Чичо Фред през пролетта

9.

— Името му — продължи лорд Икнъм — беше Бошъм. Така пишеше на картичката, която открих в портфейла. Но определено си спомням, че посоченият там адрес беше някъде в Хампшир, недалеч от собствената ми колиба, тъй че намирам за крайно странна появата му тук. Прилича ми на едно от ония гадни съвпадения, които са тъй неартистични. Освен ако не е призрак.

Самият Понго, когото някой по-късоглед човек също можеше да вземе за призрак, най-сетне си възвърна изгубения дар-слово. От няколко минути насам само стенеше и издаваше нечленоразделни звуци, подобно на покритите със савани мъртъвци по улиците на Рим малко след падането на най-могъщия измежду могъщите Юлий, както го е казал Шекспир, а Шекспир знае какво говори.

— Бошъм е син на лорд Емсуърт — глухо поясни той.

— Нима? Не съм много подкован в областта на перството. Рядко чета справочника на Дебрет и ако го правя, то е само за да се посмея на някои от имената. Е, това обяснява всичко — бодро заключи лорд Икнъм. — Трябва да е бил на гости в Бландингс и да е отскочил до Лондон за един ден да си оправи фризурата, а херцогът му е наредил на всяка цена да мине, да потупа по гърба и да поздрави от негово име племенника му Хорас. Съвсем естествено е било поклонението му в Блоксъм Маншънс да съвпадне по една злощастна случайност с моето. Колко са прости тези на пръв поглед необясними неща, стига да вникнеш в тях.

— Запъти се насам.

— Естествено. Предполагам, че именно той ще ни ескортира до замъка.

— Но какво ще правим, по дяволите?

— Как така ще правим? Нищо няма да правим.

— Обзалагам се обаче, че той нещо ще направи. Да не искаш да кажеш, че човек, комуто друг човек е отмъкнал портфейла, като го види отново няма да му откъсне главата?

— Мило момче, за младеж, който се радва на предимството на постоянното присъствие на изискан чичо до рамото си, изглеждаш рядък невежа по отношение на обноските и нравите в доброто общество. Ние, синекръвните, не правим сцени на публично място.

— Смяташ, че ще изчака да останете насаме, за да те размаже?

Лорд Икнъм цъкна с език.

— Драги Понго, имаш граничещата с гениалност дарба да приемаш нещата откъм тъмната им страна. Предполагам, че пророк Исая на млади години е бил също като теб. Кажи ми, защото не искам да се обръщам, наближава ли?

— В момента се размотава.

— Разбирам. Това е класическата сдържаност на английската висша класа. През целия му живот са му внушавали, че няма нищо по-вулгарно от това да заговориш непознат и той сега се чуди дали наистина съм сър Глосъп, за когото е слушал толкова много. Гърчи се при мисълта, че може да сбърка. Вероятно твоето присъствие го тревожи. Не се съмнявам, че Емсуърт напълно е забравил да спомене, че ще бъда придружен от секретаря си. „Може да е Глосъп — казва си той, — не бих се обзаложил, че не е той. Но ако е Глосъп, кой е човекът с него? В указанията ми не се споменаваше за човеци с Глосъп.“ Затова се мотае. Е, така ни предоставя възможност да задълбаем в темата. Какво, за Бога, те кара да смяташ, че този Бошъм ще ме разобличи, задето съм му отмъкнал портфейла? В мига, в който обявя, че съм сър Родерик Глосъп, тъй нетърпеливо чаканият гост, той не може да не реши, че съществува случайна прилика. Къде е сега?

— Точно до кантарчето.

— Тогава гледай как ще го омая — заяви лорд Икнъм и грациозно се завъртя. — Извинете, сър — започна той, — дали не бихте ме информирали има ли възможност да се снабдя с някакво возило, което да ме откара до замъка Бландингс.

Не беше преувеличил въздействието от тази маневра. Лорд Бошъм се закова, сякаш се беше блъснал в уличен стълб, и остана със зейнала уста.

Наследникът на графската титла Емсуърт се отличаваше с тромава мисъл, но не беше напълно лишен от способността да разсъждава логично. Бяха му наредили да посрещне възрастен господин, който ще пристигне с влака за Маркет Бландингс в два и четирийсет и пет. Единственият възрастен господин, пристигнал с влака в два и четирийсет и пет, беше възрастният господин пред него. Следователно този възрастен господин беше онзи възрастен господин. В който случай беше сър Родерик Глосъп, изтъкнатият психиатър, но не можеше да е той, тъй като след първия поглед върху лицето му би могъл да се закълне, че е приятният непознат, лишил го от портфейла му на Парк Лейн.

