Червения рицар

Глава четвърта

Гавин Мюриен от Стратнит, известен на съратниците си като Коравата ръка, яздеше на север от река Албин в пълно бойно снаряжение и в пълно съзвучие с рицарския дух. Колкото по̀ на север стигаше, толкова по-силен ставаше гневът му. Адам, по-възрастният от двамата му оръженосци, подсвиркаше и се кланяше от седлото на всяка минаваща жена, и гледаше на света с неподправено одобрение. Той не съжаляваше, че напуска кралския двор в Харндън, напротив. Далеч от голямата зала, танците, игрите на карти и флиртовете оръженосците живееха в казарми, напълно под чехъла на най-възрастните и най-жилавите. По-младите получаваха малко храна и много работа, без никакви възможности да се прославят. Адам обаче беше оръженосец на рицар с име и авторитет, тръгнал да дири подвизи и се надяваше и той да заслужи мястото си в някоя песен. В Харндън получаваше само синини и лоша храна.

Тома, по-младият оръженосец, яздеше с наведена глава. Адам не успя да го научи на много — той му отговаряше под нос и работеше несръчно. Изглеждаше по-млад, отколкото беше всъщност и много по-нещастен, отколкото се полага на едно момче. На Гавин му се искаше да направи нещо за него, но не му беше лесно да надмогне собствения си гняв.

„Не е справедливо.“

Тези думи не означаваха нищо, онзи простак баща му още с раждането му бе избил от главата му всякакви представи за справедливост. С бой. Гавин знаеше, че човек трябва постоянно да се бори. Че светът не предлага нищо освен трудности. Че всеки сам създава късмета си. Знаеше още хиляда подобни афоризми със сходно значение, но в името на Бога и всички светии, той вече си беше изтеглил теглото. Беше се изправил срещу чудовище, убивайки го без чужда помощ, само с бронираните си ръкавици, след като мечът му се строши. Спомняше си го съвсем ясно, както и факта, че отиде да се бие с оная проклетия просто защото се чувстваше виновен.

„Убих брат си.“

Все още му се повдигаше при тази мисъл. Не искаше отново да застане срещу врага — нито заради всички красавици в кралския двор, нито заради земите, които щеше да наследи. „Не съм страхливец. Вече съм го правил. Пред баща ми и още петдесетима мъже.“ В Алба, от единия край на кралството до другия, сигурно нямаше да се намерят и петдесетина рицари, които да са убили демон съвсем сами. Той и за миг не си го беше поставял за цел, но го направи и това трябваше да бъде краят. Кралят обаче го мразеше, също както той мразеше всичките си братя, ненавиждаше майка си и презираше баща си.

„Майната му на краля. Отивам си вкъщи, при татко.“

Стратнит беше една от най-големите крепости в Алба, истинска цитадела край Стената и семейство Мюриен я владееха от поколения. Нит пък беше могъщата река (почти море), която маркираше същинската, последна граница между тях и Дивото. Баща му управляваше крепостта и хилядите жени и мъже, които си плащаха данъците и разчитаха на закрилата ѝ. Гавин си спомни за голямата зала, за старите стаи, някои построени от Древните, за идващите от Дивото звуци, които се носеха откъм реката, за постоянните караници, пиянските обвинения и семейните дрязги.

— За бога, ще намеря някой звяр и ще го убия, все същото е — изрече на глас той. Ако се завърнеше у дома, го очакваше несекваща война — в полето срещу демоните и в залата срещу баща му. И братята му.

„Убих брат си.“

— Да си задържат крепостта — каза той.

Бяха го изпратили на юг, за да си намери съпруга от кралския двор като всеки млад герой. За да издигне семейството в очите на краля. Това беше поредният гениален план на баща му и Гавин наистина се влюби, но не в жена. Или по-точно влюби се във всичките. И в двора. В музиката, игрите на карти и заровете, в хубавото вино и шегите, в танците. Стратнит нямаше да му предложи нито едно от тези неща. Не можеше да престане да мисли за това. Може би брат му бе имал право.

„Майка ми…“

Той пропъди тази мисъл.

— Лорика, м’лорд — пропя Адам. — Да намеря ли някоя странноприемница?

Мисълта за това му помогна да заглуши гласа на съмненията. Странноприемниците — поне хубавите — бяха като миниатюрни кралски дворове. Малко по-недодялани, с по-домашен привкус.

Гавин се усмихна.

— Намери най-добрата — отвърна той. Адам се ухили, пришпори коня си и препусна към залязващото слънце. За миг Гавин се сети за лейди Мери, която очевидно го обичаше. Имаше красиво тяло и, трябваше да ѝ признае това — остър ум. И беше дъщеря на граф. Доста добър улов. Той повдигна рамене.

