Човекът с черната маска

Смел обир

Джеймс Лексингтън Морлек, притежател на множество титли и богатство, което му позволяваше да живее повече от добре, седеше в кабинета си. Той отвори едно от чекмеджетата на разкошното си писалище, обковано със стомана, и извади от него револвер, черна копринена маска и кожена кутия. После изсипа съдържанието на кутията. Тя беше направена от тюленова кожа и побираше много и различни малки инструменти, направени от най-твърда стомана.

Той внимателно разгледа елмаза, поставен в един свредел, който не надминаваше по големина четка за зъби. После пак остави кутията, облегна се на стола и впери поглед в наредените пред него инструменти.

Квартирата на Джеймс Морлек сигурно беше най-разкошната и най-богато наредена на целия Бон стрийт. Арабески от мавритански художници на тавана, стените, украсени с полиран мрамор, и мозаечен под, покрит с дебел персийски килим. Четири сребърни полилеи с разноцветни копринени абажури разпръскваха мека светлина.

Трудно можеше да се определи възрастта на човека, който седеше край писалището. Имаше вид на четиридесет или петдесетгодишен, но всъщност едва минаваше трийсет и шест. Веселите, жизнерадостни и същевременно смели очи оживяваха мъжественото му лице и придаваха на грубите му черти добродушно излъчване. От време на време обаче очите му ставаха тъжни и меланхолични. Говореше се, че преди е живял в Ню Йорк, макар че някои оспорваха този факт. Сега живееше на Бон стрийт 803 и имаше имение в Съсекс. Джеймс Морлек беше облечен с фрак, който му стоеше безукорно, а бялата му връзка беше завързана с подходящата за един джентълмен грижливост.

Той разгледа лежащите пред него инструменти и плесна с ръце. Копринената завеса, която закриваше входа на кабинета, се разклати и безшумно влезе арабско момченце. Белоснежното му наметало и червената чалма допълваха атмосферата от мебелировката в кабинета.

— Ахмед, тази вечер ще излизам. По-късно ще ти кажа кога ще се върна — обърна се към него Морлек на мавританско наречие1. — Ако бог ми помогне, ще се върна. И тогава ще имаш много работа.

Ахмед се поклони на господаря си и допря устни до фрака му, а после до малкия му пръст, защото Джеймс Морлек бе за малкото арабче, купено на един пазар за роби, особено боготворена личност.

— Аз съм твой слуга, господарю — отговори Ахмед. — Желаеш ли да извикам секретаря ти?

Морлек кимна с глава. Като се поклони още веднъж, Ахмед се отдалечи. Под името „секретар“ той разбираше домакина Бинджер, защото никак не можеше да си представи как един бял човек може да се занимава с такава проста работа.

Не измина и минута, когато на прага на стаята се показа Бинджер, който беше набит и широкоплещест човек, със здраво червендалесто лице и светли мустаци. Когато се смущаваше или развълнуваше, той неусетно ги приглаждаше с ръка. Косата му беше грижливо сресана, а всичките му движения издаваха, че е бил военен. Той погледна господаря си, отмести поглед върху наредените пред него инструменти и тежко въздъхна.

— Ще излизате ли днес, господарю? — попита той с глас, в който личеше тревога.

— Да, трябва да изляза. Много е възможно да отсъствам няколко дни. Вие знаете къде да ме намерите, нали?

— Надявам се, че няма да стане нужда да ви търся в затворническата килия — мрачно произнесе Бинджер.

Джеймс Морлек се усмихна.

— Вижда се, че съдбата ви е готвила друга участ. Сигурно не сте предполагали, че ще станете слуга на касоразбивач?

Бинджер потрепери.

— Моля ви се, не говорете за това. Не споменавайте напразно онова, за което не трябва да се приказва. Честно ви казвам, страхувам се. За бога, не мислете, че смея да критикувам действията ви. Аз не съм забравил, че ако не бяхте касоразбивач, отдавна нямаше да бъда между живите. Вие ме спасихте и аз никога няма да забравя това.

И наистина, Джеймс Морлек бе спасил живота на Бинджер. Една нощ той влезе в универсалния магазин, където Бинджер беше нощен пазач. Готвеше се да проникне от този магазин в съседната банка. Случайно видя Бинджер, който беше паднал през люка от горния етаж и безпомощно лежеше на пода. При падането той се беше ударил силно и двата му крака бяха счупени. Морлек превърза ранения, заряза плана си и веднага го закара в болницата. Бинджер подозираше, че спасителят му беше „човекът с черната маска“, страшилището на всички банки, върху съвестта на когото лежаха много и отчаяно смели грабежи. Инцидентът от тази нощ ги сближи. Джеймс Морлек познаваше хората и веднага разбра, че в лицето на Бинджер е спечелил сигурен и верен човек.

Морлек протегна ръка, взе златната си табакера и запуши.

— Може би е съдено в най-близките дни да стана достоен член на обществото, Бинджер — каза той и дръпна от цигарата си.

— Дай, боже! Аз всеки ден се моля на Всевишния за това — отбеляза доста сериозно Бинджер. — Вашият занаят не е хубав. Постоянно изчезвате по цяла нощ. Това е вредно за здравето. А в качеството си на стар войник ще ви кажа: честността е най-хубавото нещо на този свят.

