Чичо Фред през пролетта

14.

Същия следобед към три часа гаровото такси на Маркет Бландингс (Ед. Робинсън, собств.) зави през портата на замъка Бландингс и се задруса по дългата алея. А отвътре, разположен в миризливата му вътрешност, господин Пот за първи път спря поглед на историческия дом на графовете Емсуърт.

Докато го правеше, чувствата му значително се отклоняваха от тези на обикновения посетител при подобни обстоятелства. Клод Пот беше реалист и това оцветяваше възгледите му. Там, където други, хвърлили пръв поглед към това последно убежище на един стар режим, обикновено се възхищаваха от елегантния парк и благородните дървета, или потръпваха от романтично страхопочитание при мисълта на какви гледки са били свидетели тези сиви каменни стени в дните, когато рицарите са били храбри, той почувства единствено, че собственикът на подобно място несъмнено би проявил вкус към една партия Персийски монарси.

Господин Пот, подобно на Рики, бе пристигнал в Маркет Бландингс в добро настроение. Телефонното обаждане на лорд Бошъм, дошло точно когато заспиваше, най-напред го раздразни. Но когато откри, че говори с клиент, и то не с какъв да е, а канещ го в замъка Бландингс, той се разведри. И тази ведрост още го съпътстваше.

От момента, в който се запозна с лорд Емсуърт, Клод Пот въздишаше за по-близко познанство с човека, когото опитното му око начаса определи като крал на заплесите. Това, усети в червата си той, бе човек, специално роден за партньор на Персийски монарси и мисълта, че бяха се срещнали и разминали като кораби в морето, силно го огорчаваше. А ето че го канеха да пристигне в дома на лорд Емсуърт и нещо повече — плащаха му за това.

Нищо чудно, че за Клод Пот животът беше розов. Все още плуваше в сиянието на оптимизма, когато таксито спря пред парадния вход и беше въведен от иконома Бийч в пушалнята. Там завари обемист розов младеж, топлещ солидното дъно на панталоните си пред жизнерадостен огън.

— Господин Клод Пот, милорд — обяви Бийч и се оттегли с точната доза сдържаност, която проявяват икономите, когато държат да се разграничат от отговорността за дадени посетители.

От друга страна, розовият младеж бе самата сърдечност.

— Здрасти, Пот. Значи пристигнахте, а, Пот? Чудесно. Прекрасно. Отлично. Превъзходно. Седнете, драги събирачо на улики. Името ми е Бошъм. Син съм на лорд Емсуърт. За да опресня паметта ви, аз съм този, който ви се обади.

Господин Пот не можеше да намери думи. Видът на този работодател го остави без дъх.

До настоящия момент бе смятал лорд Емсуърт за най-многообещаващата рудна жилка, на която можеше да се осланя изследователят, но само един поглед върху сина му бе достатъчен, за да осъзнае, че е сбъркал. Пред него стоеше мечтата на всеки занимаващ се със залози човек. Остана дълго безмълвен, зает с изучаването на лорд Бошъм със същия неприкрит интерес, демонстриран навремето от дебелия Кортес, втренчен в Тихия океан. Няма да е преувеличено да заявим, че господин Пот предчувстваше изгряването на нова планета на небосклона.

Лорд Бошъм също потъна в замислено мълчание след приветствената си реч. Подобно на повечето хора, пазарували по каталог, и той, разопаковал колета, реши, че е трябвало да подложи стоката на обстойна преценка, преди да изпрати чека. Струваше му се, също като на Понго Туисълтън при по-раншни обстоятелства, че ако смачканото чиче пред него е детектив, значи всичките му представи за детективството ще трябва да се преразгледат из основи.

— Вие онзи същият Пот ли сте? — запита той.

Господин Пот сякаш не съумя да го извади от затруднението. Явно отказваше да стане авторитет по въпроса за истинността или неистинността на Потовците.

— Искам да кажа, частният детектив. Човекът с кървавите петна и лупата.

— Заповядайте визитната ми картичка — рече Пот, който многократно бе преживявал тази сцена.

