Чичо Фред през пролетта

18.

Един вглъбен, замислен Понго Туисълтън се обличаше за вечеря същата вечер в предоставения му малък апартамент на втория етаж. По правило процесът на превръщането му от дневна какавида в бляскава нощна пеперуда му доставяше удоволствие. Обичаше успокояващото бръснене, живителната баня, мекото пукане на снежнобелия, колосан нагръдник на ризата и общото усещане, че след няколко минути ще стане пир за окото на народонаселението. Но тази вечер бе мрачен и разсеян. Устните му бяха стиснати, а очите блуждаеха. Дори вратовръзката си върза без присъщото си оживление.

Новината, че сестра му е на път да се присъедини към малкия кръжец на замъка Бландингс, здраво го беше разтресла. Тя бе засилила чувството, което изпитваше от първия миг на пристигането си, че е обкръжен от опасности и кроежи на зли хора. Котката в усамотена алея, отваряща на четири очите си за малчугани, въоръжени с тухли, би го разбрала най-добре. А това нервно напрежение бе достатъчно, за да го отвлече от мисълта за тоалета му.

Но далеч по-мощен смутител на душевния му покой бяха угризенията. От момента, в който се влюби в Поли Пот от пръв поглед, мечтаеше да му се предостави случай да направи огромна саможертва в нейно име. Беше си представял как потупва ръчицата й, докато тя с разтреперан глас му благодари за поразителния акт на благородство. Беше се видял как се взира в очите й с една от онези криви, предизвикателни усмивки ала Роналд Колман20. Беше стигнал дотам, че за всеки случай си бе приготвил диалог за сцената, започващ с „Хайде, хайде, момичето ми, какво толкова е станало. Искам само да си щастлива“, който по-нататък ставаше къде-къде по-ефектен.

А в действителност бе съсипал живота й, стига пристрастеният й към Персийски монарси баща да не се намесеше в последния момент. За да се облекчи ум, натоварен с подобни разсъждения, е нужна крайно добре вързана вратовръзка и като се загледа в огледалото, откри, че положението е горе-долу. Всъщност му се стори толкова далеч от идеалния възел, че тъкмо реши да започне отново, когато вратата се отвори и влезе лорд Икнъм.

— Е? — нетърпеливо възкликна Понго.

В този миг сърцето му затъна в далеч по-дълбоко блато, отколкото допреди няколко минути, когато вече го имаше за удавено. Един поглед към лицето на чичо му бе достатъчен да му разкрие, че пред него не стои възторжен приносител на благи вести.

Лорд Икнъм поклати глава. От държането му лъхаше мрачност, която навяваше неназоваем ужас.

— Морската пехота на Съединените щати ни предаде, момчето ми. Гарнизонът не е освободен, запасите от вода привършват, а канибалите още се спотайват в околността. С други думи, Горчицата ни продъни.

Понго се дотътри до един стол. Тръшна се тежко. А за състоянието на душата му можеше да се съди по факта, че дори забрави да повдигне коленете на панталоните си.

— Не пожела да играе?

— Пожела и игра. Както очаквах, в началото прояви известно упорство, но на бърза ръка го убедих, той се съгласи с плана като съвсем спортсменски и заяви, че трябва само да му подсигуря наличието на Емсуърт, а той ще извърши останалото. Извади колодата си и нежно я заопипва като велик античен войн, проверяващ острието на меча си преди битката. В този момент влезе Емсуърт.

Понго кимна с натежала глава.

— Виждам накъде биеш. Емсуърт е отказал да играе.

— А не, игра. Историята е дълга и заплетена, момчето ми, тъй че най-добре ще е да не ме прекъсваш, защото ще стане време за вечеря, преди да сме изчерпали дневния ред.

— Какъв дневен ред?