Защото лорд Бошъм, макар и обитаващ затънтено кътче в Хампшир, беше достатъчно врял и кипял, за да знае, че изтъкнатите психиатри не мамят хората с цел отмъкване на портфейли. Знаеше, че всеки млад човек на прага на живота има право на избор. Може да стане или изтъкнат психиатър, или джебчия. Но не и двете.

— Вие ли сте сър Родерик Глосъп? — запита той, докато ококорените му очи изпиваха тъй познатите черти.

— Това е името ми.

— О? А? Моето е Бошъм. Ъъъ, случайно не сме ли се срещали и преди?

— За съжаление, не. Загубата — вежливо, но неточно отбеляза лорд Икнъм — е изцяло моя. Но съм слушал за вас. Когато вчера се срещнах с лорд Емсуърт, той с бащинска гордост ми говори за многобройните ви дарби.

— А? Ами аз дойдох с колата да ви посрещна.

— Крайно любезно от ваша страна, драги Бошъм.

— Имате ли багаж в товарния вагон? Ще ида да се погрижа.

— Благодаря, благодаря.

— След това ще можем да оттъркаляме към замъка.

— Точно това щях да предложа и аз. Голяма компания ли ни чака там?

— Ъ? О, не. Само баща ми, леля ми, херцогът и Хорас Дейвънпорт.

— Хорас Дейвънпорт?

— Племенникът на херцога. Е, аз ще ида да се погрижа за багажа.

И той се запъти към товарния вагон, а Понго възобнови сполучливата си имитация на мъртвец, покрит със саван.

— Е — рече той, когато най-сетне стана членоразделен. — И сега какво? При пристигането си в скапания замък веднага ще се сблъскаме с човек, който познава теб, познава госпожица Пот и ми е близък приятел от години. „Здрасти, Понго!“, ще възкликне той, като нахлуе, докато си бъбрим с лейди Констанс. „Здравейте, лорд Икнъм! Божке, Поли, направо е страхотно, че всички се събрахме тук.“

Лорд Икнъм не отговори. Беше забил поглед в перона. В далечния му край между лорд Бошъм и мургавия младеж, заемал съседното купе във влака, сякаш се осъществяваше повторна среща. Току-що се бяха ръкували и сега бяха погълнати от разговор.

— Какво каза, момчето ми? — запита той, като изплува от мислите си.

Понго повтори най-съществената част от забележките си.

— Да, разбирам — съгласи се лорд Икнъм. — Но никога не бива да забравяш, че няма добри или лоши неща, мисленето ги прави такива. Все пак усещам наличието на проблем и не твърдя, че не си прав. Признавам, че не бях очаквал Хорас. Съдбата сякаш е решила да организира в Бландингс седмица на старите приятели. Трябват ни само Горчицата и скъпата ми съпруга, за да попълним бройката.

— Не можем ли да го издебнем, да му обясним положението и да помолим да си трае?

Лорд Икнъм поклати глава.

— Мисля, че не. Той е мило момче, но пълен провал като конспиратор.

— Тогава?

— Ще запазим спокойствие.

— Много ще ни помогне това спокойствие.

— В теб отново говори песимистът. Това, което исках да кажа, беше, че трябва да запазим спокойствие, да съгласуваме действията си и да отричаме кои сме.

— И смяташ, че някой ще се хване? Ха!

— Бих искал да не ми хакаш. Защо да не се хванат? Кой може да каже до какви граници, ако изобщо има такива, се хваща Хорас Дейвънпорт? С чичо като неговия, стига изобщо да се интересува от законите на наследствеността, сигурно често е разсъждавал върху възможността собственото му сиво вещество внезапно да му изиграе мръсен номер. Предполагам, ще реши, че точно тази катастрофа го е връхлетяла. Все пак ми се струва, че ще е по-добре да му се сервираме на порции, вместо да се изтъпанчим групово. Ако разстоянието не е прекалено голямо, бих отишъл пеша до замъка, за да дам възможност на вас с Поли да пристигнете първи с колата и да разчистите пътя.

— Можем също така всички да се върнем пеша в Лондон.

— Мило момче, постарай се да се отървеш от това отвратително пораженство. Сам видя как твърдото отричане от моя страна се отрази на приятеля ни Бошъм. От теб се иска само при среща с Хорас да го погледнеш хладно и да заявиш, че името ти е Базил. Това само по себе си ще бъде убедително, защото кой би признал доброволно, че носи име като Базил? Що се отнася до Поли, не се тревожа за нея. Тя е щерка на Горчицата и сигурно е научена да лъготи, преди да успее да изрече „Кралица Клара крала“. А ако смяташ, че е лесно да се каже „Кралица Клара крала“, опитай сам. Ще я дръпнеш настрана и ще й обясниш положението. А сега — с наслада заяви лорд Икнъм — стигаме до друго дребно затруднение.

