Чичо Фред през пролетта

5.

Този Хорас, който след около десет минути влезе в библиотеката, облечен с пижама и халат, беше къде-къде по-приемлива гледка от вдъхващата погнуса фигура, изхвръкнала неотдавна от телефонната кабина на „Търтеите“, но все още очевидно страдаше. Лицето му, натрито с масло и изстъргано до основи със сапун и вода, блестеше в нежно розово, но иначе бе изтерзано, с потъмнели от мъка очи.

В тези очи, когато се спряха на по-възрастния гост, се появи и израз на тревога. Хорас Дейвънпорт познаваше случаите, когато родственици на изоставени девойки се явяваха в дома на негодника с камшик в ръка.

Но държането на лорд Икнъм го успокои. Макар да смяташе Хорас за умствено недостатъчен, графът иначе го харесваше и сега се трогна от несретността, която излъчваше.

— Как си, драги ми приятелю? Наминах по-рано сутринта, но не си беше вкъщи.

— Да, Уебстър ми каза.

— А когато преди малко те зърнах в „Търтеите“, май бързаше и не беше в настроение за разговори. Исках да си поговорим за злощастния разрив между теб и Валерия. Тя накратко ми снесе фактите в качеството си на очевидец.

Хорас преглътна някаква буца.

— Нима?

— Да. Снощи си бъбрих с нея и името ти беше споменато между другото.

— Нима?

— Да. Всъщност бих казал, че тя доста се разпростря върху теб. Трябва да признаем, че Валерия е много гневна.

— Да.

— Но това не бива да те тревожи — весело заяви лорд Икнъм. — Ще й мине. Убеден съм. Когато достигнеш моята зряла възраст, ще знаеш, че е отличен признак едно момиче да говори за мъж като за оцъклен недодяланик и да твърди, че най-горещото й желание е да го вари бавно във вряло олио и да гледа как се гърчи.

— Това ли каза?

— Да, беше категорична, което, както усетих, е знак, че любовта още трепти. Съветът ми е — дай й ден-два да се поохлади и започни да й пращаш цветя. Тя ще ги къса на парченца. Изпрати пак. Тя ще ги стъпче в праха. Изпрати нови. И много скоро, ако постоянстваш, ще разбереш, че малката дневна доза дава резултат. Очаквам пълно размекване в първата седмица на май.

— Разбирам — мрачно заяви Хорас. — Е, това е чудесно.

Лорд Икнъм се разтревожи.

— Не изглеждаш зарадван.

— А, не, зарадван съм.

— Тогава защо продължаваш да приличаш на умряла риба?

— Ами защото, в интерес на истината, в момента ме тревожи нещо друго.

Понго наруши продължилото двайсет минути мълчание. Откак влезе в апартамента, стоеше със скръстени на гърдите ръце, сякаш издялан от скала.

— А, тъй ли? — възкликна той. — А мен пък ме тревожи нещо още по-друго. Ти, проклети Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт, заяви ли ми ясно и категорично, че ще ходиш на бала, маскиран като бой скаут, или не? Признай си! Каза ли ми, или не ми каза?

— Казах ти, но промених намерението си.

— Променил си бил намерението! Брей! — заговори Понго през зъби със заемки от могъщия речник на Клод Пот, за да вдъхне повече живот на думите си. — Бил си променил решението! Бил си променил тъпото решение! Брей! Фу!

— Но защо, какво има?

— А, нищо. Само дето напълно и безвъзвратно ме разори, нищо друго.

— Да, драги ми Хорас — потвърди лорд Икнъм, — опасявам се, че зле подведе Понго. Ако горкичкият постъпи в Чуждестранния легион, отговорността ще е изцяло твоя. Дал си му сериозни уверения, че ще отидеш на бала с един костюм, а в действителност си се появил с друг. Не е твърде британско.

— Но какво значение има?