— Имам идея или план за действие, който ще ти изложа, когато му дойде времето. Междувременно нека ти разкажа събитията последователно. Та както казах, влезе Емсуърт и от поведението му стана ясно, че е в плен на силно чувство. Очите му бяха оцъклени, пенснето му се ветрееше и известно време безмълвно отваря и затваря уста, какъвто му е навикът, когато е развълнуван. Тогава се разбра, че свинята му е открадната. Отишъл при кочината да се поосвежи с един следчаев поглед към нея, но я нямало. Кочината била празна, а леглото й — непокътнато.

— О?

— Струва ми се, че би могъл да намериш по-подходящ коментар за една огромна човешка трагедия — неодобрително произнесе лорд Икнъм. — Младостта е тъй безсърдечна. Да, свинята му е открадната и подозренията на Емсуърт, естествено, веднага се насочиха към херцога. Беше страшно смутен, когато му обясних, че последният не би могъл да е виновното лице, защото цял следобед не е напускал стаята си. Оттегли се там веднага след обяда и никой не го е виждал оттогава. А не би могъл и да излезе през френските прозорци, защото Бакстър не мръдна от моравата от един и половина нататък. Може би си спомняш, че Бакстър не обядва с нас. Получил киселини и е решил да пропусне едно хранене. Той свидетелства, че херцогът не е излизал. Следователно това се очертава като една от големите исторически загадки, сравнима само с Желязната маска и изчезването на кораба „Мари Селест“. Напразно ще търсим обяснението.

Понго, който слушаше повествованието с нарастващо нетърпение, отрече последното изявление.

— Не и аз. Пет пари не давам. По дяволите свинете, това е моето мнение. Не си дошъл да ми говориш за свине, нали? Какво стана с Пот и играта на карти?

Лорд Икнъм се извини.

— Прощавай. Опасявам се, че ние, старците, сме склонни към бръщолевене. Би трябвало да се досетя, че интересът ти към съдбата на Емсуъртовата свиня е почти нулев. Та предложих на Емсуърт, че най-добре ще е да спре да мисли за това престъпление, а най-добрият начин за целта е да поиграе карти. Горчицата заяви, че по странно стечение на обстоятелствата има колода подръка и следващата секунда двамата седнаха да играят.

Лорд Икнъм млъкна и почтително пое дъх.

— Беше неотразим спектакъл. Върхът на Персийските монарси. Не бях очаквал да стана свидетел на по-прекрасна изява на чистата наука от показаната от Горчицата. Играеше за щастието на дъщеря си и тази мисъл сякаш го вдъхновяваше. Според мен в подобни случаи в общи линии се позволява на жертвата да печели от време на време като проява на жест, но очевидно Горчицата сметна, че в момент на криза старовремската вежливост трябва да се забрави. Пренебрегна традицията и спечели всички разигравания, а когато свършиха, Емсуърт се изправи, благодари му за приятната игра и каза, че има късмет, дето не са играли на пари, защото би изгубил значителна сума, и излезе от стаята.

— Проклятие!

— Да, беше доста обезсърчаващо. Горчицата ми беше казал, че навремето го е хапала свиня, но се съмнявам, че тогава, колкото и върховен да е бил онзи момент в живота му, е бил наляган от по-силни чувства. Около пет минути след излизането на Емсуърт единственото, което бе в състояние да прави, бе да повтаря, че подобно нещо му се случва за първи път. Човек се учи докато е жив. Внезапно обаче лицето му живна като полято цвете. А като се огледах, забелязах, че е влязъл херцогът.

— А!

Лорд Икнъм поклати глава.

— Няма смисъл да акаш, момчето ми. Още в началото ти казах, че историята не е с щастлив край.

— Херцогът не искаше да играе?

— Непрекъснато повтаряш, че хората не искали да играят. Хората винаги играят, когато Горчицата го поиска. Той ги омайва. Не, херцогът бе възхитен от идеята да поиграе. Каза, че е прекарал отегчителен следобед, усамотен в стаята си, и че сега, когато е излязъл, свежа глътка игра на Персийски монарси ще му дойде добре. Заяви, че като млад бил много даровит картоиграч. Видях как очичките на Горчицата блеснаха. Започнаха.