Откъм Понго долетя гъргорене, наподобяващо последните излияния на изпразнен сифон със сода.

— Божичко! Не ми казвай, че има и още.

На хубавото лице на лорд Икнъм грееше щастлива усмивка.

— При тази наша малка експедиция нещата определено се объркаха — доволно изрече той. — Представях си как ще мина по червения килим и ще ме приемат без капчица съмнение, но случаят очевидно не е такъв.

— Че какво се е случило?

— Не става въпрос какво се е случило, а какво ще се случи. Ако погледнеш в онази посока, ще видиш Бошъм да приближава, придружен не само от носача в твърде тясна униформа, но и от мургавия ни приятел с очилата. Не ти ли хрумна, че когато Бошъм ни запознае, той ще реши, че сър Родерик Глосъп доста се е променил от времето на последната им среща?

— Велики Боже!

— Стимулиращо, нали?

— Може пък Глосъп да не му е снесъл, че е Глосъп?

— Ако си въобразяваш, че Глосъп е способен да стои две минути насаме с някого, без да му се похвали, че е Глосъп, си много слаб познавач на хорските характери.

— Веднага трябва да се омитаме оттук!

Лорд Икнъм бе шокиран.

— Да се омитаме? Потомъкът на един старинен и горд род не изрича подобни думи. Нима Туисълтъновци са се омитали при Азенкур7 и Креси8? При Малплаке9 и Бленхайм10? А когато Старата гвардия е оказвала последната си отчаяна съпротива по хълмовете на Ватерло, смяташ ли, че Уелингтън, поглеждайки през рамо, е забелязал някой Туисълтън да се изнизва със зле престорено безгрижие към Брюксел? Ние Туисълтънови не се омитаме, момчето ми. Оставаме на място, и то дълго след като сме престанали да бъдем добре дошли. Сигурен съм, че ще намеря начин да се справя с положението. Трябва ми само малко време да поразмишлявам, защото тази вечер мозъкът ми е във върхова форма. Тичай да обясниш на Поли как стоят нещата и когато се върнеш, всичко ще е наред… А, Бошъм, драги приятелю, виждам, че си събрал багажа ни. Много мило, че си направи този труд.

— Ъ? О, не, ни най-малко.

— Кажи ми, Бошъм, какво е разстоянието до замъка?

— Към три километра.

— Тогава, ако не възразяваш, смятам да го извървя пеш. Ще ми бъде приятно да се поразтъпча.

Лорд Бошъм си отдъхна.

— Ами това ще е чудесно. Щяхме много да се натъпчем в колата. Не знаех, че и Бакстър пристига. Това е господин Бакстър, секретарят на херцога — сър Родерик Глосъп.

— Как сте? Много се радвам, че пристигнахте, господин Бакстър — широко се усмихна лорд Икнъм на мургавия младеж, който го разглеждаше с мълчалив и напрегнат интерес. — Това ми дава възможност да обсъдим онзи клет човечец във влака. Видях го да влиза във вашето купе, но се поколебах дали да се натрапя и да ви питам какво ви е мнението за него. Един от пациентите ми — поясни лорд Икнъм. — Страда, или по-скоро страдаше, от мания за величие. Надявам се, че лечението ми е било успешно. Положително ми изглеждаше съвсем нормален, докато разговаряше с мен. Но в такива случаи често се наблюдават светкавични сривове и знам, че обикновено присъствието на непознати ги възбужда. Случайно да ви е казвал, че е Мусолини?

— Не.

— А Шърли Темпъл?

— Каза ми, че е сър Родерик Глосъп.

— Значи съм в добра компания. Не че това е повод за шеги, разбира се. Цялата работа е тъй обезсърчаваща. Очевидно усилията ми са отишли напразно. Подобни случаи карат човек да загуби вяра в себе си.

— Не бих помислил, че сте човек, който лесно губи вяра в себе си.

— Много мило, че го казвате, драги приятелю. Да, по правило е така. Но при такъв тъжен провал… Е, човек трябва да продължи да развява знамето, нали така? Надявам се, че не сте му възразявали. Това е най-доброто и безопасно поведение. А, ето ги и дъщеря ми и племенникът ми Базил, който изпълнява и ролята на мой секретар. Скъпа, това е лорд Бошъм, синът на лорд Емсуърт. И господин Бакстър. Тъкмо им обясних, че възнамерявам да отида пеша до замъка. Чувствам се малко схванат след дългото пътуване. Ще се срещнем отново във Филипи11.