Чичо Фред през пролетта

16.

Графът стана вежливо от креслото. Да се твърди, че видът на този неочакван гост не го разтърси, би било неточно. В интерес на истината за момент изпита чувства, идентични с тези на героинята от пантомима, когато Кралят на демоните внезапно изскача досами лакътя й насред фонтан от алени пламъци. Но нервната му система беше под отличен контрол и нищо в маниера му не подсказа дълбочината на налегналото го смущение.

— А, добър вечер, добър вечер! — рече той. — Господин Дейвънпорт, ако се не лъжа? Очарован съм да ви видя. Но какво правите тук? Мислех, че сме решили да отидем на лечение и отдих в Борнмът. Случило ли се е нещо, което да промени решението ни?

— Хой! — отговори Хорас.

Беше вдигнал протестираща ръка. Очите му бяха на човек, преминал през адската пещ и той леко се тресеше, сякаш погълнал малък помощен мотор.

— Моля?

— Стига с това „ние“. Край. Не съм в настроение.

Нещо подсказа на лорд Икнъм, че това не е възхитително възприемчивият Хорас Дейвънпорт от предишната им среща, но реши да упорства.

— Но, разбира се, драги приятелю. Съжалявам, ако ви е разтревожило. Просто професионален маниер, към който прибягваме. За повечето от пациентите ми той е успокояващ.

— А, нима? Вие и шантавите ви пациенти!

Нескритата горчивина, с която младежът произнесе тези думи, за сетен път убеди лорд Икнъм, че някъде е сгазен лукът.

— Моля?

— Спрете да ме молите. Въпреки че, проклет да съм — пискливо произнесе Хорас, — има за какво. Да ми се подиграете така. Може би ще ви е интересно да научите, че вече знам всичко.

— Нима?

— Да. Вие не сте сър Родерик Глосъп.

Лорд Икнъм повдигна вежди.

— Странно изявление. Признавам, че не звучи добре. Предполага треска. Кажете ми, чувстваме ли…

— Стига! Слушайте. Вие сте чичото на Валерия. Чичо Фред. Срещнах човек, който познава Глосъп, и той ми го описа с безпощадни подробности.

Лорд Икнъм бе човек, който на бърза ръка приемаше неизбежното. Можеше и да не му харесва, но го приемаше.

— В такъв случай може би едва ли си струва да продължим с невинната измама. Да, драги ми приятелю, ти си съвършено прав. Аз съм чичото на Валерия.

— А тогава във вестибюла се срещнах с Понго Туисълтън и Поли Пот, нали? Добре ме подредихте вие тримата мошеници, като ме накарахте да мисля, че съм превъртял. Сега разбирам, че през цялото време ми е нямало нищо.

— Несъмнено изпитваш огромно облекчение.

— Това, което изпитвам, щом искате да знаете, е силен бяс и крайно раздразнение.

— Да, разбирам чувствата ти и мога само да кажа, че съжалявам. Сърцето ми се късаше, докато го правех, но беше военно задължение. Ти стоеше на пътя ни и трябваше да бъдеш отстранен на всяка цена. Нека ти обясня защо се наложи да нахълтаме в Бландингс инкогнито. Повярвай ми, не сме го направили току-така. Надяваме се Поли да завладее сърцето на херцога, без той да знае коя е, и така да си разчисти пътя към брака с братовчед ти Рики. Знаеш възгледите на оня стар тиквеник по отношение на класовите различия. Ако Рики му беше казал, че смята да се ожени за момиче със съмнителен произход, а няма по-съмнителен произход от този на скъпата стара Горчица, без колебание щеше да наложи вето. Опитваме се да постигнем нещо по нереден начин, а не можехме да се доверим на откритата ти честна природа да не ни издаде.

За момент яростта на Хорас отстъпи пред смайването.

— Но аз мислех, че Рики и Поли са скъсали.

— Нищо подобно. Вярно, че след оная работа с бала имаше временен разрив, но женственият такт на Поли изглади нещата. Той отново е стопроцентово влюбен.

— Тогава защо иска да ме убие?

— Не иска.

— Казвам ви, че иска.

— Мислиш за някой друг.