— Наясно съм с това. А сега слушайте какво ще ви кажа. Наредете на шофьора да ме чака в автомобила на ъгъла на Албмеръл стрийт. Ще дойда там към два часа през нощта. Вие стойте близо до автомобила, но не се приближавайте твърде много. Осветете номера, регистриран в Оксфорд, а съсекския номер го скрийте под седалката. Не забравяйте също да набавите няколко сандвича и термос с кафе. Това е всичко!

Бинджер едва доловимо прошепна:

— Желая ви успех, господарю — и излезе.

— Да се надяваме, че ще имам — каза Морлек, като си наметна черен плащ и сложи инструментите по джобовете си.

Нощният пазач на Депозитната банка, която се издигаше на Бърлингтън стрийт, разполагаше с табуретка, на която от време на време си почиваше и подремваше. Тази табуретка имаше едно завидно преимущество — беше само с един крак. Щом пазачът задремваше, тя изгубваше равновесие и се премяташе на тази страна, на която клюмваше пазачът. Но човешката природа е досетлива и изобретателна. След известно време пазачът откри, че неприятното свойство на табуретката може да се премахне, ако се опрат лактите на коленете, а табуретката — на стената. В това положение пазачът можеше спокойно да дремне, без да падне на земята.

— Уверявам ви, че съжалявам много — чу се слаб и учтив глас.

Пазачът се събуди и скочи, като се опита да вземе лежащия обикновено край него револвер.

— Револверът ви почива в джоба ми, а шнурът на сигналния звънец е прерязан — продължи човекът с черната маска. През отворите на маската гледаха весели, усмихнати очи. — А сега, на работа!

Заловеният пазач напразно търсеше някакви оправдания за поведението си и се опитваше да скрие обстоятелството, че е заспал на поста си. Като чу последните думи на непознатия, той послушно се подчини.

Сейфът на банката се намираше под земята, а за пазача беше построено караулно помещение — малка железобетонна стаичка със сгъваемо столче, електрическа крушка и малка каса в стената.

— Вървете в стаичката! — заповяда човекът с черната маска. — Застанете с лице към стената и се дръжте прилично. Не ме карайте да се разправям с вас.

Пазачът се подчини, без да окаже ни най-малка съпротива.

После се чу дрънкане на ключове. В малката каса се пазеха ключовете и при обикновени обстоятелства само директорът и секретарят на банката имаха достъп до тази каса. Но както изглежда, човекът с черната маска си знаеше работата, защото без особени трудности и без да прибягва към гореспоменатите длъжностни лица на банката, отвори касата и се залови да разглежда съдържанието й.

Изминаха още няколко секунди. Пазачът чу как се хлопна вратата на стаичката. След това настъпи тишина, нарушавана само от бръмченето на вентилатора над главата му. Непознатият го нямаше десет минути. Когато се завърна, грижливо затвори касата.

— Това е всичко — каза той. — Нещо малко взех със себе си. Само толкова, колкото ми трябва за едно прилично пътуване и за купуването на нов автомобил. Какво да се прави, трябва да се живее!

— Аз ще изгубя работата си — прибави пазачът, а очите му се напълниха със сълзи.

— Това зависи от умението ви да измислите нещо за ваше оправдание. Вие с чиста съвест можете да кажете, че съм ви зашеметил. Навремето същото нещо разказваше колегата ви от Северната банка. Може би ще повярват, а може и да не повярват.

— Какво направихте с приятеля ми, който дежуреше в залата?

— Той мирно спеше. И аз наистина го зашеметих по начин, който е известен само на мен.

Човекът с черната маска хлопна вратата зад себе си и ключът отново щракна. Но на пазача му се стори, че прещрака два пъти. И наистина, когато се осмели да се приближи до вратата и да натисне бравата, се оказа, че не е заключена. Но от човека с черната маска нямаше никаква следа.

Пазачът вдигна тревога. В банката дойдоха трима детективи от Скотланд ярд. В залата намериха замаяния пазач, който не можеше да дойде на себе си, а вторият непрекъснато разправяше как са го нападнали.

— Престанете да дърдорите — раздразнено каза инспектор Уол. — Това е извинение за вашия колега, но не и за вас. Вие просто сте заспали на поста си. Достатъчно е било черната маска да опре дулото на револвера до гърдите ви, за да се уплашите и да му позволите да прави каквото си иска. Така е било. В противното не можете да ме убедите.

Пазачът, който спеше в залата, изобщо не можеше да даде никакви обяснения. Той помнеше само, че седнал в стаичката си и пиел кафе, което сам си бил сварил. За станалото след това не помнеше нищо.

— Вземете остатъците от кафето — ще ги изпратим за химически анализ — разпореди се инспекторът Уол, след като разпита всички. — Престъпникът е стоял в зданието твърде дълго време. След като е зашеметил пазача, той не е срещнал никакви пречки.

На горните етажи на банката се намираха помещенията на служителите. Ценностите на банката се пазеха в подземния етаж. Към него водеше широка стълба, разделена от желязна решетка. Ключовете за решетката се намираха у пазача, който стоеше вътре.

— Всичко е станало много просто. Питърс е напуснал поста си, за да види нощния пазач. През това време човекът с черната маска е проникнал в зданието — на него не може да му се опре никаква ключалка. А после е изчакал удобен момент и е свършил с останалите.

Рано сутринта в банката пристигна секретарят и заедно с детективите подробно разгледа сейфа. В него бе счупена само една малка каса, която принадлежеше на Ралф Хамон, и беше изпразнена напълно.