„Двата лъва“ беше стар хан, издигнат върху основите на кавалерийска казарма от времето на Древните, който приличаше на крепост. Имаше си собствена зала, отделно от кметството на Лорика, а също и кула в североизточния ъгъл. Там се беше намирала портата на казармата — всеки войник можеше да го види. Плътно до кулата се издигаше огромна сграда от тежки черни дъски, измазани с гипс, със сламен покрив и комини със скъпа медна обшивка. Към верандите, които обточваха слънчевата лицева страна, гледаха стъклени прозорци, а от покрива се издигаха четири масивни комина, съвсем прясно иззидани. Приличаше на късче от двореца в Харндън, докарано в провинцията. Лорика беше важен град, а „Двата лъва“ — важна странноприемница.

Появи се Адам и хвана юздите на коня му.

— Един кралски рицар винаги е добре дошъл тук — каза той, ухилен до уши. Приятно му беше да служи на важен човек — част от величието му сякаш полепваше и по него. Особено на четиридесет левги северно от града.

Един видимо заможен, мършав като скелет човек развя подплатената си с коприна пелерина, поръбена с пухкава козина и ширит от сребърни кръстове и им се поклони до земята.

— Едард Блоджет, м’лорд, на вашите услуги. Няма да нарека хана си „скромен“, тъй като е най-добрият, който ще срещнете по този път, но винаги ми е приятно да зърна някой от рицарите на Негово величество.

Гавин се изненада — мъжът беше прекрасно облечен и говореше съвсем прямо, въпреки че нямаше благородническа титла — но не му стана неприятно.

— Сер Гавин Мюриен — представи се той. — Рицарското звание невинаги носи богатство на онзи, който го носи, драги ми Блоджет. Мога ли да попитам…

Блоджет се усмихна със стиснати устни.

— За сребърен леопард ще получите собствена стая. Добавете две медни котки и ще пусна и оръженосците ви. — Той повдигна вежда. — Може и по-евтино, м’лорд, но стаята ще бъде най-обикновена.

Гавин мислено надзърна в кесията си. Имаше отлична зрителна памет и почти виждаше съдържанието ѝ — четири сребърни леопарда и дузина тежки медни котки. Между тях проблясваха и два нобъла от масивно злато, всеки от които струваше по двадесет леопарда. Не беше кой знае какво богатство, но стигаше, за да не му се налага да се стиска през първата нощ от пътуването си, че и през втората.

— Значи Адам ще се погрижи. Предпочитам всички да сме в една стая. С прозорец, ако не прекалявам с изискванията си.

— Чисти чаршафи, прозорец, прясна вода и място за три коня. Товарният ще ви струва още половин котка.

Блоджет сви рамене, сякаш такива жалки суми бяха под достойнството му, което вероятно беше точно така. Странноприемницата беше поне една трета колкото Стратнит и вероятно му носеше… Гавин се опита да пресметне на ум, пожела си учителят му да беше тук и накрая се спря на сума, която му се стори абсурдна.

— Поласкан съм, че излязохте да ме поздравите лично — каза той и отново се поклони, а Блоджет се ухили от ухо до ухо.

„И това е нещо, което научих в кралския двор — мъжете обичат ласкателствата поне колкото жените“ — помисли си Гавин.

— Тази вечер съм наел няколко певци, м’лорд. Тръгнали са към палата или поне така се надяват. Ще вечеряте ли с нас в голямата стая? Не е бална зала, но върши работа. За нас ще бъде чест да седнете при нас.

„А аз, разбира се, обичам ласкателствата колкото всеки друг.“

— Ще вечеряме с вас и ще слушаме музика — отвърна той с лек поклон.

— Заповядайте след вечернята в „Свети Евстахий“ — каза ханджията. — Вечеряме, след като бият камбаната.

След вечерната молитва майстор Пайл излезе на двора и си потърси доброволец. Едуард имаше приятелка, но тя също беше на работа и нямаше да му се сърди — всеки чирак си мечтае да работи с учителя си.

Този път Пайл приготви сместа различно. Едуард не видя точно как, но изкара една тежка желязна купа на двора и почисти стария боклук (повредени инструменти, железни останки и меко дърво, от което правеха временни калъпи), за да не се подпали. Черна работа, но нали помагаше на майстора.

Сега димът беше по-гъст, а пламъкът гореше по-ярко. Пайл го наблюдаваше, махайки с ръце, за да пропъди отвратителната миризма, а на лицето му играеше тънка усмивка.

— Е — рече той, — готов ли си за изпита, млади човече?

Едуард си пое дълбоко дъх.

— Да — отвърна той с надеждата, че не звучи твърде арогантно. Майстор Пайл обаче кимна.

— И аз тъй мисля. — Той огледа двора. — Почисти всичко това, ако обичаш.

Същата нощ на тавана чираците дълго си шепнаха. По-големите момчета усещаха, когато майсторът напредваше — издаваше го дори начинът, по който държеше главата си, както и това, че от кесията му внезапно започваха да се сипят награди, момчетата получаваха нови задачи, а чираците неочаквано полагаха изпит за калфи. Лизе, най-възрастната сред ножарите, се беше явила миналата седмица, при това успешно. По същия начин Едуард Чевинс, старши чирак, понякога и продавач, получи възможност да кандидатства за калфа.

