Червения рицар

Глава петнадесета

Когато доведе съгледвачите си до брега на Албин, Ранълд Лохлан направо не можа да повярва на очите си. От другата страна на реката плаваха петдесет огромни кораба, подобни на галери. Флотата беше подредена в четири дълги колони, а греблата ѝ се движеха напред-назад като краката на водни насекоми.

Зад гърба му над порталните кули на Албинкърк се вееше кралският флаг, а в полето до големия мост нямаше никакви врагове. Добре познатият му пейзаж бе толкова пуст, че му се стори, че сънува.

Ранълд спря коня си и се загледа в огромните кораби. Пред очите му светна огромен бронзов щит, те завиха едновременно и изведнъж четирите колони, движещи се на запад, се превърнаха в четири редици, които плаваха към северния бряг. Неговият бряг.

Той насочи коня си към пристанищната платформа, където в по-добри времена бе спирал фериботът и им помаха. Отвърна му жена, застанала на носа на най-голямата галера. Беше красива по начин, който предизвикваше благоговение и страхопочитание едновременно, а белият сукман се ветрееше зад гърба ѝ. Ранълд успя да откъсне очи от нея с истинско усилие на волята. Познаваше я отлично от времето, което бе прекарал на юг.

Кралица Дезидерата.

На лицето му се появи неканена усмивка и той се разсмя.

— Кой е това? — закачливо попита Дезидерата своите придворни дами. — Имам чувството, че го познавам.

Лейди Алмспенд се изправи и също помаха.

— Ранълд, варваринът от Хълмовете, милейди — жизнерадостно отвърна тя.

Кралицата се усмихна на секретарката си.

— Ти май се радваш да го видиш — отбеляза тя и лейди Алмспенд седна, може би твърде рязко.

— Той… ми даде една прекрасна книга — колебливо каза тя.

Останалите дами добродушно се разсмяха.

— Голяма ли беше? — попита една от тях.

— И много стара? — рече друга.

— Не беше ли по-скоро един хубав дебел свитък? — вметна лейди Мери.

— Дами! — сгълча ги кралицата. Гребците се смееха толкова силно, че започнаха да губят ритъм, но въпреки течението брегът бързо наближаваше. Щом стигнаха до платформата, кралицата с лекота стъпи на парапета на кораба, скочи на кея и Ранълд Лохлан, когото си спомняше отлично, ѝ се поклони дълбоко и коленичи.

Дезидерата му подаде ръка.

— Много вода изтече, откакто бяхте част от кралската гвардия на сватбата ми.

— За мен беше удоволствие, милейди — усмихна ѝ се той.

Тя погледна зад рамото му, към високия бряг, където Доналд Редмейн бе наредил на хората си да слязат от конете.

— Довели сте същинска малка армия. Да се присъедините към краля ли идвате?

Ранълд сви рамене.

— Братовчед ми изгуби малка армия, господарке. Вече се бихме с отвъдстенците, но аз карам хиляда глави добитък и малко овце и ми се ще да ги продам на кралската армия.

Тя кимна.

— Ще ги купя всичките. Колко искате?

Ако беше изненадан от тона или поведението ѝ, Ранълд го прикри отлично.

— Три сребърника на глава — рече той, а тя се разсмя.

— Умеете да се пазарите — каза Дезидерата. — Приляга ли на един рицар да се пазари с кралицата си?

Ранълд сви рамене, но не можа да откъсне очи от нейните.

— Господарке, бих могъл да кажа, че не съм рицар, а джелепин. Бих могъл да кажа, че съм хълминец, а не ваш поданик — рече той, ухили се и коленичи. — Само че онзи, който не ви признае за своя кралица, би бил невъзпитано копеле и недостоен мъж.

Тя плесна с ръце от задоволство.

— Вие сте истинско въплъщение на Севера, сер Ранълд. Ще ви дам един сребърник на глава.

— Вие сте олицетворение на красотата, господарке, но за един сребърник на глава щях да ги продам на ханджията от Дормлинг. Два сребърника — настоя той, отклони очи към някой зад нея и усмивката му се разшири.

— Помните ли секретарката ми, извънредно начетената лейди Алмспенд? — попита кралицата. — Сребърник и половина.

— Сребърник и половина, които ще получа още от тази страна на реката, така ли? — попита той и се поклони още веднъж, този път на секретарката ѝ, която стоеше до парапета и сияеше. — Два, ако трябва да ги прекарам през реката.

— Колко струва една целувка? — изчурулика лейди Алмспенд и се изчерви от собствената си дързост.

— Всичко! — извика той. — Но тези говеда не са мои, така че не мога да ги продам за една целувка, скъпа моя! — Накрая обаче Ранълд отстъпи. — Ваша светлост, давам ги за два сребърника, но ще закарам добитъка където пожелаете, а хората ми ще се закълнат да ви служат.

Кралицата кимна.

— Спазарихме се. Доведете ми капитана, трябва да прекараме хиляда глави добитък от другата страна на реката — нареди тя и се обърна към Ранълд. — Значи след като си получите мръсните пари, ще извършите военен подвиг заедно с мен?

Кралицата вложи допълнителна топлота в гласа си — бе доловила нещо студено в него, някаква празнота, оставена от преживян наскоро ужас и гласът ѝ го погали като течно злато.

Той ѝ хвърли предпазлив поглед.

— Какъв подвиг?

— Що за рицар пита какъв подвиг се очаква от него? Моля ви, сер Ранълд — каза тя и го хвана под ръка.

— Аз не съм рицар — отвърна севернякът. — Освен може би в сърцето си — добави той, а кралицата се усмихна на лейди Алмспенд.

— Ще трябва да направим нещо по въпроса.

На брега над тях стоеше Доналд Редмейн и ги наблюдаваше.

— Какво става? — попита едно от момчетата.

— Братовчед ми току-що продаде стадото на кралицата — отвърна Доналд. — Колко струват албинските монети? — попита той и сви рамене. — Сега трябва да оцелеем, за да ги похарчим.

Хармодий слушаше разгневената тълпа и си мълчеше. Не му беше останала почти никаква сила, трябваше му повече време да се възстанови и последното нещо, от което се нуждаеше, беше сблъсък с невежи ловци на вещици. Щеше да остави момчето да се оправи с тях.

Той внимателно се облече. Двамата с игуменката не бяха приятели, но нямаше как да не ѝ се възхити. Тя показа, че притежава могъщество, което не бе притежавала на млади години и го използва брилянтно, задържайки врага, докато Хармодий подготвяше финалния си удар… който, за жалост, не се получи много добре. Въпреки това игуменката не беше загинала напразно — удържаха крепостта и хубавичко опърлиха брадата на врага. За пореден път.

Хармодий си представи как стои на подиума в Харнфърд и изнася лекция за херметизма с жезъл в ръка. „Овладях основните характеристики на реалността по време на една война — щеше да каже той, — а се научих да ги използвам по време на друга.“ Или пък щеше да каже: „Спасих света за човечеството, но го сторих, стъпил на раменете на гиганти.“ Това звучеше по-добре, направо чудесно. Само че сега всичките тайни на игуменката щяха да бъдат погребани с нея, а душата ѝ — да отлети при създателя си.

Хармодий прокара пръсти през брадата си.

Ами ако…

„Ами ако всичката сила на света извира от един и същи източник?“

Това беше въпросът, нали? Посвоему този източник беше… общ. Зелено или златно, бяло или червено… В крайна сметка всичко беше просто сила, а това означаваше, че…

Че няма добро и зло. Че Сатаната не съществува. Бог… И Бог ли не съществува? Дали всъщност този извод не означаваше именно това? Дали на върха на една игла се побират по-малко ангели, ако силата идва от един и същи източник?

Зави му се свят.

Ами ако Аристотел грешеше?

Задъха се. Едно беше да си го мисли и съвсем друго — да знае, че е вярно. Слезе със залитане по тясното стълбище до общата спалня и насила си наложи да поставя крак пред крак, докато стигне до параклиса.

Том Лошия изникна до капитана тъкмо докато той полагаше неимоверни усилия да се слее с паството. Току-що беше изпял един химн и изглеждаше съвсем прилично.

Тя бе искала той да разбере.

Червения рицар коленичи заедно с останалите. Тъй като нямаха свещеник, сестра Майрам водеше службата — факт, който никой не коментираше.

„Кълна се в името и меча си, че ще отмъстя за вас, милейди.“

— Милорд? — обади се Том.

— Не сега.

— Сега, милорд — настоя исполинът.

Капитанът го изгледа кръвнишки, изправи се, мина по пътеката, коленичи пред разпнатата фигура, която се извисяваше над него и се върна при вратата.

Всички се обърнаха да го изгледат. Толкова по-зле.

— Какво? — излая той, щом излязоха. Монахините пееха заупокойна молитва и всеки глас вплиташе нишка сила в гоблена на музиката. Звучеше прекрасно.

Том погледна към вратата на подземието.

— Затворих свещеника, дано гнусната му душа да гние в Ада. Тикнах го в най-тъмната изба с ключалка на вратата — каза той. Гневът сякаш го задавяше.

Капитанът кимна.

— И ти я ценеше, нали?

Том сви рамене.

— Тя ме благослови — отговори той и извърна поглед. — А онзи свещеник ще умре бавно.

Капитанът кимна.

— Първо ще го съдим за измяна — каза той.

Том се беше обърнал с гръб към вратата.

— Защо ще го съдим? Капитан сте в крепост под обсада. Тук важи Законът на войната.

Джералд Рандъм гнусливо си избираше пътя край траншеята на капитана, следвайки сер Майлъс, който безгрижно тъпчеше опечените тела на стотици блатници, чиито овъглени останки бяха доказателство за опустошителната мощ на огъня. Миришеха на печено месо и когато Рандъм загуби равновесие и стъпи върху един от тях, тялото изпука, сякаш беше от въглени. Търговецът спря за миг, побиха го тръпки.

Ловецът Гелфред го задмина с големи крачки, като предпазливо се оглеждаше. Явно и той нямаше нищо против да стъпва върху труповете и Рандъм се запита колко дълго ще трябва да го прави, докато претръпне като него или Майлъс.

Зад гърба му предпазливо напредваха четиридесет мъже — стрелци от ротата, новобранци, фермерски синове. Това бяха подкрепленията.