Лорд Бошъм я разгледа внимателно и се успокои.

— А — възкликна той. — Добре. Та да си дойдем на думата, значи пристигнахте, а?

— Да, сър.

— Очаквах ви вчера.

— Съжалявам, лорд Б. Щях да дойда, ако имах възможност. Но момчетата от ярда просто не ме пуснаха.

— Какъв ярд?

— Скотланд Ярд.

— О, а, разбира се. Значи работите за тях? — запита лорд Бошъм с чувството, че това вече е друга работа.

— Когато оплескат нещата, обикновено прибягват до услугите ми — небрежно поясни Пот. — Този случай бе крайно заплетен.

— И за какво се отнасяше?

— Не мога да ви кажа — отсече господин Пот. — Устните ми са запечатани от Закона за държавната тайна, за който несъмнено сте чували.

Лорд Бошъм усети, че съмненията му са били недостойни. Спомни си как много от най-страшните детективи в библиотеката му са били привилегировани или по-скоро подпомагани от заблуждаващата си външност. Бъкстън Блак от „Трима мъртви в Мистли Корт“ и Дрейк Денвър от „Убийствата със синята панделка“ бяха два примера, които веднага изскочиха в паметта му. Първият приличаше на преуспяващ адвокат, а вторият — на търсещо удоволствия градско конте. На какво приличаше господин Пот, не би могъл да определи в момента, но важното беше, че няма значение.

— Е, да се заловим за работа, а?

— Ще се радвам да получа кратко описание на положението.

— Кратко ли? — лорд Бошъм се поколеба. — Не съм сигурен, че трябва да е кратко. Всъщност историята е дълга и заплетена. Но ще я съкратя, доколкото мога. Знаете ли какво значи натрапник?

— Да, сър.

— Е, в къщата има натрапници. Това е гвоздеят на проблема. Цели трима — не един, не двама, а трима! Трима! И всички се представят за други хора, без да им мигне окото.

— Хм.

— Прав сте да хъмкате. Работата е крайно мъчителна и не се учудвам, че леля ми е разтревожена. За една жена не е приятно всеки път, като влезе в стаята си да си вземе носната кърпичка или нещо друго, да я намери гъмжаща от разбойници, търсещи кутията й за бижута.

— Мъже ли са тримата натрапници?

— Двамата са мъже. Третият, съвсем напротив, е жена. И като говорим за нея, не можем да не споменем това, което вероятно ще наречете за себе си Теорията на Бакстър. Запомняте ли всичко, или използвате тефтерче?

— Бакстър натрапник ли е?

— Не — отрече лорд Бошъм с вида на справедлив човек. — Той е проклет досадник с очила в метални рамки, но не е натрапник. Той е секретар на херцога и теорията му е, че негодниците са тук не за да грабят, а за да принудят херцога да разреши на племенника си да се ожени за момичето. Находчива е, разбира се, но по мое мнение е пълна глупост и следва да я изхвърлите от ума си. Дошли са да крадат. И като ви кажа, че един от тях само преди два дни ме подлъга да му дам портфейла си, ще прецените що за птици са. Запишете ги в тефтерчето си, ако ползвате тефтерче, като хора, които не се спират пред нищо.

Господин Пот започваше да се чувства като в мъгла. Ако от тази история нещо се очертаваше ясно, това бе фактът, че цялото домакинство прекрасно познава моралния облик на тези типове. И все пак очевидно им разрешаваха да вилнеят из къщата и ги поощряваха да се чувстват като у дома си.

— Но щом знаете, че тези лица са тук с престъпни намерения…

— Защо не ги изведем в белезници? Драги ми изследователю на пепел от пури, какво ли не бих дал за това, но не можем да го сторим. Не бихте разбрали защо дори да ви обяснявам цял час, затова просто приемете, че никакви… никакви… как беше онази дума на „п“?

— Каква дума на „п“?

