваха, препуснаха по пътя от крепостта, взимайки завоите на един дъх, а тролът хукна към пробива в стената, следван от гъмжило от ърки, които притиснаха защитниците от всички страни.

— По дяволите! — възкликна Червения рицар. Никога досега не беше правил заклинания на такова разстояние, но трябваше да опита.

Том Лошия се чувстваше като камъче в рухващ пясъчен замък. Отметна назад покритата си с шлем глава и изрева. Ърките се разтрепериха, а той ги изби. Мечът му вилнееше навсякъде, а той беше по-бърз, по-висок и по-силен от тях.

Враговете бягаха натам, където него го нямаше, но другите войници добре го познаваха и се бяха залепили плътно за него. С Франсис Аткорт стояха рамо до рамо и настъпваха и отстъпваха заедно. Франсис имаше късо копие, но го използваше пестеливо, като оставяше Том да посече ърките и убиваше само онези, които представляваха заплаха за командира му.

Започнаха да се отдалечават от дупката в стената, защото не можеха да я отбраняват — бяха загубили твърде много войници.

Аткорт забеляза движение на върха на хребета.

— Вилазка! — извика той.

Том замръзна на място.

— Насам идва трол — каза той. — Франсис, изчисти каквото има зад нас и ни отвори път към кулата.

Аткорт не се нуждаеше от нова покана и докато минаваше покрай оръженосеца на капитана и още трима мъже, ги потупа по шлемовете.

— След мен! — извика той. Внезапно забеляза един ърк, който беше спрял, изненадан, че хората са в града, а не на стената и заби късото си копие в челото му.

— Майкъл! — извика великанът. — Отивай в кулата. Кажи на Аверчето и Дългата лапа да ни прикрият!

Оръженосецът носеше чудесни доспехи, по-леки и здрави, отколкото на останалите наемници, освен това беше и най-млад.

Огромният трол се понесе сред ърките, спря в основата на покрития с отломки склон, който водеше до пробива в стената и се огледа като сляп червей, който търси топлина или човешка кръв. После внимателно запристъпва към дупката — очевидно нямаше желание да бърза по неравния терен. Щом стигна до върха, той отново спря, забеляза войниците и отметна глава назад. Гротескната му паст зейна, разкривайки извити навътре зъби и бездънно гърло и от нея се разнесе предизвикателен рев, който отекна в гората, отскачайки от хребета и стените на крепостта. Точно тогава игуменката се молеше, а Амичия беше в лечебницата. Торн пък сви огромния си юмрук. Капитанът въобще не го чу — той се готвеше за заклинание.

Том Лошия не отстъпи. Вместо това отметна глава назад и изрева в отговор, а гласът му се понесе между гората и стените на крепостта. Двамата се хвърлиха един към друг. На една стъпка от трола Том отстъпи встрани и чудовището се поколеба. Великанът замахна с меча си, а рогата на звяра го вдигнаха и го удариха в земята. То направи още дузина стъпки по инерция и се обърна. Том се надигна на едно коляно и опря върха на меча си в земята, за да се изправи, а тролът завърши завоя си и наведе бронираната си глава.

Том избухна в смях.

Аверчето се беше провесил над външната стена на кулата. Изчака тролът да се обърне, защото му хрумна, че задникът му едва ли е брониран така добре, както предната му част. Намести стрелата, опъна лъка и стреля, а тя се заби с хрущене — като касапски сатър в овнешки бут.

Тролът залитна — стрелата беше потънала между плешките му чак до перата. Звярът изстена и вдигна глава, а Том пристъпи напред. Чудовището стреснато се отдръпна, а после посегна към гърлото му с каменните си ръце.

Том вдигна меча и ударът му попадна в целта, но тролът го повали на земята и сер Джордж Бруз го прескочи, за да заеме мястото му.

— Вървете! — изрева той на останалите войници. — Бягайте!

Вместо това Франсис Аткорт и Робер Лилиар се присъединиха към него.

Тролът ги огледа, изрина земята с крак веднъж, после още веднъж, а сетне рухна и не помръдна повече.

— Кучият му син! — изруга Лилиар, пристъпи напред и стовари чука си върху главата му.

— Приберете Том! — извика Аткорт. Ърките бяха превзели дупката в стената и смъртта на трола изглежда въобще не ги тревожеше. Всички отидоха да помагат — Том тежеше повече от боен кон. Поне после така разправяха. Вдигнаха го и хукнаха към кулата, а ърките ги погнаха по петите. Стрелците веднага откриха огън — Аверчето и Дългата лапа решиха, че доспехите на другарите им ще издържат и общо взето бяха прави.

Ърките отстъпиха, плъзвайки из Долния град, но хората успяха да стигнат до кулата, чиято странична врата се отвори. Стрелата на Дългата лапа прелетя край войниците, а той метна лъка над вратата зад себе си, изтегли меча и вдигна щита си. После излезе навън, а останалите пренесоха Том край него.

За миг всичко се изпълни с ърки с ризници и кръгли щитове в ръце. Дългата лапа вдигна щита и меча си едновременно, сякаш бяха едно оръжие, заби щита в лицето на един ърк и обезглави друг. Със същото движение мина в защита, отстъпи крачка назад и парира не един, а два удара с един замах на острието. Пристъпи напред, пъхна щита под ръцете на един стиснал копие ърк и ги блокира, после с всичка сила го удари в лицето с дръжката на оръжието си, използвайки възможността да хвърли изчадието към другарите му. После отново отстъпи назад и страничната порта се затръшна след него.

На две трети по пътя надолу по хребета, когато стана ясно, че пробивът в стената е бил превзет, сер Йеханес спря вилазката, войниците се обърнаха и мълчаливо се заизкачваха обратно нагоре.

Капитанът ги чакаше до портата.

— Чудесно — каза той на Йеханес. — Добро решение.

Йеханес слезе от коня, подаде юздите на един селянин, защото всички слуги бяха в броня и каза:

— Долният град е загубен.

— Не — отвърна капитанът. — Все още не е.

Над главите им требушетът стреля отново.

— Рискувате всичко с надеждата кралят да ни дойде на помощ — рече Йеханес. Личеше си, че си налага да се владее — изричаше думите много внимателно.

— Да — кимна капитанът и сложи ръка на рамото му.

— Христос да ни е на помощ — каза Йеханес.

Тренировките на Гастон с меч бяха приключили, той се беше помолил и сега нямаше какво да прави. Братовчед му му беше дошъл до гуша, за армията — да не говорим. Той възседна ездитния си кон, остави прислужника си до входа на шатрата и излезе да поязди.

Лагерът беше огромен, с размерите на панаир или малък град. В него имаше повече от две хиляди палатки и стотици каруци, подредени като стена, около която бе изкопан ров с дълбочината на човешки ръст. От пръстта бяха издигнали нисък защитен вал, а всеки, който посмееше да прекрачи очертанията на рова, биваше наказан.

Гастон разбираше (доста по-ясно от братовчед си), че трябва да дава пример, затова бавно обиколи лагера с коня си, кимайки на познатите си албински рицари и на господарите им. Зърна двама младежи с ястреби на китките и им завидя. Замисли се за дома, за огрените от слънце улици, за разходките с приятелките на сестра си, за дните, изпълнени с весели разговори, игри и вино, с лов на птици и катерене по дърветата, с хубави коне, с почивки край потока…

Той поклати глава, но образът на Констанс д’Ево, която се бе обърнала да го погледне през голото си рамо, преди да скочи в езерото, не го оставяше на мира. Между тях нямаше нищо, до онзи момент дори не я беше забелязал. Смяташе я просто за една от многото хубави дружки на сестра му.

„Защо съм тук?“ — запита се Гастон.

— Виждате ли нещо, което да ви харесва? — попита един познат глас.

Гастон дръпна юздите, а споменът му отлетя.

Беше възрастният стрелец. Гастон му се зарадва и това го изненада.

— Нали щяхте да си вървите у дома? — попита галът, а мъжът се засмя.

— Ха! — рече той. — Лорд Едуард ме помоли да остана. Глупак съм и останах, но пратих вкъщи безполезния ми зет. — Той сви рамене. — Дъщеря ми вероятно се нуждае повече от него, отколкото от мен.

— Едуард, лорд Бейн?

— Същият. Бях негов стрелец при похода, преди… ами, десетина години — отвърна той и сви рамене. — Смутни времена бяха.

Гастон кимна.

— Знаех си аз, че сте били войник.

Старият стрелец се ухили.

— Тъй вярно. Сериозно говорех, всичко това са глупости. Защо воюваме с Дивото? Като изляза на лов и легна да нощувам, с удоволствие си бъбря с феите. Неведнъж съм търгувал с ърките — много обичат парцалки и огледала, хе-хе, за едно огледалце майките си дават. — Той кимна. — Блатниците не ги понасям, признавам си, но пък чувството сигурно е взаимно.

Гастон не можеше да си представи да води такъв живот и скри объркването си, като слезе от коня. Изненада се, когато забеляза, че стрелецът държи главата на животното.

— По навик — рече възрастния мъж.

Гастон му подаде ръка.

— Аз съм Гастон д’О.

— Знам — кимна стрелецът. — Викат ми Драката. Както щете го разбирайте. В книгата с кръщелните е записано „Харолд Редмийд“.

Гастон се изненада от себе си, когато стисна ръката на човека, сякаш и двамата бяха рицари.

— Да продаваш огледала на ърките е престъпление и срещу краля, и срещу църквата — отбеляза той, а старият стрелец се ухили.

— Престъпление е да стрелям по елените на лорд Едуард. Престъпление е да ловя зайци в земите му. Престъпление е да напускам стопанството си без позволението му — каза той и сви рамене. — Аз постоянно престъпвам закона, милорд. Като повечето нискородени.

Гастон се усмихна — мъжът беше изключително симпатичен.

— Ами безсмъртната ви душа? — започна тихо той.

Възрастният мъж изкриви устни и изпуфтя.

— Лесно се говори с вас, чужденецо, но нямам нужда да обсъждам смъртната си душа със себеподобните ви.

— Но нямате нищо против да си говорите със злото — отбеляза Гастон, клатейки глава. Стрелецът му се усмихна хитро.

— Хората толкова ли са добри, милорд? Всичките?

Гастон потръпна.

— Значи не всички ърки са лоши, не е ли така? — продължи другият. — Ами ако никой от тях не е лош? А? Ами ако на земята няма нищо по-лошо от лошия господар?

Гастон поклати глава.

— Какъв лош господар? Говорите като бунтовник.

— Успокойте се, милорд. Не съм бунтовник — изсмя се презрително възрастният мъж. — Бунтовниците са момченца, които си играят на война. Прекършени мъже и предатели — добави той и кимна. — Сред тях обаче има и добри стрелци.

— Да кажем, че малко по малко започвам да разбирам начина ви на мислене — каза Гастон. — Признавам, че искам да си отида у дома.

— Сигурен бях, че сте разумен човек — каза Редмийд и се разсмя. После заслони очи, поклати глава и посочи към един заспал стрелец. — Ало, Смуглия, безполезен боклук такъв, размърдай се и се хващай на работа!

Гастон се обърна и забеляза, че младият стрелец се опитва да се скрие в рова. Беше се свил на топка, сякаш смяташе, че ако се смали, може да избегне гнева на възрастния мъж.

— Направиха ме главен стрелец. До гуша ми дойде да ги тормозя, грохнах вече — каза той и се засмя. Гастон си помисли, че не изглежда особено грохнал.

Редмийд се приближи до рова.

— Ей, Смуглия! — извика той на младежа. После млъкна и Гастон се наведе да погледне какво става. Момчето беше изкормено… и съвършено мъртво.

— По дяволите! — изруга възрастният стрелец.

Галахад Ейкън никога не беше мръзнал така, и то толкова продължително. Лежеше колкото се може по-неподвижно и гледаше…

Е, всъщност нищо не гледаше. Наблюдаваше горите. Подухна лек бриз, крехките нови листа се раздвижиха, а от небето не спираше да се сипе слаб дъждец. Въпреки че носеше вълнено палто и вълнена мантия, а върху тях — тежкото си вълнено наметало, Галахад бе подгизнал чак до ленената риза и му беше по-студено, отколкото когато яздеше в дълбоките декемврийски преспи.

При първите сивкави лъчи на зората абатът го остави на стража с думите, че ще се върне. Взе и Дикън със себе си. Времето бавно се точеше, а фантазиите на Галахад ставаха все по-мрачни. Защо рицарят го беше оставил сам?

Разполагаше с огниво и кремък, но абатът категорично го беше предупредил да не пали огън.

„Ще умра от студ.“

За кой ли път някъде пред него изпука съчка и Галахад се зачуди как така съчките в гората пукат сами. Сред мокрите листа изпърха птица, издаде глух пърпорещ звук и излетя във въздуха сред взрив от листа.

„Нещо се е размърдало.“

Галахад почувства как кръвта се смръзва във вените му и ужасено се заоглежда.

„О, Света дево, защити ме от смъртта. Амин.“

Придвижваха се почти безшумно край потока в основата на ниския хълм… и бяха стотици.

„О, Боже, о, мили Боже, Боже Господи.“

Водеше ги изящен като върба черен демон, който се движеше като жива сянка и сякаш не вървеше, а се плъзгаше. Следваха го адските орди — някои се перчеха, други пълзяха, трети набиваха тромаво крака…

Галахад осъзна, че не може нито да продължи да ги гледа, нито да откъсне поглед от тях. Когато затвореше очи, не можеше да си представи точно как изглеждаха. Не можеше да мисли. Да избяга ли? Да остане ли? Страхът го погълна. Те следваха потока отляво надясно и бързо преминаха точно пред него, а листата под краката им почти не потрепваха. Накрая той осъзна, че няма да се обърнат и да го разкъсат на парчета, но въпреки това дъхът му продължи да излиза на пресекулки, а студът го прониза до мозъка на костите. Накрая ордата изчезна на север към реката.

Мина много време, преди да започне да диша нормално. Когато по изгрев-слънце абатът го завари на същото място, Галахад избухна в сълзи, а той го прегърна.

— Съжалявам — каза облеченият в ризница рицар. — Справихте се добре.

Галахад се срамуваше от сълзите си, но не можеше да спре да плаче.

— Минаха помежду ни — продължи абатът. — Не можех да рискувам рицарите си заради вас. Така… така стоят нещата тук — рече той и потупа Галахад. — Справихте се много добре.

Рицарите преместиха лагера също толкова безшумно, колкото вършеха всичко останало. Тръгнаха на север и Галахад забеляза, че следите, оставени от демоните, имат формата на човешки стъпала. Огледа ги много внимателно, но не забеляза нищо друго освен отпечатъци от боси крака и меки обувки.

Един млад рицар му кимна, прочисти тихо гърлото си и се наведе към него.

— Сосаги — каза той.

Галахад знаеше достатъчно, за да си даде сметка, че рицарят му оказва чест, като проговаря.

— Мислех, че са демони — каза му той.

Младежът поклати глава, постави пръст на устните си и подкара коня си нататък.

Същата нощ Дикън го потупа по рамото.

— Извинявай, момче. Трябваше мен да оставят при багажа. Дори не знам защо сме тук.

Абатът дойде, предложи им по чаша топла медовина и клекна на пети, въпреки че не беше свалил доспехите и ризницата си.

— Тук сте, за да отнесете новини на краля, когато има новини — каза той и се огледа. — Утре.

Дикън отпи глътка медовина.

— Какво научихте днес?

— Крепостта още се държи — каза абатът. — Мостът също не е превзет. Игуменката се е справила далеч по-добре, отколкото очаквах, дължа ѝ извинение — рече той и се усмихна на Галахад. — Проблемът с обета за мълчание е, че те прави уязвим за хорските приказки.

Дикън кимна.

— Ще тръгна в първи зори.

Абатът поклати глава.

— Горите от тази страна на реката са пълни с врагове. Сосаги, абенаки, ърки, блатници и други, по-страшни създания — каза той и поклати глава. — Утре вечер ще им направим демонстрация. Шумна демонстрация. Ще привлечем всички изчадия от мрака, както… — Той се усмихна. — Както пламък — нощни пеперуди. Вие ще тръгнете след това.

Само на няколко левги от хълмчето, където лагеруваше абатът, на портата на замъка стояха капитанът и игуменката. Зад тях чакаха повечето от войниците на Йеханес, както и двадесет оръженосци и слуги, водени от Жак. Всички бяха навлекли раса на монахини върху доспехите си.

Червения рицар ги събра в кръг.

— Какви страховити монахини сме само — отбеляза той. — Орденът на свети Тома трябва повече да внимава как подбира хората си.

Игуменката се разсмя, а войниците от вилазката се изкикотиха нервно.

— Трябва да действаме бързо, така че слушайте сега. Все едно превземаме град в Гале — промъквате се до стената и щом чуете сигнала, вдигате стълбите. Това е. Щом влезете, тръгнете към кулите до портата. Ще си приберем хората и ще се върнем обратно. Не изоставяйте ранените. Знаете как действаме — с усмивка каза той, а после се обърна към сер Майкъл, сержантът на предишния гарнизон. — Дръжте портата отворена, докато се върне вилазката, но не я оставяйте така само заради шепа хора. Ясно ли е? Щом вилазката се прибере, затворете. — Той се обърна към Безглавия. — Видите ли моят син огън да засипва града, дайте всичко от себе си.

Безглавия кимна.

— Предадохме и на хората в Замъка на моста.

Застаналият до стрелеца Хармодий скръсти ръце и намигна на капитана, а той кимна.

— Всички знаете, че Том никога не би ви изоставил. Да отидем да си го приберем.

Надигна се шепот, капитанът скочи от бурето и ги поведе — не към портата, а към стълбището на амбулаторията. Игуменката вървеше до него. Тя ги преведе през долната амбулатория, после по стръмните стълби към мазето, а след това — по друго стълбище. Накрая стигнаха до извор, който бликаше дълбоко под хребета от добре осветена цепнатина в стената. Силата, събрана тук, беше смайваща. Нито златна, нито зелена. Червения рицар посегна към извора и се изпълни с нея.

„Много по-силен си отпреди — каза Пруденция, — но не можеш да се мериш с него.“

„Знам.“

„Не, не знаеш. Ти си арогантен, а той те превъзхожда.“

„Хубаво. Да, знам.“

„Глупак!“ — изсъска тя.

Той се спусна в цепнатината и излезе в продълговато складово помещение, пълно до тавана с фургони и бурета със свинско. На хората му им трябваха няколко дълги минути, за да ги поместят.

