Чичо Фред през пролетта

19.

В девет часа и двайсет минути херцог Дънстабъл, който бе получил вечерята на поднос в стаята си, още беше там и чакаше кафето и алкохола. Чувстваше се сит, защото обичаше да похапва добре и се беше справил и този път, но не изпитваше нищо от душевния покой, който обикновено съпътстваше ситостта. С всеки изминал момент ставаше все по-тревожен и напрегнат. Неявяването на Рупърт Бакстър да рапортува готовност го притесняваше, също както навремето жреците на Ваал са се притеснявали от неотзивчивостта на своето божество. Стоеше в стаята си неизвестно от колко часа, а от онзи нямаше и следа. Полезният млад секретар, намиращ се в момента в леглото, притиснал слепите си очи с ръце в добронамерен, но безуспешен опит да предпази главата си от разцепване, би се огорчил, ако научеше какви черни мисли храни и споделя с четирите стени на стаята си работодателят му по негов адрес.

Отварянето на вратата, последвано от Бийч, натоварен с поднос, съдържащ кафе и пълна чаша бренди, разведри за миг херцога, но челото му отново се свъси при констатацията, че икономът не е сам. Последното нещо, което искаше в такова смутно време, беше гостенин.

— Добър вечер, драги ми приятелю. Дали не можеш да ми отделиш един момент?

По средата на вечерята на лорд Икнъм му хрумна, че има по-лесен и приемлив начин да отмъкне от херцога парите за зестрата на Поли. Не че беше развил някакви скрупули относно първоначалния план, но почти пълното отсъствие на светски разговори по време на вечерята му беше дало възможност да размисли и тези размисли бяха дали плод.

Трябваше да погледне в очите факта, че успехът на предвидената от него кампания до голяма степен зависеше от резултата на изпълнението на ролята, предвидена за племенника му Понго, а той се опасяваше, че стигнеше ли се до обира, Понго ще се прекърши. Казваш на младежа да застане на моравата и да запее „Красивите брегове на езерото Ломънд“, а той, току-виж, забравил мелодията или изгубил гласа си по вина на сценична треска. Стори му се, че ще е далеч по-добре да се опита да въздейства на човешките чувства на херцога, а при неуспех щеше просто да прибегне към крайно простото и пряко действие на приспивателното.

Чашата с бренди беше прекрасен приемник на хапчето и понеже, докато се възползваше от запасите на господин Пот, се презастрахова с две от вълшебните сънотворни, едното все още се намираше в джоба на сакото му.

— Става въпрос за парите, които спечели тази вечер от онзи човек, Пот май му беше името — продължи той. Херцогът предпазливо изсумтя. — Говорих с него, той е силно разстроен от случката.

Херцогът повторно изсумтя, този път с упрек, и на лорд Икнъм му се стори, че откъм банята откликна странно ехо. Отдаде го на някаква шега на акустиката.

— Да, много е разстроен. Оказва се, че в известен смисъл парите, с които е играл, не са били негови.

— Брей! — Херцогът се заинтригува. — Как така? Да не е ограбил някого?

— Не, не, няма такова нещо. Той е мъж с неопетнена честност. Но това била сумата, която спестил за зестра на дъщеря си. А сега я няма.

— И какво очакваш да направя аз?

— Не би ли се съгласил да му я върнеш?

— Да му я върна?

— Би бил един прекрасен, щедър, трогателен жест.

— Би бил един шантав, откачен жест — поправи го разпалено херцогът. — Да ги върна, как не! Не бях чувал подобна глупост.

— Но той е много разстроен.

— Нека.

Лорд Икнъм започна да осъзнава, че планирайки да се обърне към човешките чувства на херцога е пропуснал да предвиди, че той може и да няма такива. Със замечтано изражение в очите графът извади хапчето от джоба си и замислено го стисна в длан.

— Ще бъде жалко, ако дъщеря му не успее да се омъжи — направи последен опит той.