Стана толкова изведнъж, че му се зави свят. Провериха документите му, а майсторите от гилдията го изпитаха и го оставиха да се поти сам в богато украсена стая, достойна за крал, която окончателно го смая. Нервите му бяха пред скъсване, ръцете му трепереха.

Едуард беше висок, кльощав седемнадесетгодишен младеж с пясъчнорижа коса и твърде много лунички. Докато стоеше под един стъклопис с образа на свети Никола, му хрумнаха поне двадесет отговора, по-добри от онзи, който бе дал на въпроса „Как се постига постоянен синкав блясък при острие, което е тежко до средата, но със съвсем тънък връх?“.

Той изохка и останалите четири момчета, с които се беше явил, го изгледаха със смесица от симпатия и надежда. Чуждият провал лесно може да подхрани собствените надежди за успех.

Час по-късно влязоха майсторите. Сториха му се зачервени, сякаш бяха подпийнали. Майстор Пайл се приближи и нахлузи на ръката му пръстен от фина стомана.

— Издържа, момче — каза той. — Браво.

Гавин, който тъкмо си подремваше, внезапно се събуди — от двора се носеха викове. Вбесените мъжки гласове променят тембъра си по начин, който не може да се сбърка, особено когато собствениците им се готвят за бой.

До леглото му застана Адам с голям нож в ръка.

— Не знам кои са, м’лорд. Идват оттатък морето, рицари са. Но…

Оръженосците никога не говорят лошо за рицарите — просто не е добро хрумване, така че Адам само повдигна рамене.

Гавин стана от леглото. Беше по долни гащи, така че бързо нахлузи една риза, а с помощна на Тома — чифт прилепнали панталони и жакет.

В двора един от гласовете се извисяваше значително над останалите. Непознатият имаше акцент, но говореше властно, овладяно и изискано, а думите му звънтяха, придружени от продължителен смях, ясен като камбанен звън.

Гавин отиде до прозореца и го отвори със замах. Долу стояха дузина мъже с доспехи. Поне трима бяха истински рицари, броните им спокойно можеха да си съперничат с неговата, а тези на войниците по нищо не им отстъпваха. Може би всички бяха рицари. До един носеха една и съща значка — червена роза на златен фон. Не познаваше този герб.

Водачът им, онзи с прекрасния смях, имаше златисти коси и фини черти и приличаше на статуя на свети Георги. Беше красив. В сравнение с него Гавин се почувства неподходящо облечен и малко недодялан. Пред светеца с ръце на кръста стоеше Блоджет, ханджията, а рицарят се усмихваше.

— Аз обаче искам точно тази стая, ханджийо!

Блоджет поклати глава.

— В нея отседна друг джентълмен, един от кралските рицари. Той дойде пръв, м’лорд, това е положението.

Рицарят също поклати глава.

— Изхвърлете го тогава.

Тома му подаде палтото и му помогна да го облече, а докато Адам стягаше връзките му, донесе меча му за езда.

— След мен — сопна се Гавин на изплашеното момче и хукна надолу по стълбите. Мина през общата стая и видя, че е празна — всички се бяха събрали в двора, за да гледат сеир.

Той пристъпи прага, рицарят се обърна да го погледне и се усмихна.

— Може пък да не искам да се откажа от стаята си — извика Гавин. Гласът му потрепери и това го ядоса. Нямаше причина да се бои, това беше най-обикновено недоразумение, само че в такива случаи един рицар трябва да се представи както подобава.

— Вие? — попита другият. Невярващият му тон не беше насмешлив, а напълно непресторен. — Вие сте кралски рицар? Гастон, тук имат нужда от нас!

Отблизо мъжете в двора бяха направо огромни — най-ниският стърчеше с една глава на Гавин, който не беше никак дребен.

— Имам тази чест — отвърна той. Опита се да измисли по-остроумен отговор, но му се стори по-важно да разсее напрежението, отколкото да трупа точки. Онзи, когото нарекоха Гастон, се изсмя, след него и останалите, а красивият рицар се наведе от седлото.

— Накарайте слугата си да премести вещите ви от ъгловата стая — каза той, а после добави с особено дразнещ тон: — Ще го сметна за услуга.

Гавин осъзна, че се е ядосал.

— Не! — отвърна той.

— Неразумен отговор, че и нелюбезен, на всичкото отгоре — намръщено му отвърна рицарят. — Аз ще получа тази стая. Нужно ли е да стане по трудния начин? Ако държите на честта си, ще ми я отстъпите с ясното съзнание, че ви превъзхождам. — Той сви рамене. — Или ще се биете с мен, това също е достойна постъпка. — Непознатият кимна сам на себе си. — Но да застанете насреща ми и да ми заявите, че няма да я получа… това ме вбесява.

Гавин се изплю.