— Не мисля за някой друг. Току-що го открих върху задната броня на колата ми и той в прав текст ми заяви, че се кани да ме раздроби на ситни парченца и да ме разхвърля из местните пасища.

— На задната броня на колата ти ли каза?

— Да. Когато слязох от предната врата, той скочи от задната броня и се нахвърли отгоре ми.

— Този автостопаджийски момент ми се губи — замислено изрече лорд Икнъм. — По-добре ми разправи историята, която, както подразбирам, е преинтересна.

За първи път Хорас се разведри. Явно му бе хрумнала приятна мисъл.

— Ще ви заинтересува, и още как. Да, по дяволите, кълна се, че ще се изправите на нокти и ще си водите записки. Защото сте в изключително гадно положение. Проклятието ме настигна, казала Господарката на Шалот17.

Лорд Икнъм нищо не разбра.

— Говориш със загадки, момчето ми. Не се изживявай като Делфийския оракул. Нека „да“-то ти да е да и „не“-то ти — не.

— Добре. Щом държите на пределната яснота, Валерия е в течение на всичките ви щуротии и най-късно утре ще довтаса тук на място.

Това беше неочаквано за лорд Икнъм. И въпреки навика си да представя безстрастна външност пред ударите на Съдбата, той видимо трепна и за секунда дори наперените му мустаци клюмнаха.

— Валерия? Тук?

— Знаех си. Това ви разтревожи.

— Нищо подобно. Винаги се радвам да видя скъпата си племенница, винаги. Значи отново се срещнахте?

Маниерът на Хорас стана по-дружелюбен. Все още негодуваше от мръсния номер, който му бяха скроили, и в никакъв случай не бе приел обяснението за военното задължение, но бе невъзможно да не изпита уважение към този железен мъж.

— Снощи я срещнах в един ресторант. Бях отишъл там в изпълнение на идеята, която двамата обсъдихме — да се натряскам до козирката, преди да замина за Борнмът. Нали ми препоръчахте добре да се налюскам?

— А, да. Така беше.

— Препоръчахте ми и да се спра на напитка, наречена Майска кралица.

— Точно така. Най-добрата приятелка на гуляйджията. Хареса ли ти?

— И да, и не. Особена е. Известно време те кара да се чувстваш на покрива на света. Но като продължиш, започват да те гнетят тежки грижи. Първата четвъртинка е добре. Навсякъде царства Радостта и сини птички изливат трелите си пред теб. Но преминеш ли на втората четвъртинка, положението търпи качествена промяна. Откриваш, че разсъждаваш колко е тежък животът и колко тъпо го прекарваш. Не след дълго нещата се влошават. В очите се появяват сълзи. Всичко е тъпо, тъжно и безнадеждно.

— Много интересно. По мое време не съм правил такъв щателен анализ. Викаха ми Икнъм Половинката.

— Тъкмо стигнах до тази втора фаза, когато кой, мислите, цъфна на хоризонта? Валерия, придружена от възрастна дама с вид на пекинезовъдка. Седнаха и следващото нещо, което си спомням, беше, че се бях настанил между тях и обяснявах на Валерия колко съм нещастен.

— Трябва да е било много интересно за придружителката й.

— Ами да. Изглеждаше погълната. Мила старица. Всичко дължа на нея. В мига, в който хвана края на положението, започна да защитава каузата ми по най-благороден начин. Длъжен съм да отбележа, че Валерия в началото не беше твърде отзивчива. Държеше се дистанцирано и гордо и непрекъснато повтаряше да махна лакътя си от скута й. Но милата старица скоро промени нещата. Оказа се, че и в нейния живот е имало подобна трагедия и тя ни я разказа.

— Значи си разкрил фактите около разваления годеж пред пекинезовъдката?

— Ами да. Без колебание. В тази твоя Майска кралица има нещо, което руши задръжките човешки, ако схващаш мисълта ми. А когато й дадох пълен отчет за картината, тя сподели своята трагедия. Преди много години силно обичала някого, но се скарали за нещо и той се фукнал и отпрашил за Федералните малайски щати, където се оженил за вдовицата на плантатор на каучук само защото тя — не вдовицата, а пекинезовъдката — била прекалено горда да изрече кратката думичка, която би оправила всичко. А години по-късно получила просто букетче бели теменужки, придружени от бележка, на която пишело: „А би могло.“

— Трогателно.