— Защо? — учуди се събеседникът му, който беше заклет ерген.

— Сгодена е за един прекрасен млад поет.

— В такъв случай — отвърна херцогът и лицето му започна да добива нездрав теменужен оттенък (Дънстабълови трудно забравят) — толкоз по-добре за нея. Не ми говори за поети! Изметта на обществото.

— Значи няма да върнеш парите?

— Не.

— Помисли — настоя лорд Икнъм. — Те са тук, в тази стая, нали?

— Какво общо има това?

— Просто си помислих, че са ти подръка и ще трябва само да идеш до чекмеджето… или до гардероба…

Млъкна очаквателно. Херцогът запази хладната си сдържаност.

— Бих искал да преразгледаш решението си.

— Няма.

— Качеството милосърдие — продължи лорд Икнъм, решил да прибегне към изпитаните методи на Хорасовата пекинезовъдка — не се процежда…

— Какво не се процежда?

— Качеството милосърдие. Пада като топъл дъжд от небето над земята. И е дважди благословено…

— Как разбираш това?

— Благословен е тоз, що дава, и тоз, що получава — мина на Библията лорд Икнъм.

— Ама че глупост — отсече херцогът. — Май си превъртял. А трябва и да си тръгваш. Очаквам секретарят ми да дойде всеки момент за важно съвещание. Не си ли го виждал някъде наоколо?

— Разменихме няколко думи преди вечеря, но след това не съм го виждал. Вероятно се забавлява някъде.

— Ще го позабавлявам аз, като го видя.

— Несъмнено не е могъл да се откъсне от сладостите на таблата или билярда. Младост!

— Ще му дам аз една младост.

— А, това трябва да е той.

— Ъ?

— Някой почука.

— Нищо не чух.

Херцогът отиде до врата и я отвори. Лорд Икнъм протегна ръка към чашата с бренди и разтвори длан. Херцогът се върна.

— Няма никой.

— Значи ми се е счуло. Е, щом настояваш да си тръгна, ще те оставя. Като не си склонен да направиш красивия жест, който ти предложих, нямам какво повече да кажа. Лека вечер, драги приятелю — рече лорд Икнъм и се оттегли.

Може би минута след като си отиде, в коридора се появи господин Пот. От всички обитатели на замъка Бландингс, които по време на вечерята се бяха отдали на размисъл, а те бяха не един и двама, господин Пот може би беше най-задълбоченият. А резултатът на мислите му го изпрати право в стаята на херцога. Надяваше се да успее да го убеди да разиграят една-две ръце от играта, наречена Плъзгавия Джо.

Тазвечерната катастрофа бе оставила господин Пот не само без джобни, но и изпълнен с най-остри подозрения. Не можеше да си обясни как бе станало чудото, но колкото повече обмисляше триумфа на херцога, толкова повече се убеждаваше, че е бил измамен и поруган. Един честен мъж, разсъждаваше той, не би могъл да го бие на Персийски монарси и сега се обвиняваше, че е избрал игра, на която беше възможно един очевидно безскрупулен опонент да го надвие. Плъзгавия Джо не оставяше подобна възможност. Годините натрупан опит го бяха научили, че няма начин да не си раздаде непобедими карти.

Тъкмо се канеше да завие към Градинския апартамент с надежда за най-доброто, когато насреща му се зададе херцогът, засилил се с пълна скорост, и се блъсна в него.

Няколко секунди след като лорд Икнъм си отиде, херцог Дънстабъл остана на мястото си, ядно начумерен. След това стана. Колкото и отблъскващо и дори унизително да му се струваше тичането подир секретари, нямаше друг избор освен да организира потеря за изчезналия Бакстър. Забърза навън и първото нещо, което усети, бе сблъсъкът с някакъв отвратителник.