— В пушалнята на клуба е имало залагания какво облекло носиш и Понго, клетото момче, в светлината на това, което е смятал, че знае лично от теб, заложил и последната си риза.

— Така ли? Страшно съжалявам.

— Вече е късно за съжаления.

— Поли реши, че ще е много забавно, ако се появя като зулуски воин.

— Очевидно е момиче с екзотични и доста нездрави вкусове. Думата „зловещи“ се налага на преден план. Коя впрочем е Поли?

— Дъщерята на Пот. Беше с мен на бала.

От устата на лорд Икнъм се отрони възклицание.

— Малката Поли Пот? Велики Боже, как лети времето. Малката Поли вече ходи по балове. Познавах я като дете. Идваше да прекарва ваканциите си в Икнъм. Много живо момиченце беше и всички я обичаха. Трябва да е доста пораснала, а? Да, да, никой от нас не се подмладява. Бях момче на петдесет и няколко години, когато я видях за последен път. Значи си завел Поли на бала?

— Да. Разбирате ли, първоначалната идея беше да заведа Валерия. Но когато ми би дузпата, й казах, че ще заведа Поли вместо нея.

— Като, разбира се, си смятал, че така ще й натриеш носа? Добър отмъстителен жест. А Пот дойде ли с вас?

— Не, нямаше го.

— Тогава какво правеше с теб в „Търтеите“?

— Ами дойде в полицейския участък на улица Марлборо да ми плати гаранцията и след това се замъкнахме в клуба. Предполагам, че съм искал да го почерпя или нещо подобно.

Лек интерес трепна по каменното лице на Понго.

— Каква гаранция? Да не са те окошарили снощи?

— Да. На бала възникнаха редица неприятности, в които се оказах въвлечен. Рики е виновен за всичко.

— Кой — заинтересува се лорд Икнъм — е Рики?

— Братовчед ми. Аларик Гилпин.

— Поет. Едър мъжага с червен перчем. Той запозна онова момиче Поли с Хорас — намеси се Понго с допълнителни бележки под черта. — Тя му даваше уроци по танц.

— И как те въвлече в неприятностите?

— Ами така. Рики, макар да не го знаех, се оказа сгоден за Поли. Друго, което не знаех, е, че идеята да ми дава уроци по танц хич не му допадала, а когато споделила, че ще я водя на бала, категорично й забранил да ходи. И когато ни видя там заедно… Ъъъ, той не се ли мотаеше долу при входа?

— Не видяхме никой да се спотайва наблизо.

— Каза, че днес ще намине да ми счупи врата.

— Не знаех, че поетите трошат вратове.

— Рики го прави. Веднъж се зае с трима зарзаватчии на Ковънт Гардън и за пет минути ги изтри от лицето на земята. Беше отишъл там да черпи вдъхновение за някакъв пасторал, а те започнаха да му се подиграват и той ги натръшка върху купчина брюкселско зеле.

— Какъв контраст с домашния бит на покойния поет лорд Тенисън. Но беше започнал да ни разказваш за неприятностите на бала.

Хорас поразмишлява за бурното минало.

— Всичко започна след като от бала бяха минали няколко часа. Поли беше отишла някъде да общува с приятелчета, а аз пушех и давах почивка на глезените си, когато изневиделица се появи Рики и дойде при мен. Обясни, че негов приятел в последния момент му дал билет и той решил, че няма да е зле да се отбие, тъй че взел под наем костюм на малкия лорд Фаунтлерой и пристигнал. Тогава още беше напълно редовен, дори бих го нарекъл любезен. Седна и започна да се мъчи да ми изкрънка петстотин лири, за да си купи бар за лучена супа.

Лорд Икнъм поклати глава.

— Оставяш ме без дъх. Ние, селяните, които рядко стъпваме в Лондон, не сме в течение на новостите на модерната цивилизация. Какво е бар за лучена супа?