— Да се бием тогава, сър. Кажете ми името си, а аз ще избера мястото и оръжието. Кралят обяви, че след два месеца ще има турнир, може би…

Още преди да довърши, другият слезе от коня, подаде юздите на Гастон и се обърна с изваден меч — боен, дълъг метър и двадесет.

— Бийте се тогава.

Гавин изквича. Не се гордееше с това, но беше без броня и носеше само ездитния си меч — качествен, но едноръчен. Единствената му функция беше да издава социалното му положение и да държи нехранимайковците на разстояние.

— Ан гард! — извика непознатият. Гавин посегна към меча си, извади го от ножницата в ръцете на Тома и го вдигна нагоре, като успя само да спре първия мощен удар на противника си. Намери време мислено да благослови забележителния си инструктор, след което исполинът отново замахна и той се дръпна встрани, позволявайки на по-тежкото острие да се плъзне по неговото като дъжд по покрив.

Бърз като котка, по-едрият мъж пристъпи напред, удари го в лицето със скритата си в бронирана ръкавица ръка и го повали на земята. Само това, че успя да извърне глава, спаси Гавин от унижението да плюе зъби по земята. Той обаче беше кралски рицар — претърколи се, изплю кръв, бързо се изправи и мощно замахна към слабините на противника.

Едноръчният меч има своите предимства в двубой с по-тежко острие — по-бърз е дори ако собственикът му е по-дребен. Гавин съсредоточи гнева си в него и замахна три пъти по три различни линии, за да смае великана с дъжд от удари. След третия оръжието звънна върху покритата с огледална броня китка на опонента му и боят щеше да приключи… ако той не беше покрит със стомана от главата до петите.

Гигантът го нападна и го принуди да отстъпи две крачки назад. Внезапно Тома изкрещя — не беше подготвен за бой и стоеше като истукан, но сега се опита да побегне и се оказа точно на пътя на господаря си, насред вихрушката от отбранителни удари. Гавин едва не падна, а мечът на по-едрия мъж се стрелна напред, пресече пътя на неговия и го заби дълбоко в Тома. Коравата ръка се обърна да погледне момчето, чиято глава бе разсечена почти наполовина, чужденецът го ритна в слабините и Гавин падна, превивайки се от болка. Огромният рицар обаче не прояви милост, притисна гърба му с коляно и завря лицето му в калта. После изби оръжието от ръката му.

— Предайте се — каза той.

Говори се, че северняците са упорити, отмъстителни хора. В онзи миг Гавин се закле, че ще убие този мъж, който и да е той, дори това да му струва и живота, и честта.

— Да ти го начукам — каза той, плюейки кръв и кал, а мъжът се изсмя.

— Според закона сте мой затворник. Ще ви отведа при краля, за да му покажа колко се нуждае от мен.

— Страхливец! — изрева Гавин, въпреки че част от него настояваше, че би било по-разумно да се престори на припаднал. Една ръка в стоманена ръкавица го претърколи по гръб и го вдигна.

— Преместете вещите си от стаята ми — каза чужденецът. — Ще се престоря, че не съм ви чул.

Гавин изплю кървава храчка.

— Ако си мислите, че можете да ме заведете при краля, без това да ви струва живота…

Русият мъж подуши въздуха.

— Убихте собствения си оръженосец — каза той, като си позволи лекичко да се усмихне при тези думи и Гавин за пръв път се уплаши от него. — Освен това е невъзпитано да наречете „страхливец“ някой, който ви е победил на дуел.

Гавин искаше да му отвърне като герой, но думите му бяха пропити с бяс, мъка, страх и болка.

— Ти уби Тома! Никакъв рицар не си! Може ли да нападнеш човек без броня? С боен меч? В странноприемница?!

Другият смръщи вежди и се наведе към него.

— Би трябвало да те съблека и да те дам на конярите да те изнасилят. Как смееш да наречеш мен — мен! — недостоен рицар? Жалко човече, аз съм Жан дьо Вреи, най-великият рицар на света и единственият закон, който признавам, е рицарският. Предай се или ще те посека на място.

Гавин погледна красивото му лице, недокоснато от гняв, бяс или каквато и да е друга емоция и му се прииска да го заплюе. Баща му би направил точно това.

„Искам да живея.“

— Предавам се — каза той, презирайки се за тези думи.

— Рицарите от Алба до един не струват — изсмя се дьо Вреи. — Тук ще властваме ние.

После всички слязоха от конете, оставяйки Гавин сам в двора с трупа на оръженосеца. Момчето беше съвършено мъртво.

„Аз го убих — помисли си Гавин. — Господи.“

Това обаче не беше краят — Адам беше храбър мъж и умря като такъв на вратата на ъгловата стая. Един от чужденците метна вещите на Гавин през прозореца след предсмъртния вик на оръженосеца. Останалите се разсмяха.

Гавин коленичи на камъните до Тома, а след час, когато камбаните възвестиха вечерната молитва, при него дойде ханджията.

— Пратих да доведат шерифа и лорда — каза той. — Толкова съжалявам, м’лорд.

