Човекът с черната маска

Лейди Джоана чака рицаря

Стефънс, икономът на лорд Крейз, прочете в сутрешните вестници за обира и побърза да разкаже това на господаря си по време на закуската, тъй като по природа беше приказлив човек. Но по ред причини Стефънс не обичаше много господин Ралф Хамон. При първите си посещения Ралф Хамон беше много учтив към лорда и към младата лейди. Но старанията му да спечели благоволението им се ограничаваше само с това. Той не обръщаше внимание на прислугата. Беше скъперник, не даваше бакшиши или пък бяха твърде скромни. Но Стефънс беше подготвен за това. Шофьорът на Хамон вече бе успял да му съобщи за скъперничеството на господаря си.

От известно време поведението на този търговец рязко се промени както по отношение на лорда, така и по отношение на семейството му. Това дразнеше Стефънс. И при мисълта за Хамон доброто и приветливо лице на иконома ставаше намусено и студено. Отначало Хамон се обръщаше към господаря на замъка Крейз с титлата „милорд“, но сега се осмеляваше да го нарича „драги Крейз“, а дъщеря му — „мила моя“.

Стефънс стоеше край широкия прозорец и замислено гледаше зелената поляна край реката, която се явяваше естествена граница на имението. Беше чудесно утро. По дърветата все още имаше зелени листа, въпреки че есента беше настъпила. От време на време тишината се нарушаваше само от плясъка на крилете на самотен фазан.

— Добро утро, Стефънс!

Икономът бързо се обърна и се оказа лице в лице с човека, за когото тъкмо в тази минута мислеше.

Ралф Хамон беше влязъл тихо в стаята. Беше среден на ръст и предразположен към напълняване. Изглеждаше на около четиридесет и пет години, макар косата му да почваше да пада, което му придаваше малко по-възрастен вид. Голямото му лице беше бледо и безизразно. Високото чело, тъмните дълбоко хлътнали очи, устните — всичко това показваше, че е ловък и умен човек. Като го гледаше, Стефънс винаги си спомняше за един свой учител, когото също толкова мразеше в детството си.

Като забеляза на пода една игла, Хамон се наведе, вдигна я и я забоде на палтото си.

— Тръгна ми! — каза той. — Най-добре е да почнеш деня с намирането на предмет, който може да ти свърши работа.

Стефънс чувстваше силно желание да му каже, че тази игла принадлежи на друг, но навреме се въздържа. Вместо това каза:

— Вчера човекът с черната маска пак е извършил един грабеж.

Хамон се намуси и дръпна от ръцете му вестника.

— Грабеж? Човекът с черната маска? Къде?

Лицето му стана още по-намусено, след като прегледа вестника.

— Този път е обрал Берлингтон банк — каза той, говорейки на себе си. — Бих искал да зная — и той погледна Стефънс — чудно… лорд Крейз стана ли вече? — прибави той.

— Не, господине.

— А лейди Джоана?

— Лейди Джоана е в парка. Отиде да се разходи с коня си.

— Хм!… — рече Хамон. Отговорът на Стефънс не го зарадва. Предишния ден той покани Джоана да се разходят, но тя отказа, като се извини, че любимият й кон бил започнал нещо да куца. Стефънс не четеше чужди мисли, но си спомни за дадените му наставления и бързо добави:

— Лейди Джоана не се надяваше, че ще може днес да излезе, но конят й се пооправи.

— Хм! — още веднъж произнесе Хамон. — А, тъкмо се сетих. Лейди Джоана ми каза, или по-точно аз чух как каза на лорд Крейз, че предложила една от малките къщички на имението на някакви си хора. Вие не знаете ли кой се е заселил там?

— За съжаление, нищо не мога да ви кажа за това. Мисля, че е една дама с дъщеря си… Лейди Джоана се запознала с тях в Лондон и им предложила да прекарат ваканцията там.

Лицето на Хамон се изкриви от насмешлива усмивка.

— Вижда се, че тя е голяма приятелка на човечеството! — забеляза той.

Стефънс се учуди много от тези думи за Джоана. Преди по-малко от година този Ралф Хамон пълзеше зад нея, а сега си позволяваше да говори така.

Хамон бавно излезе и тръгна към парка. Лейди Джоана не се виждаше наблизо, но той не запита Стефънс, защото знаеше, че това е безполезно. Слугата щеше да му отговори, че не знае, или пък би му показал лъжлива посока.

Хамон знаеше какви чувства хранеха към него слугите в замъка. Той не можа да забележи младата девойка, но тя го забеляза. Джоана яздеше в изящен черен костюм и замислено гледаше изоставената къща. Лицето й беше тъжно. В изразителните й очи сякаш лежеше пелена. Нейното стройно моминско тяло криеше в себе си нещо момчешко. Тя внимателно следеше движенията на този пълен човек, който напразно се опитваше да я намери, и пак се запъти към къщата. След като той изчезна, на червените й устни заигра бегла усмивка.

