Чичо Фред през пролетта

17.

В хода на този априлски ден Рики Гилпин преживя толкова сътресения, че няма какво да се чудим, дето настроението му не беше слънчево. В свят, замърсен с херцози, Потовци, Хорас-Дейвънпортовци и неверни момичета, само патологичен философ би опазил дружелюбието си непокътнато, а Рики не беше такъв. Начумери се мрачно. Не знаеше кой е този елегантен непознат, но беше готов да го възненавиди.

— Кой сте вие?

— Името ми е Икнъм.

— О?

— Виждам, че ви говори нещо. Сигурно Поли ме е споменавала.

— Да.

— Тогава, за да й върна услугата, аз на свой ред ще ви поговоря за Поли.

Тръпка разтресе солидното телосложение на Рики Гилпин.

— Не, няма. Приключих с нея.

— Не го казвайте.

— Казвам го.

Лорд Икнъм въздъхна.

— Младост, младост! Как захвърля щастието си, както разглезено дете пуска — рече той, спря за секунда да измисли какво пускат разглезените деца и добави — сапунени мехури и ги оставя да се носят безцелно из огрения от слънце въздух. Лошо, лошо. Да ви разкажа ли една кратка история, господин Гилпин?

— Не.

— Преди много години — започна графът, защото бе необходим доста по-силен мъж от Рики, за да му попречи да разказва истории — обичах едно момиче.

— Случайно да сте виждали Хорас Дейвънпорт наоколо?

— Обичах го от все сърце.

— Като го видите, му предайте, че няма смисъл да се спотайва. Ще чакам тук седмици наред, ако се наложи.

— Спречкахме се за някаква дреболия. Последваха горчиви оскърбления. Накрая тя излезе от стаята и се омъжи за плантатор на каучук.

— Рано или късно ще му се наложи да се появи и тогава ще го разпердушиня.

— А след много години получих просто букетче от бели теменужки, придружено от кратка бележка, на която пишеше: „А би могло.“ Трагично, а? Ако разрешите на един стар човек да ви посъветва, господин Гилпин, един стар човек, който много е страдал, един стар човек, захвърлил щастието си само защото е бил твърде горд да изрече едничката дума, която…

Дочу се дрънчене на метал. Рики Гилпин бе сритал калника на колата.

— Слушайте — каза той. — Най-добре е веднага да ви кажа, че си губите времето. Знам, че Поли ви е пратила да ме уговаряте…

— Да ме е пратила да ви уговарям? Драги ми приятелю! Колко слабо познавате това гордо момиче.

Лорд Икнъм замълча. Рики се бе преместил в златистото петно на запалените фарове и за първи път графът можа да го види ясно, а не като размита фигура в здрача.

— Кажете — рече той, — баща ви не се ли казваше Били Гилпин? От някакъв ирландски полк?

— Името му беше Уилям и служеше в Рейнджърите на Конот.

— Така си и помислих. Одрали сте му кожата. Е, в такъв случай не се учудвам, че се държите като стопроцентово магаре. Познавах баща ви и де да ми даваха по пет лири всеки път, когато съм висял над главата му в барове и ресторанти, потънал в мъчителни усилия да му отворя очите. От всички напушени пуяци, окичени с пагони, които се засягаха и от най-ситната дреболия…

— Няма да обсъждаме баща ми. И ако намеквате, че е най-ситна дреболия момичето, което уж ви обича, да започне да се мотае с Хорас Дейвънпорт, след като е обещала…

— Но, мило момче, не разбираш ли, че се е мотала с Хорас именно защото те обича? Остави ме да ти обясня всичко и ако, след като ме изслушаш, не си потънал в срам и разкаяние, значи си мъртъв за всяко човешко чувство. На първо място нищо освен любовта й към теб не би я закарало на онзи бал в Албърт Хол. Не ти е минало през ума как може да се чувства момиче, появило се на обществено място с човек, костюмиран като зулуски войн с очила в костенуркови рамки, нали? Поли отишла на онзи бал, готова да изтърпи нечувана физическа и душевна агония, само и само да защити интересите ти. Намерението й беше да хване Хорас в добро настроение и да го помоли да ти даде сумата, която ти трябва за лучения бар.

— Какво!