Излязоха от окопите точно под стената на Замъка на моста и креснаха на стражата да им отвори страничната порта.

Когато ги повикаха, Рандъм се беше отзовал преди войниците, въпреки че не носеше броня. Хапна залък хляб и една ябълка, а една от младите проститутки, които бяха дошли с ротата, му подаде парче хубаво сирене. Той се усмихна.

— Какво е довело добро момиче като теб на такова място? — попита я търговецът. Дора. Името ѝ беше Дора, а фамилията ѝ — Кендъл-нещо-си. Младият Дик Дрейпър я харесваше, а Алън Чертожника я нарисува гола — картината все още беше истинска сензация сред каруците въпреки магиите и летящите чудовища и споменът го накара да се разсмее.

Тя му се усмихна в отговор.

— Парите — рече момичето. — Също като вас.

Той поклати глава и отново се засмя.

— Ако успеем да се върнем в Харндън, ела при мен и ми поискай работа.

Тя го изгледа.

— Сериозно ли говорите? — попита Дора, а той изкриви лице.

— Разбира се.

Тя извърна очи към небето.

— Точно преди всички да измрем!

Капитанът погледна през дупката в стената на стаята си и огледа огньовете, които горяха тук-там из лагера на врага. Човеците, които му служеха, готвеха вечеря. Останалата част от лагера беше тъмна.

Гърбът го болеше, ребрата също — вече имаше пукнати и от двете страни. Когато го вдигнаха от земята, рицарите бяха изкълчили раменете му, а на няколко места дясната му ръка беше безчувствена и той нямаше представа защо.

Трябваше вече да си е легнал.

— Предполагам, че искаш да си легнеш — каза капитанът на Тоби, който стоеше неуверено до вратата. Момчето сви рамене и рече:

— Гладен съм.

Червения рицар отиде до масата в средата на стаята и метна една бисквита на пажа си, а после погледна към лютнята, оставена там. Не беше свирил от…

Не можеше да си спомни кога последно беше свирил на нея.

Изведнъж го обзе решителност и той я грабна, излезе през вратата и тръгна по коридора. Тоби се опита да му препречи пътя.

— О, Тоби — каза капитанът, — пет пари не давам.

Почука на вратата на главната квартира и след няколко секунди се появи Майкъл.

— Вземи си лютнята — рече капитанът. — Добър вечер, госпожице Ланторн. Майкъл, тези хора имат нужда от малко музика, не от мрачна тишина. Дай да ги посгреем.

Понякога Майкъл забравяше, че господарят му е само няколко години по-възрастен от него.

Младежът се ухили.

— Изчакайте ме… изчакайте ни малко.

Маг се вгледа в мрака навън, защото чу музика. До ушите ѝ достигна гласът на лютня от Юга. Отговори ѝ втора, с по-нисък тон. На плочките на двора гореше клада, а музиката беше дива и весела.

Появи се Аверчето, един от стрелците, надникна в северната кула и извика нещо. Ейми Картър надзърна от вратата на конюшнята и видя Кейтлин Ланторн, която танцуваше, огряна от огъня, а краката ѝ се белееха под вдигнатите ѝ поли.

Ейми изтича вътре и потупа сестра си по бузата.

— Навън танцуват! — извика тя и Кити седна на леглото, съвсем будна.

Сим Долния чу музиката, която се носеше под прозорците в дъното на болничната стая, стъпи на пода и тихо прекоси отделението, отвори един и музиката нахлу в стаята като магия. Той се наведе и се заслуша, а послушницата застана до него.

— Какво става? — попита тя.

Сим се изкикоти.

— Капитанът обича да свири, голям бързак е — отвърна стрелецът и поклати глава. — Поне преди обичаше. Като бяхме на континента. От цяла вечност не съм го слушал.

Тя се усмихна и се наведе напред.

— Ти го харесваш — рече монахинята.

Сим мисли толкова дълго, че накрая тя реши, че въобще няма да ѝ отговори. През това време музиката си свърши работата — мъжете наизлязоха от конюшнята и кулите, а жените — от хамбарите и общата спалня на монахините. Изведнъж на танци се събраха толкова хора, колкото бяха надошли и заради свещеника. Към двете лютни се присъединиха кавал и тъпан, танцьорите се завъртяха в кръг.

— Не го мразя — призна Сим, а Амичия се обърна към него.

— Душата ти не е изгубена, Сим — каза тя. — Дори сега си повече герой, отколкото злодей.

Стрелецът отстъпи, сякаш го беше ударила, а след това се ухили. После обаче застина.

— Къде така?

Тя му се усмихна.

— Ела да ме пазиш. Отивам да танцувам или поне да гледам другите.

На двора сестра Майрам протегна ръце и се усмихна уморено на Червения рицар, който стоеше с гръб към огъня и свиреше като луд. После се обърна към сестра Ан и помоли да отворят бъчва с пиво.

Том Лошия изпрати един войник да пази избите и сложи друг при казармите. Двамата с Йеханес се дръпнаха от огъня и си шушнаха няколко секунди, след което по-възрастният рицар удвои стражата и принуди няколко мрънкащи мъже да се качат на стената, на места, където чифликчиите щяха да ги виждат. Щом погледна надолу, Йеханес видя Том, който танцуваше с дъщерята на шивачката. През това време Маг, Лиз и сестра Мери Роуз довлякоха един огромен котел с говежда супа до вратата на общата спалня, а стрелците и фермерите с ликуване го пренесоха до огъня.

Появи се и Дългата лапа с няколко бутилки вино и ги подаде на първите мъже, на които се натъкна. Те вдигнаха тост за негово здраве и започнаха да си подават бутилките — от войник на фермер и от фермер на войник, докато ги изпиха до дъно. Един селянин отиде в конюшнята, порови сред вещите си и се върна с кана ябълково бренди, а лютните свиреха ли свиреха.

По някое време Майкъл осъзна, че никога през живота си не е свирил така добре. Осъзна още, че на другия ден пръстите ще го болят.

Кейтлин се завъртя вихрено край него и скочи във въздуха, а Даниъл Фейвър я улови. Том Лошия хвана дъщерята на Маг през кръста, а Суки, овдовяла само преди двадесет и четири часа, изквича като момиченце. Сим Долния се въртеше с осемгодишната дъщеря на Уакетови, а сестра Майрам и сестра Мери достолепно танцуваха една с друга, когато Дългата лапа се поклони по континенталному, пое ръката на сестра Майрам в своята и я поведе през двора. Франсис Аткорт се поклони на сестра Мери, която се разсмя и направи реверанс. През това време Амичия танцуваше със сер Йеханес, а Хармодий въртеше Лиз, както приляга на много по-млад мъж и полите се вееха край краката ѝ като кралски плащ. После Амичия танцува със сер Джордж Бруз, а капитанът изпи четвърта чаша от червеното вино на игуменката и продължи да свири. Аверчето накланяше каната с ябълково бренди все по-назад, докато накрая се изтърколи от бурето, на което седеше и се просна по гръб, без да мръдне повече, а фермерите избухнаха в смях. Уил Главореза бе преметнал ръка през раменете на Йони пристава и пееше с цяло гърло, а на светлината на огъня лицето му изглеждаше направо дяволско.

Щерките на Картърови се завъртяха в бърз гиздав танц, измислен от тях самите, момичетата на Ланторн също се включиха, за да не останат по-назад и музиката последва ритъма им. Включиха се още кавали, а Бен Картър измъкна отнякъде една гайда и сякаш изтрезня, докато свиреше на сестрите си. Докато минаваше край него, Фран Ланторн се наведе и звучно го целуна по бузата, а той силно се изчерви и засвири фалшиво, но се овладя и започна отново.

Майкъл и господарят му престанаха да свирят и лютните им напуснаха дивата мелодия, която не спря и за миг. Оръженосецът усети ръцете на капитана около раменете си и едва не се разплака. Господарят му не го беше прегръщал преди — нито него, нито когото и да било друг. Лицето му никога не бе изглеждало толкова открито. Толкова… уязвимо.

Внезапно капитанът изчезна в мрака и пламъците.

Торн чуваше музиката и тя го теглеше така, както пламък на свещ би привлякъл насекомите и жабите в спокойна лятна нощ. Той тръгна с тежки стъпки към края на гората и чувствителните му сетива попиха ловешкия смях, танците и гласовете на поне десет музикални инструмента.

Той слушаше ли слушаше… и се изпълваше с омраза.

Червения рицар лежеше, положил глава в скута на Амичия. Тя гледаше озарената от огъня сцена в краката им, а той наблюдаваше извивките на шията и челюстта ѝ. Тя мислеше за това колко простичко може да бъде щастието, а капитанът можеше да проследи потока на мислите ѝ през хванатите им ръце.

Бавно, съвсем бавно, тя наведе устни към неговите, а в последния възможен момент той я близна игриво по носа и двамата прихнаха да се смеят. Капитанът я подхвана под мишниците и започна да я гъделичка, а тя изпищя и се опита да го удари.

Той я сложи на скута си и се опита да я целуне, Амичия изви гръб, за да го достигне по-бързо и езиците им се докоснаха, устните — също и всеки отпи от другия. И двамата усещаха връзката помежду им — физическа, имагинерна и духовна.

Капитанът вдигна расото над кръста ѝ и тя не го спря. Допирът на голия ѝ хълбок разпали страстта му и той продължи, но Амичия прекъсна целувката.

— Спри.

Той спря. Послушницата му се усмихна, облиза устни и се изтърколи под него с бързината на танцьор. Или на воин.

— Омъжи се за мен — каза Червения рицар.

Амичия застина.

— Какво?

— Омъжи се за мен, стани моя съпруга. Остани с мен, докато умрем, заобиколени от деца и внуци — рече той с широка усмивка.

— Сигурно го казваш на всяка, която си държи краката затворени — отбеляза тя.

— Да, но този път го и мисля — отвърна той и тя го цапна.

— Амичия — каза сестра Майрам, която стоеше до ябълковото дърво и се усмихваше. — Не те открих край огъня — Монахинята погледна към капитана, който се чувстваше като ученик. — Тя сама може да реши дали се омъжи за един наемник, или да стане Божа невеста — каза Майрам, — но ще вземе решението си на дневна светлина, а не в нощ, ухаеща на ябълки.

