Чичо Фред през пролетта

20.

Безплодното преследване на Лорелаи и сирени из тъмната градина, пълна с неща, готови да го връхлетят и сритат в пищялките, не е привлекателно занимание за мъж със сприхав темперамент, свикнал на удобства. Така че един пухтящ и измъчен херцог Дънстабъл докуцука обратно в стаята си няколко минути след като Бийч пое бдението. Изненадата му да я завари населена от иконом, и то въоръжен до зъби, беше, меко казано, безгранична. Гледката ни най-малко не уталожи и раздразнението му. Имаше миг на мълчание, през който остана на място да изтупа от мустаците си рожбите на нощта, заплели се в гъсталака, след което войнствено се озвери към натрапника. Накрая проговори.

— Хей! Какво? Какво е това? Какво, по дяволите, е това? Какво искаш да кажеш с това нахлуване в личния ми апартамент, негоднико, и то с това проклето оръжие? От всички къщи, в които съм гостувал, тази положително е най-противната. Дойдох тук за малък отдих, а преди да успея да отпусна и един-едничък мускул, откривам стаята си нападната от проклети икономи с пушки в ръце. Не я насочвай! Свали я и обясни!

Попадналият в небрано лозе Бийч запази вежливото спокойствие, което от толкова години го правеше най-добрия иконом в Шропшир. Поведението на херцога му се стори досадно, но той не изрази нищо друго освен почтително желание да услужи.

— Трябва да ви се извиня за присъствието си, ваша светлост — мазно заяви той, — но бях инструктиран от лорд Бошъм да остана тук като негов представител по време на краткото му отсъствие. Негово благородие ме осведоми, че е затворил злосторник в гардероба ви.

— Какво е затворил?

— Злосторник, ваша светлост. Доколкото разбрах, нещо като среднощен мародер. Негово благородие ми даде да разбера, че е открил човека в тази стая и след като го надвил, го заключил в този гардероб.

— Ъ? В кой гардероб?

Икономът посочи въпросното хранилище, а херцогът нададе мъченически вик.

— Божичко! Между пролетните ми костюми! Веднага го разкарай оттам.

— Негово благородие ме инструктира…

— По дяволите негово благородие! Няма да допусна смрадливи злосторници да съсипят костюмите ми. Какъв беше тоя злосторник?

— Не разполагам с информация, ваша светлост.

— Вероятно смрадлив скитник с тригодишна кир и всичко ще трябва да се праща на химическо чистене. Пусни го веднага.

— Много добре, ваша светлост.

— Аз ще отключа и ще отворя вратата, а ти бъди готов с пушката. Като кажа „три“. Едно… две… три… Велики Боже, това е психарят!

Лорд Икнъм не беше прекарал добре в гардероба, който намери тесен и некомфортен, но беше запазил невъзмутимата си и непринудена същност.

— А, драги херцоже — любезно рече той, като изникна оттам, — радвам се да те видя отново. Дали ще мога да използвам четката ти за коса? Четината ми се поразчорли.

Херцогът се беше вторачил в него с очи като паници.

— Ти ли беше вътре? — попита той. Може би малко глупав въпрос, но мозъкът на човек невинаги е повратлив в подобни случаи.

Лорд Икнъм потвърди.

— Но, за Бога, какви ги дириш по гардеробите?

Лорд Икнъм нежно прокара четката по посребрените си къдри.

— Влязох, защото бях помолен от човека зад пушката. Случайно се разхождах по моравата, забелязах, че прозорецът ти е отворен, и реших да се порадвам на още един приятен разговор с теб. Едва бях влязъл, когато цъфна Бошъм с оръжие в ръка. Не знам какво е мнението ти по тези въпроси, драги приятелю, но моят възглед е, че когато темпераментен млад господин с пръст на спусъка те кара да се пъхнеш в гардероба, най-добре е да не му противоречиш.

— Но защо те е напъхал в гардероба?

— Тук вече ме хвана натясно. Джентълменът не ми предостави възможност да го попитам.

— Нали не си среднощен мародер?

— Не съм. Цялата работа е твърде странна.

— Ще трябва да я разчепкаме до дъно. Ей, ти, върви да доведеш лорд Бошъм.

— Много добре, ваша светлост.

— Истината е — заяви херцогът, когато икономът напусна стаята подобно на достолепен галеон с надути платна, — че цялото семейство е смахнато, както вече ти казах. Току-що срещнах Емсуърт в градината. Държа се много особено. Нарече ме свинекрадлива напаст и ред други нелюбезни неща. Естествено, отчетох факта, че е луд за връзване, но утре си тръгвам и повече кракът ми няма да стъпи тук. Ще им липсвам, но не мога да им помогна. Бошъм стреля ли по теб?

