Човекът с черната маска

Жената на пияницата

Джеймс Морлек се върна вкъщи призори. В три и половина часа Спунер забеляза, че сянката изчезна от прозореца и че една ръка дръпна завесата. Веднага след това прозорецът се отвори и на него се показа Джеймс. Детективът побърза да се скрие в храстите, но Морлек го повика:

— Вие ли сте, Финигън, или вие, Спунер?

— Аз съм Спунер — отговори малко смутеният детектив и се приближи до Джеймс.

— Влезте вътре при мен, за да пийнем по чаша уиски — предложи му Джеймс. — Сигурно сте измръзнали. В такава нощ лесно може да се настине.

— Нима знаехте, че седя тук?

Джеймс високо се засмя.

— Не задавайте глупави въпроси! Разбира се, че знаех!

Морлек посрещна детектива и му наля чаша уиски. Спунер я изпи на един дъх.

— Колко глупаво е да се губи времето на такъв примерен детектив като вас! — продължи Морлек, като неодобрително поклати глава.

— Такива примерни детективи — поправи го Спунер. — Кажете, вие спите ли някога? — полюбопитства той и взе предложената му пура.

— Много рядко — сериозно отговори Джеймс. — Обичам да се разхождам из стаята. Това ми действа освежително.

— Но защо винаги минавате край прозореца в определена посока?

— Обикновено се разхождам около масата. Но аз исках да ви попитам дали не чухте вик? Стори ми се, че някой извика. Много е възможно само тъй да ми се е сторило.

— Сигурно нервите ви са се разстроили напоследък. Аз нищо не чух. Навярно въображението ви се е пошегувало с вас. А къде според вас извикаха?

— Стори ми се, че извикаха от другата страна на реката. Викът долетя от поляната. Но щом вие нищо не сте чули, не си заслужава да говорим за това.

— Там има мост, доколкото си спомням, нали? — запита детективът, зарадван от възможността да внесе известно разнообразие в дежурството си. — Какво чухте?

— Стори ми се, че някой извика за помощ. Ако смятате, че заслужава внимание, ще донеса един фенер и двамата можем да идем да видим какво се е случило.

Джеймс донесе един фенер и го запали. След това двамата се запътиха към моста. Джеймс вървеше напред и осветяваше пътя на полицая.

— Като че ли викът долетя оттук — каза той.

Спунер погледна надолу и скоро се натъкна на тяло, проснато на пътя.

— Кой е този? — попита Джеймс.

— Сигурно някой пиян. Хей, ставайте! — и той се опита да вдигне безчувственото тяло. — Събудете се! Та това е младежът, който живее у госпожа Корнфорд — неочаквано прибави той.

— Аз също го познах. Как ли е попаднал тук? Може би ще бъдете така любезен и ще го заведете вкъщи.

Спунер повика на помощ Финигън, а Джеймс си отиде у дома. Морлек чувстваше силна умора. Тази нощ беше работил много. Огнеупорната каса на Марборн му отне доста време. Освен това пое голяма отговорност, като сложи в автомобила си мъртвопияния младеж, Фарингтън спа мирно, докато той се занимаваше с Марборновата каса. Той не дойде на себе си и на връщане! В края на краищата Морлек трябваше едва ли не на ръце да пренесе безчувствения момък и да го сложи край пътя. После се сети, че може да използва стоенето на детективите край къщата му, за да закара нещастния момък у дома му…

Джеймс се върна в спалнята си, извади от джоба си пачка банкноти и ги сложи в един плик. Върху плика написа адреса и го скри в скривалището под паркета. Той не беше намерил онова, което търсеше, но неуспехът не го безпокоеше. Много по-голямо безпокойство чувстваше във връзка с историята, която му разказа Фарингтън. Не допускаше мисълта, че девойката, за която говореше този нещастен пияница, бе именно Джоана. Но нейният баща беше лорд и при това тя имаше петно във формата на сърце. И най-вече, казваше се Джоана!

— Това е лудост — каза си той, — това е немислимо! Невъзможно е Джоана да е разбила живота му. Та тя е още дете…

Онова, което разказа Фарингтън, можеше да бъде само празно бъбрене на пиян човек. Но все пак сърцето му не искаше да се примири с този довод. След дълго мислене реши сутринта да види Фарингтън и да му поиска обяснение. Спа около четири часа. След като се събуди, се изкъпа и бързо се облече. Първата му мисъл бе за пияния и за думите му.