Амичия кимна, но капитанът с радост зърна искриците в полузатворените ѝ очи, скочи на крака и се поклони.

— В такъв случай, дами, пожелавам ви лека нощ.

Майрам не отстъпи.

— Добре го измислихте — каза тя. — Хората имаха нужда да се порадват, а игуменката не би могла да иска по-хубав помен.

Капитанът кимна.

— Наистина беше хубаво. Не исках да… — започна той и повдигна рамене. — Просто ми се прищя малко музика… и може би да примамя тази дама в леговището си — с усмивка призна капитанът, — но наистина прекарахме добре.

— Тази вечер всички сме по-смели от снощи, независимо от всичко — рече Майрам и погледна към Амичия. — Ще се ожените ли за нея?

Капитанът се приведе съвсем близо до монахинята.

— О, да — отвърна той, а Майрам сложи ръка на рамото на момичето.

— Тогава ни кажете името си — рече тя.

— Аз вече го знам — каза Амичия. — Той е…

Изведнъж хората на двора започнаха да ликуват. Капитанът надзърна навън — на самата граница на светлината, хвърляна от огъня, стоеше Йеханес, а зад него — трима мъже, облечени в черни туники с бели кръстове и доспехи, които отразяваха пламъците като движещи се огледала.

Червения рицар се извърна от двете монахини, помаха на сер Йеханес и се наведе към двора.

— Какво става?

— Сега пък някой влезе през тайния проход — отвърна Йеханес. — Отвън. Пратеници на краля. — При думата „крал“ всички отново започнаха да ликуват, а Йеханес посочи трите фигури, застанали сред руините на покритата пътека. — Рицари от ордена.

Музиката спря и единият от новодошлите вдигна забралото си. Оказа се възрастен мъж с младолика усмивка.

Капитанът изпита почти осезаемо облекчение. Беше като замаян, коленете му омекнаха.

— Чудесно — каза той, върна се на двора и стисна ръцете на първия мъж, наметнат с дългия черен плащ с герба на рицарите от ордена на свети Тома от Ейкън.

— Аз съм капитанът — рече той. — Червения рицар.

— Марк, абат на Пинрайт — рече мъжът, чиято дясна ръка беше стиснал. — Бих искал да ви поздравя за отличната отбрана на крепостта, макар че разбрах от сер Йеханес, че лейди игуменката е мъртва.

— Загина снощи в бой, милорд — каза капитанът и внезапно го обзе нерешителност. Нямаше представа какво е отношението на военните ордени към херметизма и другите фантазми.

Абатът кимна.

— Тя беше изключителна жена — каза той. — Ще отида да ѝ окажа почитта си. Първо обаче трябва да ви съобщя, че кралят е от другата страна на реката и идва насам. Армията напредва много предпазливо, но утре късно сутринта би трябвало да пристигне от другата страна на Замъка на моста. В най-лошия случай — вдругиден.

Капитанът се ухили, истински щастлив.

— Мога само да приветствам тази новина — отвърна той и огледа тримата мъже. — Сигурно сте изморени.

Абатът сви рамене.

— Бронята на вярата не изморява, сине мой. Чаша вино обаче ще ни дойде добре.

— Да отидем в параклиса — обади се рицарят по средата, който носеше черна надризница без ръкави с осмовърхия кръст на ордена на гърдите.

— Ако позволите, бих желал да останете още малко тук, за да ви видят хората — каза капитанът. — Някои от тях се съмняваха, че ще дойдете.

Абатът поклати глава.

— Закъсняхме, капитане, няма съмнение в това.

Червения рицар вдигна ръка, за да помоли за тишина. След известно време ликуванията най-сетне утихнаха, макар че когато Маг изкрещя: „Млъквайте, глупаци!“, се разнесе сподавен смях.

— Приятели! — извика капитанът. — Молитвите ни бяха чути. Кралят е тук, тези рицари от ордена са неговият авангард! — Отново се надигна ликуване, но той продължи: — Тази вечер си пийнахме и потанцувахме, но когато кралят пристигне, ще трябва да разбием обсадата. Врагът още е отвън. Да се наспим, докато можем, съгласни ли сте?

Мъжете, които само преди няколко часа го бяха обявили за Сатаната, сега вдигнаха дървените си чаши за негово здраве.

— Червения рицар! — извикаха те, а други изкрещяха: — Свети Тома!

Като по чудо всички се заклатушкаха към леглата си. Сим и Дългата лапа вдигнаха Аверчето на раменете си и го отнесоха до леглото му в лазарета, а Уил Главореза и Фран Ланторн грабнаха Бен Картър и го завлякоха до сламеника му в конюшнята.

Четиримата мъже влязоха заедно в параклиса. Тримата рицари коленичиха около ковчега на игуменката и след известно време се изправиха като един, а капитанът ги поведе към главната си квартира. Както и очакваше, тя беше празна — нямаше ги дори завивките на Майкъл.

— Това е кабинетът ми — рече рицарят. — Ако желаете да свалите доспехите си, мога да ви пратя няколко стрелци.

Сер Джон се усмихна.

— Спя в доспехи от петнадесетгодишен — каза той.

— Сами ли сте? — попита капитанът.

Абатът поклати глава.

— В гората на изток от брода чакат шестдесет рицари — отвърна той. — Освен ако врагът се намеси лично, никой няма да ги открие.

Най-високият рицар кимна, свали шлема си и въздъхна с неподправено удоволствие.

— Това ни е работата — каза той, взе възглавницата на един от столовете, подложи я под главата си и заспа.

Беше прекрасна пролетна утрин, стелеше се ниска мъгла и търговецът Рандъм надникна за миг навън, наслаждавайки се на малката си халба бира. Помаха на Гелфред, който се суетеше със соколите си и повика младия Ейдриън, за да му помогне да си сложи доспехите.

Чу сигнала за тревога още преди да е приключил.

Когато с ловеца стигнаха до стената на Замъка на моста, камбаната още биеше. Мостът не беше вдигнат и макар че портите бяха здраво залостени, всички търговци в долната част на крепостта се надяваха, че от Дивото ще се завърнат още оцелели въпреки всички доказателства за противното.

Гелфред носеше три едри сокола и от време на време пускаше по някой, а те безшумно излитаха в слънчевата утрин. Не беше много разговорлив — общуваше най-вече с птиците, като им мърмореше на същия език, на който дъщерите на Рандъм приказваха на куклите си. Помагаха му двама стрелци.

Търговецът наблюдаваше откритото пространство пред първите дървета. Тази сутрин имаше доста движение — блатниците пълзяха през високата трева, твърдо убедени, че в нея са невидими и той силно се надяваше да продължат да вярват в това. Махна на едно от малките момчета, оцелели след нападението на кервана и му нареди:

— Кажи на сер Майлъс, че блатниците се готвят да нападнат стената.

Гласът му остана спокоен и професионален, той се гордееше с това и отказа да мисли за гадините, които бяха разкъсали хората му.

Момчето хукна по стената, камбаната би отново и новата рота се строи. Мъжете бяха събрани от кол и въже — дузина златари с арбалети, следвани от дузина копиеносци, всичките млади търговци с броня на заем или синове на фермери. Най-отпред обаче имаше само професионални войници, а сер Майлъс лично пое командването. Щом приключи с проверката на доспехите, той поведе строя към стената.

— Добро утро, Рандъм — поздрави го рицарят от най-горното стъпало.

— Добро утро, сер Майлъс — отвърна търговецът. — Колко мило от тяхна страна — предупредиха ни, че идват.

— Удвоих стражата по кулите — рече сер Майлъс. — Внимание! — викна той с ясен глас, а мъжете спряха да си приказват и надникнаха през отворите в стената. — Ти… Люк Лигата или както там ти е името. Къде ти е горжетът? Затегни го!

Блатниците и ърките, скрити в тревата, започнаха да пускат стрелите си и една от тях, насочена било от безпогрешен стрелец, било от късметлия, улучи един от копиеносците в третия ред и го уби на място, а той се свлече като парцал в двора зад тях.

Останалите копиеносци нервно се размърдаха.

— Беше ли си сложил горжета както трябва? — изрева сер Майлъс. — И какво му казах аз току-що?!

Гелфред привърза и трите сокола към стойките им, сложи им ремъците и качулчиците и се качи в северната кула, следван от двама стрелци, без изобщо да бърза. Спокойните му движения ярко контрастираха с тези на копиеносците и те престанаха да се суетят.

Блатниците хукнаха към стената, покривайки цялата земя — сякаш ги нападаше мравуняк. Бяха толкова много, че докато пъплеха към тях, тревата като че ли оживя, а през това време грациозните ърки се придвижваха с огромни скокове.

Както повечето стени на границата с Дивото, тази също беше под наклон в основата, а последните няколко метра стърчаха право нагоре. При последните четири нападения Рандъм беше разбрал, че освен че е стабилна, тази форма има и друга полезна функция — първоначалният наклон заблуждаваше блатниците и те се опитваха да се изкачат отвесно нагоре отново и отново. Явно не можеха да се сдържат и се засилваха все повече, като само няколко успяваха да стигнат до върха. Постепенно Рандъм реши, че и това е нарочно търсен резултат — успехът на неколцината подтикваше останалите да продължат безплодните си опити.

На върха въоръжените с алебарди и тежки мечове войници започнаха да посичат меката плът на нашествениците, а стрелците избиха онези, които успяваха да кацнат на назъбения парапет. Тежките стрели на арбалетите ги събаряха от стената, а те падаха долу и се пребиваха. Копиеносците пък чакаха зад тях и помитаха всеки, който успееше да преодолее отбраната.

Рандъм се беше самоназначил на пост в третата редица. Бронята му беше много по-хубава от тези на селските момчета и въпреки това той бе по-скоро един от тях, отколкото рицар или войник.

В продължение на две дълги минути битката се развиваше чудесно. Наемниците изтребваха изчадията, стрелците с арбалети им пазеха гърба, а едрият пъргав блатник, който блъсна сер Стефан на земята, получи копие в гърдите и се загърчи като буболечка, забодена върху къс хартия. Накрая половин дузина брадви го довършиха, а сер Стефан се изправи невредим.