Зад тях имаше врата. Игуменката извади един ключ от пояса си и погледите им се срещнаха.

— Сега знаете всичките ми тайни — прошепна тя.

— Съмнявам се — отвърна капитанът и целуна ръката ѝ.

— Сигурна съм, че не бива да ви давам това — рече игуменката, усмихна се горчиво и му подаде парче навит пергамент. Стори му се едновременно грапав като сухо листо и гладък като женска кожа.

— Като нейна духовна майка бих могла да не одобря това — продължи игуменката. — Или да се държа като ревнива жена. — Тя сви рамене. — Сестра Майрам ми донесе бележката и ми призна, че вече е предала още една — рече игуменката и срещна погледа му. — Амичия не е за вас, капитане. Тя е важна, много по-важна и от двама ни.

Той се усмихна.

— Не това очаквах да кажете — каза капитанът и се поклони. — Моля да ме извините.

Червения рицар се обърна настрани и повдигна пергамента към светлината на една факла, поставена в скоба на стената. Прочете го и не можа да сдържи усмивката, която се разля по лицето му.

Капитанът се обърна към игуменката, а тя поклати глава.

— Направо сияете.

— Какво я прави по-важна? — попита той.

Колоната потегли. Вратата беше отворена, тази зад нея — също. Той отново целуна ръката на игуменката.

— Благодаря ви — каза капитанът.

Тя се усмихна.

— И капка спокойствие не ми донесохте, млади човече — рече игуменката и махна с ръка. — Вървете. Избийте враговете ни. Ликувайте.

Звучеше изморено. Червения рицар се обърна и взе стълбите почти на един дъх. Докато тичаше надолу, спря, за да докосне кърпичката на рамото си.

Амичия го усети, сякаш беше докоснал бузата ѝ. Усмихна се и продължи да реже чаршафите на ленти.

„Каква глупачка съм“ — каза си послушницата.

Ротата мина през тунела на игуменката и влезе в лабиринт от каменни коридори. За онези, които знаеха къде да гледат, беше ясно, че виещите се тунели не са били издълбани от хора. Макар че бяха празни, капитанът усещаше отпечатъка от силата, с която ги бяха прокопали преди повече от век, дори два. Тя обаче не ги беше напуснала, като миризма на пушек след пожар.

Накрая магическата светлина на игуменката ги отведе до двойна дъбова порта, обкована с желязо, мед и сребро. Само капитанът можеше да различи, че е покрита със символи — могъщи защитни заклинания, изрисувани с херметистка сила. Никога не беше виждал подобно нещо… а игуменката му беше дала ключа.

Той го стисна с нов прилив на уважение.

Някои от хората му бяха силно притеснени. Вече цял час се движеха из безмълвни зловещи коридори дълбоко под земята, а това не беше най-добрата подготовка за бой. Мъжете зад гърба му звучаха така, сякаш бяха на ръба на паниката.

Той се обърна и направи магия, за да ги освети.

— Готови ли сте, приятели? — тихо попита Червения рицар. В преддверието пред огромната порта с препъване прииждаха все повече и повече хора.

— Ще излезем в параклиса на Долния град. Таванът е падал. Не тичайте — тук изкълченият глезен е смъртна присъда, а и няма да се върнем по този път, така че не се мотайте — каза той, макар че не можеше да им обясни защо. Канеше се за миг да свали херметистката защита на крепостта. Овладя гласа си, вливайки в него спокойствие и хумор.

— Хайде да си приберем Том — изрече капитанът и се усмихна на Йеханес, който го изненада, като му отвърна със същото. После завъртя ключа.

Торн усети промяната. Тъкмо местеше прицела на батареята си и отново си мечтаеше за някой математик или инженер — човешка сметачна машина, която да отговаря за насочването на огромните камъни, което си беше досадна работа. Ексреч не прояви никакъв интерес, а и беше твърде несхватлив. Нямаше желание да строи каквото и да било.

Торн наблюдаваше как блатниците копаят и издигат могила извън обсега на новата обсадна машина в крепостта. Беше наясно, че тази батарея ще му струва ужасно много време и ресурси.

Опитваше се да не признае, че ще се наложи да навлезе в ничията земя и да унищожи новия требушет на крепостта със собствената си сила. Не разполагаше с оръжие с нужния обсег и трябваше да пилее мощта си като сърдито момченце, за да пробие хилядолетните защитни заклинания на крепостта. Това щеше да изцеди силите му.

Внезапно усети промяната. Подуши въздуха и изгуби ценно време, за да прати гарван над стените. Зърна огъня в ръцете на бившия си ученик, видя как огромната стенобитна машина се раздвижва, видя…

… нищо.

Гарванът му бе уцелен от стрела и падна от небето. Торн изруга, дезориентиран от прекъсването на връзката. Посегна, за да установи друга…

Защитните заклинания на крепостта бяха свалени.

Той се показа иззад новата обсадна могила, вдигна ръка, метна една яркозелена светкавица и започна да се смее.

Хармодий вдигна щит пред светкавицата също като рицар, който парира удар при тренировка. Блесна светлина и двете магии се неутрализираха взаимно. Хармодий залитна и посегна към извора в краката си.

— Боже, имай милост — измърмори той.

Един удар. Торн беше изразходвал силата му с един-единствен удар.

Капитанът премина пръв през портата, а Йеханес го следваше по петите, водейки бойната си част надясно и извън параклиса. Нефът беше пълен със спящи блатници и хората му се хвърлиха да ги избиват. Червения рицар започна да брои покритите с доспехи тела, които минаваха край него, загуби бройката някъде по средата и взе да гадае. Дръзката обаче удържа на обещанието си и излезе последна.

— Всички излязоха! — извика тя и грациозно зави надясно, а капитанът затръшна огромната порта, оставяйки ключа от вътрешната страна. Щом двете крила се срещнаха, магията им се сля и портата изчезна. На нейно място зад олтара се появи черна стена, а от вратата остана само отпечаталият се върху ретините му сияен силует.

Докато Пияндето и стрелците прочистваха нефа, Йеханес прескочи разбитата стена, а капитанът развъртя меча си, за да си проправи път до предната част на църквата.

Торн хвърли втора мълния, а после, без да спира, за да почерпи сила — и трета.

Второто му защитно заклинание беше по-изпипано от първото, Хармодий го бе измислил сам. Макар и по-слабо от това на Торн, то по-скоро отклоняваше атаките, отколкото да ги блокира. Мълнията на врага се пречупи като лъч светлина в призма и отскочи към хребета, избивайки парче шиста с големината на малка плевня.

Третото му заклинание се забави. Намерението му беше да удари по една-единствена линия, сякаш парираше меч, но Торн бе твърде бърз. Хармодий закъсня и се опита да удължи лъча, но силата му бе твърде малко. Въпреки това успя да спре по-голямата част от удара. Останалото попадна в стената вляво от него. Двадесетина крачки от дървените укрепления изгоряха за един миг и в тях загинаха двама стрелци, а двама от по-възрастните Ланторнови станаха на пихтия. Хармодий усети смъртта им.

Провалът го вбеси и в гнева си той удари инстинктивно. Контраударът му бе твърде жалък, твърде слаб и дойде твърде късно… както и напълно неочаквано. Също като бавен замах при дуел с мечове, яростният му изблик се понесе в мрака и завари врага неподготвен.

Болката разяри Торн. Открай време му действаше така.

Той отвърна на удара.

Площадът на Долния град бе покрит с трупове. Капитанът влезе в параклиса, търсейки хората си, а стрелците се разпръснаха надясно и наляво.

— След мен! — извика той. — Хайде!

После хукна през площада, а те се понесоха с дрънчене зад него. От основната бойна част се отделиха групи мъже, понесли стълби и тръгнаха на изток през руините. Някъде вдясно от капитана, както и пред тях, се водеше бой — той не го виждаше, но го чуваше. Внезапно от мрака изникна Анджело ди Лантернум.

— Сер Йеханес моли за помощта ви — каза той.

— След мен — нареди капитанът и тръгна след оръженосеца. Не му остана време да си отбележи, че Йеханес се е отклонил от предначертания маршрут.

В небето изригна ослепително ярка светлина, сякаш събрала в себе си мълниите от всички летни бури, които бе виждал някога, освети Анджело и капитанът видя, че раменете му кървят, а стрелците също са опръскани с червено и черно. Пред тях войниците на Йеханес застинаха под светлината на мълнията — приличаха на илюстрация в ръкопис, изобразяваща рицари, които се бият с чудовища.

— Пазете се! — извика Червения рицар. — Демони!

Ужасът го помете като боен чук. Той стисна зъби и се насили да продължи, а едно от страшилищата се извърна към него със свръхестествена бързина. Капитанът обаче също я притежаваше.

Остриетата им се срещнаха с такава сила, че блеснаха искри. Рицарят отстъпи пред невероятната мощ на адверсария, завъртя меча около оста на бронираната си китка, пристъпи в обсега на ужаса, който се излъчваше от него и заби върха на оръжието си в мозъка му. Той се свлече на земята и капитанът премина към следващия. Демонът извърна глава, красивите му очи срещнаха неговите, а ноктестата му ръка се стрелна толкова бързо, че той не можа да парира удара и замахна надолу.

Адверсарият залитна, пръскайки ужас както скункс — вонята си и капитанът усети, че му се повдига. В очите му имаше кръв.

„Забралото ми е отворено. Ще ме убие.“

Стомахът му се сви от по-различен ужас, стана му студено. Демоните обаче не бяха безсмъртни — отстъпваха, а ихорът им се смесваше с човешката кръв по земята. Когато разстоянието помежду им нарасна, ужасът отпусна хватката си и Червения рицар видя, че изчадията са по-малко от дузина.

Застиналите стрелци изведнъж трескаво се раздвижиха и раненият от капитана демон бе набучен със стрели като игленик. Той се обърна, от него избликна ужас и могъщото му тяло рухна на земята.

Йеханес викаше хората си.

— Дръжте се! — опита се да изкрещи капитанът, но успя само да изписука. Уил Главореза обаче изрева иззад гърба му:

— Дръжте се!

Йеханес млъкна.

— Към кулата! — настоя Червения рицар.

Яростта на Торн се стовари отгоре му като чук.

Пулсиращото сияние летеше насреща му, а Хармодий само го наблюдаваше, безсилен да го спре. Остана му цяла секунда, за да погледне пулсиращата противнозелена смърт право в очите. Херметистката защита на крепостта отново се вдигна — усети я, но знаеше, че няма да е достатъчна. Могъщите заклинания, които пазеха манастира, бяха гениално замислени — използваха каквото бе възможно, а останалото преливаха или отразяваха. Бяха толкова добре изработени, че изглеждаха почти интелигентни. Неопитните чародеи се опитваха да отвърнат на силата със сила, но умелите бяха наясно, че трябва да посрещнат директния удар с хитрост, отблъсвайки енергията на врага като опитни фехтовачи. Повечето статични заклинания лесно можеха да се преодолеят, но това…

В мига на унищожението си Хармодий се запита:

„Кой е построил това място?“

Щитовете покриха крепостта, прихванаха удара и го отблъснаха, но дори древните магии имаха своя предел. Остатъкът от магическата атака нахлу през тях като придошла река, отнесла дига.

Той вдигна ръка.

Игуменката го изпревари и спря прилива на яростното заклинание точно преди да стигне до тях, а после го насочи обратно натам, откъдето бе дошло и положи лявата си ръка на рамото на Хармодий.

„Не зная как да водя такава война — каза тя. — Пуснете ме да вляза.“

Чрез нея той усещаше и сестрите ѝ, които пееха химн в параклиса. Силата им не се вливаше директно в игуменката. Връзката им беше много по-неуловима.

Въпреки положението, в което се намираха, Хармодий намери време да се възхити на великолепието на общия замисъл. Крепостта, заклинанията, сестрите, които можеха да подхранват силата им до безкрай, независимо от индивидуалните си слабости… Магът отново се зачуди кой бе изградил всичко това, стисна ръката ѝ и я преведе през огромната бронзова порта на двореца си, както младоженец води невяста.

„Добре дошла“ — каза Хармодий.

В Имагинерното тя бе много по-млада и по-земна. Изведнъж в съзнанието му изникна спомен — същата тази жена, облечена в ловджийски костюм. Стоеше на вратата на покоите на учителя му, потупвайки с камшик по дланта си. Опитваше се да убеди Ричард да излезе на езда с нея.

Хармодий отпрати спомена, макар че той стана видим. Игуменката го видя и се засмя.

„Той беше най-лошият любовник на света — каза тя с тъжна усмивка. — Не обичаше да ходи на лов, да язди и да танцува. Все закъсняваше и даваше куп обещания, които не можеше да изпълни. — Тя сви рамене. — Желаех го и това са последствията. Някои грехове не могат да бъдат изкупени. — Тя разпери ръце. — Тук е много хубаво.“

Похвалата ѝ го накара се изчерви, сякаш беше много по-млад. В Имагинерното времето нямаше никакво значение, тъй че той не бързаше заникъде.

„Подозирахте ли нещо? — попита внимателно той. — Когато той ни предаде?“

Гостенката му седна в едно от величествените му кожени кресла и кръстоса глезени върху облегалката за ръце. Под широките си поли за езда носеше ботуши.

„Нали знаете, че на стари години е трудно да седнеш така — доволно каза игуменката. — Ех, младост, младост. — Тя се облегна назад. — Сигурно често си задавате този въпрос.“

„Дълги години бях в плен на фантазма му — каза Хармодий, — но да, сега си го задавам постоянно.“

„Знам само, че няколко месеца преди Чевин откри нещо, нещо ужасно. Притисках го да ми каже какво е, но той само се усмихваше и отвръщаше, че не съм готова да го разбера.“

Хармодий направи физиономия.

„На мен и толкова не каза.“

Игуменката кимна.

„Сега обаче знаете какво откри тогава. Аз също го знам.“

В Имагинерното тайни почти не съществуваха.

„Да“ — отвърна той, а игуменката поклати глава.

„Всички, които служат на ордена на свети Тома, знаят, че зелената и златната сила са едно и също нещо — рече тя. — Ричард беше глупак, за когото светът бе изцяло черно-бял. И сега е същият. Такъв чудовищен интелект, такова могъщество и нито капка здрав разум. — Игуменката повдигна рамене. — Е, стига приказки. Той разбива дома ми на парчета. Покажете ми как да използвам силата ни, за да го спра.“

„Ето така — каза Хармодий. — Но ще бъдем по-продуктивни, ако вие ми подавате сила, а аз правя заклинанията.“

Миг по-късно — всъщност в същия миг, тъй като в Имагинерното времето е без значение — двамата стояха на балкона на великолепния му дворец и гледаха към реалния свят.

Торн приличаше на огромен фар, грейнал в зелено. Хармодий насочи ръката на игуменката към изчадието, което някога бе неин любовник. Тя го изпълни със сила и той я превърна в огън.

За пръв път се наложи да спре, за да издигне щит пред себе си. Пристъпът му на гняв бе преминал, а отговорът на Хармодий беше достоен за уважение. Не повече, но не и по-малко.

Защитата на крепостта се вдигна отново, но Торн бе успял да нанесе няколко добри удара. Сега обаче рискуваше за нищо. Издигна втори щит.

Могъщата атака на Хармодий бе отблъсната като детенце, което удря с пръчка бронята на някой рицар.

Торн изръмжа… а може би се засмя.

Том беше в безсъзнание и бяха нужни шестима мъже, които да го носят. Капитанът нямаше желание да губи конете, останали в гарнизона на Долния град, така че няколко стрелци преместиха труповете от прага на горната порта и я отвориха. Гарнизонът се изнесе след животните, а войниците от вилазката прескочиха стените със стълби. Всичко вървеше много добре — до момента, в който демоните отвърнаха на удара.

Ариергардът се строи, макар и бавно. Това беше разбираемо предвид обстоятелствата, но внезапно трима войници паднаха мъртви на земята, а над телата се надвеси сияйно чудовище, стиснало две хищно закривени брадви, чиито остриета блестяха на меката лунна светлина. Бе разпорило броните на сер Уилиам Гревил и на Маркъс (прислужникът на Йоханес), сякаш бяха от кожа, а третият убит лежеше по очи до тях.

Ужасът го заля като зловонен повей.

Зад изчадието прииждаха още демони — грациозни и страховити, но смайващо красиви, а зад тях в града, който напускаха, се изливаше легион от блатници, ърки и човеци.

Изведнъж капитанът се оказа сам.

— Бягай, жалко човече — прошепна адверсарият.

Капитанът погледна навътре в себе си и намери Пруденция. Заклинанието вече беше готово.

Той отвори вратата, преди тя да успее да възрази — сега беше много по-бърз от преди. През пролуката нахлу зелена стихия…

„Той може да те достигне!“

„Сега е зает с друго“ — рече капитанът на учителката си.

„Толкова неща имам да ти кажа“ — продължи тя.

Червения рицар се усмихна и се върна в мрака.

Сребърна светлина обля ръката, с която стискаше меча, а демонът завъртя брадвите над китките си и ги съедини със златистозелено сияние.

— Ти! — извика той. — Ах, как жадувах да те срещна!

Капитанът вдигна меча си и направи магията. Сребърнобял лъч светлина проряза нощта като фар и се стовари в центъра на града.

— Не улучи — изсъска демонът.

Капитанът пъргаво отстъпи назад, а някъде зад гърба му с прищракване стреля арбалет. Демонът изръмжа, когато стрелата се заби в тялото му и също направи заклинание. Капитанът го улови и се възхити на лекотата, с която устоя на удара.

В Имагинерното атаката на врага приличаше на замах с меч. Той го парира и отблъсна с острие, изтъкано от собствената му сила. Върна се в реалния свят, защото демонът го нападна с магия, последвана от мощен удар на брадвата в дясната му ръка.

Червения рицар си спомни първия път, когато отби подобна атака от страна на Хайуел — той веднага го удари отново, тъй като ученикът му бе твърде доволен от постижението си и това го беше разсеяло. И тогава, и сега едва не загина, защото бе твърде зает да се възхищава сам на себе си.

Капитанът мина в атака, вдигнал меча на нивото на очите си и брадвата изобщо не го нарани, плъзгайки се по острието като вода по покрив. Той започна да сече отдолу нагоре, мощно настъпвайки с левия крак, усети как противникът набира сила и парира заклинанието му още докато се надигаше от ноктите му.