Гавин не можа да измисли отговор.

„Убих брат си. Убих Тома. Победиха ме и се предадох. По-добре да бях умрял.“

Защо се предаде? Смъртта беше за предпочитане пред това. Дори ханджията го съжаляваше.

Гастон избърса кръвта от меча си, като обърна особено внимание на последните дванадесет сантиметра, с които безмилостно бе нападал младежа, докато сломи защитата му и накрая го уби. Острието му обаче беше пострадало и щеше да се наложи някой добър ножар да го оправи.

Докато оръженосците сваляха доспехите му, дьо Вреи пиеше вино от сребърен стакан.

— Онзи в двора те е порязал — каза Гастон, вдигайки очи от оръжието. — Не се опитвай да го скриеш.

Дьо Вреи вдигна рамене.

— Размахваше меча си като смахнат. Това е нищо.

— Проби защитата ти — настоя Гастон. — Тези албинци не са чак толкова жалки, може пък да дочакаме истински бой. — Той погледна братовчед си и отбеляза: — Силно те е ударил.

Действително, дьо Вреи търкаше китката си за трети път през последните три минути.

— Ха! — насмешливо възкликна той и отпи още вино. — Нямат никакви умения, воюват единствено с Дивото и са забравили как да се бият с други хора. — Той сви рамене. — Аз ще променя това и ще ги науча как да побеждават Дивото като мен. Ще ги направя по-жилави и по-достойни.

Той кимна сам на себе си.

— Твоят ангел ли ти каза това? — с очевиден интерес попита Гастон. Родът му без съмнение печелеше от това, че братовчед му е срещнал ангел, но цялата работа все още го озадачаваше.

— Моят ангел ми го заповяда. Аз съм просто оръдие на небето, братовчеде — каза дьо Вреи без капка ирония. Гастон си пое дълбоко дъх, търсейки поне малко хумор в изражението на братовчед си, но не откри никакъв.

— Отвън каза, че си най-великият рицар на света — каза той. Опитваше се да го накара да се усмихне, но докато Йохан, по-възрастният му оръженосец, сваляше стоманения ръкав, скрил раната на китката му, дьо Вреи само повдигна рамене.

— Аз съм най-великият рицар на света — заяви той. — Моят ангел ме избра, защото съм най-добрият в целия Изток. Спечелих шест битки, бих се в дванадесет pas d’armes24, без да ме ранят нито веднъж, убивал съм хора във всяка битка, в която съм участвал — в Тур, в…

Гастон извъртя очи.

— Добре, ти си най-великият рицар на света. Кажи ми сега защо дойдохме в Алба, освен за да тормозим местните.

— Кралят им ще обяви турнир — отвърна дьо Вреи. — Аз ще го спечеля и ще стана негов защитник. — Той кимна. — След което и крал, с течение на времето.

— Ангелът ли ти го каза? — попита Гастон.

— Съмняваш се в моя ангел, така ли, братовчеде? — намръщи се дьо Вреи, а Гастон стана и прибра меча си в ножницата му.

— Не, просто не вярвам на всичко, което чуя, било от теб, било от другиго.

Красивите очи на дьо Вреи се присвиха.

— Лъжец ли ме наричаш?

Гастон криво се усмихна.

— Ако продължим така, ще се сбием. Може да си най-великият рицар на света, но и аз доста пъти съм ти разкървавявал кокалчетата, не е ли така?

Погледите им се кръстосаха и Гастон зърна блясъка в очите на дьо Вреи, но не сведе своите. Малко мъже бяха способни на това, но Гастон имаше предимство — беше се упражнявал цял живот.

Братовчед му повдигна рамене.

— Не можа ли да ме попиташ, преди да тръгнем?

Гастон сбърчи нос.

— Когато ми кажеш да се бия, аз се бия, нали? Кажеш ли „Събери рицарите си, отиваме да превземем Алба“, аз отговарям „Чудесно, ще натрупаме и власт, и пари“. Не е ли така?

— Така е! — с усмивка отвърна дьо Вреи.

— Само че когато ми кажеш, че пратен от Бога ангел ти дава изключително конкретни военнополитически съвети…

Гастон сви рамене.

— Утре сутринта ще се срещнем с граф Тоубри, който ще ни наеме в своята феодалия. Той желае онова, което желае моят ангел.

За пръв път дьо Вреи сякаш се поколеба и Гастон побърза да се възползва.

— Братовчеде, какво желае твоят ангел?

Дьо Вреи отпи още вино, остави чашата си на бюфета и измъкна ръка от левия ръкав на бронята, току-що разтворен от по-младия оръженосец.