Тогава забеляза, че в края на краищата не е някакъв отвратителник, а е оня още по-отявлен отвратителник със зестрата на дъщеря си, към когото след изслушване на забележките на лорд Икнъм бе развил жива неприязън. Не обичаше хората, а хората, които най-малко обичаше, бяха опитващите се да измъкнат пари от джоба му.

— Га! — рече той и се отдръпна.

Господин Пот радушно се усмихна. Усмивката беше символична, защото трябваше да я сглобява набързо, но я отправи към херцога такава, каквато се получи.

— Здравейте, ваша светлост — поздрави той.

— Върви по дяволите — отсече херцогът и приключил по този начин размяната на взаимни любезности, отпраши и изчезна от хоризонта.

В същия миг в главата на господин Пот се зароди идея, която разцъфна като майска роза и зачерви челото му.

До този момент единственото му желание беше да си възвърне загубените си пари с помощта на Плъзгавия Джо. Но сега прозря, че има по-прост и неусложнен начин да стигне до щастливия завършек. Някъде в стаята на херцога имаше триста лири, които морално му принадлежаха, а стаята на херцога в момента беше празна. Да отиде и да се самообслужи, беше въпрос на избягване на досадни подробности.

Макар и доста пълен, господин Пот можеше да се движи и пъргаво, когато случаят налагаше. Понесе се по коридора като гумена топка. Едва когато стигна до целта си, разбра, че бързането е било излишно. Херцогът може и да беше погълнат от нещо, но не чак дотам, че да не заключи вратата.

Това положение би объркало много хора и за миг сащиса и господин Пот. Но вродената му изобретателност се включи веднага на пълни обороти и му подсказа, че вратата не е единственият достъп до херцогските покои. Имаше френски прозорци и не беше изключено в такава топла вечер херцогът да ги е оставил отворени. След кратък спринт достигна моравата и порозовял и запъхтян откри, че случаят не е такъв.

Този път господин Пот прие поражението. Познаваше в Лондон хора, които бързо биха се справили с тези прозорци. Биха извадили парче прегъната тел и биха ги отворили като консервена кутия, като през цялото време тихичко щяха да се подсмиват. Но той не беше надарен в тази област. Изпълнен със съжаление, но примирен, изпълнен с чувства, наподобяващи онези на Мойсей, когато се любувал на Обетованата земя от планината Писга, той долепи око до стъклото и надникна вътре. Видя милата добра стая на един нос разстояние, но от практическа гледна точка би могъл да е и на сто километра от нея. След малко видя, че вратата се отваря и влиза херцогът.

Тъкмо се извърна с въздишка, когато отнякъде близо до него глас в нощта се отдаде на нескопосано изпълнение на „Красивите брегове на езерото Ломънд“. Припевът едва разтревожи покоя на птичките, свили гнезда по дърветата, когато френските прозорци се отвориха с гръм и трясък, херцог Дънстабъл се изстреля като ракета и хукна през моравата с крясъци „Хей!“ на уста. За господин Пот това беше само песен, но за херцога очевидно носеше някакво по-дълбоко послание.

А случаят беше точно такъв. Интерпретацията, която направи на внезапния изблик на мелодията, беше, че наоколо се шляе Бакстър, който се мъчи по този начин да привлече вниманието на работодателя си. Защо Бакстър би пял под прозорците му, вместо да влезе направо в стаята, беше загадка, която в момента не се нае да разреши. Сметна, че вероятно има някаква уважителна причина за поведение, което на пръв поглед изглеждаше ексцентрично. Възможно е, реши той, да са възникнали усложнения, които му налагат да се свърже с генералния щаб по този заобиколен и енигматичен начин. Като дете беше чел как хора в подобни обстоятелства бяха имитирали бухането на бухал.

— Хей! — извика той, като се постара да съчетае противоречието на крясъка с предпазлив полушепот. — Насам! Ей! Хей! По дяволите, къде си?