Рандъм не се биеше с никого и едва не се отегчи въпреки вълната от чудовища, която се разбиваше в стената, но именно отегчението му ги спаси — той бе единственият, който чу крясъците на стражите в северната кула. Извърна се рязко, видя блатниците на върха ѝ, влезе на бегом в кулата през отворената врата в стената и изтегли меча си. Щитът висеше на колана му и той го сграбчи с лявата си ръка.

— Блатници в кулата! — кресна Рандъм на група мъже, които се оказаха Гелфред и ловците му, а после тичешком се изкачи до върха.

— Бийте тревога! — извика Гелфред. Реакцията му бе далеч по-разумна в сравнение със самотния щурм на Рандъм.

Търговецът рязко отвори капандурата и веднага получи удар по главата. Басинетът му го отклони и той успя да изкачи още едно стъпало, като вдигна малкия щит над главата си и пресрещна два бързи удара. После се изкачи по стълбата, размахвайки ниско меча, усети как той се забива в твърдия като дърво крак на един блатник, оттласна се с ритник и успя да се измъкне през капандурата.

Някой го удари в гърба, Рандъм замахна с щита си и стоманеният му ръб разби черепа на един блатник като черупка на омар. Търговецът завъртя бедра — нов трик, научен от сер Майлъс — и замахна два пъти с меча. Вторият удар отиде нахалост, но първият попадна в целта и разцепи нечия глава, а третият я отдели от тялото сред фонтан от кръв.

Зловещите твари обаче бяха навсякъде и го мушкаха с копията си. Едно се приплъзна по гърба на кирасата му и попадна под ръката, с която държеше щита — спря го единствено ризницата му. Друго го халоса по слепоочието с такава сила, че от очите му излязоха свитки, Рандъм залитна напред и се вкопчи в друг блатник, който се опита да го притисне към земята, обвивайки и четирите си крайника около краката му. Търговецът обаче стовари дръжката на меча си в центъра на лицето му, носът зейна, разкривайки ужасяваща пародия на гърло, покрито с шипове, изчадието изпищя от болка и краката му се загърчиха едновременно с невъобразима скорост. Рандъм замахна отчаяно с щита си, пусна меча и измъкна камата от колана си. Заби я в кожестите части на покритите с шест плочки гърди и продължи бясно да мушка, докато блатникът буквално се разпадна в ръцете му.

Внезапно блесна тъмнозелена светлина и до него изникна Гелфред с късо копие за глигани в ръце. Въртеше го умело, пронизвайки и посичайки блатниците без нито едно излишно движение — напред и встрани, напред и встрани, като учител, който прави демонстрация пред възпитаниците си.

Изведнъж гадините изчезнаха. Рандъм беше покрит с кръв, но се чувстваше като бог. Наведе се над стената, за да повика сер Майлъс и видя, че дворът е пълен с блатници.

Бели блатници с доспехи. Уаити.

— Гелфред! — изкрещя той.

Червения рицар се събуди — беше сънувал Амичия, която му се усмихваше.

Над него се беше надвесил Том Лошия.

— Изглеждаш ужасно — заяви капитанът.

— Нападат Замъка на моста — рече Том. — Гледката не ми харесва, а и вече не пращат сигнали.

— Ясно — кимна капитанът и си пое дълбоко дъх. Врагът знаеше, че кралят е на половин ден от тук, разбира се. Точно затова залагаше всичко на тази атака. А и требушетът беше унищожен… Пияндето обаче бе прекарал предния ден с фермерите, за да издигнат нов сред останките на старата кула. Капитанът се изтърколи от леглото — беше напълно облечен.

— Пиянде! — извика той и старшият стрелец се показа изпод скелето.

— Милорд?

— Започвайте да редите кофи с чакъл край траншеята — нареди Червения рицар. — Щом ги напълните, тръгвайте.

Пияндето отдаде чест, а капитанът се обърна към Том.

— Кажи на стрелците да се целят в полето между нас и Замъка на моста. Да дадат всичко от себе си и да не пестят повече стрелите. Някой да нагорещи камъни за требушета. Майкъл! Доведи ми Хармодий.

Оръженосецът явно беше прекарал нощта в стаята му.

— После ми донеси доспехите, шлема и бронираните ръкавици! — извика капитанът след него.

Том облиза устни.

— Вилазка, а?

— Нямаме друг избор. Том, в главната квартира съм настанил трима рицари от ордена. Погрижи се да получат по чаша вино…

— И коне — обади се абатът от прага. — Ако ми позволите, милорд, ще известя на рицарите ми да ни чакат в полето. Ако Бог се смили над нас, това ще бъде печална изненада за враговете ни.

Абатът вдигна ръка, направи някакъв знак и изрече една дума — една-единствена, непозната за капитана — на Стария език. Със сигурност се случи нещо, но капитанът не можа да разбере какво. Във всеки случай стана ясно, че военните религиозни ордени използват херметизъм.

— Добре, вино и бойни коне — кимна капитанът и си каза: „Кралят идва. Да не бъдем безразсъдни.“

Над главите им требушетът се стовари върху подпорите си и цялото скеле изскърца, в ранната утрин полетяха няколкостотин килограма чакъл, а в руините на южната кула затракаха балистите, които се целеха в изчадията в полето.

— Викал си ме — каза Хармодий.

— Трябва да спася Замъка на моста. Той го напада с цялата си мощ и чака да отвърнем. Надявам се да успеем да смажем атаката с артилерия, но не мога да разчитам на това. Абатът предлага да му извъртим друг номер, но имам нужда от нещо повече. Какво можеш да направиш?

— Та това е кралският магьосник! — възкликна абатът. — Кралят още ви търси.

Хармодий сви рамене.

— Не съм се губил и за миг — рече той и зарови пръсти в брадата си. — Смятам, че е най-добре да го подведем — оповести чародеят и се усмихна особено злобно. — Мисли си, че съм умрял.

Рандъм поведе слугите и копиеносците срещу уаитите, които бяха към петдесетина, но по-едри и с много по-здрави брони от изкачилите стената блатници. Когато Гелфред успя да стигне до двора, много от търговците, пристигнали с първите кервани, вече бяха мъртви — просто не можеха да се мерят с врага, който беше по-бърз, със смъртоносен шип или острие на края на всеки крайник.

Търговците не живееха в доспехи като наемниците — влязоха в битка без броня и загинаха. Гелфред и стрелците в кулата обаче започнаха да изтребват блатниците като плъхове в капан. Тежките стрели на арбалетите пронизваха желязната им броня с влажен мляскащ звук и те умираха с писък, опитвайки се да изпълзят до стълбището едно връз друго. Пъплеха и от двете страни на походните стълби, докато накрая запушиха отворената врата на кулата и Джералд Рандъм заби пети в земята, за да защити входа.

— От крепостта пращат сигнал! — извика Ник Тъкача. — Идва помощ!

Рандъм стисна зъби и спусна с трясък наличника си. От двора заваляха стрели в отговор на онези, които се сипеха от кулите, а дворът се превърна в зейнала паст, която бълваше чудовища. Появиха се огромни ърки, високи колкото едър мъж, с ризници, щитове и дълги мечове, които по нищо не приличаха на изящните ефлически създания, които познаваше отпреди. Дойдоха и още блатници, бели като луната, с желязна броня и копия с куки на върха, и всички се юрнаха едновременно към него.

Ратаите мощно посягаха иззад гърба му с копията си, като от време на време удряха ръката, с която държеше меча, а един го убоде по задника. Рандъм обаче беше техният щит, а те — неговото оръжие и триметровите им копия обездвижваха огромните същества, за да може той да ги посече. През това време по врага продължаваше да се сипе градушка от стрели. От двора обаче извираха все повече и повече чудовища.

На всички се стори, че вилазката се появи изневиделица, след едновременен залп от всички стенобитни машини в крепостта — върху врага се изсипа същински дъжд от снаряди с най-различна големина, от камъни колкото мъжки юмрук до десеткилограмови скали, както и еднокилограмови стрели за арбалет, дълги половин метър.

Вилазката препусна надолу по хребета в галоп, толкова бързо, че от мрака сякаш изригна вихрушка. После спря в подножието, за да оформи клин, но се забави твърде много — някои рицари изостанаха, а други подминаха мястото, където трябваше да се съберат и се наложи да се върнат, така че строяването им отне близо стотина удара на сърцето.

Докато наблюдаваше появяването на вилазката и спускането ѝ по склона, Торн усети вкуса на фантазма, който я обгръщаше и се изплю. После даде сигнал на блатниците и ърките, които дебнеха в засада и задейства впечатляващото заклинание, което беше подготвял цял ден. Късната утрин се изпълни с мощна зелена сила, която се сля в едно и…

Торн се задави. Това не беше вилазката! Беше просто илюзия, мираж, призрак. Магьосникът изрева от ярост, но вече беше късно — грижливо изтъканият от мощ юмрук се стовари върху пустия път.

— Едно време не беше толкова наивен — отбеляза Хармодий, наблюдавайки капитана, който седеше върху взет на заем боен кон. Магьосникът се хилеше като малко момченце. — Дивото е изпило въображението му.

Оглушителният гръм от магията на врага отекна в ушите им, а ярката ѝ светлина се отпечата върху ретините им.

— Ще може ли да го повтори? — попита капитанът.

— Може би — призна Хармодий, — но се съмнявам.

Капитанът и Дръзката се спогледаха. Беше ред на Том да остане на пост и едрият мъж се ядосваше, че ще пропусне вилазката.

— Без геройства — извика капитанът. — Ще пресечем долината, ще стигнем до замъка и ще заобиколим стените. Убивайте всичко, което попадне под копитата на конете.

Питър тъкмо беше приготвил закуската, когато до огъня му дойдоха двама блатници, понесли няколко одрани заека — по два във всяка ръка, общо осем. Помежду си носеха и овесен на пръчка животински труп, също одран и изкормен.

— Ти готвис са нас? — попита по-едрият.

Питър с ужас осъзна, че едрото животно всъщност е жена — обезглавена, одрана и изкормена, почистена като дивеч.

— Готвис? — повтори блатникът.

Питър си пое дълбоко дъх, посочи към трупа и поклати глава.