Лорд Икнъм замълча. Изглеждаше раздвоен между естественото желание на един разказвач да се впусне надълго и широко в материята и чисто човешкия напън да съкрати историята, за да освободи племенника си от напрежението. Надделя второто.

— Твърденията на Дънстабъл, че е отличен играч, се доказаха в най-висша степен — кратко обясни той. — Отбележи, че не смятам формата на Горчицата за върхова. Огромното усилие, положено тъй наскоро, го беше оставило слаб и безволев. Така или иначе, Дънстабъл спечели триста лири за десет минути.

Понго се опули.

— Триста лири?

— Точно толкова.

— Искаш да кажеш в брой?

— Платени на място.

— Но щом ги е имал, защо не ги е дал на госпожица Пот?

— А, схващам мисълта ти. Ами Горчицата в някои отношения е особняк. Много трудно е да го накараш да се раздели с печалбата си. А не би накърнил оборотния си капитал дори заради единствената си дъщеря. Макар и трудно, човек може да разбере гледната му точка.

— Аз не.

— Е, това е положението.

— А ние какво ще правим сега?

— Ъ? О, сега, разбира се, ще отскочим до стаята на херцога и ще задигнем парите.

Странното усещане, че е обитател на страшен кошмар, станало толкова познато на Понго, отново го връхлетя. Реши, че е чул добре — дикцията на чичо му беше превъзходна, но му се струваше невероятно да го е чул.

— Ще ги задигнем?

— Ще ги задигнем.

— Но ние не можем да крадем пари.

— Знам, проява на крайно лош вкус. Но ще гледам на това като на заем, който ще се изплати на вноски. Вярно, нередовни вноски, но затова пък всяка от тях ще се придружава от букетче бели теменужки.

— Ама, по дяволите…

— Знам какво си мислиш. На високообучения ти юридически мозък веднага му става ясно, че това деяние представлява правонарушение или наказуема постъпка, да не кажа направо обир. Но няма как. Нуждите на Поли са над всичко. Спомням си веднъж Горчицата да казва по повод привързаността ми към Поли, че май гледам на нея повече като на дъщеря, отколкото като на не-знам-какво-си, и беше прав. Предполагам, че чувствата ми към това дете грубо наподобяват тези на Емсуърт към свинята му и когато имам възможност да подсигуря щастието й, няма да допусна да ми попречат някакви натруфени скрупули. Аз съм кротък, почитащ законите човек, но за да ощастливя това дете, с готовност ще се превърна в една от ония хиени със сатъри, които прекарват деня си в убийство на шестима. Тъй че както вече казах, ще свием парите.

— Да не смяташ и мен да въвлечеш в тая работа?

— Да те въвлека ли? Какъв странен израз. Аз, естествено, предполагам, че ще свършиш работата с върховна радост.

— Няма да ме замесиш в тая игра — твърдо отсече Понго. — Кучешки надбягвания — да. Вмъкване в замъци — да. Кражба — не.

— Но, мило момче, като си помислиш, че ако не беше ти, Поли щеше да има вече нужните й пари…

— О, по дяволите!

За пореден път угризенията обляха Понго като приливна вълна. В разгорещеността на момента беше забравил тази тънкост. Сгърчи се от срам.

— Не бива да забравяш това. В известен смисъл си морално задължен да го направиш.

— Вярно.

— Значи ще участваш?

— Разбира се.

— Знаех си. Не бива да се шегуваш така със стария човек. За миг ми се стори, че говориш сериозно. Е, радвам се, защото помощта ти е крайно съществена за успеха на малкия план, който разработих. Какъв глас имаш напоследък? А, сетих се. Когато се срещнахме на пътя, ти чуруликаше като славей. Отлично.

