Човекът с черната маска

Брат и сестра

Марборн мрачно погледна спътника си.

— Какъв крадец сте вие, Либер, щом не сте могли да измъкнете нищо друго? — каза той през зъби.

Либер учудено го погледна.

— Та това малко ли е, господин Марборн? — печално попита той. — Вие ми поръчахте да открадна писмо и аз изпълних нареждането ви.

— Да, точно тъй е — мрачно потвърди Марборн.

Той мушна писмото в джоба си и остави учудения си спътник.

Откритието, че някоя си Джейн Смит знае за съвместните му действия с Ралф Хамон, го разтревожи. При това планът му беше отишъл толкова напред, че нямаше никаква възможност да отстъпи. Той трябваше да докара работата докрай. Но най-напред щеше да вземе някои предпазни мерки. Спря такси и отиде на Гросвенър плейс. Портиерът му съобщи, че господин Ралф Хамон не е вкъщи.

— Може би ще поприказвате с госпожица Хамон? — попита прислужникът.

— Госпожица Хамон? — учуди се Марборн. — Не знаех, че господин Хамон има сестра.

Ако портиерът беше малко по-приказлив, щеше да му съобщи, че госпожица Хамон рядко ощастливяваше Лондон с присъствието си и че никой не би изгубил, ако това се случваше още по-рядко. Лидия Хамон принадлежеше към онези лица, които вечно се страхуват, че не им се отдава нужното внимание, след като са живели в бедност и са придобили после известно благосъстояние.

— О, да, господин Хамон има сестра — продължи мъжът. — Тя обикновено живее в Париж.

Госпожица Лидия Хамон наистина живееше в Париж. Нейната квартира се намираше близо до Булонския лес. На нейно разположение имаше един елегантен автомобил и шофьор — японец в огненочервена ливрея. Тя се интересуваше от изкуство, свободно говореше френски и ограничаваше кръга на познатите си с роялистки семейства.

Лидия бе стройна, висока девойка. Червеникавата й коса бе ниско подстригана и фризирана по френска мода. На ръцете си носеше много гривни, които на електрическата светлина светеха с различни цветове. Бавно и незаинтересовано вдигна поглед към влезлия полицай и не се помъчи дори да го поздрави.

Нейната хубост направи силно впечатление на Марборн. Младата девойка беше с разкошна вечерна рокля от зелена коприна, малки златни пантофки и чорапи в същия цвят.

— Искали сте да видите брат ми? — попита тя.

— Да, госпожице, желаех да поговоря с него по работа.

Лидия погледна украсените си с гривни ръце.

— Надявам се скоро да се върне. За съжаление, аз не съм в течение на делата му и затова не мога да ви помогна с нищо. Но моля ви, седнете, господин Марлоу.

— Марборн — поправи я детективът, като внимателно седна на единия край на стола. — Не знаех, че Ралф има сестра.

— Обикновено живея в Париж — отговори тя. — Животът в Париж е много по-приятен, отколкото в Лондон. Лондон е много делови град и ми действа на нервите.

Марборн не умееше да води светски разговори и за малко щеше да каже, че затова пък в Лондон полицията стои на известна висота и че затова лондончани няма защо да се страхуват от каквото и да било. Но идването на Хамон го избави от необходимостта да поддържа разговора.

— Здравейте, Марборн! Какво има? — заговори Ралф. — Запознахте ли се със сестра ми? Лидия, позволи ми да ти представя господин Марборн от полицейското управление. Той е мой голям приятел.

— А, така ли? — разочаровано и провлечено рече Лидия.

— Ние ще отидем в кабинета ми — побърза да каже Ралф и отведе Марборн, преди той да успее да се сбогува със сестра му.

Като остана сам с Ралф, Марборн му разправи всичко.

— Покажете ми писмото — произнесе Хамон.

След като го прочете, той се намръщи и запита с недоумение:

— Джейн Смит? Кой ли може да е това?