— Няма да сготвя човешко същество — рече той.

Огънят вече гореше, а и той беше нахранил двамата си приятели, така че подаде остатъка от яхнията от тиква, катериче месо и риган на по-едрия блатник.

— Яж — подкани го той.

Блатникът погледна другаря си, главите им се докоснаха за миг и въздухът се изпълни със сложна смес от парливи миризми. По-дребният разтвори паст и глътна половината, а после подаде малкото медно канче на по-едрия, който погълна останалото.

Питър извърна очи.

Появи се Ота Куон и застана до него.

— Вие двамата не трябваше ли да участвате в голямата атака? — попита той.

— Готвис? — попита по-едрият.

— Ще… сготвя… зайците — бавно отвърна Питър.

— Хубу — залюля се по-едрият блатник. — Отиваме убиваме. После ядем — заяви той и остро изцвъртя, двамата с другаря му се приведоха напред и хукнаха в нощта.

Ота Куон погледна към Питър.

— Момко, ти притежаваш ли силата? — попита той.

Питър поклати глава, а Ота Куон сви рамене.

— Сред сосагите само шаманите могат да разговарят с Дивото — обясни той. — Иска ми се блатниците да ни последват. Ако предложат да се присъединят към нас, приеми.

Питър преглътна.

— Ще ги допуснеш в лагера?!

Ота Куон поклати глава с престорен гняв.

— Блатниците са голяма работа, не знаеш ли?

— Откъде идват? — попита Питър. — Преди никога не ги бях виждал. Не съм оттук.

Ота Куон седна до трупа на изкормената жена. Сякаш нито я забелязваше, нито го беше грижа.

— Не знам, но мога да ти кажа какво разправят хората. Говори се, че се роят дълбоко в Дивото, далеч на запад. На големи колонии, като огромни термитници. Всички в Дивото се страхуват от тях. Властелините отглеждат цели колонии, а после ги пращат да мрат. — Ота Куон въздъхна. — Чувал съм, че в древността ги бил създал могъщ Властелин, за да спечели някаква война.

Питър поклати глава.

— Искаш да кажеш, че не знаеш откъде идват.

— Така ли? — каза Ота Куон и се разсмя. — Толкова много имаш да учиш за Дивото! Властелините може да се преструват, че не се страхуват от нищо, но ги е страх от жалките блатници. Хиляда от тях са страховита гледка. Един милион… — Той замълча и сви рамене. — Ако можеха да ги хранят, щяха да завладеят света с тях.

Питър преглътна надигналата се жлъчка.

— Дали пък няма да се съгласиш да им сготвиш, а? — попита Ота Куон. — Знаеш ли, че матроните ти дадоха име?

Питър кимна с очакване.

— Нита Куон — рече Ота Куон и също кимна. — Име с много дълбок смисъл. Браво на теб.

Питър го произнесе наум.

— Онзи, който дава… нещо.

— Онзи, който дава живот — рече Ота Куон.

— Прилича на твоето име — каза Питър.

— Да, за тях ние сме едно. Харесва ми — кимна той.

— Какво означава „Ота“?

— Взима. Като „ота ниър!“ — каза той.

— „Вземи вода“. Както когато сме на поход — рече Питър, кимна и се обърна. — Ти си онзи, който отнема живот, а аз съм онзи, който дава живот.

Ота Куон се разсмя.

— Точно така. Беше Грундаг, а сега си Нита Куон. Моят брат, моят огледален образ — каза той и отново кимна. — А сега убеди онези блатници да се бият за мен. Обсадата почти приключи, щом изядат и последните мъртъвци, тръгваме към дома.

Питър поклати глава.

— Аз нямам твоя военен опит — каза той, — но албинската кралска армия е в долината на Кохоктън и идва насам.

Ота Куон потърка брадичка.

— Имаш право — каза той, — но Торн каза, че тази нощ ще победим.

— Как? — попита Нита Куон.

— Вземи си копието и лъка и ела с мен — отвърна Ота Куон.

Нита Куон набучи зайците на шишове от зелени пръчки и остави жена си да ги върти над огъня. Взе лъка и новото копие с хубав стоманен връх, което беше получил като трофей след Битката при брода. Бяха му дали много нови неща и жена му беше впечатлена… само дето всичко това му струва една година от живота му. Той обаче се изплю и последва Ота Куон, защото му беше по-лесно да изпълнява, отколкото да мисли. Затича се, хвана го за лакътя и той спря.

— Да се разберем за едно — каза му Нита Куон.

— Побързай, момче — каза Ота Куон.

— Ничие момче не съм, нито твое, нито на когото и да било. Ясно ли е? — каза Нита Куон и се втренчи право в очите на водача. Ота Куон не трепна, но след няколко секунди ноздрите му се разшириха и той се усмихна.

— Разбрах, Нита Куон.

После се обърна и хукна, а Нита Куон го последва, удовлетворен.

На края на гората ги чакаха много от оцелелите воини на сосагите — почти петстотин. Зад тях, огненочервени и огрени от слънцето, стояха абенаките, както и група мохаки, изрисувани с типичната си племенна окраска с очертанията на скелет.

Бойният вожд на абенаките, Акра Кром, застана по средата между двете групи, извади брадва от колана си и я вдигна над главата си.

Ота Куон се усмихна.

— Ако той загине днес — каза сосагът, — аз ще стана боен водач на сосагите, а може би дори на абенаките.

На Нита Куон му се стори, че някой го удря в стомаха.

— Не бъди такъв наивник — каза по-възрастният мъж. — Това е Дивото.

Нита Куон си пое дълбоко дъх.

— Какво казва?

— Казва, че ако искаме някога да си идем у дома, тази нощ трябва да се представим добре и да избием бронираните конници, както много пъти досега. Разполагаме с хиляда бойци, лъкове и брадви, дрън-дрън-дрън — Ота Куон се огледа. — В интерес на истината, този Торн май няма план за нас. Сякаш си мисли, че ако ни нареди да излезем от гората, просто ще избием всички рицари в полето.

Нита Куон потрепери, а Ота Куон го прегърна през раменете.

— Ще им устроим засада при задната порта на врага — каза той, едва изчака вождът на абенаките да довърши речта си, изправи се на крака и взе копието си. Сосагите нададоха мощен рев и го последваха в зелените гори.

Конете до един бяха изморени, а много от тях имаха разтежения и дребни рани, също като ездачите си. Войниците бяха общо двадесет и пет — жалко островче в море от чудовища, а в подножието на хребета изстиващ овал от разтопена до стъкло земя указваше къде е паднал най-мощният удар на врага.

Капитанът беше замаян от умора и дребни наранявания, които почти напълно подтискаха чувствата му. Макар и бегло, той си даваше сметка, че игуменката е загинала. Че Грендъл, който му беше почти като приятел, е мъртъв и изяден от тварите в равнината. Че обичната му учителка се е превърнала в студен мрамор, напълно лишен от живот. Емоционално обаче бе подтиснал всичко това.

„Можете ли да се биете всеки ден?“

Знаеше, че може. Всеки ден, докато угасне слънцето.

Онази част от съзнанието му, в която приятелите му умираха, беше като болен зъб и с усилие на волята той успяваше да не прокара език върху него, нито да си помисли: „Ако победим днес, ще бъдем спасени.“ Не си го помисли, защото съсредоточаваше ума си единствено върху следващата военна хитрост, а те бяха почти на привършване.

Всичко това мина през главата му, преди новият му кон да успее да направи и два скока.

Болеше го. Всички ги болеше.

Накрая вилазката се озова в равнината под крепостта и започна да се строява в клин.

Рандъм не беше изпитвал такава умора нито веднъж в живота си и ако не носеше първокачествена броня, вече щеше да е мъртъв — чудовищата пълзяха върху мъртъвците си, за да го достигнат и по тялото му се сипеха все повече и повече удари.

На два пъти някой зад него изкрещя, че проклетите изчадия са успели да се промъкнат в кулата или да прехвърлят стената — или с помощта на закърнелите си криле, или защото това беше нова ужасяваща порода. Копиеносците зад гърба му обаче не отстъпиха.

На два пъти успя да си почине от атаките срещу вратата, но изобщо не разбра защо белите твари спряха да прииждат. Той пъхтеше, някой му подаваше вода и после всичко започваше отново. Белите блатници бяха голяма беля, едрите ърки — още по-голяма.

Един фермер, който беше или по-смел, или по-глупав от останалите, се опита да му помогне и загина в мига, в който зае мястото му, още докато приятелите му го молеха да се откаже.

— Не носиш доспехи! — извика един по-едър мъж с харндънски акцент.

Човекът не носеше броня на ръцете и краката си и жестоките крайници на чудовищата го насякоха на парчета. После блатниците го издърпаха при себе си, разфасоваха го и го изядоха — дори умиращите си отхапаха по малко.

Рандъм вече не можеше да вдига щита си. Знаеше, че е въпрос на време да го ударят по забралото или в слабините — оцеляваше единствено благодарение на късмета и оръжията на копиеносците.

Надойдоха още ърки, изкачиха ниския куп мъртъвци, без да бързат и му се нахвърлиха едновременно. В протегната му ръка се удари щит и макар че доспехите го предпазиха, той загуби равновесие и блатниците го свалиха на колене, а последвалият удар по шлема го простря на земята.

Прониза го остра болка в ходилото — някой кълцаше покрития му с броня прасец, след което го повлече през вратата, към купчината трупове. Той не можа да се сдържи и закрещя от ужас.

Внезапно го пуснаха, а отгоре му се стовари нещо тежко. Само здравината на кирасата му позволи да продължи да диша. Прониза го още по-остра болка в дясното ходило. Опита се да изкрещи, но шлемът му беше пълен с течност и той я изплю. Беше отвратителна, тъмна и горчива. Рандъм се задави и продължи да плюе, докато осъзна, че се дави в кръвта на блатниците.

Опита се да крещи.

Болката се усили.

„Йесу, ядат ме жив. Йесу, спаси ме!“

Нита Куон тичаше през гората, а слънчевият диск се издигаше високо над главата му. Сега не беше моментът да устройват клопка, искаше му се да изчакат нощта, но късната пролет бе настъпила и нямаше да се стъмни скоро.

В небето на юг проблесна яркозелена светлина, последвана от чудовищен трус.