— И аз така реших. Пролях сума ти сълзи. Тогава тя се наклони през мен и каза на Валерия, че качеството милосърдие не се процеждало, а било спускано като не-знам-си-какво върху нещо, което не долових18. Не го разбрах, но въздействието му се оказа чудотворно. Видях как погледът на Валерия омеква и в очите й се прокрадва сълза. Миг по-късно се бяхме вкопчили в обятията си.

— И после?

— Ами, тъй да се каже, дългата вечер се изчерпа. Пекинезката ни разказа още за Федералните малайски щати, аз продължих да плача, Валерия също се разрева, след малко и бабата взе да ни прави шумна компания и тогава управителят на заведението дойде и ни призова да продължим заниманията си другаде. Тъй че всички се преместихме в апартамента ми и хапнахме яйца с бекон. Тъкмо пълнех чиниите, когато внезапно се сетих, че съм луд и нямам право да се женя за такова прекрасно момиче. Съобщих тъжната вест на Валерия и така цялата история излезе на бял свят.

— Ясно.

— Пекинезката очевидно познаваше отблизо сър Родерик Глосъп, защото братовчед й Лайънел бил лекуван от него, и от описанието й ми светна, че не може вие да сте той. Тъй че нямаше как вие да не сте вие.

— Безупречно разсъждение.

— А докато размишлявах върху възможните мотиви да ме баламосвате, Валери подсмръкна и заяви, че несъмнено сте замислили някакъв адски заговор в този древен дом и искате да ме отстраните от пътя си. Което признахте и вие. Страшно интелигентно момиче.

— Страшно. Понякога съм си мислил, че няма да е зле да се задави.

— И в резултат на цялата работа тази сутрин тя отиде в Икнъм, за да се увери, че не сте там, а намерението й беше да дойде и да ви изобличи от игла до конец. А аз реших да тръгна по-рано и да пристигна преди нея. Защото, въпреки че всичко между нас е простено и забравено, тъй да се каже, и любовта се възцари на трона си както преди, има една дреболия, свързана с Поли, която още гъделичка любопитството й. Заяви по начин, който не ми допадна, че Поли трябва да е много хубаво момиче, а моето твърдение в смисъл, че е грозновато създание, което съм завел на бала от чисто състрадание, не бе прието за чиста монета. Поведението й ми се стори на момиче, твърдо решено да провери само.

— Така че желанието ти тя да дойде и сама да се увери как изглежда Поли, не пламти неудържимо?

— Дори никак — искрено призна Хорас. — Затова при първа възможност дойдох да предупредя Поли да изчезва, докато е време.

— Много умно.

— Обадих й се от „Гербът на Емсуърт“ и й определих среща пред портите на замъка. После се отфучах и представете си смайването ми, когато, слизайки от колата, забелязах Рики да се смъква от задната броня.

— Сигурно бая си се стреснал.

— Направо подрипнах. Хукнах като полски заек, а когато изминах около километър и половина, видях, че съм извън територията на замъка, и спрях да обмисля положението. Разбрах, че след като съм изпуснал Поли, най-доброто, което мога да направя, е да намеря вас. Естествено, знаех коя е стаята ви и се промъкнах с идеята да ви изчакам, докато дойдете да се преоблечете за вечеря. Така щях да ви сгащя и това щеше да е краят на една твърде лепкава вечер.

— Вероятно искаш аз да открия Поли и да й кажа да се омъгли, когато дойде Валерия?

— Точно така.

— Тя ще бъде отстранена. Вече имам чувството, че никой от нас няма да е тук да приветства милото момиче с добре дошла при пристигането му. Спомням си как наскоро казах на племенника си Понго, че ние, Туисълтънови, никога не бягаме, но всяко правило си има изключенията. Ако Валерия докладва в Генералния щаб, че ме е заварила в замъка Бландингс да се представям за виден психиатър, последствията могат да разтърсят човечеството. Но ако замина преди пристигането й, ще мога да се вместя в рамките на твърдото отрицание. Тъй че бъди спокоен, момчето ми, без да губя време, ще свикам младите си съучастници и ще драснем към Лондон с колата ти. За разлика от арабите, които спират да сгънат шатрите си, преди тихичко да се измъкнат, ние няма дори да си съберем багажа.