— Кой може да разбере какво желае един ангел? — тихо каза той. — Дивото тук обаче трябва да бъде унищожено. Такива бяха намеренията на бащата на краля. Знаеш ли, че са опожарили части от гората, за да го постигнат? Изчаквали да излезе вятър и палели. Рицарите на стария крал участвали в четири големи битки — какво не бих дал да бъда сред тях! Изчадията от Дивото наизлезли, за да се бият… били цели армии! — Очите му блеснаха, а Гастон повдигна вежда. — В началото старият крал побеждавал, но с течение на времето трябвало да повика рицари от Изтока. Загубите му били опустошителни. — Дьо Вреи изглеждаше така, сякаш всичко се разиграваше пред очите му. — Синът му, който царува сега, се бие достойно, за да удържи спечеленото от баща му, но не превзема нови земи. Моят ангел ще промени това и отново ще избутаме Дивото зад Стената. Получих видение.

Гастон отдавна сдържаше дъха си и най-сетне издиша.

— Братовчеде, точно колко опустошителни са били тези загуби?

— О, предполагам, че е било много страшно. Казват, че в битката при Чевин крал Хотор изгубил петдесет хиляди души.

Дьо Вреи повдигна рамене, а Гастон поклати глава.

— От такива големи цифри ме заболява главата. Населението на голям град е толкова! Възвърнали ли са си загубеното?

— В името на Спасителя, не! Ако бяха, нима смяташ, че бихме могли да предизвикаме управниците на тези земи с триста рицари и свитите им?

Гастон се изплю.

— Всеблаги Йесу…

— Не богохулствай!

— Твоят ангел иска да превземем тази страна с триста рицари, за да обяви война на Дивото? — Гастон пристъпи към братовчед си. — Да те зашлевя ли, за да се събудиш?

Дьо Вреи стана на крака и с един жест освободи оръженосците си.

— Не е прилично да ме предизвикваш така, братовчеде. Свика рицарите си и ме последва — това е достатъчно. Сега ми се подчини. Това е всичко, което трябва да знаеш.

Гастон изкриви лице като човек, подушил неприятна миризма.

— Винаги съм те следвал — каза той и дьо Вреи кимна. — Освен това съм те спасявал от множество грешки.

— Гастон — каза дьо Вреи с внезапно омекнал глас, — да не спорим. Моят съветник е небето. Не завиждай!

— Тогава искам да се срещна с твоя ангел — каза Гастон.

Дьо Вреи присви очи.

— Може би — отвърна той, — може би моят ангел е единствено за мен. В крайна сметка, единствен аз съм най-великият рицар на земята.

Гастон въздъхна и отиде до прозореца, за да погледне към самотната фигура, коленичила на гладките каменни плочи. Бяха отнесли труповете, за да ги увият в чаршафи и да ги подготвят за погребението, но рицарят от Алба все още стоеше на колене в двора.

— Какво смяташ да правиш с този човек? — попита Гастон.

— Ще го отведа в двореца, за да докажа силата си. След това ще поискам откуп.

Гастон кимна.

— Да му предложим чаша вино.

Дьо Вреи поклати глава.

— Той се кае за слабостта си. За горделивостта, която прояви, като дръзна да се изправи срещу мен и за своя провал като войник. Би трябвало до края на живота си да стои на колене и да се срамува.

Гастон изгледа косо братовчед си, без да извръща глава и се заигра с късата си брадичка. Каквото и да възнамеряваше да каже, на вратата се почука, в стаята надникна Йохан и го прекъсна.

— Дойде един чиновник, мосю. Иска да ви види.

— Отпрати го.

След кратко мълчание (Гастон го използва, за да си налее вино) Йохан се върна при тях.

— Казва, че се налага да прояви упорство. Не е рицар, просто човек от знатен произход. Не носи доспехи и твърди, че бил шериф.

— Е, и? Отпрати го.

Гастон сложи ръка на рамото на братовчед си.

— Шерифите са кралски служители, нали? Попитай го какво иска.

Йохан каза нещо на някого, после се развика, а вратата се отвори с трясък. Гастон извади меча си, дьо Вреи също, а от съседните стаи наизлязоха спътниците им, някои от които все още бяха в пълно въоръжение.

— Вие ли сте Жан дьо Вреи? — попита новодошлият. Изглежда не го беше грижа, че е заобиколен от рицари в доспехи, чийто ръст надхвърля неговия с поне една глава. Носеше жакет и панталони до коленете, високи ботуши и дълъг меч на кръста. Беше на около петдесет години, започваше да пълнее и само кожената качулка, поведението и мечът на бедрото му подсказваха, че е човек с положение. Погледът му обаче беше мрачен и заплашителен.

— Аз съм — потвърди дьо Вреи.

— В името на краля ви арестувам за убийството на…

С един-единствен удар Реймон Сан Дави повали шерифа в безсъзнание и той се свлече на пода.

— Пфу! — възкликна рицарят.

— Мекушави са — заяви дьо Вреи. — Довел ли е войници?

— Нито един — отвърна Реймон и се ухили. — Сам дойде!

— Що за страна е това? — попита Гастон. — Всички ли са луди?

Сутринта слугите на Гастон прибраха замаяния рицар от двора, натовариха го на една каруца заедно с доспехите му, а конете му вързаха зад нея. Гастон се опита да заговори албинеца, но пълният му с омраза поглед го отблъсна.