— Тъкмо това ви питам. Прями? А! Сетих се! Преки. Трябва да приемете, че никакви преки действия не бива да бъдат предприемани, защото това ще доведе до нежелани за нас последствия. И когато казвам „нас“, говоря най-вече за леля ми. Лично аз пет пари не давам дали Бакстър още утре ще изгуби работата си.

Господин Пот се предаде.

— Не ви разбирам, лорд Б.

— И аз имах това чувство. Все пак осмислихте ли факта, че замъкът гъмжи от натрапници?

Господин Пот потвърди.

— Така, дотук добре. Всъщност това трябва да знаете. Работата ви е да ги държите под око. Схващате ли? Ще ги наблюдавате непрекъснато и ако ги видите да бъркат в кацата, ще ревнете „Хой!“ Достатъчно ясно ли е? Добре — рече лорд Бошъм. — Превъзходно. Отлично. Прекрасно. Тогава можете да започнете веднага. А, между другото, сигурно ще пожелаете някакво заплащане?

Господин Пот потвърди и работодателят му внезапно започна да сипе банкноти като фонтан. Лорд Бошъм имаше разумната практика, когато посещава селски надбягвания, както възнамеряваше да стори на другия ден, да има у себе си пари в брой.

— Десетачка?

— Благодаря, лорд Б.

— Ето, заповядайте.

Очичките на господин Пот блестяха, докато мушкаше банкнотата в джоба си.

— Държите много пари в брой, лорд Б.

— И може да ми потрябват, преди слънцето утре да залезе. Предстои първият ден на надбягванията в Бриджфорд, където обикновено ми одират кожата. Много трудно е да се преценят тия селски надбягвания. Интересувате ли се от конни надбягвания?

— Навремето бях комисионер и работех на Силвър Ринг.

— Велики Боже! Наистина! Малкият ми брат Фреди навремето беше съдружник на букмейкърска фирма. Тъстът му го принуди да се откаже и да отиде в Америка да продава кучешки бисквити. Работата е преинтересна.

— Крайно.

— Предполагам, че не залагате?

— Много рядко, лорд Б.

— Но как се забавлявате?

— Обичам кротка игра на карти.

— Аз също. — Лорд Бошъм изгледа с нежно чувство сродната душа. Краставите магарета се бяха намерили. — Единственият проблем е, че за женения мъж е трудно да играе карти. Вие женен ли сте?

— Вдовец съм, лорд Б.

— Бих искал да не ме наричате „лорд Б.“. Звучи като че искате да ме наречете с лоша дума, но се сепвате овреме. Та докъде бях стигнал? А, да. Когато съм у дома, нямам възможност да се добера до игра на карти. Жена ми не дава.

— Има такива жени.

— Всички са такива. Започвате живота като навит, нетърпелив спортист, готов да заложи всичко на всичко, и изведнъж срещате момиче, в което се влюбвате, а когато изплувате от упойката, откривате, че не само сте женен, но сте и доживотно абониран за игра на бридж по три пенса за сто точки.

— Колко вярно — въздъхна господин Пот.

— Няма ги вече приятелските игрички, където всичко е разрешено освен хапането и бутилките.

— Ах! — рече господин Пот.

— Докато изчакваме натрапниците да наберат скорост, бихме могли да правим и по-тъпи неща — продължи лорд Бошъм — от една приятелска игричка на карти още сега.

— Щом негово благородие желае.

Лорд Бошъм примижа.

— Бих искал да не използвате този израз. Точно това казваше адвокатът ми на съдията всеки път, когато той го прекъсваше по време на съдебния процес срещу мен за неспазено обещание за женитба. Тъй че ако не възразявате, се въздържайте.

— Много добре, ваше благородие.

— Не ме наричайте и „ваше благородие“. Мразя тези официалности. Лицето ви ми допада… не, това е попреувеличено, но да речем, че ми допада характерът ви, по дяволите, и чувствам, че ще станем приятели. Наричайте ме Бошъм.

— Добре, Бошъм.

— Да позвъня ли за тесте карти?

— Не си правете труда, Бошъм. Имам у себе си.

Внезапната поява на поомазнена колода от потайностите на костюма на господин Пот заинтригува лорд Бошъм.