— Седмици наред му правеше мили очи, като му даваше уроци по танц, а онази нощ трябваше да бъде кулминацията на опитите й. Надяваше се да може да дойде при теб и да ти каже, че мъчителното очакване е свършило и можете да се ожените и да заживеете щастливо, поднасяйки лучена супа на натрясканите оцелели от пиянските оргии. Но с тъпото си поведение ти съсипа плановете й. Едно момиче не може да се мъчи да вземе пари на заем от човек, откаран в полицейския участък на улица Марлборо. Инстинктите й подсказали, че няма да е в съответното настроение. Тъй че се наложи да изчака друг сгоден случай. Като разбра, че Хорас пристига тук, дойде и тя. Срещна се с него. Получи парите…

— Какво?

— Разбира се. Парите са у нея. Носеше ти ги.

— Но откъде е знаела, че съм тук?

За около една трета от секундата този въпрос затрудни лорд Икнъм.

— Женска интуиция — обяви накрая.

— Ама…

— Това е положението — категорично отсече лорд Икнъм. — Какво значение има откъде е разбрала, че си тук? Достатъчно е, че е знаела и е хукнала към теб с парите в ръка като дете, готово да покаже любимата си играчка. А ти? Какво направи ти? Държа се като последен негодник. Нищо чудно, дето смята, че може би се е избавила от страшна участ.

— По дяволите! Смята ли?

— Точно това ми каза, когато се видяхме преди малко. И не я упреквам. Не може да има любов без доверие, а ти й демонстрира голямо доверие, няма що.

Ако Хорас Дейвънпорт можеше да види в момента лицето на Рики Гилпин, щеше да изживее истинско откровение. Едва ли би повярвал, че онези горящи очи могат да примигват по такъв овчи начин или че челичената челюст би увиснала като недоварено малеби. Бъдещият Крал на лучената супа показваше всички симптоми на човек, халосан по тила с мокър парцал.

— Ама че глупак съм бил — промърмори той с гласче, сравнимо само с първата трела на полусъбудена птичка.

— Точно така.

— Страшно оплесках нещата.

— Радвам се, че го съзнаваш.

— Къде е Поли? Трябва да я видя.

— Не бих те съветвал. Май не разбираш какво значи да се държиш по този начин с момиче с висок дух, каквато е Поли. Бясна е. Ще бъде лудост да я видиш. Можеш да направиш само едно. Кога се връщаш в Лондон?

— Исках да хвана вечерния влак.

— Направи го. Поли скоро ще се прибере и тя. Щом пристигне, иди й купи шоколадови бонбони, много шоколадови бонбони и й ги изпрати с раболепна бележка.

— Добре.

— Тогава можеш да се примолиш и за среща. А като казвам да се молиш, значи да се мооолиш.

— Разбира се.

— Ако се покажеш достатъчно смачкан и разкаян, не виждам причина за отчаяние. Обичала те е веднъж, може да те обикне пак. Ще поговоря с нея и ще видя какво мога да направя.

— Много мило.

— Нищо подобно. Бих искал да направя нещо добро за сина на стар приятел. Приятна вечер, Гилпин, момчето ми, и помни… шоколадови бонбони — разкаяни шоколадови бонбони с разбити сърца, и то в голямо количество.

Понго Туисълтън може би имаше късмет, че не присъства, когато чичо му се върна при Поли и й предаде разговора, протекъл между него и Рики Гилпин, защото последвалата емоционална сцена щеше да го разтърси до дъното на дълбоката му душа.

— Това е положението — отбеляза лорд Икнъм. — Така стоят нещата и от теб се иска само да се спотайваш и да жънеш плодовете на стратегическото си преимущество. Радвам се, че му казах да ти изпрати шоколадови бонбони. Не допускам, че груб мъжкар като него би се сетил да изпрати шоколадови бонбони на момиче при нормален ход на нещата. Вижда ми се напълно лишен от изящни светски маниери.

— Но защо не си му разрешил да ме види?

— Мило дете, това би изпортило всичко, постигнато от мен. Ще се хвърлиш в обятията му и той ще продължи да си мисли, че командва парада. А сега го поставяш на мястото му. Ще приемеш шоколадовите му бонбони с хладна сдържаност, която няма да ти струва нищо и евентуално, след като няколко седмици е обикалял в тръс около теб, като от време на време се е отбивал при шивача си за някой и друг нов костюм и е свалил някой и друг килограм от вътрешни терзания, ти ще му простиш при изричното условие това да не се повтаря повече. Няма защо да оставяме един властен пещерен мъж да смята, че нещата са твърде лесни.