— Не.

— Все пак стреля по някого.

— Да, чух престрелката.

— Този човек не бива да се ветрее на свобода. Ничий човешки живот не е в безопасност. А, ето го. Ей ти!

През вратата влизаше кратка процесия. Начело беше лейди Констанс. След нея вървеше високо хубаво момиче, в което лорд Икнъм без усилие разпозна племенницата си Валерия. Тилът се затваряше от лорд Бошъм. Лейди Констанс изглеждаше студена и сурова, Валерия Туисълтън — още по-студена и по-сурова. Лорд Бошъм беше просто объркан. Приличаше на баща си и на брат си Фреди по това, че не беше гигант на мисълта, а разказът, който току-що бе изслушал в гостната, не беше предназначен за консумация от страна на умствено недостатъчни. Момиче, твърдящо, че е госпожица Туисълтън, племенница на граф Икнъм, внезапно бе цъфнало изневиделица със странната история, че Натрапник „А“ се явява неин чичо, с което хвърли ума на лорд Бошъм, доколкото го имаше, в силен смут. Затова сега младият лорд гореше от нетърпение да си набави допълнителна светлина върху заплетеното положение.

— Защо, по дяволите… — Херцогът млъкна. Взираше се в гостенката на лейди Констанс, която поради втренчването си в лорд Бошъм не беше забелязал досега. — Ей! — рече той. — Откъде изскочихте?

— Аларик, това е госпожица Туисълтън.

— Разбира се, че е госпожица Туисълтън. Да не съм сляп!

— А! — обади се лорд Бошъм. — Значи е госпожица Туисълтън, така ли? Вие я идентифицирате?

— Разбира се, че я идентифицирам.

— Грешката е моя — заяви лорд Бошъм. — Мислех си да не би да е Натрапник „Г“.

— Джордж, ти си пълен идиот!

— Да, лельо Кони.

— Бошъм, ти си глупаво магаре!

— Да, херцоже.

— Глупак!

— Да, госпожице Туисълтън. Просто случайно ми хрумна, че госпожица Туисълтън може да не е госпожица Туисълтън и макар да твърди, че е госпожица Туисълтън, да не е госпожица Туисълтън, а само да се прави на госпожица Туисълтън, за да измъкне Натрапник „А“ от тинята. Но, разбира се, щом всички се обединявате около факта, че госпожица Туисълтън наистина е госпожица Туисълтън, теорията ми отива на кино. Извинете ме, госпожице Туисълтън.

— Джордж, ще спреш ли да бръщолевиш?

— Да, лельо Кони. Просто споменах каква внезапна мисъл мина през главата ми.

Сега, когато въпросът за идентичността на госпожица Туисълтън се изясни — госпожица Туисълтън се оказа госпожица Туисълтън, а не псевдогоспожица Туисълтън, херцогът се върна към тревогите, които беше започнал да излива преди минута.

— А сега, ти, дебелоглави Бошъм, може би ще обясниш защо завираш гостите на баща си по гардеробите. Не разбираш ли, че тоя тип можеше да ми намачка пролетните костюми и да умре от задушаване?

Намеси се лейди Констанс.

— Дойдохме да пуснем лорд Икнъм.

— Кого да пуснете?

— Лорд Икнъм.

— Какъв лорд Икнъм?

— Това е лорд Икнъм.

— Да — потвърди лорд Икнъм. — Аз съм лорд Икнъм. А това — продължи той, като хвърли мил поглед към ледената Валерия — е моята любима племенница.

— Единствена племенница.

— Може би затова си ми любимка — поясни лорд Икнъм.

Херцогът стигна до почти Бошъмово състояние на душевен смут.

— Нищо не разбирам. Ако ти си Икнъм, защо не каза, че си Икнъм? Защо каза, че си Глосъп?

— Точно така — намеси се лейди Констанс. — И аз чакам лорд Икнъм да обясни…

— Аз също — обади се Бошъм.

— … крайно странното си поведение.

— Странно е точната дума — съгласи се Бошъм. — Всъщност поведението му е странно открай време. Крайно странно. Като начало той ме измами още в Лондон.

— Само да видя дали номерът наистина минава, драги ми приятелю — обясни лорд Икнъм. — Прост научен експеримент. Между другото, изпратих портфейла ти вкъщи по пощата. Ще го намериш да те чака там.