Ота Куон се ухили.

— Това е сигналът. Нашият вожд е велик. Да тръгваме! Гоц она!

Действащият боен водач излезе на бегом пред отряда и останалите хукнаха по тревата, завивайки на изток, сподирени от сенките, хвърляни от лятното слънце.

Оставаше им още само километър и половина. Нита Куон беше силен мъж и седмици наред живееше със сосагите, но този пробег преди боя беше изтощителен, особено след като цяла сутрин готви и събира провизии. Той сведе глава, опита се да откъсне съзнанието си от болката в бедрата и дробовете си и продължи да тича.

Докато стигнат чак до източния край на огромния хребет, изминаха много мъчителни минути, но накрая Ота Куон вдигна ръка.

— Всички на земята! — извика той и войните му се проснаха във високата трева. Ота Куон се обърна към Скахас Грахо и още един воин и ги прати още по̀ на изток, а после се отпусна до Нита Куон.

— Още малко остана — каза той. — Това е мястото. Да видим сега дали Торн знае какво прави.

Скрит в западния край на гората в пълна безопасност, Торн наблюдаваше развитието на бойните действия. Беше изразходвал твърде много сила за едно-единствено заклинание и не се чувстваше достатъчно силен, за да рискува да се бие лично и днес. Споменът за провала го глождеше, но той разполагаше с хиляди съюзници и ги пилееше като вода, забравил обичайната си предпазливост.

Много от слугите му щяха да се разтревожат, ако знаеха, че вече е решил да ги използва до един, ако се наложи. Знаеше къде да могат да бъдат отгледани още, но той самият беше незаменим.

А тя беше мъртва.

Торн бе допуснал някои грешки, но последната битка щеше да се развие с неизбежната обреченост на една от древните пиеси, които навремето толкова обичаше, а сега вече не помнеше. Кралят щеше да дойде и да бъде победен. Капанът вече беше заложен.

После всичко щеше да му принадлежи.

Вече не можеше да опъва шатрата си встрани от армията. Тази вечер лагеруваха край малък поток, който се вливаше в Кохоктън. В него лежеше трупът на огромен звяр от Дивото, величествен и подпухнал от водата, а лешоядите глозгаха костите му. Куп тела, както и крясъците и кавгите на животните, които пируваха с мъртвите, бележеха мястото на скорошна битка.

Кралят нареди да приберат каруците и да ги наредят плътно една зад друга, което превърна лагера в същинска крепост от високи фургони, вързани един за друг. Дори дьо Вреи не можеше да го упрекне за предпазливостта му. Бяха навлезли дълбоко в Дивото и присъствието на врага се усещаше навсякъде около тях. Много от спешените войници и немалко от рицарите бяха уплашени, дори ужасени. Галът чуваше женствения им смях в озарения от огньове мрак, но самият той изпитваше единствено радост, защото най-после — най-после! — щеше да бъде изпитан и признат за достоен. Често обсъжданата крепост в Лисен Карак се намираше на три левги на север, а от докладите на разузнавачите ставаше ясно, че флотилията на кралицата е съвсем наблизо, готова да подкрепи атака им на сутринта. Дори предпазливите баби в кралския съвет бяха принудени да признаят, че ще има битка.

Тъкмо беше коленичил на молитвения си стол, когато се появи ангелът, споходен от тиха гръмотевица и ухание на смирна. Дьо Вреи извика, той закръжи над него и кацна, а върхът на огромното му копие докосна кръстата подпорна греда на шатрата.

— Лорд дьо Вреи — проговори ангелът. — Най-великият рицар на света.

— Вие ми се подигравате — каза галът.

— Утре ще бъдеш признат от всички.

Дьо Вреи се бореше със съмненията си. Чувстваше се като мъж, който знае, че не бива да споменава нещо на жена си, но въпреки това го прави и предизвиква скандал, който е можел да бъде избегнат.

— Казахте ми, че ще има битка — рече той, мразейки скимтящото съмнение в гласа си. — При Албинкърк.

Ангелът кимна.

— Аз не съм Бог — рече той, — а просто негов слуга. Битка ще има. Трябваше да се проведе при Албинкърк, но някои сили — някои обстоятелства — ме принудиха да действам.

Колебанието на ангела накара дьо Вреи да замръзне.

— Какви сили, господарю? — попита той.

— Съсредоточете се върху ролята си и ме оставете да изпълня моята — отвърна ангелът, а тонът му го шибна като камшик. Приличаше на неговия собствен — едновременно красив и страшен, изпълнен със сила.

Дьо Вреи въздъхна.

— Очаквам заповедите ви — каза той.

Ангелът кимна.

— Кралят ще нападне утре по изгрев. Врагът е разположил армия на пътя до моста, за да го блокира. Оставете краля да поведе атаката и когато загине… — Ангелът замълча, а сърцето на дьо Вреи сякаш спря. — Когато загине, поемете командването. Пробийте си път с бой, спасете армията му и ще станете герой на деня — продължи сияйното създание със спокоен и премерен тон. — Времето на краля изтече, той се провали, но ще умре като герой, а вие, милорд, ще се ожените за съпругата му и ще станете крал. Тя е цялото кралство. След краля баща ѝ е най-могъщият господар в Алба. С нея ще можете да управлявате. Без нея — не. Разбрахте ли ме?

Дьо Вреи присви очи.

— А какво ще стане със Севера? — попита той. — Ако спася армията, трябва ли да оставя крепостта да падне?

— Ще можете отново да я превземете — разумно отвърна ангелът, — когато доведете армия от Гале.

Дьо Вреи сведе гордата си глава, заслонявайки очи от светлината на ангела.

— Простете ми, господарю — изрече той на глас. — Фалшиви знамения ме изпълниха с колебания.

Ангелът докосна главата му.

— Бог ти прощава, сине мой. Запомни — когато кралят загине, поеми командването и си пробий път с бой.

Дьо Вреи кимна със сведени очи.

— Разбрах ви много добре, господарю.

Капитанът насочи клина от рицари на запад, вдигна ръка и усети топлината, която се излъчваше от кръга нажежено стъкло вдясно тях, прониквайки през бронираната му ръкавица.

„Заболяло го е“ — помисли си той и благодари на Хармодий с безмълвно кимване.

— Напред! — извика Червения рицар и формацията потегли в тръс — перфектна мишена за следващата магическа атака.

Докато се отдалечаваха от мястото, където чувстваше, че се намира врагът, гърбът леко го засърбя. Движеха се към най-близкия ъгъл на Замъка на моста, който беше само на тридесет метра от тях.

Без да губят време, рицарите внимателно прекосиха траншеята, където предната вечер бушуваха адските пламъци. Наложи се някои да слязат от конете, губейки ценни секунди, но окопите все пак бяха по-добър вариант от това да заобикалят стените от другата страна. Някои рицари ги прескочиха, но други се показаха по-предпазливи. След като прекосиха, отново оформиха клин, а капитанът се изправи в стремената и посочи към потъмняващата трева до по-близкия ъгъл на Замъка на моста.

— Това е капан. Ако не беше, онези блатници… — започна той и посочи към стотина или повече гадини, които ги наблюдаваха от набързо издигнатия насип, водещ до върха на стената на Замъка на моста, — онези блатници щяха да се опитат да ни попречат да прекосим траншеята. Вместо това само ни наблюдават.

— Дали са превзели замъка? — попита Дръзката.

Капитанът го наблюдава десетина секунди и накрая отговори:

— Не.

От лявата му страна се приближи абат Марк.

— Ако позволите да изпратя сигнал, рицарите ми ще ни пресрещнат — каза той. — Съвсем наблизо са, в горите до реката.

Капитанът погледа замъка още известно време.

— Да притиснем засадата им между два чука… Да, харесва ми — кимна капитанът и се обърна към прислужника си. — Дай сигнал. В една редица, един до друг.

Ота Куон стоеше на колене във високата трева. Врагът — малък отряд рицари с полирани до блясък доспехи — се поколеба на ръба на Огнената канавка, както я наричаха сега сосагите, макар че тя беше черна и студена под слънчевите лъчи.

— Лордчето си знае работата — каза Ота Куон. — Не го познавам. Любовни възли? Чий герб е това? — Той се изплю. — Подрежда рицарите си в редица.

— И какво от това? — попита Нита Куон.

— Ако всичките са на едно място, ще убият няколко нещастника, но останалите ще ги изколят. Ако са в дълга редица, всеки ще убие по един от нас, може би и по петима, докато само късметлиите ще успеят да улучат някого от тях.

Рицарите тръгнаха напред в ярката дневна светлина, а синьото небе се отразяваше в броните им. Приличаха на чудовища от Имагинерното, на митични зверове. Доспехите им блестяха на слънчевите лъчи и заслепяваха сосагите.

В тревата изникна Скахас Грахо, сякаш от нищото, и каза:

— Зад нас има още тенекиени мъже. Подреждат се при дърветата досами реката. — Той повдигна рамене. — Конете им са мокри, сигурно са я преплували.

Ота Куон изръмжа и Нита Куон разбра, че е взел решението си точно в този миг. Бойният водач се изправи, опря рог до устните си и го наду, а сосагите скочиха и побягнаха като чучулиги пред орел, хуквайки на север, докато двете дълги редици от рицари се приближаваха към тях.

Капитанът видя как изрисуваният мъж изскача от тревата само на шестдесет метра пред него, надува рога си и хуква на север, отдалечавайки се от затварящите се челюсти на капан му. Изпълни го разочарование и леко професионално възхищение — той познаваше отвъдстенците.

Нареди на прислужника си да изсвири „В атака!“ и хората му успяха да докопат няколко от изостаналите сосаги, но тъй като помнеха заповедите, продължиха на югоизток, без да се отклоняват, за да ги преследват. Воините в ариергарда на отвъдстенците се жертваха за другарите си и изостанаха, за да ги обстрелват. Един рицар се срути на земята заедно с мъртвия си кон, но тогава откъм реката дойдоха облечените в черно членове на ордена и безмилостно ги избиха.

Край него мина абатът, вдигна ръка и повика рицарите си, без да изрече нито дума. Бяха станали свидетели на великолепна демонстрация на сила.

Капитанът поклати глава.

