Човекът с черната маска

— Значи, това е истина? — прошепна тя.

Морлек се вслуша в гласа й и я погледна.

— Кое е истина? — попита той. — Но моля ви се, говорете по-тихо, иначе ще ни открият.

— Вие сте престъпник — след дълги усилия произнесе Джоана.

— Ах, виж какво било! Моята маска ли ви смути? Но маската още не превръща човека в престъпник, също така, както една лястовичка не докарва пролетта. В такова лошо време всеки, който иска да запази хубавия цвят на лицето си, трябва някак да го защитава.

— Престанете с глупавите си шеги!

И в този момент тя си даде сметка, че възмущението й изобщо не прилягаше на безпомощното й състояние. При падането лицето й се беше изцапало с пръст. И сега Джоана незабелязано се мъчеше да се понагласи.

— Може би ще бъдете тъй любезен и ще ми помогнете да стана?

Той се наведе към нея и без усилие й помогна да се изправи.

— В тази къща ли живеете? — попита той с учтив глас.

— Да. Тук живея. А вие… Вие се готвехте да извършите тук кражба с взлом?

Той силно се засмя.

— Страхувам се, че няма да повярвате, че не съм злодей.

— В такъв случай вие… сте крадец?

— Наистина, това става интересно.

— Значи не отричате, че сте крадец?

— Да, аз съм крадец.

Джоана щеше да бъде разочарована, ако чуеше друг отговор. Тя би могла да се примири с мисълта, че Морлек е престъпник, но никога не би могла да му прости лъжа.

— У нас нищо няма да намерите, което да свърши работа, господин… — и се запъна. Знаеше ли той, че тя го позна?

— Господин? — подзе той и зачака. — Вие казахте преди това „значи това е истина“. Както изглежда, вие подразбирате под това, че съм злодей. Днес чакахте ли моето посещение?

— Да — отговори тя, без да чувства ни най-малко угризение на съвестта. — Господин Хамон каза, че могат да ни оберат.

Това беше измислица, но тя никога не можеше да предположи, че тези думи ще направят такова силно впечатление на непознатия.

— Ах, вие гостувате в тази къща. Моля да ме извините, но аз мислех, че сте тук… Моля, погледнете къщата!

— Защо?

— Моля ви се…

Тя се подчини и се обърна с гръб към него. От къщата излезе един човек с фенер в ръце и се запъти към дървото, върху което бе паднал гръм.

— Това е Стефънс — каза тя и се обърна към събеседника си. Но той вече не беше до нея, беше изчезнал.

Тя лесно се отърва от срещата със Стефънс. Но когато влезе вкъщи и се опита да се вмъкне вътре, се сблъска с баща си.

— Боже мой, Джоана, къде си била? Как ме уплаши!

— Исках само да видя дървото — отвърна девойката и се учуди сама на себе си как можа тъй леко да излъже.

— Но как си решила да излизаш в такъв проливен дъжд? — продължи да мърмори старият лорд. — Лицето ти е изцапано с пръст…

Джоана побърза да влезе в стаята си. Когато хлопна вратата след себе си, тя ясно чу гласа на Хамон:

— Какво, гръм ли е паднал някъде наблизо?

— Да, ударил едно дърво. Аз чак сега се сетих, че това дърво е ваше, а не мое — и доволен от този отговор, лорд Крейз бързо се върна в стаята си.

Спалнята на Джоана беше единствената стая, която имаше вана. Младата девойка съблече мокрите си дрехи и влезе в нея. Под струите на топлата вода тя забрави всичко, което й се бе случило. Едва после в леглото си спомни за срещата с Джеймс Морлек. Дали той я беше познал? Съмняваше се. Та тя никога не се беше срещала с него и той надали би се заинтересувал кой живее в замъка Крейз. Той предположи, че тя е гостенка в тази къща. А може и да си е помислил, че е само слугиня в замъка.

— Сега илюзиите ти завинаги ще се разпръснат — каза си тя. — Твоят приказен принц излезе злодей. Това е нечувано. Време е да се вразумиш.

Като си каза това, тя стана от леглото и се приближи до прозореца. В далечината се виждаше Стария дом. Един от прозорците му бе осветен — господин Морлек се беше върнал у дома си.

Младата девойка със задоволство въздъхна и се отпусна в леглото. Малко по-късно потъна в дълбок сън. Джеймс Морлек излезе от прикритието си, предпазливо скрит в храстите и се промъкна към къщата. После мушна под капака на един прозорец здрав железен лост…