— О, нима? — възкликна лорд Бошъм поомекнал. — Радвам се да го чуя. Много държа на този портфейл.

— Прекрасен е.

— Нали? Жена ми ми го подари за рождения ден.

— Така ли? И как е жена ти?

— О, благодаря, добре е.

— Който си намира жена, намира благина.

— Ще й предам. Много мило. Ваша мисъл ли е?

— Това е една от поговорките на Соломон.

— О? Е, все пак ще й я предам. Ще й хареса.

Лейди Констанс с усилие успяваше да запази патрицианското си спокойствие.

— Остави сега жена си настрана, Джордж. Всички сме много привързани към Сисили, но точно сега не ни е до нея.

— Не, не, разбира се. Не знам как се отплеснахме на тази тема. И все пак преди да я приключим, бих искал да спомена, че тя е най-милата женичка на света. Добре, лельо Кони, давай. Имаш думата.

От поведението на лейди Констанс струеше мраз.

— Наистина ли свърши?

— Ами да.

— Сигурен ли си?

— Ами да.

— Тогава ще замоля лорд Икнъм да ми обясни защо дойде в замъка Бландингс предрешен като сър Родерик Глосъп.

— Да, нека видим диаграмата.

— Млък, Джордж.

— Добре, лельо Кони.

Лорд Икнъм се позамисли.

— Ами — започна той — това е дълга история.

Погледът на Валерия Туисълтън, който срещна очите на чичото, беше твърд и недружелюбен.

— Твоите истории никога не могат да бъдат прекалено дълги — заговори тя с метална нотка в гласа. — А нощта е наша.

— И защо — запита лорд Бошъм — натръшка Бакстър и нашия детектив с приспивателно?

— Джордж, моля те!

— Да — с укор изрече лорд Икнъм, — няма да стигнем доникъде, ако непрекъснато се отклоняваме в маловажни неща. Както вече казах, историята е дълга, но щом сте сигурни, че няма да ви отегчи…

— В никакъв случай — отсече Валери. — Всички умираме от любопитство. Леля Джейн също много ще се заинтересува, като й кажа.

Лорд Икнъм се разтревожи.

— Мило дете, не бива да отронваш и думичка пред леля си, че си ме виждала тук.

— Тъй ли?

— В никакъв случай. Знам, че лейди Констанс ще се съгласи с мен, когато чуе какво имам да ви казвам.

— Тогава го кажете.

— Много добре. Обяснението е абсурдно просто. Дойдох в интерес на Емсуърт.

— Не ви разбирам.

— Ще се изясня.

— Все пак не ми е ясно — обади се лорд Бошъм, който бе потънал в размисъл със сключени вежди, — защо му е да дава приспивателно на…

— Джордж!

— Добре де.

Лорд Икнъм за момент изгледа неодобрително младежа.

— Емсуърт — възобнови повествованието си той — дойде при мен и ми разказа странна и романтична история…

— А сега — прекъсна го Валерия — ти я разказваш на нас.

— Мила моя! Оказва се, че той се е увлякъл по някаква млада жена… или особа… или лице…

— Какво!

Лорд Бошъм изглеждаше смаян.

— Ама, по дяволите, та той удари стотака!

— Баща ти е мой връстник.

— И мой — обади се херцогът.

— Бих го описал като мъж в разцвета на силите си.

— Точно така — съгласи се херцогът.

— Често твърдя, че животът започва на шейсет.

— Аз също — припя му херцогът. — Много често.

— Поне така — продължи лорд Икнъм — се чувства Емсуърт. Пролетната треска се носи по вените му и той решил, че у дъртия пръч още има живот. Не използвам израза „дърт пръч“ в преносен смисъл. Чувства огромно влечение към това момиче и ме предума да я доведа тук като своя дъщеря.

Лейди Констанс заряза и последните опити да поддържа патрицианско спокойствие. Нададе крясък, който, ако бе изникнал от по-неаристократичен източник, би могъл да се нарече скимтене.

— Какво! Да не искате да кажете, че брат ми се е увлякъл по онова дете?

— Къде се е запознал с нея? — запита лорд Бошъм.

— Най-съкровеното му желание беше — продължи лорд Икнъм — да я нарече своя невеста.

— Къде се е запознал с нея? — настоя лорд Бошъм.

— Нерядко се случва мъже в разцвета на силите си да изживеят нещо, което може да се нарече циганско лято на чувствата, и когато това стане, обектът на любовта им обикновено е на твърде невръстни години.

— Това, което не мога да проумея — заяви лорд Бошъм, — е къде, за Бога, би могъл да се запознае с нея. Не знаех, че старият изобщо си подава носа от къщи.