— Напред, Тоби! — извика тя и пришпори коня.

След няколко минути тя изкачи хълма. Номенс хил от няколко века беше спорна област. Двата съседни рода в продължение на три поколения бяха водили съдебни спорове за този участък. Две семейства се бяха разорили с безкрайния съдебен процес.

Нима новият собственик ще продължи спора и ще бъде постигнат от същата участ. Джоана се замисли, но скоро отхвърли тази мисъл. Новият собственик й се стори твърде разумен, за да води едно глупаво дело. Той вече от две години владееше имението и досега не беше подал в съда нито една жалба, въпреки че с купуването на имението беше добил и някои права върху Номенс Хил.

Тя внезапно се спря, скочи от коня и го остави мирно да пасе. Запъти се към върха на хълма. Несъзнателно погледна часовника си. Беше осем часът. Очите й се впериха към пътя, който водеше надолу по хълма.

Беше съвсем излишно да гледа часовника, защото човекът, когото видя, се показваше всеки ден от храстите в един и същи час, в една и съща минута. Той свободно седеше на седлото и твърдо управляваше буйния си кон. При това пушеше лула. Тя извади бинокъла си от калъфа и го приближи до очите си, за да разгледа конника. Той беше висок, строен мъж, с правилно и привлекателно лице и леко побелели коси на слепоочието. Много пъти го беше виждала и така го беше запомнила, че можеше да го нарисува по памет.

— Джоана Кърстън — каза тя на себе си, — засрами се! Нима този мъж има за теб някакво значение? Не! Защо му закачаш златния ореол на романтичността? Та теб само любопитството и склонността към тайнствените приключения те карат всяка сутрин да се явяваш тук и да наблюдаваш този джентълмен. И теб не те ли е срам? Не!

Без да подозира, че е предмет на оживения разговор на Джоана със себе си, конникът продължи своя път и се изкачи на хълма. В ръка държеше лек камшик, с който разсеяно потупваше коня. Той яздеше, без да се озърта, и скоро изчезна от погледа на Джоана.

Господин Джеймс Лексингтън Морлек беше загадка за целия окръг. Никой не знаеше нищо определено за него, с изключение на това, че е много богат. Приятели нямаше. Пасторът на общината го посети наскоро и над всички очаквания, молбата му да внесе нещо за благотворителното дело бе удовлетворена най-щедро. Но всички опити на съседите да влязат в тясно съприкосновение с Морлек срещаха отпор от негова страна. Той не правеше посещения и никого не приемаше. Хората събраха за него сведения и чрез слугите успяха да научат, че той води много неорганизиран и безцелен живот, защото никой не можеше с увереност да каже дали в дадено време се намира в Лондон или в Стария дом. Дори слугите му не знаеха какво се готвеше да предприеме следващия ден.

Джоана Кърстън пак възседна коня си и се спусна по хълма. Тя вървеше по същия път, по който преди няколко минути беше минал тайнственият конник. Като стигна разклонението на пътя, за миг задържа коня и се озърна. За момент в далечината се мярна плъстената шапка на Морлек, който отиваше към реката.

— Аз съвсем не постъпвам добре — прошепна тя на коня си. — Не мога ни най-малко да се въздържам и ми липсва всякаква гордост. На драго сърце бих пожертвала два фунта стерлинги2, цялото ми състояние, за да поприказвам лично с него. И в такъв случай сигурно бих се разочаровала от него.

И като пришпори коня си, тя препусна по пътя, който водеше към парка на баща й. Там, където пътят минаваше покрай парка, се виждаше семпла, скромна къщичка. Една жена беше в градината и я поздрави при минаването й. Тя трябва да беше над четиридесет години, но изглеждаше много млада. Въпреки скромната си рокля се държеше с достойнство и правеше много добро впечатление.

— Добро утро, лейди Джоана — поздрави тя девойката. — Аз пристигнах едва снощи и се убедих, че сте се погрижили за всичко за пристигането ми. Това е много любезно от ваша страна.

— Не си заслужава да се говори за това — отговори Джоана, като скочи от коня. — А как е пациентът ви, госпожо Корнфорд?

— Не зная. Той ще пристигне чак довечера. Надявам се, че няма да имате нищо против, ако при мен се настани още един човек.

— Какво приказвате? Разбира се, че нямам нищо против! — Джоана поклати глава. — Но защо не останете да живеете завинаги тук? Баща ми на драго сърце ще ви позволи… А кой всъщност е господинът?

Госпожа Корнфорд не отговори веднага на този въпрос.

— Един млад човек, от когото много се интересувам. Но аз трябва да ви призная, че той е непоправим пияница. Все пак се надявам, че ще се излекува от гибелния си порок.