— На бойните коне! — нареди братовчед му. Щом чуха заповедта, останалите замърмориха — никой рицар не обича да язди бойния си кон, когато обстоятелствата не го налагат. Качественият, добре трениран боен кон струваше колкото седем комплекта доспехи и разтегнатият мускул, порязването или повредената подкова бяха скъпи наранявания.

— Трябва да впечатлим графа.

Рицарите от дома на дьо Вреи се строиха в големия двор на странноприемницата, докато останалите войници се готвеха в полето извън града. Разполагаха с близо хиляда обикновени копия, както и с триста кавалерийски. Гастон вече беше отишъл да ги нагледа и сега се връщаше.

Ханджията — навъсен човек с остри черти — излезе да поговори с албинския рицар в каруцата. Дьо Вреи му се ухили и Гастон разбра, че се задават неприятности.

— Ей, вие! — извика братовчед му и звучният му глас екна в двора. — Не съм доволен от гостоприемството ви, месир! Обслужването беше лошо, виното — също, освен това се опитахте да се набъркате в личните работи на един благородник. Какво ще кажете в своя защита?

Плъхоглавият ханджия сложи ръце на кръста си, а Гастон поклати глава. Той явно възнамеряваше да спори с един рицар.

— Аз… — започна мъжът, но един от оръженосците на дьо Вреи протегна крак от коня си, изрита го в главата и той падна, без да издаде звук. Останалите оръженосци се разсмяха и погледнаха към дьо Вреи, който хвърли една малка кесия върху гърдите на припадналия човек.

— Ето ти пари, ханджийо — изсмя се той. — Ще ги научим да се държат като цивилизовани хора, а не като животни. Изгорете хана!

Преди последната каруца на малката им армия да излезе на пътя, високо в небето над Лорика се издигна димен стълб. Час по-късно Гастон и братовчед му се срещнаха с граф Тоубри и кортежа му на мястото, където се пресичаха Северният път и този към Лорика. Той разполагаше с петдесет рицари със свити и беше в пълно въоръжение, носеше и шлем. Бе изпратил вестоносец, който покани „капитан дьо Вреи и всички, които го съпровождат“ да се срещнат с графа под сянката на големия дъб, който растеше самотен на кръстопътя.

Гастон се усмихна на предпазливостта му.

— Ето един човек, който знае как е устроен светът — каза той.

— Израснал е сред нас — съгласи се дьо Вреи. — Да отидем да го посрещнем. Язди с шестима рицари и свитите им — и ние ще вземем толкова.

Когато се срещнаха, графът вдигна забралото си.

— Жан дьо Вреи от Рут?

Дьо Вреи кимна.

— Вие не ме помните — каза той. — Бях малък, когато пътувахте из Изтока. Това е братовчед ми Гастон д’О.

Тоубри се здрависа и с двама им и стоманените им ръкавици звъннаха. Рицарите ги наблюдаваха безучастно със спуснати наличници и мечове в ръце.

— Неприятности ли имахте в Лорика? — попита графът и посочи димния стълб на хоризонта. Дьо Вреи поклати глава.

— Никакви неприятности — отвърна той. — Просто осъзнах нещо важно. Тези хора са забравили какво е меч, забравили са и уважението, което дължат на онези, които са му се посветили. Един злощастен рицар ме предизвика — победих го, разбира се. Ще го отведа в Харндън и ще поискам откуп, след като го покажа на краля.

— Опожарихме хана — прекъсна го Гастон, който смяташе това за ненужно перчене и започваше да се дразни от братовчед си.

Графът мрачно се втренчи в дьо Вреи.

— Кой хан? — попита той, а дьо Вреи му върна погледа.

— Не обичам да ми говорят с този тон, милорд.

— „Двата лъва“, познат ли ви е? — отвърна Гастон и се наведе напред.

— Опожарили сте „Двата лъва“? — строго попита графът. — Той се издига там от вечни времена, основите му са Древни.

— Очаквам да си останат на мястото, за да може някой друг селяк да вдигне кочина отгоре им — намръщи се дьо Вреи. — Пръснаха се като плъхове, за да изгасят огъня и аз с нищо не им попречих. Там обаче ме обидиха и трябваше да им дам урок.

Графът поклати глава.

— Много хора сте довели, преброих триста рицари. В цяла Алба едва ли са повече от четири хиляди.

— Поискахте войска — отвърна дьо Вреи. — Поискахте мен и аз дойдох. Каузата ни е обща, нося писмото ви. Писахте ми да доведа толкова войници, колкото успея да събера. Ето ги.

— Забравих колко богат е Изтокът, приятелю. Триста рицари със свити! — Графът поклати глава. — Засега мога да им плащам, но след пролетната кампания може да се наложи да променим уговорката.

Дьо Вреи погледна братовчед си.

— Съгласен съм. Напролет уговорката ни ще бъде друга.