Но усилията му да установи контакт с певеца доведоха до странен резултат. Когато „Красивите брегове“ бликнаха отново, гласът струеше от другия край на моравата. С потиснато проклятие херцогът препусна нататък, а господин Пот, винаги умеещ да се възползва от сгодния случай, се вмъкна през френските прозорци.

Едва го стори, когато чу наближаващи стъпки. Някой се задаваше по тревата, и то с такава скорост, че не биваше да губи време, ако държеше да избегне неловката среща. С огромно присъствие на духа той се шмугна в банята. Едва затвори врата и в покоите на херцога нахълта лорд Икнъм.

Лорд Икнъм изпитваше огромно задоволство. Артистичното изпълнение на племенника му го бе омаяло. Не беше предполагал, че момчето ще изпълни заръката така бравурно. В най-добрия случай се беше надявал на треперливо грачене и този вокален водопад, кръстоска между хрътка, попаднала на следа, и шотландец, празнуващ Нова година, беше колкото неочакван, толкова и радостен. Във вокализмите на Понго може и да имаше технически несъвършенства, но те положително успяха да накарат херцога да излети от стаята като тапа на шампанско. Лорд Икнъм не помнеше да е виждал херцог да се движи по-скоропостижно.

Тъкмо се захвана с бързо и интензивно претърсване за зестрата, когато се вкамени. Иззад вратата на банята долетя смразяващ кръвта, остър, пронизителен писък на изпаднало в беда човешко същество. В следващия миг оттам изпълзя господин Пот и тръшна вратата след себе си.

— Горчица! — ахна лорд Икнъм, окончателно сащисан.

— Вря! — възкликна господин Пот и през целия си дълъг живот, белязан с това възклицание, не беше го произнасял по-прочувствено.

По природа Клод Пот беше сдържан мъж. Живееше в свят, където, ако покажеш чувствата си, губиш пари. Но имаше неща, които можеха да пробият бронята му и едно от тях бе откритието, че е затворен в тясно помещение с най-голямата свиня, която някога беше виждал.

В първия момент, когато нахълта в скривалището си, Императрицата беше само ухание в мрака. Господин Пот реши, че е много задушно и нищо повече. Но тогава към отпусната му ръка се притисна нещо хладно и влажно и истината го осени.

— Горчица! Приятелю!

— Грррхм! — отвърна господин Пот.

Тресеше се от глава до пети. Не беше лесно за стокилограмов мъж да трепти като трепетлика, но той се справи. В ума му бушуваше вихър, от който изникваше само една свързана мисъл — че иска да пийне нещо. Заля го непреодолимо желание за бързо възкресение и в миг осъзна, че вижда спасението, макар и в недостатъчно количество. Чашата с бренди на масата нямаше да е кой знае каква помощ. Това, от което се нуждаеше, беше кофа, пълна до ръба. Но поне щеше да е крачка във вярната посока.

— Горчица! Недей!

Предупредителният вик на лорд Икнъм дойде твърде късно. Смъртоносният поток бе минал през гърлото на господин Пот и още докато клатеше одобрително глава, той изтърва чашата на пода и я последва. Не би капитулирал по-безусловно дори двайсет свине да го бяха ухапали едновременно по най-нежните места.

Лорд Икнъм се наведе над тленните останки със съчувствен поглед и цъкане на езика. Знаеше, че не може да стори нищо. Само Времето, този велик лечител, можеше да превърне този Клод Пот в онзи Клод Пот от щастливите стари дни. Изправи се, като се чудеше как най-добре да се отърве от трупа, и в този момент чу зад гърба си глас.

— Виж-ти-виж-ти-виж-ти-виж-ти-виж-ти! — заяви той, а в тона му се долавяше безспорно неодобрение.

Верен на думата си, лорд Бошъм веднага след вечеря се беше заел с политиката си на душене по следите, точно както я беше описал на леля си Констанс преди вечеря. Сега стоеше на прага на френския прозорец с удобно насочена пушка.

