Човекът с черната маска

Говедарят Ахмед го командироват

Ако минете по тясната, криволичеща уличка, която води от джамията към големия танжерски пазар, ще видите вляво от себе си висока стена от гладки камъни. Ще забележите масивна зелена врата, украсена с бронз. Зад вратата се намира голяма, изоставена градина. В дъното й се издига каменен, полуразрушен фонтан, приведен пак в ред от грижливата ръка на европееца. Надясно от бялата стена се издига къщата на Сади Хафиз. Тя е грозна и претенциозно строена сграда, заобиколена с тераса. В хубавите слънчеви дни Сади Хафиз обикновено седи на терасата в креслото, пиейки ментов чай и пушейки наргиле. Сади е висок, строен арабин с рязко очертани, изпъкнали напред скули и тънка черна брада.

Една сутрин, пушейки, седеше в каменното дворче и равнодушно гледаше стръкчетата трева, които се промъкваха между две плочи.

Шерифът Сади Хафиз имаше щастието да заема редица отговорни постове при най-различни марокански правителства, но обикновено се случваше тъй, че не се задържаше дълго на тях. Навремето дори служи на двама султани и на четирима претенденти за мароканския престол. Беше таен агент на едно американско и на шест европейски консулства, при което се изхитряше да лъже и краде всичките си началници поред. Освен това притежаваше качествата на превъзходен оратор и се ползваше с голяма популярност сред местното население. Влиянието му се простираше далеч зад стените на града. Той, като никой друг, притежаваше способността да издейства концесии.

Вечерта при него дойде дребен и слабичък европеец. Това беше Колпорт, представител на акционерното дружество на Ралф Хамон.

— Добър вечер! Ще пиете ли с мен чаша чай? — поздрави го шерифът на английски език и продължи: — Получихте ли отговор на телеграмата си?

— Той телеграфира, че срокът за плащането на четвъртата годишна вноска от издръжката ще настъпи едва след месец — отговори Колпорт.

Арабинът презрително плю.

— Нима наистина е похарчил двадесет пезети, за да телеграфира това? Срокът за изплащането може да настъпи и след двадесет месеца. Това съвсем не ме интересува, защото на мен ми трябват пари веднага. Колпорт, той ще дойде ли тук?

— Не знам. Нищо не ми е съобщил за това.

Сади Хафиз подозрително го изгледа изпод вежди.

— Ще доведе ли Лидия? Разбира се, той нищо не съобщава за това. Ето вече стават пет години, откакто ми обещава това, а нея все още я няма. Търпението ми се изчерпа! Не мога вече да чакам! Този Ралф Хамон се отнася с мен по-лошо от стария Израил Хасим. Дадох му концесии, въз основа на които може да образува акционерни дружества. Той печели милиони, а на мен дава само скромна годишна рента. Какво направих през всичките тези години за Хамон? Попитайте го за това и той ще ви разкаже много неща. Напоследък ми попадна нова работа за него — сребърни рудници в планините. Ах, вашите очи заблестяха, интересува ли ви! С тази концесия той може да спечели петдесет милиона пезети. Кой друг може да му даде такава възможност, освен Сади Хафиз? Аз съм най-богатият човек в Мароко! По-силен съм от пашите, по-страшен от султана…

Той продължи да приказва със същия тон и по-нататък. Колпорт зачака благоприятен момент и когато настъпи, каза:

— Господин Хамон ме помоли да ви съобщя, че е съгласен да плати тримесечната вноска веднага и освен нея да ви даде още петстотин фунта, но вие трябва… почакайте малко! — и той извади от джоба си телеграма, която разгъна на коленете си. — Виждате ли, Сади Хафиз, той ми пише да му приготвя втори Али Хасан. Какво значи това?

Сади широко отвори очи.

— Това значи, че има много грижи — бавно произнесе той. — За това си мислех и по-рано. Но Али Хасановци не се срещат на всяка крачка, Колпорт. Телеграфирайте му, че това ще му струва хиляда фунта. Парите ще ми донесете утре вечер. И тогава… Впрочем, ще видим.

Той изпрати Колпорт чак до вратата, което беше необикновено внимание от негова страна. След това пак се върна при креслото си и остана в него до часа на вечерната молитва. След като се помоли, се изправи и повика слугата си, който едновременно изпълняваше и длъжността на секретар.

— Познаваш ли говедаря Ахмед?

— Да, ваша светлост. Той уби един сараф. Разправят, че убил още един лихвар и че хвърлил тялото му в кладенеца. Той е лош човек.

— Знае ли английски?

— Не само английски, а и испански. Бил е водач в Казабланка, но го заловили в кражба. Обрал една туристка. Затова го наказали с камшик, а след това го изгонили от града.

— Той трябва да стане мой, Али Хасан. Иди у дома му. Ако е пиян, остави го на мира. Не искам да го види френската полиция. Но ако е трезвен, кажи му да дойде нощес при мен към дванайсет часа!

Единственият европейски часовник в Танжер удари точно дванайсет часа, когато слугата на Хафиз въведе при него едрия говедар.

— Дано настъпи мир в къщата ти и дано сънуваш само радостни сънища — поздрави той излезлия при него шериф, облечен в белоснежно наметало.

— Ахмед, нали си ходил в Англия? — попита го Сади Хафиз.

— Да, господине, няколко пъти съм ходил в Англия с големите кораби, които пренасят мулета. Това беше по време на голямата война.

— Пак ще идеш в Англия, Ахмед. Там живее един човек, който има нужда от твоята помощ. Не забравяй, че аз два пъти те спасих от смърт, когато въжето вече беше готово да обвие врата ти. Два пъти измолвах помилване от шерифа Бен Ази, два пъти те спасих от гнева на пашата. Но в Англия няма да има никой, който да те спаси, ако постъпваш неразумно. Утре ела при мен. Тогава ще ти дам едно писмо.