Като изпи набързо чаша чай, донесена му от Бинджер, той скочи на седлото и препусна към селото. Първо срещна госпожа Корнфорд. Тя му направи много приятно впечатление.

Госпожа Корнфорд беше дама в пълния смисъл на думата и именно такава той желаеше да я види. Много пъти беше слушал, че тя е голяма приятелка с Джоана.

— Казвам се Морлек — представи се той и я погледна. — Много ми е приятно да видя, че изслушахте спокойно това съобщение и че не паднахте в несвяст от случайността да говорите с едно лице от престъпния свят.

Тя се усмихна в отговор и зачака по-нататъшните му думи.

— Исках да говоря с младежа, който живее у вас.

— С господин Фарингтън? — попита тя, като рязко промени израза на лицето си. — Много съжалявам, че не мога да удовлетворя молбата ви. Той е много болен. Сигурно знаете, че пие много. Вчера, когато отидох в селото да купя някои неща, той изчезна от вкъщи и се върна едва на разсъмване. Пратих да повикат лекар.

— Нима се чувства толкова зле? — попита Джеймс. — Нима е толкова слаб, че да не мога да го видя?

— Страхувам се, че има температура, и то много висока, защото бълнува. Вие добре ли се познавате с него?

— Не, само съм слушал различни неща за него.

Както изглежда, тя нямаше желание да говори повече за господин Фарингтън и той побърза да се сбогува.

Морлек ясно съзнаваше, че няма да получи отговор на мъчещата го загадка, докато Фарингтън не оздравее.

По една необикновена случайност той се отклони от обичайния си път. Настроението го тласкаше към самота и той тръгна право към гъстите храсталаци.

Като излезе на полянката, той се озова лице в лице с Джоана. Тя яздеше кон и високо се засмя, като го видя. Наистина, в смущението си Джеймс беше много забавен.

— Вчера баща ми се върна в Крейз — обясни му тя. — И нашият живот в недрата на природата пак се поднови. Всяка минута чакаме Хамон да се появи и да наруши уединението ни.

— Поздравявам ви с това.

— Знаете ли, че тази нощ го ограбиха? Някой се вмъкнал в лондонската му къща. Това събитие много прилича на предишните ви подвизи — и тя втренчено погледна Джеймс.

— Страхувам се, че всичко това е само лошо подражание. Нима смятате да ме направите отговорен за кражбата?

— А нима не бяхте вие?

Той се усмихна и скочи от коня.

— Вие сте много любопитна личност, но този път няма да удовлетворя любопитството ви.

— Надявам се, че няма да отричате станалото.

— Господин Джеймс Морлек избягва да дава обяснения по този въпрос — отговори той.

— В такъв случай това все пак е ваше дело! — и девойката тежко въздъхна. — Много се страхувам от това. Но тук всички са убедени, че не сте напускали тази нощ Стария дом.

— Всъщност излизах тази нощ. Успях да прескоча до Лондон. Каквото и лошо да съм направил през тази нощ, все пак сторих и едно добро. Спасих един младеж от арестуване и го закарах при милата и любезна госпожа Корнфорд.

Джоана побледня като платно.

— Това е било много мило от ваша страна — каза тя.

— Познавате ли този човек?

Тя нищо не отговори.

— Кажете ми, той има ли причини да ви мрази?

Тя поклати глава.

— Джоана, доверете ми се. Кажете ми, имате ли някакви грижи и затруднения?

— Аз винаги имам грижи — отговори девойката. — Не помня нито един ден, в който да не съм била угрижена.

— Виждам, че избягвате да ми дадете ясен отговор. Добре, може би ще ми отговорите на друг въпрос — каза той, като с усилие подбираше думите си. — Джоана, ако аз… ако аз бях станал честен член на обществото и равен на вас по обществено положение… тогава… тогава бихте ли се омъжили за мен?

Нейните дълбоки, печални очи се спряха върху него и тя бавно поклати глава:

— Не, Джеймс.

— Защо? — изтръгна се от устните на Морлек.

— Защото… Вие току-що споменахте за Фери Фарингтън — тя едва произнесе тези думи. — И аз… аз съм негова жена!

Като каза това, тя обърна коня си, замахна с камшика и препусна в галоп.