— Винаги ли носите у себе си карти?

— Когато пътувам — да. Обичам да си редя пасианси във влака.

— А знаете ли някакви игри?

— Обичам Черен Петър.

— Да, Черен Петър е прекрасна игра.

— И табланет.

— И тя не е лоша. Но мога да ви предложа нещо по-добро и от двете.

— Играли ли… — започна господин Пот.

— Играли ли сте… — започна и лорд Бошъм.

— Играли ли сте някога — завърши лорд Бошъм — игра, наречена Персийски монарси?

Очите на господин Пот се извъртяха към тавана и за кратко време той онемя. Устните му безмълвно шаваха. Вероятно произнасяше благодарствена молитва.

— Не — отвърна най-сетне. — Как се играе?

— Навремето много я играех — обясни лорд Бошъм, — макар напоследък да съм я поизоставил. Както вече казах, добрият женен мъж се съобразява с желанията на жена си. Ако е наблизо. Но сега не е и би било интересно да проверя дали съм запазил старите си умения.

— Името е много красиво — прошепна господин Пот, все още трудно контролиращ гласните си струни. — Трудно ли се учи?

— Ще ви обуча за минутка. По същество не се различава много от Сляп покер. Ето как става. Теглите карта, ако схващате мисълта ми, и другият също тегли карта, ако следите какво ви говоря. Тогава, ако картата, която сте изтеглили, е по-силна от тази на другия, печелите. И обратно, ако картата на другия е по-силна — губите.

Лорд Бошъм стрелна неспокоен поглед към господин Пот, сякаш се питаше дали не го е объркал. Но господин Пот очевидно го бе разбрал прекрасно.

— Мисля, че схващам идеята — рече той. — Във всеки случай ще разбера всичко в хода на играта. Хайде, благородни спортисте. Следвай тежненията на сърцето си и се не бой от нищо. Раз, два, и готово! Далеч от жената, далеч от злината! Ако не рискуваш, не печелиш!

— Имате странен начин на изразяване — отбеляза лорд Бошъм, — но без съмнение сърцето ви е златно. Започваме ли, Пот?

— Започваме, Бошъм!

Спускаше се здрач — мекият тайнствен здрач на английската пролетна вечер, — когато от парадния вход на замъка Бландингс излезе закръглена фигура и тръгна по алеята за коли. Беше Клод Пот, частен детектив, на път за „Гербът на Емсуърт“ да обърне едно-две. Беше уведомен, че бирата там е превъзходна. И ако ви се вижда странно, че някой, толкова скоро пристигнал в Маркет Бландингс, вече разполага с тази местна информация, това може да се обясни с факта, че първото нещо, което направи, след като седна в гаровото такси, беше да подпита Ед. Робинсън за мнението му по въпроса. Подобно на изследовател на дивата природа, господин Пот при пристигането си на непознато място винаги най-напред разузнаваше местата за водопой.

Ед. Робинсън — истинска енциклопедия по зададения въпрос, беше разговорлив и общителен. Но макар да бе говорил с неподправена топлота за „Житния сноп“, „Каруцарски отдих“, „Бръмбарът и клинът“, „Капка по капка“, „Синята крава“, „Синият глиган“, „Синият дракон“ и „Веселите крикетисти“, защото беше справедлив човек, признаващ всекиму дължимото, все пак даде недвусмислено да се разбере къде е хвърлен пъпът му и точно натам се отправи господин Пот.

Вървеше бавно, с наведена глава, защото броеше десетачки. А поради наведената си глава не забеляза веднага приближаването на стария си приятел лорд Икнъм, който с гъвкава походка се приближаваше по алеята към него. Едва когато чу смаян глас да произнася името му, той вдигна поглед.

Лорд Икнъм бе прекарал следобеда си в скитане и беше видял много интересни природни забележителности, но сега забеляза една, която не беше очаквал, и в очите му липсваше дружелюбен блясък. Нашествието на Клод Пот, не можа да не помисли той, добавяше ново усложнение към и без това заплетеното положение. А дори човек, който смята усложненията за солта на живота си, може да реши, че всяко нещо си има граница.