— Брей-брей-брей-брей-брей-тъй-тъй, а? — добави той и зачака отговор.

Точно него лорд Икнъм не можа да му даде. С колкото и стоманени нерви да беше надарен, нямаше как да не се стресне. Неочакваната поява на Хорас Дейвънпорт по-рано вечерта го беше разтърсила. Не по-малко неочакваната поява на лорд Бошъм сега също го стори. Откри, че среща затруднения в говора и лорд Бошъм се видя принуден да продължи сам разговора.

— Проклет да съм! — занарежда той с този все тъй неодобрителен глас. — Хубава работа! Значи видяхте сметката и на клетия стар Пот, така ли? Дебела работа. Наемаме детективи срещу огромна сума и щом ги пуснем по следите ви, вие ги очиствате с приспивателно.

Спря да се пребори с чувствата си. Беше очевидно, че не може да разчита на себе си да каже всичко, което мислеше за тяхната банда. Очите му обиколиха стаята и светнаха, като се спряха на вратата на гардероба.

— Я влизайте вътре — нареди той, като го посочи с пушката. — В гардероба! Бързо и без приказки.

Дори лорд Икнъм да бе възнамерявал да оспори предложението, той изостави тази мисъл. Влезе в гардероба и ключът щракна зад гърба му.

Лорд Бошъм натисна звънеца. На вратата се появи внушителна фигура.

— А, Бийч.

— Да, милорд?

— Извикай група лакеи да качат господин Пот в стаята му.

— Много добре, милорд.

Икономът не изрази никакви чувства по повод трупа на пода на Градинския апартамент. Нито пък лакеите Чарлс и Хенри, които не след дълго осъществиха изнасянето. Замъкът Бландингс се гордееше с обучения си персонал. Господин Пот изчезна с краката напред като употребен гладиатор, изчистен от арената, а лорд Бошъм остана сам с мислите си.

Можеше да се очаква, че тези мисли са радостно възбудени, защото несъмнено беше действал храбро и решително в миг на изпитание. Но те бяха такива само отчасти. Към триумфа на победителя се примесваше недоволството на добросъвестника, изпълнил задачата си наполовина. Беше неоспоримо, че е застопорил Натрапник „А“, но беше разчитал да се разправи и с Натрапник „Б“. Чудеше се дали младежът не се крие някъде и ако е така, то къде, когато до чувствителното му ухо долетя звук на грухтене и той установи, че идва от банята.

— Дръж! — извика лорд Бошъм и ако не беше човек повече на действието, отколкото на думите, би добавил и „Напред!“ Не спря да се запита защо натрапниците грухтят. Втурна се право към вратата на банята, отвори я със замах и отскочи назад с насочена пушка. Настъпи кратка пауза, след която с елегантен тръс се появи Императрицата с израз на леко любопитство на прекрасното си лице.

Императрицата на Бландингс беше свиня, която приемаше нещата такива, каквито дойдат. Но колкото и да беше принципно хладна и дори дистанцирана, събитията от този ден доста я озадачиха. По-специално банята й се стори твърде странна. Беше единственото място, на което бе попадала, напълно и всячески лишено от храна. Най-доброто, което предлагаше, беше калъп сапун за бръснене и тъкмо го дъвчеше, смръщена замислено, когато господин Пот дойде да й прави компания. Сега, като излезе от банята, благородното животно все още се пенеше около устата и може би именно това преля чашата на изумлението на лорд Бошъм и го накара не само да отскочи метър-два назад с изхвръкнали очи, но и да натисне спусъка на пушката.

В тясното пространство изстрелът проехтя като взривен артилерийски склад и убеди Императрицата, ако изобщо имаше нужда да бъде убеждавана, че това място не е за свине с установени навици. От най-ранно детство не беше се придвижвала по друг начин, освен с достолепна походка, но сега и Джеси Оуенс не би отпрашил по-светкавично. Трябваха й няколко секунди да се ориентира, но след като се блъсна в леглото, масата и креслото в посочения ред, успя да поеме курс към прозореца и тъкмо изчезваше през него, когато лорд Емсуърт нахлу в стаята, следван по петите от лейди Констанс.