Магическата атака се прояви и в реалния свят и капитанът отклони удара в каменната настилка на пътя помежду им. Паважът избухна и го повали по гръб, а демонът прескочи кратера с пронизителен вой и замахна с двете брадви едновременно. Капитанът видя как Майкъл пристъпва напред и блокира и двете — едната с щита, а другата с меча си. Оръженосецът залитна, но ударите бяха отклонени.

Червения рицар се надигна на лакти и запълзя на заден ход между коленете на оръженосеца си, а стоманените му сабатони дращеха по камъните. В крайна сметка успя да се дръпне, претърколи се наляво и едва не падна от насипа. Демонът-предводител засипваше Майкъл със смазващо мощни удари, но младежът не отстъпваше — блокираше ги и ги отклоняваше с меча и щита си, използвайки силата на изчадието срещу самото него, доколкото можеше.

Останалите демони се опитаха да ги заобиколят.

Червения рицар успя да се изправи и да замахне странично към противника, но той показа удивителни бойни умения, като парира удара с острието на брадвата си, а мечът му се стрелна напред. Капитанът едва успя да отблъсне удара.

Двамата мъже отстъпиха, докато адверсарият ги засипваше с удари, първо с едната брадва, а после — с другата, в безспирен ритъм. Макар и предвидим, той беше ужасяващо бърз. Внезапно, точно когато капитанът отклони едната брадва с меча си, а Майкъл успя за миг да блокира другата с щита си, Йеханес пъхна алебардата си между тях. Демонът отстъпи и се преви на две, но бронята му — а може би беше вълшебна кожа или пък защитни заклинания — устоя. Капитанът залитна и усети, че Майкъл е до него.

— Пусни ме! — извика Йеханес, оръженосецът отстъпи и той мина покрай него. Два демона изскочиха пред водача си, който тъкмо се изправяше на крака. Някъде високо над главите им требушетът в крепостта стреля.

Туп-тряс.

Балистата в северната кула — също.

Туп.

После и стенобитните машини в Замъка на моста.

Трак!

Трак!

Хармодий се наведе над стената високо над тях, хванал игуменката за ръка, сякаш бяха любовници и разпери пръсти.

— Fiat lux! — извика той.

Долният град сякаш се взриви, от небето се посипа огнена градушка и го изравни със земята. Силуетите на демоните рязко се откроиха на фона на пламъците, а онези в дъното на отряда им се обърнаха, за да видят какво става. Червения рицар си наложи да подтисне тщеславното желание да ги нападне и отстъпи още една крачка. Две от чудовищата тръгнаха към него и страхът, който излъчваха…

… не беше така силен, както преди. Някъде дълбоко в себе си капитанът намери време да се усмихне, развеселен от иронията. Беше прекарал цялото си детство в страх, боеше се от толкова много неща. Когато си свикнал с нещо, се научаваш да го презираш. А той бе свикнал да действа, когато го е страх.

Ужасът, който излъчваха демоните, изобщо не му въздействаше. Въпреки това той едва удържа позицията си, защото те си оставаха огромни, бързи и опасни.

Стиснал алебардата с две ръце, Йеханес замахна и острието строши ръката на един от демоните. Той отстъпи със залитане и дръжката на меча му попадна между краката на другия. Докато демонът се олюляваше, капитанът имаше достатъчно време да пристъпи напред и да замахне отдолу нагоре, черпейки сила от движението на хълбоците, ръцете и раменете си. Острието проблесна, плъзна се хоризонтално отляво надясно, мина под оръжието на адверсария и го обезглави.

До него Йеханес пристъпи напред и заби шипа на алебардата си в падналия по гръб демон. Разнесе се звук, който много приличаше на аплодисменти и капитанът се почуди кой ги наблюдава.

Почти се бяха изкачили до върха на хребета и стояха в подножието на главната порта, все още озарени от сребристобялата светлина на заклинанието му. Капитанът бе облян в пот и дишаше тежко, струваше му се, че шлемът му е клетка, а забралото — ръка, запушила устата му.

Демоните пак се хвърлиха напред. Зад тях напираха блатници, които се опитваха да ги заобиколят от двете страни и стрелците опъваха лъковете отново и отново с методична регулярност, но той не можеше да мисли за това. Демоните го нападнаха.

Този отпред замахна, хванал брадвата с две ръце и капитанът посегна към тях. Атаката на чудовището премина в защита, а огромният остър нокът на лявата му ръка се стрелна напред и се заби в рамото на рицаря. Болката го заслепи и той залитна назад. Бяха го ранили. Отново.

Йеханес бързо замахна с върха на алебардата, после пак и пак, след което я обърна, за да отклони брадвата на врага и заби шипа ѝ в демона. Той залитна и падна по гръб, а алебардата остана забита в гръдната му кост. Рицарят се опита да я освободи, но се забави твърде много.

Противникът на капитана замахна към Йеханес отстрани, успя да го удари по шлема и той рухна.

„Заради мен се върна“ — каза си Червения рицар и се хвърли напред, стиснал меча в дясната си ръка. Държеше го само за върха на дръжката и отчаяно замахна, но успя единствено да одраска клюнестото лице на демона с върха на острието. Въпреки това адверсарият залитна, а капитанът се наведе напред, сграбчи оръжието близо до върха и го заби в люспестото бедро на демона, като го използва като лост, за да го отхвърли от пътя си. Изчадието изчезна в мрака.

Червения рицар продължи по пътя и подмина Йеханес, а демонът, който му беше проговорил, изскочи напред, проправяйки си път между двама от другарите си.

— Аз съм Туркан от кветеногите — каза той.

Амичия не мислеше да излиза на стената. Мястото ѝ беше в лазарета при ранените, които прииждаха през портата. Каза си, че ще погледа само малко. Хората ликуваха.

Тя хукна боса и излезе на балкона на втория етаж на лазарета, после с лекота прескочи каменните перила, за да се покачи между двата гаргойла в долния край на фронтона и ожули бедрото си на керемидите, докато се плъзгаше надолу към стената. Беше минавала по този път много пъти, след като монахините угасяха светлините преди лягане.

Намираше се на един етаж над караулната на портата. Сурна се надолу и спря, щом си даде сметка, че част от стената просто липсва, а кракът ѝ увисна в празното пространство. Под нея склонът на хълма бе окъпан в зловеща бяла светлина.

Когато беше малка, семейството ѝ отвъд Стената наричаше тези същества „пазители“ и ги боготвореше. След като дойде тук, започна да вярва, че са ангели. Сега един огромен пазител стоеше на павирания път лице в лице с Червения рицар. Как мразеше този прякор, който заместваше името му! Червения рицар.

Изглеждаше уморен, но готов да се бие. Приличаше на герой. Тя не можеше нито да гледа, нито да извърне очи.

Пазителят замахна с двете брадви едновременно — нещо непосилно за обикновено човешко същество. Капитанът пристъпи напред и вдясно и отклони едната брадва към земята, а величественото създание отстъпи назад. Тя го видя как черпи сила. Пазителите по нищо не приличаха на хората, ако не се броеше любовта им към красотата. Този почерпи сила с лекотата, с която дишаше — за него това беше нещо съвсем естествено — и запрати заклинанието си към рицаря, който успя да го отклони, а после пристъпи напред и бавно вдигна меча си със сложно движение, което приличаше на поздрав. Зае бойна поза и застина, а пазителят вдигна брадвите си. Времето спря.

Тя не можеше да диша. В мига, в който единият от тях помръднеше, всичко щеше да приключи.

Доналд дойде и седна на един камък до малкия огън на Ранълд. Половината от хората им бяха на стража, а онези, които готвеха закуската, говореха с приглушени гласове.

— Хрумна ми нещо — рече Доналд.

Ранълд изяде парче бекон и повдигна вежда. Чувстваше се по-добре, някак по-жизнен от преди. Иън Стария го ядоса, защото се беше изпикал в потока, от който взимаха вода за пиене. Вчера нищо не бе успяло да го разгневи, така че той се наслади на яда си — прие го като знак, че е жив.

Той обмисли всичко това, докато дъвчеше и накрая кимна.

— Знаех си аз, че ми замириса на лошо — каза той и успя да се усмихне. Още една победа.

Доналд се облегна назад.

— Не се прави на интересен, два пъти по-млад си от мен — рече той и се ухили. — Мисля, че трябва да подкараме стадото към Албинкърк, само на дванадесет левги от тук е. И малко повече да са, все едно.

Ранълд си оставаше хълминец и беше достатъчно жив, за да хареса смелата идея.

— Точно над мястото, където се бихме със сосагите ли? — попита той, а другият сви рамене.

— Тръгнали са си, Ранълд. От три дни няма и следа от тях — ни перо, ни съгледвач, ни гол задник. Те са си такива, не се задържат на едно място — рече Доналд и се наведе напред. — Колко ще получиш за стадото в Хана? По едно сребърно пени на глава, може би и по-малко. Освен това пътят до там е много по-дълъг, отколкото до Албинкърк.

Ранълд се втренчи в пламъците на малкия огън, който бе наклал с брезова кора. Отвори кесията на колана си, извади няколко листенца и ги пусна в медна чаша, пълна с вода, сложи си и мед, разбърка чая и го изпи, а после тихо благодари на Бога. Вярата му в Него беше отслабнала… а може и да не беше. Не беше съвсем сигурен.

„Бях мъртъв.“

Трудно му беше да го приеме. Щеше да е по-добре да не мисли за това, само дето някак си си спомняше какво е да си умрял. Ужасно беше. Не искаше отново да умре.

Ранълд въздъхна.

— Дръзко хрумване.

От Албинкърк обаче можеше да изпрати вестоносец на краля. Поне това му дължеше. Не, дължеше му повече от това. Той отново въздъхна, а в очите на Доналд припламнаха искрици.

— Хайде тогава!

Ранълд осъзнаваше, че Редмейн иска да извърши някакъв подвиг, дори само за да оправдае факта, че е оцелял, а Хектор — не, и някъде дълбоко в себе си споделяше това чувство. Ако успееха да прекарат стадото дотам… Е, Сара Лохлан щеше да забогатее, фермерите и овчарите в Хълмовете — да си получат печалбата… а песента „Смъртта на Хектор Лохлан“ щеше да има щастлив край.

Той изпи последната глътка горещ чай и се загледа в потока.

— До един сме луди. А и някои от момчетата може да „откажат да ни придружат“ — каза той с подчертан албински акцент.

Доналд се изкикоти.

— Радвам се, че пак започваш да приличаш на себе си. Феите върнаха кръстницата ми към живота, разказвал ли съм ти? Минаха месеци, преди да се засмее отново, но тя беше мъртва цял ден — сви рамене той.

Ранълд потръпна.

— Олеле — измърмори той.

— А, защо. Тя казваше, че след като познала смъртта, животът винаги ѝ се струвал сладък — кимна Доналд.

Когато стадото потегли с тътен на запад, Ранълд още мислеше за това. Момчетата замърмориха, но никой не тръгна към дома.

Четири часа се движиха на запад по стария джелепски път, а местността ставаше все по-гориста и по-гориста. Виждаше се, че навремето по западните склонове на Морейските планини е имало стопанства — по младите дървета още се виеха лози, а край тях се нижеха десетки изоставени къщи с паднали покриви. Нито една не беше опожарена — един ден хората просто си бяха отишли и толкоз. Ранълд ги беше виждал и преди, но сега сякаш ги гледаше с други очи.

Вечерта спряха да лагеруват недалеч от блатата край Албин. Бяха принудили стадото да се движи бързо, за да успеят да изминат поне двадесет левги и младежите бяха толкова изтощени, че Доналд състави нов списък със задачи. Пишеше бавно и внимателно върху восъчната си плоча, като отбелязваше нечии имена със знаци, а други — както обикновено.

Кенет Холиът не беше бард, но всички знаеха, че умее да свири. Тази вечер момчето изпя няколко стиха под акомпанимента на бащината си лира, а после поклати глава и състави още няколко. Пишеше песен за смъртта на Хектор. Знаеше една на Стария език, за смъртта на друг Хектор и стискаше перото между зъбите си, твърдо решен да напише нова. Час по-късно изруга и изчезна в нощта, а Ранълд се разрида.

Останалите го оставиха да се наплаче и когато сълзите му пресъхнаха, Доналд дойде при него и сложи ръка на рамото му, а той се уви в наметалото си и заспа.

Капитанът наблюдаваше противника си и очакваше смъртта. Рамото му кървеше, лицето му също. Йеханес лежеше на половин стъпка зад него и той не смееше да отстъпи, а хората му кой знае защо бяха решили, че иска да се бие сам. По тялото му се стичаше топла кръв.

Бе вдигнал ръце над главата си, в гарда „Пазач на прозореца“. Рано или късно усилието щеше да го изтощи, да го принуди да замахне… и това щеше да бъде краят му.

Чудовището беше по-бързо и по-силно от него. Беше се опитал да го нападне, да го намушка, изпробвайки повечето от номерата си. За да успее, му трябваше някакво предимство — по-широк обхват, може би — с което просто не разполагаше.

Демонът просто си стоеше, вдигнал брадвите над главата си. Внезапно, също толкова бързо, колкото го беше нападнал, той отклони поглед от капитана, повдигна рамене и изчезна, а въздухът на мястото му изпука.

„Проклет да съм, ако сега се пльосна по лице“ — каза си Червения рицар. Стоеше и гледаше безлюдния път и пламъците, които бушуваха в Долния град. Обърна се и видя, че Майкъл е подхванал Йеханес под мишниците и го дърпа нагоре по пътеката. Зад него стоеше Аверчето с опънат лък. Той отпусна мускулите си съвсем бавно, огромното оръжие зае предишната си поза и той го закачи на колана си.

— Извинявайте, капитане — каза той. — Този нямаше да го победите.

Капитанът избухна в смях и не спря да се смее, докато го теглеха през портата. Тя се затръшна зад тях, а сер Майкъл спусна масивната желязна решетка.

Червения рицар потупа Аверчето по нагръдника.

— И аз така мисля — каза той.

Майкъл свали шлема му и той пое свежия прохладен въздух на алчни глътки, докато дузина мъже сваляха доспехите му. Зърна игуменката и Хармодий, които му се усмихваха широко.

— Червения рицар! Червения рицар! Червения рицар! — закрещяха всички.

Той се наслади на момента, а щом свалиха кирасата му, се изправи на крака. Хората му се ухилиха и се дръпнаха назад, но усмивките им замръзнаха, щом забелязаха колко кръв се стича по тялото му.

Капитанът кимна, махна им и хукна към тълпата, невъоръжен, без да обръща внимание на раните си, а после сякаш изчезна. Не виждаше Амичия, но усещаше присъствието ѝ и тръгна да я търси.

Тя го чакаше под ябълковото дърво и щом го видя, прехапа устни.

— Няма да говоря — весело я увери той. — Само…

Амичия протегна ръка и силно го бутна, за да седне. Той се надяваше, че ще го целуне, но остана излъган. Усети топлия ѝ изпълнен с магия дъх върху лицето си и раната му се затвори. Тя вдигна ръце като жрец, който се моли на божество и капитанът видя силата навсякъде около нея, после зърна извора под дървото, както и нишките, които я свързваха със сестрите ѝ и с игуменката.

Послушницата пъхна ръка под палтото му и пръстите ѝ му се сториха леденостудени. Прокара длан по гърдите му и когато докосна раната, която дори не беше усетил, гърбът му се изви от болка.

— Глупчо — рече тя и капитанът усети как силата ѝ се влива в рамото му. За един кратък миг болката беше безкрайна. В този миг той се превърна в нея, а тя — в него.

Отпусна се назад, от устните му се изтръгна стон и той се засрами. Амичия се наведе над него, косите ѝ покриха лицето му, а устните ѝ докоснаха неговите.

— Ако остана при теб, ще умрат хора — каза тя и изчезна.

Майкъл се вторачи в пергамента и се опита да реши какво да напише. Поклати глава и тръгна да търси Кейтлин, чийто баща бе загинал при срутването на стената.

По първи зори се появиха три змея, понесли в ноктите си камъни с големината на човешка глава. Първо летяха високо, а после се спуснаха почти отвесно към требушета.

Стражата тъкмо се сменяше и войниците бяха съвсем неподготвени. Новата смяна вече беше изморена, а старата — напълно изтощена и никой не реагира навреме. Преди Безглавия да успее да завърти балистата, ноктите на първото чудовище се разтвориха, камъкът се стовари върху останките от кулата на няколко стъпки под машината, отскочи с мощен пукот и се търкулна по хълма, без да нарани никого.

Вторият змей слезе по-ниско с прибрани крила, но ги разтвори твърде рано, вдигна се и камъкът му се отклони, смазвайки една от стотиците овце, все още затворени в кошарите на хребета.

Третият змей беше най-стар и най-хитър. Той подмина целта, която му беше определил Торн и почти нежно положи камъка си върху балистата, разби я и свали Безглавия от кулата. Стрелецът изпищя и докато падаше, панически посегна към гаргойлите по балкона на лазарета.

Змейовете отлетяха.

Час по-късно змейовете се върнаха. Този път и тримата подражаваха на най-стария, като летяха ниско по протежението на целия хребет, издигайки се едва при топлото течение пред крепостта, за да хвърлят снарядите си от упор. Този път обаче ги посрещна градушка от стрели и копия, изстреляни от всички краища на двора, кулите и дори от балкона на лазарета. И трите чудовища бяха улучени и гневно отлетяха, без да изпълнят задачата си. Камъните, които носеха, пробиха дупка в покоите на капитана, убиха две монахини в лечебницата и смазаха един боен кон и един оръженосец в конюшнята.

Червения рицар проспа всичко това.

Събуди се едва късно следобед. Намираше се в собствената си стая, макар че тя му се видя някак особена. Въздухът се движеше наоколо му, а на стената зееше отвор колкото двуколка. Някой го беше покрил със завивки и един стар гоблен. Дупката гледаше право навън, малката му веранда също я нямаше.

Капитанът опря пети в пода. Тоби беше наредил дрехите му на дъската за гладене и чакаше, преметнал над лакътя си добре почистените му черни чизми. Капитанският му колан беше излъскан и сияеше като херметистки артефакт.

— Игуменката ви покани на вечеря — каза Тоби. — Господарят Майкъл е на тренировка.

Когато тежестта падна върху бедрата и хълбоците му, капитанът изохка и за миг разбра какво е да си стар.

— Шивачката ви праща тези дрехи — каза Тоби и посочи един кош. — Нови, чисти и изгладени. Ризи, подшлемници и бельо. И два черни панталона.