— Място, където се продава лучена супа — обясни Понго. — Напоследък никнат като гъби около Пикадили. Отворени са по цяла нощ и продават лучена супа на тълпите, които изпълзяват от пиянски оргии. Доколкото знам, бизнесът е страшно доходен.

— Така каза и Рики. Негов приятел американец отворил такъв бар преди години на улица Ковънтри и според него печелел по две хиляди лири годишно. Но му е домъчняло за родината, та искал да го продаде и да се върне в Ню Йорк. Предлага го на Рики срещу петстотин лири. Та Рики искаше да му ги дам назаем. Тъкмо стана особено красноречив и убедителен, когато млъкна на средата на думата и забелязах, че гледа кръвнишки някъде зад рамото ми.

— Не ми казвай — намеси се лорд Икнъм. — Нека отгатна. Поли?

— В плът и кръв. И тогава целият аспект на взаимоотношенията претърпя коренна промяна. Тъкмо ми разтриваше лакътя и казваше какви добри приятелчета сме били винаги и ме питаше спомням ли си дните, когато сме лудували в дома на баща ми, когато изведнъж си глътна езика. Стана патладжанено морав, а в следващия миг направи италианска сцена… ругаеше мен… ругаеше Поли… С други думи, показа съвсем различна страна на характера си. Е, знаете какво става, когато подобно нещо се случи в Албърт Хол. Хората започват да се скупчват, да задават въпроси. И така от дума на дума се ядосах и сигурно го направих, защото съм бил ядосан. Беше грешка, разбира се. Сега го съзнавам.

— Кое?

— Ръгнах го с дървеното си копие. Подчертавам — заяви Хорас, — че не съм искал да го направя. Не беше предумишлено. Просто се опитвах да го озаптя. Но не прецених разстоянието и в следващия миг той се държеше за корема и ми налетя със зловещ блясък в очите. Затова го намушках отново и тогава нещата още повече се разгорещиха. А това, което доведе до моето арестуване, беше фактът, че той успя да се промуши покрай копието и да ме светне по ченето.

Лорд Икнъм не успя да свърже причината със следствието.

— Но никой полицай, колкото и да е смахнат, не би арестувал човек само защото са го фраснали в ченето. Май си объркал фактите. Вероятно, ако вникнем по-дълбоко, ще се окаже, че Рики е бил гост на улица Марлборо.

— Не, всъщност след като ме фрасна, главата ми се замота и аз вече не знаех какви ги върша. Всичко пред очите ми се размъти и аз започнах бясно да ръчкам с копието в посоката, където ми се струваше, че се намира седалището на раздора. Но след известно време установих, че мушкам една Мария Антоанета. Останах крайно смаян. Всъщност от доста време си бях смаян. Усещах, че копието потъва в нещо меко, пък и се учудих, че Рики е толкова месест и има такъв писклив глас. И тогава, както вече казах, открих, че това не е Рики, а онази Мария Антоанета.

— Мм… да, смущаващо.

— Доста. Кавалерът на жертвата извика полицията. А най-лошото е, че дотогава Рики се беше смотал нанякъде. Още в началото на суматохата го бяха хванали за врата и изхвърлили навън. Тъй че когато полицията пристигна и ме видя да се мятам като очумял с копие в ръка, без някой да ме предизвиква поне видимо, ми беше трудно да ги убедя, че съм невинен. Тази сутрин магистратът беше доста суров. Та сигурни ли сте, че Рики не се спотайва отвън?

— Нямаше и помен от него.

— Тогава ще се облека и ще отида да видя Поли.

— С каква цел?

— Ами, по дяволите, искам да я накарам да иде при Рики и да му обясни, че поведението ми спрямо нея е било крайно безупречно. В момента той храни мисълта, че съм някакъв… Кой беше оня, дето нямаше проблеми с противниковия пол?… Някой си Доналд.

— Доналд Дък?