— А аз си мислех, че нас много ни бива — рече той.

Копието на Дръзката беше изцапано с кръв и тя дръпна юздите. Жак свири сбор, а сер Танкред, раненият рицар, бе вдигнат на коня на сер Йеханес.

Тя се наведе напред и каза:

— Бива ни.

Отляво целият ескадрон от рицари в червени и черни одежди мина от галоп в неподвижно състояние само за няколко крачки, зави надясно, сякаш изпълняваше трик на панаир и спря с лице към Замъка на моста, строен в стегнат клин.

Дръзката поклати глава — едва забележимо движение, когато човек носи шлем.

— Всеблаги Йесу. Много са добри — неохотно призна тя.

Абатът подкара коня си към центъра на новия строй.

— Е, капитане? — попита той. — Да помогнем ли на замъка?

Червения рицар вдигна ръка.

— На вашите заповеди, абате.

Седемдесетте бронирани рицари накараха земята да затрепери.

Блатниците се разпръснаха.

Изтощен и гневен, Торн гледаше как безполезните му съюзници бягат, вместо да се бият с рицарите. Толкова обещания и самохвалства беше изслушал. Можели да се бият с всичко, конниците с доспехите нямало да им се опрат…

Докато наблюдаваше бягството им, той разбра — всеобхватният му интелект не му позволи да се самозалъгва — че целият план за деня отива по дяволите. Точно тогава вниманието му бе привлечено от изблик на сила в равнината, съвсем слаб, но педантично насочен. Само някой с извънредно големи познания (като неговите) би могъл да я усети и веднага да разпознае източника ѝ — Абат Марк, който подаваше сигнали на рицарите си с фантазми, превръщайки ги в изящно изработени оръжия, които следваха волята му. И той беше човек, който обича силата.

За миг Торн се замисли дали да не използва каквото бе останало от могъществото му, за да убие абата с едно-единствено заклинание, но идеята беше глупава — тази сила му трябваше и той си напомни, че не бърза заникъде. Кралската армия никога нямаше да достигне реката. Превземането на Замъка на моста обаче щеше обезмисли всичко това.

Торн рядко говореше на глас. Нямаше равни нему, с които да може да разговаря, да споделя съмненията и тайните си страхове, но този път се обърна към изненаданите си телохранители — шаманите, които го боготворяха, облакът от жалки последователи, които се грижеха за всяка негова нужда. Гласът му прозвуча като дрезгав грак на гарван.

— Преди тридесет и един дни един демон се опита да отнеме това място от старица без войници — каза той. — Съдбата и лошият късмет принудиха мен да воювам за него с краля на Алба и цели армии от рицари, с дузина могъщи магьосници, а сега и с най-великите воини на света. — Той се изсмя, а зловещото му грачене стресна птиците по дърветата. — Въпреки това ще ги победя.

Никой не спря атаката им и рицарите прочистиха земите около Замъка на моста, като направиха пълна обиколка около стените му и избиха всички създания от Дивото, които не побягнаха от пътя им. По-дребните блатници се придвижваха с краткотрайни прелитания или лежаха във високата трева, където трудно можеха да бъдат открити. През това време по-едрите, заедно с огромните ърки, с мъка се вмъкваха в набързо изкопаните си тунели, за да се доберат до горящия пъкъл в двора на замъка за една последна битка.

Когато хората му се върнаха от северната страна на замъка, при основата на мекия насип, издигнат от блатниците-работници, който стигаше чак до върха на стената, капитанът вдигна ръка и ротата спря.

— Слизайте от конете! — извика той. Слънцето преминаваше зенита си, но още беше високо в небето. На запад се събираха облаци, но щеше да бъде светло още часове наред. Въпреки това опитът го беше научил, че ако не прочисти двора до мръкване, ще загуби Замъка на моста. Както и подстъпа си към краля. Ако той изобщо дойдеше.

Всеки пети прислужник грабна юздите на десет коня.

— Копия! — извика капитанът и хората му се строиха в колона в основата на насипа — рицарите бяха най-отпред, прислужниците и оръженосците — по средата, а стрелците — най-отзад.

Абатът дойде при него и му отдаде чест.

— Ние ще ви прикриваме!

Капитанът отдаде чест, докато Майкъл му подаваше тежкото копие.

— Ако не излезем преди да мръкне, считайте моста за загубен.

Абатът се прекръсти.

— Бог да е с вас, рицарю.

— Бог пет пари не дава — каза капитанът, — но благодаря за пожеланието. Всички след мен! — извика той и тръгна по новоиздигнатия насип. Почвата беше влажна и твърда благодарение на някаква течност, отделяна от блатниците, ако се съдеше по острата ѝ миризма. На стената имаше петдесетина от тях и рицарите ги посякоха.

Капитанът погледна към пъкъла в двора. Всички фургони горяха, а пъплещите сред тях силуети му напомниха за прокълнатите в Ада — одрани мъже, които крещяха до бога, осветени от огъня блатници с блеснали в бяло брони… Повечето гадини се тълпяха край вратата на най-близката кула, но от зейналата в земята рана, заобиколена със захвърлени встрани каменни плочи, се сипеха дори повече, като червеи от разпукал се подпухнал труп. По стените имаше още, но на източната стена един малък, но дисциплиниран отряд се биеше гръб до гръб, удържайки я и в двете посоки.

— В колони отдясно! — извика капитанът и поведе хората си надолу по насипа, предвиден за изтеглянето на стенобитните машини. Там ги чакаха двойка бели блатници с алебарди в ръце.

Нямаше време да действа с финес. Вдигна копието, насочвайки върха му надолу, а задната част — нагоре и отби удара на първия с дръжката му. После го сграбчи във високата хватка, която хората използват при ръкопашен бой с доспехи и изтръгна крайника му от тялото, сякаш беше краче на добре сварен рак. Блатникът замахна с другия и капитанът заби копието си в главата му, а бронираната му лява ръка пусна дръжката и се стовари в гърлото на гадината. Огромната ѝ паст се разтвори, челюстите надвиснаха над забралото му и капитанът заби копието си в гърлото ѝ, от което изригна парлива ихор, като лава от млад вулкан.

— Сформирайте авангарда! — изрева той, докато Дръзката обезглавяваше другия блатник с брадвата си. Отляво се появи сер Йеханес, отдясно — сер Танкред, а Дръзката изчисти оръжието си, почука по нагръдниците им и влезе в строя. Бронираните твари се опитваха да прегазят защитниците на северната кула и капитанът посочи към тях с копието си.

— В атака! — извика той.

До гърбовете на блатниците оставаха едва двадесетина крачки, но сабатоните му звъннаха по паважа и той се спъна в един труп. Внезапно морето от твари пред северната кула се обърна и се понесе към него. Засипа го дъжд от желязо, а въздухът се изпълни с шумно стакато от удари, като ритъма в главата на подлудял барабанчик.

Първо се изправи срещу изчадие с размерите на Том Лошия, което замахна, влагайки цялата си сила в един-единствен удар. Сложните сенки между бронята и отверстията сред плочките на гърдите му приличаха на сквернословеща уста, а от усилието тялото му се огъна като лък.

Червения рицар заби пети в земята и парира удара с дръжката на копието, после го завъртя и заби острието в покритата с шлем глава. То проникна през забралото и блатникът започна да се гърчи. Зад умиращия му противник се възправи друг, с по един дълъг меч във всяка ръка и обезглави новия оръженосец на сер Йеханес пред очите на капитана — двете остриета се сключиха като шивашка ножица. Йеханес скочи да отмъсти за момчето и получи удар по главата, който го накара да залитне. Светкавично последваха още два, които буквално го изравниха със земята.

Водаческият инстинкт на капитана запищя панически. Блатниците бяха спрели настъплението на рицарите му. Това трябваше да е невъзможно. Нищо в Дивото не можеше да възпре двадесет мъже с доспехи. Или поне почти нищо.

Той спря за миг, срещна погледа на изчадието, надвесило се над Йеханес и то го позна. Той се метна към него, но копието му остана заклещено в последната му жертва и трябваше да го остави. Чудовището с двата меча се извърна от плячката си — Йеханес — и се изправи насреща му. Беше блатник, но различен — строен, по-висок от Том Лошия и невероятно мускулест. Изработена от човешки ръце ризница покриваше ставите му, а грубата му, сякаш органична броня беше или отгледана, или продукт на нечии изключителни ковашки умения. Това беше уаит.

С периферното си зрение капитанът зърна Дръзката, която заби върха на копието си в черупката на поредното бронирано чудовище и нададе бойния си вик. Сер Танкред се беше вкопчил в друго и с усилие успяваше да го удържи, докато оръженосецът му забиваше дългия си меч под мишницата му с бързи професионални движения, а крайниците на блатника бясно се мятаха.

Уаитът удари мечовете си един в друг и скочи към капитана с пъргавината на животно, а той измъкна тежката кама от колана си и се довери на доспехите си. Пъхна се между остриетата, стиснал камата във високо вдигнатите си ръце и единият удар се стовари върху нараменника му. Закалената стомана хлътна и се строши, но ризницата под нея спря оръжието, въпреки че силата от мощния замах проникна през жупона и насини раменете му. Той обаче замахна с камата отгоре надолу, проби авентейла на уаита и заби острието в шията му шест пъти подред. Крайниците му се сгърчиха, но хватката му около раменете на капитана се затегна като стоманен обръч, тялото му се изпълни със сила и очите му засияха в леденосиньо, докато се готвеше да…

Червения рицар заби бронираното си коляно между краката му — нямаше как да го нарани, но ударът изкара блатника от равновесие и капитанът изтласка гадината напред с левия си крак, мятайки я връз десния. Капаците на крилете ѝ се закачиха в металните ръбчета на наколенника му и се откъснаха. Тежестта ускори падането му, но чудовището успя да се вкопчи в рицаря и той падна отгоре му, стиснал камата в ръце.

Стоманените му доспехи издържаха на удара, тези на уаита — не. Триъгълното острие проникна без усилие и от раната шурна ихор. Вместо да спре, капитанът изтегли тридесетсантиметровата стоманена кама и я заби под подобните на щипки челюсти, които щракаха върху шлема му с ужасяваща мощ. Накрая отскубна забралото, болезнено извивайки главата му встрани и се оказа лице в лице с блатника, от чиито очи избликна сила.