Капитанът прокара длани по една риза. Шевовете бяха изящни, ситни и почти съвършено еднакви, но не съвсем — сякаш оформяха някаква шарка. Шивачката беше използвала небоядисан конец върху искрящобелия лен и самият контраст се бе превърнал в украса, деликатно подчертавайки таланта ѝ, толкова недоловим, колкото силата, с която бе наситила дрехите.

Той вдигна ризата. Силата беше златиста, с цвета на блестящо бяло злато. Цветът на чистотата, на слънцето. Дрехата не го изгори, макар че той не очакваше нищо подобно. Беше го разбрал преди много години.

Тоби прекъсна мислите му.

— Желаете ли вино? Или топъл сайдер? — попита той и се втренчи в пода. — Сайдерът е хубав — измънка момчето.

— Сайдер. Ще си облека новите дрехи, само че под аления жупон, Тоби. Черният е за… — Той въздъхна. — Черният е за друг повод.

— Простете, милорд — каза момчето и се изчерви.

— Откъде можеше да знаеш? Как са ранените? Как е Том Лошия? — попита капитанът, наслаждавайки се на свежата чистота на новата си бяла риза. — Ако можеш да го уредиш, ще се изкъпя, преди да се облека.

Тоби кимна и прие предизвикателството.

— Лесна работа — каза той, изчезна, а после пак се появи. — Сер Томас вече се разхожда. Сер Йеханес — също.

Момчето хукна и капитанът се заслуша в стъпките му. Тоби го караше да се усмихва, но и да се чувства стар. Той съблече дрехите, които носеше под доспехите си. Не ги беше свалял от… хмм. Два дни?

Ризата беше топла, влажна и миришеше лошо — не на пот, а на засъхнала кръв. Цялата беше напоена и разкъсана по цялата си дължина.

Някъде в багажа му имаше огледало. Майкъл бе разопаковал чантата, торбата и раклата, която държеше при фургоните и капитанът започна да рови в нещата си. Усещаше, че вечерта наближава, а не си е сложил доспехите.

Откри бронзовото огледало в пътната си чанта, намери и един бръснач, извади острието от красиво украсената бронзова дръжка и се погледна в огледалото. Беше забравил за раната, която получи предишната вечер. По дължината на лявата му буза пълзеше дълга драскотина, която все още леко кървеше. Щом я видя, започна да го боли. Не изглеждаше зле, просто го болеше.

Той поклати глава. Почувства се замаян от шока след битката, както и от онова, което зърна в огледалото. Опита се да огледа раната на дясното си рамо. Болката беше притъпена и не успяваше да открие източника ѝ, въпреки че дрехите, които носеше под бронята, бяха пропити с кръв. Втвърдени от кръв би било по-точно. И това си беше шок.

Капитанът отлепи бельото от себе си — беше залепнало за слабините му, а там, където бедрото преминаваше към торса му, се бе изринал от потта. И вонеше.

След малко се появи Тоби.

— Сега ще донесат ваната, господарю. Казах на господаря Майкъл и на господаря Жак, че сте буден.

Жак влезе през врата и изсумтя.

Дори гол, Червения рицар пак звучеше авторитетно.

— Тоби, вземи жупона ми и го проветри. Дай бельото ми на перачката и любезно я попитай дали може да бъде спасено.

Жак бе взел в ръка един от новите му подшлемници.

— Отлична работа. Става дори за кралския двор — каза той и погледна към Тоби.

— Шивачката ги е правила. Маг се казва — рече Тоби и сви рамене. — Рече, че капитанът ги бил поръчал. Да не съм сбъркал нещо?

Капитанът поклати глава, а Жак се усмихна.

— Ще ида да ѝ платя и да поръчам и за мен — рече той, обърна се към капитана и продължи: — А на вас ви е наредено да вечеряте с игуменката. Ще присъстват и други важни личности. Облечете се както трябва и се постарайте да се държите прилично.

Червения рицар извъртя очи, а след малко каза:

— Как е раната на гърба ми?

Жак огледа плешката му.

— Зараснала е — заяви той с професионална тежест. До него застана Тоби, преметнал над лакът жупона на капитана. Рицарят го вдигна пред очите си — десният ръкав беше разкъсан от мишницата чак до колана.

Жак издаде остър звук, подобен на джафкане.

— Един от демоните ме беляза — каза капитанът и повдигна рамене. — Спах… какъв сън му ударих само!

Изведнъж той грабна бокала, поставен до леглото му.

— Хубавата послушница прати приспивателно, което да ви дам — рече Тоби и сякаш се сви.

Капитанът откри кесията си, което си беше истинско чудо само по себе си, измъкна от нея един сребърен леопард, метна го на момчето и то го сграбчи във въздуха.

— Мисля, че ти дължа благодарност, млади Тоби. А сега искам да се изкъпя — оповести капитанът и се почеса.

На двора беше пълно с мъже, които тренираха с мечовете и щитовете си. Капитанът прекоси стаята, повдигна единия край на гоблена и погледна към ливадите, кошарите и тлеещите останки на Долния град.

— Змейове, нали? — попита той. Все още беше невероятно изтощен.

— Цял ден мятат камъни по нас — каза Жак развеселено. — Изкараха акъла на Безглавия и унищожиха балистата.

— Врагът пак мести стенобитните си машини — отбеляза Червения рицар. — Не, всъщност е накарал блатниците да издигнат нова могила, но държи требушетите извън обсега ни.

Внезапно капитанът осъзна, че се почесва на места, където не би трябвало да се чеше пред хора, пък били те и прислужници.

— Трябва да се видя с Том, ако има сили. Да ми донесе докладите от днес — нареди капитанът, изквича и издърпа завивката от леглото. На прага бяха изникнали две селянки, понесли вана с гореща вода.

— О, я стига — обади се тъмнокосата. — Да не ми е за сефте?

Въпреки това се изкикоти, другото момиче се изчерви и двете си тръгнаха. Водата обаче остана.

— Ако не възразяваш, ще се измия сам — рече капитанът на Жак, който кимна.

— Твърде възрастен сте, за да ви къпят — отбеляза той и взе да брои дрехите в коша. — Какво ще кажете да отида да платя на дамата? На връщане ще доведа Том.

— Благодаря ти, Жак.

Водата беше гореща, почти вряла. Въпреки това той влезе във ваната с надеждата да изгори част от гнусотията. Имаше чувството, че го е налазило нещо.

Малко след като се потопи чак до врата (съвсем бавно), той усети, че въздухът зад него се раздвижва.

— Том?

— Не е Том — отвърна Хармодий. Капитанът се размърда — водата сякаш го изгаряше там, където беше ожулен, порязан или изприщен. Тоест, почти навсякъде. Досети се, че сапунът му — чудесният му галски сапун, който ухаеше на бадеми — още е в кожената ракла.

Хармодий пресече стаята.

— Станал си по-силен — започна той без предисловия. — Снощи го забелязах. По-бърз и по-силен.

— Всеки ден повтарям упражненията, на които ме научи — призна младият човек. — И върша всичко с магия, стига да мога. Точно както ми каза. — Той сви рамене. Водата беше прекрасна. — Когато той ми го позволи.

— Врагът ли? — попита Хармодий, клатейки глава.

— Лагерува пред двореца в мислите ми — отвърна капитанът и посегна чак към далечния кладенец, разположен на тридесет стъпи в скалата. Сега обаче усещаше силата, която бликаше от него. Пресегна се, докосна я, отпи и направи магия. Сапунът се вдигна във въздуха, прекоси стаята и падна с плясък във ваната.

— По дяволите! — изруга той. Не беше сапунът му, а точилото за бръснача.

Хармодий се ухили.

— Сапуна ли искаш? Розов ли е?

— Да.

— Въпреки това уменията ти много са се подобрили. Знам, че си добре обучен. Просто не бива да си толкова потаен — рече старият маг и сви рамене. — На мен, разбира се, ми е лесно да го кажа.

Той вдигна сапуна и го задържа извън обсега на капитана.

— Бих могъл да постигна и повече, ако той не стоеше точно пред вратата ми, за да ми изтръгне душата, щом си подам носа — каза младежът и се почеса. — Може ли сапуна, моля?

Хармодий надникна през дупката зад гоблена.

— Хубав нов прозорец — рече той. — Черпи сила от другаде. Знаеш как.

— От кладенеца ли?

— Какво ще кажеш за слънцето? — отвърна с въпрос Хармодий.

— Аз съм дете на Дивото — каза капитанът. — Майка ми ме направи такъв.

Хармодий не гледаше към него, а навън, към полето.

— Момче, имаш ли ми доверие?

Червения рицар погледна към високия му горд силует.

— Не съвсем — рече той. — Във всеки случай не вярвам, че ще си получа сапуна.

Хармодий се засмя.

— Добре, добре. Имаш ли ми доверие като на учител по херметизъм?

Капитанът размишлява в продължение на няколко дълги секунди.

— Мисля, че да — рече накрая той.

Старият чародей кимна, откъсна гоблена от куките и слънчевата светлина обля ваната.

— Вземи сапуна. Използвай силата на слънцето, хайде — каза той и задържа сапуна на видимо място.

Капитанът имаше чувството, че слънчевите лъчи внезапно са придобили тежест. Той вдигна мократа си ръка и позволи на слънцето да я близне. То винаги му харесваше, особено през пролетта.

… ухание на цветя…

За част от секундата успя, но го обзе отвращение. Сякаш му се повдигна.

Сапунът не помръдваше.

— Постарай се повече — каза Хармодий.

— Предпочитам да ми дадеш сапуна и да опитаме, след като се облека — каза Червения рицар. Чувстваше, че е в неравностойна позиция — гол, мокър, ранен и уязвим.

Хармодий присви очи.

— Използвай силата.

Капитанът опита отново, остави слънчевите лъчи да го погалят и да попият в него…

… и се изплю, като едва пропусна ваната.

— Не — каза той.

— Този път беше по-добре — рече Хармодий. — Даже много добре. Да ти кажа ли защо ти се възхищавам, капитане?

— Сега с ласкателства ли ще ме убеждаваш?

— Не е заради това, че не се боиш от нищо. Доколкото мога да преценя, теб те е страх от всичко — каза магьосникът и скръсти ръце. — Възхищавам ти се, защото всеки път надмогваш страха си. — Той кимна. — А сега почерпи от силата на слънцето и я използвай.

Капитанът остави слънчевите лъчи да го помилват. Почувства силата им — хранителна като хубаво сирене, по-плътна и по-наситена от тази на Дивото.

Внезапно някаква бариера в съзнанието му се затвори с трясък.

— По дяволите! — рече Хармодий. — Опитай пак.

Младежът си пое дълбоко дъх и опита отново. Усещаше силата. Искаше я. Само да можеше да докосне слънцето…

Да докоснеш слънцето означава да си чист.

„Аз съм плод на омраза и кръвосмешение. Създадоха ме да унищожавам. Никога не бих могъл да използвам силата на слънцето.“

Водата във ваната беше топла, слънцето — също. Той подтисна отвращението си и посегна към него, представи си как го язди. Или как язди под лъчите му. Представи си как Амичия стои под бялата светлина…

Успя отново, но само за миг. Лъчите върху ръката му бяха като проводник, а кожата му попи силата като гъба. После той пак се задави с нея, закашля се и сапунът, който бе пресякъл стаята наполовина, падна на пода.

— Аха! — изрева магьосникът.

— Не мога — каза капитанът.

— Току-що го направи — рече Хармодий, вдигна сапуна и му го подаде. — Няма граници, моето момче. Няма правила. Можеш да използваш слънцето. Дълго ще му се съпротивляваш — нещо в теб ще се противи, но за Бога, момче, ти току-що използва силата му в най-чистата ѝ форма. Познавам хора, които я поемат от водата или от въздуха. Много малко магьосници я поемат направо от източника.

Капитанът започна да се сапунисва — водата изстиваше. Изстиваше твърде бързо.

— Копеле такова — каза той на чародея.

— Най-добре направи нещо по въпроса — рече Хармодий и той отиде в палата си.

„Недей — каза Пруденция — Той те очаква.“

„Точно така“ — рече капитанът и докосна ключалката.

Усещаше, че водата става все по-студена.

— Копеле — повтори капитанът.

Слънцето беше навсякъде наоколо му и той посегна към него… но не се случи нищо особено. Представи си топъл летен ден, само дето прекали и видя само пот и буболечки.

Есен тогава. Цветът на тиквите, на зрялата царевица, на житото, готово за жътва. Представи си толкова много неща, все златни, оранжеви и алени, огрени от залязващото слънце…

Пруденция се разсмя с глас.

„Браво, млади господарю!“ — извика тя.

Без да иска, витражите високо над въртящите се панели светнаха, огрени от ярка светлина, по пода пробягаха цветни лъчи.

„Кучи син — каза Червения рицар и посочи към една статуя, един панел и един символ. — Света Мария, Хераклит, Рак.“

Колелата се завъртяха, а после спряха с прещракване. Пруденция се усмихна с каменната си усмивка.

„Ето — каза тя. — Гледай.“

Учителката му повдигна една призма, тя пое цветната светлина, пречупи я и я насочи към централния панел на Рака като един-единствен фокусиран лъч.

Аха!

Водата стана топла. Още по-топла… почти гореща.

Хармодий се разсмя с глас.

— Браво! — извика той, а капитанът изморено се отпусна във ваната. Беше изумен.

— Помогнаха ми — рече той, за да прикрие объркването си. — Магьоснико, това не би трябвало да бъде възможно. Как е възможно?

Хармодий поклати глава.

— Имам няколко теории, но не и доказателства — отвърна той и потърка врата си. — Преди две седмици не възнамерявах да се правя на герой. Смятах да открия някое спокойно местенце, колкото се може по далеч от един капан, който ми заложи Торн. Исках да направя някои експерименти.

— А вместо това попадна под обсада — каза младежът, който се сапунисваше най-безсрамно.

— Успях да направя няколко опита — рече чародеят.

— Например?

— Ами, успях да накарам магьосник от Дивото да използва слънчева светлина — каза Хармодий самодоволно. — Знаех си, че ще можеш.

Капитанът поклати глава. Трябваше да му се ядоса, но вместо това се чувстваше… чувстваше се извънредно могъщ.

— Ами, ако беше сбъркал?

Хармодий сви рамене.

— Едва ли. Така или иначе съставих теорията си по конкретна причина, освен това щом дойдох тук, се запознах с жена, която може да използва и двете сили — тази на Дивото и тази на слънцето. Всеки път, когато я наблюдавам как цери, имам чувството, че се случва чудо — рече той и щастливо потърка ръце. — Снощи се свързах с нея. Игуменката.

— Звучиш като момче, което се фука с първата си целувка — каза капитанът.

Хармодий се разсмя.

— Наистина схващаш бързо. Едно време тя се отбиваше в покоите ни… О, в онези дни беше същинско въплъщение на женствеността — рече той, клатейки глава. — Интересно как човек никога не е твърде стар, за да бъде млад. Но аз не дойдох да ти разтягам локуми за страст и любов, момче. Дамата вече е доказала онова, което подозирах. Това откритие ще промени света.

— Аз си го харесвам такъв, какъвто е — обади се Том от прага. — Като приключите с кървавите ритуали, жертвоприношенията, яденето на бебета или каквото там правите, вещери такива, аз съм готов с доклада за деня.

Капитанът остана да лежи неподвижно в топлата вода.

— Само заради този експеримент ли дойде? Или имаше и друг мотив, магьоснико?

— Торн възнамерява да ни нападне. Лично — отвърна Хармодий, докато се опитваше да върне гоблена на мястото му. За човек с такава сила беше учудващо непохватен. — Снощи разбра, че може да преодолее защитата ни и сега ще опита.

Том отиде при него, махна нетърпеливо с ръка, за да го изгони, разтегли краищата на гоблена и ги закачи за масивните железни куки, забити в гредите на пода на горния етаж.

— Наистина ли? — попита Червения рицар. — Откъде знаеш?

Хармодий сви рамене и си наля вино.

— За добро или за зло, с него сме свързани. Чувствам и страха, и гнева, и злорадството му. Игуменката — също.

— Страх ли? — попита Том. — Страх? Твоето могъщо богче се бои от нас, тъй ли?

Той се разсмя, но капитанът разбра значението на думите му.

— Има от какво да го е страх — рече той. — И аз щях да се боя, ако бях на негово място.

— Има ужасно много за губене — каза Хармодий, — но и знае, че може да унищожи требушета ни с един удар, ако се доближи достатъчно. За целта ще трябва да рискува да излезе на открито, разбира се, затова опита първо със змейове. Те обаче се провалиха.

Том поклати глава.

— Описваш го все едно самият той е стенобитна машина.

Хармодий кимна.

— Не е зле, Том. Може да се каже, че на бойното поле магьосниците не са много по-различни от стенобитните машини. Далеч по-бързи и смъртоносни са, но иначе съм съгласен, ефектът е същият.

Капитанът изкриви лице.

— Защо му е да унищожава требушета? За да използва обсадните си машини срещу Замъка на моста ли?

Хармодий кимна.

— Предполагам. Не разбирам от тези неща — каза той и остави чашата си. — Ще те оставя, за да се приготвиш, игуменката ни чака по залез. — Магьосникът спря за миг на прага. — Не спирай да се упражняваш, млади човече. Имаме нужда от теб.

Докато Хармодий се отдалечаваше, Том не откъсваше очи от него.

— Странна птица е този.

Червения рицар се усмихна.

— Ти ли ми го казваш? — рече той, призова един ленен пешкир, окачен на вратата и той долетя в ръката му. Капитанът се ухили и се изправи, а от тялото му се стичаше вода.

Том се олюля на стола си.

— Не правете повече така — каза той. Беше изтеглил тежката си кама от ножницата. — Ще съм ви благодарен, ако го правите скришом, както е редно.

Капитанът усети, че се изчервява.

— Умея да правя магии, Том — рече той. — Ти знаеш това.

Том изръмжа.

— Едно е да знам, друго е да гледам — рече той и сви рамене. Изглеждаше смутен. — Вчера загубихме петима войници и трима стрелци — каза Том и сведе поглед към една восъчна плоча. — Откакто е започнала обсадата, са загинали девет войници и деветнадесет стрелци. С вчерашните убити и с още двама слуги стават тридесет — каза той, свивайки рамене. — Един на всеки четирима.

Червения рицар облече ризата си.

— Не казвам, че трябва да се откажем — рече Том, — но може би е време да видим дали няма как да се спазарим.

— И ти ли, Том? — попита младежът, докато обуваше бельото си. Платът беше свеж и чист. Макар и изтощен, той също се почувства така.