— На никого ли не сте разправяли за нашите работи?

— На никого, освен на сестра ми — отговори Ралф.

— Напразно сте й разказвали — упрекна го Марборн.

— Казах й само, че се готвя да си разчистя сметките с Морлек. Готов съм да се закълна, че това писмо не е писано от сестра ми. Та тя изобщо не познава този Морлек! Това ли е всичко, което успяхте да вземете от него?

— Това е напълно достатъчно — отговори Марборн. — Моят план е така разработен, че сега не ми трябва нито една негова вещ.

Марборн реши да премълчи за посещението си при Морлек, защото то можеше да подбие авторитета му в очите на Ралф.

— А кога се готвите да осъществите плана си?

— Още тази седмица, надявам се. Няма защо да се страхувате. Ще намеря достатъчно доказателства, за да го пратя в затвора. А когато го затворим там, лесно ще направим обиск в градската му къща и в Съсекс.

След като детективът си излезе, Ралф побърза да се върне при сестра си.

— Кой е този човек? — попита Лидия и непринудено се прозина. — Ти приемаш вкъщи много чудни хора!

Ралф мълчаливо я погледна.

— Знаеш ли — продължи тя — аз обещах на леля Дер да прекарам с нея събота и неделя. Тя има очарователно момче. Следва в Итън…

— Лидия — прекъсна я Хамон, — слушай внимателно какво ще ти кажа. По онова време, когато още не бях богат, ти работеше в един бар и изкарваше точно толкова, колкото да не умреш от глад. Ще си позволя да ти напомня това. Богатството ми не е безкрайно и аз не мога да допусна по-нататъшното увеличаване на разходите ти. Най-добре ще бъде да изхвърлиш от главата си всичките си приятелки, които са достатъчно богати, за да пращат синовете си в Итън. Спомни си как живееше по-рано… Много е възможно да се наложи пак да се заловиш за работа.

— Какво значи това? — Тя престана да разиграва светска жена и в гласа й зазвуча неприкрита от нищо злоба и учудване. — Нима искаш да кажеш, че пак трябва да работя в бара, докато ти изкарваш десетки хиляди фунта? Не забравяй, Ралф, че аз ти помогнах навремето! Или си забравил за Джони Корнфорд?

Ралф пребледня.

— Можеш да не ми припомняш това — рязко я прекъсна той. — Аз и сега имам нужда от помощта ти. Марборн е начертал цял план, за да обезвреди Морлек. Ако този план пропадне, ще трябва да се погрижиш да го обезвредим по друг начин. Тогава ти ще трябва да се заловиш за работа.

— О, виж какво било! А какво ще получа за това? Сигурно също толкова, колкото за историята с Корнфорд. С други думи — нищо.

— Та тогава и аз нищо не получих!

— Лъжеш, Ралф! Но мен няма да ме измамиш.

— Уверявам те, че нищо не получих от тази работа — продължи Ралф. — Тя беше едно страшно разочарование за мен. Тогава щеше да настъпи край за мен, ако не се беше появила една щастлива случайност. На мен не ми беше писано да използвам парите на Корнфорд.

Настъпи кратко мълчание.

— Какво трябва да предприема по отношение на Морлек? — попита Лидия. — Сигурно трябва някъде да го примамя. Та той толкова много пари ли има?

— Той има неизброимо количество пари, но не е в тях въпросът.

— А как изглежда този Морлек?

Ралф влезе в кабинета и се върна с една фотография на Джеймс. Лидия внимателно разгледа портрета.

— Много е хубав — каза тя. — Какво представлява?

— Бих дал много да изясня това. Не ми задавай глупави въпроси. Исках само да видя дали той ти се харесва и дали си готова да му отделиш внимание. Разбира се, още сега ти казвам, че ще спечелиш много от това!

Тя престана да гледа фотографията и се обърна към брат си:

— В такъв случай не е много важно какво представлява самият той.