Капитанът отвърна с бърз удар в клепача му, като дереше издълженото око пак и пак, докато уаитът протягаше извития си като сърп преден крак към лицето му. Нямаше да умре, преди да направи заклинанието си. Рицарят пъхна бронираната си лява ръка под главата му и заби камата в лявото му око, пронизвайки плътта и костите, и докато кълцаше мозъка му, посегна към палата в спомените си, за да отблъсне магията. Изпълни го вълна от противна леденосиня сила, той се загърчи… а очите на чудовището угаснаха.

Той погълна силата на блатника, както беше присъщо на създанията от Дивото. Не го беше правил преди, до този момент дори не знаеше как и благодари на провидението, че Пруденция не би могла да го види. После скочи на крака и се запита доколко армията му е в състояние да оцелее след тази битка. Мислите, плановете и изчисленията сякаш го заляха от всички страни и за един-единствен миг той успя да види нещата и от своята страна, и от тази на врага.

Балансът на силите се беше променил.

Една трета от войниците му не се биеха — бяха мъртви, ранени или просто паднали на земята, нямаше как да бъде сигурен, но гръбнакът на вражеската съпротива беше пречупен и в най-външните си части мелето вече наподобяваше по-скоро лов, отколкото битка.

Стрелците му започнаха да прочистват стените, онези в кулите се присъединиха към тях и победата наближи още повече. Дузина уаити пропълзяха в някаква дупка, а един наполовина одран човек, чиято кожа плющеше по гърба му, отново запищя и милостиво бе пронизан със стрела в гърлото. Той замлъкна, а навсякъде из двора рицарите започнаха да вдигат наличниците си и да си поемат дъх с отчаяна жажда.

Капитанът се изкачи върху купчина трупове до вратата на северната кула, където стоеше млад великан, покрит с парливата ихор на блатниците, облегнат на двуметров боен топор с тежко, покрито с черва закривено острие.

— Браво, млади Даниъл — похвали го рицарят, а каруцарят сви рамене.

— Търговецът Рандъм удържа вратата, капитане. Чини ми се, че издържа близо час.

— Мъртъв ли е? — попита капитанът.

Даниъл отново сви рамене.

— Дръпнаха го в купчината — отвърна той. — Опитахме се да си върнем тялото с бой, но го изгубихме, когато ги нападнахте в гръб. — Младежът изправи рамене. — Мисля, че си заслужава да го намерим.

Той сякаш успя да се отърси от умората си, посегна с топора, набучи един уаит с шипа на края на дръжката му и го свали от купчината, както фермер мята слама с вила. Капитанът грабна друг. Мъртви блатниците изглеждаха странно безобидни — бяха отвратителни, но приличаха повече на животни, отколкото на насекоми. Той метна тялото встрани, след това — и второ. Ръцете му трепереха, коленете му бяха омекнали. Направо преливаше от сила.

Към тях се присъедини Дръзката.

— Какво правите? Довършвате ранените ли? — попита тя с твърде остър, весел глас. И мъжете, и жените дълго щяха да преживяват тази битка.

— Търсим едно тяло — каза капитанът, вече затънал до кръста.

— Това е кракът му! — извика Даниъл.

Появи се Майкъл, а после — сер Майлъс и сер Йеханес, чието ранено рамо още кървеше. Затеглиха заедно, но внезапно тялото се стегна и търговецът изкрещя.

Бронята му беше хлъзгава от кръв — и от блатници, и от хора — и той изскочи от купчината трупове като тапа. Левият му глезен бе оголен и от раната бавно се процеждаше кръв — остри челюсти бяха оглозгали плътта от стъпалото му.

— Сложете му турникет! Свалете бронята! — извика капитанът.

В огромната лапа на Даниъл светна малък нож и той сряза ремъците, а Дръзката откопча катарамата и освободи крака на Рандъм. От раната плисна свежа кръв, капитанът грабна чуканчето, Дръзката обви колана си около глезена, промуши го през токата и дръпна с всичка сила.

Кръвта спря.

— Завържи го — каза капитанът, което беше напълно ненужно — при спешни случаи всеки в ротата можеше да окаже първа помощ и той го знаеше. Пое си дълбоко дъх и хукна към стената.

Торн усети как тъмното слънце поглъща Ексреч и изруга. Отново го бяха измамили, за пореден път губеше битката. Новопридобитата сила правеше младежа много по-опасен, отколкото преди.

Магьосникът посегна към двата сосагски шамана, които му прислужваха и ги погълна, изсмуквайки и същността, и силата им, а безжизнените им трупове рухнаха на земята. Силата им не беше много, но му стигаше, за да вижда и да изпраща съобщения.

Падащият мрак щеше да го затрудни — нуждаеше се от светлина, за да знае къде да изпрати огромната армия и множеството си стрелци. Той напрегна мощните си сетива, търсейки Клакак и го откри под каменния брод до водата, заедно с още стотина от себеподобните му.

„Тръгвайте“ — нареди той.

Слънцето започваше да се спуска към хоризонта, но до падането на нощта имаше още много време. Торн поклати туловището и огромната си глава и изрече:

— Утре.

Стрелците отвориха портата, а в двора влязоха рицарите. Черните мантии с качулки криеха блясъка на доспехите им, а в мрака враните им коне приличаха на адски изчадия.

Абатът подкара жребеца си към капитана, който седеше на едно сгъваемо столче и почистваше мръсотията между плочките на сабатоните си. Имаше чувството, че цялото му тяло е зле поддържана машина.

— Победихте, с Божията помощ — каза абатът.

— Щом така предпочитате — отвърна младежът. — За момента победихме, но на косъм, както казват бабите. Къде са змейовете? Ами демоните? Ами бунтовниците?

Той се загледа в гаснещото слънце. Докато успяха да избият и последните оцелели блатници, измина още един час и сега стенобитните машини на врага отново ги обстрелваха.

Слугите редяха труповете от външната страна на портата. Дворът на замъка вонеше на изгоряло дърво, леш и тор — конете лежаха убити, воловете — изклани, навсякъде се валяха мъртви хора и блатници. Смрадта на разложение ги обгърна като лепкав воал, а комарите нападнаха работещите мъже.

Абатът слезе от коня и сабатоните му издрънчаха върху каменните плочи.

— Къде са, наистина? От години не бях виждал толкова много изчадия на злото.

— Виждахме ги всеки ден. Сега ги няма — отвърна Червения рицар. — Може би ще се появят със следващата вълна — добави той. — Поне така предполагам. Най-напред ще ни изтощи с блатници, а после ще ни пречупи с по-едрите чудовища — довърши капитанът и се опита да стъпи на земята.

— А после…

— Аз така бих направил. Ще пусна кръв на врага с леснозаменимите гадини и ще запазя останалите за после. Той има нужда от тях, за да се бие с краля. Цялото това усилие беше, за да ни накара да останем тук.

— Можем да издържим, докато дойде Негово величество — каза абатът, свали подгизналата си шапка и замлъкна, за да плесне един комар.

— Въпреки змейовете и демоните? Дано — рече капитанът и се изправи. — Майкъл, кажи на слугите да сервират бира и кленова захар. — Той се усмихна на абата. — Чака ни дълга нощ. Гелфред!

— Милорд?

— Искам да сториш нещо безумно смело — каза той.

Гелфред сви рамене.

— Можеш ли да занесеш съобщение на краля? — попита капитанът.

— По тъмно, при цяла армия от чудовища на пътя ми? — с усмивка отвърна ловецът. — С Божията помощ ще успея. И кълна се във вярата си, месир, ако се пошегувате, че на Бог не му пука, ще трябва сам да занесете проклетото съобщение.

Капитанът се изправи и стисна ръката му.

— Добре ме смъмри, Гелфред.

Ловецът сви рамене.

— Да се помолим заедно — предложи той.

— Да не се увличаме — отвърна капитанът и Гелфред се разсмя.

— Защо ли толкова ви харесвам? — попита той, а капитанът повдигна рамене.

— Чувството е взаимно.

Половин час по-късно Гелфред скочи от доковете право в реката и петнадесет минути плува в мрака, а после се остави на течението, за да си почине малко. Чу или по-скоро усети, че над него прелита змей, гмурна се и остана под водата, колкото можа да издържи. Щом излезе отново на повърхността, сърцето му биеше толкова бързо, че се наложи да се насочи към брега.

— Ето, че останахме без най-смелия човек в ротата — каза Червения рицар на абата.

— Защото се изправя срещу страховете си ли? — попита абатът. — Бог му помага.

Капитанът поклати глава, но не каза нищо. Само продължи да се взира в мрака — искаше му се да беше в крепостта. Докосна мръсната кърпичка, забодена на туниката му. Вече не беше бяла, а зацапана с кръв и ихор от няколко различни твари и висеше почти разполовена.

Амичия се опита да не ходи при портата и да не поглежда през прозореца, а когато влязоха група войници, възседнали изтощени коне, си наложи да изчака, докато внесат ранените. Накрая Сер Танкред ѝ каза, че Червения рицар ще прекара нощта в Замъка на моста.

След като изцери и последните ранени, тя коленичи до ковчега на игуменката в параклиса и започна да се моли. Разтвори съзнанието си за Бог, както я бяха учили монахините и му обеща нещо от цялото си сърце.

Беше изморен, измръзнал и много, много изплашен, когато от отсрещния бряг на реката се разнесоха гласове. Гелфред заплува към тях възможно най-тихо. Бяха на кораби.

След известно време наближи достатъчно и един от стражите го видя.

— Спрете! Тревога! Човек във водата!

Някой стреля по него с арбалет, но не го улучи.

— Аз съм приятел! — задави се Гелфред. Не му достигаше въздух. — Идвам от крепостта!

Бяха нащрек, но не умееха да се целят добре. Той се присламчи още и продължи да вика, че е приятел. В крайна сметка престанаха да стрелят по него и нечии силни ръце го извлякоха на големия шлеп.

— Заведете ме при краля! — каза той.

Един едър мъж, който говореше с акцента на хората от Хълмовете, го издърпа през парапета и го сложи да седне на една пейка.

— Изпий това, човече — каза той. — Откри кралицата, не краля.