— Всеки ден губим все повече хора — рече Том. — Слушайте, нали знаете, че съм на ваша страна? Добър капитан сте, дори Йеханес взе да го разбира. — Той сви рамене. — Обаче не ни е това работата, момко. Едно чудовище — добре, но цяла армия?

Том се намръщи, а капитанът седна на койката си и посегна към новите си панталони от наситеночерна вълна — малко груба и бодлива, но плътна, топла и разтеглива. Той хвана единия крачол и внимателно го нахлузи върху десния си крак.

— Ние не губим — каза той.

— Колкото до това… — рече Том.

— Ще удържим крепостта, докато дойде кралят — каза капитанът и хвана втория крачол.

— Ами ако не дойде? — попита Том и се наведе напред. — Ами ако вестоносците ни не са успели да стигнат до него?

— Ами ако прасетата можеха да хвърчат?! — сопна се началникът му. — Сигурен съм, че собствениците на крепостта знаят какво става. Беше им съобщено — видях със собствените си очи, Том. Рицарите на свети Тома няма да допуснат този манастир да падне. Той е източникът на богатството им, свято наследство от стария владетел. Кралят също не би го допуснал.

Том сви рамене.

— Може всички да измрем тук.

Капитанът започна да рови из дрехите си — търсеше чист жакет или поне такъв, който да не намирисва. Откри един, ушит от памучно кадифе и два слоя плътен лен, измачкан, но напълно чист и започна да го връзва към панталона си.

— Може всички да измрем тук — призна той, — но мамка му, Том, усилието си струва. Не става дума за дребнаво спречкване по границите на Гале. Това е северната част на Алба. Ти си от Хълмовете, аз съм от Аднаканарите… — Той разпери ръце. — Тези хора имат нужда от нас.

Том кимна, макар че не беше видимо трогнат от нуждите на северняците.

— Значи наистина смятате, че кралят ще дойде, а?

— До ден. Може би два — отвърна капитанът.

Том задъвка мустака си.

— Може ли да кажа на момчетата? Ще им повдигне духа… само дето кажа ли им, времето ви почва да тече. М’лорд.

— Ултиматум ли е това, сер Томас? — рече Червения рицар и изпъна гръб, сякаш това можеше да облекчи положението му. — Заявявате, че след два дни войниците ми ще настоят да потърся друго решение, така ли?

Том Лошия презрително изкриви устни.

— Със сигурност ще има и такива. И всеки ден ще стават все повече — отвърна той и се изправи. Сякаш беше не човек, а канара, двуметрова грамада от мускули. — Не ме разбирайте погрешно, капитане. Обичам да се бия и пет пари не давам кой е противникът. Мога да се бия тук до безкрай. — Той повдигна рамене. — Други обаче не могат.

— И ще поискат да се откажат — с облекчение кимна капитанът.

— Може и да поискат — каза Том и се ухили. — Кълна се, днес във въздуха има нещо. Като отрова е — момчетата са сприхави, всеки коментар е заядлив.

Младият човек взе аления си жупон от стола и се зае с вървите му.

— Усетих го.

Том поклати глава.

— Мразя ги тия ваши магии. Битките вече не струват — рече той и повдигна огромните си рамене. — Нямам нищо против да умра, стига да стане по моему. Обичам хубавите битки и ако тази ще ми е последната, искам само да е хубава. — Том кимна. — Колкото да заслужи песен.

Капитанът кимна.

— Ще видя какво мога да направя — рече той.

— Ще кажа на момчетата — отвърна Том.

Щом той излезе, влязоха Майкъл и Тоби, изчеткаха аления жупон на капитана и той забеляза, че любовните възли, извезани на гърдите му, са били освежени. Майкъл му помогна да го облече и всяко момче завърза по един маншет, докато той стоеше и размишляваше. Продължи да мисли, докато нахлузваше дългите си чизми. Прислужникът оправи жартиерите му, а оръженосецът му подаде палтото, после Тоби среса косата му и подсуши брадата му, а Майкъл донесе меча му за езда.

— Дай ми бойния меч — рече капитанът. — За всеки случай.

Майкъл скъси колана и го закопча за кръста му, отдръпна се и капитанът три пъти издърпа оръжието от ножницата, за да се увери, че е добре прикрепена към колана. Тоби му сложи шпорите, а Майкъл вдигна въпросително тежкия златен пояс.

Червения рицар се усмихна.

— Защо не? — попита той.

Майкъл го закопча на кръста му и му връчи шапката, ръкавиците и капитанската палка.

— Ще подраните — рече той, — но не много.

Капитанът се спусна по стълбите и излезе на двора. Мъжете и жените го оглеждаха любопитно — за разнообразие беше съвсем чист и макар че не можеше да го види, направо сияеше.

Той мина през двора, като кимаше на всички. Спря да похвали младия Даниъл за уменията му с меча, да се пошегува с Бен Картър и да поднесе съболезнованията си на най-малката щерка на Ланторнови — през нощта бяха загинали и двамата ѝ родители. Тя се изправи, за да направи реверанс и той се усмихна, забелязал, че погледът ѝ неволно се плъзга от него към Майкъл, който го следваше. Група стрелци му разказаха как Безглавия едва не умрял, като се заливаха от смях и се пляскаха весело по бедрата, сер Ейдриън му се оплака, че някой му крадял житото, а после му връчи парче пергамент.

— Както наредихте — рече чиновникът. — Говорих с дузина сестри и няколко селяни — продължи той, свивайки рамене. — Ако искате мнението ми, капитане…

Той замълча, а капитанът поклати глава.

— Не го искам — каза той и се усмихна, за да смекчи думите си. После пъхна стегнатия свитък в ръкава на жупона си и се поклони. — Имам среща с дама.

Сер Ейдриън отвърна на поклона.

— Пребройте си пръстите, след като се нахраните — рече тихо той.

Около дългата маса имаше прибори за тринадесет души. По средата бе поставен тронът на игуменката, а капитанът щеше да седне от дясната ѝ страна. Все още нямаше никой, защото той пристигна пръв. С Пърсивал си размениха по един мрачен поглед и птицата с нескрито раздразнение изтърпя да я погалят по главата.

Влезе една сестра, видя капитана и непристойно изквича. Той се обърна, поклони се и се усмихна.

— Простете, сестро. Чаша вино, ако обичате.

Тя излезе, а капитанът пристъпи към „Живота на светците“. След като разбра тайната ѝ, книгата му се струваше далеч по-интересна. Не се беше връщал към нея просто защото нямаше време. Сега беше съвсем очевидно, че това е сборник с херметистки заклинания. Той започна да го прелиства и да разчита набързо съдържанието му.

„Това го знам. И това също. Хмм. Това никога не съм го чувал.“

Книгата беше буквално възхитителна… и стоеше на показ, под един прозорец в крепост.

Капитанът се почеса под брадичката.

„Да кажем, че всички жени тук са като Амичия — помисли си той. — Значи орденът ги праща в манастира, за да ги пази? Или за да ги скрие от хората? Защо иначе ще…“

Тя стоеше до него. Можеше да я подуши, да усети топлината ѝ, да почувства златната сила върху кожата ѝ.

— Ти — каза послушницата.

Червения рицар се обърна. Искаше да я вземе в обятията си, чувството бе сравнимо с глада.

— Открил си Бог! — рече тя.

Внезапно го обзе гняв.

— Не — отвърна капитанът. — Нищо подобно.

— Чувствам го! Защо отричаш? Познал си силата на слънцето!

Пак ти казвам, Амичия — настоя той. — Не отричам съществуването на Бог. Просто не му се подчинявам.

— Нужно ли е да спорим? — рече тя и го погледна в лицето. — Изцерих ли те?

— Да — отвърна той, много по-грубо, отколкото искаше.

— Щеше да кървиш до смърт — рече Амичия, най-сетне разгневена. — Уплаши ме, нямах време да мисля.

„О.“

Той вдигна ръка.

— Благодаря ви, господарке. Трябва ли все да спорим? Разбира се. Или ви притеснява порязването на лицето ми? Почти не го усещам.

Тя облиза палеца си като майка, която се кани да почисти детето си от мръсотията.

— Не шавай — каза Амичия и прокара пръст по раната. Прониза го рязка болка, а после…

— Трябва да се молиш, когато правиш магии, Амичия — обади се игуменката от прага, а капитанът отстъпи крачка назад — с послушницата бяха твърде близо един до друг.

— Никой не е безгрешен, всеки се нуждае от съвет. Молитвата фокусира съзнанието и духа, а понякога Той слага ръка на раменете ни, а дъхът му докосва сърцата ни — рече игуменката, приближавайки се към тях.

— Като цяло обаче Господ сякаш помага на онези, които си помагат сами — отвърна Червения рицар.

— Лесно ви е да се надсмивате, капитане. Познали сте силата на слънцето, както разбирам. Нищо ли не чувствате?

Игуменката чукна по пода с жезъла си и две послушници ѝ помогнаха да се настани на трона.

— В края на краищата това е просто сила — обади се Хармодий от прага.

Игуменката кимна на чародея.

— На земята и на небето има и други неща, магьоснико.

— Лесно ви е да се надсмивате — отвърна Хармодий. — Въпреки това, като човек, който дири sophia50, признавам, че надникна ли във вас, милейди, виждам нещо, по-велико от самия мен. Във вас и в кралицата. — Той кимна. — Може би и в тази послушница. — Той повдигна рамене. — И в Торн.

— Не го назовавайте! — извика игуменката и отново удари с жезъл по пода.

Влязоха сер Йеханес, сер Томас, Йони приставът и, кой знае защо, шивачката Маг. Сестра Майрам се настани на стола до сер Томас, безмълвно и с невероятно достойнство, а той ѝ се ухили. Отец Хенри седна в другия край на масата. Сер Майлъс, търговецът Рандъм и Гелфред от Замъка на моста закъсняха.

— Поели сте риск — рече капитанът, поглеждайки към игуменката, която срещна погледа му сравнително благо.

— Минаха през окопа ви, капитане, а после през тунелите. В този хълм има много стаи и много врати.

— Като къщата на баща ви ли? — попита капитанът.

Изражението на игуменката му подсказа, че не се е показал толкова остроумен, колкото му се искаше.

— Има и много тайни — рече Хармодий. — Тук присъстват тринадесет души.

— Числото на херметизма — каза игуменката.

— И на Йесу и апостолите му — добави магьосникът.

— Чудя се кой от нас ще се окаже Юда — каза капитанът с крива усмивка. Мъжете около масата се изсмяха нервно, но нито една от жените не последва примера им.

Игуменката огледа всички присъстващи и в залата настъпи пълна тишина.

— Събрали сме се на военен съвет — започна тя. — Капитане?

Той стана и поизправи рамене. Все още се чувстваше силен — нещо непознато за него.

— Аз не съм свиквал военен съвет — каза той, — така че какво искате от мен?

— Доклад — сопна се тя. — Как вървят нещата?

Амичия го гледаше кръвнишки, Йеханес — също и Червения рицар си спомни съвета на Жак да се държи прилично. Жак рядко казваше случайни неща.

— Не губим — сви рамене капитанът. — В този случай това е победа.

Йеханес извърна поглед, но после отново се втренчи в него.

— Собствените ви хора не са съгласни с вас, капитане — отбеляза игуменката.

— Това засяга само мен и тях.

— Не, капитане, не е така — отвърна тя и почука по пода с жезъла си.

Капитанът си пое дълбоко дъх и се огледа с надеждата да разбере какво мислят събеседниците му. Така го бяха учили.

Амичия беше ужасно напрегната. Игуменката с нищо не се издаваше, Хармодий — също, макар че безизразността на единия ярко контрастираше с тази на другия — на неговото лице бе изписано престорено безразличие, а на нейното — гневно внимание. Отец Хенри беше притеснен и разстроен, Маг сякаш се опитваше да му внуши да се справи добре, а приставът Йони бе твърде изморен, за да слуша внимателно. Том се опитваше да надникне в деколтето на Амичия, Йеханес беше готов да скочи от стола, а търговецът Рандъм се беше облегнал назад със скръстени ръце, но цялото му внимание бе приковано в капитана. Сер Майлъс се опитваше да остане буден.

Капитанът кимна.

— Много добре, милейди. Ето доклада ми — започна той и си пое дъх, за да се успокои. — Тази крепост е древна и в недрата ѝ има мощен извор на херметистка сила, който е еднакво ценен за магьосниците от всички раси. Крепостта и хората в нея са обида за Дивото. Низ от събития, чието бавно развитие наскоро достигна връхната си точка и включва пристигането на моята рота, са принудили някои от Властелините от Дивото да действат. Сега той е тук, за да превземе крепостта.

Червения рицар млъкна за миг и после бавно допълни:

— За да си я върне.

Дори игуменката сякаш се стресна.

— Тя е била тяхна — продължи капитанът с тих, убедителен тон. — Те са изкопали кладенеца, те са издълбали тунелите. — Той се огледа. — Ние просто сме им ги отнели в една нощ, изпълнена с огън и магия. Преди… — Той повдигна рамене и взе винената си чаша, — преди двеста години, бих казал. Сега Дивото се върна, защото границите се менят, сградите се разпадат, а ние сме по-слаби от преди.

— Кои ние? Алба? — попита Йеханес.

— Човечеството — отвърна капитанът. — Всичко това е само предистория, която обаче е важна, защото и за миг не съм спирал да се чудя защо врагът е готов да даде такива жертви, като воюва с нас точно тук. Цената, която плаща, е много висока. Йеханес, колко от тях сме избили досега?

Йеханес поклати глава.

— Много — каза той.

— Толкова много, че ми се ще да бях подписал договор игуменката да ни плаща на бройка — кимна капитанът. — В интерес на истината, с настоящия договор тя се възползва от мен. От младостта ми. — Той се усмихна. — Но както и да е. Врагът изгуби няколко дузини незаменими чудовища, както и стотици, а може би хиляди от по-маловажните обитатели на Дивото. Ние изгубихме двадесет и седем от местните хора, седем сестри, три послушници и тридесет от моите войници. Изгубихме всички стопанства и добитъка, който не е в крепостта. Изгубихме и Долния град — довърши той и разпери ръце, за да се облегне на масата. — Въпреки това не сме загубили нито крепостта, нито хребета. И най-важното, не сме загубили.

— Какво не сме загубили? — попита игуменката.

Капитанът сви рамене.

— Става дума за нещо духовно. За вяра, ако предпочитате. За да не изгуби позициите си, врагът се нуждае колкото от успех, толкова и от демонстрация на сила. Такъв е законът на Дивото. Най-важна е пролятата кръв. Вълкът изяжда вълка. Всяко дребно поражение, всяко жилване карат съюзниците му да се питат дали наистина е толкова силен, колкото изглежда.

Игуменката кимна.

— Можем ли да победим? — попита тя.

— Можем — решително кимна той.

— Как? — попита игуменката.

Червения рицар скръсти ръце и се облегна на рамката на камината.

— Като му пуснем толкова кръв, че съюзниците му да го помислят за слаб.

— Никой от нас не може да го победи, момче — каза Хармодий и тръсна глава.

— Той не е чак толкова умен — отбеляза капитанът. — Мисля, че ако всички работим заедно, можем да го победим.

Хармодий се изправи.

— Не знаеш за какво говориш — рече магьосникът. — Той е по-могъщ, отколкото би могъл да си представиш. Освен това дори да успееш да го раниш…

Чародеят млъкна — явно се боеше да не каже повече, отколкото трябва. Капитанът отпи глътка вино.

— Вече два пъти го видях да отстъпва.

Хармодий разпери ръце.

— Признавам, че е предпазлив.

— Достатъчно е хората му да видят как бяга от нас — погледна го капитанът. — Нали така?

Игуменката гневно тропна с жезъла си.

— Капитане. Магьоснико. Нали не смятате, че можем сами да вдигнем обсадата? — каза тя и погледна към Червения рицар. — Нима не вярвате, че абатът идва насам? Както и кралят?

Хармодий не се обърна да я погледне в очите.

— Кралят… — започна той и сви рамене.

Капитанът ѝ се усмихна.

— Милейди, мисля, че кралят е на ден-два път от тук, но според мен добрата защита, независимо дали врагът е варварско племе, феодал или прочут магьосник, се състои в тактика, която да го държи в напрежение. Нека ви кажа какво ще стане през следващите два дни — започна той и направи гримаса, която за пръв път издаде умората му на всички. — Нека предположа какво ще стане през следващите два дни — поправи се той. — Тази нощ армията на врага ще прекоси полето и ще се постарае да ни отреже пътя до Замъка на моста по два начина. Като се опита да окупира траншеята, която изровихме и като унищожи обсадните ни машини — рече капитанът и погледна Хармодий. — Ще го направи лично, с мощни заклинания, които да преодолеят херметистката защита на стените.

Хармодий кимна енергично.

— Целта му е да щурмува Замъка на моста. Заинтересува се от него едва сега, защото кралят е на западния бряг на Кохоктън. Докато мостът е наш, можем да вдигнем обсадата за един следобед.

— Няма как да сте сигурен в това — каза Йеханес.

— Понякога — започна капитанът, гледайки магьосника, — понякога човек е сигурен независимо от доказателствата. Врагът ни не умее да воюва. Всъщност, той се учи на обсада от нас. От грешките си, когато го побеждаваме. Преди около три дни е разбрал, че кралят идва по южния бряг на реката. Личи си по темпото, с което ни напада — довърши той и сви рамене, а Йеханес поклати глава:

— Ако грешите…

Червения рицар удари с юмрук по масата.

— И кога точно съм сгрешил досега? До момента се справям направо отлично, извоюваме победа след победа, дори когато се случи да се препънем. Все още не сме загубили крепостта, въпреки че вражеската армия ни превъзхожда двадесет към едно! — Той се огледа. — Складовете ни са пълни. Броят на жертвите е приемлив. При тези обстоятелства дори да стане най-лошото… — опита се да се овладее той, осъзнал, че е твърде ядосан, за да ги убеди, но думите му просто се изливаха навън, — тази вечер ще загубим обсадните машини, но на него пак ще му отнеме четири дни да щурмува Замъка на моста и ще му трябват хиляди изчадия, за да успее. И въпреки това пак няма да има шанс да превземе тази крепост!

Сер Майлъс изсумтя.

— Мисля, че току-що обрекохте гарнизона ми на смърт.

Капитанът сви рамене.

— Аз ще поема командването на Замъка на моста, а вие ще останете тук. Във война сме и не губим. Защо обмисляте дали да се предадем?

Йеханес мъчително преглътна.