— Горчица!

— Брей! Лорд И!

— Горчица, какво, за Бога, правиш насред Шропшир?

Господин Пот се заколеба. За миг му се стори, че професионалната предпазливост ще му наложи уклончив отговор. Но после реши, че едно толкова древно приятелче заслужава доверието му.

— Е, лорд И., това е тайна, но знам, че ще си остане между нас. Извикаха ме.

— Извикаха те? Кой, Поли?

— Поли ли? Тя да не е тук?

— Тук е.

— Мислех, че е в твоето имение.

— Не, в това имение е. Кой те извика?

— Член на аристокрацията, отседнал в замъка Бландингс. На име Бошъм. Обади ми се онзи ден и пожела професионалните ми услуги. Изглежда, че в дома има натрапници и той иска да ги държа под око.

За първи път, откак Джордж, виконт Бошъм, бе влязъл в живота му, лорд Икнъм започна да усеща, че у него се прокрадва неохотно уважение към интелекта на този младеж. Ясно беше, че е подценил противника, който го бе заблудил на перона с розовия си вид и увиснало чене, а през цялото време е възнамерявал да извика детективи. Не можеше да не признае, че коварството му направо се доближаваше до змийското.

— Божке, наистина? — рече той и замислено засука мустак.

— Да, трябва да започна работа като нищо неподозиращ гост и да не отлепям очи от тях, за да не забегнат с творби на изкуството.

— Ясно. Какво ти каза за тия натрапници? Навлезе ли в подробности?

— Не бих казал. Но били трима — двама м. и една ж.

— Аз, племенникът ми Понго и дъщеря ти Поли.

— Ъ?

— Натрапниците, за които е говорил Бошъм, сме, от ляво на дясно — дъщеря ти Поли, племенникът ми Понго и аз.

— Шегувате се, лорд И.

— Не.

— Не го проумявам.

— Явно. Май ще е най-добре да ти обясня.

Но преди да се захване с обясненията, лорд Икнъм се замисли. В момента се сети, че господин Пот не е почитател на Рики Гилпин и не одобрява желанието на дъщеря си да се омъжи за този изпаднал материално младеж. Спомни си и че Поли му беше казала как баща й се надявал да се поддаде на очарованието на Хорас Дейвънпорт. Поради това реши, че ако държи да си осигури симпатиите и сътрудничеството на господин Пот, ще трябва да се поотклони от истината. И се поотклони. Беше човек, който с готовност се отклоняваше от истината, стига да си струваше.

— Поли — започна той — си пада по Хорас Дейвънпорт.

Очите на господин Пот се ококориха и той така се развълнува, че изтърва една десетачка. Лорд Икнъм я вдигна и я разгледа с интерес.

— Брей! Да не си наследил богатство, Горчица?

Господин Пот подсмръкна.

— Глупости, лорд И. Младият Бошъм, твърде приятен млад човек, ме учи да играя на Персийски монарси.

— И май си го обрулил.

— Късметът на начинаещия — скромно заяви господин Пот.

— Колко му отмъкна?

— Преброих двеста и петдесет. Той има система, която включва удвояване на сумите, когато загуби.

— Е, това ще е приятна малка зестра на Поли. Помогни й да си купи чеиза.

— Ъ?

— По-късно ще се върна на това. За момента ще те осветля по отношение на нещата в замъка Бландингс. Ключът към цялата работа, това, което трябва да схванеш от самото начало, е, че Поли е влюбена в Хорас Дейвънпорт.

— Когато ми го каза, едва не паднах. Мислех, че е хлътнала по младия Гилпин.

— А, той ли? Просто краткотраен флирт. А дори да беше нещо повече, поведението му на бала е угасило искрата на любовта.

— Кое на любовта?

— Искрата.