— Дон Жуан. Ако не обясня час по-скоро на Рики, че не съм Дон Жуан и не съм се лигавил с Поли, ще се случи най-лошото. Нямате представа какъв беше снощи. Пяна му излизаше от устата. Трябва веднага да отида да я видя.

— А ако той се появи, докато си при нея?

Хорас замръзна, както се беше забързал към вратата.

— Не помислих за това.

— Така е.

— Смятате, че ще е по-добре да й телефонирам?

— Не смятам нищо подобно. Не можеш да проведеш такива деликатни преговори по телефона. Езикът на очите… дребните умолителни жестове с ръце… Очевидно трябва да възложиш задачата на посредник. А какъв по-добър посредник от тук присъстващия Понго?

— Понго?

— Най-сладкодумният оратор, когото майка е раждала. Неговата майка. А, знам какво си мислиш — рече лорд Икнъм. — Смяташ, че той ще посрещне хладно задачата, защото неотдавна си отказал да му заемеш малко пари. Мило момче, Понго е твърде широко скроен и прекрасен човек, за да ти откаже помощта си само по тази причина. Освен това за награда ти без съмнение ще му услужиш с дребната сумичка.

— Но той каза двеста лири.

— Двеста и петдесет. Невинаги говори ясно.

— Това са страшно много пари!

— За човек с твоето състояние като цена за сигурността и спокойствието? Проявяваш скъпернически дух, какъвто не бих желал да виждам у теб. Бори се с него.

— Но, по дяволите, защо всички непрекъснато ми искат пари?

— Защото ги имаш, момчето ми. Това е наказанието, което изтърпяваш, задето една от прабабите ти не е можела да откаже на Чарлс Втори.

Хорас със съмнение задъвка горната си устна.

— Не виждам как бих могъл…

— Е, както желаеш. Понго, разправи ми за оня приятел Рики. Добре ли е развит? Мускулест?

— Определено, чичо Фред.

— А в допълнение към това явно е ревнив и кибритлия. Неприятна комбинация. Предполагам, че е от ония мъже, които, ако нанесат тежко физическо увреждане някому, първи съжаляват за стореното, когато се поуспокоят, само дето ще се поуспокоят с десет минути закъснение. Срещал съм такива хора. На младини се познавах с Брики Босток, който остави един младеж прикован към леглото за близо месец по повод някакво недоразумение относно момиче и беше жалка гледка, когато започна да се разкайва. Вися пред болницата през цялото време, докато животът на човека беше в опасност, и трепереше като лист. Но аз му казах: „Какъв е смисълът да трепериш като лист сега? Времето за треперене като лист беше, когато го хвана за гушата и започна да цедиш жизнените му сокове.“

— Понго, ще ти дам двеста и петдесет — обади се Хорас.

— Благодаря ти, старче.

— Значи ще отидеш да се видиш с Поли?

— Веднага щом похапна.

— Ще ти дам адреса й. Ще видиш, че е много интелигентно момиче, което бързо ще схване всичко. Но я притисни здраво.

— Остави тая работа на мен.

— И особено наблегни на факта, че няма време за губене. Рики трябва да получи пълни обяснения най-късно до довечера. А сега — продължи Хорас — май трябва да се облека.

Вратата се затвори. Лорд Икнъм погледна часовника си.

— Ей — възкликна той, — трябва да тръгвам. Отивам в Клуба на заслужилия консерватор да се срещна със стария Емсуърт. Тъй че засега довиждане, момчето ми. Радвам се, че всичко се подреди така гладко. Вероятно ще се видим у Пот. Ще се отбия там след обяда да се видя с Поли. Предай й моята обич и не се оставяй Горчицата да те въвлече в игра на карти. Мил човек, един от най-добрите, но много обича да кара хората да играят на Персийски монарси. Когато държеше онзи клуб, го помня да минава през него като унищожителен пожар, оставяйки наляво и надясно след себе си само разруха и отчаяние.