— Говорете! — настоя капитанът. — Защо всички мълчите?

— Очите ти греят в червено — тихо се обади Амичия.

Игуменката изсумтя.

— Всеки млад мъж би се сдобил с пламтящи червени очи, стига да можеше — заяви тя и стана. — Аз обаче съм съгласна с вас, капитане. Отсега нататък да не съм чула и дума за примирие, отстъпление или компромиси. Прехвърли ли тези стени, Дивото ще ни избие.

Тя вдигна жезъла си и в този миг сякаш порасна. Не изглеждаше по-висока, по-красива или по-млада, а по-могъща от всички тях.

— Не бъдете слабохарактерни, приятели мои — рече тя, а от усмивката ѝ струеше топлината на слънцето. — Ние, жалките човеци, сме най-силни, когато се обединим. Заедно можем да се опълчим на Дивото, но един по един сме силни колкото най-слабия сред нас.

Тя се смали и седна, Хармодий не обели нито дума, а сер Майлъс се наведе напред.

— Капитане — каза той.

— Да, месир?

— Съгласен съм, той ще се опита да ни превземе. Осигурете подкрепления на гарнизона, а на мен — повече свежи войници и ще го удържа една седмица.

Капитанът се успокои и седна.

— Чудесна идея. Вземете ги със себе си и се върнете в Замъка възможно най-бързо.

Хармодий поклати глава.

— Все още смятам, че дори да можехме да правим заклинания заедно, той е твърде умен — рече той и разкърши рамене като борец от Севера, който се кани да влезе в двубой. — Въпреки това ще участвам. И признавам, че капитанът има право — не е нужно да го побеждаваме, стига ни да го накараме да изглежда слаб.

Игуменката се усмихна.

— Добре казано, ето такава компания обичам. Нека сервират храната.

Вечерята не беше богата — нямаше печен лебед, пауни с позлатени клюнове или езици от чучулиги. Обсадните машини бяха избили дузина овце по хребета, така че всички в крепостта ядяха овнешко и трапезата на игуменката не беше изключение. Еленовата наденица обаче беше чудесна, а вината — още от древните времена, когато човеците бяха превзели крепостта.

Разговорът потръгна бавно, но след втората чаша вино Маг най-сетне сметна неприличните истории на Том за забавни, а приставът Йони направо се смееше с глас, докато слушаше разказа му за ученика и съпругата на рогорезбаря. После самият той реши да се включи, разказа им за свещеника, който изменил на обета си и отец Хенри го изгледа кръвнишки.

Игуменката им наливаше вино, капитанът седеше от дясната ѝ страна, а Амичия — от лявата. Щом разговорът мина на общи теми, игуменката се обърна към него.

— Разрешавам ви да разговаряте с нея — рече тя.

Червения рицар се опита да се усмихне.

— Очите ми може би още светят — каза той.

— Гневът и похотта са различни грехове — рече игуменката. — Амичия ще даде светите обети, капитане. Би трябвало да я поздравите.

— Поздравявам я от цялото си сърце. От нея ще излезе изключителна монахиня, а след време очаквам да стане и изключителна игуменка — каза той и отпи от чашата си.

— Тя не е за вас — каза игуменката, но в думите ѝ нямаше горчивина.

— Повтаряте ми го постоянно — кимна капитанът. — Докато в същото време я люлеете под носа ми както морков — пред магаре.

Той отхапа парче месо. Раздразнението му пролича единствено по рязкото движение, с който разряза овнешкото.

— Седя на един лакът от теб — обади се Амичия и той ѝ се усмихна.

— Отново я хапете с очи — каза игуменката и поклати глава.

След вечерята игуменката помоли магьосниците да останат и Маг се изненада, че кани и нея.

— Аз използвам силата много бавно — каза тя. — Дори не знам…

Шивачката млъкна и сви рамене, а Амичия сложи ръка на рамото ѝ.

— Усещам магията във всеки твой шев — рече послушницата.

Хармодий изсумтя.

— Вие смесвате зеленото със златното — каза той. — Трябваше да дойда тук още преди години, за да разбиете вижданията ми за херметизма на пух и прах.

— Нека да застанем в кръг и да се свържем, такава е волята ми — рече игуменката.

Хармодий трепна.

— Искате да споделя тайните си с всички жени в стаята?!

— Вие нямате време да обучавате някакви си жени — сопна му се Амичия. — Твърде търпеливи сме със заклинанията си, нали така?

— Жените са много подходящи за церене — каза Хармодий.

Амичия вдигна глава, над нея изплува златистозелена сфера и тя плавно я придвижи до центъра на пространството между нея и магьосника.

— Опитайте с мен — каза послушницата. Гневът в думите ѝ изненада капитана, но игуменката само се усмихваше като котка.

Хармодий сви рамене и удари сферата с фантазъм. Тя помръдна с един пръст, а после се стрелна към него. Той я улови и с усилие се опита да я отблъсне. Накрая тя започна да се отдръпва — бавно, но без да спира.

— Разбира се, че е по-силен от теб — рече игуменката, щракна с пръсти и изгаси сферата. — Но не толкова, колкото очакваше. Нали, магьоснико?

Хармодий си пое дълбоко дъх.

— Много сте могъща, сестро.

Капитанът се ухили.

— Да се свържем. Смятам да запазя някои спомени за себе си — учителката ми ме научи как да издигам стени, докато отварям вратите.

— Ще дам много, а в замяна ще получа твърде малко — рече Хармодий. — Въпреки това игуменката има право, а аз не съм самотен остров — каза той и протегна ръка на Амичия, която любезно я прие. Наредиха се в кръг, като играещи деца.

— Капитане, смятам да се помоля. Постарайте се да не изчезнете в облак дим — каза игуменката и започна „Отче наш“.

До вратата стоеше Пруденция.

„Да беше ме помолил да премета, щом ще имаш гости“ — рече тя.

В залата изникна игуменката. Тук беше млада, висока и стройна, но със закръглени форми, а лицето ѝ излъчваше земно спокойствие, което не подхождаше на буйния ѝ дух. Амичия беше изящна и зелена, а Хармодий — млад и силен като странстващ рицар, със златен ореол. Майрам сияеше като полирана бронзова статуя. Маг си беше същата.

Той се намираше както в своя палат, така и на красивия мост на Амичия. Освен това седеше на удобно кожено кресло в голяма стая, застлана с плочки — това положително беше убежището на Хармодий — заобиколен от шахматни дъски и колела със свои колела. Стоеше и в параклис, заобиколен от статуи на рицари и техните дами — или, както осъзна след малко, на дами и техните рицари. Всяка двойка бе свързана със златна верига в този храм на придворната любов, който сигурно беше убежището на игуменката. Коленичи и пред простичък каменен олтар с чаша алена кръв на него — убежището на Майрам. Стоеше и в голямата зала на манастира, а в ръката си държеше игла. Убежището на Маг беше извън тях и в този миг той осъзна колко могъща беше тя. Докато останалите боравеха с Имагинерното, тя използваше Реалното.

Наоколо му искреше от чистота, здраве, живот и сила… а времето просто го нямаше. Той научи много и предаде много от знанията си. Съставиха план и внезапно, сякаш след края на целувка, той дойде на себе си.

После отстъпи безсилно от тях, изтощен от продължителността на свързването им. Чуждите гледни точки бяха натрапчиви и изнурителни, но също като Хармодий той мълниеносно разбра, че едно сестринство от монахини е идеалната основа за херметистки хор, защото те се учеха на магия и дисциплина заедно.

Старият магьосник поглади брадата си.

— Поемаш целия риск, момче — каза той на глас.

Капитанът криво се усмихна на всички.

— Едно-единствено идеално жертвоприношение — рече той, а игуменката изви очи към небето.

— Понякога богохулствата ви са просто банални — каза тя. — Постарайте се да не умрете. Всички доста се привързахме към вас.

Амичия срещна погледа му и се усмихна, а той ѝ отвърна.

— Чакат ме много приготовления — рече капитанът, поклони им се и изчезна в нощта.

Първо отиде до северната кула и се изкачи по стълбите до втория стаж. Движеше се съвсем тихо, черните му кожени ботуши и гладките им кожени подметки не издаваха нито звук. Комарджиите лесно долавяха дрънченето на сабатони.

Том Лошия играеше на пикет.

— Да поговорим — каза капитанът.

Том стреснато вдигна глава, стисна устни и остави картите на масата с лицето надолу.

— Такава ръка мога да оставя по всяко време — предпазливо рече той. Пияндето криеше нещо под дланта си, но предвид обстоятелства капитанът не смяташе, че има смисъл да му пука.

Пияндето сви рамене.

— Като се върнеш, пак ще са същите — каза той.

— Гледай да е така — отвърна Том и последва капитана до балкона на гарнизона, който гледаше към двора.

— Милорд? — официално изрече великанът.

— Тази вечер ще изляза да пояздя, Том — каза тихо капитанът. — Сред врага. Искам и ти да дойдеш.

— Разчитайте на мен — жизнерадостно отвърна другият.

— Ще се опитаме да му видим сметката — каза началникът му, като вдигна ръце и разпери пръсти, сякаш от челото му излизаха разклонени рога или клони.

Очите на Том едва забележимо се разшириха и той се разсмя.

— Каква смахната шега! — каза той. — О, голям кеф ще бъде!

— Забрави за смените по график, искам най-добрите. Избери двадесет войници — рече капитанът.

— Всички, които са на крака — рече Том. — Отивам.

— Щом се стъмни напълно, тръгваме. Ще трябва да ме прикриваш, докато… Том, нали знаеш, че ще се наложи да използвам силата? — попита Червения рицар.

Том се ухили.

— Предполагам — отвърна той и извърна глава. — Всички казват, че сте я използвали срещу демоните.

Капитанът кимна.

— Вярно е. Ако пак се стигне дотам, ще трябва да ме прикриваш. Не мога да се бия и да правя заклинания — каза той и се ухили. — Така де, не мога да се бия и да правя заклинания както трябва.

Том кимна.

— Разчитайте на мен. Само че… в тъмното? Срещу онуй рогатото? Трябва да вземем и един менестрел.

Капитанът се обърка от тази рязка смяна на темата.

— Менестрел?

— Някой, който да опише събитията, капитане — рече Том Лошия и се втренчи в мрака отвън. — Защото от това ще излезе песен.

Младежът не беше съвсем сигурен как да реагира, така че просто плесна великана по рамото.

Том хвана ръката му.

— Нали не си мислите, че ще успеем да го убием със стомана?

Капитанът заговори по-тихо.

— Не, Том. Не мисля, че това е възможно, но въпреки това ще опитам.

Том кимна.

— Значи ние сме примамката, а?

Изражението на Червения рицар стана мрачно.

— Твърде схватлив си, приятелю.

Том кимна.

— Когато във въздуха витае смърт, виждам какво става и зад тухлена стена.

Торн разполагаше с всичко необходимо, за да продължи замисъла си. Състави двата си най-мощни фантазма предварително и ги скъта в живи същества, които беше създал именно за тази цел — две миди, прилепнали като плужеци към покритата му с мъх каменна черупка.

Не си направи труда да наругае змейовете, задето се провалиха — в най-добрия случай шансовете им за успех бяха извънредно малки. Сега обаче той трябваше да свърши тази работа, а никак не му се искаше. Не искаше да се изтощава, като атакува лично крепостта. Не искаше да излиза на открито и да стане уязвим за нападенията на ученика му и на тъмното слънце. Колкото и жалки да бяха, не им липсваха умения. Не искаше да се бие с нея, въпреки че здравият разум му подсказваше, че щом я убие, ще стане много по-силен. Връзката му с нея беше връзка с миналото. Слабост.

Изобщо не желаеше да прави всичко това, защото и да загубеше, и да спечелеше, се беше забъркал със сили, които го принуждаваха да действа, увеличаваха могъществото му, правеха го по-видим.

„Проклети да са всичките — каза си той. — Най-вече онези безполезни демони.“ Това си беше тяхната крепост, а вместо да му помагат, те не го изпускаха от очи, дебнеха кога да му подлеят вода. А и Туркан не успя да убие тъмното слънце.

Торн хранеше известни съмнения. В интерес на истината, той беше изпълнен със съмнения и за пореден, може би стотен път от началото на обсадата насам се замисли дали да не вземе огромния си жезъл и да се върне в Дивото. Без него обаче то можеше да се провали, а това би било истинска катастрофа. В най-добрия случай щеше да се окаже фатално за дългосрочните му планове.

Той вдигна ръце и силата веднага се вля в тях. На няколко метра наоколо му беше толкова концентрирана, че събра цял рояк феи.

Торн се опита да си представи света без нея. Щеше да му липсва. Навремето тя бе аршинът, по който се мереше, само че тази част от личността му вече почти я нямаше и беше време да се научи да живее без нея.

Ами ученикът му?

„Слабост е да ти липсва човешка компания.“

Дивото трябваше да победи. Хората бяха бълхи, които застрашаваха здравето му. Бе дошъл моментът да действа и той можеше да си представи как всичките му действия, още от първия му съзнателен миг, са го довели до тази кулминация.

Торн се откъсна от мислите си и се огледа. Мракът не му пречеше. Обърна се към Ексреч.

— Хората ти трябва да щурмуват траншеята — каза той. — И да я удържат. Така ще отделим крепостта от Замъка на моста.

— А после ще копаем — каза Ексреч.

Торн се приведе, за да изрази съгласието си, а на Туркан каза:

— Тъмното слънце ще дойде за мен.

— Ще му направим засада — обеща демона.

Торн погледна към троловете си — могъщи същества, за които подозираше, че в древността са били създадени от магьосници, за да им служат като телохранители. Сега разполагаше с две дузини от тях, както подобава на някой, който е станал Властелин от Дивото. Той светеше като фар и троловете бяха дошли при него. Вече не му се струваха ужасни, а красиви. Така майсторът-резбар гледа на най-съвършеното си длето, което сякаш е било създадено специално за неговата ръка.

Торн тупна по земята с огромния си жезъл.

— Тръгвайте — нареди той на своите пълководци.

Игуменката усети заклинанията, които правеше Торн. Беше си легнала, за да си почине, но нещата започнаха да се развиват по-скоро от очакваното. Тя седна на леглото, посегна към нишките от сила, които я обвързваха с крепостта и усети присъствието му и плановете, които кроеше за дома ѝ. После присви очи и посегна към връзката, която винаги щяха да споделят.

„Предател!“

Тя хвърли думата насреща му като канара от женско презрение.

„София!“ — извика той в Имагинерното.

Тя запрати предизвикателството си към него, усети как омразата ѝ попада право в целта, разчете мислите му и разбра, че им е приготвил капан, че сред хората ѝ има предател, точно както отдавна подозираше. После хукна към двора, голите ѝ стъпала пляскаха по каменния под, а неприбраната ѝ коса се ветрееше зад гърба ѝ като опашката на комета.

Усети отговора му и вдигна защитата си. Почувства и неговата — издигаше се бавно, но щом застана на мястото си, бе непроницаема като желязна стена. Не можеше дори да долови мислите зад нея, чувстваше само присъствието му, като зад някакъв воал. Игуменката тичаше и се молеше… за унищожението му.

Младият капитан стоеше до бойния си кон, а зад него чакаха двадесет рицари.

— Не отивайте! — изкрещя тя. — Той ви чака! Това е капан!

Капитанът ѝ се усмихна и махна на Майкъл, който носеше шлема му.

— Вече идва насам, а? — рече ѝ той, обърна се към рицарите си и извика: — На конете!

Тя грабна юздите и огромният боен кон светкавично прещрака със зъби към ръката ѝ. Спаси я само бързата реакция на капитана. Червения рицар плесна шията на Грендъл, животното отстъпи крачка назад и тръсна глава, сякаш казваше: „Можех, стига да исках.“

— Той ще дойде всеки миг…

Оръженосецът му сложи шлема и намести авентейла върху бронята. Капитанът раздвижи раменете и ръцете си, първо наляво, после надясно. Из целия двор оръженосците нахлузваха бронираните ръкавици на ръцете на господарите си, а после посягаха към големите колкото млади дървета копия с дълги стоманени върхове.

Лицето на капитана се показа под ръба на шлема. Той се усмихваше.

— Да — каза Червения рицар. — Усещам присъствието му чрез вас — рече той и се засмя. — Какво сте направили?

— Казах му какво мисля за него — рече игуменката — Заряза ме и за какво — за власт? — каза тя, отметна глава назад и се изсмя като луда.

— Предполагам — започна капитанът, докато Майкъл наместваше шлема върху главата му, — че ударът ви е бил много ловък.

Тя поклати глава.

— Самолюбието му скоро ще го отърве от спомена. Аз обаче видях мислите му. В крепостта има предател.

— Знам — отвърна той с хищна усмивка. — Нали ви казах. Колкото до предателя, той от доста време насам му подава не особено вярна информация. Сега е моментът, няма да ни се отвори друга възможност. Нека ни залага колкото си иска капани — понякога всичко опира до бързина и дързост. Той е внимателен. И самоуверен. — Капитанът сякаш сияеше от силата, която беше събрал. — Смята, че ще спечели битката, аз също. Единият от двама ни греши. Можем само да дадем всичко от себе си, така че пазете се, милейди.

Главната порта се отвори.

— След мен! — нареди капитанът.

Тя се дръпна от пътя му и се загледа след него. Копитата на конете чаткаха по камъните, а рицарите се протягаха към нея — сер Франсис Аткорт прие благословията ѝ и тя вдигна ръце, за да се помоли за Робер Лилиар, който ѝ отдаде чест. Томас Дъръм ѝ се поклони от седлото и я подмина.

Червения рицар се спря на портата. На балкона над нея игуменката видя Амичия и забеляза как капитанът докосва кърпичката на рамото си, а послушницата свежда глава. Грендъл се вдигна на задните си крака, скочи през портата и изчезна в мрака.

Игуменката се обърна към Пияндето, който стоеше до нея.

— Всички да отидат в мазето и да легнат на земята — рече тя. — Всички до един!

После се затича през двора, крещейки заповеди.

Камбаната би тревога и всички стрелци наизлязоха от казармите, за да застанат на постовете си. Нямаше нито един без броня, всички знаеха какъв е залогът.

Игуменката спря в двора и се огледа, а последните врати се затвориха с трясък. Тя кимна със задоволство, каза си, че ѝ се ще да имаше време да открие отец Хенри и хукна към параклиса.

Отец Хенри видя игуменката да говори с момчето си и отвращението ясно се изписа на лицето му. Всичките бяха изчадия на Сатаната — и игуменката, и наемникът, и сестрите. Беше заобиколен от вещици и вещери, сякаш гниеше в Ада.