Лорд Икнъм реши, че на тази линия на разпита трябва час по-скоро да се сложи край.

— Бих желал да не ме прекъсваш — рязко отсече той.

— Да, по дяволите — изръмжа херцогът, — млъкни най-сетне.

— Не разбираш ли, Джордж — изхлипа отчаяно лейди Констанс, — че всички сме обезумели от тревога и безпокойство, а ти непрекъснато прекъсваш разказа.

— Много досадно — отсъди лорд Икнъм.

Лорд Бошъм се намуси. Не беше свръхчувствителен, но този консенсус на враждебни чувства очевидно го нарани.

— Добре, щом човек не може да обели дума — тросна се той, — може би ще предпочетете да се оттегля.

— Да, да.

— Слушам — рече лорд Бошъм. — Тогава се махам. Всеки, комуто потрябвам, ще може да ме открие в билярдната. Не че действията ми представляват някакъв интерес.

Тръгна си напушен, но на лорд Икнъм му се стори, че излизането му видимо разведри атмосферата. Рядко беше срещал млад човек с такава дарба да задава неуместни въпроси. Освободен от този досадник, той продължи обясненията си с обновена увереност.

— Та, както казах, Емсуърт е развил влечение към момиче, което, като се вземе предвид разцвета на силите му, би могло да е негова внучка. И ме замоли да му помогна като стар приятел. Очакваше брачните му намерения да срещнат силна съпротива и доста находчивият му план беше да дойда в замъка Бландингс като сър Родерик Глосъп, който бил поканен, и да доведа момичето като моя дъщеря. Беше достатъчно любезен да заяви, че внушителното ми поведение ще й осигури отличен прием тук. Идеята му, твърде умна, колкото и да я осъждате, беше вие, лейди Констанс, толкова да харесате момичето, че задачата да разкрие истината пред вас да стане твърде лесна. Разчиташе на нея, цитирам го, да ви очарова.

Лейди Констанс пое дълбоко и хълцащо дъх.

— О, нима?

Херцогът постави въпрос.

— Кое е това ужасно момиче? Предполагам, че е някаква отрепка.

— Да, произходът й е скромен. Дъщеря е на пенсиониран букмейкър.

— Божичко!

— Да. Е, Емсуърт дойде и ми предложи този план и можете да си представите изумлението ми, докато го слушах. Разбрах, че доводите на разума ще са безполезни. Човекът беше обсебен.

— Какъв изискан език използваш — обади се Валерия след презрително подсмъркване.

— Благодаря ти, мила.

— Мислил ли си някога да пишеш приказки за деца?

— Не, не съм.

— А би трябвало.

Погледът, който херцогът хвърли на саркастичното момиче, не би могъл да е по-кисел дори да беше предназначен за лорд Бошъм.

— Оставете тия приказки. Най-напред Бошъм, сега и вие. През цялото време прекъсвате. Продължавайте, продължавайте, продължавайте. Да, да, да, да, да?

— И така — продължи лорд Икнъм, — аз не се опитах да споря. Съгласих се с предложението му. Впечатлението, което се опитах да създам, и мисля успешно, беше, че одобрявам. Съгласих се с чудовищното предложение да дойда тук под чуждо име и да доведа момичето като своя дъщеря. И да ви кажа ли защо?

— Да, ако обичаш — отговори Валери.

— Защото ме осени внезапна мисъл. Не е ли възможно, запитах се аз, когато Емсуърт види момичето в замъка Бландингс, сред обстановката на родния си дом с портретите на предците, втренчени в нея…

— Ужасни грозотилища — заяви херцогът. — Защо ли изобщо са се натискали да ги рисуват… Но това сега е без значение. Разбирам накъде биеш. Решил си, че това може да го накара да погледне от друг ъгъл на отвратителната малка негодница и да осъзнае, че се излага като кифладжия.

— Точно така. И наистина, случи се точно това. Пелената падна от очите му. Увлечението му секна тъй внезапно, както беше започнало. Тази вечер й каза, че нищо няма да се получи, и тя си замина за Лондон.

— По дяволите, тогава всичко е наред.

— Слава на небесата! — възкликна лейди Констанс.

Лорд Икнъм мрачно поклати глава.

— Опасявам се, че и двамата пропускате една подробност. Има нещо, наречено съдебен иск за неспазено обещание за женитба.

— Какво!

— Страхувам се, че е така. Той ми каза, че момичето много зле приело новината. Тръгнало си, мърморейки заплахи.

— Ами сега?