Поли се намръщи. В свят, ухаещ на цветя и пълен с нежна музика, тази постановка я нарани.

— Не виждам защо трябва да превръщаме отношенията си в някаква война.

— Трябва. Бракът е бойно поле, а не легло от рози. Кой го беше казал? Звучи твърде добре, за да е моя мисъл. Не че не измислям рядко интересни неща, особено когато съм в банята.

— Обичам Рики.

— Прекрасно. Но единственият начин да си осигуриш щастлив брачен живот е от самото начало да му дадеш да разбере кой управлява кораба. Моята мила съпруга реши въпроса по време на медения ни месец и се радваме на съвършен съюз.

Поли рязко го прекъсна.

— Това са пълни глупости. Ще ида да го видя.

— Недей, мила моя.

— Ще ида.

— Ще съжаляваш.

— Няма.

— Помисли за усилията ми.

— Мисля и не мога да ти кажа колко съм ти благодарна, чичо Фред. Беше чудесен. Измъкна ме от калта и промени света за мен. Но не мога да се отнасям така с Рики. Ще се намразя. Пет пари не давам дали ще си помисли, че той командва парада. Командва го и точно това ми харесва!

Лорд Икнъм въздъхна.

— Много добре, щом така смяташ. Ако си твърдо решена да проиграеш изпратен от небето случай да сложим този младеж на мястото му, действай, мила, и Бог да те благослови. Но не можеш да го видиш сега. Хукна да гони влака. Ще трябва да изчакаш до утре.

— Но това е толкова далеч. Не мога ли да му пратя телеграма?

— Не — твърдо отсече лорд Икнъм. — Всяко нещо си има граница. Запази поне някакво подобие на женско достойнство. Защо не оставиш Хорас да те откара тази вечер с колата до Лондон?

— Дали ще се съгласи? Вече е шофирал достатъчно за днес.

— Най-съкровеното му желание е да шофира още, стига ти да си до него. Ние с Понго ще пристигнем утре с тъй щедро възхвалявания от всички влак в осем и двайсет.

— Ама и вие ли си тръгвате?

— Да. Накарай Хорас да ти разправи всичко. Ако не го намериш, потърси го в гардероба. Аз междувременно ще намеря Понго и ще го осведомя за плановете ни. Новината, че се измъкваме, ще го зарадва. По някаква неведома причина Понго не се чувства уютно в замъка Бландингс. Между другото, да си го виждала?

— Да. Когато се връщах след разговора с Рики.

— Добре. Само се питах дали ти е дал парите.

— Предложи ми някакви пари, но аз не ги приех.

— Не ги прие ли?

— Да. Не ги исках.

— Но, мило дете, това е сумата за лучения бар. Твоята зестра!

— Знам. Той ми каза. — Поли весело се засмя. — Но току-що се бяхме разделили завинаги с Рики и смятах да се удавя, тъй че не ми трябваше зестра. Ще му кажеш ли, че все пак ще ги взема?

Лорд Икнъм тихичко простена.

— Нямаше да говориш така безгрижно, ако знаеше всички обстоятелства. Да информирам Понго, че отново ги искаш, няма да е лесната задачка, каквато ти изглежда. Осмелявам се да твърдя, че с помощта на упойка и форцепс накрая ще успея да измъкна парите от тоя млад нещастник, но изкихването им ще е придружено с гадни, скърцащи звуци. Все пак можеш да разчиташ на мен да защитя интересите ти с цената на всичко. Ще ги донеса в дома на Пот утре следобед. А сега тичай да откриеш Хорас. Знам, че би искал да тръгне час по-скоро.

— Добре. Чичо Фред, ти си ангел.

— Ако не беше заради теб…

За пореден път лорд Икнъм откри, че ръцете му са пълни и се държа с топлота, значително надхвърляща онази, която суровите възгледи на един племенник биха преценили като нужна или подходяща. След това остана сам, а мракът се изпълни от гласа на Поли, която си тръгна с песен на уста.