Не смяташе да бездейства повече. Можеше да ги унищожи, разполагаше с всички инструменти, които обикновен човек би използвал срещу злото. Знаеше, че няма да оцелее, но през целия си живот бе понасял болка и тормоз в името на правдата. Съжаляваше само, че няма да може лично да убие наемника. Този човек сякаш бе въплъщение на Сатаната.

Отец Хенри влезе в параклиса, където се бяха събрали дузина сестри. Вече знаеше, че не са истински монахини, а вещици. Идваха, за да пеят скверната си подигравка със светите химни.

Насили се да се усмихне на Майрам, която бе твърде заета, за да му обърне внимание. В този миг отецът си представи как вдига камата, как убива Майрам и дузината вещици с нея…

Сведе очи, за да не прочетат мислите му и се прокрадна до олтара. Бръкна зад него, сграбчи дългата пръчка от тежко дърво и безпогрешно откри стрелата, която му трябваше. Беше черна като сърцето ѝ. И извънредно забележителна — на три пръста под върха от бяла кост, а останалата част — от вещича гибел.

Планът му се крепеше на грижлива подготовка и херметистко майсторство, така че фактът, че двадесет храбри мъже и една жена на средна възраст първо трябва да рискуват живота си, за да разчистят пътя, му се стори голяма ирония. Дори не знаеше дали са успели. Торн обаче по никакъв начин нямаше да очаква той да мине на кон през Долния град. Всъщност капитанът се беше погрижил врагът да го очаква на покрития път.

На мястото, където преди се намираше Долният град, изникна ред светлинки — незначителна магия, почти незабележима вълничка в бурно море. Въпреки това щом се появиха, той насочи Грендъл към тях — те указваха безопасен път през руините на Долния град.

Капитанът осъзна, че светлините му дават кураж — нямаше да се провали заради някоя дребна подробност. Предстоеше истинска битка. Той се ухили под забралото с форма на гарванов клюн и посегна към Пруденция. Просто влезе в стаята, без дори да се доближава към вратата. Само докосна учителката си и тя се усмихна.

„Намери ми Хармодий — каза той. — Отвори връзката.“

Тя се намръщи.

„Има неща, които трябва да ти кажа…“

Капитанът се ухили.

„После“ — рече той, пое съвсем малко от слънчевата сила, която бе скътал в един пръстен, даден му от игуменката и я използва в Имагинерното, за да захрани нощното си зрение.

В реалността нощните му възприятия се промениха. Замисълът на капана му стана ясен и той се ухили като вълк, чиято плячка е започнала да се изморява.

Торн бе изпратил изчадията си в окопите край онова, което бе останало от стените на Долния град — окопите, изкопани от хората му, за да имат връзка със Замъка на моста. Сега бяха пълни с блатници, което го устройваше напълно, а на юг, в началото на защитената пътека, която стрелците превземаха отново и отново всеки ден от обсадата, чакаше отряд от демони. Бяха поне четиридесет — достатъчно, за да избият рицарите му.

Капитанът се ухили. „Не минах оттам“ — самодоволно си каза той. Децата на Дивото не се криеха в Имагинерното толкова хитро, колкото хората. Докато се носеше по стръмния път в лек галоп, му хрумна, че не се крият, защото то е естествената им среда. Или нещо подобно.

Накрая видя и Торн — намираше се в равнината и спокойно вървеше към града, а грамадната му фигура се извисяваше над съюзниците му. Дори от това разстояние се виждаше, че е с една глава и рамене по-висок от троловете, които го заобикаляха. Беше висок поне шест метра, с пищни разклонени рога, щръкнали от двете страни на подобното му на каменна плоча лице. Въпреки ръста си обаче от петстотин крачки не изглеждаше особено страховит, макар че нощното зрение на капитана го виждаше като фар, а силата му се виеше на стотици нишки, които водеха към небето, към тварите наоколо му и гората зад гърба му. Пазеха го две дузини тролове, което ясно подсказваше колко е могъщ.

Докато Червения рицар го наблюдаваше, рогатият мъж вдигна жезъла си.

Торн вдигна жезъла си. Виждаше тъмното слънце съвсем ясно и за миг се изкуши да запрати могъщото си заклинание по тайнственото изродено същество, но в крайна сметка плановете трябва да се спазват. Той посегна към плужека на лявото си рамо и по дясната му ръка плъзна зелен огън, който ярко блесна на върха на жезъла му. Беше като радост, като абсолютната кулминация на любовта.

Светлината носеше цвета на дълбоки гори в съвършен летен ден и не се съсредоточаваше в точка, линия или сфера. Тя беше навсякъде.

Игуменката, която пееше с хора си, усети атаката срещу защитните заклинания, почувства как се разтрисат и извиси глас със сестрите си. Чуваше ги и усещаше присъствието им в Имагинерното, заедно с това на Хармодий и Амичия.

Светлината беше навсякъде, а зеленото ѝ сияние беше изкусително като желанието на младите да избягат от задълженията си и да се забавляват. Игуменката помнеше лятото — летните дни край реката, допирът на водата, когато влизаше да плува, конят ѝ, който пощипваше тревата по брега…

Далеч, далеч от нея, магиите, които защитаваха дома ѝ, бяха…

Хармодий разчете заклинанието, осъзна колко хитро и сложно е то и точно когато се накани да го блокира, видя капана. Торн искаше той да го отклони встрани.

Лятната светлина представляваше коварна магия, която удряше защитните заклинания от всички страни и изсмукваше силата им, насочвайки я към Дивото. Майсторството, с което бе изработена, беше великолепно, силата, която я захранваше — величествена, а всяка блокираща магия или опит за подсилване на защитните заклинания щеше да бъде изсмукана заедно с тях в зейналата паст, която ги очакваше.

„Ако оцелея след всичко това, трябва да науча това заклинание“ — каза си Хармодий, грабна тънкия си меч, изтъкан от яркосиня светлина и преряза връзката на игуменката със защитните заклинания на крепостта.

Те рухнаха, а Торн изръмжа от задоволство, помрачено от ясното съзнание, че Хармодий е направил единственото, което можеше да му помогне да не бъде изсмукан заедно с тях.

Феите затанцуваха около главата на му, привлечени от внезапно появилата се нова сила — древната мощ, която даваше живот на вековните заклинания. Тя изтичаше в земята под краката му и нежните създания се къпеха в нея — крилатите им телца приличаха на миниатюрни ангели, прелитащи през светлинна дъга.

С рухването на последното заклинание сякаш се отвори прозорец. След него не остана нищо, но Торн не се спря. Вдигна жезъла си и направи втората си магия, запращайки я като най-обикновен чук.

Блесна ослепителна светлина и Едноръкия, Трикракия, требушетът и горната трета на северната кула изчезнаха. Последвалият взрив строши всички прозорци в крепостта и витражите се превърнаха в ураган от цветен шрапнел.

Гърбът на отец Хенри, който се беше скрил зад олтара под огромния прозорец, бе нарязан до кръв. От туниката му не остана почти нищо, макар че ръцете и главата му бяха покрити. Той изкрещя.

Червения рицар посегна към палата си и почерпи сила от пръстена.

Бе скрил овъгленото парче плат в ръкавицата си, за да не го загуби в мрака. Намери го и изля силата в него. На метър под дъските на дъното на ямата, под краката на блатниците, пламнаха десет фитила, а в крепостта огромен изблик на сила надипли нощния въздух и едва не свали капитана от гърба на Грендъл. Фитилите обаче бяха запалени и сега…

Сега трябваше да изминат стоте дълги секунди до Армагедон.

Бе стигнал до основата на склона и сега следваше пътеката между първата и втората синя светлина сред руините на задната порта. Тук Грендъл не можеше да бърза и това беше най-слабата брънка в целия план. Щом капитанът виждаше Торн, значи Торн виждаше него, но именно това беше целта — Торн да го види. Въпреки това демоните вече тръгваха, явно осъзнали, че са заложили засадата на грешното място. А и огромните твари около врага бяха нещо ново.

Торн вече беше унищожил требушета.

„Закъсняхме.“

Капитанът бе прекосил половината град. Грендъл тичаше в тръс — една погрешна стъпка сред руините и щеше да рухне. Рискът беше безумен.

Петдесет секунди.

Червения рицар се обърна в седлото и погледна назад. Том беше точно зад него и звукът от придвижването на рицарите изпълни нощта, нарушавайки тишината, настъпила след взрива на кулата.

Докато Грендъл прескачаше една паднала таванска греда, капитанът се изправи в стремената. Сините светлини сякаш се накъдриха… и той се озова в полето зад външната стена. Том Лошия яздеше точно зад него и двамата дръпнаха юздите едновременно.

Капитанът обърна Грендъл и насочи главата му към рогатата фигура, която сега беше на нивото на очите му, само на двеста крачки пред тях. В мрака зад него вилазката се подреди в клин, оставяйки зад себе си бъркотията от камъни и керемиди, които някога бяха представлявали град.

„По дяволите, колко сме добри само“ — помисли си капитанът.

Той вдигна ръката, с която държеше копието, използва малко сила, за да запали светлина на върха му, но не каква да е, а ярка като звезда и замахна надолу. Грендъл едва забележимо се стресна, а после мина от стоеж в галоп за три крачки, сякаш бяха в тренировъчния двор.

Тридесет секунди.

Торн наблюдаваше наближаването на тъмното слънце и го чакаше, изпълнен с възхищение и омраза към изроденото същество. Приличаше на човек, но не беше човек, а някаква странна смесица между човек и дете на Дивото. Щеше да го съжали, но го мразеше, защото смесицата беше различна от неговата.

То наистина наближаваше, точно както го предупреди тайният му приятел, но не по пътя, който му беше описал. Това означаваше, че шпионинът му е бил разкрит. Което пък означаваше…

Тъмното слънце носеше толкова много сила, че беше обявило присъствието си на всички на бойното поле. Торн за пръв път можеше да го огледа както трябва и изпита нещо… не точно страх, но това създание го предизвикваше като огромен хищник, чийто рев се носи чак от другата страна на блатата. Всички местни го чуваха. Някои се изплашиха, други бяха привлечени към него. Такъв беше законът на Дивото… значи тъмното слънце бе един от тях, а това означаваше…

Изродът се движеше прекалено бързо, а откритието осени Торн твърде късно. Докато обмисляше сътворението му, огромното му бавно сърце бе отмерило твърде много удари и човекът успя да прекоси руините на Долния град като даг — толкова бързо, че когато демоните изскочиха от скривалището си и хукнаха да го спасяват, вече беше твърде късно. Клинът от рицари ги беше подминал.

Нещо го забавяше!

„Кучка!“ — изрева Торн в съзнанието си. Тя му налагаше волята си…

Отърси се от магията ѝ още докато…

Капитанът докосна хълбоците на Грендъл с шпорите си, за да му даде знак, че не бива да си пести силите. Предстоеше голямото усилие.

Торн чакаше с лице към крепостта, а уродливите му телохранители-чудовища, облечени в брони от дърво и кожа, стояха рамо до рамо с огромни сърпове и бодливи тояги в ръце. Сияеха, но не в свежо лятнозелено, а в някакъв болнав цвят на гнилоч.

Червения рицар се надяваше да опази копието си за Торн с помощта на един трик от тренировките и даде знак на Грендъл да наведе глава, а после бързо замахна и тролът последва върха на оръжието му, замахвайки нагоре. Докато капитанът го парираше, Грендъл го удари с огромната си глава и шипът на челото му се заби в покритите с камък гърди. Беше дълъг петнадесет сантиметра, с остър като игла връх и основа колкото човешка длан, а конят бе няколко пъти по-тежък от трола. Рогът разцепи каменната плоча на две и проби кожата му, строшавайки гръдната кост. Грендъл повали чудовището на земята и стовари огромното си подковано копито точно върху таза му, а сблъсъкът изобщо не го забави.

С рутина, придобита след стотици двубои, капитанът отново остави тежестта да повлече копието му надолу. Торн беше на десет стъпки зад телохранителите си и тъкмо се извръщаше, за да се защити с магия.

Червения рицар се наклони напред, добавяйки силата на тялото и хълбоците си към тежестта на коня. Дали благодарение на късмета, дали на интуицията му, копието се заби на педя от мястото, където балистата бе улучила Торн преди часове и го накара да залитне. Магьосникът се залюля, посегна с жезъла си… а после се стовари с трясък на земята.

След сблъсъка капитанът едва успя да дойде на себе си. Имаше чувството, че копието му се е забило в замък, но успя да се задържи на седлото и продължи нататък, изоставяйки оръжието си. Следващите двама в клина — Том Лошия и сер Танкред — също забиха копията си в противника. Поне така се надяваше, защото препусна нататък, гонен по петите от останалите телохранители. На ръст троловете бяха колкото него и можеха да пробият бронята му с един-единствен удар. Той обаче летеше напред, сякаш окрилен от божествено вдъхновение. Привеждаше се, Грендъл танцуваше и двамата някак успяваха да избегнат оръжията им.

Конят прониза и следващия трол. Рогът от усукана стомана се вряза дълбоко в страшилището и когато огромният жребец рязко спря, яростно изцвили и блъсна чудовището с копитата си с точността на боксьор и мощ, непосилна за десет рицари, ездачът му за пореден път едва не падна. Нездравото зеленикаво сияние угасна между първия и втория удар по огромната каменна глава и Грендъл победоносно се изправи на задните си крака, а капитанът измъкна огромния си меч.

Отляво се чу крясъкът на друг трол, който се изпъна в целия си ръст и бе ударен в гърдите с копие, което го свали по гръб на земята.

— Пукни, кучи сине! — кресна Том Лошия и изчезна в зеленикавия мрак. Макар и известен с лошия си нрав, с престъпленията, разврата и безобразните си маниери, на озареното от пламъци бойно поле той сякаш бе самото въплъщение на войната и докато рицарите летяха в галоп край него, капитанът с възхищение гледаше как великанът помита троловете, без копието му да трепне нито веднъж.

— Лохлан за Аа! — изрева той.

Когато оръжието се строши в третата му жертва, Том изтегли дългия си меч от ножницата и той засвистя във въздуха, улавяйки блясъка на пожарите в равнината всеки път, когато достигнеше връхната си точка. Приличаше на жив пламък, който се издигаше и падаше с безскрупулната точност на сърп в ръцете на жътвар, който прибира зърното през първите дни на есента.

Съвсем сам, Том отвори дупка в строя на чудовищата. Капитанът смушка Грендъл, от дясната му страна изникна каменна глава и той замахна с всичка сила, изправяйки се в стремената. Мечът отхвръкна от камъка, но главата се спука и падна, а ревът на дага премина в протяжния грак на падащ гарван.

Накрая Червения рицар пресече строя и мина зад врага. Мечът му беше покрит със зловонна зелена кръв, а оцелелите тролове зад гърба му вече се събираха, за да му отрежат пътя към крепостта. Свежият пролетен въздух изведнъж се изпълни със стрели. Издаде ги единствено свистенето им, а той почти не го забеляза — ушите му пищяха. Внезапно обаче те се посипаха отгоре му… и върху Грендъл.

Трак!

Трак-зън-ТРАК!

Зад троловете имаше ърки, които стреляха в мелето. Или не ги беше грижа, че може да улучат някого от своите, или бронята на Торн просто бе твърде здрава, за да го е страх от стрелите им.

Още чудовища нападнаха рицарите му и от двете страни и капитанът мина в галоп, за да стигне до дългия ров, който бе наредил да изкопаят. Вътре бъкаше от блатници.

„Готови ли сте?“ — попита той в Имагинерното и погледна назад. Том Лошия вече се беше обърнал, заобикаляха го поне дузина рицари. Всички знаеха какъв е залогът, помнеха и плана му. Макар и изгубил представа за времето, капитанът беше сигурен, че моментът наближава.

Подкара коня си право към окопите, като се чудеше дали е успял да убие Торн. По-скоро се надяваше — трябваше да се надява, беше му нанесъл страховит удар. До траншеята оставаха само няколко стъпки. Шепа стрели полетяха към него, но бързината им бе смаяла блатниците не по-малко от господаря им. Тогава Грендъл скочи и за миг двамата полетяха.

Капитанът се приземи, бронята му издрънча, зъбите му изтракаха, челюстта го заболя, а шлемът се удари в челото му въпреки подплатената шапка. За един жизненоважен миг той ослепя, Грендъл потрепери и се спъна. Навсякъде около тях рицарите прескачаха окопите, а блатниците се обръщаха, но твърде бавно.

Том прескочи траншеята последен, приземи се и подмина Грендъл, който забавяше ход по команда на ездача си. Подлъгани от скоростта, с която ги бяха прескочили, блатниците преляха над ръба на окопа, а капитанът едва успя да си помисли: „Сега е моментът.“

Нафтените бомби под дъските на траншеята пламнаха. Не се взривиха, просто лумнаха с мощен съсък, сякаш по волята Божия и зад тях остана само стена от пламъци. Капитанът щеше да избухне в победоносен смях, но в този миг Грендъл загина. Бе дал живота си, за да преведе своя господар над рова въпреки дузината копия, забити в тялото му. Жребецът се стовари на земята и всичко потъна в мрак.

Една трета от хора вече го нямаше. Хармодий намери игуменката и я сграбчи за лакътя, но тя се изправи с жилавата гъвкавост на танцьор и посегна към Имагинерното…

Той беше пострадал. Момчето го беше ранило.

Хармодий помогна на Майрам да остане на крака и хорът отново запя. Гласовете им потрепваха несигурно, но отново започнаха да набират сили. Този на Амичия надделяваше над останалите — в продължение на една дълга минута тя бе носила тежестта на целия хор съвсем сама.

Магията още си беше на мястото — огромната сила от извора, вплетена в чародейството на хора. Хармодий разпери ръце, вдигна жезъла си и започна да прави заклинание.

Отец Хенри лежеше в локва от собствената си кръв, а ушите му пищяха. Болката в гърба и раменете му беше неописуема. Той изпищя. Христос обаче бе понесъл агонията. Тя беше като врага — можеше да бъде победена.

Свещеникът се надигна на колене. Като по чудо тетивата на лъка му не беше прерязана от парче стъкло и той намести стрелата с треперещи ръце.

Торн усещаше болката от раните си, но не толкова ясно, колкото унижението от атаката им. Тъмното слънце му се подигра, като мина право през капана му, за да му се присмее.