— Защо?

— Защото това ще е задачата ти — простичката ти, лесна задачка. Аз ще се нагърбя с черната работа. Ти ще се разхождаш по моравата пред прозорците на Дънстабъл и ще пееш „Красивите брегове на езерото Ломънд.“

— Ъ? Но защо?

— Все повтаряш защо, та защо. Съвсем просто е. Дънстабъл по неизвестни причини не излиза от стаята си. Първият ни ход ще е да го изкараме оттам. Дори новак в кражбите като мен може да се усети, че ако възнамерява да претършува стаята за пари, ще е много по-приятно да го извърши в отсъствието на собственика й. Твоето изпълнение на „Езерото Ломънд“ ще го подмами навън. Знаеш с каква готовност откликва на тази прекрасна стара песен. Виждам ролята ти като на Лорелай или сирена. Ще подмамиш Дънстабъл с божествения си глас и ще го задържиш, като побегнеш в мрака. Междувременно аз ще се вмъкна и ще свърша необходимото. Няма грешка, нали?

— Не, стига някой да не те забележи.

— За Бакстър ли мислиш? Прав си. Трябва винаги да се мисли за всичко. Ако Бакстър ни види да се промъкваме с тайнствена мисия, детективските му инстинкти несъмнено ще се пробудят. Но положението е под контрол. Ще дам на Бакстър приспивателно.

— Какво? Откъде, за Бога, ще намериш приспивателно?

— От Горчицата. Ако не е променил коренно начина си на живот от времето, когато го познавах, положително има. Едно време не правеше и крачка без него. Когато управляваше оня свой клуб, успяваше да запази реда и хармонията сред малкото си стадо само с помощта на приспивателното.

— А как смяташ да го принудим да го поеме?

— Ще намеря начин. Предполагам, че в момента е в стаята си?

— И аз.

— Тогава след кратко посещение при Горчицата ще се отбия при него и ще се заинтересувам от киселините му. Можеш спокойно да оставиш нещата на мен. Твоите задължения започват след вечеря. Часът нула е точно в девет и трийсет.

Когато няколко минути по-късно лорд Икнъм натресе нежеланото си общество на Рупърт Бакстър, той веднага разбра, че пред него не стои суровият, стоманен млад човек, когото познаваше от предишните им срещи. Съобщението, предадено от иконома Бийч на лейди Констанс рано следобед, че днес няма да може да обядва, не беше проста прищявка на секретаря с цел осигуряване на спокойствието и усамотението, тъй важни за човек, възнамеряващ да открадне свиня. В резултат на поръчението на работодателя си той наистина получи разстройство на храносмилателната система. И най-великите хора са имали своята ахилесова пета. При Бакстър, както и при Наполеон, тя бе стомахът.

Привечер бе започнал да се чувства малко по-добре, но в момента мисълта за страховитото изпитание, което му предстоеше — да прехвърли Императрицата от временното й убежище в банята на херцога в колата, която трябваше да я закара в новия й дом, му докара нова, още по-остра атака. В мига на влизането на лорд Икнъм осемнайсет диви котки бяха започнали турнир по свободна борба във вътрешностите му.

Следователно не можеше да се очаква, че ще посрещне радушно госта си. Не го и направи. Спря за секунда да разтрива сакото си и се вторачи в него по начин, който и най-непробиваемият би определил като недружелюбен.

— Е? — изпъшка той през стиснати зъби.

Лорд Икнъм, който не беше очаквал сърдечност, не посърна от това отношение. Започна веднага да излъчва любезност за двама, което беше тъкмо нужното в случая количество.

— Отбих се само — обясни той — да се осведомя и да предложа съчувствията си. Сигурно ме смяташ за неучтив, защото не се отбих досега, но знаеш как е в тези провинциални имения. През цялото време нещо ти отвлича вниманието. Е, драги ми приятелю, как си? Доколкото разбрах, имаш колики. Лошо, лошо. Много ни липсваше на обяд и всички изразиха голямо съчувствие, включително и аз.