Каруцата в центъра на колоната разсея графа.

— Всеблаги Йесу! — възкликна той. — Нима вашият затворник е сер Гавин Мюриен? Луд ли сте?!

Дьо Вреи обърна коня си толкова рязко, че Гастон зърна кръв по мундщука.

— Няма да търпя да ми говорите така, милорд! — категорично заяви дьо Вреи. Графът препусна напред, без да обръща внимание на хората си, които с мъка го догонваха и спря при каруцата.

Гастон внимателно наблюдаваше братовчед си.

— Няма да убиеш графа само защото те подразни — тихо каза той.

— Каза, че съм луд — сопна му се дьо Вреи със стисната уста и блеснали очи. — Лесно ще убием петдесетте му рицари.

— И накрая цялата страна ще бъде застлана с трупове — каза Гастон. — Ако старият крал наистина е изгубил петдесет хиляди души в онази битка преди толкова години, това кралство сигурно е почти безлюдно. Не може да убиваш всеки, който не ти допада.

Графът накара да пуснат албинския рицар от каруцата и да му дадат кон, а след това се върна назад със спуснато забрало, плътно заобиколен от хората си.

— Месир — каза той, — живял съм на Изток и знам как се е стигнало до това недоразумение. В Алба не се придържаме постоянно към върховенството на войната, месир. Всъщност, тук има нещо, което наричаме върховенство на закона. Сер Гавин е син на един от най-влиятелните лордове в страната, който е и мой съюзник. Всеки албинец би се държал като него. Не е бил длъжен да бъде с доспехи в онзи час — нито тук, нито когато си е почивал в хана. Той не е във война с вас, месир. Според нашите закони сте го нападнали вероломно и може да бъдете осъден за това.

Дьо Вреи направи гримаса.

— Значи законите ви извиняват безхарактерността и не ценят силата. Той избра да се бие и беше победен. Господ се произнесе по въпроса и няма какво повече да се каже.

Очите на графа едва се виждаха през забралото му и Гастон сложи ръка на оръжието си. Макар че говореше разумно, домакинът им бе поставил своята върху дръжката на бойния топор, закачен на седлото му, а рицарите му до един бяха заели поза, която подсказваше, че са готови за бой — наведени леко напред, опрели длани върху шиите на конете. Намираха се на крачка от кървавата баня, усещаше го.

— Ще му се извините за варварския начин, по който сте убили оръженосците му, в противен случай споразумение между нас няма да има. — Гласът на Тоубри беше суров, ръката му здраво стискаше секирата. — Чуйте ме, месир. Не може да го отведете в кралския двор. Достатъчно е кралят само да чуе какво е станало, за да ви арестува.

— В тази страна няма достатъчно войници, за да се справят с мен — отвърна дьо Вреи, а служителите на графа изтеглиха мечовете си. Гастон вдигна ръце, пришпори коня си и застана между двамата мъже.

— Господа! Станало е недоразумение, както всеки път, когато се срещат Изтокът и Западът. Братовчед ми е отстоявал правата си на рицар и благородник. Вие казвате, че този сер Гавин също е бил в правото си. Нужно ли е ние, които идваме толкова отдалеч, за да ви служим, месир графе, да платим за това неразумение? Всички сме разумни хора, способни на добра воля. Аз поне ще се извиня на младия рицар.

Гастон хвърли смразяващ поглед на братовчед си и на красивото лице се изписа разбиране.

— Е, добре — склони дьо Вреи. — Щом е син на ваш съюзник, ще му се извиня. Но, за бога, трябва много да се упражнява с меча.

Гавин Мюриен се беше опомнил достатъчно, за да натовари доспехите си на един кон и да се качи на друг. После последва спасителя си през строя, както дете следва майка си.

Графът вдигна забралото си.

— Гавин! — извика той. — Момче, обичаите на тези чуждоземни рицари са други. Лорд дьо Вреи ще ти се извини!

Албинецът кимна, а дьо Вреи спря коня си на значително разстояние от него. Гастон обаче се доближи.

— Рицарю — каза той. — Лично аз искрено съжалявам за смъртта на оръженосците ви.

Гавин отново кимна.

— Много любезно от ваша страна — отвърна той с равен глас.

— Колкото до мен — обади се дьо Вреи, — опрощавам откупа ви, тъй като графът настоя, че според вашите закони може да съм ви предизвикал нечестно.

Той изрече последната дума с усилие, сякаш някой я теглеше от устата му с рибарска кука. Облечен в лекьосаното си палто, с нос, разкървавен след цяла нощ, прекарана на колене насред двора, Мюриен изобщо не приличаше на герой. Дори не беше запасал рицарския си колан, а мечът му още лежеше на дъното на каруцата.

Той отново кимна.

— Разбирам — отвърна Гавин, обърна коня си и се отдалечи. Докато го наблюдаваше, Гастон се зачуди дали нямаше да е по-добре за всички, ако братовчед му го беше убил в двора на странноприемницата.