Омразата го погълна. Той се изправи на крака, изпробва силата си и изръмжа. Улучи го стрела от арбалет, но той дори не се разсея. Разпери пръсти, запращяха пламъци и над главата му се разтвори купол от зелена светлина. В лявата му ръка като злачен щит изникна друг, а дясната вдигна жезъла му.

Торн пристъпи към окопите, а телохранителите му го последваха.

„Вижте ме само, приличам на герой от някой епос — помисли си Торн с горчива ирония. — И всичко трябва да върша сам.“

Не се затича, просто вървеше с огромни крачки към блатниците, които извираха от траншеята — скверна рана, която хората бяха отворили в земята. Внезапно пред него изригна стена от алхимичен огън. Не беше проявление на силата, в противен случай Торн щеше да го усети и да го потуши. Той дори се опита, прахосвайки няколко секунди, докато осъзнае, че врагът е напълнил празнината под пода на окопите с нафта. Бяха налели отровата си в самите вени на земята.

„Човеците трябва да умрат.“

Капитанът така и не изгуби съзнание, макар че се удари в земята със страшна сила. Изправи се, преди болката да успее да го изпълни — нямаше нищо счупено. Мечът му бе останал под тялото на Грендъл, но той сграбчи топчето на върха на дръжката и го издърпа.

Огледа се, но чаткането на копита му подсказа, че всичко е минало по-добре, отколкото бе дръзнал да се надява. Не искаше Том да остане и да умре, но и за миг не беше допуснал, че ще изгуби Грендъл.

Взе меча си не защото очакваше да оцелее, а защото това му се стори уместно. За пръв път от тръгването на вилазката имаше време да си поеме дъх. Извън очертанията на забралото му нощта беше огромна, тъмна и кипеше от насилие. Много от блатниците бяха успели да се измъкнат от окопа и някои последваха рицарите, преди да се подпали нафтата. Освен това той самият им въздействаше като пъклен фар. Идваха да го убият… Торн — също.

Червения рицар не съумя да се усмихне под наличника с форма на гарванов клюн, но не трепереше особено много и беше с акъла си. Сега задачата му беше да задържи вниманието на Торн колкото е възможно по-дълго и възнамеряваше да се постарае както трябва.

Той посегна със силата, призовавайки децата на Дивото да му служат, точно както го бе учила онази вещица майка му. Навремето се закле никога да не го прави, но това беше последната му битка, а залогът бе твърде висок. Той отхвърли клетвите на гневното момче и…

Предизвикателството на тъмното слънце беше изпълнено с презрение. То стоеше от другата страна на траншеята и подчиняваше блатниците на волята си.

Торн изкрещя пискливо от ярост, сякаш го бяха ударили, заряза всякаква предпазливост и прескочи стената от пламъци.

Наобиколи го цяла орда блатници и шлемът му се изпълни с острата им миризма. Никога не се бе оказвал тъй близо до тези същества, но въпреки отвращението си не можа да не забележи някои неща — как меките им черупки сякаш са оформени като броня, как от нагръдниците им излизат човекоподобни ръце. Зачака смъртоносния удар… но вместо това осъзна, че ги държи. Беше превзел мислите им.

Ето с каква цел е бил отгледан. Създаден. Обучаван. Превърнат в наточено острие.

Червения рицар започна да ги омагьосва.

Намираше се в палата си, а Пруденция бе слязла от пиедестала си и стоеше до обкованата с желязо врата. Натискаше я с каменните си ръце, но въпреки усилията ѝ тя се тресеше на пантите си.

„Той идва да те убие“ — каза Пруденция.

„Отвори вратата“ — отвърна капитанът, опитвайки се да овладее ужаса си.

„Иска да се биеш с него в Имагинерното! Ще погълне силата ти, самонадеяно дете такова! — извика тя. — Не го ли чуваш?“

Капитанът чуваше победоносния му рев чак в Имагинерното.

„Добре ще ми дойде един съвет“ — каза той.

„Не заставай срещу най-могъщите в света, преди да си станал много, много по-силен — прямо отвърна Пруденция, а после повдигна рамене. — Когато грубата сила не е достатъчна, използвай хитрост. Спомни си, скъпо момче, че той няма да е наясно с ограниченията на силата ти. Нарича те «тъмното слънце».“

Добър съвет, само че капитанът нямаше представа как да го използва. Посегна към Хармодий и отвори вратата.

Торн го чакаше.

Беше прекосил огнената стена и тлееше, парливият пушек от раните му се виеше на тънки струйки, а огънят в траншеята го огряваше откъм гърба.

Капитанът се закашля.

Торн се извисяваше над него и въпреки разстоянието той виждаше, че копията са го наранили. От дълбоката дупка в гърдите му се стичаше нещо тъмно и воднисто.

„Ти реши, че си ми равен, дребно човече.“

Червения рицар се опитваше да подтисне гаденето, дошло със страха. Каквото и да представляваше Торн, появяването му го изпълни с ужас и отвращение, обзе го някакво бездънно нездраво усещане, почувства се смазан и осквернен. Опита се да се пребори и в продължение на един безкраен миг виждаше само майка си, която му обещаваше да…

„Ти дръзна да ми се противопоставиш. Знаеш ли кой съм аз?“

Потънал дълбоко в хватката на ужаса, капитанът се сгърчи. Съзнателната, рационална част от личността му си отбеляза, че подобни въпроси задават само най-умопомрачените същества. Освен това цял живот се беше учил да се преструва на смел, когато му се щеше да се свие на топка и да заплаче с глас. Имаше чувството, че спори с майка си.

Направи магия — не за да го нападне, а за да подсили бронята си.

Вдигна меча.

— Ами — започна капитанът. Опита се да му отвърне небрежно, по вместо това прозвуча малко истерично. — Ами — опита отново той и този път гласът не му изневери. Навремето така предизвикваше майка си. — Както разбирам, някога си бил кралски магьосник.

Торн се наведе и една огромна гореща ръка го събори на земята. Капитанът предусети удара и замахна нагоре с меча, но щом докосна костеливата ръка на магьосника, острието се строши, а болката прониза рицаря въпреки стоманените му доспехи.

„Аз съм безмерно по-велик от човека, който бе кралски магьосник.“

Червения рицар не намери сили нито да се разсмее, нито дори да се изкикоти, но успя да се изправи на крака, както навремето, когато братята му го биеха.

Торн вдигна ръка и един от пръстите ѝ падна. Капитанът се изпълни с дива, безразсъдна радост, захвърли парчетата от меча си и извади тежката си кама.

— Ти си просто един от многото Властелини от Дивото, Торн — каза той и си пое дълбоко дъх, за да успокои болката в ребрата си. — Не се надценявай, някой може да те изяде.

„Добър удар — измърмори Хармодий в палата на спомените му. — Почти сме готови.“

Внезапно светът сякаш застина. Капитанът се опита да си представи лицето на Амичия, да се вкопчи в каквато и да е достойна, благородна или просто човешка мисъл, която не е породена от страх, която нямаше да означава, че е умрял, поробен от това създание… но не успя.

„Дръж се“ — каза Хармодий.

„Предизвикваш ме, така ли?!“

Червения рицар изправи гръб, опитвайки се да изглежда колкото се може по-висок и заговори:

— Майка ми ме обучи така, че да стана най-великия Властелин от Дивото — каза той, пое си отново дъх и произнесе следващото изречение сякаш замахваше с меча. — А ти си просто синът на някакъв търговец-парвеню, който се прави на онези, които го превъзхождат.

Рицарят нареди на блатниците си да убият Торн и те обърнаха оръжията срещу бившия си господар. Въпреки че никой не можа да прониже сияещата му зелена броня, Торн сви кокалестия си юмрук.

Много блатници загинаха. Яростта на магьосника беше неумишлена, той просто реагираше инстинктивно на предизвикателството и обидите.

„Ти си нищожество!“ — изрева Торн и юмрукът му се стовари върху капитана по-бързо, отколкото той можеше да парира удара или дори да реагира. Магът пак го просна на земята, само че този път рицарят чу звука от чупещи се кости. Може би ключицата. Ребрата — със сигурност.

Изведнъж се намери в палата си, а до Пруденция стоеше красив младеж, облечен в извезано със звезди черно кадифе. Капитанът беше толкова изплашен и объркан, че му трябваха няколко дълги секунди да осъзнае, че непознатият всъщност е Хармодий. Само дето не успяваше да задържи палата в съзнанието си — беше твърде изплашен и още докато чародеят отваряше уста, той дойде на себе си. Лежеше на земята, а болката беше удивително силна. Бронята му вероятно го бе спасила от смъртта, но не и от агонията.

Долови нечий смях и използва коремните си мускули, за да се претърколи. Пред него стоеше Торн.

„Защо не си мъртъв?“ — попита магьосникът.

— Бронята ми е здрава — отвърна Червения рицар.

„А, сега виждам силата ти. Ще я взема за себе си, така само отива нахалост. Кой си ти? Не си по-различен от мен.“

— Аз тръгнах по друг път — отвърна рицарят. Беше му трудно да диша, но започна да се гордее със себе си. Не му отстъпваше.

Торн направи заклинание — ярко като летен ден и бързо като светкавица, а Червения рицар го отклони към земята със сребристобял проблясък.

„Сега разбирам. Ти си бил създаден. Конструиран. Селекциониран. Виж ти! Значи не си грозна подигравка, тъмно слънце. Ти си хитро замислен хибрид.“

— Прокълнат от Господ и мразен от всички праведни хора — каза капитанът. Отчаянието му даваше сили. Не му беше останало друго, така че той реши да победи страха, както хиляди пъти досега.

„Времето на хората изтече. Не го ли разбираш? Те се провалиха. Дивото ще ги смаже и преди слънцето да залезе десет хиляди пъти, еленчетата и мечетата ще питат майките си кой е построил каменните пътища, а феите ще ридаят за загубените си играчки. Дори сега хората са бледа сянка на онова, което бяха някога. В теб обаче няма почти нищо човешко. Защо си на тяхна страна?“

Едва дишаше, но започваше да намира спокойствие, а това означаваше контрол над Имагинерното.

Надеждата породи само още страх. Страхът обаче беше океан, в който капитанът умееше да плува и той го използва, посягайки през него. Озова се в палата на спомените си и посегна към Амичия, която пое ръката му. Присъединиха се Хармодий, игуменката, Майрам и Маг, както и оцелелите монахини в параклиса. Капитанът овладя мислите си и направи любимия си фантазъм.

„Света Барбара, Деспина Атина, Хераклит“ — каза той, посочвайки статуите, докато ги назоваваше и огромната стая започна да се върти. Пруденция се протегна от постамента си и сложи ръка на рамото му. Усмихна му се тъжно, а после хвана свободната му ръка.

„Сбогом, прекрасно мое момче. Толкова неща имах да ти казвам. О, philae pais…“51

Внезапно го изпълни сила — сила като болката, която настъпва, когато удоволствието стане твърде силно, като победата, като поражението, като отчаянието и надеждата, като любовта, когато е толкова силна, че няма как да я понесеш. Той остана така цяла вечност, на ръба между всичкото и нищото.

Какво искаше да каже с това „сбогом“?

Капитанът отново се свести, а киселият нощен въздух пареше в ноздрите му. Торн се надвеси над него и скри звездите.

„Мястото ти е при нас, не при тях.“

Червения рицар се изсмя, благодарен, че е успял да го направи.

— Няма „ние“, Торн. В Дивото имат значение само законът на гората и правото на най-силния и ако се присъединя към теб, ще те погълна.

За да подчертае думите си, капитанът предаде мислите си като заповед, както го беше учила майка му.

„На колене.“

Повече от две трети от оцелелите блатници веднага коленичиха. Торн трепна толкова силно, че опърлените му клони се разтресоха, сякаш разлюлени от силен вятър и капитанът изпита неописуемо удовлетворение.

Докато разменяше реплики с врага, за да спечели ценно време, в него се надигна подобна на агония сила, непознато досега могъщество — сякаш самото въплъщение на любовта подхранваше фантазма му. В този миг капитанът осъзна какво е сторила тя. Пруденция не беше отворила вратата — това би позволило на Торн да го превземе отвътре. Вместо това се беше самоунищожила и тъй като бе магическа конструкция, собствената ѝ сила и енергията, която захранваше съществуването ѝ, се вливаха в магията му. Това обясняваше любовта. Каква любов само!

„Да бъде огън!“ — изрече той с най-перфектното произношение на високия стил на Стария език.

Торн почувства прилива на сила. Беше толкова сладка, с привкус, който бе забравил. Отне му една хилядна от секундата, за да го разпознае и едва тогава посегна към изтъкания от стоманената му воля щит.

„Не помниш ли този вкус, обич моя? Това е вкусът на любовта. Някога и ти беше способен да обичаш.“

Дамата беше в главата му, на мястото, откъдето извираше силата му. Беше гола и уязвима, което го постави в същото положение. Торн се обърка, в него забушува буря от ярост и омраза и той замахна към нея. Без да вдигне щита си.

Боса и с разпуснати коси, игуменката се изправи срещу Торн в мрака на унищожения параклис, сред парчетата натрошено стъкло. Монахините ѝ се бяха подредили зад гърба ѝ в строен ред, извисили гласове в свещен хор. Хармодий стоеше до нея с жезъл в ръка, а силата в песента им го носеше към мрака, към лабиринта в ума на младежа в полето, който се бореше с истинско чудовище…

Игуменката също се бореше с чудовище — с най-различни чудовища, много от тях създадени от самата нея. Нима бе обичала това нещо, което сега искаше да унищожи всичко, което ѝ беше скъпо?

Тя го удари с гнева си, с любовта си и дългите години болка и скръб, след като го бе изгубила. Изля в раните му обичта си към Бог и прибави към нея презрението си, задето я беше изоставил, за да предаде човечеството. Беше взел дара ѝ, за да се превърне в това.

Наистина го нарани и Торн отвърна на удара, но нещо му попречи, след цялото това време той все още — все още — се колебаеше да ѝ навреди.

Игуменката удари отново. Бе разполагала с години, за да потъпче колебанията си.

Маг стоеше насред Долния град, но въпреки това усещаше как старата игуменка се бори с врага. Беше ужасяващо, но тя почувства силата ѝ и вдигна ръце, изпълнена със симпатия. Беше невежа и необучена, но въпреки това изля внимателно събраната си сила в игуменката и тя се усмихна победоносно.

Отец Хенри се подаде иззад олтара, опъна тетивата и стреля. От мрака се надигна яростен вик, игуменката изкрещя като душа в пъкъла, строполи се по лице и умря, преди главата ѝ да се удари в каменния под. От очите ѝ шурна кръв, а от гърба ѝ щръкна зловеща черна стрела.

Огън — прозрачен, кристалносин огън, любимият цвят на Пруденция — обгърна смъртната обвивка на Торн. Беше изумително горещ и наситен с плътен ярък дим, който сияеше като жив с искрящобял блясък и очевидно бе нещо повече от пушек. Капитанът усети как Хармодий го праща от замъка в спомените му и използва ръката му, за да изпълни нощния въздух. Това беше деликатно, коварно и хитро заклинание — мъгла от милиони огледалца.

Тя го нарани, болката беше смайваща. Тъмното слънце също го нарани и той крещеше в агония. Цената на краткия миг угризения се бе оказала катастрофална.

Торн обаче беше спасен — тя загина. Светлината ѝ угасна, и то не от неговата ръка. Някаква друга сила я уби, но той не беше виновен за това престъпление и се обърна, събрал сили да смаже противника си… само че мисълта, че нея вече я няма, го караше да се гърчи.

Налагаше се тя да умре… и все пак не биваше да умира. Изведнъж той осъзна, че вече е твърде късно, усетил заклинанието на ученика си — сложен многопластов фантазъм, точно в негов стил. Цветен дим, тъй тих и безобиден на вид…

Торн нанесе ответен удар, следвайки траекторията на удара, нанесен от Хармодий, точно както бе постъпил с любимата си.

Хармодий усети приближаването на силата му и отправи ответен удар — толкова деликатен, че не му коства почти никаква енергия. Магията разчиташе на горделивостта на врага, на съзнанието за собствената му сила.

Торн уби ученика си без усилие, макар че кой знае защо не можа да си присвои могъществото му, което не беше незначително. Колко типично за Хармодий — да го разпилее, вместо да позволи на учителя си да го вземе за себе си. Бившият му чирак падна назад сред хора от монахини. Ако имаше време за това, Торн щеше да унищожи сборището, но тъмното слънце продължаваше да го засипва със странния си син огън.

Ако беше човек, Торн щеше да се разсмее или да заплаче. Вместо това съзнанието му бързо се върна в равнината под крепостта, където обвивката му всеки момент щеше да бъде погълната от пламъците. Измина още един дълъг миг, докато успее да налее силата си в тях и да ти угаси. Беше пострадал сериозно и това го изненада и разтревожи. Отново, за пореден път щеше да изглежда слаб.

Нямаше време да огледа раните си — беше в такова състояние, че дори по-слабите от него можеха да го убият.

Торн вдигна жезъла си и изчезна.

„Бягай, момче!“ — извика Хармодий.

Капитанът се опита да го послуша и запълзя сред мъртвите блатници. Насили се да се изправи и хукна със залитане, очаквайки светкавицата в гърба, която щеше да го довърши. Стоеше насред палата си, а пиедесталът беше празен — статуята на Пруденция лежеше студена и неподвижна на земята.

„По дяволите.“

Щеше да я оплаква после — ако оцелееше.

Скочи върху един от постаментите и извика имената, които беше избрал.

„Хонорий! Хермес! Демостен!“

Отчаяние, късмет и силна воля.

„Сбогом, Пруденция! Заслужаваше много човече, отколкото ти дадох!“

Затича се към вратата и я отвори.

Някой се опитваше да направи магия и Торн посегна със сетивата си, за да открие източника. Тъмното слънце все още беше на бойното поле. Нима още правеше заклинания?

„Тежко ранен съм“ — призна пред себе си магьосникът и призова телохранителите си, за да се оттегли.

… захрани фантазма си и отново затръшна вратата.

Тялото му се издигна с подскок, полетя в сгорещения въздух и се приземи на една ръка от траншеята. Капитанът се извърна от пламъците и видя клин от рицари с лъскави като огледала доспехи. Движеха се като течен огън в наситения с дим мрак, а някъде на север несигурно виеха блатници.

Един демон предизвикателно вдигна брадвите си, но рицарите не спряха. Докато тичаше, към капитана се протегнаха силни ръце, сграбчиха го за раменете и бързо го отнесоха, сякаш го бе грабнала огромна птица.