— Ще мина и без съчувствието ви.

— Нима някой може без съчувствие, Бакстър, дори да е измежду най-благородните? А пък моето винаги има практически и конструктивни измерения. Донесъл съм — продължи лорд Икнъм и извади бяло хапче — нещо, за което ти гарантирам, че ще те накара да забравиш и най-острата стомашна болка. Глътни го с малко вода.

Бакстър го изгледа подозрително. Познанията му за натрапниците му подсказваха, че те рядко действат от чисто човеколюбиви подбуди. Ако разгледаш някой жест на любезност от страна на натрапник, винаги ще намериш зад него някакъв скрит мотив.

Внезапно го връхлетя въодушевяваща мисъл, която го накара да забрави болката.

Рупърт Бакстър не хранеше илюзии по отношение на работодателя си. Не се заблуждаваше, че под грубата външност на херцог Дънстабъл се крие златно сърце, и с пълно основание смяташе, че ако на херцога му поднесяха на тепсийка златно сърце, гарнирано с магданоз, той нямаше да го разпознае. Но вярваше, че притежава елементарно чувство за признателност, и му се струваше, че след като той, Бакстър, успешно изпълни опасната задача да му открадне свиня, старата хиена едва ли би го уволнила, задето е ходил на бал с маски без разрешение. С други думи човекът, застанал пред него и под чиято желязна пета би трябвало да е смачкан, вече не го заплашваше с нищо и можеше да бъде отблъснат без колебание.

— Виждам, че имаш чаша. Слагам вътре хапчето — ето. Сипвам вода — ето. Бъркам. Смесвам. Готово. Изпий го и да видим какво ще стане.

Бакстър презрително махна с ръка.

— Много сте любезен — отсече той, — но няма защо да си правите труда. Очевидно сте дошли с надеждата да ме измамите по някакъв начин…

Лорд Икнъм се наскърби.

— Много си подозрителен, Бакстър. По-добре ще е да опиташ да надмогнеш това недоверие към събратята си.

— Вие искате нещо.

— Просто да те видя отново свеж и бодър.

— Опитвате се да ме умилостивите и знам защо. Започвате да се питате дали това, с което ме държите в ръцете си, е толкова силно, колкото ви се иска.

— Прекрасна формулировка. Харесва ми стилът ти.

— Веднага ще ви кажа, че не е. Не ме държите в ръцете си. Положението много се промени откакто разговаряхме в билярдната. Имах възможността да направя голяма услуга на работодателя си и в резултат на това вече не съм заплашен от уволнение за присъствието си на бала. Тъй че мога да ви информирам още сега, че намерението ми е да накарам да ви изхвърлят незабавно от къщата. Ох! — каза Бакстър и изпорти ефекта на достолепното си и впечатляващо слово, като се улови внезапно за корема.

Лорд Икнъм съчувствено го изгледа.

— Драги ми приятелю, нещо в поведението ти ми подсказва, че изпитваш болки. Най-добре изпий сместа.

— Вън!

— Ще ти се отрази безкрайно добре.

— Вън!

Лорд Икнъм въздъхна.

— Много добре, щом настояваш — рече той и като се обърна, се сблъска на вратата с лорд Бошъм.

— Виж ти! — заяви лорд Бошъм. — Виж-ти-виж-ти-виж-ти! Виж-ти-виж-ти-виж-ти-виж-ти-виж-ти!

Гласът му преливаше от многозначителност. Усети, че в присъствието на злодея в стаята на Бакстър има нещо много зловещо. Дълбочинното познаване на криминалните романи, оставени му в пищно изобилие в наследство от брат му Фреди, го правеше компетентен по отношение на влизането на злодеите в стаи. Под плоския претекст, че правят посещение на вежливост, те тайно внасят кобри и ги оставят да си свършат работата. „Е, желая ви приятен ден“, казват те и се изнизват. Но добрата стара кобра не се изнизва. Свива се на кълбо зад пердето.