След около десет минути лорд Икнъм, тръгнал по пътя за Маркет Бландингс, чу друг глас, също пеещ щастливо. Позна го с болка на сърцето. Не бяха чести случаите, когато Понго Туисълтън се разделяше с присъщата си мрачност, за да чурулика като ранопойна чучулига, и мисълта, че се налага завинаги да изтрие непривичната мелодия от устните на младеж, когото много обичаше, не беше никак приятна.

— Понго!

— Здрасти, чичо Фред. Каква прекрасна вечер, а?

— Много.

— Какъв въздух! Уханието на растящата трева!

— Точно така. Ъъъ… Понго, момчето ми, а парите?

— Парите, които ми даде да връча на госпожица Пот ли? О, да… тъкмо се канех да ти разкажа за тях. Предложих й ги, но тя не ги прие.

— Да… Но…

— Каза ми, че поради раздялата си с Рики не се нуждае от тях.

— Точно така. Но оттогава…

— Тъй че ги мушнах в джоба си и се замъкнах в Маркет Бландингс, отбих се в пощата, пъхнах двеста лири в плик, адресирах го до Джордж Бъд, пъхнах петдесет в друг плик, адресирах го до Уфи Просър и ги изпратих с обратна разписка. Тъй че всичко е наред. Облекчението — заяви Понго — е неописуемо.

Лорд Икнъм не успя да проговори веднага. Известно време стоя, опипваше мустаците си и замислено се взираше в племенника си. Чувстваше леко негодувание към Провидението, което безспорно издигаше пречки пред добрия човек.

— Това — рече той — е доста неприятно.

— Неприятно ли?

— Да.

— Как така? Напротив…

Гласът на Понго заглъхна. Връхлетя го ужасна мисъл.

— Не ми казвай, че е променила решението си и все пак си иска парите.

— Опасявам се, че е така.

— Сдобрила се е с Рики?

— Да.

— И парите й трябват, за да се омъжи?

— Да — потвърди лорд Икнъм. — Неприятно положение. Не можем да го отречем. Казах на Рики, че парите са в ръцете й, и той тръгна да гони влака със златни мечти за гълтащи супа тълпи. Обещах на Поли да й отнеса утре следобед сумата и тя си тръгна с песен на уста. Няма да е приятно да разкрием фактите. Разочарованието ще е неминуемо.

— Не може ли да се обадя на Бъд и Уфи и да си ги поискам обратно?

— Не.

— Май си прав. Какво ще правим тогава?

Лицето на лорд Икнъм се проясни. Осъзна, че не всичко е загубено. Този буден мозък рядко оставаше бездеен.

— Сетих се! Горчицата!

— Ъ?

— Пот Горчицата. Той ще оправи нещата. Очевидно се налага за пореден път да пуснем Горчицата в играта. Вероятно ще остане доста разтревожен, като разбере, че предишното му дарение вместо да осигури щастие на любимата дъщеря, е разрешило финансовите затруднения на почти непознат човек, но не се съмнявам, че няколко минути красноречие от моя страна ще го убедят да забрави вродения си свян и да се прояви отново.

— С Бошъм?

— Не с Бошъм. Хората, които са играли на Персийски монарси с Горчицата следобед, рядко са склонни да играят и вечерта. Емсуърт е човекът.

— Старият Емсуърт? Недей така!

Лорд Икнъм кимна.

— Разбирам мисълта ти. Чувстваш, че е прекалено да издевателстваш над любезен домакин, чиито хляб и месо си нагъвал необуздано, и в общи линии съм съгласен с теб. Това несъмнено ще опетни герба на Икнъмови и бих желал да не го правя. Но в подобна криза човек трябва да потъпква възвишените чувства. Май пропуснах да спомена, че всеки момент ще пристигне сестра ти Валерия.

— Какво!

— Хорас ме осведоми, а той е надежден източник. Това означава, че на всяка цена трябва да се изметем оттук утре с влака в осем и двайсет и пет, тъй че очевидно не можем да се помайваме, ако искаме да осигурим на Поли средствата. Въпросът, който трябва да си зададем, е не: „Правилно ли е да очушкаме Емсуърт?“ или „Етично ли е да одерем кожата на един добър старец?“, а „Има ли той сухото?“ А той го има. Следователно Емсуърт ще ни даде от своето изобилие, а аз тръгвам да задвижа нещата. По-късно ще надникна в стаята ти да докладвам.