Стрелянето с пушки по стаите винаги е нещо, което предизвиква интереса на собствениците на провинциални имения, та лорд Емсуърт се появи на сцената, обхванат от живо любопитство. Едно „Ъ, какво?“ трептеше на устните му, когато влезе. Но гледката на изчезващите задни части с размахана завита опашчица моментално отклони мисълта му от сравнително баналните теми като практикуването на артилерийски занятия в затворено помещение. С крясък, извиращ право от сърцето, той намести пенснето и се хвърли към огромните открити пространства. От мрака долетяха сърцераздирателни слова на нежност.

Лейди Констанс стоеше опряна на стената, с изящна ръка на сърцето. Беше леко задъхана, а очите й проявяваха склонност да изхвръкнат от орбитите си. Много отдавна бе научила суровия урок, че замъкът Бландингс не е място за слаби натури, но тази последна демонстрация какво представлява животът под покрива му се оказа сплашваща дори за нейния закоравял дух.

— Джордж! — немощно прошепна тя.

Лорд Бошъм бе възвърнал привичната си бодрост.

— Всичко е наред, лельо Кони. Най-обикновена злополука. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Какво… какво стана?

— И аз си помислих, че ще искаш да разбереш. Ами, случи се следното. Влязох тук и заварих Натрапник „А“, който беше извадил от строя нашия детектив с приспивателното си. Аз го заплаших с добрата стара пушка и го заключих в гардероба. Стори ми се, че чух Натрапник „Б“ да грухти в банята и отворих широко вратата й, за да открия, че там е татковата свиня. Стреснат от естествено изумление, аз, без да искам, натиснах спусъка. Просто и ясно.

— Реших, че херцогът е убит.

— Де тоз късмет. Между другото, интересно къде се е дянал. А, ето го и Бийч. Той ще ни каже. Бийч, знаеш ли къде е херцогът?

— Не, милорд. Извинете, милейди.

— Да, Бийч?

— Пристигна някоя си госпожица Туисълтън.

— Госпожица Туисълтън?

Лорд Бошъм имаше добра памет.

— Това е момичето, което натири Хорас — опресни той знанията на леля си.

— Известно ми е — тросна му се лейди Констанс. — Исках да кажа, какво търси тук по това време?

— Доколкото разбрах, милейди, госпожица Туисълтън е пристигнала от Лондон с влака в пет часа.

— Но какво иска?

— Това — намеси се лорд Бошъм — можем да разберем само като се срещнем с нея. Къде я паркира, Бийч?

— Отведох дамата в гостната, милорд.

— Тогава предлагам напред към гостната. Лично аз бих се обзаложил, че според нея Хорас е тук и е дошла да му каже как съжалява за онези жестоки думи. А, Бийч.

— Да, милорд?

— Можеш ли да си служиш с пушка?

— Като младо момче бях експерт по въздушните пушки, милорд.

— Добре, вземи тази. Не е въздушна, но принципът е същият. Опираш я на рамото си… ето така… и дръпваш спусъка… ето така… О, пардон — рече лорд Бошъм, когато ехото на оглушителния изстрел замря, а леля му и икономът, които бяха подскочили до тавана, стъпиха на майката земя. — Сега трябва да презаредя. Бийч, в този гардероб има злосторник, който трябва да бъде наблюдаван от зорко око, та искам да останеш тук и да внимаваш да не излезе. При първия признак на странно поведение от негова страна, като например опит да строши вратата, опри оръжието на рамо и го застреляй. Следиш ли мисълта ми, Бийч?

— Да, милорд.

— Тогава размърдай се, лельо Кони — нареди лорд Бошъм, — и да тръгваме.