— Но как да се добера до колата? Рики я дебне неотлъчно.

— Мисля, че ще успеем задоволително да решим дребните ти затруднения с Рики. Първият ми ход ще е да отида и да му обясня всичко. Предлагам да стоиш тук, докато се върна. Ако предпочиташ да се скриеш в гардероба, в случай че чичо ти реши да надникне, а той не пропуска и най-незначителната възможност да поникне там, където никой не би го посял, нямаш проблеми. Чувствай се като у дома си.

Вечерта беше хладна и ароматна и лек бриз полюшваше клоните на дърветата, докато лорд Икнъм се прокрадваше по алеята. Напук на надвисналата опасност, духът му бе спокоен. Съжаляваше, че се налага да напусне скорострелно замъка Бландингс, който беше обикнал като приятно място, пълно с интересни хора, но разбираше, че часът е ударил. И в края на краищата, разсъждаваше той, работата беше свършена. Поли бе получила парите си, Понго бе получил обещание за своите, а Императрицата бе защитена от попълзновенията на херцога. Усещаше, че наистина няма какво да го задържа. Единствено му оставаше да уталожи избухливия млад поет на Поли и нещата можеха да се смятат за приключени.

Беше преполовил пътя до портите, когато чу стъпки. В здрача се приближаваше дребна фигура.

— Поли?

— Здравей.

На лорд Икнъм му се стори, че долавя сухи нотки в обикновено мелодичния глас на момичето и когато спря до нея, откри, че прелива от безпокойство, което му се стори странно.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Не увъртай, дете. Видимостта може и да не е добра, но все пак се забелязва, че си клюмнала като неполято цвете. Депресията ти е почти Понгонианска. Хайде, кажи какво се е случило.

— О, чичо Фред!

— Здрасти! Тук съм! По дяволите, за какво е всичко това?

След няколко секунди Поли се отдръпна, като попиваше очите си.

— Извинявай. Излагам се като пълна глупачка.

— Нищо подобно. Всички преживяваме времена, когато ни се иска хубавичко да си поревем. Ще го препоръчам и на Понго. Струва ми се, че мога да отгатна какво се е случило. Разговаряла си с твоя младеж. Отишла си на среща с Хорас при портата и си заварила Рики. А от поведението ти подразбирам, че у него пещерният човек е взел връх над поета.

— Беше ужасен. Не че мога да го виня.

— Разбира се, че не, Бог да благослови това агънце-багънце.

— Мисълта ми е, че мога да си представя как се е чувствал. Бях му обещала никога вече да не се виждам с Хорас и ей ме на, промъквам се на среща с него.

— Не бъди толкова дяволски разбираща, дете. Защо да не се виждаш с Хорас, когато си поискаш? Какво право има този сладкодумен павиан да ти нарежда с кого да се виждаш и с кого не? Какво се случи?

— Вика и крещя с пълно гърло. Заяви, че всичко е свършено.

— Същото беше казал и преди два дена след бала. Но ти успя да го укротиш.

— Този път не успях.

— Не се ли опита?

— Не. Изпуснах си нервите и започнах да се държа като него.

— Браво.

— Беше ужасно. Той ме мрази.

— А ти мразиш ли го?

— Разбира се, че не.

— Искаш да кажеш, че въпреки всичко още го обичаш?

— Разбира се.

— Жените са нещо невероятно. Е, аз скоро ще уредя нещата. Отивам да поговоря с него.

— Няма смисъл.

— Същото са казвали и на Колумб. Не се тревожи, мила. Ще се справя. Знам възможностите си и понякога те наистина ме изумяват. Няма ли граници, питам се аз, всемогъществото на този мъж-чудо? Още не мога да проумея защо толкова го искаш тоя, но щом го искаш, ще го имаш.

Отмина и когато се доближи до портите, съзря бинглито насред пътя. Забеляза и мощна фигура, крачеща напред-назад в околностите му като тигър преди вечеря.

— Господин Гилпин, предполагам?19 — каза графът.