— А, искрата? Да, и това е вярно — съгласи се господин Пот, който започна да навлиза в материята. — Ругал я и я наричал как ли не само защото отишла на танци с друг — нещо, което в наши дни се случва ежедневно. Май й е забранил да ходи. Прекрасен начин да се държиш с момиче с висок дух. Какво право има да заповядва и да нарежда на дъщеря ми какво да прави и какво да не прави? За какъв се има? Де се е чуло и видяло такова нещо? Да не сме в Гърция?

Лорд Икнъм претегли въпроса.

— Доколкото знам, не сме. Защо?

— Май нямах предвид Гърция — поправи се господин Пот с известно раздразнение, — а Турция, където жените ги държат под ключ и не смеят да нарекат дори душите си свои. Ако Поли не беше такова мило момиче, щеше да го халоса с някоя бутилка. Но тя е дъщеря на майка си.

— Че чия дъщеря може да бъде?

— Не разбрахте смисъла на думите ми, лорд И. — търпеливо поясни господин Пот. — Исках да кажа, че се е метнала на скъпата си майка по благия нрав. Скъпата й майка имаше направо ангелски характер, Поли — също. Това исках да кажа. Скъпата й майка и на мравката път струваше, Поли — също. Виждал съм скъпата й майка нежно да взема мравката в ръка…

Лорд Икнъм го прекъсна. Би искал да чуе всичко за покойната госпожа Пот и царството на насекомите, но времето течеше.

— Слушай, Горчица, я да оставим мравките. Да се върнем на Хорас Дейвънпорт. Както вече казах, той е човекът, на когото Поли е хвърлила око. А той я обича така, както го обича и тя. Пристигна тук в деня след бала, а ние го последвахме.

— Защо?

— Много просто. Горчица, знаеш кой е Хорас Дейвънпорт. Племенник и наследник на херцог Дънстабъл.

— А! — въздъхна господин Пот и за малко да свали шапка.

— А ние се появихме в скромното качество на натрапници, защото, за да има щастлив край, е извънредно важно Поли да омае херцога и да го накара да мисли, че е идеалната жена за неговия племенник и наследник. Тоя херцог е костелив орех, Горчица. Забучва яката на ризата за врата си с кабарчета, за да не харчи за копчета. Хорас от дете се бои до смърт от него и никога не би се осмелил да се ожени без благословията му. Преди Поли да мине по пътеката до олтара с Хорас Дейвънпорт, херцогът трябва да бъде обработен нежно и търпеливо. И няма да се уморя да наблягам, Горчица, че трябва да се държиш на втори план. За Поли се предполага, че е моя дъщеря.

С няколко добре подбрани думи лорд Икнъм скицира положението. Когато свърши, господин Пот като че бе склонен към критицизъм.

— Струва ми се доста заобиколен път към целта — оплака се той. — Защо да не дойде като моя дъщеря?

— Е, така се случи — тактично обясни лорд Икнъм. — Вече е твърде късно да променим нещата. Но нали разбра?

— О, да, разбрах.

— Така си и знаех. Никой досега не се е усъмнил в интелигентността ти, макар да познавам хора, които са малко придирчиви по отношение на навика ти да прегъваш ъгълчето на асото. А това ме връща на казаното преди малко. За парите, които си взел от Бошъм. Сбогувай се с тях, Горчица.

— Не ви разбирам, лорд И.

— Искам да ми ги дадеш, стари ми приятелю…

— Какво!

— … за да ги връча на Поли като сватбен дар. Знам, знам — съчувствено произнесе лорд Икнъм. — Няма нужда да ми казваш какви страдания ще ти причини това. Виждам как тази мисъл раздира сърцето ти. Но, Горчица, в живота на всеки мъж настъпва час, когато той трябва да реши дали да извърши нещо добро и великодушно, или да се присъедини към избиващите се зверове. Постави се на мястото на Поли. Това дете трябва да разполага с нещичко, за да не чувства, че отива с празни ръце при любимия човек. Гордостта й го изисква.

— Да, ама…

— Припомни си само как винаги си се грижил за нея с бащинска нежност. Карала ли е шарка като дете?