— Лейди Констанс, може да се направи само едно. Трябва да стигнете до финансово споразумение с нея.

— Да я купите — обясни херцогът. — Така се правят тия работи. Винаги можете да купите тоя тип жени. Спомням си, като бях в Оксфорд… Но това сега не е важно. Въпросът е колко?

Лорд Икнъм се замисли.

— Момиче от нейната категория — най-сетне продума той — би трябвало да има доста ограничена представа за парите. Триста лири ще й се сторят цяло богатство. Всъщност смятам, че двеста и петдесет ще са достатъчни.

— Странно — обади се херцогът, впечатлен от съвпадението. — Точно тази сума ми искаше смахнатият ми племенник днес следобед.

— Любопитно — отбеляза лорд Икнъм.

— Пробута ми някаква страшно глупава история за това, че му трябвали, за да се ожени.

— Гледай ти! Е, тогава, лейди Констанс, ако ми дадете триста лири, още утре ще изприпкам до Лондон и ще видя какво мога да направя.

— Ще ви напиша чек.

— Не, недейте — намеси се херцогът. — В подобни случаи трябва да размахате пачката под носа им. Онзи път в Оксфорд… А колкото и да е странно, точно в момента имам нужната ви сума.

— Да, наистина — сети се лорд Икнъм. — Съвсем наскоро си говорихме за нея, нали?

Херцогът отключи едно чекмедже на писалището.

— Ето — рече той. — Вземете ги и вижте какво можете да направите. И помнете, много е важно да ги размахате под носа й.

— Ако пък трябват още… — добави лейди Констанс.

— Съмнявам се, че ще е нужно допълнително укротяване. Това ще е напълно достатъчно. Но има още нещо — подсети ги лорд Икнъм. — Това нещастно увлечение на Емсуърт трябва да остане завинаги погребано между тези четири стени.

— По дяволите — опули се херцогът. — Разбира се. Аз знам, и Кони знае, че Емсуърт е луд за връзване, но, естествено, държим светът да остане в неведение.

— Ако хората чуят — потрепери лейди Констанс, — ще станем за посмешище в графството.

— Точно така — съгласи се лорд Икнъм. — Но има една опасност, за която явно не се сещате. Валерия, мила, възможно е да възнамеряваш да кажеш на леля си, че си ме видяла тук.

Валерия Туисълтън се изсмя. Характерът й беше едновременно любящ и отмъстителен. Обичаше своя Хорас и намерението й беше драстично да накаже този палав чичо за тревогата, която му беше причинил. Очакваше с нетърпение сладкия разговор, който щеше да проведе с Джейн, графиня Икнъм, след завръщането й от Южна Франция.

— Много е възможно — заяви тя.

Гласът на лорд Икнъм бе крайно сериозен.

— Не бива да го правиш, мила. Ще бъде фатално. Вероятно не знаеш, че леля ти изрази недвусмислено желание да остана в Икнъм Хол по време на отсъствието й. Ако разбере, че не съм я послушал, ще бъда принуден да се оправдая и да й разправя цялата история. А скъпата ми съпруга — обърна се лорд Икнъм към лейди Констанс — има само един недостатък. Голяма е бъбрица. Без да иска да стори зло някому, ще разгласи случката. След една седмица цяла Англия ще гърми.

Властността на стотина предци-воини споходи лейди Констанс.

— Госпожице Туисълтън — заговори тя с гласа, който лорд Емсуърт би разпознал като онзи, който не търпи противопоставяне, — няма да обелите и думичка пред лейди Икнъм за срещата си с лорд Икнъм тук.

За секунда изглеждаше, сякаш Валерия Туисълтън ще се поддаде на безумното изкушение да възрази на тази жена. Но после очите им се срещнаха и тя омекна.

— Много добре! — покорно произнесе момичето.

Очите на лорд Икнъм засияха от нежно одобрение. Сложи любезна ръка на рамото й и го потупа.

— Благодаря ти, мила. Любимата ми племенница — прошепна той.

И тръгна да съобщи на Понго, че благодарение на падналите от небето пенита има възможност не само да оправи обърканите дела на Поли, но и да прекара почти три седмици в Лондон заедно с него, че и нещо повече — с тези пари в джоба да организира някоя и друга веселба, като например да отиде на кучешки надбягвания.

Докато слизаше по стълбите, на хубавото му лице грееше нежно изражение. Какво удоволствие е, мислеше той, да умееш да пръскаш радост и светлина. Особено в Лондон през пролетта, когато, както вече споменахме, той винаги беше във върхова форма.