— Боже мой! — извика Джоана.

— Аз се опитах да го излекувам от порока и се надявам, че завинаги ще се освободи от припадъците си. Той е от благородно и почтено семейство. Наистина, ужасно е да се наблюдава как младите хора се предават на този порок, как падат на дъното и как загиват. Аз работя в дружеството „Трезвеност“ и често ми се случва да наблюдавам страшни неща. Но вие наистина ли нямате нищо против, ако той остане тук?

— Разбира се, че не! — бързо потвърди девойката.

Госпожа Корнфорд внимателно разгледа събеседницата си.

— Много сте хубава в костюма си за езда.

— Мога да си позволя разкоша да се показвам в какъвто и да било костюм — спокойно отговори Джоана. — На мен всичко ми отива. Безсмислено е да се отрича това. Но стига сме приказвали на тази тема… Ще остана да закусвам с вас. Чакат ме вкъщи — прибави тя, като мажеше едно парче хляб с масло — или по-точно нашият гостенин ме чака. Моят баща не се интересува толкова от връщането ми. Умът му е съвсем на друго място. Той се надява, че ще се случи някакво чудо и че от невиделица ще му дойде някакъв милион, без да положи каквито и да било усилия. И представете си, това чудо отчасти се случи.

Госпожа Корнфорд учудено вдигна погледа си.

— Ние не сме богати — обясни Джоана, — принадлежим към обеднелите благородници. Ако аз бях мъж, щях да емигрирам в Америка, щях да се оженя за богата жена и щях да чакам, докато мога да се разведа. Но тъй като съм момиче, ще трябва да чакам някой от роднините на милионери да се полакоми по мен. Но такъв надали ще се намери, пък и аз съвсем не желая…

— Но нали всъщност… — започна госпожа Корнфорд.

— Нашето имение, замъкът, къщата в Лондон са отрупани с ипотеки. Ние сме най-бедните благородници в околността.

Госпожа Корнфорд се учуди на откровеността на Джоана.

— Много ми е мъчно — любезно отбеляза тя. — Това трябва ужасно да ви измъчва.

— Ах, това ни най-малко не ме безпокои. В края на краищата всички живеещи тук семейства са в подобно положение като нас. С изключение само на господин Морлек, когото всички смятат за милионер. Но сигурно славата за богатството му се гради на това, че не приказва със съседите си за своите дългове и ипотеки. А ние всички само за това говорим. Щом срещнем някой съсед, веднага започваме да приказваме за дългове, лихви, цени на пшеницата или колко много ще навреди на народа разорението на местното дворянство и колко ще помогне на градските парвенюта да се обогатят.

Госпожа Корнфорд мълчеше и тъжно гледаше девойката. Те се познаваха едва от година. Запознаха се съвсем случайно. Госпожа Корнфорд беше дала обява, че приема всякаква шивашка работа. Джоана я посети в извънградската й квартира, където тя живееше заедно с дъщеря си, прехранвайки се с шиене.

— Бедните хора живеят тежко — спокойно каза тя.

Джоана я погледна.

— И вие по-рано сте били богати — продължи тя, като кимна с глава. — Сигурно ще ми разкажете тъжната си история. Но не, няма да ви безпокоя с това. Не искам да ви опечалявам с припомнянето за това, което е изгубено. Бедността е ужасна, но още по-ужасно е, когато сте богати само за неопределено време. Вие познавате ли господин Морлек?

Госпожа Корнфорд се усмихна.

— Виждам, че в тези краища той е цяла забележителност. Умовете на всички местни жители са заети с него. За него ми говори дори момичето, което пратихте, за да нареди тази къщичка. Той приятел ли ви е?

— Той с никого не дружи. Напротив, толкова е сдържан към околните, че по неволя ги кара да го смятат за много богат. По-рано си мислех, че той би могъл да ми бъде рицар. — И Джоана тъжно въздъхна.

— Не зная наистина ли е тъй и наистина ли положението ви е тъй печално — усмихна се госпожа Корнфорд. — Иска ми се да мисля, че всичко това е само шега.

Лицето на Джоана стана сериозно.

— Да, вие не допускате мисълта, че в миналото си може да имам нещо тъжно. Ала това е така. Та аз вече не съм тъй млада! Скоро ще навърша двадесет и три години.

— Никога не бих предположила. Вие изглеждате много по-млада.

— Може би над мен тегне ужасна тайна.

Госпожа Корнфорд недоверчиво поклати глава. Джоана тежко въздъхна.

— А сега ще се върна у дома, при грижите си — каза тя и излезе.

Господин Хамон се разхождаше из парка. Като я видя, той се приближи и каза:

— Много се радвам на връщането ви. Страшно много скучаех без вас.

Джоана Кърстън мислено съжали, че не се забави повече у госпожа Корнфорд.