— Виж ти! — добави той, с което приключи встъпителните си слова. — Желаете ли нещо?

— Само вечеря — отвърна лорд Икнъм.

— О? — отбеляза лорд Бошъм. — Е, ще бъде готова след минута. Какво искаше тоя тип? — напрегнато запита той, когато вратата се затвори.

Бакстър не отговори веднага. Беше зает с мъките си.

— Изритах го, преди да успее да ми каже — проговори той, когато агонията поутихна. — Предлогът беше да ми донесе лек за стомашното разстройство. Хапче. Сложи го в тази чаша. Но, разбира се, всъщност искаше да не го разобличавам.

— Но вие не можете да го разобличите, нали? Бихте изгубили работата си.

— Вече няма такава опасност.

— Искате да кажете, че дори да донесе на стария Дънстабъл за онази ваша нощ на безразсъден гуляй, той пак няма да ви изрита?

— Точно така.

— Е, сега вече задръжките ми паднаха и мога да се разправя с тези натрапници така, както се полага на натрапниците. Това е официална информация, нали?

— Съвсем. Ох!

— Боли ли ви?

— Оо!

— На ваше място — заяви лорд Бошъм — бих изпил лекарството на оня проклетник. Няма защо да не се окаже ефикасно. Фактът, че човек е натрапник, не означава задължително, че не разполага с добри лекарства за стомашни болки. Изгълтай го с хей нани нани и горещо ча-ча-ча на уста.

Поредното пробождане прекрати колебанията на Бакстър. Той вдигна чашата към устните си. Не я изпи с хей нани нани и горещо ча-ча-ча на уста, но го изпи.

А след това беше късно да каже хей нани нани дори и да искаше.

Долу във вестибюла като хрътка, опънала повода, стоеше икономът Бийч с вдигната палка в ръка, в очакване на психологическия момент да удари гонга. Лейди Констанс, която слизаше по стълбите, го зърна през перилата, но не успя да се полюбува на гледката, защото по коридора отляво се появи галопираща фигура. Беше племенникът й лорд Бошъм. Стигна до нея, грабна я през кръста и я завлече в една ниша. Макар и свикнала с ексцентричностите на племенниците си, този акт за миг й секна дъхът.

— Джии-ОРДЖ! — най-сетне възвърна дар-слово тя.

— Да, знам, знам. Но слушай.

— Пиян ли си?

— Разбира се, че не. Що за глупава идея? Силно развълнуван, но трезвен до сливиците. Слушай, лельо Кони. Нали ги знаеш онези натрапници? Натрапници А, Б и В? Е, нещата се раздвижват. Натрапник „А“ току-що повали Бакстър с приспивателно.

— Какво! Нищо не разбирам.

— Да, ама не мога да го кажа по-просто. Това е непоклатимият факт. Натрапник „А“ току-що пробута на Бакстър приспивателно. И мисълта ми е, че щом тия птици започват да действат по този начин, това значи нещо. Значи, че тази нощ е нощта. Значи, че каквато и мръсна работа да са замислили да извършат сред нас, ще се извърши преди утрешното слънце да изгрее. А! — оживено възкликна лорд Бошъм, като чу бумтенето отдолу. — Вечеря. Да тръгваме. Но запомни, лельо Кони, и го запомни добре — в мига, в който станем от масата, грабвам пушката и тръгвам по следите им! Не знам какво се готви и ти не знаеш какво се готви, но се готви нещо мащабно и аз смятам да се намеся като две и две. По дяволите — продължи лорд Бошъм, искрено разгорещен, — не можем да допуснем подобно нещо, нали? Когато натрапниците започнат да си разиграват коня, като че ли къщата е тяхна, нещата са стигнали твърде далеч!