— Да, карала е, но не виждам общото…

— Има общо, Горчица. Спомни си как е лежала в кревата, трескава и зачервена. Би дал всичко, което притежаваш, за да й помогнеш. Виждам, че очите ти се овлажняват.

— Не, не се.

— А би трябвало.

— Не одобрявам младо момиче да разполага с много пари. Нямам нищо против да й дам десетачка.

— Ха!

— Ама чак пък двеста и петдесет…

— Дреболия в сравнение със спокойствието в душата ти. Ако я провалиш сега, никога вече няма да си щастлив. Ще бъдеш престъпник, допуснал чувствително момиче като Поли да се омъжи без петак в джоба. Ти си светски мъж, Горчица. Знаеш какво значи чеиз. Ще има нужда по две от всичко. А ще я подложиш ли на унижението да ходи да крънка от бъдещия си съпруг за интимното бельо, което почтените момичета дори не смеят да назоват в присъствието на господа? Накарай я да го стори и ще нанесеш на чистата й душа рана, която годините може да излекуват, но не и да заличат.

Господин Пот запристъпва от крак на крак.

— Няма нужда да му казва за какво са й парите.

— За Бога, Горчица, не измествай въпроса. Разбира се, че ще трябва да му каже за какво са й парите. Едно момиче не може да си шепне в здрача с любимия мъж и изведнъж да изиска двеста и петдесет лири за джобни пари. Ще трябва веднага да обясни всичко и да заговори за фусти и комбинезони. Ще я принудиш ли да го стори? Няма да е приятно да се прочете в биографията ти, приятелю. Ако питаш мен — мрачно продължи лорд Икнъм, — застанал си на кръстопът, Горчица. Натам е щастието на Поли, спокойствието ти… а натам са упреците към самия себе си и нещастието за нея. Вече я виждам как чака… наблюдава… на нокти и зъби… чуди се дали ще постъпиш както се полага. Не я разочаровай, Горчица.

Господин Пот продължи да пристъпва от крак на крак. Беше видно, че в известен смисъл е трогнат, но не дотам, че да се остави да го оберат пладнешки.

— Какво ще кажеш за една хубавичка двайсетачка?

— Всичко или нищо, Горчица. По дяволите, в края на краищата няма да изгубиш парите. Винаги ще можеш да си ги прибереш пак от Хорас, ако поиграете на Персийски монарси след сватбеното пътешествие.

Лицето на господин Пот се озари от внезапна светлина, която за секунда го направи почти красиво.

— Бре! Вярно!

— Струва ми се, че това решава всички проблеми.

— Разбира се, че ще си ги прибера. Ето ви ги, лорд И.

— Благодаря, Горчица. Знаех, че няма да се изложиш. А сега, ако ме извиниш, ще ида да се изкъпя. В хода на скиталчествата си нанесох голяма част от Шропшир върху дрехите си. Щом я отмахна, ще намеря Поли и ще й съобщя добрата новина. Няма да съжаляваш, драги приятелю.

Но лорд Икнъм сбърка в това си предсказание. Господин Пот вече съжаляваше, и то дълбоко. Не беше човек, който се разделя с двеста и петдесет лири, без да мигне, а в съзнанието му вече се прокрадваше съмнението дали ще успее да си възстанови сумата според лесната схема, провъзгласена от събеседника му. Дълго преди да стигне до Маркет Бландингс бе започнал да се пита ще може ли да разчита на Хорас Дейвънпорт. За играта на Персийски монарси трябваха двама, а Хорас можеше да се окаже от ония странни, неприятни люде, които не си падат по нея. Понякога бе попадал и на такива в бързите влакове.

Все пак в извършването на добро дело винаги има нещо стимулиращо и Клод Пот, като влезе в усамотения бар на „Гербът на Емсуърт“, можеше да бъде причислен към умерено щастливите хора. Във всеки случай беше достатъчно въодушевен да е настроен за разговор и той се обърна към другия обитател на бара — едър младеж, седнал в сенчестия му край, с идеята за пир на разума и радост за душата.

— Хубав ден — започна той.

Другият посетител се обърна и се разкри като Рики Гилпин.